| КОЙ Е НЕДОВОЛНИЯ ЧИТАТЕЛ И КАКВА Е МИСИЯТА МУ? |
| Албена Стамболова |
 |
Още в началото бихме искали да кажем, че нито едно твърдение не е имунизирано срещу преразглеждане. Да се заемеш с въпроса за състоянието на критиката днес е проява на смелост, а може би и на безрасъдство. Защото имплицитно ангажира носителя си да повдигне понятието толкова високо, колкото е възможно в хуманитарната традиция от Платон насам. А един от приносите на Недоволния читател (НЧ) е именно това: да припомни нещо забравено или заключено в килера, идеалния образец, ейдоса на критическото не защото е постижим от клетите съвременници, които сме всички ние, а защото свети, когато става тъмно.
Друг принос е непокорният му опит да свърже разпиляната конкретност на литературните факти със смисъла да се прави критика. Или с други думи, подканя ни да си припомним, без да го споменава, за понятието и значението на „грижа“ във философията на Хайдегер. Това е концепцията му за грижата, известна като „Sorge“ на немски език, която е основна тема в „Битие и време“. За Хайдегер грижата е основната структура на човешкото съществуване, която включва загриженост, грижа, разбиране на възможностите и поемане на отговорност за избора и действията. Хайдегер набляга на грижата като начин, чрез който Dasein (човешкото биване в света) се отнася към себе си и света, като подчертава значението ѝ за автентичното съществуване в света и за смисленото взаимодействие с другите и околната среда. Грижата, или загрижеността е основополагаща за екзистенциалната философия на Хайдегер, формирайки разбирането му за човешкото съществуване и природата на битието. Така че, за да се върнем в реалността на този коментар, ще си помогнем с фигурата на моста, който НЧ прави между критическото статукво и античните образи като този на склонните да ядат лотос и да забравят отговорността към това, че се занимават с критика.
*
Основни тези на НЧ?
Първо, самият факт, че се появява, е показателен сам по себе си. Насочва вниманието към общности и процеси в литературното поле, в които има дефицит на саморефлексия.
Ето една от линиите на недоволство, на които се позиционира НЧ. В критиката днес и в обозримите актуални все още предишни десетилетия, се избягват старателно и внимателно две крайности: липсата на похвалното слово, „признание и възхита“ (ако цитираме И. Пелева през НЧ) и липсата на откровена негативност. Специфичен дефицит по средата е и твърде малкият брой на цялостни критически книги за писатели, мъртви и живи.
Един от съществените въпроси на НЧ е какво става с непосредственото любопитство, което в крайна сметка е свързано с античния термин «удивление», от което се ражда самата философия. Това качество е присъщо на децата, както се посочва и в Библията – за да разберем, трябва да сме способни да се удивляваме. И да преодолеем арогантността, която идва със зрелостта и професионализирането. За да илюстрираме твърдението, предлагаме един цитат от известния философ и логик Уилард ван Орман Куайн: „Студентът, който изучава философия предимно за духовен комфорт, се заблуждава и вероятно не е много добър ученик така или иначе, тъй като интелектуалното любопитство не е това, което го движи“[1].
Дотук мините в критическото поле са: предпазливост, отказ от удивление, пренебрегване на интелектуалното любопитство за сметка на комфорта.
Друга основна тема, с която се залавя НЧ, е за канонизирането на нечии прозрения, посочено като създаване на идеологии. В голяма степен е легитимно да сме чувствителни и да протестираме срещу идеологиите, тъй като и краят на двайсти и настоящият двайсет и първи век се характеризират с краха на идеологиите. Ако нещо не оцеля след началото на 90-те години, то това са именно идеологиите. Но се оказа, че не сме имунизирани срещу микро или личните про-идеологически актове, подвежайки се от множество фактори: липса на време или умора, серийно отразяване на текуща литературна продукция, предоверяване на натрупани знания, които умело се вкарават в употреба, дидактично отношение към аудиторията (която е самата публичност, самата четяща общност), което по един неформален начин изклюва дискусионност, обвързаност на критици с автори и издатели и т н. За каква алтернатива пледира НЧ? Ето кратък отговор. Всяко впечатление е важно и съществено, то е факт от културата. Своеобразна подлост е предварително да се подготвиш и да не се довериш на впечатлението си, на това, което е съумяло да породи удивлението ти. Или поне да отбележиш, че нищо не го е породило. Обратното е малодушие и ражда квалификации – възхваляващи в общия случай. И мълчание в масовия. Квалификацията, зад чиято защитна стена застават критиците, подкопава загадката, която поражда всеки творчески акт и в крайна сметка може би я убива като я преименува.
Ако искаме да обобщим, НЧ защитава поетиката в литературното произведение, силно пренебрегвана в иметто на мълниеносни квалификации и категоризации, целящи непременно да йерархизират пазара на книги. Изходната гледна точка е, че поезията е непременно в произхода на всяка творба, носи енергиите и ритмите на автора си дори и да не постига съвършената си (според канона на времето) форма. Тази загадка има способността да се свързва с читателя и да създава у него сходно с твореското състояние. НЧ би казал – критиката ограбва читателите откъм преживяването на поезията.
*
В този опит за портретуване на НЧ ще го приемем първоначално като хипостаза. Това се налага, тъй като е мистериозна персона-маска, която навлиза в драматургията на съвременното критическо поле в България и целта му е двойствена. Първо, да наруши комфорта в това поле, и второ, да придвижи действието в него, отваряйки нови възможности за развръзка.
Закономерно е да се зададат въпросите: за какъв комфорт в критическото поле става дума и уместно ли е да се говори за развръзка?
Подобно на Глупака, или Шута в картите Таро, НЧ е вестител на промяна. Той не е обременен с тежки категории, теории, скрити цели, страхове дали няма да сгреши и да се изложи. Той идва в ролята на всяващия смут в ритуалната зала, където действието протича по определени правила. Именно в този смисъл е уместно да се говори за „комфорт“ и преобръщане на редовете. Появи ли се Глупакът, край със статуквото, което е устойчиво, докато не му се посочи, че е статукво.
Друг образ на НЧ е загриженият за качеството на това, което имаме в момента като критика. Той се вглежда в критическия процес и не открива нито високия пиетет към литературата, нито историческите мащаби на българските образци като кръговете „Мисъл“ и „Стрелец“, „Златорог“ и по-късно семинарите (дългогодишните на Б. Богданов в СУ и НБУ и този, описан от М. Николчина в "Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години" и др.), които дават тласък на интелектуалния живот в откритото публично пространство. Тоест, загрижен е за това, което Галин Тиханов нарича „мисионерско съзнание“, или по-скоро, за неговата липса.
Тук искаме да направим едно уточнение. НЧ посочва, че има дисбаланс в критическата продукция: от една страна „обслужващи“ издателства или автори критици, които сякаш изпълняват служебен дълг да ги подкрепят. От друга, активно игнориране на автори, които нямат енергичен издател, медиен план или не съумяват сами да организират процеса по рецепция на произведенията си.
Нека се спрем за малко върху този въпрос, защото той е предмет на недоволството. Следва да си зададем въпроса: какво би следвало, ако всяко издание на български автор получи внимание? Като това не означава да се сдобие с поощрение или похвала, а да има ценна обратна критическа връзка. Въпросът не е за равно разпределение на вниманието, а за това, че от критиката се очаква да бъде и критична и да посочва защо едно произведение не е сполучливо и не намира мястото си. Добър резултат от подобно пожелание би било постепенно създаване и кристализиране на обща картина за българската писателска продукция днес, каквато липсва. В това се състои един от основните дефицити на критиката.
Трети образ е този на деконструктивиста, който се стреми да посочи контрапункт на общността, практикуваща критика. И не само – да посочи частите, от които е съставено критическото поле, да ги разглоби и разгледа по отделно, да освети основанията им и да види източниците им.
Четвърти – загриженият за общността. Има се предвид привличането на вниманието върху необходимостта да се дадат/създадат дискусионни пространства, виртуални и други мултимедийни форми, които да привлекат младата публика към продукти, традиционно ограничени в специализирани езици. Но и не само младата. Тук думата е за по-дългосрочен хоризонт, отворен към развиването на култура изобщо, на култура, която носи, но и създава смислови форми на жизнения свят. Тази проектна мисия на НЧ е особено ценна. По този повод ще се обърна към Галин Тиханов [2], който разглежда литературните процеси в пост освобожденска България от подобна перспектива: „…многобройните спомени на съвременниците и реакциите в тогавашната периодика красноречиво говорят, че с появата на кръга „Мисъл“ конкретните черти на една интелектуална творческа общност все повече се отъждествяват в общественото съзнание с модела на културата, пронизваща „жизнените светове“ (А. Шютц) на личността и функционираща в измеренията на публично-релационното“. „С кръга „Мисъл“ в българската култура става възможен интензивният диалог на формирането на нови естетически вкусове, нагласи и критерии. Кръгът насочва амбициите си към укрепването на различните обществени институции, стимулиращи подобен диалог; структурите на гражданското общество, на печата и образованието, ролята на интелигенцията са важни теми от критическото наследство на д-р Кръстев и Пенчо Славейков“. Това е само един пример, в духа на НЧ, как развиването и отварянето на критическата общност може да стимулира духовността в обществото.
НЧ е този, който пледира да се отместват хоризонти и да се свързва литературата с мета дейностите около нея и с жизнения свят и разбирането на живота.
Пети – подстрекателят – който посочва приетото за високо като ниско, и ниското като високо. Посочва, че претенцията за елитарност и ексклузивност всъщност е тясно свързана с пазара и рекламата, и в този смисъл принадлежи на „злобата на деня“, на временния, ефимерен свят. Докато Необремененият потенциален участник е необходим и ценен със своята непосредствена свобода и може би непосредствена изразност. Защо тогава, пита се НЧ, да не изпитваме поне любопитство какво става с онези, които са затъмнени и прожекторите на достигат до тях. Ето един пример: погледнато статистически, през последните пет години се увеличи двойно, или дори тройно броят на самоиздаващите се автори, които заплащат издаването на книгите си (било чрез самостоятелна регистрация, било чрез издателства, които печелят от това). И колко печална е съдбата на тези книги (тук дори не включваме тези, които пишат, нямат финансови възможности и контакти и ръкописите им отлежават с години в издателства, които не благоволяват дори да ги уведомят, че няма да ги издадат). Ако пък случайно видят бял свят, какъв е шансът им да бъдат разпространени, представени публично и оценени с внимание? Тази литературна, или нека я наречем писмовна продукция, е част от нещо по-голямо, от едно общество, което се тревожи за неграмотността на децата си. А те ровят из уеб пространството и искат сами да откриват съкровища. В това отношение сайтът LitterNet си остава уникален, но за съжаление спря да се развива със смъртта на създателя си Георги Чобанов. В него основен критерий, подобно на кръга Златорог в миналото, е ценността на произведението само по себе си. В него има разноезичие, преплитат се различни гласове, то е пример за максимално отворена културна общност. Ето как е представено на страницата си: „LiterNet е специализиран портал за литература, хуманитаристика и образование - независима частна медия в интернет с акцент върху електронното издаване и културното новинарство. В неговата структура влизат: издателство, списания, сайт за културни новини, платформа за книжари и книги, галерия, уеб каталог за култура...“.
Това и посочва НЧ – ако не обръщаме внимание на малкото, то няма шанс да стане голямо. Но дори да бъде посочено като пример за малко от критиката, увеличава десетократно шансовете си да израсне.
Шести – създателят или улеснителят на нови модели на разбиране. Към този образ на НЧ води непосредствено предишният. Тук НЧ е особено иновативен, предлагайки начини за дискусионност и интерактивност през нови медии и технологии. Основна ценност е реанимирането на Дебата. Това е малко архаичен хуманитарен термин, за да се обозначи доколко някой е подготвен да изследва и да постигне разбиране в област, която го интересува. Проучването на дебата по дадена тема преди проявленията на активност в нея, е академично предписание. Но от началото на 21-ви век под „дебат“ се подразбира проучването на цялата налична информация в дадена област и то от различни гледни точки на хуманитарното поле: исторически, психологически, социологически, антропологически, образователен, политически, етнологически, археологически, езиковедски, реторичен и т н. Съкратеното и бързо време в което живеем не предразполага към навлизане в дълбокото и широко пространство на един дебат, бихте възразили. Но нали затова са модерните технологии, и именно „неграмотните деца“ биха могли да ни научат, стига да им предложим среда, която да ги приеме и стимулира. И интерактивността е един от главните пътища.
*
Очертавам само с едри щрихи портрета на НЧ, защото той не спира на едно място. Като совалка се движи из прегледа на темите, които сам е избрал. Методът му е едновременно остър и фин като скалпел. Същински Таро Глупак, или Шут, през смях изказва най-неудобните и неприятни истини, вдига Дяволското огледало на Андерсен и гримасничи в него, за да изкуши и другите да погледнат себе си. Призовава към здравословно отстъпване от личното „благородие“ в полза на създаването на обществено полезни общности. Гласът му е ценен и защото е алтернативен. Припомня ни, че благородното или аристократичното предполагат полагане на грижа – за собствените мотиви, за отговорността на дадено изказване или действие, за благополучието на другите и служенето, което предполага всяка мисия.
В крайна сметка духа в ухото ни, за да събуди духовността, станала уязвима от скоростта, пазара, консумацията, късата памет, суетата и страха да не се изложим. И напомня, че ако голямата ни грижа е да не се изложим, вече наистина сме се изложили.
На добър час!
Бележки:
[1] Уилард ван Орман Куайн - https://www.crossroadbg.com/uilard-van-orman-kuain.html
|
|
