(продължение от: Любов и разказ)

БОГДАН БОГДАНОВ


Както и други разкази в своята История прочутия разказ за Кандавъл и Гигес Херодот вероятно почерпва от богатия репертоар на тогавашната устна градска словесност. Но за разлика от повечето просто вмъкнати в текста на Историята подобни разкази този разказ той свързва смислово с по-големия текст, от който е част - т.нар. Лидийски логос (I, 6-96). Лидийският логос или историята на Лидия е между не многото смислово организирани части на Херодотовото съчинение. Като казвам «смислово организирани», имам предвид не пълнотата на приведените исторически сведения (в това отношение Лидийският логос отстъпва на Египетския във втората книга на Историята), нито подреждането на тези сведения в по-цялостно историческо повествование, а допълнителното организиране на логоса като голям разказ.  Днес възприемаме това като литература и го различаваме от другото, което наричаме история.

Що се отнася до съставката на историята в Лидийския логос, тя е хронологически ред от случилото се и извършеното от царете в тръгналата от Гигес династия на Мермнадите. Както и в другите раздели на Историята, и това историческо повествование е хронологически ред от стандартни събития и действия – героите-царе влизат в съюзи, воюват отбранително или нападателно, събират данъци от покорени области и страни, сънуват пророчески сънища и се допитват до оракули. Повествованието е неравно. Малко по-дълго за Гигес, първия цар в династията на Мермнадите, то е съвсем кратко за Ардюс, наследил Гигес, и за Садиатес, наследил Ардюс. По-дълго е за управлението на бащата на Крез Алиатес и е максимално разгърнато за царуването на Крез.

Но и в по-кратката част за царуването на Алиатес Херодот отделя повече внимание на показателни случки и събития, някои от които разгръща и в разкази. Какъвто е малкият разказ (гл. 19-20) за унищожилия по невнимание храм на Афродита баща на Ксеркс Алиатес, който веднага след това се разболява. След допитване до оракул той разбира коя е причината, възстановява храма и оздравява. В текста за неговото царуване Херодот монтира и друг разказ – за чудното оцеляване на поета Арион (гл.24). Така е и в пространната част за царуването на Крез – представят се дипломатически и военни акции, описват се битки, но повече място и внимание и се отделя на т.нар. показателни случки.

Кои са те в частта за Крез? Първата е за гостуването на атинянина Солон в столицата на Лидия Сарди (I, 30-33), втората е за случилата се непосредствено след това драматична заплаха за страната от огромен глиган опустошител, в борбата с който Крез загубва своя по-малък син Атюс
(I, 34-45), третата са допитванията на Крез до прорицалища и погрешното изтълкуване на получения от Делфи отговор за евентуалната война с Персия (I, 46-56), четвъртата е събитието в краткия разказ в гл.85 за това как немият син на Крез проговорил и спасил от смърт баща си, а петата е за чудното избавяне на Крез от огъня на кладата, на която е покачен от Кир след превземането на Сарди
(I, 86-90). Разбира се, списъкът може да бъде по-дълъг и събитията да се представят по друг начин.  

Голямата особеност на Лидийския логос е, че изброените случки и разкази от частта за Крез се свързват с разказите от другите части на логоса и начело с разказа за Кандавъл и Гигес образуват голям общ разказ за историята на Лидия и живота на нейния цар. Този голям разказ от една страна е история на Лидия от времето на Мермнадите, която губи своята самостоятелност и става персийска провинция, но от друга страна е обобщена примерна биография на героя-цар, който в поредица от действия губи своята власт. Което силно напомня ред драматически сюжети в съвременната на Херодот  атическа трагедия. Добър пример за това е, че общите събития на големия разказ за Лидия също като в трагедията са понякога с различен смисъл за страната и царя. При вътрешното бедствие от опустошаващия реколтата глиган опустошителят бива убит и Лидия се отървава от голямата заплаха. Да, но Крез, чийто по-голям син е ням, загубва своя читав по-млад син и остава без наследник.

Подобно разминаване между добър изход за страната и народната общност и лично нещастие за героя-цар откриваме в «Едип цар» на Софокъл. Херодот следва този образец в още един пункт. Както в «Едип цар», така и в Лидийския логос премеждията, които сполитат Едип, Крез и страните им, първоначално са негативни събития без връзка с други събития в миналото. И двамата се заемат с оправянето им по царски активно. Също като Едип, който се заема да открие убиеца на Лай, за да сложи край на бедствието в Тива, и Крез се заема да предотврати вестената му чрез сън гибел на неговия син, а по-късно в желанието си да ограничи разрастващата се мощ на Персия тръгва на война срещу нея. И двамата пораждат малки истории за решаване на проблеми. Но и в двата случая те са невъзможни, защото възникналият проблем е момент от стара по-дълга история, чийто смисъл героите-царе не прозират.

Така че не прибързаното действие, а поместването на проблема в тази по-дълга история е гарантът за справянето с него. Справянето е разбиране - на истинската причина и действителния смисъл на това, което се случва. Към каквото разбиране влече и подтиква големият разказ в Лидийския логос. Страната губи своята самостоятелност, а Крез своята царска власт не поради стечение на обстоятелства или човешки грешки, а защото така свише се осъществява възмездие за царско престъпление, извършено преди четири поколения от основателя на династията на Мермнадите Гигес. Историята е провиденциален смесен теономно-антропономен ред, чиито премеждия са и премеждия по пътя на трудното достигане до нейната истина. Крез се среща с хора, има приятели и врагове, иска да отмъсти на Кир за това, което е сторил на Астиаг, но големият друг, с който е в колизия и труден диалог, е Аполон. Аполон чува молитвата му и го спасява от огъня на кладата и му казва накрая истината за гибелта на Лидия.

В което е и голямата разлика между съдбите на повечето царе и тирани в Историята на Херодот и съдбата на Крез – те губят неумерената си власт и не оцеляват, докато Крез губи царското си достойнство и не само оцелява, но чува в края на разказа и самата истина, че това, което се е случило, е невъзвратимо предписано свише възмездие за някогашно царско престъпление, в което той и страната му са парадоксално причастни. Голямото майсторство на този разказ е, че истината, която прозвучава във финала на текста, по същия начин както първоначално не се знае, а после се научава от Крез, определя и разбирането на този, който чете и анализира разказа. И той като Крез отначало разбира друго. Това друго не е без значения за разказа. Именно то го прави по-дълъг. Изказаната накрая истина за събитията ги обяснява, но не отменя тяхното криволичене. Такова е естеството на разказа – истината е в текста, но не е видима, което и поражда разказа.

В тази връзка обръщам внимание на едно от значенията в текста, което неопряното на крайната истина разбиране може да не забележи– то е особеното несъвпадане между негативите на поробването на Лидия и губенето на царската власт от Крез. За Лидия негативът е пълен, тя става подвластна на Персия, докато за Крез има и позитиви - немият му по-голям син проговаря и царят остава жив. Тези позитиви обаче са само в личен план. Големият син на Крез проговаря, защото няма да наследи лидийския царски трон. Затова, за да не го наследи, той е бил ням по-рано. И на свой ред Крез остава жив, защото макар и постепенно, в края на краищата се отървава от горделивото лъжовно битие на цар и разбира, че един небогат човек може да е по-щастлив от него богатия и властния.

Постигайки тази истина, той се променя, престава да бъде герой-деятел,  напуска историята на своя царски живот и остава жив. Жив в един живот без история като съветник на друг цар-герой с история, комуто предстои да изпита същото, което Крез накрая знае – че колкото по-високо стои някой, толкова повече не е този, който е, а е ту той, ту друг с несигурно и опасно по-дълготрайно битие. В Лидийския логос, а и другаде в Историята на Херодот не се открива твърдение по този въпрос. То обаче е налице в имплицитната концепция на големия разказ в Лидийския логос и може да се изведе - Крез разбира, че бидейки цар освен този човек с тези видими случвания на забогатяване и успешни военни операции, е бил и друг по-висок субект, вече действал в живота на Гигес, после преминал през Ардюс, Садиатес и Алиатес и достигнал до него.

Това съчетаване на живеещия в няколко поколения цар с по-кратковечния човек усложнява Лидийския логос и поражда в него особен контрапункт между редуващи се малки истории и прозиращ през тях голям династически разказ. На много места малките истории и големият разказ са с общи събития, но с различен смислов профил – събитията в малките истории са обикновени случвания и човешки действия, които не успяват, докато в големия разказ са именно събития с извънчовешки ресурс и ясен причинно-следствен и финален смисъл. Оттук и онова, което оцелелият след покоряването на Лидия Крез разбира - че личният му живот като цар е бил комплицирано свързан с живота на Лидия и че на свой ред тези два живота са били свързани с живота на основателя на династията на Мермнадите Гигес.

Тази концепция за отворения към делата на предците живот на героя-цар е несъмнено налице в текста на Историята на Херодот. Бидейки проза обаче, Историята е разноречива, организирана от повече концепции, а и развиваща на места неутрално като че ли неконципирано слово за обикновено привеждане на сведения. Тази характерна за Херодотовата проза неравност е налице и в разказа за Кандавъл и Гигес, в който, както се разбира от пестеливите рефлективни вметки на Херодот, се следва и концепцията на т.нар. династически разказ, но и смислите на един вид редова любовно-семейна история по схемата премеждие-обида-възмездие.

Ето редът на събитията в разказа. Кандавъл, последният лидийски цар от династията на Хераклидите, се влюбил в жена си. Смятайки, че е най-красивата жена на света, решил да се похвали, а и да се увери, че е така. Затова накарал своя приближен копиеносец Гигес да я види гола. Гигес се дърпал не толкова от страх, че ще бъде забелязан, колкото от моралното съображение, че това е нечестиво и че всеки трябва да си гледа своето. Кандавъл обаче настоявал и Гигес се съгласил. Въведен от царя в спалнята и скрит зад вратата, той видял как царицата се съблякла и се отправила гола към брачното ложе. Тя обаче го забелязала и разбрала, че това е работа на Кандавъл. На другия ден заобиколена от верните си слуги повикала Гигес при себе си и му предложила да избере - или веднага да умре, или да убие Кандавъл и да стане нейн господар и цар на лидийците. Гигес се дърпал, но накрая приел второто. Жената наредила убийството да стане там, където Кандавъл я показал гола – в спалнята, докато царят спи. Дала му и кинжал. Гигес направил каквото наредила, скрил се зад същата врата и когато Кандавъл заспал, го убил и взел жена му и царството.

Този преразказ има два проблема. Първият е свеждането на текста до ред от случвания и изчистването на обяснителните пасажи. Вторият е текстовото несъвпадане на редовата любовно-семейна интрига с профила на високия династически разказ. Това несъвпадане е видимо в разминаващите се начало и край на двата профила – първият е от гл.8 до гл.12, докато вторият е по-дълъг и включва гл.6-7 и гл.13-14. За по-дългия вариант на текста основното събитие е вътрешно политическо премеждие, с което приключва управлението на династията на Хераклидите. То именно налага краткия преглед за управлението на Хераклидите в гл.7, както и приведеното в гл.13 сведение за разбунтувалите се след смъртта на Кандавъл лидийци, за допитването в Делфи и утвърждаването на Гигес като цар.

Херодот не прави вметка за характера на случилото се. Може би защото му се струва ясно или защото не иска да подчертае негативния му смисъл. Така или иначе, убийството на царя е нечестиво дело. Нечестиво е копиеносец да убие цар, чиято власт е утвърдена от свързана с божие потекло династия. Нечестива е и промяната във властовия ред на Лидия. Поради подлото убийство, а и поради друго – убиецът е обикновен човек с неосветено потекло. Затова и царската власт, която тръгва от него, не може да бъде трайна. Дали властта в линията на Хераклидите е по-трайна? Имаме отговор в гл.7 – Хераклидите управлявали в продължение на 22 поколения. Но колкото и продължително да е, това управление е все пак нетрайно. За Херодот пълна трайност няма. Когато му дойде времето и при династия с божие потекло става нещо извън реда, което прекъсва нейното управление.

Възможен е и такъв аргумент - Херодот не подчертава смисъла на убийството на Кандавъл вероятно защото смята, че Кандавъл и Гигес са в равна позиция. Имплицитното твърдение в профила на високия династически разказ така, както го разбира авторът на Историята, е, че всеки овластен е склонен да прекрачва граници и да престъпва. В това отношение изглежда няма разлика в мисленето на Есхил, Херодот и атинските зрители на «Едип цар» на Софокъл. Извършеното от Гигес убийство на спящия цар е царско престъпване независимо, че Гигес е бъдещ цар. Такова е и стореното от Кандавъл нечестиво показване на голата царица. Защо царско? Защото като всички властници царете престъпват обичайното и редното. Редното, което Кандавъл престъпва, е това човек да не показва другиму жена си гола, а и да не се влюбва в нея. 

Сигурен знак за профила на високия династически разказ е, че колкото и деятелна да е, царицата остава без име. Името е излишно, тя е самата Лидия. Който е господар на страната, е и нейн господар. Високата история всъщност не е за царицата, чийто статус остава непроменен, а за двамата царе с имена, с които става промяна. Тя е история за криза. Друг сигурен знак за профила на високия династически разказ е малката вметка на Херодот в гл.8, че царят накарал Гигес да види царицата гола, защото било съдено да му се случи беда. Вметката изяснява, че влюбването на Кандавъл и показването на голата съпруга не са първо и второ събитие, а по-скоро съставки на второто, което следва от първото на неведомия замисъл на Кандавъл да му се случи беда.

Този движен от божи замисъл ред от случвания става и по човешки висок подтик – нарушен е ценностен ред. Според малката вметка на Херодот в гл.10 такова нарушаване е показването на голата жена. «Защото както у лидийците, тъй и у почти всички останали варвари се смята за голям срам дори и мъж да бъде видян гол». Позорът и следващата от него грижа да се възстанови честта променят обичайната пасивност на жената. Тя става деятелна, заставя Гигес да убие Кандавъл, той го убива, оженва се за нея и става цар на Лидия. Така, като минава през неумерената постъпка на Кандавъл и събудената активност на царицата, неведомият замисъл за историческа промяна се осъществява.

Да, но в текста на разказа е налице и другият профил - на любовно-брачната история с интрига между съпруг, съпруга и съперник. Тя започва не с извънчовешкия замисъл да се случи беда на Кандавъл, а със събитието на неговото влюбване. Какво е то? Неведома беда, която води до други беди. Тази неведома беда е опричинена човешки – в един момент Кандавъл видял колко е красива жена му и се влюбил в нея. Трансцендентната първопричина за влюбването и редовото реалистично обяснение са непротиворечиво съвместени. Така че може да се отговори двойно на въпроса защо Кандавъл не забелязва красотата на жена си по-рано. Поради трансцендентния замисъл да му се случи беда и разбираемата непредвидимост на акта на влюбването.

Текстът е деловит и не се занимава с това в какво се изразява влюбването. Единствено сигурно казаното по въпроса е имплицираното в линията на разказа твърдение, че влюбването е състояние на безпокойство, което активира влюбения и го кара да действа, за да постигне. Да постигне какво по-точно? Според културния контекст на онова време първо брак, а после редово брачно консумиране на любов. Кандавъл обаче е в брак със жената, в която се е влюбил, и я има в леглото си. Целта в случая е необичайна – той иска да се похвали и да се увери с очите на своя копиеносец, че жена му е наистина толкова красива. Което води до малък разказ с необичайно първо събитие влюбване в собствената жена и също необичайно второ събитие показване на голата жена на приятел.

В замислената от Кандавъл интрига и той, и жена му, и Гигес са идентични на себе си персонажи с прости роли на влюбен, приятел и любима. Да, но освен влюбен Кандавъл е и цар, и жена му не му е просто любима, а съпруга и при това царица. Също и Гигес не е просто приятел, а копиеносец. Оттук и последствията. Участниците в планирания от Кандавъл малък разказ влизат в другите си роли, които той не взема предвид, и малкият разказ прераства в голям.

Но малкият разказ не отпада - Кандавъл е влюбен в жена си и сприятелен със своя копиеносец. Такъв е и смисълът на думите в гл.9, с които Кандавъл успокоява Гигес, че не изпитва верността му, а просто иска да му покаже колко красива е царицата. Става дума за естествена неумереност и недискретност на влюбен човек. В текста обаче липсват авторови вметки, които подкрепят този смисъл. Той се подразбира от реда на събитията. Липсата на вметки затруднява особено разбирането на мотивите за действията на царицата. Във високата линия на разказа е ясно защо тя постъпва сурово с Кандавъл. Опетнена е нейната чест на царица и тя отмъщава. Но дали не е засегната и като обичаща Кандавъл?

От една страна отговорът е лесен. В рамките на високата класическа култура жената приема семейното правене на любов и отговаря на това не с чувства, а с покорство. Затова и влюбването на съпруга й в нея е неуместно. Същевременно като представя събитията неутрално и отделя повече внимание на сцени като тази на влизането в спалнята, събличането и отправянето към леглото, Херодот дава възможност текстът да се разбира и по обичайния реалистичен начин. Нищо не пречи царицата да постъпва така засегната лично любовно от Кандавъл. Още повече, че в някои случаи човешките мотиви за действие прозират в текста. Като мотива на Гигес да не откаже на странното предложение на Кандавъл да види жена му гола - така или иначе, той е цар, има и авторитет, а и власт, от която копиеносецът се страхува. Или като не по-малко убедителното подчиняване на Гигес на царицата по също човешки мотив - високата стойност на собствения живот оправдава извършеното по принуда убийство.

Независимо от тези подразбирания високият династически разказ за царете Кандавъл и Гигес и малката любовно-брачна история за Кандавъл, съпругата му и Гигес не са равностойни в текста. Високият разказ е подкрепен от вметките на Херодот и контекстовия голям разказ в Лидийския логос, докато любовно-брачната история е ефект от Херодотовия начин на разказване и нашия прочит. Любовта няма особен дял в разказа. Гигес не е чичото на Хамлет, който влиза в тайни любовни отношения с майка му, нито е Егист, който участва в подобно покушение срещу Агамемнон. На свой ред и царицата не е неустойчивият женски елемент, който прави възможна промяната, планирана с любовник в любовно-брачен триъгълник.

В тази връзка е интересен паралелът с другата версия на разказа за Кандавъл и Гигес, който четем в «Държавата» на Платон (359d – 360b). Наемен пастир при царя на Лидия, Гигес смъква от пръста на странно погребан цар-герой чуден пръстен, открива, че с него може да става невидим, прониква в царския дворец и съблазнява царицата, след което двамата убиват царя. Гигес се оженва за нея и става цар. Доколкото се разбира, основното в тази версия е нечестивото отнемане на властта. Любовта е само средство за постигане на тази цел. Гигес е просто измамник, царицата е невярна жена, а царят обикновена жертва. Липсва сложното смислово вплитане на действията на тримата, налице в Херодотовата версия на разказа. Липсва и разгърнатата любовна интрига с продължителна изневяра, която откриваме във фабулата за Агамемнон, Клитемнестра и Егист и в още по-драматичната подобна фабула в Шекспировия «Хамлет».

Същевременно колкото и да е подчинена на т.нар. висока династическа история, любовно-брачната история в Херодотовия разказ за Кандавъл и Гигес има сигурен по-нисък смисъл - тя е за недискретния съпруг, който сам си навлича голяма беда. Трудно е да се каже дали този смисъл е бил такъв и в оригинала, който е използвал Херодот, или се е получил в неговата версия на разказа. Това, което изглежда по-сигурно, е, че при монтирането на разказа в текста на Лидийския логос този смисъл се е усилил от настанилия се върху него втори подобен смисъл - за неразумния цар, който не без вина губи и царската си власт, и живота си. Този втори смисъл очевидно е позволил епизодът за Кандавъл и Гигес да оглави поредицата от други епизоди в получилия се гръбнак на Лидийския логос, в големия парадигматичен разказ за неразумния властник, който сам причинява поробването на страната си, като тръгва на война срещу по-силния от него.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.