ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
|
|
ЛЮБОВ, СЕМЕЙСТВО И ВЛАСТ 2 |
Две брачно-династически истории за спартански царе в пета и шеста книга на Историята на Херодот |
|
(продължение от: Любов и разказ)
БОГДАН БОГДАНОВ
Големия парадигматичен разказ с фатален край за управник с неумерена власт Херодот обикновено развива, когато става дума за голяма страна с царско управление. Така че разказът е на място в Лидийския логос. В пространния Персийски логос такъв разказ е разгърнат частично при Кир, набелязан е при Камбиз и Ксеркс, но липсва при Дарий. На свой ред за разлика от Лидийския логос повествованието за отделните персийски царе не е организирано от общ парадигматичен разказ за Персия. Причината е ясна - Персийският логос е твърде голям, а и провалянето и смъртта на персийските царе не води до окончателен провал на Персия, какъвто е случаят с Лидия. Същевременно Херодот развива парадигматични разкази за по-малки страни като Самос и Коринт. Въпреки че ги управляват тирани, а не царе, понеже са управници с изключителна власт, те лесно стават герои на такива разкази. Затова е странно, че повечето истории за египетски фараони във втората книга на Историята не са организирани от парадигматични разкази и същевременно е обяснимо защо такива разкази не се развиват в накъсаните представени на много места истории на Спарта и Атина – царското управление в Спарта е ограничено по смесен олигархично-демократичен начин и съответно в Атина превес има демокрацията. Властовите ситуации в Спарта и Атина са неподходящи за стила на високата история. Херодотовото повествование е непоследователно в това отношение. Страната може да е голяма и да има цар, но изложението за нея да не е в стила на високата история. Както и обратно, страната може да е малка и управлението да не е царско, но това да не пречи в повествованието за нея да се развият белезите на т.нар. висока история. Същото се отнася и за т.нар. малка история в Историята на Херодот. Тя организира изложенията за малки страни с нецарско управление. Да, но в нейния стил се представят и повечето вътрешнополитически интриги в Персия, а и дипломатическите ходове между Персия и гръцките градове. Някак естествено се повдига следният въпрос - дали това редуване на трансцендентно високо осмисляне в по-дълъг ред с извънчовешки ресурс с по-късо реалистично, резултат на човешка интрига, е характерно само за историческия почерк на Херодот. Що се отнася до високото осмисляне с малки изключения като историите на Тукидид и Полибий то изглежда типично античен жест. Да, но това, че при Херодот обективните сили, които движат големите исторически събития, са в отвъдното, не отменя типологическата прилика с един вид съвременна научна история, според която историческите събития са резултат на обществено определени «трансценденции», също надхвърлящи личната воля на политическите герои в историята. Още по-малка изглежда разликата между малката история в Историята на Херодот и един тип съвременна жълто-клюкарска история. Не учудва и едно друго типологическо подобие, това, че двата стила - на високата и малката история, могат да се редуват в един и същ текст. Също като в Историята на Херодот в редица съвременни исторически изследвания представянето на историческите събития по високия начин като обществена обективност се прекъсва от «паузи» на малки истории, в които случващото се представя като низ от съпричиняващи се събития, резултат на човешка активност и случайно стечение на обстоятелства. Как е проявена по-конкретно т.нар. малка история в Историята на Херодот? Първият й характерен белег е, че тя се прави от повече персонажи. Въпреки че са високи лица (царе, тирани, сатрапи и военачалници), действията им се мотивират от човешки нагласи, от завист, злоба, алчност, желание за надмощие и власт, за издигане и прославяне. Такива са подтиците и на героите на високите разкази в Историята. Основната разлика е количествена - във високата история персонажите са малко, а събитията са за ясен основен субект, в малката история персонажите са повече и всеки може да стане герой на разказ. Повече са и човешките мотиви за действие. Независимо, че става дума за обществени дела, свързани с власт, воюване, съюзяване, дворцови интриги и политически съперничества, техните изпълнители не се представят като особени обществени, а като частни същества. Случващото се в малката история е резултат или на човешка активност, или на обикновено стечение на обстоятелства. Оттук и последствието, че събитията се навързват в кратки деловити повествования за постигната или непостигната цел, за случило се добро или зло. Разбира се, малките истории са различно дълги. Някои са просто вметнати, други прекъсват и след време биват подети наново. В отделни случаи, нечий живот се представя по-подробно – като управлението на спартанския цар Клеомен в пета и шеста книга на Историята или накъсаната биография на лишения от царски сан Демарет. Някои разгърнати, други само набелязани, трети отложени, тези истории се преплитат в мрежа с много линии и много субекти. Мрежата е формалната проява на малката история. Нейната светова идея е подчертано различна от световата идея на високата история. Затворен и йерархичен, човешкият свят във високата история е отворен към божията отвъдност. Докато човешкият свят в малката история е хоризонтално отворен многоместен тукашен свят на активни безпрепятствено придвижващи се хора. Силата на тази светова картина е, че тя е по някакъв начин вярна. Такъв е бил светът за Херодот и много любознателни хора на онова време, които подтиквани от политически брожения и любопитство към другото и непознатото, лесно се отделяли от родните места. Мястото на любовта в този свят е ограничено. Малката история е все пак история, занимава се с властови конфликти и обществени съдби. Колкото и частно да са представени субектите на тези конфликти, за любов в тях става дума откъслечно като момент от династическо-семейна интрига или като мотив за действие по постигане на висока обществена цел. Това не се отнася за цялата словесност на онова време. В монодическата лирика любовта се наблюдава като нещо само по себе си, усложнено с вътрешни събития и развиващо като че ли чисти любовни разкази. Разбира се, и в тях разказът не протича еднотемно. И като реална, и като литературна ситуация освен любов любовта непременно е и нещо друго. Основното друго в Херодотовите любовни разкази са семейството и властта. Оттук и разгледаното преплитане в разказа за Кандавъл и Гигес на двата профила на малката любовно-брачна и високата властово-династическа история. Що се отнася до т.нар. малки истории, в тях Херодот или не обръща внимание на любовта, или развива по тази тема кратък разказ, който вмята в история за друго. Именно такъв е случаят с двете брачно-династически истории в пета и шеста книга на Историята. В разказа за бащата на спартанския цар Клеомен Анаксандрид в пета книга любовта е обикновена привързаност към съпругата. Тя му била «по сърце» (katathymia), затова той не послушал ефорите, които го карали да я остави, защото нямал деца от нея. В разказа за също бездетния цар Аристон в шеста книга Херодот вмята малка любовно-брачна история – Аристон се влюбил в невероятно красивата жена на своя приятел Агет, измислил хитрост, отнел му я и се оженил за нея. Неподчертана или по-подчертана, и в двата случая любовта е момент от брачна история, която на свой ред е момент от по-голяма властово-династическа интрига. В стила на отворения свят протичането на малката история е деловито и лесно променимо. В по-едрия ракурс на историята на Йонийското въстание, чиито събития се представят накъсано в пета и шеста книга на Историята, се стига до посещението на милетчанина Аристагорас в Спарта, където той търси военна подкрепа от спартанския цар Клеомен. Това става повод Херодот да спре повествованието за Йонийското въстание и да влезе в друго повествование – за Спарта и делата на спартанския цар Клеомен. Това на свой ред става повод да се отвори скоба и да се развие малък брачно-династичен разказ за бездетния баща на Клеомен Анаксандрид. Бездетството на цар е обществен проблем. За да продължи династическата родова линия, царят трябва да има мъжко поколение. Ефорите, които се грижат за спартанския обществен ред, карат Анаксандрид да остави жена си. Той обаче държи на нея. Тогава ефорите намират друго решение, съветват го да задържи тази жена, но да се ожени и за друга. Двуженството не е обичайно в Спарта. То обаче е по-малко нарушение от това един цар да бъде без мъжко поколение. От грижа за поколение и от привързаност към първата си жена Анаксандрид приема двуженството. По казаното и неказаното, но имплицирано в текста се разбира, че към първата жена той имал чувства, а към втората нямал. Именно тя му родила Клеомен, който го наследил. Но веднага след това и първата жена му родила син. Близките на втората жена се опитали да поставят под въпрос това раждане. То обаче било истинско и се потвърдило от раждането на още двама сина. Така на Анаксандрид, сякаш без любов, се родил първороден син наследник Клеомен, който бил не с ума си и доста луд, а от друга страна по любов му се родил втори син Дорией, който бил отличен и доблестен човек. Брачната интрига продължава като династическа. Дорией се надявал доблестта му да го направи цар. След смъртта на Анаксандрид обаче цар станал по-възрастният син Клеомен. Недоволен, че трябва да се подчинява на по-недостоен от него, Дорией събрал колонисти и напуснал Спарта. Един от най-ранните опити за основаване на колония в епохата на архаиката. Херодот се връща към историческото повествование и деловито разказва за неуспеха на Дорией с колонията и за последвалата този неуспех негова смърт (V, 42-47). В гл.48 откриваме заключително кратко разсъждение, показателно за стила на малката история – ако Дорией не бил толкова нетърпелив и бил останал в Спарта, казва Херодот, той щял да стане цар, защото Клеомен управлявал кратко и нямал синове. В тази връзка проличава основното, което коментира Херодот в своите малки истории - противоборствата на честолюбиви обществени герои, които търсят изява и слава на попрището на властта. Следващата подобна история е в книга шеста на Историята. Тя също е свързана със спартанския цар Клеомен. Дарий се готви за война с гръцките градове и внася разкол между тях, като привлича някои за съюзници. Такъв съюзник му става враждебната на Атина Егина. Подтикнат от атиняните, Клеомен се опитва да притисне егинците, но не успява, защото действията му не се подкрепят от другия спартански цар Демарет, който го злепоставя. Както става в Историята, в повествованието за външната интрига се отваря скоба за представяне на вътрешна. В скобата се отваря и втора скоба за историческо сведение разказ за това как възникнала институцията на двамата царе в Спарта. Повествователната цел на това привеждащо и други сведения за Спарта отклонение е да се подчертае малкият детайл, че единият от двамата спартански царе стои по-високо от другия. Именно от това тръгва озлоблението на по-ниско стоящия Демарет. Вътрешнополитическата интрига между двамата царе протича като малък разказ. След като Демарет злепоставя по-високо стоящия Клеомен, в отговор той решава да го лиши от царския сан на основата на слуха, че Демарет не е син на предишния цар Аристон. Клеомен намира съюзник от рода им Леутюхид, който да свидетелства при съдебното разглеждане на казуса и да стане цар, ако решението е във вреда на Демарет. В скоба Херодот нахвърля скица за още по-малък разказ по темата защо Леутюхид мразел Демарет. Та Клеомен устройва процес и с връзки и уреден потвърждаващ слуха отговор на Пития успява да лиши Демарет от царския сан. Вътрешнополитическото повествование за делата на Клеомен и Леутюхид нататък е развито като разказ с обичайната схема нанесена вреда и възмездие. Развръзките и за двамата са неблагополучни в стила на високата история, моралното им провинение е заплатено. Леутюхид е уличен във взимане на подкуп, свален е от власт и прогонен от Спарта, а Клеомен, след няколко неблагополучни военни операции, полудява, бива затворен и се самоубива по мъчителен начин. Както прави и в други случаи, Херодот изрежда няколко мнения за това защо Клеоменовият живот приключил така злощастно (VI, 84). Споделя и какво сам смята: «Аз мисля, казва той, че по този начин Клеомен изплатил вината си към Демарет.» В тази плетеница от скоби Херодот представя и любовно-брачната интрига, довела до раждането на Демарет. Както и при Анаксандрид и при цар Аристон интригата започва с висок институционален мотив – женен вече за две жени, той нямал поколение. Вината била негова, но Аристон не си я признавал. Може би също като Анаксандрид подтикван от ефорите той се заел да оправи нещата, като оставил бездетната си жена и се оженил за друга. Но не като Анаксандрид по принуда, а измъчван от любовна страст. Влюбил се в изключително красивата жена на своя приятел Агет. След коварна клетва по негово предложение той му я отнел и се оженил за нея. Между другото Херодот разказва как от много грозна като малка тя по чуден начин, с намесата на Елена от светилището в Терапне, станала изключително красива. Това чудо е на място в живота на бъдеща царска съпруга, майка на царски наследник. Това обаче е мой коментар. Херодот просто вмята разказа-мит в реалистичната история за влюбването и новия брак на Аристон. На свой ред любовно-брачната история продължава в не по-малко реалистична интрига, свързана с наследяване. Когато дошли да съобщят на Аристон, че съпругата му е родила син, той заседавал с ефорите и те чули как той възкликнал, че момчето сигурно не е негово, защото жена му го носила не толкова месеци, колкото трябвало. После Аристон се отказал от казаното, приел детето, то било кръстено Демарет и го наследило след смъртта му. След това в текста следва повествованието за вътрешнополитическата интрига между Клеомен и Демарет и за това как той изгубил царската власт и напуснал Спарта. Като Крез и Демарет влиза в несъбитийната роля на добър съветник и става царски приближен. Добър съветник на Ксеркс, що се отнася до истината за военните умения и дръзновението на гърците, но иначе враждебно настроен към Гърция и готов да стане персийски царски наместник в случай, че персите победят. Междувременно Херодот приключва разказа за случилото се с Демарет в Спарта и изяснява кои са добрите и лошите (VI, 68-69) - лошите са Клеомен и Леутюхид, затова те плащат за несправедливостта си към Демарет, докато той е неправомерно ощетеният. Преди да напусне Спарта, Демарет принася голяма жертва на Зевс Херкейос, защитник на дома и като поставя жертвените вътрешности в ръцете на майка си, я заклева да му каже истината за това кой е негов баща. И тя му казва. Демарет бил заченат, както трябва, след брака с Аристон, но се родил седмаче. На третата нощ след брака на майка му се явило привидение в образа на Аристон, което се съчетало с нея и тръгвайки си, я увенчало. Малко след това се появил Аристон и я попитал защо e увенчана. Тя казала, че самият той я увенчал преди малко. Аристон отрекъл да е влизал преди това, но тя се закълнала и той разбрал по венците кой е бил при жена му - героят Астрабак от близкото до дома им светилище. Така че по думите на майка му Демарет бил син или на Астрабак, или на Аристон. Т.е. или легитимен царски син, или нещо повече - заченат от свещена сила. Този мотив за зачеването на царя от висша сила идва по линия, която е на място в случая. Също като Алкмена, майката на царския предтеча за Спарта Херакъл, заченала от Зевс, който й се явява в образа на съпруга й, от божество зачева и майката на Демарет. Вероятно египетски по произход, мотивът се открива у Омир и Пиндар в подобни истории за свещено зачеване на царе и победители в Олимпия. Според Херодот (VI, 70) и Демарет е такъв победител. Мотивът влиза в елинистическата история, а оттам, усилен от египетската традиция, преминава в романната биография на Александър Македонски. В случая обаче чудното зачеване на Демарет е със разсеян смисъл. То очевидно подчертава положителната аура на Демарет и вината на несправедливо постъпилите към него Клеомен и Леутюхид. От друга страна е с дълбинен негативен смисъл – за разлика от обикновените царе, синове на бащите си, свещено заченатият Демарет е с амбиция за власт, която надхвърля гръцкия ред. Ксеркс го готви за свой наместник в Гърция. Същевременно действа и реалистическото разбиране, че Аристон е всъщност без поколение и че Демарет губи властта си поради това, а не поради козните на Клеомен и Леутюхид. В стила на своята историческа проза Херодот е непоследователен. Не малък брой малки истории в Историята са разказани еднопланово в духа на реализма на частните отношения. От друга страна нуждата от обективност, която надхвърля частните мотиви за действие, кара историка да допуска аргументи на трансцендентното осмисляне, характерно за стила на високата история. Тези аргументи или са укрити в образа на намесваща се в събитията божия сила, както е в случая с героя Астрабак, или са преобразувани в моралния ред на възмездие, до което води извършена несправедливост. По този начин Херодот осмисля нещастния край на Клеомен. Да, но това, което наричам непоследователност, може да се изкаже и положително, като се нарече съчетаване. В гледната точка на историята в Историята на Херодот то е проявено като съчетаване на два модела на история - на висока история с концепция, напомняща сюжетите на епоса и атическата трагедия, и на малка история без концепция, неутрално повествование, преминаващо отвреме-навреме в разкази с литературна интенция. Разбира се, гледната точка на историята е наша. Както наша е и другата гледна точка - на литературата. За нея също може да се каже, че в Историята на Херодот е проявена като съчетаване на едно с друго. Тогава какъв е собственият текст на самата История? По някакъв начин цялостен, доколкото може да бъде цялостен един текст. Непоследователен и съчетаващ той става в хода на нашия прочит, който го присвоява и преобразува в текст за нас. Това присвояване и преобразуване не прави от текста нещо съвсем друго, а по-скоро размества и усилва някои негови значения с оглед на ефективното му присвояване. Бидейки протичане и комбиниращ други текстове и повече дискурси, като всеки текст Историята на Херодот е отвореност, в която може да се прониква. Ако не навсякъде и във всичко еднакво успешно, несъмнено по-сигурно това може да става в пасажите, в които Херодот сам разбира своя текст и в този смисъл излиза извън него. С този възглед за текст аз поставям под въпрос научната увереност, че нашето разбиране може да постигне и да изрази оригиналния смисъл на един анализиран от нас текст. Оригиналният смисъл е констелация от значения, за които само се досещаме. Самият оригинален смисъл е разбиране, а всяко разбиране е присвояващо и преобразуващо. Такова е и разбирането на Херодот, което той разгръща в своята История. Това преобразуващо присвояване става и по други причини, една част от тях контекстови, други заложени в отворения характер на всеки текст. Между заложените в текста причини за т.нар. присвояващо разбиране има една, на която държа да обърна внимание – това, че всеки текст смесва това, за което говори, с начина, по който говори за него, смесва обсъждания референт с речта на неговото разбиране. Именно това смесване, по лъжлив идеологически начин, се преодолява с научната илюзия за чистата линейна реч, която изразява пълно някакъв обсъждан предмет. В особените анализи, които предлагам в тази книга, аз вървя по друг път. Имам съзнание, че присвоявам и преобразувам оригинални текстове, но търся и пролуките, в които просветва разликата между това, което казвам, и текста, за който говоря. Това обаче са само пролуки. Четенето и разбирането на смисъла на отдалечени от нас и нашия живот текстове е сложна процедура на универсализиращо присвояване и преобразуване с наистина редки моменти на зърване на другото, отдалеченото и различното. Дано тези моменти да не са толкова редки и дано временното проглеждане в тях да изкупва в някаква степен «вината» на т.нар. присвояващо преобразуване.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
"Хем са я създавали, хем са се надхвърляли в нея издигани като на гребена на висока вълна."
Поздрав: http://vbox7.com/play:0508ad55
Да обобщим форума до тук:
• Платон - Формула на "доозначаването"
• Херодот - Формула на "присвояващото преобразуване" |
Тема № - 11 |
Коментар № - 427 |
|
Истинският Сократ - 2009-06-01 00:08:01 |
|
|
Благодаря за въпроса, Крадла. Защото е за съжаление. Става дума за прозаичния съвременен съд, съдилище. Изречението идва от отдавнашната ми мрежова бързина на израза с цената на смисъла.
Исках да кажа за опасното редуциране на текста към "тук-и-сега", т.е. за затварянето му в юридически непоклатимото авторско право. Текстът е САМО това, което е казано от автора. Но то,авторското право, според мен, важи само 70, дори и 50 години (?). Общо взето странично е това подмятане. За това и се извинявам.
В тази връзка е интересен коментарът на Erato. Как се променя цялата историческа перспектива на разказа от избора на "началото" му и ...съответния "край-възвръщане".
|
Тема № - 11 |
Коментар № - 426 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2009-05-31 09:56:28 |
|
|
Особено към The dim и Дмитрий Варзоновцев
Силни коментари и много хубави - с The dim сме проявили небивала интуиция, почти едновременно насочвайки се към Марк Аврелий, а Дмитрий Варзоновцев напълно ще се окаже прав с неговото “вечно завръщане” – щом моят набързо посочен лингвистичен пример с “при-“ и “пре-“ съвпада с *пери- и *пара- при The dim – и всичко това в контекста на голямата опозиция “субект-цяло”, или както ни е важна тук – “висок-малък разказ” и също: “цар-други”.
Забавих отговора си, защото трябваше да обмисля подозрението, че от диалога на моя коментар с коментарите на The dim и Дмитрий Варзоновцев сме предизвикали катастрофа – изглежда сме комбинирали три различни парадигми по силата на една голяма схема – затова и сме се доближили така по ръба на епистемите и затова сме съвпаднали – катастрофирали сме в текста: Дали нещата, които се случват на нас и на текстовете сега, са сами по себе си или те са вечно случващи се модели, преминаващи през различни светове, преобразувайки се? Защо точно в този контекст се поставя въпросът за “себе си”, който – както казва Гадамер - може да разбие дори упоритата сигурност на херменевтиката? И съществуват ли важните за мен понятията, които да са практически приложими не само в езиковата действителност? За радост - тази катастрофа ни озовава в нова единна пространна система, дълго пътуване от традиционната до съвременната митология – едно разбиращо място за “себе си”. Тази “митологичност сега” е начин за овладяване на действителности, в които да се поставяме като субекти. Активира се винаги, когато парадигмите се комбинират. Като въздушна възглавница. Ето затова обичам понятията, фигурите, формулите, схемите и системите на професор Богданов – защото могат да спасяват.
Схемата на “съвременната митология” спасява - променя големите конструкти с парадигми от небето до земята, разчупва идеологиите. В нея отношението “човешки-извънчовешки свят”, по силата на което се осъществява оцелостяването в традиционните митове, се преобразува в ново отношение - "човешки - друг човешки свят". Оцелостяването в нея може да бъде така конкретно, като любовта – не само защото съотнася двама души, а и защото митологичното опериране с “два свята” се прилага за разбиране на “друго”, така както е казано и във форумния текст за любовта – “и като реална, и като литературна ситуация освен любов любовта непременно е и нещо друго”. Оцелостяването може да бъде извършено и чрез по-мащабното отношение между “това, което е такова, каквото е” и “това, което не е само по себе си и винаги е белязано с друго (въобще)”. Това по-мащабно митологично оцелостяване означава и следващо голямо отношение – съотнасянето между настоящето и миналото, историческите преходи, това, което The dim нарича “две отдалечени точки на спомена, които се сливат”, “парчета от словотворчество”, “прокрадваща се нишка пясък”... И най-вече нещо по-лично - оцелостяването на моето “себе си” и на всяко “себе си” чрез нещо друго – защото “съвременната митология” е контекст за случване на “себе си” – преобразуване между отделния човек и 104 симфония, още по-конкретно дори – оцелостяване между мен и Хайдн, например...
Главната дефиниция на съвременната митологична схема повелява:
“Митологично е всяко опериране с два свята, независимо какви са те. Митологично е всяко опериране с “тук” и “там”, когато двете се смесват и прилагат за разбиране на друго, когато са модел за комплициран свят, но и конкретна форма за формиране на една или друга действителност. В митологията “тук” и “там” се отнасят едно към друго, и то не изобщо, а конкретно чрез разказ, в който отнасянето е проявено в конкретно случване, без да е ясно кое кое обслужва и какво точно се съобщава.”
Тази дефиниция предоставя два ареала на свобода – първо, по отношение на съотнасяните светове и второ, по отношение на получения смисъл, зависим единствено от получателя, който конотира полученото съобщение. В центъра на съвременната митология е отделният субект, самата схема е приютяваща парадигма, която организира отношенията между вътрешния и външния свят, най-вече между това което от външния свят отива към вътрешния свят – процесът, който означава фигурата на “присвояването”.
И докато фигурата на “присвояването” в схемата е имплицитно проявяваща се, то напълно видима е фигурата на “преобразуването” - митологичните разкази третират “преобразуването”, защото моделът за действителност в съвременното митологично разчитане се основава на “вътрешното преобразуване”. Това “вътрешно преобразуване” означава и самото “присвояване” – без значение с положителен или с отрицателен знак, но случено като промяна. Професор Богданов разглежда връзката на “преобразуването” обобщено между “човешкия колектив и отделния човек” – в това преобразуване е важна символната белязаност на колектива от отделния човек, защото тя извежда високия герой, който е "въплътен в индивид символ за груповост". Тази белязаност обаче по един или друг начин може да означи и “индивида като вместилище на външни неща”, и то синонимно на "въплътен в индивид символ за груповост". Този отделен човек и в съвременната митология, като символ, е “цар”, защото може да се преобразува и да бъде друго, но винаги продължава да бъде и “себе си”. Царят и високата история са контексти за голяма движеща промяна. Между високия и малкия разказ няма място за интерпретанти, там действа “присвояващото преобразуване”, спрямо което те се определят. Затова и няма как в тази схема за висок герой и в тези формули, които извършват движението, свързването и промяната в този висок герой, да се допусне, че има “средно живеене” – нито в традиционните митове, нито в съвременните.
The dim,
формулата “присвояващо преобразуване” и отношението “малък-висок разказ” си приличат и правят връзката в текста тук, защото действат по един и същи начин – обусловен от схемата на “съвременната митология” – ако промяната е голяма, голям е и героят. Затова предпочитам да съм на страната на царя, голямата промяна и фаталния край. При малките герои и малките разкази – формулата не може да се прилага – защото промените са незначителни за Вселената. Формулата “присвояващо преобразуване” и отношението “малък-висок разказ” си приличат и по “вечното завръщане”, по това, че преминават през историята, защото могат да се моделират спрямо контекста и субектите си. Приличат си, защото ползват общ обект и субект, с които да функционират – отделния човек и обществото (при разказа), вътрешното на отделния човек и външното на другите (при формулата), или отново – отношението “субект-цяло”. И въобще защото винаги се оперира с два свята.
За мен понятия като “съвременната митология” са същинските “практически приложими понятия, които могат да работят не само в езиковата действителност”. На първо място, защото се променят: съвременната митология не е обикновена митология, но тя се изгражда на основата на обикновената митология, като присвоява преобразувайки модела на оцелостяване, като замества божественото с човешкото – и по-точно с проблема за “себе си”. На второ място – тези понятия могат да работят в различни контексти: съвременната митология е приложима в разбирането на текстове, но тя е приложима и за разбиране на извънезиковия “себе си”. Гадамер/Аристотел наричат подобни понятия “практическо знание”:
"Практическото знание, phronesis, е особен вид знание. Най-първо това значи, че то е насочено към конкретна ситуация. Следователно то трябва да обхване "обстоятелствата" в тяхната безкрайна изменчивост".
С изискването за “конкретно случване” – както при практическото знание, така и при съвременната митология се изправяме пред едно “общо”, до което при двете понятия се е достигнало по различни пътища, вероятно и в различни времена, но те имат една обща функция – “случването” да бъде предпазено от възможността да се превърне в идеология. Тази възможност-заплаха идва от същността на традиционната митология – схемата-майка, която по форма е идеологична.
Практически приложимите понятия са важни, защото могат да познават в чуждото собственото. В тях лежи един по-общ усет за мяра и дистанция във връзка със самия себе си, което означава и издигане над самия себе си към всеобщността. В тази връзка професор Богданов извежда едно от скритите твърдения на Леви-Строс – “никакво влизане в конкретен свят не е възможно без компенсиращо излизане в простора на гледната точка на човека изобщо."
***
Има и една друга страна – фактът, че хипермодерната епоха пуска в употреба тези нови понятия, които могат да работят и в езикова, и в извънезикова среда, бележи началото на победата над идеологическите дискурси. Това означава и преодоляване на страха от идеологическите матрици - на комунизма, например, в чийто контекст всяка връзка с действителността бързо се превръща във властова възможност. В хипермодерните общества нещата работят по обратен на идеологията начин. Затова, например, в разказа на The dim за времето на Херодот, появилата се “обеца от 6 в. пр. Хр.”, която извеждаше навън от езика – спираше възможността да останем в идеология, каквато би бил един обикновен исторически контекст. Спасени от идеологията, добрият разказ, поставен в конкретната ситуация на форума на професор Богданов, ни отведе в случването на нещо друго - “присвояването”.
Понятията, които са практически приложими не само в езиковата действителност, са част от онези решения, които предлага историческата перспектива на съвременния човек, за да му позволи да издържа на все по-засилващия се натиск на съвременната история и на съвременната ситуация. Така, както и катастрофите в текста позволяват по-дълго общо мислене и приятелско говорене – позволяват koinonoemosyne - по Марк Аврелий.
P.S. Само не разбрах, Дмитрий, в твоя коментар, какъв е този “съд”? Глинено гърне?:-)
|
Тема № - 11 |
Коментар № - 425 |
|
Kradla - 2009-05-31 01:45:41 |
|
|
Още малко за женските образи в “Историята” на Херодот
Докато в Първа книга – в разказа за Кандавъл и Гигес, царицата е без име, но заради нея “се случва” историята, то в Осма книга Херодот разказва за Артемисия, където царицата не само има име, тя е силната и умната жена, жената, която “прави” историята.
Разликата е видима - Артемисия е жена-владетел, а не е жената на владетел. Така в основата на високия разказ Херодот поставя жена - като “преобразува” фолклорните разкази за силната жена, описвайки Артемисия като победителка в един важен епизод от гръко-персийските войни.
Защо точно чрез отношението на Ксеркс към Артемисия Херодот обрисува Артемисия и като силна, и като умна жена?
В глава 88 Ксеркс се възхищава от силата на Артемисия, докато “наблюдавал връхлитащия кораб на Артемисия, а някой от свитата му рекъл: „Господарю, виждаш ли как добре се бие Артемисия и как потопи неприятелски кораб?”, тъй като ясно виждали знака на нейния кораб и били уверени, че разрушеният кораб бил неприятелски, а Ксеркс, който бил възхитен от нейната смелост и заключил „Моите мъже са станали жени, а жените — мъже”. Това твърдят, че бил рекъл Ксеркс”.
А в глава 101 Ксеркс оценява нейния ум, като предпочита да се вслуша в съветите на Артемисия, “защото по-рано му се сторило, че тя била единствената, която знаела какво трябва да се направи”. Затова щом тя дошла, той разпуснал останалите — това били персийските му съветници и телохранителите му.
Точно чрез мнението и отношението на Ксеркс, който изпитва истинско уважение към Артемисия, Херодот акцентира върху отношението към жената-владетел, което е като към жената-богиня, а това е стара индоевропейска традиция.
Дали е случайно, че името на царицата е Артемисия, толкова близко по звучене до богинята Артемида?
Още от гръцкия неолит има най-малко 3 хил. години, през които, според намерените находки, най-важните религиозни репрезентации са тези на фигури на жени. Те са малки теракоти или каменни изображения на жени, често пъти с емфатични форми на гърди, бедра и корем. Най-честата интерпретация на тези фигури е Богинята-майка като въплъщение на плодовидост. Тази линия продължава и през микенско време, където женските божества имат значително място, като например в култа на Господарката. Това велико женско божество играе огромна роля в северната част на Егейско море. Богини като лемноската велика богиня, като Бендида, като Хеката (богинята на кръстопътищата по пълнолуние) и не на последно място Артемида - богиня, която по култ и изображение съответства на предишните. |
Тема № - 11 |
Коментар № - 424 |
|
Erato - 2009-05-30 14:31:42 |
|
|
Към Прикриваща тайни (=крадла):
На формулата хубавото й е, че или работи, или – не. Та така и сега: Вашата структурна хипо-схема си работи и е като онзи световен стан (Вселената), който тъче и ни оставя далече в пространството. Едва ли бих се оправил в хипер-нишките на Вашия модел, ако по една случайност (ирония на съдбата) не познавах по-отблизо Херодотовия текст.
Две неща са при Вас много точни, както ми се струва:
1) Това за “при-“ и “пре-“ е отлично. От индоевропейска гледна точка имаме точни паралели с гръцките предлози (разбирайте: исконни прастари прономинални и.е. основи) *пери- и *пара-. Те съотвeтстват семантично на медиални и пасивни конструкции. Опозицията субект/цяло става по-релефна.
2) “Понятия в езиковата действителност”: разбирам много трудно тази деструкция. Защото в езика съм свикнал да виждам системни прояви и техните знаци. В различните нива на езика вариативността е според придобиването на смисъл. Ако нещо не е ясно, веднага се появява нещо ново, което да поясни предишна структура. Всички елементи са свързани помежду си. И затова приемам Вашето “Формулата “присвояващо преобразуване” прилича на отношението – малък-висок разказ – важно е какво се иска (какво искаме) от нещата, които ни интересуват: малка собствена промяна към благополучие - или фатален край, но голяма промяна? … това е връзката в “Любов, семейство, власт - 2”, която прави цялото на текста.“
Така моделът или формулата са по-функционални, т.е. работещи: малка лична промяна на имане срещу разрушителната сила на пропадането на империи, породена от прекомерност и прекаляване.
|
Тема № - 11 |
Коментар № - 423 |
|
The dim - 2009-05-27 21:01:52 |
|
|
"Херодот е зависим от действието на формулата, от това, което е решил да присвои и преобрази, така че да получи цялото на своята история и на своята книга. На свой ред неговото “цяло” става зависимо от действието на формулата при нас – от това, което ние решаваме да присвоим, за да го преобразуваме в нашето “цяло”. Затова Херодот може да се приеме и като последователен, и като непоследователен – защото всичко зависи от това, което искаш да присвоиш (за да преобразуваш) "за себе си". Но точно това е проблем за един стриктен класически анализ на текста.Какво е "присвоимо" от него "днес"?
Дискусията подсказва-малко. Присвоеното вече е повече от "цялото". Ами това е културата!
Много е весело това той там каквото и да е, а ние тук ...същото. Аз се съгласявам с формулата за присвояване защото не го "познавам" Херодот. Иначе нещата са за съд.
Това културно присвояване е разясняване на историята, дори и да не е такава, каквато е ...било. Това и Високата функция на текста. Ами, Крадла? |
Тема № - 11 |
Коментар № - 422 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2009-05-27 20:08:57 |
|
|
"Присвояващото преобразуване" ще измъчва много хора, защото дори без да влиза в ролята на културен код, формулата означава: "искам да имам нещо (нещо повече и нещо по-хубаво), което да ме преобрази и да ме извади от моя сегашен образ, от моето “тук” и моето “сега". Дори само заради тези две “при-“ и “пре-“ формулата означава универсално, така както универсално означава съотнасянето между царете и обикновените хора, изведено от професор Богданов в първата част на текста по Херодот: има два вида истории/разкази - малки и високи, те си приличат по страстите, почти са еднакви, само че "във високата история персонажите са малко, а събитията са за ясен основен субект, в малката история персонажите са повече и всеки може да стане герой на разказ", малките герои се справят по-добре от високите, които имат "фатален край", малките герои по-добре движат собствения си живот - големите герои придвижват всички човешки животи (правят невидимите връзки на “цялото”).
Херодот е зависим от действието на формулата, от това, което е решил да присвои и преобрази, така че да получи цялото на своята история и на своята книга. На свой ред неговото “цяло” става зависимо от действието на формулата при нас – от това, което ние решаваме да присвоим, за да го преобразуваме в наше “цяло”. Затова Херодот може да се приеме и като последователен, и като непоследователен – защото всичко зависи от това, което искаш да присвоиш (за да преобразуваш) за себе си.
В този ред на мисли днес и аз се зарадвах на коментара на ГГ и особено на въпроса: "Добре, защо това ме интересува?", който придава особена реторичност на неговия коментар и една лека игра на ниво “истина-неистина”. Дали ГГ наистина се интересува от условна парадигма - висока от общия факт на старогръцката литература до частния исторически факт на Херодот. Може ли “типологизирането” да бъде харесвано? На мен дали би ми харесало, така както би ми харесвал човек или така както би ми харесвал “жълт ориз и риба”, или както ми харесва яденето, което Дерида дърпал от печката, за да не загори... Или се обричам само на понятия, които да са ми практически приложими не само в езиковата действителност. Дали има такива понятия, според мен зависи от формулата на “присвояващото преобразуване” и нейното съзнателно или несъзнателно прилагане във всеки един от нас. Затова не мога да я свържа с "позитивна грижа за средното модерно живеене, изпълнено като един вид правилно дишане", дори на шега. “Средното живеене” е нещо друго – то е продължителност, без съществена промяна и съответно е модус, в който формулата “присвояващо преобразуване” не може да се приложи, така както малката история – макар и положителна, не може да обърне света. Формулата “присвояващо преобразуване” прилича на отношението – малък-висок разказ – важно е какво се иска (какво искаме) от нещата, които ни интересуват: малка собствена промяна към благополучие - или фатален край, но голяма промяна? И според мен това е връзката в “Любов, семейство, власт - 2”, която прави цялото на текста.
Благодаря на професор Богданов за “присвояващото преобразуване” и за всички формули и фигури, които без грижа е разпилял в текстовете си. Вършат добра работа!
Благодаря и на Истинския Сократ, тъкмо се чудех откъде да намеря тази 104 симфония и дали да не я заменя например със "Свети Августин и Марк Аврелий", фармацевтично прецизно отделяйки вътрешния и външния диалог – до получаването на необходимата доза “присвояване”, приготвена по най-строгата му рецепта.:-)!
|
Тема № - 11 |
Коментар № - 420 |
|
Kradla - 2009-05-27 14:54:09 |
|
|
Професор Богданов подхваща внимателно една тема, в която “присвояване” и “преобразуване” са в центъра на деструктурирането на Херодотовата художествена трансценденция. Това отдалечава читателя назад във времето, за да премине през отварящия се темпорален луфт. Две отдалечени точки на спомена - предишна и сегашна, се доближават и се сливат в едно: озоваваме се до “ad proprium”, до собственото, до себе си (на гръцки ‘еис хеаутон’).
Познавач и изследвач на елинската литература, какъвто е професор Богданов от доста дълго време, неминуемо достига до обобщения, които бих желал да откроя в моя ‘скромен’ коментар. Преди това, струва ми се, е важно да припомня един щрих от ‘собствената му история’, която позволява по-лесно да разберем гледната точка на професор Богданов: той е автор на изследване и преводач на Марк-Аврелиевата сага “Към себе си” (1986). (Сага, защото няма друг римски император, който да е описал на гръцки език едно епически трудно пътуване към себе си.)
Ето края на неговия анализ и неговото обобщение на собствения си опит за “другото, отдалеченото и различното” във връзка с “ присвояващото преобразуване”.
“Именно това смесване, по лъжлив идеологически начин, се преодолява с научната илюзия за чистата линейна реч, която изразява пълно някакъв обсъждан предмет. В особените анализи, които предлагам в тази книга, аз вървя по друг път. Имам съзнание, че присвоявам и преобразувам оригинални текстове, но търся и пролуките, в които просветва разликата между това, което казвам, и текста, за който говоря. Това обаче са само пролуки. Четенето и разбирането на смисъла на отдалечени от нас и нашия живот текстове е сложна процедура на универсализиращо присвояване и преобразуване с наистина редки моменти на зърване на другото, отдалеченото и различното. Дано тези моменти да не са толкова редки и дано временното проглеждане в тях да изкупва в някаква степен «вината» на т.нар. присвояващо преобразуване.”
В социално-антропологическите изследвания на една устна традиция изучаването на плаващия луфт или на ефекта на пясъчния часовник (образът е на Розалинд Томас) е доказателство за съществуването на парчета от словотворчество, които се колебаят между много далечното и съвсем близкото минало.
Традицията на един устен текст зависи от спомнянето, от паметта за нея и това можем да наречем разединяване, отдалечаване. Това изглежда да е причината да се запази или не една устна традиция, т.е. един спомен за устен разказ.
Тук е ефектът на “луфта” между много отдалечени и близки спомени за събития. При това следва да отбележим, че участниците не забелязват и не усещат събирането в едно на спомените за традиции, разединени от времето, за които те нямат никакви сведения. Като при пясъчния часовник - малко пясък горе, малко долу, но по средата една едва прокрадваща се нишка, която следва своята линия на “изтичане”. Ако е следвало нещо да се запомни, то рано или късно изплува от миналото, а ако ли не – остава в забрава. Луфтът на спомена се скъсява и традицията, особено мимолетната, изчезва. Само луфтът продължава да “плава”. Отдалеченото и близкото се събират.
В елинската история героичното, митологичното, т.е. “високото” начало на една традиция като правило функционира досущ плаващия луфт, всички извеждат генеалогиите си от древни митични герои, миналото е на една ръка разстояние. Херодот си служи с подобен “художествен ефект”, който ни звучи съвременно, например в книга 6.53: “53. Лакедемонците са единствените измежду елините, които твърдят това. От друга страна, аз, следвайки разказите на елините, искам да опиша следното: че елините са прави, като изброяват тези дорийски царе чак до Персей, сина на Даная (изключваме бога, т.е. Зевс), посочвайки ги като елини; още тогава те ги причислявали към елините. Рекох „чак до Персей” и не отидох по-далече заради това, че Персей няма бащино име, което да е на някой смъртен, както е Амфитрюон, син на Херакъл; мисля, моят довод е наистина правилен и правилно казах „чак до Персей”. Като се почне с Даная, дъщерята на Акрисиос, и се броят поред предците им, дорийските вождове биха се оказали по род направо египтяни.”
А ето и ‘етиологията’ на предходния разказ, с който се “издига” тази генеалогия и отдалеченото минало, става като че ли високоблагородно и придърпва към себе си, ‘ад-проприира”, т.е. присвоява една ‘трансценденция’. Персей от асириец става елин, като “обаче това не важи за неговите предци”:
“54. Този е според традицията на елините техният произход. Според разкази на персите самият Персей, бидейки асириец, станал елин, обаче това не важи за неговите предци; а предците на Акрисиос, които нямат никакви родствени връзки с Персей, те са, както твърдят елините египтяни.”
Характерното тук е притеглянето във времето, изравняването на трудния път на “трансценденцията” политически герой – древен митологически герой. Дали тя е една неизбежна орис (гр.‘ате’), зависи тъкмо от това как в единия или другия край на хронологичната линия ще успеем да разберем как функционира смисълът на текста. И дали “ще зърнем” онези редки моменти, както е във формулата, която предлага сега професор Богданов.
Мисля си, че “виждам” как Персей от асириец става елин, като “обаче това не важи за неговите предци”. Тогава мога да кажа: “Формулата работи и това е направо чудно.”
А на авторката на дълги и сложни “палинодии” в този форум, на която приляга по-скоро името ‘боговдъхновена’, бих искал да благодаря. Защото тя не “краде”, а по-скоро “скрива тайни”, каквото е значението и на гръцкия глагол “клепто”. Намирам за твърде красиво в днешно време да пишеш емоционално деструктивиращо и проникновено. Анализите й са многопластови, учудващо точни и защо пък не. Не е ли факт, че дори и Сократ сам се поставя редом до Диотима?
|
Тема № - 11 |
Коментар № - 419 |
|
The dim - 2009-05-27 14:29:45 |
|
|
Крадла, много благодаря за представянето на формулата. Трябва да знаете, че подобаващ отговор от мен би бил безсилен и при този текст, и при другия, намиран от проф. Богданов за емоционален. Да откраднеш на един цар короната и на един цигулар цигулката, не е като да вземеш пари от една хазна. Аз също направих този паралел с открадването, присвояването и Вашето име, особено докато след дългите Ви коментари никой не иска да пише - откраднато присвоен или търсещ нещо за открадване. Дори и да се бунтувате срещу присвояването, то е черта и от Вашия характер, като усещане е подобно на историята за Персия. Аз ще чакам и другата част, преобразуването и разкриването. В знак на благодарност към проф. Богданов ще публикувам препратки към двете симфонии, за да имаме достъп до повече общи неща. В историята нещата са общи, дори и случени в различни времена, светове и имена.
Beethoven Symphony No. 6
http://www.youtube.com/watch?v=HZGb-Kjy0S0&feature=PlayList&p=BEF9934B9B3950AF&playnext=1&playnext_from=PL&index=6
Haydn Symphony No. 104
http://www.youtube.com/watch?v=ygG7jgDp6NU&feature=PlayList&p=3F3BCEC3E2EF165D&index=0&playnext=1
(встрани са линковете към четирите отделни части)
|
Тема № - 11 |
Коментар № - 416 |
|
Истинският Сократ - 2009-05-26 14:34:19 |
|
|
1. Благодаря на Крадла за дългия текст, в който тя споделя пътя на разбирането на формулата «присвояващо преобразуване». Да, така е. Достигането до тази формула е било бавно и неравно и за мен.
Въпросът е дали подобна формула може да се обясни успешно. По-скоро не може. Защото в един момент обяснението става хиперобяснение и се отмества от това, което обяснява, а в друг момент замръзва в еднозначен етикет, обясняващ едва ли не всичко. Което е и моделът на естествената реч – люлеене между фази на свръхообясняване и етикетност. Да, но ако се мисли с една формула. Ако формулата се допълва с други формули и особено ако се посочва в каква степен те са синонимни и в каква не, тогава се влиза в по-добър режим на мислене.
Което пределно прекрасно е станало в разсъждението на Крадла този път, привела и други формули, и други варианти на същата формула, мои, чужди и нейни, и то не с остра емоция, както предишния път, а спокойно без възхищение и възмущение. Разбира се, също като в подобно по-раншно успешно разсъждение тя е надхвърлила това, което казвам. Моите деловити казвания, спирани от идея за ефективност и един вид работна сухота, докато нейните «окрадващо» носещи се по-нататък и подканящи да бъдат на свой ред «откраднати» в безкрая на текстовата обмяна.
Вчера се случи да изслушам внимателно 104-тата симфония на Хайдн. В нея има като че ли същата звукова материя, постигната от Бетовен в неговата 6-та симфония. Отличен пример за т.нар. присвояващо преобразуване. Е, някой непременно е открил кой е образецът и кой подражателят. Но, така или иначе, тази звукова материя е витаела във Виена в първото десетилетия на 19-и век и невероятните Хайдн и Бетовен хем са я създавали, хем са се надхвърляли в нея издигани като на гребена на висока вълна. Един пример с величия. Но същото несъмнено става и с всички нас.
2. Тази сутрин силно ме зарадва коментарът на ГГ. Да, наистина това ме води в предлаганите формули или типологични положения, които прилагам, грижата да осъзная в сравнение по-точно режимите на нашето съвременно реагиране и мислене, или както прекрасно е казал ГГ, «средното модерно живеене, изпълнено като един вид правилно дишане, в което се редуват забързвания и въздишания с паузи и прекъсвания.»
3. Не искам да подценя другите коментари, които поемат в други посоки и ползват само детайли от това, което казвам. Разговарянето е по-често именно това - свърване в друга посока. Въпросът е да се осъзнава посоката, а не да се мисли, че тя се покрива с истината. |
Тема № - 11 |
Коментар № - 414 |
|
Богдан Богданов - 2009-05-26 09:18:30 |
|
|
|
|
|