ХЕРОДОТ 3: Особена структура на няколко сюжета у Херодот |
ПЕТЪР А. ДИМИТРОВ |
|
Известно е, че числата играят огромна организираща роля в Древността. Защото те са носители на смисъл и знание, а освен това ясно обясняват заобикалящия свят, който от хаос се превръща в нещо подредено. Чувството за подреждане играе същата роля, каквато роля играе логиката на един текст днес. Изглежда човешкият вид обича, като подрежда, да създава впечатление за свързаност и последователност. Във всеки случай този момент на обясняване на хаоса е налице у Херодот. Това той заимства от йонийските описатели (логографите), които предпоставят “научното” обясняване на заобикалящия ги свят. Нека разгледаме хронологически няколко истории, в които са преплетени различни сюжети, обединени от Херодотовата нагласа за описание на света.
Така например в книга 1, гл.143 той говори за малоазийските елини – йонийците. И между другото става дума и за Милет. Числото 12 очевидно има притегателна сила, която по някаква причина играе обединяваща роля в обособяването на малоазийските градове. Долавят се древни черти, които Херодот се опитва да сглоби в едно. Това е едно повтарящо се място, очевидно станало любим похват за Херодот. Изброяването на племена, градове и области обаче не прави сюжет. Напротив, сюжетът е предпоставен от един възвръщащ се структурен момент, около който се наслагват повече или по-малко релефни мотиви.
“1.146. Йонийците си направили дванайсет града по горните съображения и би било голяма глупост да се твърди, че тези йонийци са повече йонийци от останалите или че са от по-благороден произход: абантите от Евбея са една немалка част от тях, а не са йонийци дори по име; сред тях били и минийци от Орхоменос, и кадмейци, и дрюопи, и фокейци отцепници, и молосци, и аркадски пеласги, и дорийци от Епидавър и много други народи. Дори ония, дошли от притания на Атина, смятащи се за най-чисти йонийци, не отвели в колонията жени, а се оженили за карийки, чиито родители убили. Поради това престъпление тези жени си създали обичай и се обвързали с клетви — обичая предали и на дъщерите си - „да не се хранят заедно с мъжете си, нито да ги извикват по име”. Понеже йонийците убили бащите, мъжете и синовете им и след всички тези злодеяния заживели с тях. Това станало в Милет.”
Нека да проследим нашия първи сюжет в тази криволица от описания на т.нар. йонийци. В дъното на цялото това описание стои едно древно и трудно за разбиране сведение за т.нар. преселване на йонийците от Пелопонес и Атика към малоазийското крайбрежие. Оказва се, че сред “йонийците” абантите от Евбея, както правилно забелязва Херодот, “не били никакви йонийци”, но били една голяма част от онези по-сетнешни йонийци, които основали градове по малоазийското крайбрежие. И добавя още по-интересното сведение – че към тази голяма маса имало смесица от древни обитатели, сред които “минийци от Орхоменос, и кадмейци, и дрюопи, и фокейци отцепници, и молосци, и аркадски пеласги, и дорийци от Епидавър и много други народи”. Най-абсурден мотив се явява твърдението му за преселването на атински първенци към Йония, което се опира на пъстра картина от различни етноси. Ако проследим структурата на сюжета, може да я представим в следния вид: древни сведения (предания) за етноси, мигриращи от Атика, Пелопонес, Тесалия, Беотия и Евбея към Мала Азия. Тук ясен е стремежът на Херодот към използване на друг похват – да се представи оправдание за значително, но трудно за обяснение събитие, което изследвачите наричат “етиология”. Съставни части на етиологията са “айтионите”, по-къси разкази, които по-експресивно описват и предлагат обяснения за причините, довели до големи и важни събития.
За да завършим с този първи сюжет, нека очертаем една първична схема на историческата панорама на Елада, където най-древният хоризонт не отива по-далеч от разпокъсани сенки на спомени за онова, което най-вероятно се е случило след 12 век с изчезването на крито-микенските центрове. Херодот очертава митологии, които умишлено не развива. Като че ли “онова” време е тъмно (по-късно и модерните историци на Древността ще нарекат тази важна епоха “тъмни векове”). Изглежда причината е идеологическа: той не е сигурен, че критяните и микенците, създали цивилизация и култура, която трудно се улавя във “високата” арахаика и класика, следва да се причислят към собствено елинската традиция. Само да вметнем един щрих от този сюжет – в микенските таблички, написани с линейното писмо “Б”, има един Хектор, като троянския герой, който е обаче служител в храм, има Ахилеус (Ахил), който пък не се бие за Бризеида, ами е скромен микенец, държи и той на свой ред като Хектор службичка в администрацията. Не върти меч и не е страшилище за троянците, т.е. не-елините.
Като че ли забравяме за тези сведения и за факта, че Херодот, както и Омир, са елини от ново време (Омир може би е живял през 8-7 век, а Херодот – още по-късно, през 5 век пр.Хр.). Къде са изчезнали тези времена? Защо няма разкази за тях? Още по времето на Омир крито-микенските центрове, макар и силно пострадали, са съществували. Много по-реални от запазените реликви в археологическите места на 20 и 21 век, които могат да се видят. Такива уникални постройки, дворци и храмове, произведения на пластичните изкуства, фрески, писмени паметници (глинените таблички, изписани със знаците на линейното писмо “Б”), каквито са днешна реалност в места като Кносос, Малиа, Хиерапетра, Файстос - на Крит, Микена, Пилос, Епидаврос, на Пелопонес, Тива, в Бетия, Атина - в Атика, и пр. несъмннено са били достъпни за елините, мореплаватели и търговци от времето след 12 век.
Струва ни се, че причината е и в огромни маси от не-елини, населявали Елада от праисторически (?) времена, каквито са траките от о. Евбея, абантите. Омир ги нарича “акрокоми”, което ще рече “с коси на високо”, само по върха на скалпа. Те са чужденци, не са никакви елини, но се преселват в Йония. Сиреч играят важна роля, очертават отвъделински хоризонти. Тукидид в своята “История” говори за същото и също като Херодот дава наивно обяснение как елините от Пелопонес и Атика били по-развити, по-многобройни, по-богати и поискали повече пространство, за да живеят по-добре.
Този вид разказ функционира и днес: Например днешните елини като че ли са забравили епохата отпреди византийската експанзия. Или съществуването на траките, които наскоро, едва преди четири години, се сдобиха със статута на “партньори” на елините в северната част на Егея през 9-8 век пр. Хр. и се появиха в исторически изследвания. Не зная дали това е висок или нисък разказ, но той се заплита по друга линия и по-натам се развива като “сухо сведение”, като разказ с “нешарено” съдържание. Натоварен с много интрига, такъв разказ би напукал структурата на Омировата митология, сказанията за подвизите на елинските герои, би откроил контурите на една съвсем друга поезия с много трагични краски за най-ранната елинска история. Катаклизмите от крито-микенските времена без съмнение са били травмиращи. Данните, макар и оскъдни, сочат, че елинското племе се е съвземало твърде бавно, поне три-четири века.
Образно казано, нашият “сюжет” се състои в трудното спомняне, в парадокса на идеологическата забрава.
За да започнем втория сюжет ни помага една друга структура в текста на “Историята”. Както знаем у Херодот на преден план са разкази за успешно завладени територии, за империи, които изникват или пропадат. Малките разкази за немогъщи хора са само интермедии, перипетии, които подготвят читателя за нормалния разказ за чудната победа на елините, които от “малки” стават “велики” в борбата срещу Персия, но не с многобройност, а чрез създаване на “централни места”, на социална кохезия, на различна опитност. Това е една картина на другост, в която Херодот съзира висшата проява на елинския гений. Като че ли минал трагичен опит е пробудил елините за нови различни действия срещу многоброен неприятел. Оцеляване в относителен комфорт е може би новата формула за справяне пред лицето на неизбежността от тотално асимилиране и изчезване. В гл.143 на първа книга намираме разказ за “оцеляването”:
“143. От тогавашните йонийци само милетците били защитени от опасността, понеже били сключили клетвен договор; островитяните също не ги заплашвали никакви опасности, защото финикийците все още не били под властта на персите, нито пък персите били моряци. Милетците се отцепили от останалите йонийци не заради нещо друго, ами поради това, че в момента, когато цялото елинско племе било слабо, йонийският народ измежду всички елински народи бил далеч най-слабият и най-незначителният; освен Атина нямало никакъв друг достоен за уважение град. Атиняните и останалите йонийци избягвали това име и не искали да се наричат йонийци. И сега, струва ми се, има много, които се срамуват от това име. Но тези дванайсет града се гордеели с името си; издигнали си храм само за себе си и му сложили име Панйонион и взели решение да не допускат там никакви други йонийци (но и никои не помолили да бъдат допуснати с изключение на смирненците).”
Дали е случайно, че Херодот тихомълком ни води из древната история на елинското оцеляване? Някак си плавно и без драматизъм ние го следваме в един очевидно друг вид разказ, в който липсват елементи като любов и власт, липсват предзнаменования. Няма чудни дела. Пития като че ли не е съществувала. Затова пък какви интересни подробности има в следващите 144 и 145 глава на същата книга 1.:
“144. По същия начин дорийците от областта на сегашното Петоградие — която област преди била наричана Шестоградие — внимават много и не приемат никой от съседните им дорийски народи в Триопийския храм. Дори изключили от участие онези от своята група, които престъпили законите на светилището. На състезанията в чест на Аполон Триопийски от древни времена връчвали медни триножници на победителите. Но победителите не трябвало да ги изнасят извън светилището, а да ги посвещават там на бога. Тъй един мъж от Халикарнас по име Агасиклес, който станал победител, престъпил закона и си занесъл триножника вкъщи, където го закрепил с клин. По тази причина петте града — Линдос, Иалисос, Камирос, Кос и Книдос, изключили от участие в работата на светилището шестия град — Халикарнас. Това било наказанието, което наложили на халикарнасците.
145. Йонийците основали дванайсет града в Азия и не пожелали да увеличат броя им поради това, че, както на мене ми се струва, и при пребиваването си в Пелопонес живеели в дванайсет области; точно както ахейците, които ги изгонили — сега те са разделени на дванайсет области. Първият ахейски град, като се гледа откъм Сикион, е Пелене, после Айгейра, Айгай — на брега на непресъхващата река Кратис (откъдето води името си реката в Италия), Бура, Хелике — където намерили убежище йонийците, след като били надвити от ахейците, Айгион, Рюпес, Патрай, Фара, Оленос — където е голямата река Пейрос, Дюме и Тритайа, единствените градове от вътрешността. Това са дванайсетте части на това, което е сега Ахея и което преди е било Йония.”
Поради заниманията ми с изследване на тракийската древност ще представя този “сюжет”, като ще се опитам да структурирам основните контури на трети вид разказ у Херодот.
Между големия брой въпросителни и неясноти по този въпрос има интересни единични факти, които трудно се вписват в един единен текст. Разнопосочността и вариативността на Херодотовия стил не са единствената причина за липсата на консистентност. Прави впечатление, че текстовете, отнасящи се до траките, не са в стилово отношение типични Херодотови истории. При тях няма дигресии - любим похват на Херодот. Като че ли Херодот си служи с картотека от отделни, казано модерно, файлове, но при това без да представя един шарен фон. Словото му също не е “шарено”. Странно е, следователно, на каква традиция се позовава Херодот, за да вплита в отделни части на повествованието си специални, твърде специфични сведения. Логично е в този случай да сметнем, че траките наред с пелопонесци, атиняни, коринтци, мегарци са стоели в неговото съзнание някак по-близо. Оттам и “свойското” описване на елементи от тракийската история.
От друга страна, е видно, че той отделя траките като етнос и дори нещо повече – той отличава съвсем ясно вътре в него отделни племена, миниетноси със специфична история. Нека да си представим петия век на класическата епоха в Атина, където траките са естествен съставен елемент на чуждоезичната тълпа. Макар и не коренно население, както се твърди, изглежда, че отношението на елините към тях е в много голяма степен по-различно от това към останалите етноси. От елинските надписи, достигнали до нас, без всякакво съмнение най-често споменаваните чужденци са именно траки. Макар и комедиографът Аристофан да се шегува с бърборенето на траките, от цялата елинска книжнина се чувства добра осведоменост, добро познаване, което не се дължи на нищо друго освен на дълго съвместно живеене.
Трябва обаче да отчетем факта, че “паралелният тракийски свят” стои не особено интегриран. Има различни нива, причината за които е в понятието “политическо ниво”, както и не малко други причини, които са в оформянето на социалното, политическото, но и на “междуетносното” при очертаващите се сближения, разединения, договаряния, сключване на “международни” договори, династически бракове и пр.
Траките очевидно са “стари” съседи, с които елините съжителстват от векове - още от микенската епоха. Тайнствените пеласги, за които се говори, че са обитавали Атика, Беотия и островите в Егейско море, поне Самотраки, се интерпретират като митичен етнос, често несвързан с тракийското племе. Във връзка с тяхното име следва да отбележим нагласата на елините да предават чуждите, респ. тракийските имена, по свое собствено виждане и чуване. Не е странно, че много от имената звучат по елински, както и в този случай: “пеласгой”, нагласено по елински – “онези, които са отвъд”, “живеещите отсреща”, “в отсрещната земя”.
Тъй като искаме да запазим относителната структура на “разказа” за траките, ще се опитаме хронологично – книга по книга, да изтъкнем особеностите на тракийския етнос според Херодот. Струва ни се по-ценно да представим калейдоскопичното виждане на Херодот, отколкото да се създаде схема, в която да включим и много други сведения. Както ще се види по-нататък в изложението, преценката ни ще изхожда главно от оригиналния текст.
Най-ранен пласт свидетелства за траки
Още в книга 1, гл. 28, в т.нар. Лидийски логос (разказа за Лидия), се прокрадва едно извънредно ценно сведение, което в светлината на индоевропеистиката е релефно сведение. Известно е, че Анатолия е земята, откъдето имаме най-стари писмени свидетелства за древните индоевропейци. Пристигането на хититите, лувийците, палайците се отбелязва в един ранен клинопис през 2200 г. пр. Хр. Създалото се малко по-късно Хититско царство с обилни хиероглифни и клинописни текстове, намерени в главния град Хатусас, преобърна представите за индоевропейците, създадени благодарение на системните усилия на индогерманистите. Защото след сър Уилям Джоунс, който поставя началото на заниманията със сравнителна индоевропеистика в последната четвърт на 18. век, германските учени - между които и добре познатите ни с приказките си Братя Грим, очертават една запазена територия за сравняване на индоевропейските езици и културата на индоевропейците. Разбира се, тогава хититският език е все още непознат. Едва в началото на 19 век чешкият учен Хрозни, малко по-късно и полякът Й. Курилович разбулват тайната на анатолийските текстове и на анатолийската древност. Историята, разбира се, познава предходни периоди, когато около германските академични центрове, университетите на Лайпциг и Берлин, се движат труженици като Дуайт Уитни - със своята “Санскритска граматика”, и особено швейцарецът Фердинанд де Сосюр – със своята дисертация от 1878 г., озаглавена “Върху първоначалната система на гласните в индоевропейски”. Сосюр след дълги години на учение в Лайпциг при корифеите на индоевропеистиката Карл Бругман и компания от прочутия кръг на “младограматиците”, предрича блестящо появата на сведения на хититски, наред с обосноваването на новия принцип в изследването – вътрешната реконструкция в системата на езика. Преминавайки през времето, след катаклизмите на критско-микенската епоха, както и на анатолийската хититска епоха, когато след 12 в. тези няколко могъщи центъра западат и се загубват окончателно, настъпва ново време, в което изникват нови държави като Лидия и Персия. Именно тогава в Лидия по времето на легендарния Крез Херодот описва едно фактическо състояние, което е най-малкото от 7 – 6 в. пр. Хр., ако не и по-рано.
“1.28. Времето отминавало и почти всички народи отсам река Халис били напълно покорени — с изключение на киликийците и ликийците Крез държал под своя власт всички останали народи. А те са: лидийци, фриги, мизи, мариандини, халюби, пафлагонци, траките тини и витини, кари, йонийци, дорийци, еолийци, памфили.”
Това е една стеснена картина на редуцираното Хититско царство, което в продължение на няколко века изпитва силата на прииждащи от юг етноси, които се борят за хегемонията му в Анатолия. Реката Халис, която тече от юг на север и се влива в Евксинския Понт, днешното Черно море, се превръща в ясен географски репер. Между етносите (народите) на запад от нея личат имената на еносите на лидийци, фриги, мизи, мариандини, йонийци, дорийци, еолийци, памфили и особено на траките тини и витини. Следователно в тази макар и недалечна древност в анатолийската картина присъстват уседнали от поне няколко века тракийски етноси. Интересно е, че Херодот тук за първи път още в самото начало на “Историята” категорично разделя тракийското племе на анатолийско и европейско.
Тук не бива да мислим, че Херодот следва строго хронологии и че той познава с подробности материята, която ни интересува. Той в повечето случаи се опира на чутото, на устни разкази, но и на предходна логографска традиция, която очевидно е чел. Иначе не бихме си обяснили обилието от исторически ракурси, към които той прибягва многократно. Но все пак да не забравяме, че Херодот се е бил заел да опише големия конфликт между елини и перси по-скоро, отколкото да опише всичко, което го заобикаля. Траките стават обект само тогава, когато са в центъра на главните събития.
В книга 1, гл.168 личи как Херодот не спазва някаква особена логика на последователност на събитията. Напротив – Тракия се споменава във връзка с действията на персите срещу фокейците в Йония.
“...вдигнали платна и заминали към бреговете на Тракия; там основали град Абдера. Преди тях Тимесиос от Клазомене се опитал да го колонизира, без да извлече полза, тъй като бил изгонен от траките. Теосците, които населяват сега Абдера, му отдават почести като на герой.”
Събитията се отнасят до един период от гръцката история, който е известен като колонизация. В съвременната историческа наука обаче тези придвижвания и активности на елини и чужденци не се разбират като понятието колонизация в съвременната ни епоха. Това че йонийци отиват на тракийския бряг, е по-скоро един епизод от т.нар. свързаност (connectivity). Известно е желанието на елините да се сдобият с плодородни земи, да експлоатират златни и сребърни мини. Траките обаче имат своя политика. Принципът на общуването при тях очевидно е бил друг. Те принадлежали към една общност, в която се усещат номадическите черти, разпокъсаност и раздробеност на владенията, което се дължи преди всичко на липсата на уседналост, свойствена за земеделските общини. Самото име Абдера няма гръцки произход, а още по-малко – финикийски, то обаче не може да бъде друго освен тракийско, както се вижда от структурата му (“аб-” е добре позната основа със значение “вода” в тракийски).
В книга 2, гл. 51, Херодот говори за Хермес и прочутите статуи на Хермес с изправен член, т.нар. итифалически статуи. Разказвайки как:
“...елините не са се научили от египтяните да правят статуи на Хермес с изправен член, ами първи от всички елини атиняните заели този обичай от пеласгите; а от атиняните — и останалите елини. Пеласгите дошли и се заселили с тях в страната, когато атиняните вече се числели към елините; откъдето именно и пеласгите започнали да се смятат за елини. Всеки, посветен в оргиите на Кабирите, извършвани от самотраките — а те са заели този обичай от пеласгите — знае какво искам да кажа. По-рано Самотраки е бил населен от пеласги и тези пеласги заживели заедно с атиняните и тъкмо от тях самотраките заели мистериите. И тъй статуи на Хермес с изправен член направили първи от елините атиняните, научавайки се на това от пеласгите. Пеласгите разказвали за този обичай един свещен разказ, който бил показван по време на мистериите в Самотраки.”
В това сведение има няколко различни темпорални перспективи. Отново става дума за пеласгите и за обичая да се почита бог Хермес. Както ще видим по-надолу – в Пета книга, Хермес е божеството, което тракийските първенци (парадинасти) почитали отделно от народа. Хермес е елинско божество, при което се наблюдават чертите на индоевропейската древност. Това е божеството на т.нар. херма, което означава купчина от камъни, с които се определят границите на дадена територия. Подобно означаване на територия е ифалическият знак, репрезентиран чрез издигнати камъни или чрез купчина от камъни. Фалосът има апотропеично (отблъскващо, защитно) значение. Многоликата фигура на Хермес, т.нар. “вестител на боговете”, е също така и бог на тайните деяния, водач на душите на мъртвите (гр. псюхопомпос). Хермата - или могилата, като символ на възпиращата сила и на сакралната мистериозност може да бъде свързана с мистериите в светилището на великите самотракийски богове на остров Самотраки. Пълно объркване е сведението на Херодот, че пеласгите са започнали да се смятат за елини. По-скоро това сведение би трябвало да се разбира като епизод от друга древна история, вплетена по-късно от устните традиции като елинска. Някои учени, интерпретирайки осведомеността на Херодот за оргиите на Кабирите, дори твърдят, че и Херодот бил посветен. Действително Херодот споменава две важни исторически събития, а именно че атиняните са възприели в архаическата епоха (ако не и по-рано) мистериалния култ от Самотраки, където се използвали итифалически статуи на Хермес и съществувалия някога свещен разказ, който служел като сценарий за мистериите в Самотраки. Относно казаното в книга 2, гл. 103, как египетският цар Сесострис:
“...докато преминал сушата и минал от Азия в Европа, където покорил скитите и траките. По мое мнение египетската войска е стигнала най-много до тези народи; в земите им наистина се виждат поставените от него стели, по-нататък ги няма вече. Оттам царят обърнал войската и поел обратно. Когато стигнал до река Фазис, се случило нещо, във всеки случай не съм в състояние да кажа точно какво се случило по-нататък — дали самият цар Сесострис отделил част от войниците си и ги оставил там като заселници, или някои от войниците му, недоволни от броденето, слезли и се заселили в земите около реката.”
Египетски стели в Тракия и Скития обаче все още не са открити. А и въпросът с покоряването на тези два етноса никога не бива да се възприема като възможно. Никой не е влизал по-навътре от крайбрежните територии било в Егея, било в Пропонтида (Мраморно море), било в Черно море.
Дори да си представим пирамидата, описана в книга 2, гл.134:
“И той оставил пирамида, далече по-малка от бащината си, лицето й било отвсякъде по три плетра без двайсет стъпки, тъй като пирамидата била квадратна; до половината била от етиопски камък. Някои елини твърдят, че тя била на Родопис, една хетера, но не са прави; дори ми се струва, че тези хора говорят, без да знаят коя е била Родопис — иначе не биха й приписали построяването на такава пирамида, за която безчет хиляди таланти, така да се каже, били похарчени. Пък и освен това Родопис е била в разцвета си по време на царуването на Амасис, а не на Мюкеринос; Родопис живяла много години по-късно от тези царе, които оставили тези пирамиди, по род била от Тракия, била робиня на Иадмон, син на Хефестополис, мъж от Самос, и била в робство заедно с баснописеца Езоп. Защото и той бил роб на Иадмон, както се вижда твърде добре от следното. Когато според едно богопрорицание делфийците обявявали многократно чрез глашатаи кой желае да получи откупа за душата на Езоп, никой не се явил освен един друг Иадмон, син на сина на Иадмон, и той го получил; тъй че Езоп бил притежание на Иадмон.”,
веднага разбираме, че това е от онези устни разкази, разказвани на атинската агора, с които Херодот си е спечелил славата на разказвач на неправдоподобни истории.
Във всеки случай солидно и недвусмислено е онова, което се казва в книга 2, гл. 167:
“Дали и това елините са научили от египтяните, точно не мога да отсъдя, като гледам как и траки, и скити, и перси, и лидийци, и почти всички варвари смятат за хора от по-долен ранг онези останали граждани и потомците им, които учат занаят, докато за благородни имат онези, които не се занимават с ръчна работа, и особено почитат посветилите се на военното изкуство. Във всеки случай всички елини са се научили на това и най-вече лакедемонците, а пък с най-малко пренебрежение към ръчните занаяти се отнасят коринтците.”
Книга 3, гл. 90 представя сведение за стриктната социална система на персийската империя. Това сведение се отнася за края на 6 и началото на 5 век пр. Хр. Тракийското племе мизи, както и останалите траки от Анатолия плащат различни данъци. Интересно е и сведението за траките от Хелеспонта:
“Тъй от азиатските йонийци и магнесци, от еолийците, карите, ликийците, милюите и памфилите — защото Дарий бил наредил, да плащат един данък — получавал четиристотин таланта сребро. Та това била първата област, която установил; от мизите, лидите, ласоните, кабалите и хютените получавал петстотин таланта — това била втората област. От жителите на Хелеспонта по десния бряг, като се плава навътре, от фригите, от траките, които живеят в Азия, от пафлагонците, мариандините и сирийците данъкът бил триста и шестдесет таланта — това била третата област. От киликийците доходът бил триста и шестдесет бели коня, за всеки ден по един, и петстотин таланта сребро; от тях сто и четиридесет се изразходвали за конницата на гарнизона в киликийската страна, а триста и шестдесет отивали за Дарий — това била четвъртата област.”
Какви са параметрите на този разказ, разтворил се сред многото други? Сумарно (и неточно) би било да го категоризираме като разказ. Той е постоянна тема в хоризонталната плоскост на изреждането, но и обемна многомерна картина на света според Херодот. Според професор Богданов имаме “констелация от значения, за които само се досещаме”. Тогава нашият вид разказ е продукт на една стара разказвателна традиция, която ние се опитваме да разбираме. Но в съзнанието на древните това е било една жива многомерна структура, която те са запаметявали и научавали наизуст. Че запаметяването не е било лесно и напълно успешно, се вижда в многото възвръщания към дадено сведение. Това не е реинтерпретация, както бихме се изразили сега, а един вид особено спомняне, което се дължи на факта, че древните хора - дори и през епохата на класиката, са се опирали на устното слово, а не на писан текст, в който да “направят справка”. Тази традиция в известен смисъл е благотворна и позитивна, доколкото възвръщането към един сюжет го доизглажда и налага.
С това и завършвам темата за особените структури и предлагам за трети вид особен разказ разбирането ми за “възвръщащия мотив/сюжет” като отворена форма, дължаща се на особения начин на възприемане и разбиране на древните елини и техните предшественици във времето.
Без да искам да наподобявам стила на Херодот, мисля, че си струва да припомня финалния пасаж от последния текст на професор Богданов:
“Оригиналният смисъл е констелация от значения, за които само се досещаме. Самият оригинален смисъл е разбиране, а всяко разбиране е присвояващо и преобразуващо. Такова е и разбирането на Херодот, което той разгръща в своята История. Това преобразуващо присвояване става и по други причини, една част от тях контекстови, други заложени в отворения характер на всеки текст.”
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Защо проф. Димитров е избрал точно тези етноси, а проф. Богданов - точно тези царе? Всички ние избираме различни истории, пътя до които получаваме чрез специално разкрили се за нас "пролуки", както беше вече казано. Във времето тези пролуки са различни за всеки, така всеки достига до различни неща - един до история, друг до разказ, трети до липсата на разказ. Божествен пример - Дарий - разказ "без разказ". Така е и с липсващите моменти в историята, защото историята не може да бъде нищо друго освен разказ или най-много етнографски музей. Миналата седмица много показателен коментар (въпреки леко обърканите вертикално-хоризонтални модели) беше пуснал ГГ, историята на Иполит, която преди време, подробно е разнищена от проф. Б. Богданов в “Мит и литература”, с ясна сентенция: всички истории са филтри за очистване от проблемите на непосредственото настояще, които се решават толкова по-ефикасно, колкото по-генерален кадър се наложи върху тях - мит, трагедия, история. Каквото и да си приказваме всички истории "отговарят по същество на съвременни мировъзренчески въпроси, но те правят това по странен за нас начин, със заобикаляне."
Дали е случайно, че Херодот тихомълком ни води из древната история на елинското оцеляване? Това което наблюдаваме е генерален модел. Не е случайно. Познатият пример е Паисий, защо той пише история - нищо случайно - генералните модели са за това, да се ползват хиляди години, во век и веков. Но за да се ползват, първо трябва да се разпознаят, а след това да се приложат, а чак след това да ни свържат. Историята събира много различни, но и много еднакви неща.
|
Тема № - 12 |
Коментар № - 471 |
|
Истинският Сократ - 2009-06-25 13:04:18 |
|
|
Бих се спрял на израза "идеологическата забрава" от текста на проф. Димитров. Той ми се струва характеризиращ идеологията като такава.
Понятието "идеология" се употребява с твърде неясен смисъл. Често "идеология" се нарича убеждението, възгледа. Мисля, че такова разширяване на значението обезмисля понятието.
Идеологията е тъкмо форма на забрава. Тя е реч, която налага мълчание върху неяснотите, несигурностите, многообразието. Реч, която изравнява неравностите. Много често това изравняване е нарочно; то е продукт на стратегия, на институционализиран подход. Идеологията е редукция на истината и паметта. В крайна сметка нейната цел е да произведе фалшива памет. Идеологична е например думата "население", защото прикрива противоречията между хората, изграждащи определена общност. Или хомогенните разкази на нациите за самите себе си, понеже
затварят вратата за конфликтното в националната история. Идеологията се стреми да потуши скандала, който носи паметта.
Разбира се, не всяка забрава е идеология. Идеология имаме тогава, когато забрава се отложи в изречения, когато стане дискурс, разказ, претендиращ за истинност. |
Тема № - 12 |
Коментар № - 470 |
|
Морис Фадел - 2009-06-25 12:33:52 |
|
|
Присъединявам се към благодарящите на проф. Димитров за споделянето на интересните интерпретации по разкази на Херодот. Лично за мен те разчоплят малко поизоставени напоследък посоки за размишление.
Ще коментирам само първия сюжет, за да не става много дълго.
Много са ми любопитни историите с дългите списъци на етно-културни групи, кръстосвали източното Средиземноморие в пред-елинско време, колкото и скучни да изглеждат на пръв поглед (скучни, сигурно защото не са им запазени много от сюжетните разкази).
Ще предложа и друг аспект на въпроса за изчезването на разказите от/за „тъмните векове”:
Защо елинските автори не са идентифицирали в тези (по-скоро съществували) разкази, достатъчно белези за припознаване/присвояване на тъмновековната култура като своя (елинска), а по-скоро предпочитат да прескачат от микенската в геометричната епоха?
Сигурно и Херодот идеологизира, макар и по-малко от Тукидид. Възможно е и той, както Тукидид (Thuc. І, 2), да се стреми да представи съвременното му население на Атина и Атика като общност, която е в най-голяма степен автохтонна, автетнично елинска и благородна в цяла Елада („чужденците” са се поизселили в тъмните векове, като че ли казва Херодот). Идеологизацията изглежда много вероятна именно защото липсват разказите от/за „тъмните векове”. „Идеологическата забрава”, върху която насочва вниманието ни проф. Димитров, на мен не ми изглежда парадоксална, именно защото е идеологическа. Ако Херодот бе останал в Малоазийска Йония и пак бе писал истории, сигурно щеше да има друга идеологическа задача, и може би щеше да ни е разказал тъмновековните истории, които сигурно са били доста по-светли за онези земи.
Възможен отговор, който отдавна ми се върти в главата (без достатъчно събрани и подредени аргументи): да не би наистина по-голямата част от микенското население (наричани с имена подобни на ахейци и йонийци) да са се изселили, и в тъмновековните (бъдещи елински) земи в Европа ахейците/йонийците да не са преобладавали по брой и влияние спрямо „другите” етно-културни групи? И с преселилото се множество да са намалели носителите на (пред)елинските разкази за „елините” в „тъмните векове”?
Занимавайки се напоследък с един рядък древен съд (не гърнето с три дупки, а кернос), трябваше да се заровя в археологически изследвания на най-източното Средиземноморие точно в епохата на „тъмните векове”. Там тези векове са доста светли. Изследванията очертават широко по териотория и масово като брой микенско население (т. нар. „егейски преселеници”), характерно с нетипична за изтока култура, продължаваща традициите на микенската култура поне няколко века след нейния залез на запад. Тези най-източни „пост-микенци” са регистрирани (включително и с писмената си) в съвременните територии на Кипър, Сирия, Палестина, Израел (филистимските градове), Йордания и Египет. След „тъмните векове” следите им се позагубват, особено след многократните размествания на население, осъществявани планомерно от Асирия и Вавилон.
|
Тема № - 12 |
Коментар № - 469 |
|
Лелята на Сократ - 2009-06-24 21:40:21 |
|
|
Херодот 3... звучи ми като “Терминатор 3 – само в кината”.
Прочетох внимателно текста и тъй като математиката ми е слабост, много ми хареса това, че числата вкарват ред в хаоса и това, че човешкият вид обича като подрежда, да създава впечатление за свързаност и последователност. Но за съжаление понякога просто създава впечатление за подредба. Има някакъв ред във Вселената. В движението на звездите, въртенето на Земята, промяната на сезоните... Но човешкият живот е почти пълен хаос. Всеки заема своята позиция, отстоява своите права и чувства, обърквайки мотивите на другите, а и своите собствени. Човек колкото и да се старае да подреди нещо – понякога нищо не се получава :))
Всъщност има една Малка теория за хаоса, която обяснява несъществуването на понятието “хаос” в общоприетия смисъл. Тъй като се приема, че хаосът е противоположност на идеалния ред, всъщност следва, че всяка модификация, различна от идеалния ред, е отчасти хаос и отчасти ред.
И затова ще се набъркам в разговора на Анита и Истинският Сократ - не само миналото се конфигурира чрез отношението част-цяло, ами и настоящето... Нека да не отивам чак до бъдещето :)
|
Тема № - 12 |
Коментар № - 468 |
|
Станислав Стоянов - 2009-06-24 17:03:48 |
|
|
Поздравявам Истинския Сократ ! За разлика от не-класика, да-класикът има достъп до текста на Херодот в оригигинал, а благодарение на българския превод, не-класикът може да участва във форума на класиците, макар от растояние :-). Може би разликата между Истинския Сократ и анита е, че той смята, че има не-прекъсната връзка с миналото, докато аз смятам, че тази непрекъснатост е семантичен конструкт, защото има пропаст между настояще и минало, което е било, тоест не е презентно, а презентифирано. Затова ни трябва въображение, за да го визуализираме чрез разказа на Херодот и превода на проф. Димитров, понеже не го виждаме. На Колингууд ми харесва това, че той явно се основава на Джамбатисто Вико, който говори за ‘инвенцио на миналото’, т.е., миналото се открива чрез отношенията между части на речта и ‘топоси’ в разказа, например, чрез използване на реторични фигури на транспозиция, като синекдохата – инстанциира се същинска, или смислена част на миналото, защото чрез синекдохата се изразява смисълът на миналото събитие, и по този начин, миналото се идентифицира тук и сега. Друг пример: откриваме миналото чрез семантичното отношение ‘основание-следствие’, в което миналото се показва като основание на настояще. Така че, нашето отношение с миналото се конфигурира чрез отношението част-цяло. Май твърдо далече отиде обяснението ми :-). |
Тема № - 12 |
Коментар № - 467 |
|
анита - 2009-06-24 14:44:21 |
|
|
Let me begin by stating the obvious - I am neither a classicist, linguist, or historian, but simply a global nomad with formal training in political science. I like to write. I am sometimes, like Herodotus, accused of not speaking the truth, or adding color and dimension to stories that I pass on in the oral tradition, or lately in digital form. I tend to add a reflection or fabricate a detail in place of a missing link, rather than remain impartial to certain limitations. I think that myth and reality blend, especially in the liberal arts. This is after all the beauty of our cultural heritage.
I feel very privileged in the way I understand the words of Herodotus, as he speaks to you through Prof. Dimitrov's interpretation, in the language that I have been raised with. His narrative is as gentle and nurturing to my ear, as are the sheltering words spoken at home. Herodotus is a bedtime storyteller, whose distinct narrative has to an extent shaped my perception of literacy, notion of cultural identity, and scope of basic political theory.
I read your posts with difficulty, mainly because my eye is no longer attuned to the script of my native language, and your scholarship is far too formal for me to comprehend. My post is mainly intended to validate the fact that there are people like me who admire and follow your work. There are fewer scholars of the magnitude of the contributors, who have the technical capacity and disposition to blog on serious academic topics. While your posts are a bit long and torturous to follow, I commend the initiative of engaging younger people into the discourse through this form of medium.
The truth is that blogging is in, standard publications and methods are phasing out. The tradition of Herodotus of Halicarnassus is taking new shape.
In closing, I offer you a special quote on a somewhat unrelated topic:
In my younger and more vulnerable years my father gave me some advice that I’ve been turning over in my mind ever since.
“Whenever you feel like criticizing any one,” he told me, “just remember that all the people in this world haven’t had the advantages that you’ve had.”
-Francis Scott Fitzgerald, The Great Gatsby, Chapter One.
|
Тема № - 12 |
Коментар № - 466 |
|
Хάρις - 2009-06-24 06:56:33 |
|
|
Здравей, Анита! Ако не-класикът пита чрез кои очи гледа читателят, то какво пита да-класикът? Разбира се, отговорът би ми бил интересен, но той е шега. Моят въпрос е друг. Защо му е на читателя и на неговото въображение тази картина на миналото? За Колингууд историята е важна с това, че от нея израсва съвременността. Миналото не се намира извън съвремения свят, а е включено в него. При Колингууд прави впечатление и това, че говорейки за Херодот, представя Сократ като философ, който сваля философията от небето на земята, тогава не е ли логично Херодот, говорейки за историята да говори за своето историческо настояще и не е ли логично, четейки историята и ние да прилагаме нейните поуки в нашето настояще? |
Тема № - 12 |
Коментар № - 465 |
|
Истинският Сократ - 2009-06-24 00:15:10 |
|
|
Благодаря много за разяснителната за не-класика дискусия относно текста на Херодот с превод и коментар на проф. Димитров. Блгагодарение на този превод читателят получава многопластова езикова картина на света (гръцка и паралена тракийска) и може да визуализира, или да реконструира, миналото чрез дуплексната перспектива на Херодот и проф. Димитров – тя е двойна, защото единият разказва, докато другият показва, събитията и действиа на читателя в различни времена на разказване, и дават достъп до миналото.
За да разбере какъв е този достъп до миналото, не-класикът пита: `чрез кои очи гледа читателя?’ Читателят е ориентиран към сюжета и фабулата чрез темпоралния ред (или, в този случай, темпорални редове) на събития и действия от една страна, и чрез модусите на наратива, в което се разкават няколко истории – били те ‘реални’ или ‘фиктивни’. Моделът на този свят е конструкт който описва въпросния свят. Реалността на миналото също е конструкт (под няколко описания и селекции на събития и действия) и тази реалност съществува днес във въображението на читателя и продължава да живее, благодарение на успешната проекция на текста. Някои историци, както напр. R.G. Collingwood, се биха съгласили.
|
Тема № - 12 |
Коментар № - 464 |
|
анита - 2009-06-22 13:57:15 |
|
|
“12” – или за история, култура и литература у Херодот
Каква наистина е Херодотовата нагласа за описание на света в неговата “История”? Кога следва строго хронологията при описваните събития, кога фиксира само конкретни факти и кога отделя повече място за събития и факти, които явно са го впечатлили – затова ли им определя повече място, като включва и свои наблюдения, допълва и така може би прави по-лесна връзката на историята с литературата.
Много интересна в това отношение е Втора книга, в която Херодот отделя (повече от) достатъчно място на Египет и египтяните.
“Досега излагах нещата тъй, както съм ги видял лично, тъй както ги разбирам и според това, което ми разказваха. Но отсега нататък ще описвам египетските разкази тъй, както съм чувал да ги разказват; ще прибавям по нещо и от моите наблюдения (2.99). Той неслучайно “удължава” разказа си за Египет, “понеже в сравнение с всяка друга страна в Египет има най-много чудесии и дела, много по-великолепни, отколкото могат да се опишат, поради това за Египет той желае “да разкаже повече”. Надълго и нашироко Херодот разказва за различни неща, “изнамерени от египтяните” – за египетските открития, за прорицателското изкуство, за лечителското изкуство и за какво ли още не. Цялата Втора книга е като един калейдоскоп, в който непрекъснато се преплитат думите Египет, египтяни, изкуство, дела и...чудесa.
От интересния и увлекателен разказ на Херодот за Египет и египетските “чудесa” разбираме повече и за силата, значението и “притегателната сила” на числото дванадесет: “Що се отнася до човешките работи, тъй ми рекоха в съгласие помежду си: че египтяните най-напред от всички са измислили годината, разделяйки на дванайсет части годишните времена в нея. И че това го били измислили по звездите. Според мене египтяните са го измислили по-умно от елините дотолкова, доколкото елините на всяка трета година вмъкват един месец заради годишните времена. А египтяните, пресмятайки дванайсетте месеца по трийсет дни, за всяка година слагат пет дни отгоре и цикълът на годишните времена, като се превърти, достига до едно и също място. Жреците ми разправиха и това, че първи египтяните определили прозвища за дванайсетте богове, а елините ги взели от тях; и че първи им издигнали олтари, статуи и храмове и издялали фигури в скалите..."(2.4)
|
Тема № - 12 |
Коментар № - 463 |
|
Erato - 2009-06-22 13:13:28 |
|
|
Това, което бих попитал тук е: Каква реалност се гради чрез текстовете на Херодот, дали миналата, или настоящата?
Текстът на Петър Димитров оставя усещането за велико преселение на народите, подобно на въздушни течения и бури, които са променяли тогавашния свят и в същото време не забравя да подчертае разликите в значенията и промените, които са настъпили в тях. Колонизацията е вид свързаност, сухото сведение има нашарено съдържание... Затова търсейки отговор на въпроса, който поставя проф. Богданов - а именно, дали йонийците, дорийците и траките, в своето велико преселение, са разполагали с реалните си исторически разкази, можем да започнем от това, което казва П. Димитров -
"Херодот очертава митологии, които умишлено не развива".
Защо прави така? |
Тема № - 12 |
Коментар № - 462 |
|
Истинският Сократ - 2009-06-22 11:46:51 |
|
|
|