| НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ: ЛИТЕРАТУРАТА ЗАПОЧНА СВОЕТО ИСТИНСКО ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ |
| Веселина Василева |
 |
Високосната 2024 година се оказа къса за „Недоволният читател“, повече мислене, отколкото писане, спиране по средата на четенето, разочарования и постоянни опити да се изтеглим сами за косата от блатото. Критическо подкрепление не дойде – нещата продължиха по стария начин – а какъв е той: говорене за критиката спрямо това какъв е критикът и липсата на прочити; говорене за литературата спрямо автора и повърхностно преминаване през книгите; мултиплициране на едни и същи „критически“ разговори, за да се създаде илюзията, че критика съществува; изтънели общности, които отдавна вече не се вълнуват от критиката, но не са забелязали, че това им се е случило - и казват: „няма нужда да се морите с критика, ние вече всичко сме казали, ние надградихме старите си текстове – те са, това е, което е“.
В последните дни на годината две книги спасяват Недоволния читател – последната книга, която чета - „Най-тайната памет на хората“ на Мохамед Сар, която е изумителен спектакъл на това, което се случва с литературата - и последната купена книга „Взаимносъдържания вещех“ на Олга Николова, която за разлика от много хора тук, знае какво е есе и смело, вероятно и нарочно – винаги определя жанра на текстовете си като „есета“.
Последните рецензии, които подготвяме са за две стихосбирки - „Билет за никъде другаде“ на Нели Станева, която е и толкова добре оформена, че книгата би могла да се казва и само „Билет“ – така или иначе заглавието знае, че няма да се разбере в своята кръжаща многозначност, и „Влюбване в диктатора“ на Пламен Дойнов, която никак не е само поезия и никак дори не е само това, което казва, че в един нов свят трябват нови жанрове, че едното и другото е свързано жестоко и че не може хилядолетия да лежим на гърба на старите жанрове, но и назовава големия проблем на света, прави дефиниция, която е по-важна от дефиницията на новата политическа поезия.
„Билет за никъде другаде“ беше номинирана за някоя от наградите – но не видяхме дали спечели и дали около това номиниране някой написа за нея – казвахме си „дано да я забележат, все пак професор Цочо Бояджиев е неин редактор“, но както се оказа – и за последната книга на самия професор Цочо Бояджиев „Следлюбов“ също няма нищо.
Говоренето за литература - като в „Salon Bleu“ на Нели Станева: „Отказваш се, буквално – пътуваш сред отказването/ И светлината с цвят на ризлинг усложливо те прескача.“
Нещата, които се случват във „Влюбване в диктатора“, са от този тип, който показва, че може би – както някога в античните времена – трябва да търсим теорията и критиката в самите произведения – че нещата живеят в своя симбиоза – разбира се, днес ще е далеч по-трудно, защото никой автор не би написал книга, в която да се мисли върху друга книга – няма никой Платон, който да не пише за себе си, а да пише за Омир – и това да е основата на целия му градеж.
Именно поради тази причина книгата на Мохамед М. Сар „Най-тайната памет на хората“ изкупи провала на критиката, но и направи друго – показа, че този провал не е само наш, не е само в България – и още нещо – този провал не е само на литературата, а е на човечеството.
Във „Влюбване в диктатора“, след стихотворенията, свързващи се като вагони на товарни влакове, композирани в коловозите на успоредни грехове, се намира един текст, в него се казва това, което пише и Сар, и което вероятно понякога смущава мислите ни – „новата политическа поезия разбира всяка лична история като несвършваща битка за човешката идентичност“ – това обаче не е валидно вече само за новата политическа поезия, както и не само нейните герои вече са „граждани, над които висне постоянна заплаха за неприкосновеността на техния интимен свят“. Мохамед Сар го казва по друг начин – нещастни сме, защото живеем със спомена си за красотата на света, но не знаем, че споменът вече не съществува, защото светът се изменя, а споменът пречи на въображението. Ние хабим енергия, за да не го забравим, което ни пречи да преосмислим това, което сме видели и да измислим онова, което не виждаме. Или казано по-кратко – проблемът е в липсата на движение на мисълта, липсата на способност да си представяме.
Тази липса в момента е главната задача на литературата – и ако критиката на лека ръка можа да свърже Мани от „Дневник на артиста“ на Албена Стамболова с „Американски психар“ и да го нарече „български психар“, подобно на книгата на Андрей Велков „Български психар“ (което се случи в средата на декември, две години след излизането на книгата и след поредица от оправдателни обяснения, че ето сега е дошъл моментът) – то литературата започна своето истинско Второ пришествие – намирането на последен смисъл в дълбокото четене - и край за изроденото човешко. Само малки примери за това са Олга Токарчук с „Карай плуга си през костите на мъртвите“, Рохинтън Мистри с „Крехко равновесие“ (където един от най-красивите герои в литературата се самоубива и с него рухват всички ценности и изживявания, създадени перфектно в книгата преди това), и Георги Господинов с „Времеубежище“ и последвалата го книга „Градинарят и смъртта“ (сигурна съм, че втората книга ще се разбере много добре, защото смъртта на бащата засяга всеки, докато първата ще си остане неразбрана – именно поради липсата на способност да си представяме. Винаги когато кажа нещо за нея – срещу мен ще блясват десетки овчи очи на страха – и никой няма да си представи злостните митинги, слабите писатели, които сме принудени да четем и мащабната интертекстовост – като едно общо тесто, получило се от премесването на всичко онова, което се случва в живота на един човек. Овчите погледи са толкова много, че в крайна сметка – Недоволният читател с право се пита – дали пък случайно неговата интерпретация не е грешна, и си казва – Слава Богу, че поне вече смъртта на бащата не може да се разбира като смъртта на Георги Димитров например, защото това е принципът, по който се разбира тази чудна книга „Времеубежище“).
Съвсем скоро в социалните мрежи някой ми написа, че не съм прочела внимателно рецензията на Димитър Камбуров за „Времеубежище“ – „Времеубежище“ като кичобран: след два бързи прочита“, поради което се опитах да си спомня какво ми е останало от нея:
- Че за да се коментира книгата, тя е прочетена два пъти (любимо клише на критиците: "прочетох два пъти", "прочетох три пъти")
- Че прочитът й се намалява от прочита на другия роман на Георги Господинов „Физика на тъгата“, или че по-скоро везните се уравновесяват, за да има оправдание за желанието за не толкова положителната критика за „Времеубежище“
- Някакви лични неща – кога е четена книгата, къде преподава критикът, какви филми е гледал, от каква музика разбира
- Словотворчеството на думи като „кичобран“, което в заглавията на автора – винаги напомнят за друго, за нещо между злост, гротеска и бой
- Стилистиката в изрази като „чинеше ми се“, „прищя ми се“, „назнайващ роман“, „ялово“, за да се подчертае дълбокото българско
- Това, че писателят, а не героят водел разговори с велики писатели като равен с равен – с „творци от първа величина“ – което според мен е най-основната грешка при четенето на книгата, защото тя подменя болестта с металитератуата. Не, няма металитература, има алцхаймер
И не помня друго - но зная, че благодарение на тази рецензия, благодарение на пропитата с тъга рецензия на Александър Кьосев, умната рецензия на Инна Пелева – която открива милиони точки на интертекстовостта, за които на мен въобще ми липсваше културен код, благодарение на рецензията на Николай Аретов за един филм, чиято връзка с „Времеубежище“ въобще и не разбрах – разбрах за какво става въпрос в романа – и че цялата литературна критика - академичните опуси и многобройните читателски мнения – се бъркат по това, че ползват случващото се в главата на един човек, който е болен от алцхаймер, приемайки съзнанието му за самата истина, защото не виждаха човека.
Този човек не е нашият баща.
Но да спрем с тъгите. Последната книга, която след препращане от Спиди на Спиди, Недоволният читател успя да придобие, е „Взаимносъдържания вещех“ на Олга Николова, от която всички много се страхуват заради Рада Барутска – и които тя хубаво успя да примами да си купят единствения платен брой на „Пеат некогаш“, заради текста за „Времеубежище“ – и да нахрани тайната им злост – срещу скромните 30 лв. Дано пък прочетат и друго за тези пари.
Като всички други издания на Олга Николова, и „Взаимносъдържания вещех“ е книга, която отваряш със сигурна вяра в проницателността, красива - и с текстовете, и с илюстрациите си, любима. Книга с други думи и с други теми, с които незаинетресованите мозъци биха могли да се излекуват – „Вятърът край олтара“, „От лоша дума песен не става“, „Възелче за памет“, „Връхчето на лъка“, „Силуетът на фрагментите“, „Настроиване на струните“ – са само част от заглавията, които своеволно слагам, за да създадат празничното светло настоение.
Още нищо не съм прочела от нея, но фактът, че вече е тук и че предстои, е радост – настъпване на „благоуханното време“, когато ще отваряме и затваряме някоя книга, ще престояваме в някое нейно място, и ще го помним за цял живот.
Прочетохме 2024! Приятно четене на 2025!
31.12.2024 г.
|
|
