| Литературната критика като глашатай-вестоносец на литературата (за един коментар на преводача на "История" на Херодот – проф. Петър Димитров) |
| Веселина Василева |
 |
очите на преводача се движeха
между два свята
Екатерина Григорова
Когато професор Богдан Богданов отвори първия форум за тълкуване на различни литературни текстове от старогръцката и съвременната българска литература [1], първият, който започна да напада всеки опит за литературна теория и критика – язвително или с насмешка, унижавайки понятия и цели теории, с кратки коментари, които сякаш казваха „не ми обръщайте внимание, шегувам се, внасям смут в науките ви“, наричайки всеки опит за литературна критика или интерпретация – „постмодерни разяснения“, беше професор Петър Димитров, преводачът на „История“ на Херодот. Това е основната причина той да бъде включен на първо място в конспекта на „Недоволният читател: критици и писатели“, за да се започне с по-общата реалия на литературната критика като разбиране, надхвърлящо границите на текста и застиването в нещо, за което приемаме, че приключва там, където за написаното е написано – и то престава да ни интересува. Това е и по-автентичната реалия.
В текстовете на старогръцката литература поетика не е външна методология, както се е свикнало да се приема днес, а е разбиране вътре в текста, литературата разбира сама себе си, самият текст изобретява практиките, с които показва как да се разбира. На такива практики днес се дължат всички конституирани около поетиката науки.
Именно поради тази причина, ако преводачът на Херодот казва, че нещата не стоят точно така, както ги мислим и представяме в границите на познатите ни литературни науки и произтичащите в тях теории и понятийни апарати – би било добре да му се вярва и да не се пренебрегва фактът, че в тази преведена на български антична книга неразбирането е най-голямата опасност, която може да доведе до страшно падение, смърт, и дори до разсипването и края на цяла държава. Да, в античната литература това също е страна на литературната критика – разбирането не е само лично, то винаги е свързано и с голямата общност, което за нас днес би трябвало да означава, че литературната критика е изключително важна за социалните процеси и за живота изобщо. Ако литературната критика замре – значи, че и в живота на държавата нещо не е наред. В старогръцката литература текстовете се тълкуват, за да се знае как да се продължи животът – в диалозите на Платон не спира да се тълкува Омир, в „История“ на Херодот животът зависи от тълкуването и разбирането на предсказанията (чиито послания са свързани с литературата не само заради хекзаметъра). Както героите там тълкуват текста, за да знаят как да продължат живота си, това е причината да се тълкуват и всички текстове във всички времена – за да се знае как да продължи животът.
Литературната критика в своето начало е свързана най-вече с три глобални неща – доброто – защото разбирането е разбиране на доброто и движение от добро към по-добро, красивото – което се зърва, което се забравя в преходите от едно време-място към друго, но което се и припомня, поражда копнеж, объркване, любов, и третото - преходите, които отделният човек прави между себе си и общото на връзката си с други хора (индивид-общество/отделно-заедно, общност/държава). Именно на тези три неща се дължи и правеното на какъвто и да е сюжет, т.е. литература.
Дали тези три неща могат да бъдат отправните точки, от които днес да се напише една рецензия и като заключение за книгата, за която се пише, да се изведе как след нея би трябвало да продължи да се живее?
Ако пряко се постави пред проф. Петър Димитров въпросът „необходима ли е днешната литературна критика“, той би реагирал с бърз и хаплив отговор и би добавил „ако искате един текст да звучи тежко и да се хареса – завършете с цитат, а преди това свържете други цитати“. Сякаш след превода на „История“ на Херодот той избира да не се върне в този свят. Избрал е да остане при другото разбиране за разбирането. В писането си се придържа към окончания, числа, параграфи, граматични форми и факти, шегува се с някои „научни“ бутафории, премълчава, и е изобретил свое собствено говорене, което много трудно се разбира и прилича на голяма предпазна стена, построена от копията на опасни траки. Но веднъж във форума на проф. Богдан Богданов той написа нещо, което свърза двата свята.
През 2010 година един от коментарите [2] на професор Петър Димитров във форума на професор Богдан Богданов откри пътя към една от големите теми в „История“ на Херодот [3], която до този момент оставаше някак встрани – темата за глашатаите, пряко свързана с голямата тема за разбирането на текста. Без съмнение възможността да запазиш пролуките на разбирането в текста, такива каквито те са били и тогава, когато този текст се е създавал – в случая – преди хиляди години, е голямото майсторство на превода. Професор Петър Димитров разкри пред погледа на тълкувателите едно от нещата, което добре знаеше, че може да работи както за конкретното разбиране – приноса на фигурата на глашатаите-вестители в текста, така и за по-голямата схема – тази, по която се осъществява самото разбиране на текста, като същевременно представи в цялост един вертикал, в който разбирането се осъществяваше именно от тези вестители, които в едни случаи бяха божествени демони – доближаващи човешкото до божественото, а в други – човешки посредници на гласа.
Темата за глашатаите-вестители има стара история в древногръцката литература, дори Атина в „Одисея“ се явява в образ на глашатай –
Атина пък тръгна да броди през друми
в образа на глашатай на разумния цар Алкиноя,
с мисъл едничка – да върне дома Одисея безстрашен. (VIII, 10) [4].
Атина се превръща в глашатай, за да събере колкото може повече хора, които да видят пристигналия Одисей (отделното) – действие, което чертае примерната схема на божественото, което, за да се свърже с човешкото, използва фигурата на глашатая (гласа). От своя страна Платон в „Закони“ [5] нарича самия Омир вестител и се доверява на думите му, приемайки ги като истинни и достойни да им бъде повярвано и да бъдат разбрани така, че да бъдат използвани – „неговото свидетелството ни е от полза и нека наистина го приемем като вестител за това, че подобни държавни устройства (заедното) съществуват в определени моменти.“ (680 d).
Когато интерпретацията прецизно се вгледа в текста, първото, което се вижда в „История“ на Херодот е как именно глашатаите-вестители са тези, които придвижват текста – буквално, които правят един вид движещ се диалог, и които сякаш са една следваща степен на оракулите, предоставяща текста, който е необходимо да бъде разбран, за да може сюжетът вътре да продължи.
Предизвикателството в коментара на професор Петър Димитров беше в три основни посоки – първата, в сигурността, че ТЕКСТЪТ СЕ ДВИЖИ, втората, в извличането на ВЪТРЕШНИТЕ МОДЕЛИ НА РАЗБИРАНЕ, които са различни от модерните литературоведски течения, но затова пък показват в оригинал разбиране, до което трудно се достига, или не се достига въобще, ако те не бъдат разкрити и придвижени, третата – в ПО-ЦЕЛИЯ МОДЕЛ ЗА РАЗБИРАНЕ, който сякаш показва в човешкото следите и от онези вестители, които свързват с божественото, и от онези вестители, които чрез гласа и говоренето свързват човешкото същество в смисъла на общото човешко живеене:
„Какво е текстът? Той се движи, макар и застинал от години, векове, еони. Той се предава. Как ли? По същия начин, по който и се движи. Текстът е време. Той е нещото, а времето са величествено преминаващи облаци, небули, забулени от нашия текст. А ние сме заплетени нишки, може и текст в текст. И това е новото нещо. Нещото, без което нищо няма смисъл. Ние го гледаме, за да го разберем. Но не го разбираме. Защото то е забулено, неясно е. То е някъде. Къде е? Чакайте, това не е пиеска, това е онова нещо, много важното, което... Което ни се изплъзва, което искаме да разберем, но застиваме в съзерцание всеки път докато го гледаме.
Текстът се състои в една тема: кое по-напред - ние или светът. Но светът, това е Бог. И тогава приятели, нещото е да съзерцаваме, да гледаме, да се възхищаваме, да се чудим, да се омайваме, да страдаме, защото не разбираме и да измисляме начини за разбиране на текста. Бог, т.е. светът, е да мислим за онова, от което ни става сладостно-приятно. И в това е целият смисъл, само така можем да разберем текста.
Ако толкова много искаме, можем да “деконструираме” текста. Например, едно нещо (за мен поне то е “онова нещо”) в книги 7.136-7:” [136…] Като се бранели от стражите, те вече се обърнали към царя и му рекли: „Царю на мидийците, лакедемонците ни изпратиха да бъдем наказани заради погубените в Спарта глашатаи”. При тези техни думи Ксеркс с великодушие заявил, че няма да постъпи по същия начин с лакедемонците; те били престъпили законите, които спазвали всички хора, като убили глашатаи, но — рекъл — той нямало да извърши това, което те направили — нямало да ги убие в замяна и така да освободи лакедемонците от вината им. [137.] С тази постъпка на спартанците на гнева на Талтюбиос веднага бил сложен край, въпреки че Спертиас и Булис се върнали в Спарта. Много по-късно, по времето на войната между пелопонесци и атиняни, този гняв — както твърдят лакедемонците — отново се събудил. Това им се струва като твърде ясна намеса на божеството; че гневът на Талтюбиос се стоварил върху пратеници и не преставал, докато не изпълнил предназначението си, станало, както изисквала справедливостта. Но това, че божият гняв се стоварил върху синовете на тези мъже, които отивали при царя заради гнева на Талтюбиос — върху Николаос, син на Булис, и върху Анеристос, син на Спертиас (същия, който превзел Халиея, където били намерили убежище множество мъже от Тиринт, доплавали там с товарен кораб) — ми показва, че работата била дело на някое божество. Изпратени от лакедемонците като вестители в Азия, те били предадени от Ситалк, син на Терес, цар на траките, и от Нюмфодорос, син на Пютес от Абдера, били пленени в Бисанте на Хелеспонта, откарани в Атика и убити от атиняните, а заедно с тях и Аристеас, син на Адеймантос, мъж от Коринт. Това станало много години след похода на царя. А сега се връщам към моя предишен разказ.”
Понеже Херодот е по-велик от нас (поне от мене), не бива да се опитваме да развързваме много-много този откъс. Но все пак, какъв флаш-бак, каква реминисценция! Херодот се обръща към едно недалечно минало, Пелопонеската война от 431-404 г. пр. Хр., описана от неговия събрат Тукидид (ес). Обръща се и гледа божеството и то му подсказва нещо, дава му да изпита нещо. Херодот казва, че “Това станало много години след похода на царя”, на Ксеркс. Колко ли години е писал Историята си Херодот? Колко години се е движил текстът? Как е съставил Историята си Херодот?
Мисля си, че последните три книги са писани в по-късно време. Мисля, че авторът е един и същи, но текстът и нишките му са се придвижили. Уж като камъни огромни, като назъбени от годините скали и неподвижни, но са се придвижили. Струва ми се, че съм виждал скали, които са се движили. Съзерцавал съм такива камъни.
В езика има такива неща много. Ние не ги съзерцаваме. Казваме “по-напред”, но това какво значи? С “по” само се извиняваме, че не знаем какво е “напред”. Но и с “на” в “напред” пак съзиждаме забрава. А то, Теодоте, “по” си значи “някъде там-си”, “пред” си е пак същото, а “на” е като “по” и като гръцкото “ана”. Ама, какво движение, а!“ [6]
Преводачът на Херодот добре знае, че всичко онова, което времето е спряло в научни понятия, не може да бъде използвано за разбирането на текста – затова избира фигурата на глашатая-вестител, защото глашатаите-вестители, за да предадат определен текст-слово изминават разстояние, достигат до определена човешка цел, пред която произнасят онова, което им е било казано от други. Това слово от своя страна е необходимо да бъде разбрано и да бъде върнат отговор до друга човешка цел. С множество глашатаи, представители на един или друг цар, на една или друга гръцка или персийска общност в „История“ на Херодот текстът действително се движи. Примерът обаче, който избира професор Петър Димитров – не казва само това. Лакадемонците убиват глашатаите – което означава и спиране на разказа вътре в „Историята“, именно поради тази причина е нужно царят да намери друго решение, а не да им отмъсти със смърт – защото това вече би сложило истинския край на разказа – Херодот изравнява смъртта на словото и края на живота. Решението на Ксеркс да не ги убие дава време не само на живота, но и на текста на цялата „История“ – дава възможност за едно „много по-късно“ (VII, 137), което както се разбира от края на коментара на професор Петър Димитров – не е едно просто „много по-късно“, а е и „тогава“, и „сега“, и „винаги“ на едно общо движение, което засяга и нас, и света.
В „История“ на Херодот Пития има изключително важно значение за развитието на сюжета и за разбирането. Когато човек не разбере оракул, това може да доведе до сигурна смърт, но в текста си Херодот включва и фигурата на мъдреца, чиито думи също трябва да бъдат разбирани – Солон (I, 29), задавайки една линия, която ще сведе разбирането до едно движение, което ще става все по-човешко – започващо от боговете, оракулите, тълкувателите, съногадателите и Солон (за който се знае, че няма как реално да присъства в историята, защото идва от друго време) – ще се достигне до царското, до Крез и до Кир, до онова, до което могат да доведат едни думи, до спасяването на живота – и до читателя, метафорично това свеждане до по-човешкото може да се представи именно чрез глашатаите-вестители.
На движението на глашатаите-вестители е отделено специално място в „История“ на Херодот – „Няма смъртен, който би могъл да стигне някъде по-бързо от тези вестители; ето как са го измислили персите. Разправят, че колкото дни трае цялото пътуване, толкова коня и хора биват разполагани по пътя, по един кон и по един човек на един ден път. И нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито нощ могли да попречат на вестителя да измине определеното му разстояние по най-бързия начин. Щом първият изминел своята част от пътя, той предавал нарежданията на втория, вторият – на третия и оттам вече, предавайки вестите от един на друг, те стигали до целта“ (VIII, 98).
На две места в текста на „История“ фигурата на глашатаите-вестители придобива почти символични очертания така, че от една страна, да може да се свърже със символичния изказ на предсказанието, което трудно се разбира, а от друга страна, за да може лесно да се оприличи и свърже с друго средство на комуникация, още от времето на Омир – корабите. В Трета книга такава фигура е „червеният глашатай“, който се явява поради неразбраното предсказание „Обаче сифносците не били в състояние да разберат предсказанието, което им дала Пития; не го разбрали и когато пристигнали самосците. Защото веднага щом наближили Сифнос, самосците изпратили с посланици един от корабите си до града. От стари времена всички кораби били боядисани с червена боя; ето това били дървената засада и червеният глашатай, от които сифносците трябвало да се пазят според предсказанието на Пития.“ (III, 58), а в Девета книга е „глашатайският жезъл“ – „След като елините се приготвили, те настъпили срещу варварите. Докато напредвали, из целия лагер се разпространил слух и на брега, където се плискали вълните, се появил глашатайски жезъл; слухът, който се разпространявал, бил за това, че елините били победили войската на Мардониос в сражение в Беотия.“ (IX, 100), при който се наблюдава не само символично казване-разбиране, но и един вид продължаване на функцията на говоренето, дори когато самият глашатай отсъства и в текста е останал само предметът, който го символизира.
Кулминация в представянето на глашатаите-вестители Херодот прави в Седма книга, където казва, че било по-добре вместо с войни споровете да се решават чрез глашатаи-вестители – тъй като говорят на един език: „При все че елините са свикнали да воюват, както научих, те правят това по най-безразсъден начин от неопитност и глупост. Щом си обявят война помежду си, намират най-хубавото и най-равното място и отиват там да се сражават, така че и тези, които побеждават, си тръгват оттам с големи загуби; дори не искам да говоря за победените – те изцяло биват унищожени. Тъй като говорят на един и същ език, те би трябвало по-скоро чрез глашатаи и вестители да изглаждат споровете си, отколкото с битки.“ (VІІ, 9) – извеждайки най-важното от функционалната фигура на глашатая-вестител – говоренето и придвижвайки с плавен преход въпроса за „разбирането“ като свързаност между реч с реч, разбиране с разбиране, текст с текст, човек и човек.
За разлика от историята, в която Ксеркс не наказва със смърт убийците на глашатаите, в Трета книга като голямо безчинство се представя това, че Оройтес убива един вестоносец на Дарий, понеже вестите, които му донесъл, не му се понравили, убил го на пътя, когато вестоносецът се връщал обратно, от засада (III, 126). Подобно спиране на разказа се наказва със смърт. Херодот втъкава и друга причина – основната, тази, че Оройтес убил Поликрат, но смъртта на Оройтес се реализира по следния категоричен начин: "наредил да се напишат много писма за различни неща, сложил им печата на Дарий и тръгнал с тях за Сарди. След като пристигнал и бил въведен при Оройтес, започнал да вади посланията едно по едно и да ги предава на царския секретар – защото всички управители държат на служба царски секретари; Багайос давал свитъците, защото искал да изпита телохранителите и да види дали щели да се съгласят да изменят на Оройтес. Като видял с колко голямо благоговение се отнасяли към свитъците и с още по-голямо към съдържанието им, дал друго писмо, в което пишело следното: „Перси, цар Дарий ви забранява да пазите Оройтес“. При тези думи копиеносците оставили копията си, а Багайос, като видял как се подчиняват на царската вула, веднага се окуражил и дал на секретаря последния свитък, в който било написано: „Цар Дарий заповядва на персите в Сарди да убият Оройтес“. Щом чули заповедта, копиеносците начаса извадили късите саби и убили Оройтес" (III, 128).
В движението на "Историята" глашатаите-вестители идват, за да застанат на мястото на оракулите и боговете и на всички неща, при които във връзката "Х-говорене-човек" застават на мястото на Х, който не е човек. Професията на глашатая-вестител се наследява, което е също вид придвижване: „Лакедемонците имат следните сходни обичаи с египтяните: техните глашатаи, флейтисти и готвачи приемат занаятите на бащите си и синът на флейтист става флейтист, синът на готвач – готвач, а синът на глашатай – глашатай, при това дори ако други получат тази служба поради ясния си глас, те не изместват синовете на глашатаите, които запазват това си положение по наследство от бащите си. (VІ, 60).
Текстът на „История“ на Херодот се придвижва от разбирането на предсказания, от тълкуване на сънища, от войни, от разкази, но и от наистина придвижващите се глашатаи-вестители, които носят думите, които може да останат нечути и неразбрани, но текстът винаги намира начин сам да се превърне в глашатай-вестител и да продължи действието така, все едно глашатаят-вестител е бил изпратен от него до самите нас.
***
Коментарът, който професор Петър Димитров написа във форума на професор Богдан Богданов в самото начало на 2010 година, носи и един тънък пласт от изискана ирония – насмешка над това, че говорим за „текст в текста“, над това „да си измисляме начини за разбиране“, над „деконструирането на текста“, което поставя в кавички. Той нито веднъж не нарича съзерцанието теория, така както правят великите изследователи на литературата, за да придадат тежест на онова, което казват, че разбират. Но да разбираш е друго, то е в по-горе казаното от професор Петър Димитров – в онази вероятно неволно създадена формула, толкова естествена и толкова истинска, толкова движение-живот, колкото може да бъде само посланието на един истински глашатай-вестител: „Бог, т.е. светът, е да мислим за онова, от което ни става сладостно-приятно. И в това е целият смисъл, само така можем да разберем текста.“
Бележки:
[1] И тогава никой не се поинтересува от литературната критика, която се разрази във форумите на проф. Богдан Богданов от 2009 до 2016 г., с изключение на неколцината, които пишеха там. А интерпретациите във форумите бяха явление и с литературно-критическите си теории, и с подробното тълкуване на различни текстове, които преливаха в една или друга гражданска посока така, както е било, когато литературната критика не е била затворена вътре в общността си безинтересна научна реалия. Но този проект е вдъхновен именно от това, което се наблюдава и сега – премълчаването на добрата литература и наплива към литературния скандал. Форумите станаха най-посещавани едва при оповестяването на списъците на ДС, и то не с цел литература, а съвсем заглъхнаха след смъртта на проф. Богдан Богданов (точно тогава се развихряше скандалът около Литературен вестник). Този казус – „кога хората се опитват да разбират или не разбират“ е в основата на проекта „Недоволният читател: критици и писатели“. Но за това ще става въпрос във всички текстове.
[2] Василева, Веселина. Между мълчаливите сълзи на Крез и мълчаливата любов на Ксеркс. - Тема № 18, Коментар № - 1594. По това време във форума проф. Петър Димитров пишеше под псевдонима The dim, а аз сменях псевдонимите Kradla и Teodote, като вторият псевдоним ми беше подарен лично от проф. Димитров. Теодоте е персонаж от Сократическите съчинения на Ксенофонт, а в превод на български означава „Богданка“.
[3] Херодот. История. Превод: Петър А. Димитров, София: НБУ, 2010.
[4] Омир. Одисея. Превод: Г. Батаклиев. София: Народна култура, 1971.
[5] Платон. Закони. Превод: Н. Панова, Г. Гочев, София: СОНМ, 2006 г.
[6] Публикувам целия коментар, само без първите два реда, защото сладостта от разбирането е именно в неговата цялост, та дори и в онези два реда, които казват в началото „Честита ви Новата 2010, драги форумняци, Ми то, Тео, като погледне човек – все същото. Уж ново – пък пак денят си се пука по старому. Но има и ново нещо. Откривам го в любимия ни текст.“ – и правят поредното придвижване на „История“ на Херодот, свързвайки нашето ново време с неговия стар текст уж под формата на шега, игрово, но и така сериозно, че преминавайки през коментара разбираш, че и самият живот се движи така, както се движат камъните и текстовете.
|
|
