Не би било лесно да се изберат литературните критици на едни двайсет – трийсет години в една държава. Но в България не е трудно – те не се променят особено, картината е ясна и добре се знае чий глас е престижно да говори за една книга – да я представи или да й напише рецензия. Първото, представянето, се случва по-често, второто – почти не се случва. Престижните критически гласове в България не се занимават с оперативна критика за съвременни автори, на което вероятно се дължи както наличието на толкова много писатели, така и потъването на толкова много книги. Всъщност – потъването на всички книги.

Проектът „Недоволният читател: критици и писатели“ ще се спре на тази ситуация – липсата на „интерпретативно съхраняване“ на съвременната българска литература и още по-голямата липса на отношение към новите критически книги, които, останали несвързани със съвременната литература – стоят непрочетени и обезценени в издателства и книжарници. Колкото и добре да са издадени, каквито и бляскави думи да е казано за тях в тесния кръг на тяхното социализиране – критическите книги днес все още страдат от източна академична прах, заглавията им са дълги и „научни“, рецензиите им са служебни – преработени текстове от процедури за академично израстване, – каквито всъщност са и самите книги. Срещат се и изключения, в заглавията, някои от които ще бъдат включени в интерпретациите на този проект, но никои от тези книги не са се превърнали в magnum opus-и на литературната критика или на своя автор. Както казва Богдан Богданов по време на един от последните си семинари в Нов български университет (6 януари 2016 г.), говорейки за Аристотел: „днес човекът е спуснат в една особена дискурсивна среда, на основата на вечерното четене ние не можем да направим една поетика“.

Всичко това обаче може и да не е така, може просто книгите да не са прочетени, а поетиката да е направена и да я има. Една такава поетика например е издадената в далечната 1998 г. под съставителството на Александър Кьосев в Нов български университет книга „Българският канон? Кризата на литературното наследство“, част от която е понятието „интерпретативно съхраняване“. Сборник, който не се подчинява на наложилата се принизяваща представа за безинтересен сборник, породен от необходимостта на авторите от публикации. За да има канон, – казва най-общо тази книга, са необходими живи интерпретации. В първия текст „Списъци на отсъстващото“ на Александър Кьосев (за секунди се отклоних и неслучайно щях да напиша „Писъци на отсъстващото“) има и други интересни неща, по които може да се измери как се е видоизменила литературната критика днес (което не е без връзка в отношението „списъци-писъци“) – като например преданото четене, но в което да се намесваме културно-политически и „да се намесваме с цялата отговорност, която следва от това в самата идентичност на един национален колектив“, което се е изгубило, и „само-колонизиращата се култура“, която се разраства.

Какво се случва с една нова книга днес? В най-добрия случай тя получава кратка анотация – от едно – две изречения, и черно-бяла снимка в полетата на Литературен вестник. Няма гаранция, че рецензия ще има, освен ако някой не е приятел (колко много рецензии започват с „еди-кой си ме помоли да напиша“), но и да е приятел, той може да напише такава рецензия, че авторът да съжали милион пъти, че въобще има рецензия (тук се сещам за една рецензия, която започваше с това как някой хвърля книгата от балкона, тя пада на асфалта, в краката на този, който трябва да пише, страниците й стават в кал, а рецензията, честно казано, -  още повече). Изключенията са малко и могат да се изброят поименно.

Всички теми, с изключение на последната, са свързани с литературна критика – издадени книги, рецензии или журналистически представяния от последните години. Но те включват и преминаването през различни процеси в българската литературна критика – различни „диви разкази“, битката за „Литературен вестник“, края на в. „Култура“, държавна сигурност и влиянието на идеологиите върху литературната критика с вододелното време от отварянето на досието на Богдан Богданов до отварянето на досието на Юлия Кръстева, извънредния интерес към ДС, дори във „Времеубежище“ на Георги Господинов. Все пак добрата литература е тази, която се самоинтерпретира, а добрата теория е тази, в която има сюжет. Последната тема е обобщаваща и ще представи профила на „недоволния читател“ – кой е той и необходим ли е на литературната критика. Именно заради него ще бъдат проучени периферните дейности на литературната критика – доколко представянията на книги са свързани с литературна критика, каква е ролята на социалните мрежи, живее ли литературната критика отвъд академичните си представители.

Какви ще са нашите очаквани резултати – да предизвикаме интерес, да привлечем широка аудитория, всички да четат и да се включат в дискусиите, да свържем темите за литературната критика, гражданското общество и университетите, да оптимизираме възможностите за литературна критика, да въвлечем медиите и различните културни организации в работата по проекта, да накараме в. „24 часа“ и в. „Труд“ да публикуват пространни рецензии за български книги, по всички книжарници да се търси „През това време“ на Инна Пелева, защото например откъс от нея е бил цитиран в български игрален филм, така както всички търсеха „Писма до Милена“ на Кафка, заради цитат в турски, издателство „Жанет 45“ и „Изток-Запад“ да се сбият кой да преиздаде „Боледуване в смъртта“, а „Хеликон“ да ги изпревари и най-накрая някой да се сети да издаде приложения велик превод на Албена Стамболова на „Болестта на смъртта“ на Дюрас, който си стои там, в края на книгата й, от точно 20 години – едва ли. (Книгите са кротки същества – стоят там, където ги оставиш! – казваше проф. Богдан Богданов.) Очакваните резултати могат да бъдат такива в бланката на един проект и в мечтите ни, но не и наистина. По-скоро работата по проекта ще протече подобно на живота на старите  херменевти в четене и писане в самота и дори няма да има на кого да напишем писмо, както Свети апостол Павел пише на първия епископ на Ефес – Свети апостол Тимотей – да му донесе дрехата, книгите и пергамента, подготвяйки се за дълго четене и писане!

Основният вътрешен враг, с когото ще се бори „Недоволният читател“, е мълчащата литературна критика – загърбването на наистина добрите книги, тенденциозното им потулване и забравяне, буквалното им обезценяване.