Имах точно определена мисъл, която съпровождаше четенето ми на тази книга, и тя вероятно ще повлияе на интерпретацията. Сега обаче, когато се връщам от края към началото и започвам да пиша, виждайки сюжета, който се създаде от само себе си, не се притеснявам, че казаното може и да не е вярно.

Запазена марка в литературата ще остане това обръщение „куче мое“, през което по най-топлия, личен и спокоен начин преминават стихотворенията в първата част на книгата - „Поетически диалози с кучето“. В такова едно пълно спокойно щастие полага читателя още първото стихотворение „Това е щастието“ - в нирваната на „да заспим на мрамора в градината/ в тази лятна нощ,/ в тази черна стая със звезди далечни“ – в което само пулсът между бялото на мрамора и черното на нощта, това свиване и изтласкване на кръвта, това дишане в думи – ни държат далече от това, което би означавала мраморната плоча под небето сред цветята, отделяйки се от буквалната картина.

Това обръщение - „куче мое“ - обаче е много особено, ако го разчетем според т.нар. „фатичен код“ от теориите на Ролан Барт и Цветан Тодоров, който има за задача да постави началото на контакта и да го поддържа. Ще го срещнем в различни вариации в текста „Банално е нашето запознанство, приятелче“, „кучето стои между нас/ и загледано сериозно/към хоризонта/ с една топка в устата/чака знак“, „стискам главата ти в шепи/ като човешко лице“, „тъжна муцуна има луната, куче мое“, „Кладенци блестят в козината ти,/кученце“, „тая дума твоите красиви очички не я разбират“.

Особено смислово натоварени са местата, в които обръщението към кучето e поставено в скоби и сякаш се казва – мога и да не водя диалози с теб, но не мога: „намерихме тази поляна закътана/ над Русковец (Супер, а, куче мое?)“ или „(ти хрупаше клони и шишарки,/ аз преживях с устните на брезата)“, или вмъкнатият въпрос „Нали, куче мое?“, или  „Не повтаряй отново / въпроса с ушите, глупаче)“. Тези места в скоби, които не са могли да отпаднат, казват и друго – да не си помислите, че това, което казвам го казвам на човек, да не си помислите, че искам да се чуе от човек – то е друго тайнство и решително създава другия ъгъл, от който да се погледне на човешкото, от който да се опита да се разбере. Особено страшно това е представено в стихотворението „Среща с медуза“, където се казва „ожадняла да си спомня кучешките купички за вода/ под обществените чешми/ и оцетът оставен на плажа/ в случай на опарване от медуза“ – но жаждата и опарването са добили толкова гигантски размер, размерът на войната, че не могат да бъдат вече нещо, което да може да стои между човек и човек. „Знаеш ли, куче мое,/ че на света сега няма да му стигнат тонове и тонове оцет?“ – е фатичният код, с който  да може да се премине през накърнената и изродената човешкост.

Особена светлина по протежението на цялата книга – и в най-хубавото стихотворение (често класифицирам различни стихотворения от книгата като най-хубави) „Ако ми следиш мисълта“ – „Муцуната ти свети куче мое/ помислих те за лампата, помислих и за звезда“, редувани с особени затъмнения-изгаряния-срязвания - „гривата ти мирише на боров огън/ ти и аз, куче мое/ два въглена в купчината от изумруди“.

С кучето в книгата не само се говори, не са му написани само стихотворенията за него – нещата се правят пред неговите очи, то е което ще гледа - „мачкам снега като грозде/ пред моето куче“, следят се неговите сетива „защо носът ти вечно танцува“, гледа се от неговата височина и от неговите очи – „към нас лети безметежно/ по-голяма частица светлина. Паяк или муха -/ по-голяма частица светлина!“ – така се вижда от поглед на куче, което следи, не от човек – и пеперудата, която се срамува да кацне, също се вижда през погледа на кучето. Това заставане на нивото на кучето е едно особено съгласие, тишина за осъзнаване в книгата, благодат и най-вече - лечебна сила, защото за момента няма как по друг начин да се оцелее, ако не се съвпадне с нещо друго, което си е запазило ценностите непоклатими. Кучето е тук не само за да се водят поетически диалози – то е обозначило място на всяко друго човешко сближаване, но то е много по-ясно от всяко едно човешко „ти“, което се появява в текстовете, то е „мое“, пълното притежание, нищо, че верността е клише – „заради това клише на верността/ също те обичам“ се казва в стихотворението „Вярност“. Дори когато не се споменава кучето – числото на говорене е множествено – „хладилникът ни спаси“, сравненията са кучешки, храната, водата и въздухът са кучешки. Това съвпадане и сливане обаче отново опира до фатичния код, чиято функция, т.нар. фатическа функция, е да провери дали работи каналната връзка и да прецени дали да продължи или да прекъсне и спре комуникацията.

Та като фатичен код „куче мое“– нека така да продължим да го наречем, за да го обезсилим и да можем да работим с него, да можем да интерпретираме и да разберем - използва и интересни ритуални формули, с които фатическата функция да провери чистотата на комуникацията и да прецени – да я продължи ли, или да я спре. Те се познават по това, че оставят празно, отворено място, или по-скоро - възможност за действие. Кои са те – някои ще цитирам буквално, а други ще ги преразкажа. Например: щастието да заспиш до някого под открито небе в лятна нощ (не да умреш); чакането на знака с топка в устата (не с буца в гърлото); несъществуващият език, познатият език; пиенето на чай с кучешки бисквитки; променената, или по-точно – приспособената притча „Отвори вратата към тази планина,/ вместо да я преместваш“,  разногласните самоти.

В следващите части на книгата фатичният код на кучето се прибира, но фатическата функция с ритуалните формули за проверка на комуникацията остават. Такива са търсенето на място, на което момичето да роди; солта в раната „макар на рана да заприлича светът/ и на сол бялата пролет“, думите без гласове и гласовете без думи; фоновата тишина; думите, които виждам, откакто помня, като се има предвид, че не помня (велико място, което ако се изтълкува по Платон – би събудило всичко - от Бог, през смъртта, до лудостта и любовта ); очите на преводача, които се движат между два свята; отвитият лист на захвърления ни живот; върховното настроение на децата;  екзистенциалната болка „(В тази дума най-добре бих скрила истинската болка)“; довлечените ни имена; отклоненията ни; баницата от стихотворението „Изчезването на квартирантите“ (единственото стихотворение, закачено с дата – датата на войната) и чайникът от „Иглата на Бродски“, иглата в купа сено, но която някой я търси; това, че светят празните разходки; погледът, който казва „Дали“,  камбаната, която е главният разказвач не само на селото, Възкръсването от живите „те възкръснаха/ от мъртвите/ ние възкръснахме от живите“ в стихотворението „Благовещение“.

Фатически ритуали са и всичките сблъсъци в тази книга: „отваря се небе, затръшва се долап“, „твоите мисли насам, моите - натам“,  „най-тихите подкови“, „див вятър, кротък въздух“, „ще бъде миналото век до пладне“ и „Твоята ръка – над моята“.

Проследете тези ритуални формули за проверка на комуникацията и ги потвърдете в себе си. Има и още много такива места в книгата, затова ни е необходимо да използваме теорията за фатичния код като въженце за кучето, за да го преведем по интерпретацията на тази книга, която сама е „тонове оцет“. Но за мен най-най-голямата и велика фатическа ритуална формула е тази на молитвата в стихотворението със заглавие като спокоен разказ „Вечерна разходка в деня на свети Мина“: „Свети Мина, така и така, така и така“.

ВЕЧЕРНА РАЗХОДКА В ДЕНЯ НА СВЕТИ МИНА

Ще бъде миналото век до пладне.

Огън до пръстта.

А тази нощ ще бъде Твоята ръка над моята.

Напред е само чернина.

На юг параклисът.

Пашкулът на луната.

Препуска мрак с най-тихите подкови.

Все още тъмносиня е до кръста светлината.

Последен цвят. Последен.

Но някъде наоколо

е влакът –

грейнало елече от прозорци

с връхчета елхови.

Онази мъничка жена с кръстосани игли

е Мойрата на редовете:

трижди спи над гледаната плетка.

А дядото със вестника разтворен

завива с две изсъхнали ръце

вечерята, притоплена на коленете.

Едно невидимо момче на рамото му

преболява.

...

Нощ е и е реализъм.

Безкрайна линия от папрат

в цъфтежа на пиринското небе.

(Див вятър, кротък въздух.)

Избили са му толкова звезди.

Зад планината вардят други планини.

Параклисът, разклонът, вечерта.

И аз сама под купола небесен

за пътя наш отвесен се помолих:

Свети Мина, така и така,

така и така.

В това стихотворение няма куче, което да ни спаси и да ни продължи говоренето. Ако в началото на книгата в стихотворението „Поетически диалог с кучето“ кучето е загледано сериозно в хоризонта, в който очаква нещо да се случи в приятелството между човек и човек. Именно в него се и намира едно от местата на сюжета, който подхванах в тази интерпретация:

…ала приятелството

Между човек и човек е друго.

Винаги е разминаване с усмивка,

Предварително преценено време,

за поглед и кимване,

изчисляване до последния момент

на разстоянието, в което два живота,

напълно непознати, се разминават.

То във „Вечерна разходка в деня на свети Мина“ пътят наш е отвесен. В началото на стихотворението оставаш със смътно усещане за мислене за някой друг по пътя, което идва още от третия ред – „А тази нощ ще бъде Твоята ръка над моята.“ Това, когато го прочетеш, се мисли дълго и е хубаво – докато видиш главната буква на „Твоята ръка“, защото докато мислиш и си казваш вътрешно наизуст едно стихотворение, главните букви не се виждат, а в написаното главната буква означава, че това не е твоята ръка, а е ръката на Бог. Това вечерно пътуване с влака през папрати и звезди постоянно играе с реалното и онова, което се привижда, но и с нещо друго – кроткото доверяване на молитвата между човек и светец, като между човек и куче. Задачата е да се прибегне до последната възможност – за всичко това, за което се е говорило в другите стихотворения и което не се е казало докрай, не се е изрекло – че сме закъсали страшно в общуването си, в свързаността си, в обичта си -  да се говори с Бог.

(Ако изчезналите майстори на куполи от стихотворението „Изчезването на квартирантите“ имат право да се върнат в сюжета на интерпретацията и да започнат, приготвената за тях баница – то това е мястото в сюжета на интерпретацията.) 

Няма по-добра молитва от тази „Свети Мина, така и така, така и така“ в литературата и в човешкия свят. Толкова отворена за сбъдване и толкова конкретна в желанията си. Това настъпващо редуване на тленно и нетленно (век до пладне, огън до пръстта, Твоята ръка над моята) създава само една представа – тази на кипящото гърне, в което се вари едно сбъдване. „Тъмносиня е до кръста светлината“ – ясно очертава металния кръст на параклиса, но и момичешкото тяло на светлината. Постоянно сънно преплитане между мъничката жена и момчето, което преболява на рамото на друг. Мойрата събира и разколебава в себе си трите образа – митологичния културен код на Клото, пътуващото във влака момиче, авторката. Това е последният цвят, последният опит на Мойрата на редовете, на съдбата и на човечеството. Напрежение между постоянна необуздаема надежда и постоянно непреодолимо недопускане - „Зад планините вардят други планини“, че е възможно да се случи това, което се иска. 

Големият кръст в книгата-ритуал за сбъдване на онова, което ни преболява на нашето рамо (не на някой друг) се прави именно от тези две стихотворения „Поетически диалог с кучето“ и „Вечерна разходка в деня на свети Мина“ – в абсолютна жреческа симетрия между хоризонтал и вертикал. До оформянето на ясния човешки образ, който сред сменящи се светлини и тъмнини, произнася молитвата, която съкровено съпровожда песента на влака по нощната линия: „Свети Мина, така и така, така и така“.

 

Исках да започна по точно един начин, с това, което мислех през четенето на цялата книга: всъщност отвисоко не само дърво пада в печката. Ние живеем в сложен свят – да имаш приятел е достатъчно да го виждаш във Фейсбук, да го разкараш от живота си – е достатъчно да натиснеш лесно бутона „Блокирай“ без да те интересуват по-дълги парадигми. Без да се интересуваш от стихотворения като „Дългата река“:

Заразмишлявах с теб,

коленичила пред огнището на твоя дневник.

Претърсвах с пръсти въглените слепешком.

Гадаейки с грубия картофен глас на пръстта:

Има толкова опасни загадки,

Но ти си най-опасното нещо за себе си.

Екатерина Григорова майсторски е оголила в стихотворенията си неща, до които сме докарали живота – че расте гробището, „от едната страна борово, от другата – човешко“, че сме „трупи до други трупи“, или „черупки, всички са черупки“.

Да споделиш, не означава вече да казваш, разказваш, да имаш нещо общо с друг, да гледаш през други очи, да споделяш чай с кучешки бисквитки. И аз спрях да изучавам хората по тях самите, по говоренето им, по правенето на кратковременните ни идентичности и бързото им губене – изучавам хората само като книги. И затова тази книга – „Отвисоко в печката пада дърво“ събуди в мен забравена и затрупана трепетност, която е по-важна от интерпретацията – че „куче мое“ – в този случай, между мен и книгата е  всъщност човек, и че този човек, който е написал тази книга, и който мога да видя как слиза по университетските стълби, или как се качва в метрото – е „нещо по-реалистично“ – ако ми следите мисълта.