ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
|
|
ЛЮБОВ, СЕМЕЙСТВО И ВЛАСТ |
Двата профила на разказа за Кандавъл и Гигес в първата книга на Историята на Херодот |
|
(продължение от: Любов и разказ)
БОГДАН БОГДАНОВ
Както и други разкази в своята История прочутия разказ за Кандавъл и Гигес Херодот вероятно почерпва от богатия репертоар на тогавашната устна градска словесност. Но за разлика от повечето просто вмъкнати в текста на Историята подобни разкази този разказ той свързва смислово с по-големия текст, от който е част - т.нар. Лидийски логос (I, 6-96). Лидийският логос или историята на Лидия е между не многото смислово организирани части на Херодотовото съчинение. Като казвам «смислово организирани», имам предвид не пълнотата на приведените исторически сведения (в това отношение Лидийският логос отстъпва на Египетския във втората книга на Историята), нито подреждането на тези сведения в по-цялостно историческо повествование, а допълнителното организиране на логоса като голям разказ. Днес възприемаме това като литература и го различаваме от другото, което наричаме история.
Що се отнася до съставката на историята в Лидийския логос, тя е хронологически ред от случилото се и извършеното от царете в тръгналата от Гигес династия на Мермнадите. Както и в другите раздели на Историята, и това историческо повествование е хронологически ред от стандартни събития и действия – героите-царе влизат в съюзи, воюват отбранително или нападателно, събират данъци от покорени области и страни, сънуват пророчески сънища и се допитват до оракули. Повествованието е неравно. Малко по-дълго за Гигес, първия цар в династията на Мермнадите, то е съвсем кратко за Ардюс, наследил Гигес, и за Садиатес, наследил Ардюс. По-дълго е за управлението на бащата на Крез Алиатес и е максимално разгърнато за царуването на Крез. Но и в по-кратката част за царуването на Алиатес Херодот отделя повече внимание на показателни случки и събития, някои от които разгръща и в разкази. Какъвто е малкият разказ (гл. 19-20) за унищожилия по невнимание храм на Афродита баща на Ксеркс Алиатес, който веднага след това се разболява. След допитване до оракул той разбира коя е причината, възстановява храма и оздравява. В текста за неговото царуване Херодот монтира и друг разказ – за чудното оцеляване на поета Арион (гл.24). Така е и в пространната част за царуването на Крез – представят се дипломатически и военни акции, описват се битки, но повече място и внимание и се отделя на т.нар. показателни случки. Кои са те в частта за Крез? Първата е за гостуването на атинянина Солон в столицата на Лидия Сарди (I, 30-33), втората е за случилата се непосредствено след това драматична заплаха за страната от огромен глиган опустошител, в борбата с който Крез загубва своя по-малък син Атюс (I, 34-45), третата са допитванията на Крез до прорицалища и погрешното изтълкуване на получения от Делфи отговор за евентуалната война с Персия (I, 46-56), четвъртата е събитието в краткия разказ в гл.85 за това как немият син на Крез проговорил и спасил от смърт баща си, а петата е за чудното избавяне на Крез от огъня на кладата, на която е покачен от Кир след превземането на Сарди (I, 86-90). Разбира се, списъкът може да бъде по-дълъг и събитията да се представят по друг начин. Голямата особеност на Лидийския логос е, че изброените случки и разкази от частта за Крез се свързват с разказите от другите части на логоса и начело с разказа за Кандавъл и Гигес образуват голям общ разказ за историята на Лидия и живота на нейния цар. Този голям разказ от една страна е история на Лидия от времето на Мермнадите, която губи своята самостоятелност и става персийска провинция, но от друга страна е обобщена примерна биография на героя-цар, който в поредица от действия губи своята власт. Което силно напомня ред драматически сюжети в съвременната на Херодот атическа трагедия. Добър пример за това е, че общите събития на големия разказ за Лидия също като в трагедията са понякога с различен смисъл за страната и царя. При вътрешното бедствие от опустошаващия реколтата глиган опустошителят бива убит и Лидия се отървава от голямата заплаха. Да, но Крез, чийто по-голям син е ням, загубва своя читав по-млад син и остава без наследник. Подобно разминаване между добър изход за страната и народната общност и лично нещастие за героя-цар откриваме в «Едип цар» на Софокъл. Херодот следва този образец в още един пункт. Както в «Едип цар», така и в Лидийския логос премеждията, които сполитат Едип, Крез и страните им, първоначално са негативни събития без връзка с други събития в миналото. И двамата се заемат с оправянето им по царски активно. Също като Едип, който се заема да открие убиеца на Лай, за да сложи край на бедствието в Тива, и Крез се заема да предотврати вестената му чрез сън гибел на неговия син, а по-късно в желанието си да ограничи разрастващата се мощ на Персия тръгва на война срещу нея. И двамата пораждат малки истории за решаване на проблеми. Но и в двата случая те са невъзможни, защото възникналият проблем е момент от стара по-дълга история, чийто смисъл героите-царе не прозират. Така че не прибързаното действие, а поместването на проблема в тази по-дълга история е гарантът за справянето с него. Справянето е разбиране - на истинската причина и действителния смисъл на това, което се случва. Към каквото разбиране влече и подтиква големият разказ в Лидийския логос. Страната губи своята самостоятелност, а Крез своята царска власт не поради стечение на обстоятелства или човешки грешки, а защото така свише се осъществява възмездие за царско престъпление, извършено преди четири поколения от основателя на династията на Мермнадите Гигес. Историята е провиденциален смесен теономно-антропономен ред, чиито премеждия са и премеждия по пътя на трудното достигане до нейната истина. Крез се среща с хора, има приятели и врагове, иска да отмъсти на Кир за това, което е сторил на Астиаг, но големият друг, с който е в колизия и труден диалог, е Аполон. Аполон чува молитвата му и го спасява от огъня на кладата и му казва накрая истината за гибелта на Лидия. В което е и голямата разлика между съдбите на повечето царе и тирани в Историята на Херодот и съдбата на Крез – те губят неумерената си власт и не оцеляват, докато Крез губи царското си достойнство и не само оцелява, но чува в края на разказа и самата истина, че това, което се е случило, е невъзвратимо предписано свише възмездие за някогашно царско престъпление, в което той и страната му са парадоксално причастни. Голямото майсторство на този разказ е, че истината, която прозвучава във финала на текста, по същия начин както първоначално не се знае, а после се научава от Крез, определя и разбирането на този, който чете и анализира разказа. И той като Крез отначало разбира друго. Това друго не е без значения за разказа. Именно то го прави по-дълъг. Изказаната накрая истина за събитията ги обяснява, но не отменя тяхното криволичене. Такова е естеството на разказа – истината е в текста, но не е видима, което и поражда разказа. В тази връзка обръщам внимание на едно от значенията в текста, което неопряното на крайната истина разбиране може да не забележи– то е особеното несъвпадане между негативите на поробването на Лидия и губенето на царската власт от Крез. За Лидия негативът е пълен, тя става подвластна на Персия, докато за Крез има и позитиви - немият му по-голям син проговаря и царят остава жив. Тези позитиви обаче са само в личен план. Големият син на Крез проговаря, защото няма да наследи лидийския царски трон. Затова, за да не го наследи, той е бил ням по-рано. И на свой ред Крез остава жив, защото макар и постепенно, в края на краищата се отървава от горделивото лъжовно битие на цар и разбира, че един небогат човек може да е по-щастлив от него богатия и властния. Постигайки тази истина, той се променя, престава да бъде герой-деятел, напуска историята на своя царски живот и остава жив. Жив в един живот без история като съветник на друг цар-герой с история, комуто предстои да изпита същото, което Крез накрая знае – че колкото по-високо стои някой, толкова повече не е този, който е, а е ту той, ту друг с несигурно и опасно по-дълготрайно битие. В Лидийския логос, а и другаде в Историята на Херодот не се открива твърдение по този въпрос. То обаче е налице в имплицитната концепция на големия разказ в Лидийския логос и може да се изведе - Крез разбира, че бидейки цар освен този човек с тези видими случвания на забогатяване и успешни военни операции, е бил и друг по-висок субект, вече действал в живота на Гигес, после преминал през Ардюс, Садиатес и Алиатес и достигнал до него. Това съчетаване на живеещия в няколко поколения цар с по-кратковечния човек усложнява Лидийския логос и поражда в него особен контрапункт между редуващи се малки истории и прозиращ през тях голям династически разказ. На много места малките истории и големият разказ са с общи събития, но с различен смислов профил – събитията в малките истории са обикновени случвания и човешки действия, които не успяват, докато в големия разказ са именно събития с извънчовешки ресурс и ясен причинно-следствен и финален смисъл. Оттук и онова, което оцелелият след покоряването на Лидия Крез разбира - че личният му живот като цар е бил комплицирано свързан с живота на Лидия и че на свой ред тези два живота са били свързани с живота на основателя на династията на Мермнадите Гигес. Тази концепция за отворения към делата на предците живот на героя-цар е несъмнено налице в текста на Историята на Херодот. Бидейки проза обаче, Историята е разноречива, организирана от повече концепции, а и развиваща на места неутрално като че ли неконципирано слово за обикновено привеждане на сведения. Тази характерна за Херодотовата проза неравност е налице и в разказа за Кандавъл и Гигес, в който, както се разбира от пестеливите рефлективни вметки на Херодот, се следва и концепцията на т.нар. династически разказ, но и смислите на един вид редова любовно-семейна история по схемата премеждие-обида-възмездие. Ето редът на събитията в разказа. Кандавъл, последният лидийски цар от династията на Хераклидите, се влюбил в жена си. Смятайки, че е най-красивата жена на света, решил да се похвали, а и да се увери, че е така. Затова накарал своя приближен копиеносец Гигес да я види гола. Гигес се дърпал не толкова от страх, че ще бъде забелязан, колкото от моралното съображение, че това е нечестиво и че всеки трябва да си гледа своето. Кандавъл обаче настоявал и Гигес се съгласил. Въведен от царя в спалнята и скрит зад вратата, той видял как царицата се съблякла и се отправила гола към брачното ложе. Тя обаче го забелязала и разбрала, че това е работа на Кандавъл. На другия ден заобиколена от верните си слуги повикала Гигес при себе си и му предложила да избере - или веднага да умре, или да убие Кандавъл и да стане нейн господар и цар на лидийците. Гигес се дърпал, но накрая приел второто. Жената наредила убийството да стане там, където Кандавъл я показал гола – в спалнята, докато царят спи. Дала му и кинжал. Гигес направил каквото наредила, скрил се зад същата врата и когато Кандавъл заспал, го убил и взел жена му и царството. Този преразказ има два проблема. Първият е свеждането на текста до ред от случвания и изчистването на обяснителните пасажи. Вторият е текстовото несъвпадане на редовата любовно-семейна интрига с профила на високия династически разказ. Това несъвпадане е видимо в разминаващите се начало и край на двата профила – първият е от гл.8 до гл.12, докато вторият е по-дълъг и включва гл.6-7 и гл.13-14. За по-дългия вариант на текста основното събитие е вътрешно политическо премеждие, с което приключва управлението на династията на Хераклидите. То именно налага краткия преглед за управлението на Хераклидите в гл.7, както и приведеното в гл.13 сведение за разбунтувалите се след смъртта на Кандавъл лидийци, за допитването в Делфи и утвърждаването на Гигес като цар. Херодот не прави вметка за характера на случилото се. Може би защото му се струва ясно или защото не иска да подчертае негативния му смисъл. Така или иначе, убийството на царя е нечестиво дело. Нечестиво е копиеносец да убие цар, чиято власт е утвърдена от свързана с божие потекло династия. Нечестива е и промяната във властовия ред на Лидия. Поради подлото убийство, а и поради друго – убиецът е обикновен човек с неосветено потекло. Затова и царската власт, която тръгва от него, не може да бъде трайна. Дали властта в линията на Хераклидите е по-трайна? Имаме отговор в гл.7 – Хераклидите управлявали в продължение на 22 поколения. Но колкото и продължително да е, това управление е все пак нетрайно. За Херодот пълна трайност няма. Когато му дойде времето и при династия с божие потекло става нещо извън реда, което прекъсва нейното управление. Възможен е и такъв аргумент - Херодот не подчертава смисъла на убийството на Кандавъл вероятно защото смята, че Кандавъл и Гигес са в равна позиция. Имплицитното твърдение в профила на високия династически разказ така, както го разбира авторът на Историята, е, че всеки овластен е склонен да прекрачва граници и да престъпва. В това отношение изглежда няма разлика в мисленето на Есхил, Херодот и атинските зрители на «Едип цар» на Софокъл. Извършеното от Гигес убийство на спящия цар е царско престъпване независимо, че Гигес е бъдещ цар. Такова е и стореното от Кандавъл нечестиво показване на голата царица. Защо царско? Защото като всички властници царете престъпват обичайното и редното. Редното, което Кандавъл престъпва, е това човек да не показва другиму жена си гола, а и да не се влюбва в нея. Сигурен знак за профила на високия династически разказ е, че колкото и деятелна да е, царицата остава без име. Името е излишно, тя е самата Лидия. Който е господар на страната, е и нейн господар. Високата история всъщност не е за царицата, чийто статус остава непроменен, а за двамата царе с имена, с които става промяна. Тя е история за криза. Друг сигурен знак за профила на високия династически разказ е малката вметка на Херодот в гл.8, че царят накарал Гигес да види царицата гола, защото било съдено да му се случи беда. Вметката изяснява, че влюбването на Кандавъл и показването на голата съпруга не са първо и второ събитие, а по-скоро съставки на второто, което следва от първото на неведомия замисъл на Кандавъл да му се случи беда. Този движен от божи замисъл ред от случвания става и по човешки висок подтик – нарушен е ценностен ред. Според малката вметка на Херодот в гл.10 такова нарушаване е показването на голата жена. «Защото както у лидийците, тъй и у почти всички останали варвари се смята за голям срам дори и мъж да бъде видян гол». Позорът и следващата от него грижа да се възстанови честта променят обичайната пасивност на жената. Тя става деятелна, заставя Гигес да убие Кандавъл, той го убива, оженва се за нея и става цар на Лидия. Така, като минава през неумерената постъпка на Кандавъл и събудената активност на царицата, неведомият замисъл за историческа промяна се осъществява. Да, но в текста на разказа е налице и другият профил - на любовно-брачната история с интрига между съпруг, съпруга и съперник. Тя започва не с извънчовешкия замисъл да се случи беда на Кандавъл, а със събитието на неговото влюбване. Какво е то? Неведома беда, която води до други беди. Тази неведома беда е опричинена човешки – в един момент Кандавъл видял колко е красива жена му и се влюбил в нея. Трансцендентната първопричина за влюбването и редовото реалистично обяснение са непротиворечиво съвместени. Така че може да се отговори двойно на въпроса защо Кандавъл не забелязва красотата на жена си по-рано. Поради трансцендентния замисъл да му се случи беда и разбираемата непредвидимост на акта на влюбването. Текстът е деловит и не се занимава с това в какво се изразява влюбването. Единствено сигурно казаното по въпроса е имплицираното в линията на разказа твърдение, че влюбването е състояние на безпокойство, което активира влюбения и го кара да действа, за да постигне. Да постигне какво по-точно? Според културния контекст на онова време първо брак, а после редово брачно консумиране на любов. Кандавъл обаче е в брак със жената, в която се е влюбил, и я има в леглото си. Целта в случая е необичайна – той иска да се похвали и да се увери с очите на своя копиеносец, че жена му е наистина толкова красива. Което води до малък разказ с необичайно първо събитие влюбване в собствената жена и също необичайно второ събитие показване на голата жена на приятел. В замислената от Кандавъл интрига и той, и жена му, и Гигес са идентични на себе си персонажи с прости роли на влюбен, приятел и любима. Да, но освен влюбен Кандавъл е и цар, и жена му не му е просто любима, а съпруга и при това царица. Също и Гигес не е просто приятел, а копиеносец. Оттук и последствията. Участниците в планирания от Кандавъл малък разказ влизат в другите си роли, които той не взема предвид, и малкият разказ прераства в голям. Но малкият разказ не отпада - Кандавъл е влюбен в жена си и сприятелен със своя копиеносец. Такъв е и смисълът на думите в гл.9, с които Кандавъл успокоява Гигес, че не изпитва верността му, а просто иска да му покаже колко красива е царицата. Става дума за естествена неумереност и недискретност на влюбен човек. В текста обаче липсват авторови вметки, които подкрепят този смисъл. Той се подразбира от реда на събитията. Липсата на вметки затруднява особено разбирането на мотивите за действията на царицата. Във високата линия на разказа е ясно защо тя постъпва сурово с Кандавъл. Опетнена е нейната чест на царица и тя отмъщава. Но дали не е засегната и като обичаща Кандавъл? От една страна отговорът е лесен. В рамките на високата класическа култура жената приема семейното правене на любов и отговаря на това не с чувства, а с покорство. Затова и влюбването на съпруга й в нея е неуместно. Същевременно като представя събитията неутрално и отделя повече внимание на сцени като тази на влизането в спалнята, събличането и отправянето към леглото, Херодот дава възможност текстът да се разбира и по обичайния реалистичен начин. Нищо не пречи царицата да постъпва така засегната лично любовно от Кандавъл. Още повече, че в някои случаи човешките мотиви за действие прозират в текста. Като мотива на Гигес да не откаже на странното предложение на Кандавъл да види жена му гола - така или иначе, той е цар, има и авторитет, а и власт, от която копиеносецът се страхува. Или като не по-малко убедителното подчиняване на Гигес на царицата по също човешки мотив - високата стойност на собствения живот оправдава извършеното по принуда убийство. Независимо от тези подразбирания високият династически разказ за царете Кандавъл и Гигес и малката любовно-брачна история за Кандавъл, съпругата му и Гигес не са равностойни в текста. Високият разказ е подкрепен от вметките на Херодот и контекстовия голям разказ в Лидийския логос, докато любовно-брачната история е ефект от Херодотовия начин на разказване и нашия прочит. Любовта няма особен дял в разказа. Гигес не е чичото на Хамлет, който влиза в тайни любовни отношения с майка му, нито е Егист, който участва в подобно покушение срещу Агамемнон. На свой ред и царицата не е неустойчивият женски елемент, който прави възможна промяната, планирана с любовник в любовно-брачен триъгълник. В тази връзка е интересен паралелът с другата версия на разказа за Кандавъл и Гигес, който четем в «Държавата» на Платон (359d – 360b). Наемен пастир при царя на Лидия, Гигес смъква от пръста на странно погребан цар-герой чуден пръстен, открива, че с него може да става невидим, прониква в царския дворец и съблазнява царицата, след което двамата убиват царя. Гигес се оженва за нея и става цар. Доколкото се разбира, основното в тази версия е нечестивото отнемане на властта. Любовта е само средство за постигане на тази цел. Гигес е просто измамник, царицата е невярна жена, а царят обикновена жертва. Липсва сложното смислово вплитане на действията на тримата, налице в Херодотовата версия на разказа. Липсва и разгърнатата любовна интрига с продължителна изневяра, която откриваме във фабулата за Агамемнон, Клитемнестра и Егист и в още по-драматичната подобна фабула в Шекспировия «Хамлет». Същевременно колкото и да е подчинена на т.нар. висока династическа история, любовно-брачната история в Херодотовия разказ за Кандавъл и Гигес има сигурен по-нисък смисъл - тя е за недискретния съпруг, който сам си навлича голяма беда. Трудно е да се каже дали този смисъл е бил такъв и в оригинала, който е използвал Херодот, или се е получил в неговата версия на разказа. Това, което изглежда по-сигурно, е, че при монтирането на разказа в текста на Лидийския логос този смисъл се е усилил от настанилия се върху него втори подобен смисъл - за неразумния цар, който не без вина губи и царската си власт, и живота си. Този втори смисъл очевидно е позволил епизодът за Кандавъл и Гигес да оглави поредицата от други епизоди в получилия се гръбнак на Лидийския логос, в големия парадигматичен разказ за неразумния властник, който сам причинява поробването на страната си, като тръгва на война срещу по-силния от него.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Вторият линк е изпаднал :-( :
http://www.youtube.com/watch?v=3sd0KXvseJI |
Тема № - 10 |
Коментар № - 354 |
|
Лелята на Сократ - 2009-05-01 00:56:43 |
|
|
Сократе, песни да искаш от леля си :-).
Ето две от най-любимите ми хубаво-любовни песни.
От първата настръхвам като таралеж, който не иска да го безпокоят докато си я слуша. Това е Никос Ксилурис, братът на Псарандонис, умрял млад. Казва се "Имало едно време". Певецът разказва за една красива-руса кирия "архонтиса", омъжена като малка (девойка), която си обича нейния кириос, но той трябвало да ходи да лови пирати. И тя молила слънцето да освети луната, за да й кажат какво става с нейния любим. Е, станало е нещо лошо. Ама това чак на края се разбира, и ако не изпееш песента до края, може да си го спестиш.
http://www.youtube.com/watch?v=uX5HMCL5hC8&NR=1
Втората има най-прекрасния любовен текст. Тази песен е едно от гръцките неща, които ми обясниха с думи какво значи любов. За съжаление в интернет има само чалгаджийски изпълнения. Намерих едно по-малко чалгаджийско, но то пък е лицемерно (Даларас няма мусическа любовна лудост, и аз не го харесвам). Но поради липса на друго, линквам това. Изпълнението е странно - с руски оркестър с балалайки. Случило се е в Делфи, но дори и това не е вдъхновило Даларас да вложи малко истина.
Песента е традиционна - на малоазийските гърци. Казва се "Обичам те". Текстът е прост. "Обичам те, защото си хубава/красива. Обичам те, защото си ти. Обичам и целия свят (хора), защото и ти живееш заедно (с него/тях). Прозорецът е затворен, прозорецът е затворен (с друга дума). Отвори едното крило (капака на прозореца), образа (иконата) ти да видя."
Имаше един симпатично-луд човек в Елевсина, който поне веднъж в седмицата минаваше край портата ни, събуждайки ме с тази песен (събираше милостиня). Но понеже беше истински луд, пееше много по-хубаво от Даларас.
|
Тема № - 10 |
Коментар № - 353 |
|
Лелята на Сократ - 2009-05-01 00:35:03 |
|
|
Незная кой какво харесва в историята за савроматите, но аз наистина я харесвам заради жените, и то не защото жените приличали на мъже, а защото са поробили мъжете - взели ги от земите, бащите и жените им, освен това научили езика им - а мъжете - не! :-)
Къде си днеска Карл Велики?
Най-страшното е това за предикатите, защото аз незная любовта ми предикат ли е или пък има предикат... или пък няма. |
Тема № - 10 |
Коментар № - 352 |
|
vesselina vassileva - 2009-04-30 23:25:24 |
|
|
Утре, утре, все това утре, а утре аз може да нямам интернет!
Лельо, последният ти коментар е страхотетен - възхитен съм от съпротивата ти срещу властта, така както съм възхитен и от категоричността на първия ти коментар с това, че направо ме понесе по полята и планините на Древна Гърция, така както живяхме някога в любов без разказ! А виж ги младите - говорят неща, които дори не разбирам, както те не разбират лъка на лирата, звънчета и ударния инструмент - гърне с три дупки. Знаехме го ние Херодот - от лудост не се свърташе, така като ние не се свъртаме днес без интернет! Дори Ерато и тя - виж я във форума! Само незная Крадла коя беше от нимфите горски? Дали Дионис я познава и бере за нея омайни букети за вино от горски ягоди, но и да го питам, в опианението си, едва ли ще си спомни! Разчувствах се покрай възстановката на Дим - да, така беше и надявам се да бъде - по-леко, по-живо, по-любовно! Лельо, дай им песен, с която да заспят под шубраците и да сънуват своите видения на любовта - така, както ги сънувахме ние! |
Тема № - 10 |
Коментар № - 351 |
|
Истинският Сократ - 2009-04-30 22:53:27 |
|
|
Да не би Херодот да е употребил "влюби се в жена си" като метафора на полудяване, на психически проблем (не е нормално да се влюбиш в жена си)? Защото действията на Кандавъл не са действия на влюбен човек. Любовният акт (независимо дали е сексуален, поетически, мусически, педагогически ...) винаги е интимен, той не се показва публично. Желанието да покажеш другиму на живо любовния си акт и голотата на обичаното не се счита за нормално и днес, какво остава за античността, още повече пък за варварско място като Лидия.
А полудяването (като проблем на психиката) си е сигурен резултат на властта, може би на власто-любие. Властта е отрова не само за ума. |
Тема № - 10 |
Коментар № - 350 |
|
Лелята на Сократ - 2009-04-30 16:59:21 |
|
|
По две теми ще изкажа мнение.
Първата тръгва от повдигнатия въпрос дали всички страсти ще наричаме любов. Справедливо питане. Защото както и да се уговаряме, предикатите, които изказваме за любовта, ту стават широки и поемат всякакви страсти, ту се стесняват. Това зависи и от самата любов, която постоянно се смесва с друго, зависи и от начина, по който говорим за любовта и по-точно от това дали определяме с някакви предикати любовта, или обратно тя е предикатът, с който определяме друго. И линейно аналитически да говорим по темата, няма как да не правим ту едното, ту другото.
Точно в това е ефективността на говоренето за любовта посредством любовен разказ. В разказа се поражда ред на свързване на различни твърдения по въпроса - някои преки, други косвени, скрити в образи и разгърнати репрезентации. В любовния разказ има история, можем да я използваме като модел, внушава се чувство-вълнение, което също може да се използва като модел, но има и особено мислене по темата, свързващо различни твърдения в сложно твърдение, което, ако искаме, можем да изведем и изкажем, но можем и да го оставим свързано с модела-чувство-образ и просто да му се радваме, както се радваме на красив предмет, красив пейзаж или красив човек.
Ето в тази връзка и второто – Херодотовата история за амазонките и младите скити (IV, 110-117), за която говори Ерато. Прекрасна история. Може би трябва да я включа в моята книга. В Историята тя е закачена за обяснението как се образувало племето на савроматите. В текста става дума за любов в най-тесния смисъл на думата – за случайното съвокупяване на един млад скит с една амазонка, от което тръгнало съвокупяването на други, най-после и на всички от дружината на младите скити и амазонките. Ерато е спестила това в своя преразказ, а и не е казала защо тази история й е любима.
Ето моите въпроси към нея. Да не би защото става дума за жени, които минимално или почти никак не се различават от мъжете? Е, и това имаме в историята на Херодот – материал по чуждото и различното. И ако според едно традиционно разбиране за живот щастието на любовно-семейната двойка е в разликата и допълването между жената и мъжа, да не би този текст да радва, защото представя обратното – благополучен живот при минимална или никаква разлика? Или става дума за други смисли не в тази посока. Да не би да е радостно и това, че може да има живот без власт? Савроматите си живеят просто така в еднотипни семейства без други обществени надграждания. Или историята радва, защото е история, протичане и по някакъв начин разказ?
Разбира се, и тази, и всяка друга история може просто да радва и толкова.
P.S. Отправям се да вложа и заварвам голяма порция нови коментари. Ще отговоря утре.
|
Тема № - 10 |
Коментар № - 349 |
|
Богдан Богданов - 2009-04-30 13:11:20 |
|
|
Позволявам си да предложа рамка на дискутирането. Дотук сякаш два въпроса: 1) въпросът за многовремевостта на човешкото живеене и справянето с промяната; 2) любовта като сходна или различна от властта. Струва ми се, че от преборването с втория въпрос и неизбежния предразсъдък, който той поставя на изпитание, ще изникне и решението на първия.
Ако трябва все пак да се даде някакъв начален едър отговор поне за гръцката класическа античност, то, според мен, той би бил: да, любовта твърде много прилича - най-малко в структурно отношение - на власт. 1) Защото е свързана с вертикална промяна от едно човешко състояние в друго; 2) Защото изисква заедно управление на желанието и подчиняване на пожеланото чрез оптимална реализация на ресурса за промяна.
Нека опитаме сега да се опрем на текста на Херодот и на тълкуването на проф. Богданов, за да видим дали и как ще изградим и собствено разбиране. |
Тема № - 10 |
Коментар № - 348 |
|
ГГ - 2009-04-30 12:50:55 |
|
|
За Кандаулес и Гигес
Сещам се за тази новела (както се наричат понякога разказите в Историята на Херодот) и не мога да не съм благодарен на професор Богданов, че ми припомня едно важно за мен събитие, когато се чудех как ли българи биха възприели една “наивна” от съвременна гледна точка историйка. Знаех обаче от моите учители, че Херодотовото съчинение е ценен исторически извор и не се съмнявах, че литературната му стойност стои по-високо, т.е. че означава нещо, нещо по-друго, отколкото ни изглежда, което следва да се покаже, за да се разбере от съвременния читател. Защото това е началото на европейската проза. Един труден първи опит, дълъг път, както казва и професор Богданов, свързан с устна традиция, на теми, обсъждани “в среда” или на стария гръцки “ен месо”, сиреч по истински демократичен начин.
Тогава, в онези години, ние бяхме европейци, без да бъдем в Европа. От този парадокс искам да започна сега, с малко думи, за да очертая онези важни моменти, които професор Богданов изтъква многократно по повод този текст в по-ранни свои текстове. А и за друго (както би рекъл Херодот) – за да извлечем полза от една древност, силно, здраво и драматично преплетена с истината за сегашното време.
Хората сега са обладани от демони, които се наричат със странни имена – “маркетинг” или в превод “как се продава дадена стока, която и да е”; ПР – съотносимост с бонус комунис, т.е. „правене на известност”; визажи и визуалности, визии; ентърпренуършип, което ще рече “активност в жизнената среда” или по-просто “дух на предприемачеството”; дъски, поставени нависоко, видими от много далеч, с налепени “месажи” или “меседжес”, т.е. послания, охолно и сластно гарнирани с ...голи или заголени тела на красавици, известни или на път да станат такива.
В 5-ия век пр. Хр. Херодот е в друга среда на атински полисни граждани, за които светът е около тях, в Атина, в многообразие, в което щъкат перси, финикийци, т.е. семити, траки и тракийки, пеони и пеонки, фриги и фригийки, анатолийци и анатолийки, по-малко египтяни. Можем ли сега в нашата модерна епоха да си представим тези индивидуалности като отделни личности. На този въпрос е лесно да се отговори еднозначно отрицателно. Тези мили картинки от Древността са продукт на едно сурово време, които току-що са организирани в общество, което живее според правила, обсъждани в продължение на векове и приети за закони. Според тези правила елинският гражданин има само една законна съпруга, с която е свързан по силата на закона за съпружеството. Съпрузите не се вземат по любов, бракът се договаря. Щастливият брак е, когато в него има много мъжки рожби, жената си стои вкъщи, грижи се за семейния бизнес и не изневерява на съпруга си. Тогава срещу съпруга не предявяват искове за имущество, децата са законни, наследниците са ясни. Любовната страст към съпругата е нещо непознато, дори излишно. Често пъти животът преминава, без съпрузите въобще да се опознаят. Това е естествена последица от отсъствието на естествените в модерните времена етапи на сближаване - любовни срещи, “излизане навън”, прекарване на любовна нощ и т.н. Често срещано е възрастен и богат жених да се жени за младо 12-годишно момиче, без двамата да са се виждали, та камо ли да е имало близост между тях. В този случай става дума за обикновено “консумиране” на брака. Съпругата е дълбоко зависима, почти лишена от граждански права, нещо като предмет, но без стойност.
Така под семейство трябва да разбираме продължаване на рода, обикновена биологична функция, идентична с поемане на храна и вода и т.н. Жената излиза извън семейството по празници, осветени от многовековно честване, там тя изживява съкровените си мигове или си припомня девическите години, когато е слушала за преживелици на вакханки. Но тези спомени са една бледа сянка, нещо като мътния образ в огледалото на Мéдуса.
Мъжът в същото време до обед се занимава с бизнес, водейки разговори в сянката на някоя стоа, следобед се прибира вкъщи за почивка (което и днес практикуват елините), а привечер излиза отново и при желание се вижда с компаньонка (хетера), много често чужденка от Мала Азия, изкусна флейтистка и доста образована. В този смисъл той е господар, поне на себе си, докато жена му властва над женската челяд и робите в къщата. Парадоксално е, че по-бедните граждани, чиито жени и дъщери ходят на работа, изглеждат по-свободни, незасегнати от строгите правила за ред в отношенията мъж – жена и притежаване, запазване и умножаване на имота. Момичетата могат да бъдат “употребявани” от “заитересовани” граждани, жените също имат по-голяма свобода да срещнат друг мъж. Законът в същото време разрешава жената да получи развод, което се случва на практика рядко, докато мъжът-господар по-лесно получава развод, особено ако жената е безплодна или пък я свари с любовник. При положение че в полисната организация по закон се плащат и данъци, както и в днешно време, човек би очаквал да има и една по-богата палитра на човешки реакции в общуването между мъжки и женски индивиди – най-малко заради логиката на взаимоотношенията от днешно време. Но животът не е толкова пъстър, елините са настроени прагматично и макар да съществува демократична система, измамно е да се мисли, че полисът предлага неограничени възможности.
Тази панорама на атинския полис е в посока доказване на съществуването на един дълъг процес на демократизиране и едновременно на очовечаване, на контролиране на властта и на свиване на и без друго тясното пространство на индивидуалната свобода. Отношенията в семейството са строги, дори студено-безразлични от наша гледна точка. Сексуалното желание е в съвсем нормални граници, семейният секс се практикува, но това не се смята за изтънчено занимание. Основните две класи - на мнозинството (хой полой) и на малцинството – физически и ментално стоящите по-високо (хой аристой), очевидно имат различни критерии и различен начин на живот.
Друг важен пункт трябва да се изтъкне – това че полисът заимства форми от Изтока, главно от персийската социална организация, където са налице безусловна еднолична власт в комбинация със строга система за събиране на данъци и социален контрол. Практикуването на тази комбинация в Атина е още един парадокс, дотолкова доколкото в Ахеменидската империя (Персия) няма демокрация, а в Атинската империя демокрацията е основен принцип на социална организация. Докато в Персия е немислимо монархът да бъде съден за корупция, в Атина архонтът Перикъл едва ли не бил осъден за злоупотреби със злато.
Властта в Атина открито се критикува и контролира, очевидно схващана като голямо зло, ако с нея се злоупотреби. Принципът за доброто и красивото (калокагатия) включва овластяването, но при условие че законите се спазват. Защото само тогава човек може да бъде щастлив и божеството да не го гледа със завист. Херодот разказва историята за красивата жена без име (сполучливо попадение в предишния коментар на Ерато), за монарха и за слугата като жанрова случка, която сигурно е звучала като виц с подтекст, почти идентичен с днешните анекдоти със сексуална натовареност. Обаче тази забава не се отнася за ситуацията в Лидия, където тримата герои на анекдота не разиграват днешен любовен триъгълник. Там въпросът е за измамното временно щастие на властника, което може да бъде променено “дори” от нечестивите игри на една жена без име. Известно е, че в персийската, респ. в лидийската система, съществува многоженството (полигамия), красивите и младите жени са нещо преходно – точно както са красотата и младостта, а женският ум не е от значение.
Човекът е само една случайност, казва Херодот. Боговете определят живота му, поставяйки го ту в една, ту в друга ситуация. В това трябва да се види реминисценция от литературната догма на Омировия епос. Самият Херодот не се интересува от философския дискурс. Той твори нов жанр, разказва занимателни и поучителни истории. Така писателят налучква една вярна реалистична линия на съществуването в полиса. Херодот е анкетьор, събира сведения, слуша разкази, където може. Ходи чак в Египет, но не е ходил в Тракия, там духа северният вятър Борей (Бореас), траките не са безопасни веселяци. Още Архилох в 7-ия век се оплаква от тях. Но намира сведения за Лидия в един документ, наричан Лидийски логос (разказ). И ето я нашата история.
Лидия е богата страна и елините още в 8-7 в. ходят там за търговия. В Лидия има много злато, богато орнаментирани предмети, има и монети от електрон (“бяло злато”, сплав от злато и сребро). Показателна е историята на Солон, който ходи да говори с Крез. Там има изнежени маниери, лукс, вкус към изящното; има и хубави, и нежни жени. Елините са впечатлени от обилието, от богатствата, от леснината в отношенията между половете. По една обеца от 6 в. пр. Хр. се виждат и египетски фигури. Сарди е космополитен град. Ефеският големец Мелас дава дъщеря си на Алюатес. Един атинянин кръщава сина си на Крез, лидийския мултимилионер. Елините възприемат бързо лидийските образци, правят “лидийски” вази. В края на 6 в. пр. Хр. по вечеринки в Атина, т.е симпосиони, само за мъже, облеклата са по лидийската мода, а седемструнните лидийски лири излизат на мода още в 7 в. Един йонийски поет – Анакреонт, измисля дума за атинските “законодатели” на модата: нарича ги “людопатейс”, ще рече “обсебени от лидийска страст”.
Възможна е тогава и друга линия на обяснение на триъгълника власт-любов-страст: тя е, че в края на краищата Лидия е поробена от Персия. Древната й столица Сарди става главен персийски град. Милионерът-цар Крез става скромен съветник при Ксеркс.
Затова практичният Херодот сякаш ни казва: по-кротко с лудориите, гледайте си живота, семейството с една жена, атинската агора, женските празници-фестивали, мистериалните култове, но без Дионисовите оргии. Мъжете като искат – нека ходят при малките флейтистки, а момчета да посвещават страстни надписи на Афродита по скалите на Хюметос (хълмовете от южната страна на Атина). |
Тема № - 10 |
Коментар № - 347 |
|
The dim - 2009-04-30 12:36:58 |
|
|
Ерато,
историята ти е много хубава! Мисля си, че щеше да е още по-хубава, ако в края й Херодот беше сложил едно "Три дни яли, пили и се веселили! И аз бях там, и медовина пих!!!", а след това и ние да сложим по едно "И аз бях там" - за да се вмъкнем и прикачим към тяхната прекрасна история, о-действителностявайки я. Но това би имало смисъл, само ако бяхме сигурни, че са постигнали любов. Аз обаче си мисля, че тези свободни скити и техните още по-свободни амазонки, най-вероятно са си спретнали някое "свободно" общество. (ти всъщност, да не би да си Клио, представяща се за Ерато)… Разбира се, от една страна, това е шега - нашите свободни хора дори не са имали цар, от друга страна обаче твоята оптимистична история е тъжна – защото след нея вече нито скитите, нито амазонките са били свободни (най-много да са станали герои в някоя от книгите на Цветан Тодоров, където историята им би изглеждала така: “активизирали се асимилационни процеси и както конниците-стрелци, така и жените-войни изчезнали – няма го обичания Друг, няма го мразения Друг”).
Та темата “Любов, семейство, власт” е доста проклета, затова аз съм по-скоро склонна да сложа властта при “обществото”, а “царя” при любовта, докато “семейството” остане, за да бъде нещо като място (помощен топографски код), капан за царе и мишки (или капан за мишки и хора, нали Стайнбек казва – че мечтите на мишките и хората често пъти остават неосъществени...), в който обществото да може да смъква ранга на царя, за да го убие по-лесно, използвайки любовта. Или по друг начин казано: “Първо ще те превърнем в мишка, Царю Честити, за да станеш по-малък от нас и да не ни плашиш, а после ще те убием!!!”
По отношение на оптимизма е много хубаво, че веднага всички, пряко или косвено, поискаха да отделят и спасят любовта от текста на професор Богданов/ Тукидид – “страстите и, разбира се, любовната страст не са хубаво нещо”. Изваждайки “любовната страст” и свеждайки текста до обобщеното понятие за страсти (“страстите не са хубаво нещо”) - това направих и аз. Едно извънлитературно и същевременно литературно означаване, което може да се движи от текста към действителността и обратно, виртуалност, но и доозначаване:
“Страстите не са хубаво нещо, с изключение на любовната страст!”
|
Тема № - 10 |
Коментар № - 346 |
|
Kradla - 2009-04-30 12:00:25 |
|
|
Хубава тема за оптимизма на властта, повдигната от Ерато. В "Историята" има само един случай на властник (фараона Амасис), чието благополучие не се проваля и издържа до смъртта му непроменено, че даже и след смъртта му, защото опитите на Камбиз да поругае гроба му излезли неуспешни. Във всички останали случаи благополучието (в това число и любовното) е двутактово: имане, което прехожда в нямане. Оттук и афишираният песимизъм на атинянина Солон в Първа книга: Крез (както и всеки човек) не може да се нарече истински щастлив (olbios) с това, което очевидно има на момента, защото то ще се промени в следващия момент; затова трябва да се нарича само сполучил (eutykhes). Песимизъм, който се разчита добре и в една от хоровите партии на "Едип в Колон", където направо се казва, че по-добре човек изобщо да не се ражда.
И все пак защо е толкова песимистичен този възглед? (Някак независимо от голямото обяснение на Ницше за гръцкия “песимизъм на силата”, което се открива в увода към “Раждането на трагедията”.) Връщам се към коментара на проф. Богданов за многовремевостта. Атическата трагедия и "Историята" на Херодот се занимават освен с времето, което се разпростира извън човешкия живот и понякога "просветва" в него, за да маркира прага на промяната, и с нещо, което може да се нарече “сътворяване на вътрешното време”. Това, което въпреки песимистичния тон предлага Солон, това, което внушава и трагедията, е някакъв градивен компромис по отношение на времевостта и промяната: след като човек не може да бъде невремево същество и след като търпи промяна от раждането до смъртта си, все пак може да живее по-невремево и по-непроменливо, като стопанисва разумно импулса за благополучна промяна, с който разполага. Умереността, която се препоръчва, означава и по-бавен ход на времето. Означава издължаване на момента на сполука. Означава, разбира се, и особено отношение към смъртта: зло, което ти отнема живота, но и някакво трудно добро, което слага край на промяната в него.
Затова към проблема за многовремевостта на живеенето трябва да добавим още и следното: оптимистичен опит да се живее все пак по-малко времево (чрез умерено живеене), по-бавно и по-тясно въпреки размаха на песимистичното време.
|
Тема № - 10 |
Коментар № - 345 |
|
ГГ - 2009-04-30 10:48:17 |
|
|
|
|
|