БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ХЕРОДОТ 3: Особена структура на няколко сюжета у Херодот
ПЕТЪР А. ДИМИТРОВ



Известно е, че числата играят огромна организираща роля в Древността. Защото те са носители на смисъл и знание, а освен това ясно обясняват заобикалящия свят, който от хаос се превръща в нещо подредено. Чувството за подреждане играе същата роля, каквато роля играе логиката на един текст днес. Изглежда човешкият вид обича, като подрежда, да създава впечатление за свързаност и последователност. Във всеки случай този момент на обясняване на хаоса е налице у Херодот. Това той заимства от йонийските описатели (логографите), които предпоставят “научното” обясняване на заобикалящия ги свят. Нека разгледаме хронологически няколко истории, в които са преплетени различни сюжети, обединени от Херодотовата нагласа за описание на света.

Така например в книга 1, гл.143 той говори за малоазийските елини – йонийците. И между другото става дума и за Милет. Числото 12 очевидно има притегателна сила, която по някаква причина играе обединяваща роля в обособяването на малоазийските градове. Долавят се древни черти, които Херодот се опитва да сглоби в едно. Това е едно повтарящо се място, очевидно станало любим похват за Херодот. Изброяването на племена, градове и области обаче не прави сюжет.  Напротив, сюжетът е предпоставен от един възвръщащ се структурен момент, около който се наслагват повече или по-малко релефни мотиви.

1.146. Йонийците си направили дванайсет града по горните съображения и би било голяма глупост да се твърди, че тези йонийци са повече йонийци от останалите или че са от по-благороден произход: абантите от Евбея са една немалка част от тях, а не са йонийци дори по име; сред тях били и минийци от Орхоменос, и кадмейци, и дрюопи, и фокейци отцепници, и молосци, и аркадски пеласги, и дорийци от Епидавър и много други народи. Дори ония, дошли от притания на Атина, смятащи се за най-чисти йонийци, не отвели в колонията жени, а се оженили за карийки, чиито родители убили. Поради това престъпление тези жени си създали обичай и се обвързали с клетви — обичая предали и на дъщерите си - „да не се хранят заедно с мъжете си, нито да ги извикват по име”. Понеже йонийците убили бащите, мъжете и синовете им и след всички тези злодеяния заживели с тях. Това станало в Милет.”

Нека да проследим нашия първи сюжет в тази криволица от описания на т.нар. йонийци. В дъното на цялото това описание стои едно древно и трудно за разбиране сведение за т.нар. преселване на йонийците от Пелопонес и Атика към малоазийското крайбрежие. Оказва се, че сред “йонийците” абантите от Евбея, както правилно забелязва Херодот, “не били никакви йонийци”, но били една голяма част от онези по-сетнешни йонийци, които основали градове по малоазийското крайбрежие. И добавя още по-интересното сведение – че към тази голяма маса имало смесица от древни обитатели, сред които “минийци от Орхоменос, и кадмейци, и дрюопи, и фокейци отцепници, и молосци, и аркадски пеласги, и дорийци от Епидавър и много други народи”. Най-абсурден мотив се явява твърдението му за преселването на атински първенци към Йония, което се опира на пъстра картина от различни етноси. Ако проследим структурата на сюжета, може да я представим в следния вид: древни сведения (предания) за етноси, мигриращи от Атика, Пелопонес, Тесалия, Беотия и Евбея към Мала Азия. Тук ясен е стремежът на Херодот към използване на друг похват – да се представи оправдание за значително, но трудно за обяснение събитие, което изследвачите наричат “етиология”. Съставни части на етиологията са “айтионите”, по-къси разкази, които по-експресивно описват и предлагат обяснения за причините, довели до големи и важни събития.

За да завършим с този първи сюжет, нека очертаем една първична схема на историческата панорама на Елада, където най-древният хоризонт не отива по-далеч от разпокъсани сенки на спомени за онова, което най-вероятно се е случило след 12 век с изчезването на крито-микенските центрове.
Херодот очертава митологии, които умишлено не развива. Като че ли “онова” време е тъмно (по-късно и модерните историци на Древността ще нарекат тази важна епоха “тъмни векове”). Изглежда причината  е идеологическа: той не е сигурен, че критяните и микенците, създали цивилизация и култура, която трудно се улавя във “високата” арахаика и класика, следва да се причислят към собствено елинската традиция. Само да вметнем един щрих от този сюжет – в микенските таблички, написани с линейното писмо “Б”, има един Хектор, като троянския герой, който е обаче служител в храм, има Ахилеус (Ахил), който пък не се бие за Бризеида, ами е скромен микенец, държи и той на свой ред като Хектор службичка в администрацията. Не върти меч и не е страшилище за троянците, т.е. не-елините.

Като че ли забравяме за тези сведения и за факта, че Херодот, както и Омир, са елини от ново време (Омир може би е живял през 8-7 век, а Херодот – още по-късно, през 5 век пр.Хр.). Къде са изчезнали тези времена? Защо няма разкази за тях? Още по времето на Омир крито-микенските центрове, макар и силно пострадали, са съществували. Много по-реални от запазените реликви в археологическите места на 20 и 21 век, които могат да се видят. Такива уникални постройки, дворци и храмове, произведения на пластичните изкуства, фрески, писмени паметници (глинените таблички, изписани със знаците на линейното писмо “Б”), каквито са днешна реалност в места като Кносос, Малиа, Хиерапетра, Файстос - на Крит, Микена, Пилос, Епидаврос, на Пелопонес, Тива, в Бетия, Атина - в Атика, и пр. несъмннено са били достъпни за елините, мореплаватели и търговци от времето след 12 век.

Струва ни се, че причината е и в огромни маси от не-елини, населявали Елада от праисторически (?) времена, каквито са траките от о. Евбея, абантите. Омир ги нарича “акрокоми”, което ще рече “с коси на високо”, само по върха на скалпа. Те са чужденци, не са никакви елини, но се преселват в Йония. Сиреч играят важна роля, очертават отвъделински хоризонти. Тукидид в своята “История” говори за същото и също като Херодот дава наивно обяснение как елините от Пелопонес и Атика били по-развити, по-многобройни, по-богати и поискали повече пространство, за да живеят по-добре.

Този вид разказ функционира и днес: Например днешните елини като че ли са забравили епохата отпреди византийската експанзия. Или съществуването на траките, които наскоро, едва преди четири години, се сдобиха със статута на “партньори” на елините в северната част на Егея през 9-8 век пр. Хр. и се появиха в исторически изследвания. Не зная дали това е висок или нисък разказ, но той се заплита по друга линия и по-натам се развива като “сухо сведение”, като разказ с “нешарено” съдържание. Натоварен с много интрига, такъв разказ би напукал структурата на Омировата митология, сказанията за подвизите на елинските герои, би откроил контурите на една съвсем друга поезия с много трагични краски за най-ранната елинска история. Катаклизмите от крито-микенските времена без съмнение са били травмиращи. Данните, макар и оскъдни, сочат, че елинското племе се е съвземало твърде бавно, поне три-четири века.

Образно казано, нашият “сюжет” се състои в трудното спомняне, в парадокса на идеологическата забрава.

За да започнем втория сюжет ни помага една друга структура в текста на “Историята”. Както знаем у Херодот на преден план са разкази за успешно завладени територии, за империи, които изникват или пропадат. Малките разкази за немогъщи хора са само интермедии, перипетии, които подготвят читателя за нормалния разказ за чудната победа на елините, които от “малки” стават “велики” в борбата срещу Персия, но не с многобройност, а чрез създаване на “централни места”, на социална кохезия, на различна опитност. Това е една картина на другост, в която Херодот съзира висшата проява на елинския гений. Като че ли минал трагичен опит е пробудил елините за нови различни действия срещу многоброен неприятел. Оцеляване в относителен комфорт е може би новата формула за справяне пред лицето на неизбежността от тотално асимилиране и изчезване. В гл.143 на първа книга намираме разказ за “оцеляването”:

143. От тогавашните йонийци само милетците били защитени от опасността, понеже били сключили клетвен договор; островитяните също не ги заплашвали никакви опасности, защото финикийците все още не били под властта на персите, нито пък персите били моряци. Милетците се отцепили от останалите йонийци не заради нещо друго, ами поради това, че в момента, когато цялото елинско племе било слабо, йонийският народ измежду всички елински народи бил далеч най-слабият и най-незначителният; освен Атина нямало никакъв друг достоен за уважение град. Атиняните и останалите йонийци избягвали това име и не искали да се наричат йонийци. И сега, струва ми се, има много, които се срамуват от това име. Но тези дванайсет града се гордеели с името си; издигнали си храм само за себе си и му сложили име Панйонион и взели решение да не допускат там никакви други йонийци (но и никои не помолили да бъдат допуснати с изключение на смирненците).”

Дали е случайно, че Херодот тихомълком  ни води из древната история на елинското оцеляване? Някак си плавно и без драматизъм ние го следваме в един очевидно друг вид разказ, в който липсват елементи като любов и власт, липсват предзнаменования. Няма чудни дела. Пития като че ли не е съществувала.
Затова пък какви интересни подробности има в следващите 144 и 145 глава на същата книга 1.:

144. По същия начин дорийците от областта на сегашното Петоградие — която област преди била наричана Шестоградие — внимават много и не приемат никой от съседните им дорийски народи в Триопийския храм. Дори изключили от участие онези от своята група, които престъпили законите на светилището. На състезанията в чест на Аполон Триопийски от древни времена връчвали медни триножници на победителите. Но победителите не трябвало да ги изнасят извън светилището, а да ги посвещават там на бога. Тъй един мъж от Халикарнас по име Агасиклес, който станал победител, престъпил закона и си занесъл триножника вкъщи, където го закрепил с клин. По тази причина петте града — Линдос, Иалисос, Камирос, Кос и Книдос, изключили от участие в работата на светилището шестия град — Халикарнас. Това било наказанието, което наложили на халикарнасците.

145. Йонийците основали дванайсет града в Азия и не пожелали да увеличат броя им поради това, че, както на мене ми се струва, и при пребиваването си в Пелопонес живеели в дванайсет области; точно както ахейците, които ги изгонили — сега те са разделени на дванайсет области. Първият ахейски град, като се гледа откъм Сикион, е Пелене, после Айгейра, Айгай — на брега на непресъхващата река Кратис (откъдето води името си реката в Италия), Бура, Хелике — където намерили убежище йонийците, след като били надвити от ахейците, Айгион, Рюпес, Патрай, Фара, Оленос — където е голямата река Пейрос, Дюме и Тритайа, единствените градове от вътрешността. Това са дванайсетте части на това, което е сега Ахея и което преди е било Йония.”

Поради заниманията ми с изследване на тракийската древност ще представя този “сюжет”, като ще се опитам да структурирам основните контури на трети вид разказ у Херодот.

Между големия брой въпросителни и неясноти по този въпрос има интересни единични факти, които трудно се вписват в един единен текст. Разнопосочността и вариативността на Херодотовия стил не са единствената причина за липсата на консистентност. Прави впечатление, че текстовете, отнасящи се до траките, не са в стилово отношение типични Херодотови истории. При тях няма дигресии - любим похват на Херодот. Като че ли Херодот си служи с картотека от отделни, казано модерно, файлове, но при това без да представя един шарен фон. Словото му също не е “шарено”. 
Странно е, следователно, на каква традиция се позовава Херодот, за да вплита в отделни части на повествованието си специални, твърде специфични сведения. Логично е в този случай да сметнем, че траките наред с пелопонесци, атиняни, коринтци, мегарци са стоели в неговото съзнание някак по-близо. Оттам и “свойското” описване на елементи от тракийската история.

От друга страна, е видно, че той отделя траките като етнос  и дори нещо повече – той отличава съвсем ясно вътре в него отделни племена, миниетноси със специфична история. Нека да си представим петия век на класическата епоха в Атина, където траките са естествен съставен елемент на чуждоезичната тълпа. Макар и не коренно население, както се твърди, изглежда, че отношението на елините към тях е в много голяма степен по-различно от това към останалите етноси. От елинските надписи, достигнали до нас, без всякакво съмнение най-често споменаваните чужденци са именно траки. Макар и комедиографът Аристофан да се шегува с бърборенето на траките, от цялата елинска книжнина се чувства добра осведоменост, добро познаване, което не се дължи на нищо друго освен на дълго съвместно живеене.

Трябва обаче да отчетем факта, че “паралелният тракийски свят” стои не особено интегриран. Има различни нива, причината за които е в понятието “политическо ниво”, както и не малко други причини, които са в оформянето на социалното, политическото, но и на “междуетносното” при очертаващите се сближения, разединения, договаряния, сключване на “международни” договори, династически бракове и пр.

Траките очевидно са  “стари” съседи, с които елините съжителстват от векове - още от микенската епоха. Тайнствените пеласги, за които се говори, че са обитавали Атика, Беотия и островите в Егейско море, поне Самотраки, се интерпретират като митичен етнос, често несвързан с тракийското племе. Във връзка с тяхното име следва да отбележим нагласата на елините да предават чуждите, респ. тракийските имена, по свое собствено виждане и чуване. Не е странно, че много от имената звучат по елински, както и в този случай: “пеласгой”, нагласено по елински – “онези, които са отвъд”, “живеещите отсреща”, “в отсрещната земя”.

Тъй като искаме да запазим относителната структура на “разказа” за траките, ще се опитаме хронологично – книга по книга, да изтъкнем особеностите на тракийския етнос според Херодот. Струва ни се по-ценно да представим калейдоскопичното виждане на Херодот, отколкото да се създаде схема, в която да включим и много други сведения. Както ще се види по-нататък в изложението,  преценката ни ще изхожда главно от оригиналния текст.

Най-ранен пласт свидетелства за траки

Още в книга 1, гл. 28, в т.нар. Лидийски логос (разказа за Лидия), се прокрадва едно извънредно ценно сведение, което в светлината на индоевропеистиката е релефно сведение. Известно е, че Анатолия е земята, откъдето имаме най-стари писмени свидетелства за древните индоевропейци. Пристигането на хититите, лувийците, палайците се отбелязва в един ранен клинопис през 2200 г. пр. Хр. Създалото се малко по-късно Хититско царство с обилни хиероглифни и клинописни текстове, намерени в главния град Хатусас, преобърна представите за индоевропейците, създадени благодарение на системните усилия на индогерманистите. Защото след сър Уилям Джоунс, който поставя началото на заниманията със сравнителна индоевропеистика в последната четвърт на 18. век, германските учени  - между които и добре познатите ни с приказките си Братя Грим,  очертават една запазена територия за сравняване на индоевропейските езици и културата на индоевропейците. Разбира се, тогава хититският език е все още непознат. Едва в началото на 19 век чешкият учен Хрозни, малко по-късно и полякът Й. Курилович разбулват тайната на анатолийските текстове и на анатолийската древност. Историята, разбира се, познава предходни периоди, когато около германските академични центрове, университетите на Лайпциг и Берлин, се движат труженици като Дуайт Уитни - със своята “Санскритска граматика”, и особено швейцарецът Фердинанд де Сосюр – със своята дисертация от 1878 г., озаглавена “Върху първоначалната система на гласните в индоевропейски”. Сосюр след дълги години на учение в Лайпциг при корифеите на индоевропеистиката Карл Бругман и компания от прочутия кръг на “младограматиците”, предрича блестящо появата на сведения на хититски, наред с обосноваването на новия принцип в изследването – вътрешната реконструкция в системата на езика.
Преминавайки през времето, след катаклизмите на критско-микенската епоха, както и на анатолийската хититска епоха, когато след 12 в. тези няколко могъщи центъра западат и се загубват окончателно, настъпва ново време, в което изникват нови държави като Лидия и Персия. Именно тогава в Лидия по времето на легендарния Крез Херодот описва едно фактическо състояние, което е най-малкото от 7 – 6 в. пр. Хр., ако не и по-рано.

1.28. Времето отминавало и почти всички народи отсам река Халис били напълно покорени — с изключение на киликийците и ликийците Крез държал под своя власт всички останали народи. А те са: лидийци, фриги, мизи, мариандини, халюби, пафлагонци, траките тини и витини, кари, йонийци, дорийци, еолийци, памфили.”

Това е една стеснена картина на редуцираното Хититско царство, което в продължение на няколко века изпитва силата на прииждащи от юг етноси, които се борят за хегемонията му в Анатолия. Реката Халис, която тече от юг на север и се влива в Евксинския Понт, днешното Черно море, се превръща в ясен географски репер. Между етносите (народите) на запад от нея личат имената на еносите на лидийци, фриги, мизи, мариандини, йонийци, дорийци, еолийци, памфили и особено на траките тини и витини. Следователно в тази макар и недалечна древност в анатолийската картина присъстват уседнали от поне няколко века тракийски етноси. Интересно е, че Херодот тук за първи път още в самото начало на “Историята” категорично разделя тракийското племе на анатолийско и европейско.

Тук не бива да мислим, че Херодот следва строго хронологии и че той познава с подробности материята, която ни интересува. Той в повечето случаи се опира на чутото, на устни разкази, но и на предходна логографска традиция, която очевидно е чел. Иначе не бихме си обяснили обилието от исторически ракурси, към които той прибягва многократно. Но все пак да не забравяме, че Херодот се е бил заел да опише големия конфликт между елини и перси по-скоро, отколкото  да опише всичко, което го заобикаля. Траките стават обект само тогава, когато са в центъра на главните събития.

В книга 1, гл.168 личи как Херодот не спазва някаква особена логика на последователност на събитията. Напротив – Тракия се споменава във връзка с действията на персите срещу фокейците в Йония.

“...вдигнали платна и заминали към бреговете на Тракия; там основали град Абдера. Преди тях Тимесиос от Клазомене се опитал да го колонизира, без да извлече полза, тъй като бил изгонен от траките. Теосците, които населяват сега Абдера, му отдават почести като на герой.”

Събитията се отнасят до един период от гръцката история, който е известен като колонизация. В съвременната историческа наука обаче тези придвижвания и активности на елини и чужденци не се разбират като понятието колонизация в съвременната ни епоха. Това че йонийци отиват на тракийския бряг, е по-скоро един епизод от т.нар. свързаност (connectivity). Известно е желанието на елините да се сдобият с плодородни земи, да експлоатират златни и сребърни мини. Траките обаче имат своя политика. Принципът на общуването при тях очевидно е бил друг. Те принадлежали към една общност, в която се усещат номадическите черти, разпокъсаност  и раздробеност на владенията, което се дължи преди всичко на липсата на уседналост, свойствена за земеделските общини. Самото име Абдера няма гръцки произход, а още по-малко – финикийски, то обаче не може да бъде друго освен тракийско, както се вижда от структурата му (“аб-” е добре позната основа със значение “вода” в тракийски). 

В книга 2, гл. 51, Херодот говори за Хермес и прочутите статуи на Хермес с изправен член, т.нар. итифалически статуи. Разказвайки как:

“...елините не са се научили от египтяните да правят статуи на Хермес с изправен член, ами първи от всички елини атиняните заели този обичай от пеласгите; а от атиняните — и останалите елини. Пеласгите дошли и се заселили с тях в страната, когато атиняните вече се числели към елините; откъдето именно и пеласгите започнали да се смятат за елини. Всеки, посветен в оргиите на Кабирите, извършвани от самотраките — а те са заели този обичай от пеласгите — знае какво искам да кажа. По-рано Самотраки е бил населен от пеласги и тези пеласги заживели заедно с атиняните и тъкмо от тях самотраките заели мистериите. И тъй статуи на Хермес с изправен член направили първи от елините атиняните, научавайки се на това от пеласгите. Пеласгите разказвали за този обичай един свещен разказ, който бил показван по време на мистериите в Самотраки.”

В това сведение има няколко различни темпорални перспективи. Отново става дума за пеласгите и за обичая да се почита бог Хермес. Както ще видим по-надолу – в Пета книга, Хермес е божеството, което тракийските първенци (парадинасти) почитали отделно от народа. Хермес е елинско божество, при което се наблюдават чертите на индоевропейската древност. Това е божеството на т.нар. херма, което означава купчина от камъни, с които се определят границите на дадена територия. Подобно означаване на територия е ифалическият знак, репрезентиран чрез издигнати камъни или чрез купчина от камъни. Фалосът има апотропеично (отблъскващо, защитно) значение. Многоликата фигура на Хермес, т.нар. “вестител на боговете”, е също така и бог на тайните деяния, водач на душите на мъртвите (гр. псюхопомпос). Хермата - или могилата, като символ на възпиращата сила и на сакралната мистериозност може да бъде свързана с мистериите в светилището на великите самотракийски богове на остров Самотраки. Пълно объркване е сведението на Херодот, че пеласгите са започнали да се смятат за елини. По-скоро това сведение би трябвало да се разбира като епизод от друга древна история, вплетена по-късно от устните традиции като елинска. Някои учени, интерпретирайки осведомеността на Херодот за оргиите на Кабирите, дори твърдят, че и Херодот бил посветен. Действително Херодот споменава две важни исторически събития, а именно че атиняните са възприели в архаическата епоха (ако не и по-рано) мистериалния култ от Самотраки, където се използвали итифалически статуи на Хермес и съществувалия някога свещен разказ, който служел като сценарий за мистериите в Самотраки. Относно казаното в книга 2, гл. 103, как египетският цар Сесострис:

“...докато преминал сушата и минал от Азия в Европа, където покорил скитите и траките. По мое мнение египетската войска е стигнала най-много до тези народи; в земите им наистина се виждат поставените от него стели, по-нататък ги няма вече. Оттам царят обърнал войската и поел обратно. Когато стигнал до река Фазис, се случило нещо, във всеки случай не съм в състояние да кажа точно какво се случило по-нататък — дали самият цар Сесострис отделил част от войниците си и ги оставил там като заселници, или някои от войниците му, недоволни от броденето, слезли и се заселили в земите около реката.”

Египетски стели в Тракия и Скития обаче все още не са открити. А и въпросът с покоряването на тези два етноса никога не бива да се възприема като възможно. Никой не е влизал по-навътре от крайбрежните територии било в Егея, било в Пропонтида (Мраморно море), било в Черно море.

Дори да си представим пирамидата, описана в книга 2, гл.134:

“И той оставил пирамида, далече по-малка от бащината си, лицето й било отвсякъде по три плетра без двайсет стъпки, тъй като пирамидата била квадратна; до половината била от етиопски камък. Някои елини твърдят, че тя била на Родопис, една хетера, но не са прави; дори ми се струва, че тези хора говорят, без да знаят коя е била Родопис — иначе не биха й приписали построяването на такава пирамида, за която безчет хиляди таланти, така да се каже, били похарчени. Пък и освен това Родопис е била в разцвета си по време на царуването на Амасис, а не на Мюкеринос; Родопис живяла много години по-късно от тези царе, които оставили тези пирамиди, по род била от Тракия, била робиня на Иадмон, син на Хефестополис, мъж от Самос, и била в робство заедно с баснописеца Езоп. Защото и той бил роб на Иадмон, както се вижда твърде добре от следното. Когато според едно богопрорицание делфийците обявявали многократно чрез глашатаи кой желае да получи откупа за душата на Езоп, никой не се явил освен един друг Иадмон, син на сина на Иадмон, и той го получил; тъй че Езоп бил притежание на Иадмон.”,

веднага разбираме, че това е от онези устни разкази, разказвани на атинската агора, с които Херодот си е спечелил славата на разказвач на неправдоподобни истории.

Във всеки случай солидно и недвусмислено е онова, което се казва в книга 2, гл. 167:

“Дали и това елините са научили от египтяните, точно не мога да отсъдя, като гледам как и траки, и скити, и перси, и лидийци, и почти всички варвари смятат за хора от по-долен ранг онези останали граждани и потомците им, които учат занаят, докато за благородни имат онези, които не се занимават с ръчна работа, и особено почитат посветилите се на военното изкуство. Във всеки случай всички елини са се научили на това и най-вече лакедемонците, а пък с най-малко пренебрежение към ръчните занаяти се отнасят коринтците.”

Книга 3, гл. 90 представя сведение за стриктната социална система на персийската империя. Това сведение се отнася за края на 6 и началото на 5 век пр. Хр. Тракийското племе мизи, както и останалите траки от Анатолия плащат различни данъци. Интересно е и сведението за траките от Хелеспонта:

“Тъй от азиатските йонийци и магнесци, от еолийците, карите, ликийците, милюите и памфилите — защото Дарий бил наредил, да плащат един данък — получавал четиристотин таланта сребро. Та това била първата област, която установил; от мизите, лидите, ласоните, кабалите и хютените получавал петстотин таланта — това била втората област. От жителите на Хелеспонта по десния бряг, като се плава навътре, от фригите, от траките, които живеят в Азия, от пафлагонците, мариандините и сирийците данъкът бил триста и шестдесет таланта — това била третата област. От киликийците доходът бил триста и шестдесет бели коня, за всеки ден по един, и петстотин таланта сребро; от тях сто и четиридесет се изразходвали за конницата на гарнизона в киликийската страна, а триста и шестдесет отивали за Дарий — това била четвъртата област.”

Какви са параметрите на този разказ, разтворил се сред многото други? Сумарно (и неточно) би било да го категоризираме като разказ. Той е постоянна тема в хоризонталната плоскост на изреждането, но и обемна многомерна картина на света според Херодот. Според професор Богданов имаме “констелация от значения, за които само се досещаме”. Тогава нашият вид разказ е продукт на една стара разказвателна традиция, която ние се опитваме да разбираме. Но в съзнанието на древните това е било една жива многомерна структура, която те са запаметявали и научавали наизуст. Че запаметяването не е било лесно и напълно успешно, се вижда в многото възвръщания към дадено сведение. Това не е реинтерпретация, както бихме се изразили сега, а един вид особено спомняне, което се дължи на факта, че древните хора - дори и през епохата на класиката, са се опирали на устното слово, а не на писан текст, в който да “направят справка”. Тази традиция в известен смисъл е благотворна и позитивна, доколкото възвръщането към един сюжет го доизглажда и налага.

С това и завършвам темата за особените структури и предлагам за трети вид особен разказ разбирането ми за “възвръщащия мотив/сюжет” като отворена форма, дължаща се на особения начин на възприемане и разбиране на древните елини и техните предшественици във времето.

Без да искам да наподобявам стила на Херодот, мисля, че си струва да припомня финалния пасаж от последния текст на професор Богданов:

“Оригиналният смисъл е констелация от значения, за които само се досещаме. Самият оригинален смисъл е разбиране, а всяко разбиране е присвояващо и преобразуващо. Такова е и разбирането на Херодот, което той разгръща в своята История. Това преобразуващо присвояване става и по други причини, една част от тях контекстови, други заложени в отворения характер на всеки текст.”


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
А на мен защо ли не ми е смешно?! Посетих “мегдана”, видях на първо четене това “Уважавам този начин на изрязане, но той определено не е моят. Ето защо приканвам бъдещите участници в моя мегдан да се изразяват така, както намират за добре”. Сигурно е най-обикновена техническа грешка, но уважението си е и уважение към писането. Не съм адвокат, не обичам и сравненията, но всеки форум или блог си има собствено лице, има си хора, които обичат само да четат написаното, други – пишат, трети предпочитат да “коментират коментарите”. Никой не пише насила (“немскоакадемично” ми прилича на “строй се – преброй се”), всеки си прави своя избор. А ТОЗИ форум на мен лично ми харесва – независимо в коя от категориите в конкретния момент попадам. Харесва ми дори времето на мълчание или времето на препрочитане, това, което Истинският Сократ сполучливо е назовал, че “ако форумците говорят - даващият разказа мълчи, ако даващият разказа говори - форумците мълчат.”
А това че тук “всеки си говори на своя тема и някак егоистично и затворено в своето поле” най-много ми харесва, прилича ми на онова малко позабравено телевизионно предаване “Клуб НЛО”. И вече ми е весело :-))))
Тема № - 12 Коментар № - 485 Jericho - 2009-07-02 11:50:01
Много се смях, защото най-случайно открих, че проф. Борислав Георгиев е нарекъл изразяването във форума "немскоакадемично" и е направил свой форум като задявка с този:-)) Вижте встрани рубриката "Вместо увод" -

http://megdan.wordpress.com/

Лично аз съм поласкан сериозно. Благодаря!
Тема № - 12 Коментар № - 484 Истинският Сократ - 2009-07-01 00:12:46
"Трябва ни щипка любов" – използвам края от коментара на Истинския Сократ, за да продължа разказа на Херодот за египтяните...и за магическото число 12. Нали все пак темата на форума е именно “Любов и разказ”.
Та египтяните, разказва Херодот, прибавяйки и той по нещо, каквото е видял, “бидейки неспособни и ден да живеят без цар — си избрали дванайсет царе и разделили целия Египет на дванайсет части. Царете сключили договори за взаимни бракове помежду си и зацарували по следните закони: да не се премахват помежду си, единият да не жадува да има нещо повече от другия и преди всичко да са приятели” (2.147). Те съставили тези свои закони и здраво ги съблюдавали, защото още в началото - веднага след като поели царската власт, им било дадено предсказание, че този от тях, който с медна чаша направи възлияние в светилището на Хефест, ще стане цар на целия Египет.
И в разказа за приятелството и любовта се намесва...властта. “Дванадесетте царе живеели, съблюдавайки справедливостта” (2.151), но веднъж, като принасяли жертва в светилището на Хефест и трябвало да възлеят, главният жрец сбъркал, когато им изнасял златните чаши, с които имали обичая да възливат - донесъл единайсет чаши, а царете били дванайсет. Тогава Псаметих, който бил последен и нямал чаша, “си махнал шлема, който бил от мед, протегнал го и така възлял”. Тогава останалите се сетили за предсказанието, което им било дадено — че който от тях възлее с медна чаша, ще стане самодържец на Египет. Не сметнали за справедливо да убият Псаметих, но взели решение да го прогонят в блатата, лишили го от по-голямата част от властта му и му забранили да поддържа връзки с останалата част на Египет... Така започва разказът за Псаметих – бъдещия цар на Египет.
Все по-интересна ми е тази Втора книга от “Историите” на Херодот. Толкова много научаваме от него за египтяните, които живеят в съгласие с небето, което при тях е по-различно, и в съгласие с реката, чиято природа също е нещо по-различно от останалите реки. Всичко при тях е толкова различно, че са си “установили нрави и обичаи, в почти всичко обратни на тези, които имат останалите хора”. Херодот не просто “удължава” разказа си за Египет, а кара читателя да преодолее пространството и времето, образно да си представи събитията, проницателно да вникне в характерите.
А разказът за Псаметих май е част от оня “грозд от разкази за любовта... и за властта”, за които говори проф. Димитров.
Да, наистина ни трябва (не само) щипка любов. Но за да се насладим истински на любовта, може би е необходима и онази щипка сол, която ни помага да осъзнаем и почувстваме по-дълбоко силата на любовта, за да гледаме нагоре...и да виждаме звездите.
И ще напиша за Артаюнте – жената с име, жената, която “получава всичко каквото пожелае” :-)
Тема № - 12 Коментар № - 483 Erato - 2009-06-30 16:46:34
Прочетох коментара на проф. Петър Димитров. Той е направил безкрайно точен анализ на казаното до този момент, за което искам да му благодаря!
Аз, обаче, искам и друго да кажа по повод коментара на The Phrygian. Древните може и да не са имали термин “тъмните векове”, но фактът, че липсва такава информация ни говори, че се сблъскваме с идеология. Нещо, което се крие. Нещо, което не може да влезне в историята, нито в книгите. Може би древните не са намерили време да представят тези “тъмни векове”. А може да са имали очи само за хубавото.
Не съм бил там и не знам подробности... знам само че липсата на информация е свързана с тъмнина, а тъмнината – с нещо лошо. Но дори и в най-страшния мрак трябва да погледнем нагоре. Там ще видим светлината на звездите. Същите звезди като в приказката на Шехерезада - 2009-06-27 22:19:53. :-))))
Тема № - 12 Коментар № - 482 Станислав Стоянов - 2009-06-30 14:39:38
Вече не знам кое е лесно, но ще се опитам да отговоря. Публикуваните мнения са интересни и поставят нови въпроси за разговора ни.

Най-напред да кажа, че във форума всички сме равни. Няма по-добро правило от това да се изказваме ясно и да не се страхуваме от нападки. Напротив, нека има по-остри изказвания. Не че очаквам.
Що се отнася до „полу-„ явленията, то аз мисля, че не бива да се мълчи.

Загадъчната фригийка ни тегли уж към „чистата” история, но не предлага ли два-три нови и занимателни ракурси към едно ново поле, каквото е Анатолия със скалните релефи, с надписите на лувийски език, със стели-билингви на лувийски и финикийски, „които Херодот е могъл да види”.

Според нея, и това ми се струва много вероятно, Херодот ги е видял, „но ги е приписал на Сесострис и египтяните”.
Нейната трактовка за идеологията в „спомнянето”, където най-древна е египетската древност, и за „преобразуващото присвояване” на проф. Богданов, е свеж полъх за нашите души, които са уморени от тежки мета-представи и мета-постановки.

Колегата Варзоновцев ни предлага да гледаме на големите разкази-логоси като на „история на етносите”. Както и Фригийката. Е, нека да видим и да помислим заедно. Дали това са парадигматични истории или разкази съобщения? Спомнете си ГГ, който говори за текстурата на задния Херодотов план. Да не говорим за „12” на Ерато.
Тъй като имам намерение да дам простор и на млади колеги студенти, нека спра дотук с „очертаването”.

Да, Истински Сократе, още малко търпение и ще има не „щипка”, ами грозд от разкази за любовта... и за властта.
А сега и за любовта – кой е този смелчага, който ще се опита да я подмине? Е, както казва нашата „леля”, ето ви любов, стига да искате. Изглежда колегията обича първоначалната формула, зададена от професор Богданов.

Ето материала: той е от книга 9. В глави 108-113 имаме една дълга перипетия.

” 108. Докато бил в Сарди, Ксеркс се влюбил в жената на Масистес, която също тогава била там. Въпреки че непрекъснато пращал хора при нея с послания, той не успял да я склони; от уважение към брат си царят не искал да я вземе насила (същото задържало и жената, защото тя добре знаела, че няма да бъде подложена на насилие); тогава, тъй като Ксеркс не успял по никакъв начин, той пуснал в действие женитба — женитбата на собствения си син Дарий с дъщерята на тази жена и на Масистес, мислейки си, че щял по-лесно да я хване, ако направи това. Той уредил женитбата, изпълнил, каквото се изисквало от обичая, и се отправил към Суза. Пристигайки там, той въвел в двореца си жената, определена за Дарий, и така престанал да мисли за жената на Масистес. Бил променил намерението си, тъй като се бил влюбил в жената на Дарий, дъщерята на Масистес; и успял. Името на тази жена било Артаюнте.”

Жената си има име! Ерато, ето една хубава тема.

Очаквам (с нетърпение) коментарите ви.



Тема № - 12 Коментар № - 481 Петър А. Димитров - 2009-06-30 14:26:51
С интерес проследявам дискусията. Но не мислих да се включвам поради сериозната дистанция на темите по отношение на моите собствени занимания.
Но прегледах и самия Херодот. Върнах се към изключително интересна студия на проф. Димитров. И забелязях нещо за мен ...подвъпросно. Вече не е чак толкова важно дали нещо се разказва, се описва, се интерпретира. Но това нещо и чрез разкази, и чрез описания, и чрез интерпретации по някакъв странен за мен начин получава статут на обективното - на историята на етносите. Тук ще се позова само на Ф. Артог. А той зададе въпрос за възможността на това чудесно превръщане на историите, описанията и интепретациите в обективното нещо. Той запита как е възможно да бъде описано това което не е било видяно, а е било чуто ...от Херодот. Просто фиксира парадоксалното сливане на три различни сетивни полета на човешкото действие - гледане, слушане и писане/четане. Те са различни...НАПЪЛНО, но се сливат в безвъпросната ...история ,примерно, на траките. Как е възможно това?
Тема № - 12 Коментар № - 480 Дмитрий Варзоновцев - 2009-06-30 05:12:01
Пропуснал съм дълъг коментар от проф. Димитров! Един истински разговор! Трябва да призная две неща - че предишният ми коментар и великият "разказ "без разказ" също беше резултат от дълъг разговор и че съм много съгласен за древните демократични начала. Това, което предизвиква интерес у мен е т.нар. от Ерато мисия "12" и т.нар. от проф. Димитров - "полу-забрава", която е като полу-разказ, полу-история или полу-говорене. И може би тук е мястото да споделя наблюдението си от форума, а именно: ако форумците говорят - даващият разказа мълчи, ако даващият разказа говори - форумците мълчат. Всеки си говори на своя тема и някак егоистично и затворено в своето поле. Затова коментарът на проф. Димитров ме зарадва, защото не съм го очаквал. И още нещо искам да споделя: не се оттегляйте изцяло в историята, защото от опит знам, че чистата история не може да преобразува качествено.
Трябва ни щипка любов.
Тема № - 12 Коментар № - 479 Истинският Сократ - 2009-06-29 23:25:48
Херодот отдавна се нуждае от модерен български прочит. И то не само като „извор”, от който всеки черпи с малко черпаче каквото му трябва, без да вижда цялата струя.
Това важи с още по-голяма сила за траките у Херодот. За съжаление, няма „тракийско огледало”, подобно на скитското, в което Ф. Артог огледа текста на „Историите”. Предложеното от проф. Димитров ми изглежда като първата част от това тракийско „огледало” и с нетърпение очаквам следващите.
Съгласна съм с „Лелята на Сократ”- „тъмните векове” не са толкова тъмни. Не случайно това е модерен термин – древните не са имали такова определние; златен, сребърен и железен век – да, но „тъмни векове” - не. Това се вижда особено добре в Анатолия, както ни показва проф. Димитров, но и в самата Елада. Какво е „хероят от Лефканди” (на о. Евбея), ако не един несъстоял се опит за спомняне? А може би и линейното писмо Б не е било най-доброто средство за „запомняне” и е трябвало да се изчака азбуката – за да се постигне „оцеляване в комфорт”.
Въпреки несигурността на Херодот за принадлежността на критяните и микенците към елинската традиция, миналият опит наистина се пробужда през „тъмните векове” и архаиката. Дори несъзнателно. Затова е трудно да се открият цели, непокътнати нишките, които свързват Елада с Микена и Крит. Затова елините от класическата епоха ще смятат Дионис за дошъл от Тракия, Лидия или Индия, за най-късният олимпийски бог, въпреки че неговото божеско име присъства в микенските таблички.
Египетски стели в Тракия и Скития няма открити, но пък в Анатолия има достатъчно скални релефи с надписи на лувийски език, стели-билингви на лувийски и финикийски, които Херодот е могъл да види. И той ги е видял, но ги е приписал на Сесострис и египтяните. Пак стигаме до идеологията в „спомнянето” – най-древна е египетската древност – и до „преобразуващото присвояване” по думите на проф. Богданов. Херодотовият опит по приложна лингвистика също е проведен в Египет, за да се определи фригийският като най-старият език в света.
Тема № - 12 Коментар № - 476 The Phrygian - 2009-06-29 18:50:17
ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

Много-много отдавна на света не е имало нищо. Дядо Боже живеел съвсем самичък. Компания му правели само стихиите, които вилнеели из цялата Вселена. Те се отбивали понякога при дядо Боже и го питали защо не пусне Живота от сърцето си, но дядо Боже винаги им отговарял така: „Още е рано! Пък и Животът сам ще реши кога да излезе навън.”
Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”
Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта...защото и Любовта, и Мракът имали неизмерима сила и дядо Боже не е знаел какво ще се случи, когато Мракът срещне Любовта...
Дядо Боже открехнал лекичко сърцето си и Любовта тихичко се промъкнала във Вселената. Сърцето на дядо Боже било широко, но Вселената била необятна… Любовта почувствала красотата на Мрака и затанцувала с цялата си прелест. Вселената се изпълнила с нещо ново, невидимо и вълшебно. Дядо Боже притворил добрите си очи и зачакал. Той вече знаел какво ще се случи.
Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
- Какво си ти, Прекрасна?
- Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
- Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
- Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
- За какво се грижиш?
- За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
- А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
- Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
- А кой дава тази светлина?
- Аз… - отвърнала тихо Любовта.
Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
Мракът помълчал още малко и проговорил:
- Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб… Подарявам ти я!
Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
- Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
- Направи го!
И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта.
После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…
И до ден днешен Любовта пали Звездички в Небето.

Всеки път, когато нечие сърце бъде изпълнено с Любов, на Небето изгрява нова Звездичка.
Тема № - 12 Коментар № - 473 Шехерезада - 2009-06-27 22:19:53
Лесно е...

Да се пише в блог е лесно, а да се отговаря – струва ми се – трудно.
Но след като и “чужденци” пишат, ние трябва да им отговаряме веднага. Връзката е важна – за да не се изгубим в лабиринта от значения.

Моят отговор е по-скоро опит да отворя нови полета за изследване на разказа, така както го разбират участниците с убеждения, но без предубеденост.
Първо, всичко е важно. И следователно разграничаването е добрата метода. Защото гръцката дума “крисис”, т.е. кризата, това значи. Както и друго: избор на мнение, отсъждане, диспут.
Като благодаря на всички, които са избрали и написали мнения, искам да напомня, че във форума на професор Богданов става дума основно за темата “Любов и разказ у Херодот” и аз съм се движел от тази основна идея в моя коментар.

Аз предложих за обсъждане три условно наречени “сюжета”, като се опитах да погледна Историята като прозаическо произведение, в което се съдържат сведения или - както ги нарича проф. Богданов, “съобщения-коментари”. Според неговото определение “разказ и сюжет са само повествованията със свързани събития, в които се достига до промяна с парадигматичен смисъл.”
Намирам това уточнение или “различаване” за добра опора за бъдещи дискурси. Един вид преминаването в белетристичност при Херодот става във високия разказ с парадигматичен смисъл. И само тогава. Вмъкването на термина “наратив” допълва схемата: съществува разлика между разказ, повествование и наратив, които обаче са “само идеални модели”.
Така или иначе, нека да тръгнем в тази посока, водени от интереса за непознатия фон, който може би е бил непознат и на Херодот. Т.е. нека се запитаме има ли достоверност в описването на трите етноса и достига ли Херодот до истинско идентифициране.

Тук на помощ ще ни дойдат други мнения, като това на Станислав Стоянов с много интересното определяне на хаоса и отношението “част-цяло”. Неговата формула работи за всички темпорални отсеци. Радвам се, че мога да погледна на Херодотовия текст и като на разказ за човешкия живот с неговия почти пълен хаос. И как колкото и да се старае човек да подреди нещо, то не се получава. Типично херодотовска трактовка на неговата на гр. “сюмфора”, низ от събития и случайности, една от които е и човекът.

И ето, стигаме до един въпрос, който за мене е извънредно занимателен: защо елините прескачат крито-микенската древност. Сократовата “леля” ни казва, че занимавайки се напоследък с един рядък древен съд, кернос, който има ритуално приложение, е достигнала до просветления относно епохата на „тъмните векове”. Според нея те са доста светли, с т. нар. „егейски преселници”, с характерна нетипична за изтока култура, продължаваща традициите на микенската култура поне няколко века след нейния залез на запад. Според “Леля” източни „пост-микенци” са регистрирани (включително и с писмената си) в съвременните територии на Кипър, Сирия, Палестина, Израел (филистимските градове), Йордания и Египет.

Е, да. Така е и именно затова си мисля, че те са се “загубили” доста добре в една забрава. Както казва д-р Фадел, “Идеология имаме тогава, когато забрава се отложи в изречения, когато стане дискурс, разказ, претендиращ за истинност.” Не можем да постигнем пълна достоверност, а само претенция. И Херодот е съзнавал това. “Идеологията е тъкмо форма на забрава”, продължава д-р Фадел , един вид Херодот съзнателно или умишлено идеологизира, забравяйки.
Херодотовият наратив е литература, казва Харис в своя коментар на английски език, той носи нежни послания, той ни напътства и ни подслонява на сигурно място като историите, разказвани от близък, които детето чува, преди да заспи. И още нещо, той носи литературност и културно самоопределение. Харис изтиква на преден план още един дискурс: Херодот създава една здрава основа за политическото, което да служи като светоглед на по-младото поколение. Харис, макар и нашенка, ни показва едно различно разбиране за понятието “политика”, на което някои полуобразовани реагират с насмешка. В този форум нямаме от “полуобразованите”.
Образността на ГГ, който без съмнение може винаги да бъде изненадващ, ни дава един ракурс към “реда и ритъма” чрез уподобяването на Херодотовите наративи на “прекъснат храмов фриз”, в който сцената дава представа за протичането както на отделни епизоди, така и на цялата История. Дали пък не сънува онзи фриз от светилището на бог Пан, издигнато от траките на о. Тасос?

Анита, благодаря ти за това друго основание да говорим за “идеологическата забрава” и за термина на Джамбатиста Вико, който говори за ‘инвенцията на миналото’, за преоткриването на миналото чрез отношенията между думи и ‘топоси’ в разказа, между част и цяло (като у Станислав).
И накрая да се спрем и на думите на “Истинския Сократ” и неговото синхронно разбиране на структурата на темпоралността. Новото при него (Сократ винаги прави или достига до нещо ново, защо не и един “истински Сократ”!) е за разказ "без разказ". Отлично преминаване на границата на парадигматичността. И понеже знам, че има много студенти, които следят този блог, ще кажа, че става дума за една “история за пример”, нещо като “пример за подражание” в модерната епоха. Само че тук има и един “лапсус” на последователността на събитията, една “пролука”, чрез която да “видим” в структурата на “филтрите”, т.е. на възприеманията на събитията от днешния ден. Дали е случайно, че Херодот тихомълком ни води из древната история на елинското оцеляване? Въпросът на “Истинския Сократ” е основателен. Ние наблюдаваме модели на света и пишещите история, като Паисий, пресъздават модели, които обаче само изглеждат общи. Затова се налага да се разпознаят.

Още едно изречение на “Истинския Сократ”: Историята събира много различни, но и много еднакви неща. Което ме отвежда към коментара на Ерато.
“12” на Ерато изисква повече внимание и аз се надявам, че както тя, така и египтолозите биха били много полезни с един техен компетентен коментар. Аз само регистрирам факта, че Херодот е бил в Египет, разговарял е с жреците, научил е много. Но – както си му е стилът - не иска да ни каже много. Ето още една въпросителна за една полу-забрава и един важен въпрос.

Ето и дългоочакваният финал: Ако искаме да разбираме Историята на Херодот, древните демократични начала би следвало да се вкоренят и у нас.
Тема № - 12 Коментар № - 472 Петър А. Димитров - 2009-06-25 15:17:30
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121747

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129712

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 22016

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34477

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136809

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101371

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32290

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19930

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184086

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63319

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA