| КРИТИКА И ПРИЯТЕЛСТВО |
| Богдан Богданов – последната книга "Думи, понятия, значения и неща" и докъде достига движението на една теория на разбирането (най-хубавата рецензия "Гласове, мелодии, цялости") |
 |
ВЕСЕЛИНА ВАСИЛЕВА
Вярвах, че силата на любовта ми ще победи, но не стана така. Любовта не стига. Любовта може би премества планини... Но не е достатъчна, за да спаси човека, когото обичаш. Под стената, варосана в бяло, където прожектираха филмите от детството ми, аз се молех да не се случи нещо лошо на героите. Но не го постигнах. Нито с Натали Ууд, нито с Мерилин. След това се опитах да спася Марсело и мен самия. Ако Марсело се е спасил, е било далече от мен.
А колкото до мен, аз останах в Мадрид... И киното ме спаси.
Педро Алмодовар, Болка и величие
Рецензията на Богдан Богданов „Гласове, мелодии, цялости“[1] за стихосбирката на Миглена Николчина „Градът на амазонките“[2] е може би единствената, която още в първите изречения декларира приятелство с автора („сегашното ми приятелство с Миглена“). Това обаче е направено, за да се постави въпросът за страха от повлияването - нещо, което все по-рядко се отчита при писането на рецензии от приятели, дори когато съответен критик тенденциозно подчертава, че е прочел съответна книга неведнъж, а няколко пъти, за да увери читателите в обективността на интерпретацията си. [3]
Петнадесет години след написването на рецензията „Гласове, мелодии, цялости“ тя продължава да може да бъде разглеждана като образец. [4] В нея Богдан Богданов не чете книгата няколко пъти, но не я оставя, „залепнах за нея“ - казва в самото начало на текста и продължава да е така и до края му, пътува с нея, връща се към отделни места и прави едно знаково преливане на поезията в прозата на разбирането, което се поражда от множеството места на диалогичното, които сякаш през целия текст дърпат въжето на един периферен, по-особен вид сюжетност.
От друга страна - сюжет почти като в антична трагедия – си помислих и за темата на този текст, когато дойде времето му да се пише. Защото тази най-хубава рецензия „Гласове, мелодии, цялости“ по-късно тогава не успя да предотврати разпада между критик и автор [5], при отварянето на списъка с принадлежащите към ДС в края на 2010 г. [6] – не прощаваш на някого за принадлежността му към Държавна сигурност само заради дълбок прочит на собствената ти книга, вероятно напротив – самата рецензия се превръща в петно заради автора си – освен ако не става въпрос за Юлия Кръстева, чиято принадлежност към ДС предизвика абсолютно обратна реакция - и отключи хиляди защити. [7]
Настоящият текст трябваше да събира две напълно отделни теми – първата, за рецензията-образец и втората, за последната издадена книга на Богдан Богданов „Думи, значения, понятия и неща“ и достигането в теоретичните му изследвания до понятието „фон за цял свят“, с което той заменя понятието за „протичане“. Тази замяна обаче от конкретното в сюжета (протичането) към постигането на по-траен смисъл (фон за цял свят), от разбирането към разбирането като правене - първоначално се свърза с биографичното, а впоследствие интерпретацията улови и една линия, по която се разчетоха стъпките на самото възникване на понятието за „фон на цял свят“, чието начало е поставено именно в рецензията „Гласове, мелодии, цялости“, вероятно без идея за по-нататъшно развитие. [8] Свързването на двете теми отвори и странични коридори [9], които оголиха мястото на травмата, полетата на неразбирането и на прикриването на тези места чрез научни и други идеологически апарати, суетенето на телата – както би казал Платон, и така се появи една друга тема, почти аксиомна, свързана с отношението биография и литературна критика. Инна Пелева в книгата си „През това време“ [10], също като Богдан Богданов, който развива модела от старогръцката литература, засяга темата за изключителните хора, но казва „Тук по принцип биографията не е твърде продуктивен литературен формат: примерите за правени на български, от българи и разказващи за българи обемни биографични текстове […] са стряскащо малко“, диагностицира липсата на биографичното като „манталитетна особеност на етнокултурната група“ и допълва с примери „и Вазов, за да сподели възхищението си от своята героиня, взема назаем турския. Родният език не разполага със своя собствена лексика, изразяваща семантиките на „аферим“, „машаллах“, също на „евала“, „ашкулсун“ или пък на „браво“, не сме направили подобни думи, които да изразяват признание, възхита, респект, въздаване, похвала спрямо изключителния човек…“, за да каже и това, че изчезва жанрът на биографията, одата, похвалното слово. Всъщност от биографичните текстове остава само In Memoriam-текстът [11], който може да бъде написан, защото вече няма заплаха от лице и от развитие на сюжет.
Възможно ли е рецензията, разбирането, отбелязването на приносите на една книга, на литературата, да имат същата съдба по същата причина – занижаване на отношението, за да не се породи сила. Липсата на литературна критика, на разбиране, на интерпретиране – да е част от типологичното премахване на биографичното и способността за възхита от друг някой, който се представлява от книгата си. [12]
Но с какво се отличава рецензията „Гласове, мелодии, цялости“, от която редица места могат да се запомнят наизуст така, както в „Що е поезия?“ Дерида пише за поезията: издигането на мечтата вътре в теб да научиш наизуст; безшумната рана, която от теб желая да науча наизуст; Аз-ът, който е единствено в идването на това желание да научиш наизуст; наизустяването, което се изплъзва от ръцете, едва го чуваш но то ни учи на сърцето [13] – все неща, свързани именно с възхитата от друг.
Когато Богдан Богданов интерпретира той използва един собствен модел, чрез който успява да открие възлови места със значение за целия текст, дори в големи текстове като „История“ на Херодот. Подобно на разделянето на сюжетното действие на епизоди, той работи вътре в интерпретацията с една успоредна сюжетна програма, която е свързана със самия разбиращ – прави един вид интерпретация чрез сюжет. В „Гласове, мелодии, цялости“ се подготвя именно такава възможност за сюжет, и дори повече – сюжетна еманация, която работи с текста в различни измерения – веднъж чрез случващото се в книгата, втори път – чрез приятелството, трети път – чрез пътуването, чрез отделянето сам, четвърти път – чрез четенето на друго, също – чрез свързването женско-мъжко писане, чрез общностното. Тези различни „сюжети“ могат лесно да се нарекат и сравнително литературознание, стихознание, лирическа проза, лингвистичен анализ, ако се пренебрегне фактът, че авторът на рецензията се вмъква лично в тях и разваля научната им матрица – но без да излиза от парадигмата.
За да задвижи машината на „интерпретацията чрез сюжет“, рецензията започва така: „Наскоро споделих с Миглена, че времето и усилията ми по една близост са били напразни. А тя каза: „Нищо не е напразно. Каквото си направил, ще се усети от друг.“ Така още от самото начало в читателя се внедряват две състояния, през които да се чете рецензията – тъга по изгубеното и привързаност към другия, който е дал компенсаторно обещание (поне до неговото сбъдване). Така е чел и самият Богдан Богданов „Градът на амазонките“. Ако се погледне по-общо – прави се конструкт, диалог между критик и автор, който поради конкретността си уж не засяга читателя, но всъщност го засяга – защото го вкарва в зоната на примерността, наличието му в текста на рецензията не е само естетическо, както изглежда. Всеки много бързо може да моделира този диалог към собствени ситуации. Бързо може и да се изведе примерът: „Каквото си направил, ще се усети от друг“ – той е всеобщ – и единственото, което се очаква от него е и да бъде верен – да се случи. Този конкретен диалог, който уж няма нищо общо нито с рецензията, нито с книгата, има и добре прикрито високо теоретично минало. Като по Аристотел първата му част показва нещата, каквито са, втората му част – показва нещата такива, каквито трябва да бъдат. Диалогът всъщност означава модела на самата литература и задава какво може да ни даде тя, какво може да се очаква от нея. Пишещият рецензията търси това, което авторът на книгата му е обещал.
Богдан Богданов провокира към „интерпретацията чрез сюжет“ с това, че в повечето случаи разбиращият един текст тръгва от външното, което трябва да се прави, а не от текста - така асиметрията става сюжет. Теорията за разбиране чрез сюжет се основава на това, че всеки един текст се разбира чрез връзката на случването в него и случването в текста на неговото разбиране. Ситуациите, както в текста, така и в реалността правят структурата на по-общо еднакво, което е достатъчно различно за всички. Това прави възможно да се разбира чрез една примерна сюжетност, дори тя да не е конкретната сюжетност на разбираното нещо, а да е поредица от случени ситуации за разбиращия. По същия начин се разбира и в разговора. Всичко това, което присъства засилено в книгите на Богдан Богданов – и особено в лекциите от семинарите му в Нов български университет, провеждани от 2009 до 2016 г., може да се каже и чрез поезията в „Града на амазонките “. Рецензията и книгата правят общ диалог и общ сюжет, доближават не само текстовете си, но и се движат на ръба между литература и реалност – поради което е много трудно да се отграничат траектории. Критикът и авторът правят едно и също:
Тъй както трополи дъждът върху капака
на спрялата кола, и той би искал
да й говори. Думите снизхождат
като дъжда, така твърдят. Нашепват
се те сами, сами гласа си дават на онези,
ословесените. Да, трябва да ги има
там някъде сред облаци от смисъл
високо. И да има
една, която да ги чуе - да ги извлече
от него, както семето от неговото тяло
от друго тяло се извлича.
(Миглена Николчина, Чичен-Ица)
Сбъдването на успоредно създадения сюжет на интерпретацията [14] се подсилва от мотивите в „Града на амазонките“ - „никоя лична история не е само лична“, „своето винаги е пропито от чуждо“, които са изведени от стихотворенията, но не без връзка и с това, че усилват възможността за намирането на друг - което по този начин и чрез книгата, и чрез нейната интерпретация уверява и прави по-възможно даденото обещание. В примерната сюжетност, която Богдан Богданов вкарва в рецензията за „Града на амазонките“, през цялото протичане на текста въпросът е „дали това, което си направил ще се усети от друг“ и той не е конкретен, не е само за рецензията, за стихосбирката – и затова се помни наизуст. В рецензията се улавят всички възможни общи неща, за да може примерността на литературата да гарантира сбъдването на онова конкретно, което е дадено като възможно в един обикновен всекидневен разговор, който пък се оказа, че е маската на Аристотел. Извежда се „общото положение“, общият „поетически език“, общият „фон“ – „основната мелодия, на което отделното стихотворение е предимно вариация“. Като се остави настрана грижата на всеки един читател по сбъдването на нещо желано от него чрез примерността на всяка поезия или проза, а както се вижда и чрез примерността на всяка тяхна интерпретация, тази рецензия казва голямото нещо за книгата, за която е: „Градът на амазонките“ е литература, казва „Това е литературата!“.
Като най-важните отличителни белези на произведенията в книгата Богдан Богданов посочва – първо, постоянното изпадане на тази поезия в проза – което улеснява връзката с външни контексти и различни дискурси; второ, свързването на „по-раншните и сегашните гласове в контрапункта на многогласието“ – което освен че отчита мащабността на разбирането, включва и мотива за Горгона Медуза и имплицитно показва къде точно е силата на женското писане, къде се намира то, от какво възниква – в онази най-заплетена, лабиринтна, спираловидна история – в която от плача на Евриала Атина прави многогласната песен (рецензията на Богдан Богданов се подчинява на този πολυκεφαλοσ νομοσ, затова говори за мелодии, гласове и цялости); трето, говоренето със „сложната текстова техника на два референта – на свят с голям обхват и далечина, и на получаваща се тук и сега двойна ситуация на откъсващ се от лошата всекидневност и малкото си аз поет и на разгръщане на по-мощен историко-митологичен-поетически субект, за който поетът се закача, за да се сдобие с история“ – сложна тема, свързана и с това кой има право на разказ, и с това, че книгата е литература, или по-скоро – висока литературност; четвърто, поетическото заговаряне – което добре лавира между поетическото, всекидневното и теоретичното; пето, любовните истории, които са низ от моменти на неставаща история (неставащите истории са изключително интересно присъствие в книгите на Богдан Богданов) [15]; шесто, особеното бъдеще, което включва - евентуално бъдещо говорене на поета, възможното бъдеще на поета (тук Богдан Богданов казва „възможното бъдеще, полепнало с откъслечни понятия“) и най-хубавото - „заглавията поради бъдещи намерения“ – което пък е сигурен залог за излизане от литературата и проектиране в реалността; седмо, „една поезия на езика, която не цени речта" (още при първия прочит на това, си казах – „Говори ли?“, защо тази основна функция на поезията е обърната така, нали поезията все пак казва неща, които не могат да се изкажат по друг начин); осмо, ЗАМЛЪКВАНЕТО - което се явява като контрапункт на нещата, казани дотук: „В един момент многостепенното правене на голям друг свят отстъпва на истината на една реалност тук и сега, усилена с тукашно-сегашно невъзможно. Стилистическите последствия са видими. Стихотворенията се скъсяват, също и фразите, образите като пробиви на по-силен глас се обаждат в потока на нарочно негладко прозаическо изреждане без патос. Отпадат препинателните знаци. Старото размразявано с поезия мълчание, издигащо се от образа през фразата към дългото стихотворение, става низхождащо. По модела на едно стихотворение в раздела «Лирически абекти», от изречението през думата, сричката, вокала, консонанта и непроизносимата буква то стига до пълно замлъкване.“
Това е другата част, която от този текст трябва да се научи наизуст. Това е и мястото, в което най-силно се изпитва колебанието „фон за цял свят“ или „протичане“ – кое да се избере, къде да се остане. Мястото, в което пишещият рецензията остро се сеща кое е онова, което го придвижва в този текст, какво се търси, до степен, че да се отдръпне и събере в неговите размери без необходимост от нищо друго (написаното дотук от него се изтрива). „Каквото си направил, ще се усети ли от друг?“ е - реалността именно тук – без нищо друго, до абекта, това сложно понятие, което всички се опитват да пригодят в интерпретациите от Юлия Кръстева, а то има много по-дълга история, свързана с ейдосите в старогръцката литература.
В „Държавата“ (505 b) Платон казва: „не могат да кажат какво е разбирането, но накрай биват принуждавани да признаят, че е разбиране на доброто“. Разбирането е ейдос, според Платон ейдосите дори могат да се виждат. Богдан Богданов прибавя следния коментар към този текст „Скритото в доброто по-добро е нещото, което най-трудно се разбира. Разбирането е разбиране на доброто“. Към тези два опита за дефиниция на разбирането трябва да се отбележи това, че движението „от добро към по-добро“ бележи и връзката „нещата такива, каквито са и нещата, такива каквито трябва да бъдат“ – което означава, че това движение не е движение към идеалното на доброто, а е движение, което излиза от идеалното и прави протичаща реалност. „От добро към по-добро“ не се тълкува в сравнителната степен, в която ние го тълкуваме. Това „по-добро“ е „абектът“, късчето мръсно злато, което някак от горния чист златен свят на боговете се откъсва и пада в грешния протичащ свят на телата, които са грозни и ще умрат. Това движение е и „протичането“, което изглежда, че е свързано с т.нар. „фон за цял свят“ – но не при всички хора. Всички хора, според Платон, са равни в речта – това, което ги различава е дали могат да видят „фона на цял свят“.
Според тези тълкувания, казаното по-горе от рецензията бележи мястото на падналия ангел [16] във времето на неговото падане, именно затова се стига до отричане на „големия друг свят“, да низходящото, до „тукашно сегашното невъзможно“, до скъсяването, изчезването, „пълното замлъкване“. А следващите редове в рецензията го доказват - „освободени от опеката на едри субекти и митологически заговаряния, историите стават тукашни“ – със завидно точно назоваване на неназовимото от стихотворенията в „Града на амазонките“ и завидно пророчески по отношение на непредсказуемото, свързано с онзи, който движи въпроса „Каквото си направил, ще се усети от друг?“: „Биографията става реалистично достоверна, но човекът с биография, също като в историите от предишния пласт, е и други хора, и човек изобщо.“
Рецензията „Гласове, мелодии, цялости“ е пределно диалогична – отделни абзаци влизат направо от реалността „Разбира се, прекалявам.“, „Какво правя!“, „Но нека да кажа все пак нещо…“, или направо излизат в реалността „И наистина замълчавам“ - това държание по още един начин подпомага метода на „интерпретацията чрез сюжет/случване“ – всяка интерпретация, на всеки един сюжет или случване в траекторията „по-добро - по-добро“, в която се намира човек.
В „Гласове, мелодии, цялости“ Богдан Богданов поставя началото на понятието „фон на цял цвят“, вероятно свързано единствено с интерпретацията на отделните стихотворения и без идея то да продължи да бъде развивано във всичките му последващи книги. Погледнато контекстово „фон за цял свят“ започва оттам, където в текста на рецензията се случва напълно обратно – с падането на митологическите заговаряния, в спирането при тукашните биографии. Но понятието оцелява, защото познава съотнасянето на малък свят на фона на цял свят – виждал го е. В диалога Кратил (399 b-d) Сократ казва „Това име, ánthropos означава, че останалите животни не могат да разсъждават върху това, което виждат, horái, не го съобразяват и не го изследват, anathréi, докато човек, което е видял, heoraken — т. е. „схванал с очи", ópope — и изследва, anathréi, и съобразява това, което е схванал с очи, óроре. Поради това именно за разлика от животните правилно е наречен ánthropos = anathrón ha óроре „изследва, което е видял". По времето на Платон отнасянето на малък човешки свят на фона на цял свят е било толкова възможно, че ейдосите са се виждали – сега е толкова невъзможно – че не се виждат.
Цялата рецензия играе именно с тези отнасяния на виждане и невиждане на ейдосите: „говорещият в „Градът“ живее тук и в това време, но постоянно се пита и за по-дългото време на човека изобщо“, биографията е митологична и тукашна, гласовете са свои и чужди, любовта е и любовно слово, и слово изобщо – това, че поезията постоянно изпада в проза – са все неща, които оформят „още по-наблюдаемото“.
А ние, които четем, наблюдаваме истинското удоволствие от високата литературност на една поетическа книга и на нейната рецензия – които непрестанно провеждат движението между доброто и по-доброто, между фон за цял свят и протичане, между литература и реалност – между ейдос и абект. Такова движение е например и това, че понятието за „фон на цял свят“, продължило в късните теории на Богдан Богданов, се появява в рецензия, която казва за интерпретираната книга, че респектиращо в нея е „разграждането на толкова теоретични твърдения и термини“, в която по цялата дължина на текста се върви по пътеките на абектното, а понятието, което се заражда e най-видимият ейдос, най-високо поставеният покрив, от който може да се лети надолу.
Поради това съчетание на ейдос и абект рецензията предварително знае и онова, което ще се случи с биографията, и онова, което ще стане по отношение на въпроса „Каквото си направил, ще се усети от друг?“.
***
Този текст изключително забави целия проект, поради агресивната намеса на различни сюжети, които го повеждаха в различни посоки, и ако се пошегуваме – заради различни „абекти“, които трябваше да бъдат елиминирани – но в крайна сметка успя с това, че се ограничи до двете най-важни неща – първото, как се прави една рецензия, и второто – как се прави едно понятие.
Оказа се, че едно понятие също може да възникне и поради приятелски причини.
Дълго мислих дали този сюжет е възможен. Първоначално си казвах, че понятието „фон на цял свят“ е възникнало като спасителна реакция срещу онова, което се случи през 2010 г. с Богдан Богданов, че е създаване на един по-висок свят, който откъсва от конкретността на едно ниско тук и сега [17], през който да се разбират и поезията, и прозата, и онова, което си говорим: „фон за цял свят“, който да замени понятието за „протичане“. Нещо - след сюжета, над сюжета – което, мислех си, започва в първата книга от онези тежки години – „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ през 2012 г., после „Текст, говорене и разбиране“ през 2014 г., и продължава до последната издадена книга „Думи, значения, понятия и неща“ през 2016. И тогава се върнах към рецензията „Гласове, мелодии, цялости“ от началото на 2009 г., за да разпозная с изненада, че понятието за „фон на цял свят“ започва оттам, а не от книгите. Явно наистина в словото предварително е заложена парадигмата на това, което ние ще познаваме. [18]
Дали текстът е предначертал онова, което е знаел, че ще се случи, разказвайки минало или предричайки бъдеще, дали Богдан Богданов се е връщал към текста вместо към човека през онези години - не се знае със сигурност, но можем да си го измислим – както казва той за „Августовски елегии“ и „Елегия за един рейнджър“, в които се случва същото: „освободени от опеката на едри субекти и митологически заговаряния, историите стават тукашни. Появяват се биографии. Задължително нефабулни…“
Тези истории
са толкова често повтаряни,
че не е ясно
дали от това стават по-верни,
или по-измислени.
(Миглена Николчина, „Августовска елегия“)
Бележки:
[2] Николчина, Миглена. Градът на амазонките. Жанет 45, 2008 г.
[3] Днес писането на рецензии в кръга на „общността“, т.е. от приятел за приятел е толкова предсказуемо, че още с издаването на една книга се знае кой ще й напише рецензия, и че книгата ще е велика, а всички останали ще я споделят на стените си и ще напишат: „страхотна рецензия на Х, за великата книга на У“.
[4] Иска ми се да я нарека дори „рецензия-ейдос“. Не само поради това, че когато се говори за тази книга се споменава т.нар. понятие „абект“, най-добре представено от Камелия Спасова, която в рецензията си за същата книга на Миглена Николчина „Обръщане към Темискира“ пише за „жанра на абекта“ и казва, че „Абектът вече не разчита на субект-обектната динамика, а смила, срутва и прекъсва значението“ - https://kamelia.litclub.bg/prisustvia.htm
[5] Тази връзка „критик-автор“ изглежда доста празна, но я използвам в смисъла, който й имплантира Инна Пелева в книгата си „През това време“. Много неща в тази книга имат своето голямо значение и от тях за настоящия текст са важни именно връзката критик-автор и въпросът за биографичното – и двете в книгата, извадени от баналността, в която се мислят днес в българските литературни среди.
[6] Целенасочено се отклонявам от общоприетите фрази за говорене относно Държавна сигурност, които си имат своя апарат – списъци, шаблони за изразяване и реакции, за които се знае как трябва да се говори и как трябва да се следват – те не допускат интерпретация – това което трябва да се приеме като смисъл е налично и то се показва автоматично. Поради тази причина е и изключително тежко да се говори с потока на - не зная как да го нарека – но може би – праведните-осъждащи, които макар и отделни фигури, се сливат в обща сила, която има общ речник и обща етика, която винаги се представя за положителна. Докато вървеше „процесът“ срещу Богдан Богданов, забелязах и кой е основният въпрос, който се извежда от „потока“: защо принадлежащият не си е признал по-рано, защо не им е казал. Това предполага, че ако той е казал по-рано – то те биха му простили. Историята с ДС е много тежка и ако в България съществуваше един Мишел Фуко, той би имал много материали за книги, но не съществува. Въпреки че темата за ДС е една от най-атрактивните, включвана задължително в сюжетите на българските романи и филми, често и в литературната критика. Сега, когато проверявам в Уикипедия, виждам как с годините острият текст, публикуван преди срещу Богдан Богданов, е променен с друг, по-мек и признаващ и други мнения може би, отклонен от апарата, и най-важното - отразяващ „един от най-продължителните и остри дебати“ в България.
[7] Така или иначе отварянето на досиетата на Богдан Богданов и на Юлия Кръстева по някакъв начин сложиха край на силата, с която вулканът изригваше – при единия със силата на ожесточението да бъде убит, а при другия със силата на желанието да бъде опазен. При Юлия Кръстева Миглена Николчина написа, че ще изчака да види реакцията на нейната докторантка Албена Стамболова. Включи се всеобщ изчаквателен режим на апарата, и сега ако се потърси - единственият, който остана с пряка незащитна позиция е Пламен Дойнов със стихотворението си, посветено на ЮК във „Влюбване в диктатора“. Но защо си помислих за античната трагедия, защото в посмъртния текст на Миглена Николчина за Богдан Богданов тя написа как е сънувала майка си – и този образ, свързан с непрощаването, събуди освен дълбоко личното и онзи трагизъм, който високият герой в античната трагедия предизвиква за цялата публика, за целия си народ. Текстът успя да направи това, за което беше предназначен, и да каже: прощаваме си късно. (Богдан Богданов (1940 – 2016) "Човекът: едно протичане", в. Култура, бр. 29 (3131), 16 септември 2016 - https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/25054) Всъщност Богдан Богданов казва много по-рано за принадлежността си към ДС в два големи свои текста от „Европа-разбирана и правена“ – „Нещастието на властника“ и "Бедният разказ за победителя - осмият немейски епиникий на Пиндар".
[8] Тази линия може да не е напълно истинска, може да е измислена, основаваща се само на предполагаемото, но е факт, че понятието за „фон на цял свят“, което търпи развитие в последните книги на Богдан Богданов – от „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ през „Текст, говорене и разбиране“ до „Думи, значения, понятия и неща“ и би могло, ако се ползва малко психоаналитичният метод в литературната интерпретация, да се предположи, че тази замяна е предизвикана от катаклизмите, които настъпват през 2010 г. с обявяването на принадлежността на автора към ДС, всъщност началото му е поставено преди книгите, и то именно в рецензията „Гласове, мелодии, цялости“ за книгата на Миглена Николчина „Градът на амазонките“. А това означава, че разработването на понятието за „фон за цял свят“ се е активизирало като завръщане на автора към тази рецензия. Какви са били причините – от една страна, сигурно откъсване от конкретния протичащ свят тук и сега, с цел да се запази смисълът, който оцелява въпреки него – смисълът да живееш – вертикал, за сметка на хоризонтала, в който има периоди, в които - или няма действие, или действието прекратява героите.
[9] „Страничен коридор“ би могло да бъде също един вид прекрасно теоретично понятие, въведено от Георги Господинов във „Физика на тъгата“ – изключително необходимо в структурите и на новите художествени жанрове, и в критиката.
[10] Пелева, Инна. През това време. Жанет 45, Пловдив, 2020, 60-61.
[11] Не случайно и в този текст се появи In Memoriam-текстът на Миглена Николчина за Богдан Богданов - Богдан Богданов (1940 – 2016) "Човекът: едно протичане“.
[12] Много книги познават как критиката може да се прави на „умряла лисица“, което събира в едно раждането и смъртта на книгата. Говоренето преминава частно, казионно, с похвали по време на представянето на книгата – когато се срещат лице в лице автори и читатели, след което се затихва до изтичането на една година (както е и при помените), така че да преминат националните литературни конкурси и награди, или по-точно – да подминат съответната книга. Да имаш много приятели в литературните среди въобще не е гаранция, че книгата ти ще получи рецензия. (Получаването на рецензия е въпрос на сложна диаспорна йерархия, в която действат множество взаимовръзки – изключенията са малко. Могат да се сведат до само едно име, което няма да напиша поради съображения за неговата сигуронст.) За това има много примири и с писатели, и с преводачи, но този, за който се сещам е свързан с превода на Богдан Богданов на „Диатриби“ на Епиктет, на който имах щастието да бъда редактор и да познавам отблизо отношението на преводача към текста. Приживе, не се каза и дума за книгата, но по-късно Богдан Богданов получи посмъртно Специална награда за изключително високи постижения за неговия превод от старогръцки на български език на „Диатриби“ на Епиктет. След това отново дума не се каза. Случаят с „Града на амазонките“ на Миглена Николчина обаче не е такъв – книгата съвсем скоро отново беше подложена на дебат в Културния център на Софийския университет, 15 години след издаването й ( и този център е може би единственото място, в което продължават да се случват, макар и противоречиви, интересни неща, разбира се, отново само поради един човек). Текстът от разговора е публикуван най-малко на три места – страницата на Културният център на СУ; https://www.youtube.com/watch?v=Jz3MUM3pq0M - „POIESIS / POLEMOS: Надежда Радулова в разговор с Биляна Курташева и Мария Калинова за поезията на Миглена Николчина“ и Литературен вестник, бр. 20, 2024 г: "По реката, през полиса, до звездите",. - https://litvestnik.com/2024/05/22/%D0%BF%D0%BE-%D1%80%D0%B5%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B0-%D0%B4%D0%BE-%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5/. Разговорът е дълъг и включва предполагаемите теми – общата биографична възстановка, женското писане, абектите.
[13] Превод: Камен Петров
[14] По същия начин в поезията на Миглена Николчина, а и във всеки добър литературен текст, се разполага с успоредна теоретичност – наблюдаване на онова, което се прави в текста. В „Града на амазонките“ то е съвършено.
[15] Майсторът на неставащи истории в прозата е Георги Господинов – казваше професор Богданов. Не случайно именно той е и редактор на „Градът на амазонките“. Ако например „Времеубежище“ се прочете чрез методите, с които се чете старогръцката литература, и върху които Богдан Богданов прави своите начини за интерпретация – ще се види как всички рецензии за книгата – без изключение – са пропуснали най-важното, и са се оплели страхотно, но това е тема за друга рецензия.
[16] Взимам това понятие от текста на Албена Стамболова "LES ANGES DÉCHUS (La maladie de l'Infini, le corps politique de l'Empire et la psychose).", произнесен по време на конференцията "Тhe Kristeva Circle. Юлия Кръстева и семиотиката в 21 век" (22-23 май 2022 г., Нов български университет), защото именно то е свързано с „абекта“ на Юлия Кръстева.
[17] Това, което в Уикипедия е наречено „дебат“, не беше дебат – а беше многообразно възкръсване, преобразяване и проявяване на комунизъм - зло, което е трудно нормален човек да си представи. Например десетки дълги коментари под текст на Богдан Богданов в „Либерален Преглед“ - ужасяващи, интелигентни, смразяващи – от различни псевдоними – за които в един момент главният редактор съобщава за сведение на читателите, че са писани от един и същи човек. Но главният редактор е можел и да не съобщи – ако е следвал матрицата. По това време не можех да преценя кое е по-доброто – да са зли дълги коментари от различни хора срещу един човек или да са зли дълги коментари, написани от един човек като от различни хора. Нищо по-различно от ДС.
[18] Човек дори и да не иска конкретността на времето си и конкретността на всички хора, ако понятието „фон за цял свят“ възниква от връщане към това конкретно приятелство, то все пак трябва да се отбележи, че преимущество има протичането. Спасителният „фон за цял свят“ не може да ни спаси от желанието на живота (на тялото) да протичаме. Точно това би обяснило защо последната недописана книга на Богдан Богданов носи заглавие „Протичането“.
|
|
| Коментари по темата |
|
Росица, уважаема, пишете. Дайте някакъв знак. Не съм толкова близо, дори и до отминалите диалози с нашия Учител, че да посмея с по-дълги размисли в този свят ФОРУМ. Извинете ме, мила. Просто искам знак за почване на нещо РАЗГОВОРНО,между "забутани в ъглите на ГОЛЯМОТО Слово хора". Нашата уважаема стопанка на Сайта БОГ-ДАН-БОГДАНОВ, Веселина, да ни е в помощ.
Няма неща по-хуманитарно откровени от тези, които могат да се видят тук, уважаеми студенти в Нов Български университет. Между другото, разбира се. Днес Светът е необятен. Но след безбрежното ... идва връщането. В Българийка и в дома, и откъдето сме се пръкнали. А ТЯ е от древна, по-древна.ГЕНЕАЛОГИЯТА ни е мощна.
|
| Тема № - 188 |
Коментар № - 8454 |
|
Dekarabah - 2024-09-26 20:46:06 |
|
|
| Веси, много се радвам, че най-сетне, след осем години, събра сили да напишеш началото на писането след края - и то е много силно. |
| Тема № - 188 |
Коментар № - 8451 |
|
Росица Гичева - 2024-09-06 04:36:34 |
|
|
|
