Книгите имат своя съдба, Habent sua fata libelli, от векове е много често цитиран стих, превърнал се в тривиална сентенция по повод на четенето – тогава, когато книгата се е отделила от своя автор и, така да се каже, е заживяла собствен живот. Пуснала се е по течението. Представяме си деца, които сръчно или не толкова сгъват хартиени лодчици и ги хвърлят в реката, а бързеите безславно ги поглъщат или ги запращат къде ли не. Ще е преувеличено да предполагаме, че надолу (или нагоре) по течението на времето някой винаги придърпва с пръчка лодките-книги и ги запазва за себе си. Защото съдбата на немалко книги е да бъдат изгубени или забравени и тогава единственото, което остава, е да бъдат изобретени наново, не пренаписани или отчуждено тълкувани. Вероятно пред това да бъде осакатена, добрата книга би предпочела да изчезне или най-малкото да се превърне в онази „вълшебна книга“, която Борхес вижда в есето си Книгата като действие. Човекът е държал книгата в ръцете си, без изобщо да я чете, така или иначе тя е била изгорена, но той е изживял „до последната подробност участта“, сънувана от нейния автор. Какво по-голямо разширение за съдбата на четенето и голямата метафора на Книгата? За Борхес всичко е текст, писан или просто преживяван, отново и отново в Сюжетът на историята и днешния ден: Битието е Книга, светът е Библиотека (една Вавилонска библиотека), Писмената на Бога са скрити в Градината с разклоняващите се пътеки. Всеки успореден, разклонен прочит в кръговото време може да изведе до схолиите или до култа към книгите и класиците, или пък до Кръглите развалини, където бамбуковата лодка на онзи, който търси „душа, достойна да стане част от вселената“ и да го въведе в реалността, потъва в „свещената тиня“. Не книгите са лодките, защото имат по-устойчивата участ да правят реални библиотеките като домове на паметта. В реката се носят самите хора, чиято участ, по хераклитовски течлива и несигурна, съдържат самите книги. Ако си представим една огромна библиотека, всички хубави книги в нея, наредени една до друга,  ще начертаят единната лавица, единната линия на човешката съдба. Спрямо тази линия нишките на мойрите-парки Клото, Лахезис и Атропа изглеждат като случайни възли откъм опаката страна на живота. Четящият човек свързва трите в своя вътрешна парка: в необходимостта от четенето няма нищо случайно или зависещо от външния каприз на обстоятелствата, защото е жажда за смисъл. Човекът се ражда, преминава през живота и излиза от него почти винаги с помощта на книгите, независимо дали чете другите или заедно с това пише сам себе си.

Желанието да се чете е едно от най-свободните заявления към себе си и света, към себе си в света. Неговото осъществяване обаче никак не е просто и разбиращо се. Четенето прилича повече на лутането из лабиринт, другата огромна и любима метафора на писатели и философи. Но сигурни ли сме, както успокояващо подсказва известният мит за нишката на Ариадна, че ще бъдем възнаградени за трудното ориентиране по заплетените коридори (на херменевтиката) и накрая ще „разплетем мрежата“ до някакъв изход? Дали всички, подобно на Тезей, воден от любовта, успяват да излязат, или някои засядат за цял живот по тъмните ъгли на лабиринта?  В Нишката от легендата  Борхес дава много по-реалистична версия:  всъщност, отвъд лабиринта има друг лабиринт; нишката е изчезнала и „сега дори не знаем дали ни заобикаля лабиринт, таен космос или гибелен хаос. Нашият красив дълг е да си въобразяваме, че има лабиринт и нишка. Никога няма да открием нишката; може би я намираме и изгубваме в един акт на вяра, в един ритъм, в съня, в думите, които се наричат философия, или в простото и невинно щастие“.

Такава е съдбата на самото четене, различна от съдбата на книгите, защото книгата остава такава, каквато е, в себе си, докато всяко четене се лута – заради красивия дълг да открие нишката дори само в „простото и невинно щастие“.

За жалост, често се случва сентенциите да се цитират наполовина, а целият стих на римския граматик Теренциан Мавър в De syllabis може да каже много повече. Теренциан е написал: “Pro captu lectoris, habent sua fata libelli", съобразно способността на читателя да схваща, тоест съобразно неговата интелигентност, книгите получават своя съдба. Книгата не просто се е отделила, а е била или не е била разбрана, съответно е предизвикала или не е предизвикала вдъхновението да бъде запазена, споделена, пренесена нататък, вече различна. Каква е тази способност  за четене, пред-определяща съдбата на книгите?

Едва ли днес някой вярва докрай, че с херменевтично усилие може да се постигне автентичен прочит, да се установи точно замисълът на автора при конкретния исторически контекст. Отвъд лабиринта има друг лабиринт. Най-многото, което четящият постига, е да се доближи максимално до авторския замисъл и оттам нататък сам да полети свободно с „красивия дълг да си въобразяваме“, тоест, банално казано, на крилете на въображението. На мен тази вродена способност ми напомня за тъжно-хумористичния разказ на Карел Чапек „Човекът, който можеше да лети“. Господин Томашек най-напред сънува, че може да лети, и това му се струва напълно естествено. После на шега опитва да подскача денем при ежедневните си тренировки и с изненада открива, че наистина  може да прелита през огради и улици. Следват настоятелни опити нощем (за да не го види никой), съпроводени от неописуемо удоволствие -  докато, подобно на цар Мидас, не издържа и споделя тайната си със своя съсед, професор от строга академична школа. Професорът, разбира се, решава да впрегне откритието в полза на военните и започва да тренира мъжа, показвайки му как е правилно да се засилва при летене. В резултат г-н Томашек губи способността и желанието си да лети.

Явно Ортега и Гасет е прав, че живеем във време на криза на желанията, защото „да желаеш не е лесна работа“ и съвременният човек „не знае какъв да бъде, липсва му фантазия, за да изобрети сюжета на собствения си живот“. Не че съвременният читател е ленив, точно обратното. Може да прочете стотици книги. Въпросът е как  ги чете, как ги интериоризира. Той просто не е изобретателен – и избирателен също, - а това намалява неговите способности и съответно променя съдбата на книгите. В крайна сметка, истинската съдба на една книга се оценява по това, дали успява да промени нещо важно, дали читателят се превръща едновременно в писател на своя живот. Иначе се случва някой да прочете затрогваща книга, описваща примерно нещастието, самотата на отхвърлените или бунта на героите, които като в гръцка трагедия с достойнство се изправят срещу съдбата – а в живота същият този читател продължава да е услужливо безразличен към себе си, към другите, към обстоятелствата, силно наподобяващи описаните в книгата. Прекъснат е разговорът между човека и света – книгата не е събеседник, подпомагащ мисленето (мисълта като разговор със себе си), тя е компаньон. Четенето е изкуство, което се отнася към изкуството, а пак според Ортега „изкуството не е игра, нито пък е дейност, която може да бъде смятана за лукс: то е по-скоро един обяснителен разговор между човека и света“ . Но не е само разговорът. Способният или невинният читател е идеалист, като идеалистите създава един необходим илюзорен свят, който да бъде въведен в реалността. Свободният читател, който не престава да лети само защото някой чиновник по душа му е казал, че така не може и така не е правилно, е също разбунтуван, неконформист. Той е вълшебник – в смисъла на Новалис: „Най-големият вълшебник е онзи, който сам себе си омагьосва така, че и своите фантазии приема за явления на действителността“. Той е още откривател  - от книга на книга открива сродния смисъл, изтегля нишката на простото щастие  най-вече в думите. И приема риска времената да прережат тази нишка или сам да я изгуби.

--------