БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЛЮБОВ, СЕМЕЙСТВО И ВЛАСТ 2
Две брачно-династически истории за спартански царе в пета и шеста книга на Историята на Херодот

(продължение от: Любов и разказ)

БОГДАН БОГДАНОВ


Големия парадигматичен разказ с фатален край за управник с неумерена власт Херодот обикновено развива, когато става дума за голяма страна с царско управление. Така че разказът е на място в Лидийския логос. В пространния Персийски логос такъв разказ е разгърнат частично при Кир, набелязан е при Камбиз и Ксеркс, но липсва при Дарий. На свой ред за разлика от Лидийския логос повествованието за отделните персийски царе не е организирано от общ парадигматичен разказ за Персия. Причината е ясна - Персийският логос е твърде голям, а и провалянето и смъртта на персийските царе не води до окончателен провал на Персия, какъвто е случаят с Лидия.

Същевременно Херодот развива парадигматични разкази за по-малки страни като Самос и Коринт. Въпреки че ги управляват тирани, а не царе, понеже са управници с изключителна власт, те лесно стават герои на такива разкази. Затова е странно, че повечето истории за египетски фараони във втората книга на Историята не са организирани от парадигматични разкази и същевременно е обяснимо защо такива разкази не се развиват в накъсаните представени на много места истории на Спарта и Атина – царското управление в Спарта е ограничено по смесен олигархично-демократичен начин и съответно в Атина превес има демокрацията. Властовите ситуации в Спарта и Атина са неподходящи за стила на високата история.

Херодотовото повествование е непоследователно в това отношение. Страната може да е голяма и да има цар, но изложението за нея да не е в стила на високата история. Както и обратно, страната може да е малка и управлението да не е царско, но това да не пречи в повествованието за нея да се развият белезите на т.нар. висока история. Същото се отнася и за т.нар. малка история в Историята на Херодот. Тя организира изложенията за малки страни с нецарско управление. Да, но в нейния стил се представят и повечето вътрешнополитически интриги в Персия, а и дипломатическите ходове между Персия и гръцките градове.

Някак естествено се повдига следният въпрос - дали това редуване на трансцендентно високо осмисляне в по-дълъг ред с извънчовешки ресурс с по-късо реалистично, резултат на човешка интрига, е характерно само за историческия почерк на Херодот. Що се отнася до високото осмисляне с малки изключения като историите на Тукидид и Полибий то изглежда типично античен жест. Да, но това, че при Херодот обективните сили, които движат големите исторически събития, са в отвъдното, не отменя типологическата прилика с един вид съвременна научна история, според която историческите събития са резултат на обществено определени «трансценденции», също надхвърлящи личната воля на политическите герои в  историята.

Още по-малка изглежда разликата между малката история в Историята на Херодот и един тип съвременна жълто-клюкарска история. Не учудва и едно друго типологическо подобие, това, че двата стила - на високата и малката история, могат да се редуват в един и същ текст. Също като в Историята на Херодот в редица съвременни исторически изследвания представянето на историческите събития по високия начин като обществена обективност се прекъсва от «паузи» на малки истории, в които случващото се представя като низ от съпричиняващи се събития, резултат на човешка активност и случайно стечение на обстоятелства.

Как е проявена по-конкретно т.нар. малка история в Историята на Херодот? Първият й характерен белег е, че тя се прави от повече персонажи. Въпреки че са високи лица (царе, тирани, сатрапи и военачалници), действията им се мотивират от човешки нагласи, от завист, злоба, алчност, желание за надмощие и власт, за издигане и прославяне. Такива са подтиците и на героите на високите разкази в Историята. Основната разлика е количествена - във високата история персонажите са малко, а събитията са за ясен основен субект, в малката история персонажите са повече и всеки може да стане герой на разказ. Повече са и човешките мотиви за действие. Независимо, че става дума за обществени дела, свързани с  власт, воюване, съюзяване, дворцови интриги и политически съперничества, техните изпълнители не се представят като особени обществени, а като частни същества.

Случващото се в малката история е резултат или на човешка активност, или на обикновено стечение на обстоятелства. Оттук и последствието, че събитията се навързват в кратки деловити повествования за постигната или непостигната цел, за случило се добро или зло. Разбира се, малките истории са различно дълги. Някои са просто вметнати, други прекъсват и след време биват подети наново. В отделни случаи, нечий живот се представя по-подробно – като управлението на спартанския цар Клеомен в пета и шеста книга на Историята или накъсаната биография на лишения от царски сан Демарет. Някои разгърнати, други само набелязани, трети отложени, тези истории се преплитат в мрежа с много линии и много субекти.

Мрежата е формалната проява на малката история. Нейната светова идея е подчертано различна от световата идея на високата история. Затворен и йерархичен, човешкият свят във високата история е отворен към божията отвъдност. Докато човешкият свят в малката история е хоризонтално отворен многоместен тукашен свят на активни безпрепятствено придвижващи се хора. Силата на тази светова картина е, че тя е по някакъв начин вярна. Такъв е бил светът за Херодот и много любознателни хора на онова време, които подтиквани от политически брожения и любопитство към другото и непознатото, лесно се отделяли от родните места.

Мястото на любовта в този свят е ограничено. Малката история е все пак история, занимава се с властови конфликти и обществени съдби. Колкото и частно да са представени субектите на тези конфликти, за любов в тях става дума откъслечно като момент от династическо-семейна интрига или като мотив за действие по постигане на висока обществена цел. Това не се отнася за цялата словесност на онова време. В монодическата лирика любовта се наблюдава като нещо само по себе си, усложнено с вътрешни събития и развиващо като че ли чисти любовни разкази. Разбира се, и в тях разказът не протича еднотемно. И като реална, и като литературна ситуация освен любов любовта непременно е и нещо друго.

Основното друго в Херодотовите любовни разкази са семейството и властта. Оттук и разгледаното преплитане в разказа за Кандавъл и Гигес на двата профила на малката любовно-брачна и високата властово-династическа история. Що се отнася до т.нар. малки истории, в тях Херодот или не обръща внимание на любовта, или развива по тази тема кратък разказ, който вмята в история за друго.

Именно такъв е случаят с двете брачно-династически истории в пета и шеста книга на Историята. В разказа за бащата на спартанския цар Клеомен Анаксандрид в пета книга любовта е обикновена привързаност към съпругата. Тя му била «по сърце» (katathymia), затова той не послушал ефорите, които го карали да я остави, защото нямал деца от нея. В разказа за също бездетния цар Аристон в шеста книга Херодот вмята малка любовно-брачна история – Аристон се влюбил в невероятно красивата жена на своя приятел Агет, измислил хитрост, отнел му я и се оженил за нея. Неподчертана или по-подчертана, и в двата случая любовта е момент от брачна история, която на свой ред е момент от по-голяма властово-династическа интрига.

В стила на отворения свят протичането на малката история е деловито и лесно променимо. В по-едрия ракурс на историята на Йонийското въстание, чиито събития се представят накъсано в пета и шеста книга на Историята, се стига до посещението на милетчанина Аристагорас в Спарта, където той търси военна подкрепа от спартанския цар Клеомен. Това става повод Херодот да спре повествованието за Йонийското въстание и да влезе в друго повествование – за Спарта и делата на спартанския цар Клеомен. Това на свой ред става повод да се отвори скоба и да се развие малък брачно-династичен разказ за бездетния баща на Клеомен Анаксандрид.

Бездетството на цар е обществен проблем. За да продължи династическата родова линия, царят трябва да има мъжко поколение. Ефорите, които се грижат за спартанския обществен ред, карат Анаксандрид да остави жена си. Той обаче държи на нея. Тогава ефорите намират друго решение, съветват го да задържи тази жена, но да се ожени и за друга. Двуженството не е обичайно в Спарта. То обаче е по-малко нарушение от това един цар да бъде без мъжко поколение. От грижа за поколение и от привързаност към първата си жена Анаксандрид приема двуженството. По казаното и неказаното, но имплицирано в текста се разбира, че към първата жена той имал чувства, а към втората нямал. Именно тя му родила Клеомен, който го наследил. Но веднага след това и първата жена му родила син. Близките на втората жена се опитали да поставят под въпрос това раждане. То обаче било истинско и се потвърдило от раждането на още двама сина. Така на Анаксандрид, сякаш без любов, се родил първороден син наследник Клеомен, който бил не с ума си и доста луд, а от друга страна по любов му се родил втори син Дорией, който бил отличен и доблестен човек.

Брачната интрига продължава като династическа. Дорией се надявал доблестта му да го направи цар. След смъртта на Анаксандрид обаче цар станал по-възрастният син Клеомен. Недоволен, че трябва да се подчинява на по-недостоен от него, Дорией събрал колонисти и напуснал Спарта. Един от най-ранните опити за основаване на колония в епохата на архаиката. Херодот се връща към историческото повествование и деловито разказва за неуспеха на Дорией с колонията и за последвалата този неуспех негова смърт (V, 42-47). В гл.48 откриваме заключително кратко разсъждение, показателно за стила на малката история – ако Дорией не бил толкова нетърпелив и бил останал в Спарта, казва Херодот, той щял да стане цар, защото Клеомен управлявал кратко и нямал синове. В тази връзка проличава основното, което коментира Херодот в своите малки истории - противоборствата на честолюбиви обществени герои, които търсят изява и слава на попрището на властта.

Следващата подобна история е в книга шеста на Историята. Тя също е свързана със спартанския цар Клеомен. Дарий се готви за война с гръцките градове и внася разкол между тях, като привлича някои за съюзници. Такъв съюзник му става враждебната на Атина Егина. Подтикнат от атиняните, Клеомен се опитва да притисне егинците, но не успява, защото действията му не се подкрепят от другия спартански цар Демарет, който го злепоставя. Както става в Историята, в повествованието за външната интрига се отваря скоба за представяне на вътрешна. В скобата се отваря и втора скоба за историческо сведение разказ за това как възникнала институцията на двамата царе в Спарта. Повествователната цел на това привеждащо и други сведения за Спарта отклонение е да се подчертае малкият детайл, че единият от двамата спартански царе стои по-високо от другия.

Именно от това тръгва озлоблението на по-ниско стоящия Демарет.

Вътрешнополитическата интрига между двамата царе протича като малък разказ. След като Демарет злепоставя по-високо стоящия Клеомен, в отговор той решава да го лиши от царския сан на основата на слуха, че Демарет не е син на предишния цар Аристон. Клеомен намира съюзник от рода им Леутюхид, който да свидетелства при съдебното разглеждане на казуса и да стане цар, ако решението е във вреда на Демарет. В скоба Херодот нахвърля скица за още по-малък разказ по темата защо Леутюхид мразел Демарет. Та Клеомен устройва процес и с връзки и уреден потвърждаващ слуха отговор на Пития успява да лиши Демарет от царския сан.

Вътрешнополитическото повествование за делата на Клеомен и Леутюхид нататък е развито като разказ с обичайната схема нанесена вреда и възмездие. Развръзките и за двамата са неблагополучни в стила на високата история, моралното им провинение е заплатено. Леутюхид е уличен във взимане на подкуп, свален е от власт и прогонен от Спарта, а Клеомен, след няколко неблагополучни военни операции, полудява, бива  затворен и се самоубива по мъчителен начин. Както прави и в други случаи, Херодот изрежда няколко мнения за това защо Клеоменовият живот приключил така злощастно (VI, 84). Споделя и какво сам смята: «Аз мисля, казва той, че по този начин Клеомен изплатил вината си към Демарет.»

В тази плетеница от скоби Херодот представя и любовно-брачната интрига, довела до раждането на Демарет. Както и при Анаксандрид и при цар Аристон интригата започва с висок институционален мотив – женен вече за две жени, той нямал поколение. Вината била негова, но Аристон не си я признавал. Може би също като Анаксандрид подтикван от ефорите той се заел да оправи нещата, като оставил бездетната си жена и се оженил за друга. Но не като Анаксандрид по принуда, а измъчван от любовна страст. Влюбил се в изключително красивата жена на своя приятел Агет. След коварна клетва по негово предложение той му я отнел и се оженил за нея.

Между другото Херодот разказва как от много грозна като малка тя по чуден начин, с намесата на Елена от светилището в Терапне, станала изключително красива. Това чудо е на място в живота на бъдеща царска съпруга, майка на царски наследник. Това обаче е мой коментар. Херодот просто вмята разказа-мит в реалистичната история за влюбването и новия брак на Аристон. На свой ред любовно-брачната история продължава в не по-малко реалистична интрига, свързана с наследяване. Когато дошли да съобщят на Аристон, че съпругата му е родила син, той заседавал с ефорите и те чули как той възкликнал, че момчето сигурно не е негово, защото жена му го носила не толкова месеци, колкото трябвало. После Аристон се отказал от казаното, приел детето, то било кръстено Демарет и го наследило след смъртта му.

След това в текста следва повествованието за вътрешнополитическата интрига между Клеомен и Демарет и за това как той изгубил царската власт и напуснал Спарта. Като Крез и Демарет влиза в несъбитийната роля на добър съветник и става царски приближен. Добър съветник на Ксеркс, що се отнася до истината за военните умения и дръзновението на гърците, но иначе враждебно настроен към Гърция и готов да стане персийски царски наместник в случай, че персите победят. Междувременно Херодот приключва разказа за случилото се с Демарет в Спарта и изяснява кои са добрите и лошите (VI, 68-69) - лошите са Клеомен и Леутюхид, затова те плащат за несправедливостта си към Демарет, докато той е неправомерно ощетеният.

Преди да напусне Спарта, Демарет принася голяма жертва на Зевс Херкейос, защитник на дома и като поставя жертвените вътрешности в ръцете на майка си, я заклева да му каже истината за това кой е негов баща. И тя му казва. Демарет бил заченат, както трябва, след брака с Аристон, но се родил седмаче. На третата нощ след брака на майка му се явило привидение в образа на Аристон, което се съчетало с нея и тръгвайки си, я увенчало. Малко след това се появил Аристон и я попитал защо e увенчана. Тя казала, че самият той я увенчал преди малко. Аристон отрекъл да е влизал преди това, но тя се закълнала и той разбрал по венците кой е бил при жена му - героят Астрабак от близкото до дома им светилище. Така че по думите на майка му Демарет бил син или на Астрабак, или на Аристон. Т.е. или легитимен царски син, или нещо повече - заченат от свещена сила.

Този мотив за зачеването на царя от висша сила идва по линия, която е на място в случая. Също като Алкмена, майката на царския предтеча за Спарта Херакъл, заченала от Зевс, който й се явява в образа на съпруга й, от божество зачева и майката на Демарет. Вероятно египетски по произход, мотивът се открива у Омир и Пиндар в подобни истории за свещено зачеване на царе и победители в Олимпия. Според Херодот (VI, 70) и Демарет е такъв победител. Мотивът влиза в елинистическата история, а оттам, усилен от египетската традиция, преминава в романната биография на Александър Македонски.

В случая обаче чудното зачеване на Демарет е със разсеян смисъл. То очевидно подчертава положителната аура на Демарет и вината на несправедливо постъпилите към него Клеомен и Леутюхид. От друга страна е с дълбинен негативен смисъл – за разлика от обикновените царе, синове на бащите си, свещено заченатият Демарет е с амбиция за власт, която надхвърля гръцкия ред. Ксеркс го готви за свой наместник в Гърция. Същевременно действа и реалистическото разбиране, че Аристон е всъщност без поколение и че Демарет губи властта си поради това, а не поради козните на Клеомен и Леутюхид.

В стила на своята историческа проза Херодот е непоследователен. Не малък брой малки истории в Историята са разказани еднопланово в духа на реализма на частните отношения. От друга страна нуждата от обективност, която надхвърля частните мотиви за действие, кара историка да допуска аргументи на трансцендентното осмисляне, характерно за стила на високата история. Тези аргументи или са укрити в образа на намесваща се в събитията божия сила, както е в случая с героя Астрабак, или са преобразувани в моралния ред на възмездие, до което води извършена несправедливост. По този начин Херодот осмисля нещастния край на Клеомен.

Да, но това, което наричам непоследователност, може да се изкаже и положително, като се нарече съчетаване. В гледната точка на историята в Историята на Херодот то е проявено като съчетаване на два модела на история - на висока история с концепция, напомняща сюжетите на епоса и атическата трагедия, и на малка история без концепция, неутрално повествование, преминаващо отвреме-навреме в разкази с литературна интенция. Разбира се, гледната точка на историята е наша. Както наша е и другата гледна точка - на литературата. За нея  също може да се каже, че в Историята на Херодот е проявена като съчетаване на едно с друго.

Тогава какъв е собственият текст на самата История? По някакъв начин цялостен, доколкото може да бъде цялостен един текст. Непоследователен и съчетаващ той става в хода на нашия прочит, който го присвоява и преобразува в текст за нас. Това присвояване и преобразуване не прави от текста нещо съвсем друго, а по-скоро размества и усилва някои негови значения с оглед на ефективното му присвояване. Бидейки протичане и комбиниращ други текстове и повече дискурси, като всеки текст Историята на Херодот е отвореност, в която може да се прониква. Ако не навсякъде и във всичко еднакво успешно, несъмнено по-сигурно това може да става в пасажите, в които Херодот сам разбира своя текст и в този смисъл излиза извън него.

С този възглед за текст аз поставям под въпрос научната увереност, че нашето разбиране може да постигне и да изрази оригиналния смисъл на един анализиран от нас текст. Оригиналният смисъл е констелация от значения, за които само се досещаме. Самият оригинален смисъл е разбиране, а всяко разбиране е присвояващо и преобразуващо. Такова е и разбирането на Херодот, което той разгръща в своята История. Това преобразуващо присвояване става и по други причини, една част от тях контекстови, други заложени в отворения характер на всеки текст. Между заложените в текста причини за т.нар. присвояващо разбиране има една, на която държа да обърна внимание – това, че всеки текст смесва това, за което говори, с начина, по който говори за него, смесва обсъждания референт с речта на неговото разбиране.

Именно това смесване, по лъжлив идеологически начин, се преодолява с научната илюзия за чистата линейна реч, която изразява пълно някакъв обсъждан предмет. В особените анализи, които предлагам в тази книга, аз вървя по друг път. Имам съзнание, че присвоявам и преобразувам оригинални текстове, но търся и пролуките, в които просветва разликата между това, което казвам, и текста, за който говоря. Това обаче са само пролуки. Четенето и разбирането на смисъла на отдалечени от нас и нашия живот текстове е сложна процедура на универсализиращо присвояване и преобразуване с наистина редки моменти на зърване на другото, отдалеченото и различното. Дано тези моменти да не са толкова редки и дано временното проглеждане в тях да изкупва в някаква степен «вината» на т.нар. присвояващо преобразуване.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Проф. Димитров, не съм чел още за пеласгите, но може би има време за всичко. В крайна сметка, не става само с четене, трябва и акъл:-0, както се знае. Нормално е така да постъпят с вас историците и литературите, но не се оплаквайте, защото предговорът е чудесен и те са ви завиждали. Проф. Димитров, как се казва червената книжка, за която говори анита. Вече съм се снабдил с "Отделно и заедно" на Крадла-Теодоте, дори принтирах някои от книгите на проф. Богданов от другия раздел на сайта. "Отделно и заедно" ли е най-важната книга?

И имам една добра новина, моята приятелка я приеха "Език и литература" в НБУ.
Тема № - 11 Коментар № - 609 Харуки Мураками - 2009-08-05 23:53:24
Хора,

вижте този текст -

http://bogdanbogdanov.net/pdf/24.pdf

За Анита го давам на английски -

http://bogdanbogdanov.net/pdf/87.pdf
Тема № - 11 Коментар № - 590 Теодоте К. - 2009-07-31 21:40:02
Здравейте,
Бих искала да добавя нещо относно фикционалното време споменато от The Maha Now and Here Forever. В ‘малката червена книжка’ професор Димитров (2007, 116) пише: «Без съмнение има парчета истина и автентични реликви от историята в Илиада. Но какво ако има? [...] Трябва ли да се подчертава непрекъснато, че Омир е литература, а не исторически документ? Разбира се, че Омир се е старал да убеди слушателуте си, че това е реално събитие. Всеки разказвач го прави заради самото изкуство, но не и за да доказва ‘историческа истина’. Затова са и магическите думи ‘Имало едно време (Once upon a time, Il était une fois…)’ » В този смисъл, времето е възможност или не-възможност, т.е. модус, което се използва за да кажем че нещо би могло да бъде, или е бил възможно да бъде. В случая ‘имало едно време’ времето има адвербиален узус, мултиплициращият смисъла на ‘колко много пъти’ с безкрайна възможност за инстанцияцията. Всеки говорител и адресат проектират перспективата на ‘имало едно време’ безкрайно много пъти, може би защото този израз е определен от нумеричното (и модифициращо) наречие ‘едно’ (once). Истинната стойност в този случай има степен на вероятност, а не на сигурност. В този контекст или времев хоризонт на разказа се позиционират координатите на времето на героя и на неговите обекти и случвания от разказвачът.
Тема № - 11 Коментар № - 589 анита - 2009-07-31 17:20:26
Трябва да си призная, че не съм чел Херодот с изключение на христоматийните препратки, но се доверявам на участниците в този жив форум, че дори и в такъв вид повествование могат да се намерят достатъчно основания за размисли върху интерпретативните вариации на тема „любов”. Вниманието ми беше привлечено от едно известно „семиотизиране” на дебата в последните коментари и затова си позволявам да добавя няколко неангажиращи мисли.
Долавял съм, че в много истории любовните отношения функционират като едни ефективни инструменти на наративната логика. Те лесно обосновават мотивацията за действията на героите, което ги прави и лесно комбинируеми с други силно конвенционализирани страсти като властолюбие, скъперничество, завист, благородство и т.н., всичко това в името на добре издържаната интрига. Може би вплетените любовни фрагменти в Херодот имат такъв характер, ролята на читателя и съответно удоволствието от текста са рационални. Това което текстът (мързеливата машина), задейства у интерпретатора, е неговата жанрова компетентност, почиваща от своя страна на структурата на мита и кодираните му за различните епохи и култури форми.
В други случаи повествованието на любовта задейства у читателя механизмите на идентификацията. И тук имаме зависимост от жанровите конвенции, но интересното идва, когато започнем да прехвърляме в интерпретирането на наратива нашия собствен любовен опит, нещо подобно на предписанията на Станиславски за подготовката на ролята, но възникващо спонтанно. Ефектът е, че читателят се влюбва в някой от героите и макар временно да обитава възможния свят на произведението чувствата ги носи от себе си, „отвън” така да се каже. Или ако обърнем нещата, той взема под наем идеализирания свят на произведението за да пообича там както си му е реда. Ако използваме израза на проф. Богданов, получава се разновидност на „присвояващото преобразуване”, в случая на фикционален текст. Обръщам внимание на тази особеност, защото влюбеното въображение е една наративна машина в особено интензивен режим, независимо дали обектът на желанието е в реалния или имагинерния свят. Говорим за любовта във фазата на неизвестността, преди придобиването на обекта на желанието, преди развръзката – не за семейната любов. Фантазията на влюбения неуморимо произвежда сценарии, обстоятелствени постановки на реализирането на желанието, изключително егоцентрирани. Изобщо ако трябва да обобщя, влюбеното въображение моделира и фикционалния, и реалния свят по един общ принцип – този на присвояващия егоизъм. Това не се наблюдава, когато интерпретираме и разбираме рационално повествованието.
Тема № - 11 Коментар № - 588 Кристиан - 2009-07-30 23:03:39
Г-н Харуки,
Текстът, за който говорите, е отпреди 30 години. Това е един предговор за изборния превод на Д. Гетов за библиотека “Хермес”. По онова време “Херо”дот (много ми хареса това “преобразуване” на името му) не беше популярен и макар историците да го използваха много, не отиваха по-далеч от т.нар. “издание на Щайн-Худе”. По инициатива на Б.Богданов се започна поредица за антична литература. И така, историците гледаха на моя предговор със снизхождение (и до сега!), а един виден литератор, видимо отегчен от Херодотовите Новели, го нарече направо скучен и тежък. И е прав човекът – хвърлят се котви, вдигат се, битки, прорицания, огромен брой имена на етноси, градове, забележителни места по населения свят. Нямаше я НП да каже как е по-лесно за тия люде да произнасят имена като Деиáнейра (защо не “Деянира”, римува се със “сърцето ми от любов замира”!), Йола я нямаше още. Виж Гигес – да, Гиг би било много по американски “бестселърно”, а и много двусмислено, but who the h. cares!
И тогава се заех да попрoчета книги, които се “оказаха налични” тук-там, че даже и отвъд границите на нрб-то. Четох и се учех. И до ден-днешен го правя, като “ми остане свободно време”. По ония години на Запада вече му беше ум-разнало да “описва” и само “проявяваше”. Ролан Барт, Пол Р., Клод Л-Строс (Щраус, ами да, така се пише на немски и Великия е прав) “конструкционализираха” структурата, като първом за нагледност я деконструираха.
Херодот е източен елин, ходил е в Египет и естествено и по светилищата в елинския свят. Интересното е, че нямаме сведение от него самия да е ходил в Елевзин, т.е. Елефсина. Но е бил в Делфи и даже и в светилището на Великите Самотракийски богове.
А за "композицията и съдържанието се смесват в едно" и пр., направо се възхитих от себе си. Вече знаем от нашето учене във форума много техники: разкази-сведения, преобразуващо присвояване, съвсем съзнателно деконструиране с цел да изплуват витаещи асоциации, които буквално да "изтеглят художествените линии на повествованието". Знаем и за възвръщащия мотив/сюжет/ наратив. Не е редно да цитирам професор Богданов пак, но що не си го препрочетете и не го използвате, но без да го имитирате на “ниско ниво”. Все пак нека изцитирам “...Защото разказите са инструменти за идентичност и съответно за история. Дали Херодот е имал сведения за такива разкази, или по-скоро е нямал и е създавал своите исторически повествования?” Хубав е въпросът, а моят отговор беше в моите “повествования” за пеласгите. Но кой ли ги е чел. НП и ГГ със сигурност не, но Б.Богданов, представете си, той ги е чел.
Времето и пространството са едно понятие в Античността. Те са текст във всеки текст. Те биха и са изпълнили всяка парадигма.
Но за по-добро разбиране е важно да се четат добре текстовете. Преводите на български на Трахинянките и пр. не струват и не стигат.
Тема № - 11 Коментар № - 587 Петър А. Димитров - 2009-07-30 15:33:30
Проф. Богданов сравнява "световите идеи" на две истории: голямата и малката. "Световата идея" на голямата история е вертикалното отваряне на човешкото към божествената отвъдност, а на малката - също отварянето, но вече хоризонтално, към тукашната реалност.

Защо "светова идея"? Кое е "световото" тук?

Често говорим за "свят" без да знаем какво означава това. Под "свят" обикновено разбираме съвкупността от всички неща. Но защо тогава наричаме това "свят", а не просто съвкупност. Очевидно нещо липсва на съвкупността, за да стане свят.

Какво липсва? Липсва световост. Какво е световост? Значението на думата се разкрива в приликата между високата и малката история в предложения текст: отвореността. Да имаш свят, да си светови, значи да притежаваш откритост. Светът не е съвкупността на всички неща, а възможността за тяхната взаимна обърнатост. Само, когато са отворени едно към друго нещата могат да градят свят. Без качеството "световост" съвкупността им е просто механичен сбор, количество.

Тук, както и навсякъде в текстовете си, проф. Богданов търси "световостта", т.е., откритостта на темите, които коментира, към други теми. Ето защо неговото писане не може да се побере в границите на отделната дисциплина. Тъй като се интересува от "световостта", той не е в състояние да се отнася към античността като към завършено наследство. Неговите занимания с текстове са също резултат от този интерес: текстът е във висока степен "светова" реалност - обърнат извън себе си - неговото "себе си" е винаги вън от него.

Всъщност ориентацията към любовта тук е отново търсене на "световото", защото любовта е отношение на откриване на единя към другия.

Очаквам новите приключения на "световостта" в текстовете на проф. Богданов в този форум.
Тема № - 11 Коментар № - 586 Морис Фадел - 2009-07-30 14:26:45
Аз пък имам въпроси по един уводен текст на проф. Петър Димитров в интернет, който е качен към краткия вариант на книгата на Херодот. Там е описана една интересна идея - "Става дума за отличните връзки на Херодот с прорицалището на Аполон в Делфи. Той е бил много добре запознат с дейността му и, както казва един учен, „бил е свой човек“ там.". Любопитно! Моля проф. Димитров да даде допълнителни сведения, които може и да не са исторически! А също така имам и няколко въпроса:

- Как при Херодот "композицията и съдържанието се смесват в едно"?
- Каква е тази "документирана мотивираност", която водела Херодот при писането на книгата му?
- Какви техники използва Херодот, за да "изтегли художествените линии на повествованието"?

Текстовете ви са много заинтригуващи. За мен е много интересно да разглеждам различните гледни точки към едно произведение, които накрая, във времето или във Вселената се сливат в едно, за да започнат да се тълкуват отново. И както Египет е текст, така е текст и цялата Вселена.

Към проф. Богданов имам 1 въпрос:

- Защо се смята, че мястото на любовта при Херодот е ограничено?

Поздрави за интересните неща, който проверявам всеки ден с очакване
Тема № - 11 Коментар № - 585 Харуки Мураками - 2009-07-29 23:06:20
Ми то, Тео, у Херо си няма любов без друго. Само едно голо...съжителство. Но ето неколко въпроса, щото се връщам от топлото море и не съм загреял още.

Харесвам твоето разказче за любовта, в това число и т.нар. “чисти интенционални значения”, където знакът никога не означава нещо реално и определено, както и това, че като “абсолютна метафизическа затвореност” и “идеален предмет” литературният текст носи смисъла в себе си и не му влияе дори възприемането от обществото.”

И си е интересно, че имаме и понятия, като например за Das fiktionale Zein. Проявата на кодове от типа “измислено съществуване” или “измислено време” (у Лангър - virtual time) са, които ни дават да си обясняваме литературата или както писа по-горе професора Д. - “белетристиката”.
Сега аз не знам за любов ли ще говорим или за това как Бартес гледа на разказа с херменевтичния код на енигматиката. Но на всеки случай, да, любовта е мания, текстът – разказ за любов е магическо преминаване в две, според мен, темпорални срезки – фикция и случка/сюжет. Такова е положението у Херодот, нали?
Бартес, като говори за тема/разказ държи в съзнанието си положението, че има съпътстващи семи, които не определят чертите на героя. Затова си мисля, че “the seme is the unit of the signifier” чрез абстрактните концепти, които навява кодът в един разказ.
Така се “проявява” текстът и започва да ни говори за фикционалните работи. Това става без дескриптивизъм.

Утре ще ти пиша и за Сосюр, щото има там една интересна връзка между него и Бартес.

С поздрав към форумците.

Тема № - 11 Коментар № - 584 The Maha Now and Here Forever - 2009-07-29 22:31:02
Со, много си ядосан още. Проверих твоята 65 стр., честно казано, не съм ги забелязала тези “предмети”, но идеята е добра: “другите...” може и да не са чак предмети, обаче не са и висши разумни същества.:-)

Не съм се занимавала много-много с Ингарден, макар че харесвам феноменологията, но все пак предпочитам класическата херменевтика с примеси от рецептивна естетика и малко чиста поетика, разбира се - доста структурализъм, но не без свръхинтерпретация, малко семиотика и лингвистика. В тази макар и сложна комбинация не се “философства” толкова, но пък може да се разчита на “постоянното откриване на хоризонти на очакването”. Специално по отношение на корелацията текст-време имам трима много любими теоретици – 1. Гадамер, 2. Растие, 3. Козелек.

Все пак, с риск да дойде maha_raja (1001) и да ме затрупа с въпроси ала’ Sein und Zeit, в името на достоверността, ще кажа няколко неща и за феноменологията на Роман Ингарден. Харесвам т.нар. “чисти интенционални значения”, в които знакът никога не означава нещо реално и определено, както и това, че като “абсолютна метафизическа затвореност” и “идеален предмет” литературният текст носи смисъла в себе си и не му влияе дори възприемането от обществото. Според мен по отношение на феноменологията, интересни са въпросите, които поставя Кете Хамбургер за тълкуването на езиковите отклонения и автономността на текста като чиста фикция, както и интересно е нейното понятие за нереално време - fiktionale zein и това на Лангър - virtual time, и въобще диалогът - назад към формалистите, които били заподозрени за “прикрити феноменолози” и напред към деконструкцията, която им казва: “Литературата, мили феноменолози, не е привилегирован език!”.

С две думи – феноменологията е доста комуникативна теория, което ме подсеща за един доста комуникативен литературовед, който постоянно питаше в текстовете си:

“Какво би станало, ако Западът не бе пренебрегнал източния теоретичен опит и беше институционализирал като учебник по теория на литературата, не интелигентната, но еклектична книга на Уелек и Уорън, а много по-рефлексивната и не прекъсваща мостовете към феноменология и херменевтика “Das Literarische Kunstwerk” на поляка Роман Ингарден?” А?

Но, както и да е. Лошото е, че много се отдалечихме от Барт...

Вчера четох една лекция на Барт, в която той определя времето за написване на определен текст като бяло (празно) поле, в което текстът се фантазира. Сега и аз съм в такова време на фантазиране – фантазирам си текст, който не мога да напиша (все още), а Джерико все ме пита за формулите... и затова реших да ви поздравя с малко фрагменти от фигурата “Искам да разбера” на Барт, която има някои общи места с “Отделно и заедно” и определено - повече любов, отколкото “Историята” на Херодот:

“Какво мисля за любовта? – Общо взето не мисля нищо. Бих искал да знам какво е, но бидейки вътре, я виждам в съществуването, не в същността й. Това, което искам да позная (любовта), е самата материя, която използвам, за да говоря (любовния дискурс)... напразно бих беседвал върху любовта цяла година – пак не бих могъл да се надявам, че съм уловил понятието дори само "за крайчеца": чрез светкавични съобщения, формули, изразни изненади, пръснати чрез големия излив на Въображаемото; аз съм в лошото място на любовта, което е нейното заслепяващо място: "Най-тъмното място, казва една китайска поговорка, е винаги под лампата."

"Разберете вашата лудост": такава е била заповедта на Зевс, когато наредил на Аполон да обръща лицето на разделените андрогини към разреза, “та като гледа разреза си, човек да се държи по-благопристойно". Не означава ли разбирането да се разцепи образът, да се разглоби азът, великолепният образ на незнанието?

Тълкуване: не това иска да каже вашият вик. Всъщност този вик е още вик на любовта: “Аз искам да разбера мен самия, да направя така, че другите да ме разберат, да ме познаят, да ме прегърнат, искам някой да ме вземе със себе си.” Ето това казва вашият вик.

Искам да сменя системата: да не свалям маската, да не тълкувам повече, а от съзнанието да направя наркотик и чрез него да постигна безостатъчното видение на реалното, големия светъл сън, профетичната любов.”
Тема № - 11 Коментар № - 582 Теодоте К. - 2009-07-29 01:05:09
Моята приятелка Анита също се е заловила за Ингарден. Цитатът, който дадох миналия път е от него. Да, феноменологията е контекстуална по отношение на времето – минало, настояще и бъдеще. Трите негови посоки се събират в едно, това е времето на изследователя. Изследователят става кръстопът на времената, но само изследователят може да направи реставрация на една епоха, дори и на текст. Това, за което може да се улавяме във възстановяването би трябвало да са фактите, разбира се понятието “факт” е много относително, когато движещата сила е изследователят. Как се справяме със субективното?
Според Роман Ингарден има два начина за справяне чрез възприемане на времето: “това, което наистина съществува, сме самите ние, а времето е само нещо производно и е само феномен; времето и извършващите се в него промени са единствената реалност, а ние май напълно подлежим на унищожение при тези промени.”
Тео, стигнал съм до 65 страница. Бавно, но славно. Какво да ти кажа. Книгата наистина си я бива, от където и да я мислиш: “Човекът е опит за цяло. Като много други неща той е и предмет. Няма нищо лошо в това в определени случаи да се отнасяме към другите като към предмети.” :)))
Може би това би допринесло за феноменологичния поглед над историята. Ако приемем и хората като предмети, възможността да се спасим от субективното не е ли по-голяма?
Тема № - 11 Коментар № - 579 Истинският Сократ - 2009-07-27 17:06:15
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121747

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129712

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 22016

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34477

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136809

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101371

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32290

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19930

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184086

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63319

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA