|
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ |
|
 |
|
|
| АЛБЕНА ХРАНОВА - РИТУАЛИТЕ НА ЕСТЕСТВОТО |
| "Георги Господинов: Разроявания" - защо няма книги върху литературата на отделни български автори |
 |
|
Веселина Василева
Защото бях царска дъщеря и защото аз, Анна Комнина, написах произведение.
Вера Мутафчиева, „Аз, Анна Комнина“
"Георги Господинов: Разроявания" [1] на Албена Хранова е може би единственият текст, писан върху съвременен български автор, който е настоял да бъде истинска книга. Книжното тяло е толкова малко, че едва се открива между другите книги. Съставено от знаковите четиридесет страници в умален формат, без гръб, само с телчета, и от толкова тънка хартия, че сякаш е писана върху листа от цветя, дълго пазени в някой хербарий, и не само поради това книгата прилича на "Градинарят и смъртта", не само и заради корицата си. На корицата й липсва едно крило – предното, но в двата ъгъла – отпред и отзад - има по една пчела, ако се интерпретира по текста, а всъщност е може би муха [2] – ако се гледа изображението, разроило мухите и на всяка страница. Не се открива отзив или рецензия за книгата. В стария вестник „Култура“, където част от текста е публикуван предварително – книгата е наречена „брошура“ – „ще бъде издадена брошура“ за Коледния панаир на книгата през 2003 г. Понеже е с толкова леко тяло, книгата е успяла да изпревари годината, която е отпечатана в библиографското й каре, 2004.
Централен и определящ в книгата текст е „Ефектът „Болеро“, който на основата на музикалния експеримент конституира един нов вид литературна жанровост – тази на вечно преобразуващото се начало, задавайки и мелодията на цялата книга, и това, към което се стреми – отлагането на края, което, извършено трикратно – прави така, че в книгата да прозвучава и нещо библейско. „Ефектът „Болеро“ добре се свързва с творчеството на Георги Господинов, не само заради „романа на началата“, а и поради това, че герои, места и истории се преливат, нарушавайки финалите и кориците.
Албена Хранова отличава „ефекта „Болеро“ от синдрома „автор, който пише една и съща книга“ и отбелязва нещо, което днес се оказва особено важно за литературата на Георги Господинов: „Повторите и промените могат да бъдат проследявани скрупульозно, докато бъдат накарани да разкрият някакви идеологии, но не е там работата“. По повод повторенията и преливанията в текста се казва също, че “мрачната бездарност на всекидневието, която „Естествен роман“ така добре ни беше описал – само че това вече не е всекидневие на живеенето, а всекидневие на писането, което иска да се разведе с онзи почерк, който само то е наложило.“ Ключовите места тук свързват идеологията и ежедневието, и на основата на ранните текстове на Георги Господинов правят правила, които важат при четенето и на други текстове. Повтарянето на нещо до разкриването на идеология – веднъж показва мястото на прикритото в текста, но превръщането в ежедневие от повтарянето – прави ново прикриване, по-голямо. Именно това довежда до големите грешки на критическото четене на „Времеубежище“ днес – двойната имплицитност, сливането на личната и социалната история – без да се отчете ежедневието. [3]
В „Ефекта „Болеро“, създаден от историята, по която Морис Равел композира своето „Болеро“, преповтаряйки различните интерпретации на началото, се постига трикратното отлагане на края. Веднъж това се случва с интерпретацията на „Някакъв край“ от „Писма до Гаустин“, втори път – с интерпретацията на ролята на епиграфите в „Естествен роман“ – и трети път - чрез свързването с последния текст в книгата, който, също като интерпретираното стихотворение, носи заглавието „Някакъв край“ – се отлага краят и на цялата книга. Началата са опит „да отделят човека от границите, които историите му поставят“ – но „човекът няма къде другаде да изчезне – освен в предопределението на своята история“. Интерпретациите вътре в текста, подобно на „Естествен роман“, следват тази Равелова структура на началата – и правят така, че през цялото четене да се наблюдава трилентовият дискурсивен път на музиката, литературата и интерпретацията.
След дълги смени и замени на начала и краища – като акцентът тук не е върху началата като „първовещества“, а е върху началата като непозволяващи да се стигне до край и до приключване на нещо, което се иска да продължи, Албена Хранова извежда финалния въпрос - „кой има да идва“. Този въпрос е категоричното откриване на решението – кога нещо не може да свърши. Взет от стихотворението на Георги Господинов „Йоан“ от "Писма до Гаустин" („Ти ли си тази/Ти ли си тази/Ти ли си тази/ дето има да идва/ Или друга да чакам“), той е и въпросът, който движи цялата интерпретация, - „Ти ли си, който има да идва?“
„Ефектът „Болеро“ е възлов за книгата, и защото, като преминава през тълкуването на различни текстове, той произвежда схеми, които се потвърждават от случването в по-следващите текстове на Георги Господинов. И дори повече – тъй като „всекидневието на живеенето е всекидневие на писането“, могат да се изведат схемите за разбиране на по-следващите текстове, на по-следващия живот, и на по-следващите идеологии. Въпросът за бъдещето на езика в произведенията на Георги Господинов, осигурил победата на началата в книгата „Георги Господинов: Разроявания“, крие и ключа за разбирането на „Времеубежище“. Създавайки този инструмент обаче той вероятно вече е можел да се използва само от други, докато самата Албена Хранова забравя за него. В „Петминутни тезиси за „Времеубежище“ [4] в началото на 2024 г. тя казва - „променен е статутът на онова, което авторът нарича лична история“ и „личната история този път е двойно обезсмислена от Георги Господинов“ – първо, защото ролята й е по-слаба от „клиничния успех на вещите“, второ, личната история е по-слаба от колективистичния политически разказ. Или казано обобщено – личната история е по-слаба от общностните сюжети. [5] В дискусията Албена Хранова се доближава до граничната бразда на раната, на заболяването – но като една Евридика продължава на другата страна. Десет години по-рано, подобно на „литературното пророчество“, за което тя говори в текста си „Ефектът Болеро“, сама прави „интерпретативното пророчество“ – и по-модела на интерпретираните текстове го повтаря и наслагва няколко пъти: „За разлика от усилващото се „Болеро“ езиковите повтори правят човека да затихва и да се смалява до изчезване“, създава преджанра на това, което е „Времеубежище“ – „адекватна версия на ефекта „Болеро“, вариативни умножавания на една матрица, която обаче тук застопорява човека и го прави да заглъхне до изчезване. Обсесивно сведен до някакъв биографичен минимум.“ [6]
„Времеубежище“ дава именно този „биографичен минимум“ – но големите конструкти на идеологиите, които сме въвели в ежедневието си - и от политическа, и от литературна гледна точка, пречат той да бъде център на интерпретацията. Мястото, което Георги Господинов му отрежда във финала на книгата (който всъщност се явява начало на същинското разбиране), заблуждава допълнително. Структурата на романа изглежда неправилна, четящият започва да следи почти криминалната интертекстовост [7], отричането на държавата, а вероятно и на всякакви социални общности (като вид отмъщение на личната срещу социалната история, което е на живот и смърт) става гротесктно злокобно до степен, че би ужасило дори заклет враг на национализма. С всичките тези неща Георги Господинов прецизно работи за допълнителното издялкване и смаляване на биографичния минимум още и още – но най-мащабната преса, която се налага, е тази на засегнатото от алцхаймер съзнание – което не само в мащаб заличава биографичния миниум на болния, заличава и биографичните минимуми на всичко наоколо – от семейството и приятелите – до прочетените Нобелови лауреати [8], гледаните филми, получили Оскар, митологиите. Заличава критиката. [9] В нито една от интерпретациите върху романа не се говори за това, всички те развиват друга болест така, както се случва при поведението в реалния свят при сблъсък с тази диагноза – никой не може да приеме веднага, че може да бъде забравен, неразпознат, че в главата на някой, който е имал правилна структура, както правилна структура би трябвало да има и един роман – структура, с която сме свикнали – изведнъж започват да изкачат картини от филми, накъсани думи от книги и останали части от травми от нещо случило се отдавна, но точно в този момент изляло гнева си в гигантски размер. Във „Времеубежище“ биографичният минимум е по-миниатюрен от този, за който пише Албена Хранова – той е доведен до ръба на това да се пречупи и да изчезне – да се разпръсне от прекалено големите общностни истории, от падащите знамена. Болното от алцхаймер съзнание нарушава не само структурата на романа, но и собствената си общностна история – алегорично показвайки битката между тази само лична собствена и отделна история и несъгласието и съпротивата на голямата социална история срещу нея. Отношението литература-разбиране не работи, литературата става безкомпромисна и не търси вече „рецепта за очовечаване на времето“, за която Албена Хранова напомня в книгата си, нещата с човечността са изпуснати всецяло, и литературата го показва извън себе си, ползвайки директно в живота. В „Георги Господинов: Разроявания“ Албена Хранова прави емпирично-интерпретативната формула за езика на Георги Господинов, без дори тя да е създадена специално за „Времеубежище“:
„Той притихва (човекът) в захвата на все същия биографичен минимум. Маскировките не правят идентичност, те са просто езикови вещи в едно лишено от въображение ежедневие; даже (както в случая с градинаря) биографичното може да се окаже написано, преди да е било изживяно“.
Малката-голяма книга на Албена Хранова, която не може да бъде открита между дебелите монографии, запознати с големите имена на литературознанието, е истинското удоволствие от текста – и като текст, който самата тя интерпретира, и като текст, който има да се чете. Написана по пътя – през юни-юли 2003 г., тя е свидетелство за страстта, която се е организирала в написаното, в промеждутъците на едно пътуване вероятно, в отсяданията в някой хотел, къща, университет. През същия юни тя публикува в стария в. „Култура“ - „Моят живот с Гаустин“ [10] – поздравителен адрес за премиерата на „Писма до Гаустин“, който започва така: "Бих искала да спазя класическите традиции и да започна с нещо биографично. Аз лично се запознах с Гаустин в ранния септември на 1995 г. под един чадър на плажа в Созопол, където двете с Инна Пелева четяхме за първи път премиерната тогава "Българска христоматия" и очаквахме пристигането на нейните четирима автори под споменатия чадър." От текста се разбират още две важни неща, освен годината на запознанството. Научава се какво е Гаустин. Научава се, също така, че по времето на това пребиваване в Букурещ, Албена Хранова не е била сама, а е била придружена от Гаустин, за когото казва „прилагам радикално закона за езиковата икономия и просто произнасям наум "Гаустин“, за да означи "онова нещо, колеги, което свързва несводимите участъци в литературната история и ги именува чрез някакъв разказ".
Това, че са били заедно, е написано в краткия послепис на поздравителния адрес: „Понеже започнах биографично, така и ще завърша. Ние сме в Букурещ, времето е хубаво, живеем си прекрасно, само от време на време спорим, защото на мен ми се ходи до Делтата, а пък той иска да тръгнем за към другаде. Но още не сме се карали и не сме се разделяли нито за миг, така че не ни мислете, ами пийте и за нас още по едно. Ние с Гаустин сме добре и пишем.“
Книгата не е била написана в самота, а в любов – и всъщност тя е една истинска любовна книга. Което извежда и една друга закономерност – истинските интерпретаторски текстове почти винаги са предизвикани от някаква любов – другите, или са изискуеми от различни национални центрове за информация и документация, или са създадени, за да подплатят границите на определена общност, която се грижи да не бъде разрушена, за да се ползва със статут, който сама си е определила. „Георги Господинов: Разроявания“ не спазва никакви правила и е написана с размах.
Първата част в "Георги Господинов: Разроявания" носи величественото заглавие „Начало“, което е надскочило всякакви други назовавания на един първи текст с периферни имена като „Встъпление“, „Предговор“, „Пролог“, „Въведение“, „Увод“ – задава темата на книга, стои в основата на нейния разказ, на интерпретацията, която извършва, на композицията – която изобретява едно писане без край – което понякога се визуализира като текст, но винаги присъства и неикономически мислено в съзнанието на този, който мисли и пише за книги.
В „Начало“ Албена Хранова работи върху настоящето като зона, която „предизвиква един въпрос, който никъде не е открито формулиран – как трябва да се държи писателят и какво трябва да прави неговото писане в здрачния момент между две катастрофи – между свръхплътността на думите и нещата и окончателното им разделяне“. Отговорът, който дава опипом, е - да се разроява, да прави изменящи се повтори, които помнят и забравят, колебаят се спрямо езика.
Във втория текст „Картография на естествата“ вече се тръгва по пътя на пророчеството, може би защото познанието за бъдещето винаги се дава от доброто разбиране. „Градинарят е изключително важен от „Естествен роман“ - констатира авторката и цитира Гаустиновото мото „Там, дето мислиш, че сте само ти и твоята роза, наднича градинар“ от стихотворението „Чай от рози“, завършващо с един крясък „Край“.
Тази втора част, бореща се с края все още пасивно, защото е все още по-близо към началото – прави едни направо вълшебни ретардации – написани и бъдещо мисловни, свързващи автора, който цитира - „голямата бавна пчела“ - и бъдещия читател, който вече е прочел и „Физика на тъгата“ и може да върви „напред с рогата като бавен бик“.
По средата на пътя и на книгата е текстът „Пчелата-майка“ – в средата на тази книга, която точно тук наистина заприличва на медена пита и превръща читателите си в пчели (а може и в търтеи, които просто си хапват от меда и лежат с краката нагоре посред тази сладост). Но книгата, нищо че на всяка страница и на кориците има мухи – е и медена пита – мухите са друга алегория – ще дразнят, ще бръмчат, ще се блъскат в стените на черепа, ще са бързи. Тук Албена Хранова открива и отрежда мястото на настоящето, интерпретирайки „Тайните вечери на езика“ – „единственият случай у Георги Господинов, където настоящето е възможно“ поради настъпилото съгласие на формулите на „език свещен“ – използвано при Вазов като начало, но при Господинов – като настъпващ завършек, от което книгата се пази. В настоящето може да се умре - казва в началото на книгата Албена Хранова, в края на последния си текст за Георги Господинов от дискусията на Културния център на СУ – казва, че световните войни няма да се състоят като повторени и че „всички ще умрем, но от друго“, в „Пчелата-майка“, в центъра на медената пита, казва „писачът е търтей, който опложда езика, за да се нароят историите, след което маже да бъде изхвърлен и свален до умиране.“ Но за да се избегне краят – именно в следващия текст се конституира композицията, започва „болерото“, продължава разрояването, „мога да повторя пак“ е епиграфът така, че книгата освен медна пита може да се нарече и несвършваща – несвършващата книга.
„Плачът на Гаустин“ като заглавие определено се свързва с плача на Ахил по Патрокъл, на морския бряг – величавата картина на епоса. Книгата продължава поради способността на Гаустин да продължи един от епиграфите и да го превърне в друго – така започва текстът. Продължава и защото Гаустин е един от големите повтори на Георги Господинов – който обаче не участва в „Естествен роман“ – отбелязва авторката. Гаустин е заобиколил „Естествен роман“, заобиколил и настоящето, заобиколил е и смъртта. Този предпоследен текст преди края, започва с епиграфите и началата, „игрите на началността“ и случването на читателя, който докъдето и да стигне – „все си отбелязва с началото на Гаустин, и това е пак някакъв роман, но този път от размножаването на едно начало чрез преместването му в различните етапи на четенето“. Най-хубавото определение на Гаустин е в тази част на книгата „запълва откъм други времена недостатъчността на настоящето“.
Някъде по това време, около писането на „Георги Господинов: Разроявания“ вероятно се е наложило Албена Хранова да прекъсне и да напише онзи поздравителен адрес от в. Култура, който е нарекла „Моят живот с Гаустин“, и който започва със стихотворението „За съчиняването“, от което е роден. [11] По това време вероятно Гаустин седи някъде наоколо, може би чете „Писмата до Луцилий“, в Букурещ е топло лято, в София ще представят „Писма до Гаустин“, тя, както би казал Сенека – им изпраща подаръчето [12] и продължава текста. Любовта прави пророческите открития, защото изчиства света от незначими подробности. Така Албена Хранова пише за рецептата за очовечаване на времето от „Писма до Гаустин“, казва, че „всеки може да влиза в историята колкото пъти иска (също като Гаустин)“, също като в „Перипатетики“ – открива извитото безскелетно тяло на алцхаймер да пропълзява в стиха и малко преди края – прави голямото убийство: „Дали Гаустин, разроен из времената, не ги прибира в някакво чудовищно безпаметно паннастояще, в ежедневието на алцхаймер“ – което днес, след 20 години – вече знаем, че е така. Никой не е правил толкова далновидно пророчество за бъдещето на литературен герой. През цялото време читателят се пита – „А защо Гаустин плаче?“ – няма мъртъв приятел на морския бряг, защо плаче така, както всички плачат в стаогръцката литература. Албена Хранова извежда отговора така: „Тогава историята, промъкнала се през хиазмите на разни времена и езици, се заблуждава сред своите образи и разбира, че не може да се разкаже. Това е плачът на Гаустин, това е всеки плач.“ Което също се случва във „Времеубежище“, където историята не може да се разкаже, но въпреки това трябва, и е добре, да се разбере, защото засяга човечността.
Във „Времеубежище“ се случва в засилен вариант това, което е написала Албена Хранова – довеждането на главния герой до „биографичен минимум“. Терапевтичността на личните истории там наистина е недоказана - от "Георги Господинов: Разроявания" до „Времеубежище“ само за 20 години светът се е променил така, че очите започват да виждат само голямата социална история, най-общата, и то избирателно – и да размазват онова, което е останало от биографичния минимум. Оказва се, че именно там е работата – какви идеологии се разкриват с инструмента, който Албена Хранова дава - „ефектът „Болеро“. Във „Времеубежище“ това е: претенцията за мащабна способност за разбиране на всичко при доказана липса на минимална способност за разбиране на отделен човек, и на книга. [13]
*** Последният текст в книгата се казва „Някакъв край“ и играе на игра на краища – от идиома „Край няма!“ до идването на финалното изречение - „можем да зададем въпроса какво има да става по-нататък в този език. Или като Йоан да попитаме кой има да идва.“ И краят се отменя с едно „по-нататък“, с един светец, и с някой, който има да идва.
Постоянно изпробване на мерките за живота, постоянно ритмуване на „безстрашната бързина на отказа и на повторното въвеждане не пасва на навика ни за палинодии, творчески преломи и промени в етапите на писането“, както пише още в „Ефектът „Болеро“ Албена Хранова, та ако случайно началото не успее, то зашиването на произведението, има се предвид стихотворението на Георги Господинов „Някакъв край“, за което говори там, със заключението на книгата, което носи същото заглавие – да създаде сигурна безкрайност.
И я създава - между онези красиви години 2003 и 2004, които все още помнят 90-те, през които книгите на „Жанет 45“ се намираха трудно. Сигурно се е срещнала с Божана Апостолова, която не напразно носи това име, казала й е, че има един пътепис, че е написала нещо. Докато е била с Гаустин в Букурещ са говорили за книгите на Георги Господинов. Болерото започва с барабани. Божана Апостолова се е съгласила, казала й е, че със сигурност няма да се продава, но пък ще я направят. Флейта. „Кой пише за съвременни автори, бе, Албена?“ и е казала Божана Апостолова. Фагот. И двете обаче са знаели, понеже обичат „Белият свят“, че всеки пътепис е любовна история – така дефинира жанра там Вера Мутафчиева. Арфа. Текстът е успял да придобие вълшебни качества – написан, да се събира на 40 страници, а като се чете, да се разроява и уголемява до свещена книга. Както казваме „тухла“. Обой. Албена Хранова е казала – „И ще сложим едни пчели на страниците и на корицата“. Пиколо. Божана е казала – „Не пчели, ще сложим мухи!“. През цялото време успоредно антитезиране на барабана и арфата, на фона на анафората, всеки път изживяна на нов глас. Той и Морис Равел е написал „Болеро“ поради една голяма страст. Така си представям случването на книгата „Георги Господинов: Разроявания“ - ако се хвърли един поглед назад, но от това не се получава пророчество към миналото, а измислици - въпреки това обаче и измислиците имат способността да обръщат текста в главите ни към началата.
Ти ли си тази/ дето има да идва? – пита Йоан.
"Ти ли си, мила Елиз..." – казва Ролан Барт [14] - не означава, че желая да се осведомя коя е новодошлата личност... аз добре я познавам – самата форма на изказването съдържа силен спомен за всички положения, при които някой е казвал "Ти ли си"...
Също като при „Аз, Анна Комнина“, с чийто финален ред Албена Хранова завършваше всяко свое говорене и писане за Вера Мутафчиева – едно „Аз“, което отбелязва и нейното Аз, защото малката, направена в цвят на лятно вино книжка с мухи, картофи и други кореноплодни от семейство сенникови наистина е произведение.
Бележки:
[1] Хранова, Албена. Георги Господинов: Разроявания. Пловдив, Жанет 45, 2004.
[2] Мухата е важна твар в съчиняването. Тя се появява, когато достигнеш онова дълбоко духовно състояние, в което човек усеща единствеността на целия свят – и мухата започва да лети вътре в този филм, роман, спомен, в чиято история се намираш и ти - така пише в „Музей на невинността“ Орхан Памук. Така се появява мухата. А изчезва – както пише Маргьорит Дюрас в „Да пишеш“ – този ден, на определена дата, в три часа и двайсет и нещо следобед – когато шумът на крилете престане. Тогава започваш да пишеш.
[3] Книгата на Албена Стамболова „Авантюра, за да мине времето“ в един металитературен план работи точно по проблема с ежедневието, което поглъща и уравновесява всичко. На тази основа тя разделя това, което е човещината и това, което не е човещина – ако човешкото е човешко дотолкова, доколкото е божествено – както казва Богдан Богданов.
[4] Хранова, Албена. Петминутни тезиси за „Времеубежище“ - "Времеубежище" - дискусия върху романа“, Културен център на Софийския университет: https://culturecenter-su.org/time-shelter-public-discussion/
[5] Подобно на Албена Хранова и Инна Пелева забравя да приложи в текста си за дискусията за „Времеубежище“ онова, което е написала през 2013 г., а по-късно в годината на пандемията, публикува в книгата „През това време“. На основата на интерпретацията си тя също прави предсказание по отношение на бъдещите книги на Георги Господинов. На тази основа може да свържем „биографичния минимум“ с множествения субект, личната памет с колективната памет, културната памет и националната митология – все патерици, които, виждайки как се интерпретира романът „Времеубежище“, разбираме, че не вършат работа. Литературата трябва да умее да утешава потребността на човека да забравя – пише тя, но „лекарството е в дозата“. Това също е един път за провеждане на интерпретацията на „Времеубежище“ – „молитвата за забрава може да се сбъдне и по твърде горчив начин: като един обикновен и зловещ алцхаймер“ - и тя се сбъдва, започнала още в „Естествен роман“, появяваща се спорадично в стихотворенията, във „Физика на тъгата“. Но поради какви колективни причини личната история иска да се забрави и „да започне наново, от другаде и другояче“. Защо колективната памет работи като изкуствен интелект и не отчита състоянието на личната памет – търсейки интертекстовостта и правилната структура на романа, правеща асоциации по прилики, които познава – не се знае. (Пелева, Инна. Умората от паметта – български сюжети и фигури. През това време. Пловдив, Жанет 45, 2020.)
[6] Докато четох книгата открих благодарение на какво Албена Хранова и Инна Пелева, които винаги свързвам една с друга от общата им работа в Нов български университет, в който те преподаваха, в годините, когато и аз започнах работа там: разбирането за важността на биографичното. Колко е важна биографията, за да има разказ – нещо, което е било закон за древните гърци, докато днес липсата и на едното, и на другото, води до големи подмени и имитации – затова въпросът „кой има да идва“ като очакване, съмнение и изпитание е наистина важен.
[7] Започнах да разбирам „Времеубежище“, когато видях колко много повече книги и филми от мен са открили критиците, но си казах – и какво от това, ако в един болен от алцхаймер човек започнеш да се опитваш да го разбереш по това, което той ти казва, и което паметта му е избрала да остане. Нищо няма да се разбере, ако не се прояви стократно увеличено загрижено и обичащо внимание без претенция кой си ти самият, къде се намираш и колко си идентичен на себе си, колко всичко е идентично на себе си.
[8] Много от тях в книгата се появяват с някакви по-второстепенни книги, а не с най-важните си, защото алцхаймер съзнанието има точно такива предпочитания.
[9] Пример за това е именно дискусията от Културния център на СУ – слушаш, четеш и виждаш една омагьосана критика, дворец в тръни, болестта, която е пропълзяла, цялостната картина на общуване между болния от алцхаймер и околните, които трябва да го разбират.
[10] Хранова, Албена. Моят живот с Гаустин. В. Култура, Култура, бр. 24 (2544), 13 юни 2003.
[11] Георги Господинов разказва как се е родил Гаустин: "От жената съчинен е трубадурът. Мога пак да го повторя. Тя е съчинила съчинителя. Измислих тези три реда, но нищо не можеше да стане от тях. Не ставаше стихотворение и реших да ги подпиша с едно име. И името, което ми дойде, беше точно Гаустин. Звучеше ми много хубаво и ги подписах от 13 век. Стихотворението беше публикувано в литературен вестник, 3 дни по-късно пред народната библиотека в София видях покойния вече професор Богдан Богданов, който излизаше от библиотеката, дойде до мен и каза “Абе цял следобед търся тоя Гаустин, нищо не намирам!” И това беше най-хубавото доказателство, че Гаустин го има някъде и той трябва да продължи да съществува.- ”Георги Господинов: Давайте си време за блеене и съзерцание. Това е абсолютен лукс“. Под тепето. - https://podtepeto.com/aktualno/georgi-gospodinov-davaite-si-vreme-za-bleene-i-suzercanie-tova-e-absolyuten-luks/ Никак не е случайно, че Гаустин съществува, поставен между Свети Августин и Сенека с неговите писма до Луцилий.
[12] Почти всяко писмо на Сенека до Луцилий завършва с това, че му изпраща подаръче, а подаръчето са някакви избрани добри думи от друг мъдрец и кратка негова интерпретация върху тях. Текстът „Моят живот с Гаустин“ е именно такова подаръче, малко предварително дадена радост от радостта, изпитвана по време на писането на текста за „Георги Господинов: Разроявания“.
[13] „Времеубежище“ за мен ще си остане най-голямото изобличение на неспособността на човека да съпреживее и разбере друг човек или книга.
[14] Барт, Ролан. Ролан Барт за Ролан Барт. София, ИК „Агата-А“, 2005.
Рецензията да се чете на този музикален фон:
|
|
|
|
