БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Любовта на царете и любовта на гражданите
Разбирането за любовта в три атически трагедии и във вазописта на художника Мидий

                  фиг. 1                               фиг.  2                     фиг. 3                      фиг. 4


Георги Гочев



Продължавам от проблем, който проф. Богдан Богданов наскоро изтъкна в своя текст “Любов, семейство и власт”, посветен на разказите за любовни отношения при Херодот: несъвместимостта между брака и любовната страст. Ето още веднъж историята, върху която проф. Богданов гради своя анализ и от която ще тръгна и аз. Царят на Лидия Кандавъл, разказва Херодот в Първа книга на “История” (I, 8-12), се влюбил в съпругата си (ērasthē) и понеже бил влюбен (erastheis), въобразил си, че жена му е най-красивата и настоявал на всяка цена да покаже това на своя телохранител и довереник Гигес. Гигес, който отначало упорствал, накрая се съгласил, бил скрит от царя в брачната спалня и видял гола царицата, когато си лягала с Кандавъл. Но тя също го видяла, повикала го на следващия ден и организирала, под заплахата от смърт, отмъщение за своя съпруг, който обидил достойнството й (aidōs). Гигес трябвало или да издебне Кандавъл на същото място, да го убие и да се ожени за царицата, като стане цар на Лидия, или да умре. Гигес избрал да детронира Кандавъл и тази несправедливост, казва по-нататък Херодот (I, 91), била компенсирана няколко поколения след Гигес с краха на неговия потомък Крез, който бил последният цар от династията на Мермнадите.
Проф. Богданов вече показа, че тази любовна история не може да бъде разбрана сама по себе си като конфликт, който се поражда от чисто човешки отношения, засяга хората като отделни индивиди и се решава с човешки средства. Първо, защото е резултат от движение в трансцендентния свят. На Кандавъл, казва Херодот (I, 8), било писано да се случи нещо лошо (hrēn gar Kandaulē genesthai kakōs) и страстта, която го споходила, била един вид заряд за осъществяване на лошата му съдба. Освен това Кандавъл е цар от по-дълъг ред царе – династията на Хераклидите – и следователно е обвързан по род с боговете, които съблюдават справедливото разгръщане на властовите отношения в човешкия свят. Каквото по-късно се случва с наследниците на Гигес от династията на Мермнадите, идва най-вече от бог Аполон. Второ, защото любовната страст дава резултат, който надхвърля границите на двойката: промяна в реда на общностния живот. Тя предизвиква загуба на голяма власт, а като прецедент за успешно желание да се овладява и експанзира, някак скрито предизвиква при управлението на Крез и неразумното уголемяване на Лидия, което завършва с поробването й от персите.  

1. Движение в трансцендентния свят, царска власт, брак, любовна страст, обидено достойнство, отмъщение, голямо неблагополучие в семейството и държавата: тази е семантичната редица, в която Херодот помества историята за Кандавъл, Гигес и Крез. Подобна редица може да се изведе и от три трагедии, представени около или малко след времето, в което е съставена и написана “Историята” (около края на първата половина на V в. пр. Хр.).
Първи пример: “Трахинянките” на Софокъл (трагедията е представена между 430-420 г. пр. Хр.). Деянира чака своя съпруг Херакъл да се завърне. От него няма никакво известие и царицата, която е оставена в чуждия й град Трахис, се безпокои, че нещо лошо се е случило на нейния съпруг. Освен това познава предсказание, според което Херакъл или скоро ще умре, или ще живее благополучно до дълбока старост. Ето първи знак за внимание към движението в трансцендентния свят: писано е да се стане нещо лошо и има голяма вероятност то да стане.
Тревогата на Деянира прелива и се ускорява в любовната страст, която изпитва към отсъстващия Херакъл (ст. 102-111): будува, плаче върху празното легло и прилича на изоставена и жалка птица (athlion ornin). В първия епизод на трагедията нещата привидно се променят, Херакъл се завръща и по пътя за Трахис пристъпва като победител, натоварен със слава и плячка. Но както и при Есхил, който в “Агамемнон” представя тържественото пристигане на ахейския предводител в Микена, завръщането на царя е двусмислено събитие. Какво се е случило междувременно? Херакъл, разказва вестителят Лихас (ст. 248-290), трябвало да робува за една година при царицата на Лидия Омфала, защото бил наказан от Зевс заради убийството на Ифит, син на царя на Ехалия Еврит. Еврит обидил Херакъл, който му бил гост, като се усъмнил с груби думи в точността на стрелите му и после го изгонил от дома си. За да си отмъсти за обидата, Херакъл издебнал Ифит, докато онзи търсел залутаните си коне, пуснал стрела по него и го повалил. После, след като изкупил вината си при Омфала, се върнал в Ехалия, обсадил града и го превзел, за да си отмъсти на Еврит заради позорното робство, което претърпял. Към тази версия за събитията по време на отсъствието на Херакъл обаче се прибавя и една друга. Втори вестител обяснява скрито от първия на Деянира (ст. 351-374), че Херакъл превзел Ехалия заради любовта си към дъщерята на Еврит Йола – водена заедно с останалите пленници в Трахис, – която бащата не искал да му даде за съпруга. Сам бог Ерос, казва вестителят, повел Херакъл в битка (Erōs de nin monos theōn telxeien aikhmasai tade). Какво прави Деянира, която се чувства заплашена от изместване, защото смята – впрочем правилно, както става ясно в края на текста (ст. 1225-1227), – че Херакъл предпочита по-младото тяло на Йола, а не нейната повяхваща хубост? Прибягва към магическо средство, което да й върне страстта на Херакъл. Средство за решаване на страстта, което е плод на страст. Някога, когато Херакъл взел за жена Деянира, трябвало да прекосят пълноводната река Евен. Кентавърът Нес пренасял пътници на ръцете си. Когато дошъл редът на Деянира, той я сграбчил и се опитал да я насили, но Херакъл го убил със стрелите си. Издъхвайки, кентавърът посъветвал Деянира да събере кръвта от раната му, да я скъта внимателно и ако някога Херакъл пожелае друга, тя да използва кръвта, за да върне любовта му. Та именно с този цяр Деянира прави опит да възбуди отново страстта на Херакъл към нея. Намазва с кръвта на Нес красива дреха, изпраща я на своя съпруг, който, доволен от дара, я облича по време на жертвоприношение. От огъня на запалената клада действието на мазилото, в което е примесена отровата на Хидра, с която са напоени стрелите на Херакъл, се ускорява. Дрехата се впива в тялото на Херакъл, героят изпада в агония. Действието на Деянира се проваля и наместо да върне любовта на своя съпруг, тя предизвиква смъртта му. Поради вината, която изпитва, се самоубива в същото легло, върху което го е очаквала да се завърне. Любовното действие на Деянира – точно като действието на Кандавъл – изглежда ненужно и напълно неуспешно. Описало е един празен ход: откъдето е започнало страданието на Деянира (празното легло), там и намира своя край. Обаче на фона на провалените човешки цели се е изпълнил и утвърдил божественият ред. Предреченото на Херакъл се е случило и в неговото осъществяване са участвали най-малко двама богове: Зевс, който е наказал Херакъл за убийството на Ифит, и особено двойката Афродита/Ерос, които са вдъхнали страст на Херакъл към Йола и страст на Деянира към Херакъл.
Трагедията завършва с възстановяване на реда. Херакъл уговаря сина си Хил да вземе за жена Йола.

2. Много близки ситуации, провокирани от любовното чувство, и в две трагедии на Еврипид от същото време: “Медея” (от 431 г. пр. Хр.) и “Иполит” (втората версия, известна днес, е от 428 г. пр. Хр.).
В “Медея” Язон е планирал да се свърже в брак с Главка, дъщеря на царя на Коринт Креонт, и така да осигури по-добър живот на себе си и децата си. С това действие обаче обижда достойнството на съпругата си Медея – внучка на бог Хелиос (каквато е и Деянира) и царска дъщеря. Първа стъпка: достойнството на изоставената Медея, изострено от любовната страст към Язон, е наранено и Медея страда. Стои затворена в женското отделение на къщата, плаче, проклина Язон и брачните обещания, разменени между двамата, отказва да се храни (ст. 16-36). Но за разлика от Деянира изпитва и едно друго чувство: гняв към Язон и към децата си. Текстът я оприличава на току-що родила лъвица, която броди гневно наоколо със смесица между достойнство, носено от самата й царска природа, и обезобразяващо страдание поради понасянето на властта на някой по-слаб (ст. 187-189; 1342; 1358; 1407).
Втора стъпка: среща между Язон и Медея и опит за разрешаване на конфликта. Медея напада Язон (ст. 465-519), че е престъпил брачните клетви и с това е нарушил обещание, дадено пред боговете. Освен това е постъпил неблагодарно, защото тя е пожертвала, за да му помогне да отнесе Златното руно от Колхида, своя божествен род, като е измамила баща си и убила брат си. Язон отговаря (ст. 522-575), че, първо, Медея не бива да се гордее с това, което е извършила, защото то не е било нейно решение, а решение на Афродита и Ерос, които са й вдъхнали любовната страст. И второ, че ако някога тя му е помогнала да отнесе Златното руно от Колхида, той в отплата й е помогнал да напусне варварската страна, в която Медея е родена, и да се прочуе в цяла Гърция. Двамата не стигат до съгласие и продължават да са на различно мнение. Междувременно се е появил Креонт, който заповядва на Медея да напусне Коринт. След нейните молби обаче се съгласява да й отпусне още един ден, в който ще се развие отмъщението й.
Трета стъпка: провалът на убеждаването поражда решение чрез насилие. В началото на трагедията хорът казва, че най-доброто нещо за човешкото съхраняване (sōtēria) в рамките на брака е липсата на конфликт между съпрузите (hotan gynē pros andra mē dihostatē, ст. 14-15). Думата sōtēria, както е употребена в текста, е двузначна. Тя бележи, от една страна, целта на брака: да се съхрани съществуването чрез създаването и отглеждането на деца. Бележи далечното, отложено, планирано спасение за човека. От друга страна, в преобърнатата и конфликтна ситуация на трагедията, бележи скъсяването на тази цел и опасността, която заплашва децата на Медея и обкръжението на Язон.
И тъй, Медея действа. Осигурява си убежище в Атина при цар Егей, на когото може да осигури потомството, от което е лишен. После като Деянира и тя изпраща отровен дар, прикрит в илюзията на предстоящия празник около сватбата на Язон. Но целейки съзнателно смъртта на Главка и Креонт, подлъгва Язон, че е приела неговия план, натоварва децата си с красива булчинска дреха и ги провожда в двореца. Главка, очарована от пищния подарък за бъдещата си сватба, слага булото, отровата започва да действа, изпада в бяс, който напомня за любовната страст, видяна увеличено, лицето й страхотно се обезобразява. Притичалият Креонт сякаш е погълнат от агонията на дъщеря си и умира заедно с нея. Следва втора част от отмъщението на Медея: затваря децата си в двореца и ги убива. Когато Язон се появява, Медея е вече неприкосновена поради чудовищното престъпление, което е извършила и за което може да има единствено божествена санкция – Язон не може да направи нищо, освен да я заплаши с отмъщението на Ериниите, - както и поради това, че е възвърнала могъществото си, символизирано от крилатата колесница на Хелиос, с която отлита за Атина.
Втори празен ход на любовта, която, гледана на нивото на хоризонталните човешки цели, отново не постига благополучен резултат. И обратно, отново пряка или непряка намеса на боговете (Ерос, Афродита, но също и Артемида, Темида, Хеката и Хелиос, призовани за помощници от Медея), която диктува случващото се. И отново осъществяване на трансцендентния ред чрез силата на любовната страст. Първо, може да се каже, че смъртта на децата компенсира престъплението на Язон и Медея в Колхида. Както със смъртта на брата на Медея е прекъснато поколението на цар Еет, така сега е прекъснато и поколението на Язон и Медея. Второ, Язон е нарушил брачни клетви и раздорът между двамата става повод Медея успешно да прокълне Язон със смърт (ст. 1386-1388), която, както е известно от други източници за мита, се осъществява: парче от кораба Арго пада върху главата на Язон и го убива.
И трети пример за същата комплексна ситуация в трагедията “Иполит”. Иполит, син на цар Тезей, извършва хюбрис спрямо Афродита, защото отбягва любовните практики и не почита богинята, а служи само на Артемида, като прекарва времето си в ловуване и скитане по диви места със свои връстници. В началото на трагедията Афродита се появява (ст. 1-57), за да съобщи, че ще отмъсти на Иполит за неговото пренебрежение, като накара Федра, заварената му майка, да се влюби в него. И, разбира се, Федра се влюбва и страда поради любовната страст. Еврипид описва любовното страдание в детайли (ст. 133-140; 198-202): царицата ридае, отказва да се храни, едва се движи без чужда помощ, тялото я боли и при най-малкия досег, в безизходица е, защото желае да сподели страстта си, но изпитва срам и поради това иска да умре. Този път липса на гняв и по-скоро невъзможност да се действа. Но споделено с дойката, любовното чувство стига и до Иполит, който е разярен и въпреки това заклет да мълчи. Федра, която не вижда друг полезен ход, за да спаси достойнството си, се обесва, но наклеветява Иполит в писмо до Тезей. Отново празник и смърт. Тезей се завръща празнично увенчан от участие в мистерии, намира мъртвата си съпруга и писмото, на свой ред се разгневява на Иполит и го проклина. Било му е казано, че е син на Посейдон и затова има право на три желания, които никога до този момент не е използвал. Сега прибягва до тях. Не приема обяснението на Иполит, изгонва го от земята си и измолва смърт за него. Докато кара колесницата си покрай морето, Иполит е нападнат от чудовище, изпратено от Посейдон. Конете се подплашват и стъпкват ездача. Така с намесата на двама богове – Афродита и Посейдон – неговият хюбрис е наказан със смърт. За да не изпадне в хюбрис и Тезей, който не е направил никакво разследване, а е действал в гнева си, и който при вестта за смъртта на Иполит повече се радва, че се е доказал като син на Посейдон, отколкото, че е загубил син, появява се богинята Артемида (ст. 1283-1312; 1325-1342), която се прощава с издъхващия Иполит и заповядва на Тезей да се помири с него.
Трети празен и непроизводителен ход на човешкото желание. И трети пример за утвърждаването на трансцендентния ред чрез внушаването на любовна страст.


3. Това, което прави трагедията, е чрез разказ да трансцендира човешкия ред, за да излъчва внушението, че той не е автономен, а подчинен на един друг, който постоянно се намесва в него. Така чрез съдбата на издигнатите персонажи – царе, царици и герои, които са свързани с богове и поради това влизат пряко в отношение с вертикалния свят – трагедията очертава изобщо норма за човешкото действане, а по отношение на любовната страст, която обзема царете и цариците, очертава и конкретна норма за свързване между хората. По друг начин същата тази норма може да се открие и в конципирания дискурс на някои философски текстове от първата половина на IV в. пр. Хр., в които се изяснява природата и функцията на брачните отношения.
В “Диалог за стопанството” Ксенофонт представя разговор между Сократ и идеализирания стопанин Исхомах. Първата тема, по която двамата беседват, е именно отношението към жената в рамките на брака (гл. 7, 4 и сл.). Два акцента: първо, акцент върху проблема за съхранението (sōtēria) на придобитите блага; второ, акцент върху проблема за реда и неговото управление. Мъжът се свързва с жената в брак, обяснява Исхомах, първо за да се надживее, за да съхрани чрез децата, които е създал и отгледал, съществуването си тогава, когато е вече немощен и недеятелен (в старостта), както и тогава, когато вече не съществува (в смъртта). Но жената служи на грижата да се съхранява придобитото и в друг план: онова, което мъжът произвежда и внася в къщата, трябва да бъде пазено, разпределяно, обработвано от нея. Жената е необходима, следователно, както като съучастник в преборването за безсмъртие, така и като другар в осигуряването на просъществуване. Тя вече не е представена, както я представя Хезиод в епоса “Дела и дни” (ст. 69 и сл.; 695 и сл.), като неизбежния и свадлив разсипник в живота на мъжа, а тъкмо напротив – като страж на неговото богатство и довереник на неговите планове. Сравнена с тази норма, ситуацията в трагедията изглежда извънредна. Медея произнася дълъг монолог (ст. 230-266), в който същите задачи на съпругата са дословно представени като голяма несправедливост спрямо нея: тя е, първо, откъсната от своя род, за да влезе като чужда в рода и полиса на съпруга си; второ, сякаш е окована в къщата и няма накъде да мръдне и да се разсее, докато съпругът може да се движи из пространството навън, да общува и да намира множество разтухи; трето, принудена е да ражда и да отглежда деца. По тази причина, казва Медея, свързването със съпруг е много опасна игра за жената. Игра, която трябва да се играе безстрастно и обмислено, защото ако случи на добър съпруг, всичко е чудесно; ако обаче налети на лош, всичко тежи, включително децата и необходимостта чрез тях да се съхранява несправедливото отношение на съпруга. 
Оттук и вторият акцент в трактата на Ксенофонт: за да се изпълняват тези две задачи – осигуряването на просъществуване и безсмъртие – мъжът и жената трябва заедно да управляват добре производителните и възпроизводителните практики, да заемат точно определени места и функции в пространството, да отделят необходимото от излишното, като стопанисват предвидливо импулсите си за промяна, както и да предлагат един на друг нещо като прозрачност на своите еротични желания. Когато съпругата на Исхомах се показала пред своя съпруг набелена, с почервени устни и върху високи обувки, та да изглежда по-грациозна, наместо да се отдаде на любовното очарование и да влезе в тази театрална сцена, Исхомах изстудява страстта на съпругата си и даже я порицава с думите, че онова, което съставлява очарованието на брака, е неприкритостта и правилното място спрямо мъжа в ролята му на стопанин и господар, а не в ролята му на сексуален партньор (гл. 10).
Бракът се описва от Исхомах като нормативно пространство, в което любовта е идентична с добродетелта “благоразумие” (sōphrosunē). В този тип отношения играта между видимо и невидимо, между скрито и открито, която разиграва Кандавъл, дрехите, мазилата и магическите средства, предизвикващи страст, с които си служат Деянира и Медея, финото и сладко самонаказание, съпровождащо любовната мъка, са изключени. Бракът, както го схваща и представя Исхомах, е дотолкова еротичен и интимен, доколкото всяка страст и всяка форма на привличане, кокетство, разкрасяване и подмамване бива потушена и сякаш измита от напомнянето, че брачната връзка трябва да изглежда като надеждна и справедлива форма на общество, изградено, за да обслужва високи и трудни цели. По тази причина жестовете на еротичното желание са заместени от жестовете на пресметната промяна. Съпругата на Исхомах е красива не като половинка, с която може да се споделят телесните удоволствия, а като половинка, с която се споделя къщата и малкият полис на стопанина. Тя, казва Исхомах (гл. 10, 10-13), е най-хубава тогава, когато застане по господарски покрай стана, когато разкрасява тялото си с месене на хляб, разпъване и тупане на дрехи, обучаване, назидаване и наказване на робите.
В “Закони” (IV, 721A и сл.; VI, 773A и сл.) Платон разсъждава за брака по сходен начин, като прави още по-явна връзката между брачната и политическата общност. За Платон бракът може и трябва да служи не само като инструмент на човешкото безсмъртие, но и като инструмент на устойчивото човешко съществуване в режим на уравняване между хората и привилегироване само на онези различителни страни от човешката природа, които се допълват взаимно. По тази причина в Шеста книга на “Закони” (773А и сл.) Платон определя, че брачната общност трябва да служи на това да фокусира и изравнява различията между характерите и социалните положения на гражданите. По-богатите трябва да се женят за по-бедните, по-необузданите – за по-кротките, по-бързите – за по-бавните. И чрез взаимен контрол да се достига до средното положение, което Платон описва чрез образа на виното, разреждано с вода, за да се намали опияняващият му ефект (773D). Този модел, представен в “Закони”, изглежда като правилното структуриране на човешкото неравенство, което, според първата реч на Сократ във “Федър”, се засилва от любовната страст. За да управлява обекта на своето еротично желание, влюбеният, казва Сократ, “няма да иска да търпи нито по-силен любим, нито равен на себе си, а постоянно ще действа да го направи подчинен и по-нискостоящ” (239А, пр. Б. Богданов). Да го направи неучен наместо учен, страхлив наместо смел, неспособен да говори наместо оратор, с муден наместо с бърз ум.
Гръцките политически мислители изобщо схващат брачната свързаност като аналогия на полисната (срв. и Аристотел, “Политика”, I, 1252a 26 и сл.; “Никомахова етика”, VI, 1134b 14-16; X, 1158b 11 и сл.; 1160b 32 и сл.). Бракът е сякаш по-малък и обърнат навътре към себе си полис, който се осмисля, обяснява, гради и ръководи чрез същите категории, чрез които и по-голямата свързаност между гражданите. Той е поле на същите идеали, на същите властови роли, на същите добродетели и спогодби. Както в полиса, така и в брачната общност може да има справедливо управление (това между Исхомах и неговата съпруга), което Аристотел определя като аристокрация (“Никомахова етика”, X, 1160b 32 и сл.), или ексцес, перверзии и тирания (като в отношенията между тирана Периандър и съпругата му Мелиса, за които разказва Херодот в “История”, III, 50; V, 92, или като в отношенията между влюбения и любимото момче според първата реч на Сократ във “Федър”). Така философската рефлексия върху брака от класическата епоха, както показва Мишел Фуко във втория том от “История на сексуалността”, стъпва върху разбирането, че страстта и удоволствието от любовните отношения са нещо несъвместимо, излишно и дори опасно за реда, който мъжът и жената трябва да осигуряват. Наместо да говори за “освобождаване” от тежестта на брачния навик, или за “консумиране” и “заздравяване” на брака, гръцкото философско мислене говори по отношение на еротичното поведение за застрашаване на брака и едва ли не на целия човешкия род заради пилеенето на добре очертаната екзистенциално и икономически ценност да си свързан с друг човек. Било чрез усилването на активната и пасивната страна, било чрез преформулирането на властовите роли любовната страст сякаш преобръща правилата на полисното съществуване, нарушава нормата за равенство и споделено управление, която определя пространството на гражданската власт, и облича влюбения в царски и тиранични одежди.


4. Какво обаче представлява това чувство, което е изключено от живота на средния гражданин и от неговите слова, което е запазено само за царе и царици, свързани с боговете, което преобръща хода на човешкото съжителство и предизвиква неблагополучие? Какви са неговите симптоми, как протича, как нарушава нормата, конципирана в трактатите от IV в. пр. Хр.?
Първо, в трагедията любовната страст има устойчиви външни белези, които я характеризират като извънредно състояние на тялото. Затова и най-често тя се определя като болест (nosos). Както и при Сафо (срв. фр. 31 Lobel, Page; срв. и описанието във “Федър”, 251А), любовната страст е болка, трескавост, слабост, изтръпване при вида на обичания. Освен това е плач, отказ от храна, болезнено будуване, непоносимост към докосвания и шум, засилване на усещането за срам в говоренето и жестовете. И още преливане между ситуацията на тукашното, в която обектът на любовната страст е далечен, и ситуацията на някакво друго, в което той е близък и постижим. Така Федра (“Иполит”, 215-231), която се намира в двореца на Тезей, си представя, че е ловджийка, която споделя същото пространство и същите практики, които споделя и Иполит.
Второ, любовната страст не е еднотактова. Тя се разгръща в някакво многотактово протичане. Федра обяснява, че любовта й към Иполит е преминала през три фази (“Иполит”, 391-402): първа фаза, сполитащо влюбване и нежелание то да бъде изказано с думи и признато поради двусмислената роля на езика, който може да утвърди и нещо, което е неистина; втора фаза, разпознаване на влюбването като безумие и опит то да бъде излекувано с разум; трета фаза, провал на тази терапия и желание за смърт.
Тези три фази на любовната страст могат да се разпознаят и като фазите, които съставляват човешкия план на разказа в “Трахинянките”, “Медея” и “Иполит”. И в трите трагедии говоренето за чуждата и своята страст е двусмислено и предизвикващо голяма промяна с неблагополучен резултат. Вестителят говори на Деянира за любовта на Херакъл и това предизвиква действието на Деянира; дойката говори на Иполит за любовта на Федра и това предизвиква самоубийството на Федра; Язон говори на Медея двусмислено за липсата на страст към Главка и за това, че още е влюбен в Медея, но не успява да я убеди и Медея предизвиква смъртта на Главка и децата си. И в трите трагедии има също така опит за прилагане на някакво изострено рационално средство, което да разреши и уреди ситуацията на безумие и безредие. Но понеже това средство произлиза от ексцесивна и болна ситуация, неговите резултати не могат да бъдат други, освен умножаващи безредието. Деянира прибягва до хитростта с мазилото, за да възвърне страстта на Херакъл и се проваля. Медея прибягва до сходно действие, за да си отмъсти на Язон, и успява, но в резултат възвърнатото й достойнство е примесено с голямо лишение, защото е прекъснала рода си. Федра по подобен начин измисля хитростта с писмото, за да спаси себе си и децата си от срама, който е претърпяла, но в крайна сметка е разкрита от появата на Артемида и планът й пропада. И най-сетне – и в трите трагедии онези, които не успяват да овладеят любовната страст, умират.
Трето, макар че любовната страст има външни симптоми, диагностицирани много точно върху определени зони на човешкото тяло, както и устойчиво протичане, свързано с човешки действия, тя не може да се определи като автономно човешко дело или състояние. Любовната страст има вертикален коефицент. Произхожда от плановете, действията, движенията в трансцендентния свят и по тази причина не може да бъде напълно и успешно конципирана, изказана, отблъсната или управлявана от човека. Тя по особен начин конструира ситуация, в която извънредната и голяма сила на тираните, царете и цариците върху човешките средства, се дублира от извънредната и голяма сила на боговете върху човешкия свят. Затова и любовната страст, която обзема героите на трагедията, е царствена, каквито са и те самите, а Ерос е провиждан като тиран (Софокъл, “Антигона”, 781-800; Еврипид, “Иполит”, 525-544), който разкрива и поддържа голямото неравенство между боговете и хората.
Така че възгледът за любов в трагедията сякаш стои на пресечната линия между два типа дискурс: дискурсът на науката, вече достатъчно развит във втората половина на V в. пр. Хр., който учленява, разделя, диагностицира, като описва рефлексивно причините и симптомите за дадено човешко състояние в системата на някакво обективирано разбиране за човек; и дискурсът на мита и литературата, който динамично свързва и обяснява човешкото състояние с по-широка норма за свят и ред, откривана чрез колизията между трансцендентна и човешка ситуация. По тази причина възгледът за любов в трагедията обособява и дефинира, но и свързва дефинирания обект с други дискурсни редове. Любовта е нещо различно от другите човешки състояния, което развива собствени белези, но и нещо, което може да се разбере като човешко състояние само във връзка с теологичните и политическите представи, следователно в категориите и белезите на властта и уредбата на световния ред, и най-сетне нещо, върху което се прилага модел за правилно и неправилно протичане. Дойката в трагедията “Иполит” казва следното (ст. 251-257):

“Животът дълъг толкоз много учи ни,
че трябва помежду си по-въздържано
да се обичат (metrias philias) и привързват смъртните –
не до самото дъно на душата си,
любов приспособима във гърдите си
да имат – да се стяга и отпуска тя.”
(пр. Т. Кръстева)

Затова правилната любов може да се представи според трагедията като понижена и оздравена страст, като редуване между по-силни и по-слаби преживявания, като умерено дишане. Когато към това се прибавят и нормите, конципирани в трактатите от IV в. пр. Хр., правилната любов, изглежда, е тази, която се развива в условията на демократично или аристократично уредено пространство между мъжа и жената, в което се достига до благополучен резултат: материални блага и деца. С оглед на този резултат правилната любов трябва да е и внимание към вертикалните положения при съставянето и провеждането на хоризонталните цели. Обратно, неправилната любов е страст без внимание към мярата; болестно състояние, прекалена разпуснатост или стегнатост; неумерено подчиняване на властта на желанието и същевременно неумерено действане, за да се изпълни тази тиранична власт. Неправилната любов е без благополучен резултат; тя е лоша събитийна промяна, която води до неблагополучие не само за отделния човек, но и за семейството, рода и полиса, който той представлява.


5. Така е може би на нивото на протичането на любовта. Въпросът обаче е да се схване, че това протичане, в което се утвърждава норма, става възможно, доколкото трагедията реагира на света “митически” – в смисъла, който проф. Богданов влага в този термин: чрез разказ представя космоса и човека най-малко в два свързани плана на тукашно и отвъдно, нестабилно и устойчиво, безредно и уредено. Оттук разказът в трагедията се движи, свързвайки постоянно две огледални ситуации: преобръщане на нормата в тукашния човешки свят, съотнесено с уреденост и хармония в трансцендентния.    
Ето три примера за този модел.
В “Трахинянки” Херакъл се е преборил за Йола, към която изпитва страст, но е свързан в брак с Деянира, която на свой ред изпитва страст към него. Човешкото пространство, в което тези фигури могат да се поставят, би изглеждало по следния начин: две равни по ранг жени, две царици, свързани чрез страст с един мъж. Същата тази ситуация, която е представена като извънредна, е дублирана трансцендентно от друга, в която двама мъже, изпитващи страст към една жена, водят двубой за нея, ръководен от богинята на любовната страст. Хорът разказва (ст. 497-525) за някогашната битка на Херакъл с бог Ахелой, на когото била обречена Деянира, и всичко в тази борба изглежда хармонично и уредено. Краката на противниците са симетрично сплетени (amphiplektoi klimakes), челата им са симетрично опрени едно в друго (metopōn plegmata), Афродита стои в средата на бойното поле (en mesō) и ръководи двубоя, развиващ се като театрално или спортно представление пред нея, в същата поза и със същата пръчка (rabdonomei), с която стражите в театъра или на стадиона обуздават хаоса на тълпата, и най-сетне, Деянира стои спокойна и с ведър поглед (euōpis) встрани от гълчавата (par’okhtō).
В “Медея” човешкото пространство на полиса Коринт, където се развива действието, е по подобен начин безредно. Брачната норма е разрушена и Медея иска да убие децата си. Хорът си представя тази ситуация (ст. 410-420) като голямо бедствие, в което реките са потекли наобратно, в което справедливостта и вярата в боговете е изчезнала напълно. Обратно, ако Коринт е видян като тукашното, където любовната страст е преобърнала всичко, Атина е видяна като далечното, отвъдното и трансцендентното, където любовта е част от реда и хармонията в света. В стихове 824-845 Афродита и Ерос се свързват с очарованието и умереността в града на Егей, където в края на трагедията ще замине Медея.
В “Иполит” се вижда още по-добре грижата за представяне на цялостен свят, в който нерешимите човешки конфликти са осмислени и възможно разрешени чрез трансцендирането им в божествени конфликти. Всичко, което се случва между Федра, Иполит и Тезей, е в пряко отношение със случващото се между Афродита и Артемида, към които към края на трагедията ще се прибави и намесата на Посейдон. Между Федра и Иполит, както и между практиките и пространствата, които двамата символизират, не може да се установи ред и помирение, затова и двете крайни човешки положения се оказват лоши и неуспешни. Добро и благополучно е редуването, съотнасянето, известната търпимост на едното към другото, която се вижда в противопоставянето между Афродита и Артемида, за което в края на трагедията Артемида казва (ст. 1327-1330), че според божествения закон едно божество никога не може да застава открито срещу волята на друго.


6. Обаче единен ли е този свят на образи и внушения, свързани с любовната страст? Или е по-богат и по-компромисно настроен, отколкото си го представяме, когато четем трагедиите и трактатите върху брака?
Върху хидрия от Британския музей (фиг. 1), дело на атинския художник Мидий, чието творчество, изглежда, се разгръща в периода, в който са представени и трагедиите на Софокъл и Еврипид (между началото на Пелопонеската война и годините на Никиевия мир), може да се види следната съвкупност от сцени: в горната част на съда е изобразено как Диоскурите Кастор и Полидевк отвличат дъщерите на Левкип, в долната Херакъл, който извършва единадесетия си подвиг – отнасяне на златните ябълки от градината на Хесперидите. В горната част на съда се виждат още Зевс, който наблюдава действията на Кастор и Полидевк, и богинята Пейто (богинята на убедителността), която сякаш отлита от сцената на грабежа; в долната – героите, свързани с легендарната история на Атина, Акамас, Антиох, Хипотоон, Ойней и Демофон, както и Медея, облечена във варварска туника. Това, което свързва двете големи сцени, е общ семантичен ред, съставен от елементите очарование, пожелаване, кражба, безредие, утвърждаване на ред. Кастор и Полидевк, разказва късноантичният митограф Аполодор (“Библиотека”, III, 117), пожелали да вземат за жени двете сестри Фебе и Хилаейра, които обаче вече били обещани от баща им на братята Линкей и Идас; затова и те били заграбени, а после Кастор и Полидевк трябвало да се преборят с измамените женихи – същият мотив – изобразен и от художника Полигнот в светилището на Диоскурите в Атина (Павзаний, I, 18, 1), – който се представя от Софокъл и в мита за Херакъл и Деянира. Що се отнася до втория мит, изобразен върху хидрията, той не намесва пряко любовното пожелаване, но включва същите структурни елементи, които градят и любовната ситуация: Херакъл е задължен от Евристей да извърши надмогване, трудна и нечовешка задача; онова, което е пожелано – ябълките, пазени от Хесперидите, – не е обичайна човешка ценност, а ценност с вертикален коефицент (любовен и подмладяващ дар от Гея за сватбата на Зевс и Хера); по тази причина то не може да се открадне без помощ отгоре и без прилагане на необикновени средства. Според Аполодор (“Библиотека”, ΙΙ, 113 и сл.) Херакъл се добрал много трудно до мястото, на което се намирала градината на Хесперидите, а когато стигнал там, не използвал, както обичайно, голямата си сила, а си послужил с убеждаване (оттук и едно първо обяснение за присъствието на богинята Пейто върху съда), успял да убеди титана Атлас да подържи небето наместо него, докато онзи му донесе ябълките, до които имал достъп поради своя произход. Накрая смесването между очарованието от пожеланото и кражбата, извършена с необичайно средство, обяснява и присъствието на Медея, която много ясно символизира тъкмо тази страна от човешкото поведение.
Изобразеното върху хидрията напомня за ситуациите в “Трахинянките”, “Медея” и “Иполит”. И върху съда от Мидий светът се осмисля двупланово, чрез противопоставяне и конфликт. Обаче това противопоставяне, подтикнато от любовното очарование и желание, както и безредието, което то подбужда, е изцяло уредено и хармонизирано. Първо, фигурите са симетрично разположени в пространството, както са разположени и в хоровата партия от “Трахинянките”, описваща борбата между Херакъл и Ахелой. Второ, позите на телата откриват не болка и страдание, а отпуснатост, спокойствие и едва леко напрежение на мускулите като при игра. Херакъл, който трябва да отнесе ябълките, не се движи, а стои седнал и наблюдава как една от Хесперидите ги къса за него. Дъщерята на Левкип по-скоро играе с преследващия Кастор, отколкото да се бои и истински да бяга от него (фиг. 2). И трето, динамиката на ситуациите се подчинява на някакво общо впечатление чрез поместването на фигури, които показват статично общия смисъл на сцената като помирение и ред. Пейто, убедителността, двусмислено е обърнала гръб на случващото се горе и долу: тя хем присъства и показва, че всичко се извършва според нейните правила, следователно без насилие, хем се държи настрана и донякъде се дистанцира. Подобно е положението и на Зевс: настрана от сцената, но изобразен така, че показва съгласие. Изобщо онова, което в трагедията прави светът разединен, тук е изобразено свързано. Свързано е и разединението между близко и далечно, чуждо и свое. Градината на Хесперидите, която се помества от гръцкото въображение в краищата на света, е символично приближена до неговия център, Атина, чрез легендарните герои, които стоят в нея; чрез мита за Диоскурите – богове, свързани с Пелопонес – е приближена и Спарта, с която Атина в този период воюва и спрямо която гради идеологията си.


7. Афродита и Ерос са постоянни персонажи върху съдовете от ателието на Мидий. Но върху нито един от запазените по-цялостно съдове – за около двеста частично и цялостно запазени съда се смята, че принадлежат или са повлияни от Мидий – Афродита и Ерос не се представят така, както се появяват в трагедията: като предизвикващи безредие и страдание, отмъстителни, тиранични богове. Ако някъде е изобразено безредие, то е игриво и безобидно, лековата и раздвижена част от общото впечатление за ред: като Ерос, който усмихнато хвърля камък (фиг. 3) или гони заек (фиг. 4). На много места Афродита е съпровождана от фигури на красиви девойки, около които се четат изписани имената Еуномия, Еудаймония, Пайдия, Талия и т.н. Богинята е оградена от персонифицирани понятия, които изразяват добрия ред, щастието, благополучието, здравето, богатството в демократическия полис. Това сякаш не е същата богиня, която в трагедията разрушава семейния и общностния ред, която подтиква към смърт и разрушение, а онази, която е чествана на много места в Атина (известни са най-малко три светилища и култа на Афродита в Атина от класическия период), която покровителства възраждането на природата и човешкото възпроизводство, която в някои гръцки полиси (Наксос, Тасос) покровителства дори дейността на гражданските служители, които я почитат със специален култ.


8. Дали обаче действително различието в схващането за любовта в трагедията и вазовата живопис от същия период е толкова голямо, колкото привидно изглежда? Първо, открива се пряко сходство между изобразяването на любовта в трагедията и в живописта: трагедията огледално насочва полето на любовното безредие към поле на любовния ред, което прилича много на изобразяваното от вазовата живопис. Очарователната градина и спокойствието, за което мечтае Федра (“Иполит”, 208-211), или пък атинската хармония на Афродита и Ерос, която описва хорът в “Медея”, несъмнено могат да се открият върху съдовете от Мидий. Второ, също като трагедията и вазописта на Мидий си служи с понятия. Функцията на персонифицираните понятия върху вазите може да се разглежда като особена реплика на хоровите партии в трагедията, които разсъждават по-едро и по-абстрактно върху случващото се в разказа.
И трето, различието е не толкова в целта, колкото в средствата и в контекста на репрезентиране. Казано с теорията на Аристотел в “Поетика”, става въпрос за различни начини да се подражава и моделира една и съща човешка реалност. Трагедията е част от празник, на който присъства цялото гражданско тяло, което се идентифицира като свързано и единно именно чрез разказа за злощастните събития, спохождащи издигнатите хора и царете, неспособни да намерят средното положение във властта над себе си и другите. Чрез високите страсти, обземащи царете, всъщност се говори скрито за неблагополучието на всяка крайна и тиранична власт и за успеха на реда, основан върху помирителни и средни състояния. Освен това доколкото е част от празник, който преобръща нормата на делника и насочва хода на гражданското време вертикално, трагедията успява да вмъкне в погледа върху живота повече свят от наличния и видимия в хоризонта на човешките цели, да утвърди внушението, че човешките отношения и свързаности не се развиват само праволинейно, а и в ход нагоре и надолу, и така да осмисли човешкото благополучие като успешно редуване между действието, основано на премерена възможност да се действа, и претърпяването, основано на трансцендентната норма и разбирането, че светът е подчинен на устойчив ред, по-широк от човешкия и независим от него.
Повечето от съдовете от ателието на Мидий са вещи с особен статут, който може да се сравни със статута на прозаическите философски разсъждения върху брака. Не са обикновени съдове, използвани всекидневно в бита, а съдове, които конципират употребата си в минималните жестове на лукса, даряването и пируването на богатите, както философската проза един вид конципира учено и изящно употребата на всекидневния прозаичен език. Те не участват в същия контекст, в който участва трагедията. Това е по-скоро контекстът на малката приятелска общност, съставена вероятно от знатните и богатите; средата на хората, които вече са свързани преднамерено чрез своята отличеност, чрез общите дела, които вършат, и общото разпускане, на което се отдават в момента на пируването. Затова и тези съдове имат друга задача, различна от задачата на трагедията. Наместо да разширяват визията за света, като го представят многопланово, динамично и събитийно, трябва да го направят по-малък, обозрим и уютен, по-кротък, по-приятен за живеене и същевременно не толкова строго нормативен; да допуснат в него известно нарушение, очарование и страст, които не заплашват производителните цели на всекидневието.    


* * *

За да не затруднявам четенето на текста с множество препратки към специализирана литература, тук посочвам само няколко работи, чиито общи тези и изводи използвам. За структурата и сюжета на атическата трагедия: Б. Богданов, “Жанрова система, сюжет и мит в атическата трагедия”, в Б. Богданов, Мит и литература, София, 1985, 131-168; за етиката на любовните и брачните отношения в класическата гръцка епоха: M. Foucault, Histoire de la sexualité 2. L’Usage des plaisirs, Paris, 1984 (на бълг. М. Фуко, История на сексуалността 2. Употребата на удоволствията, пр. А. Колева, Плевен, 1994); за двусмислието в трагедията: J.-P. Vernant, “Ambiguïté et renversement. Sur la structure énigmatique d’Oedipe-Roi”, dans J.-P. Vernant, P. Vidal-Naquet, Mythe et tragédie en Grèce ancienne 1, Paris, 1972, 99-131; за култовете към Афродита: O. Broneer, “Aphrodite on the North Slope of the Acropolis in Athens”, Hesperia 1, 1932, 31-55; F. Sokolowski, “Aphrodite as Guardian of Greek Magistrates”, The Harvard Theological Review 57.1, 1964, 1-8; за художника Мидий: L. Burn, The Meidias Painter, Oxford, 1987 (вазовите изображения са взети от тази книга).        


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Теодоте-Крадле,

Изкуши ме да се размисля с изгарящия си въпрос „Сигурно ли е, че четенето снабдява с действителност всички читатели и тази действителност – действителна действителност ли е, или е само “усещане за действителност”?

Не бих могла да съм сигурна дали четенето снабдява с действителност всички съвременни читатели, струва ми се че може би не. С по-голяма увереност мога да отговоря на втората част. Действителна действителност (за себе си, а и за други) може да изгражда четящият, който знае за какво става въпрос, и е в състояние да мисли и съпреживяващо да въобразява четенето. Знаещото-промислено-въобразено-повярвано четене неминуемо довежда до действия-поведение, с които именно се и одействителностява.

В този смисъл не съм съгласна с това „Колкото и да изглежда динамично обаче, Аристотеловото “динамично” всъщност е “статично”, защото в него се сблъскват ситуации със статута на «е» и дори на «трябва да е». “Промяната” е затворена в рамките на разказа. Ние оставаме затворени в четенето… Ще трябва да се сменят ери, за да се случи промяната, при която разказът и действителността да се докоснат чрез едно бавно издърпване, направено от феноменологията на Хусерл и Ингарден, от рецептивната естетика на Изер, от херменевтиката на Гадамер и Яус, от херменевтиката на Рикьор – така, че промяната в текста да може “да се използва за лични цели” - ще трябва да преминат векове, за да може читателят да стане част от промяната на разказа – поне за времето, между кориците на началото и края...”

Антични текстове, с които разполагаме, някак подвеждат, че античната култура е култура на писаното-четено-в-усамотение слово. Проф. Богданов не на едно място в „История на старогръцката култура” подчертава, че старогръцката култура е на първо място култура на устното слово. И Аристотел на първо място е говорил на учениците си устно. Когато Александър Велики го обвинява, че е публикувал учението си (и Александър вече няма да е уникален с познанията си), Аристотел го успокоява, че тези, които не са слушали устните му беседи, не биха могли да разберат написаното. Всъщност написаното, както от Платон така и от Аристотел, е нещо като сборник с „преговорни резюмета” за учениците/слушателите им. Учениците и слушателите на старогръцките философи, поети (и други пишещи) са можели без затруднение да промислят, въобразяват и одействителностяват прочетеното, понеже преди това са го слушали в устни или наблюдавали в пърформативни (т.е. живи) варианти, а някои дори са участвали в създаването му. Подобна роля са играли и изображенията в античната (а и византийската) култура – те са инструменти за припомняне на знаещи-мислещи-вярващи нелитературници. Разказът и действителността са били в много по-голяма близост в античността, отколкото в новите времена, и то именно заради обезценяване на устното слово в съвременността. Все пак, в източна Европа този процес е текъл с по-бавен темп, а и античната традиция не се е стопила съвсем, както на запад, където се е наложило да се прави „Възраждане” на Античността (доколкото са можели да я разбират по литературни и археологически сведения). На Балканите и в Мала Азия (може би и в Южна Италия) античната традиция не е тотално прекъсната, колкото и малко на брой и тънки да са нишките, които са останали в пълна протяжност.

Преди няколко дни се върнах от изследователска обиколка на долното течение на Места и Пангей (и в българско и в гръцко). Всеки път се прехласвам как в тези земи и днес са преплетени в любовна прегръдка тракийски, старогръцки, български, византийски, османски и новогръцки неща. Под най-високия връх на Пангей (планината на Резос и Орфей), в манастира на Богородица Икосифиниса (античната Богиня Майка?), с български имена „Богородица на Косиница, Кушница или Козница”, на гръцки „Панагиа ту Пангеу (Всесвятата на Всеземието), беше пълно с българоговорящи елини. И си говорихме на един двуезичен говор, който на тези хора им е „майчин” от времената, когато земите са били османски или византийски, по същия начин, по който прадедите им са били двуезични, когато местата са били тракийска околност на атинската колония Амфиполис. Разказаха ми много неща, които те вярват и живеят. Оставиха ме да ги промислям, да си ги въобразявам и да се променям. За тях манастирът е всесвят, защото Богородица била родила Христос на едно място малко над манастира. А чудотворната й икона е едно неизрисувано парче дърво. Всъщност представлява две дървени парчета (ксоанони?) – едното за Всесвятата Майка на Бога, а другото за божествения й син. Тези нелитературни билингвисти няма как да знаят, че вярванията им противоречат на християнската догма, или пък че може да са свързани със старите гърци и траки (околността е наситена със светилища на Дионис, Кибела, Атис). Това се виждаше само от моята камбанария, но пък аз нямах намерение да ги разстройвам. Като ги питах какви са, казваха че са елини, но че са местни от време оно, за разлика от другите елини наоколо, които не били от тия места и не говорели и български като тях. И те, и аз, се чувствахме щастливи, че сме срещнали подобни на себе си хора – живи артефакти, стоящи в страни от възрожденските и модерните националистични теории на Балканите.

ПП: Във връзка с появилите се коментари докато пишех моя, искам да ти кажа, Теодоте-Крадле, че моето лелинско признание го имаш (без благосклонна усмивка, както се вижда от горното ми опониране), именно защото не се занимаваш с помпозно цитиране на велики имена, а с промисляне-въобразяване-вяра-действие-промяна, които правиш с текстовете. Ти създаваш действително друга действителност и за мен, не само за себе си. Това не значи, че ще спра да ти опонирам, когато мисля че има за какво :-))).
Тема № - 13 Коментар № - 594 Лелята на Сократ - 2009-08-01 15:53:34
Отговарям на Анита, която, доколкото разбирам казва: “Ако участниците във форума цитират авторитетни имена, за да подсилят коментарите си, това е защото те вярват, че тези имена ще им осигурят не само благосклонна усмивка, но и признанието на техните колеги, че тяхното виждане се поддържа от някой, когото всички обожават.”, а след това ни пита: “Кога личното мнение е загубило вашето доверие?”, но само да припомня, че преди това самата тя ни затрупа с теории от Колингууд, Ингарден, а накрая и от проф. Димитров! Затрупа ни с ценни коментари, но ето сега тя обръща нещата и като същински Сократ ни емва в обратна посока.

В интерес на истината – права е! И за мен, първото доказателство, че е права, е начинът, по който ГГ включва и цитира професор Богданов в своя голям текст. Защо? Първо – не виждам същинска връзка между теорията на проф. Богданов по Херодот и поставянето му в текста на ГГ – дори проблемът, който ГГ посочва като проблем, поставен от проф. Богданов, е само един канонен проблем за старогръцката литература въобще, докато текстът на професор Богданов работи на изключително много нива, преизпълнени от проблеми – видовете разказ, монтирането на разказа, общите структури на разказа и на властта, забавянето на сюжета, преходите малък-висок разказ, особената функция на любовта като конструкт на читателя – а Кандавъл и Гигес са само, така да се каже – тези, които показват упражненията:-). Старогръцката литература е създала неща, които са много по-големи от обикновената сюжетност. Второ – какво точно се има предвид с включването “митически” – в смисъла, който проф. Богданов влага в този термин”, ако въпреки пояснението, професор Богданов все пак има две крайно различни теории за митическото, като доколкото добре познавам неговите текстове, “митическото”, което може би визира ГГ, е точно това митическо, от което професор Богданов се е преобразувал. Но и дори да не е така, аз знам за тези две “митически” и би ми било интересно да видя как те се съотнасят в сюжета на ГГ. Разбира се, искането ми е нахално и разлигавено, но наистина би ми било интересно.

По отношение на моето лично мнение, въпреки лудия ми словоред и неравна мисъл (които вероятно са цяло приключение за Анита), много се надявам в коментарите ми добре да личи, че това, което е важно за мен в този форум, са именно текстовете на професор Богданов и по-точно линията на литературната теория, която той изгражда. Моята тактика е да откривам и изваждам неговата методология и терминология из под шарките на старогръцките сюжети, така че прилагайки ги към други анализи, да се вижда (да изпробвам) функционалността им. Всъщност, в моя присвояващ егоизъм професор Богданов винаги си е бил най-добрият литературен теоретик, а пък за други може да е историк, философ.. и те тогава да си търсят други методологии и терминологии. Да – в книгите на професор Богданов има много литературна теория – а за мен това е най-функционалната и приложима наука, която събира в себе си много науки и светове. Понякога обаче в текстовете му има и Бог, ако Бог е най-великото нещо, което може да мислим като същност и според мен такова е положението с текста “Четенето, читателят и другите”... Но да не се отклонявам. Литературната теория на професор Богданов може да се използва, не просто да се цитира. Може да се вземе и да се използва така, както по никакъв начин не биха ми били полезни “благосклонните усмивки и признанието на колегите”. Е, това с “обожаването” в коментара на Анита е малко гадничко... и предизвиква ревността ми, но все пак не е важно колко те обожават, а колко те разбират... нали?:)

Затова, Анита, дано личното мнение не е изгубило доверието ни и още по-важно – дано личните мнения, които се появяват тук да успяват да спечелят доверието ни. В тази сесия малко потънаха две такива лични мнения, затова може би е редно да се върнем към тях, към въпросите на Невена Панова и Владимир Маринов, а не всеки път, когато се появи лично мнение, да се отърваваме, като го наричаме – я “разтревожено”, я “сантиментално” и “крадливо” – както направихте с мен:)))!

Тема № - 13 Коментар № - 593 Теодоте-Кradla - 2009-08-01 14:34:33
This time I shall write in English. While it is no doubt useful to evaluate literary, philosophical or historical texts through the combined lenses of commentaries and commentaries of commentaries, in this forum there is a disturbing tendency to ‘legitimize’ one’s comments by citing or merely mentioning important names. Why are comments on the texts, theories or topic under discussion composed against the background of well-known or less well-known authoritative figures and written at the expense of expressing a critical opinion? Summary does not warrant for analysis or argument because the evidential value of summary is mere hearsay, whereas argument at least provides a line of proof. Let me be clear: if Cardinal Bellarmine consults his Bible to find out what to believe about the heavens rather than consulting the telescope, this is because he believes the Bible to be the revealed word of the Creator of the heavens. If participants in the forum cite authoritative names to bolster their comments, that is because they believe that said names will secure them not only a benevolent smile of the cited authority but the recognition of their peers, that their view is supported by someone everyone reveres. Let me not be misunderstood: by providing us with a link to professor Bogdanov’s text, Teodote has put at our disposal an interesting and valuable contribution to the theory of literature. Our task should be to think about the implications of the views put forward by professor Bogdanov or Georgi, rather than to evaluate Georgi’s views in terms of professor Bogdanov’s text and/or other important authors such as Husserl, Ingarden, de Saussure, Barthes or Lévi-Strauss. When did personal opinion lose your trust?
Тема № - 13 Коментар № - 592 anita - 2009-08-01 11:19:21
Сигурно Георги Гочев се е подсетил за тези “определения и схеми” от текста на професор Богданов - "Нещастието на властника. Царските новели в "Историята" на Херодот", но е пропуснат един много съществен момент – това, че промяната в текста извършва промяна и в читателя, изграждайки за него действителност. А според мен такъв е и моделът за представяне на контекст – голямо ясно виждане на/над няколко успоредни равнини, или както казва професор Богданов – “виждането на няколко неща едновременно, които трябва да се разположат неконфликтно в наративния ред”.

Да, в "Нещастието на властника” – и професор Богданов започва с методиката от Temps et récit на Рикьор, с редуващите се преминавания от равновесие към неравновесие в цялото на разказа… Ако се разровим още малко в теорията на професор Богданов, ще достигнем и до Аристотел – до въпросите за големината на разказа и динамичността на цялото му (вече сме в “Отделно и заедно”). Колкото и да изглежда динамично обаче, Аристотеловото “динамично” всъщност е “статично”, защото в него се сблъскват ситуации със статута на «е» и дори на «трябва да е». “Промяната” е затворена в рамките на разказа. Ние оставаме затворени в четенето… Ще трябва да се сменят ери, за да се случи промяната, при която разказът и действителността да се докоснат чрез едно бавно издърпване, направено от феноменологията на Хусерл и Ингарден, от рецептивната естетика на Изер, от херменевтиката на Гадамер и Яус, от херменевтиката на Рикьор – така, че промяната в текста да може “да се използва за лични цели” - ще трябва да преминат векове, за да може читателят да стане част от промяната на разказа – поне за времето, между кориците на началото и края...

При Аристотел – казва ГГ - “когато зрителят почувства и разбере протеклата промяна в благополучието на героя, тогава разказът може да свърши...”.
При феноменологията, рецептивната естетика и херменевтиката промяната се случва чрез това, че читателят израства на височина (вече сме в “Четенето, читателят и другите”) и започва да се вижда “хоризонтът на очакването”. Читателят е стъпил на текста, но е израснал над текстовостта и от тази позиция, чрез разбиране на текста и надтекстовостта, първо – гради хоризонт, второ – търси общи хоризонти, трето – свързва се с културата, а оттам - и с нехудожествената текстовост. В тази теоретична промяна – текстовете се свързват, но читателят, макар и вече забелязан, остава сам. А понякога дори “вертикалността” на читателя може да бъде с обратен знак, да не е излизане навън, а да е затваряне в текста – да е връзката на читателя с конкретна среда и свят вътре в произведението… Така или иначе, трансцендентността на читателя е дълга, колкото е дълъг текстът. Свърши ли разказът, смалява се и читателят.

При професор Богданов нещата стоят по-различно.

В "Нещастието на властника", където професор Богданов включва и методиката от Temps et récit, се говори и за това, което ГГ е стеснил до “промяна, която търпят героите в рамките на цялостно протичане, което наподобява човешкия живот между раждането и смъртта” и което за мен крие две крайно парадоксални ситуации – определението на ГГ и теорията на професор Богданов.

Определението на ГГ рамкира. Рамкира се не само текстът, но по подобие на него, се рамкира и самият живот, създават се конструктите - начало-край/раждане-смърт. От друга страна, феноменолозите веднага биха обърнали внимание на това “търпят” в “промяна, която търпят героите”. От друга страна – от какво значение би могло да бъде едно “протичане”, веднъж ограничено от завършеността на собствената си цялост и втори път ограничено от рамките. И още един показател – макар и подобни, текстовото “цялостно протичане” и животът не се свързват, нямат допирни точки, в така създалото се определение те живеят като две торби, като разделени андрогини. При това – едната торба, тази на андрогина-текст (“героите в рамките на цялостно протичане”, които са обектът), е пълна, а другата торба – тази на живота (“човешкият живот между раждането и смъртта”, който е и читателят и съответно е субектът), е празна.

Преди да се спра на втората ситуация, тази при професор Богданов, отново ще се върна към Аристотел (пак сме в “Отделно и заедно”) и т.нар. "е"-ситуации. Какво е Аристотеловото протичане – ами то е, както казва професор Богданов - “постигане на статуса на същността на нещото” или “безпътицата на изпадане от този статус” – обаче, какво се крие в това – протичането е същност, а не съществуване, следователно не е протичане, следователно е статично, следователно не е динамично!!! В този тип “протичане”: “рамковото положение следва принципа на статичната истинност, че представя трайна "е"-ситуация. Трайните "е"-ситуации играят ролята на идеал за съществуващото в промяна нещо, конструират един вид отърваване от промяната". При Аристотел липсва съществуването като преход към друго. Лесният схематичен начин, по който ГГ се опитва да ни представи голямото “разлюляване” (както би се изразил проф. Богданов), опира до невъзможност, защото определението не може да побере – субекта и същността, промяната и протичането, края и безкрайността, живота и текста, или казано по друг начин – не може да обрамчи промяната в живота и текста.

Какво се случва при професор Богданов, който като начало въвежда един различен от този на Аристотел нов субект - субекта на "става-върша-правя"-ситуациите, в които се извършва реална промяна. Професор Богданов превръща статичното в динамично и напускайки противопоставянето обект/субект, изгражда едно вечно протичане т.нар. “СУБЕКТ С ПОДВИЖНО СЪДЪРЖАНИЕ И ОБЕКТ, ИЗЛОЖЕН НА СУБЕКТНОСТ” (ето това е любовта!!!, а не е “ускоряване на промяната и забързване на времето”, в което промяната е фалшива, а времето без значение, защото не е във връзка с друго...).

В тази равнина професор Богданов изгражда своята теория за разказа, изграждайки действителност за читателя, който влиза в сложна обмяна с текста, преплитайки се с фигурата на “идеалния автор” и с еманациите на “себе си”, овладявайки света.

В “Нещастието на властника” теоретизирането в отношението разказ-действителност е представено и с пример - в две равнини: протичането на промяната във времето на героите и протичането на промяната във времето на читателя. Пред протичащата промяна са изправени Крез/гърците, но пред тази промяна сме изправени и ние като читатели.

По отношение на Крез Солон казва: "Недей да се смяташ за щастлив. Трябва да стигнеш до края на живота, за да се разбере дали това е истинско щастие". (Тук движението е начало-край на живота)

По отношение на читателя разбирането върви по траекторията, по която се движи Крез (движението е начало-край на текста), или както казва професор Богданов в "Двата профила на разказа за Кандавъл и Гигес ...": “Голямото майсторство на този разказ е, че истината, която прозвучава във финала на текста, по същия начин както първоначално не се знае, а после се научава от Крез, определя и разбирането на този, който чете и анализира разказа. И той като Крез отначало разбира друго. Това друго не е без значения за разказа. Именно то го прави по-дълъг. Изказаната накрая истина за събитията ги обяснява, но не отменя тяхното криволичене. Такова е естеството на разказа – истината е в текста, но не е видима, което и поражда разказа.”

Не е ли това едно нагледно обменяне между текста и читателя... Професор Богданов силно подчертава тази връзка – отношението, в което се обменят текстът и читателят, времената, субектът и обектът. Това е от значение и за т.нар. "обозрима големина" по Аристотел:

"Но защо разказът е толкова дълъг? Защото е за няколко неща едновременно, които трябва да се разположат неконфликтно в наративния ред. Основната задача е предметът Лидия е да се свърже с деятеля на разказа - с цар Крез. Субектът на Крез е подвижен, текстовият ред трябва да обхване колкото се може повече негови варианти - царят е свързан с предци, с хора в настоящето, със своето семейство, с народа си. Разказът е дълъг, защото субектът постоянно е друг. Същото се отнася и за онзи, който възприема разказа. Неговата идентичност е също променлива. Така менливостта на героя и на възприемащия разказа осцилират паралелно в хармонията на разбирането. Една от причините за тази подвижна идентичност е нестабилното представителство, на което е изложен субектът. Аз представям ту едни, ту други, ту трети, ту съм сам. Само разказ може да структурира това осцилиране между моя по-пълен и по-празен субект. То именно, постоянното променяне на субекта оправдава постоянното подемане и подновяване на разкази.

Никога не е съвсем сигурно за какво е един разказ, преди да се нагласи към него някой, който ще го разбира." (в "Нещастието на властника” сме)

Така трябва да изглежда истинският контекст – обмяна между света на автора, света на текста, света на героите и нашия свят на читатели. В противен случай рискуваме дори Аристотел да ни метне, като приемем “статичната същност на нещата” за “динамична промяна”… а какво остава за Хусерл, Ингарден, Рикьор... Личното ми желание сега обаче не е свързано с техните теории, схеми и определения, които само искат от “самотата си да правя система”. Свързано е с теорията на професор Богданов. Неговият разказ обещава продължение в действителността, “отнася добре”, “усилва” и снабдява с “динамична вертикална структура”. Толкова проникващ, че искам и аз цял следобед да го рисувам. Напада ме с “многоглави въпроси” - всичките “хвърлили котва” и “вдигнали котва” за гърците значи са били все “ново и ново идентифициране”... а “книгите-Сократи” не били само книги… Така ли? Продължавам да чета “Четенето...”, превръща ме в част от неговия разказ, слушам http://vbox7.com/play:75d531e3 - искам да остана “присвояващ егоист” завинаги... и да си понеса “последствията от четенето” - но имам един въпрос към професор Богданов и към другите:

Сигурно ли е, че четенето снабдява с действителност всички читатели и тази действителност – действителна действителност ли е, или е само “усещане за действителност”?
Тема № - 13 Коментар № - 591 Теодоте-Кradla - 2009-08-01 01:23:50
Благодаря на Анита за коментара и разясненията около Хусерл и Ингарден!

За да се подредят нещата, не бива да пропускаме, че първият, който установява връзка между времето и разказа на трагедията, е Аристотел. Как може да се наблюдава тази връзка? На първо място в определенията и схемите. Да вземем първо разказа в трагедията.

1) Разказът, фабулата, сюжетът са, казва Аристотел в “Поетика” (1450а 38-39), сякаш “душа на трагедията” (psyche ho mythos tes tragodias); те са най-важното за една трагедия.
2) Онова, на което подражава сюжетът на трагедията, е цялост (holon), която има начало, среда и край (1450b 23 и сл.) Тази цялост не е еднородна и масивна, тя има части, свързани чрез промяната, която протича между тях.
3) Цялото на разказа има обозрима големина (megethos), която е определена от Аристотел също динамично, доколкото целостта вече е определена като съставна; това е преходът, промяната (metabasis) от сполука в несполука или от несполука в сполука (1451а 11-15). Когато зрителят почувства и разбере протеклата промяна в благополучието на героя, тогава разказът може да свърши.

Следователно, според Аристотел, разказът представя ситуация от най-малко две положения, която се дефинира като цялостна именно чрез събитийната и ясно изразена промяна, която протича в нея. Така става по-ясна и връзката с времето. Времето, както Аристотел го определя във “Физика” Δ, е усещането (aisthesis) за промяната (metabasis, metabole), която е настъпила между един по-ранен и един по-късен момент.

Оттук и твърдението на Пол Рикьор във “Време и разказ”, че крайният и най-висок референт на разказа, е всъщност времето като ставане и разгръщане на промяна. Разказът, казва Рикьор, не просто предполага времето, в което се случва някаква поредица от събития, а го показва чрез промяната, която търпят героите в рамките на цялостно протичане, което наподобява човешкия живот между раждането и смъртта.

Надявам се, че тези бележки ще помогнат за разбирането на връзката време-разказ, както и за по-доброто ситуиране на любовта в разказа: може би като едно ускоряване на промяната и забързване на времето.
Тема № - 13 Коментар № - 581 ГГ - 2009-07-29 00:21:45
Благодаря на Георги – за мен поканата му е чест и удоволствие; чест, защо освен че не съм класик, не владея и добре българския, понеже съм от ‘дивият запад’ ;-) – но щом форумът е на български, аз пиша на този език и се надявам на толерантността ви спрямо лошият ми стил. Удоволствие ми е, защото освен да се уча от тях (специално от Георги, Владо, НП, както и косвено от професорите Богданов и Димитров), бих могла да имам и пренос към дискусията на класиците тъй като тя се развива в теоретичната област която е между теория на литературата, философия на езика и феноменология, дори и естетика. По феноменология разбирам Хуерловата теория в смисъла на дескриптивна психология и разясняване на понятия с които се описва съзнанието като акт и състояние, и неговите обекти. Роман Ингарден е докторант на Хусерл, също и негов критик. Той прилага феноменологическият метод на литературознанието (Der Steit um die Existenz der Welt (1964), Das literarische Kunstwerk (1968), Erlebnis, Kunstwerk und Welt (1969)).
Да започнем от Хусерл (1898). Той представи въпроса за характера на презентация (Präsentation), и как един предмет (Gegenstand) може да бъда презентиран като явление (Erscheinung). Явленията са презентиращи съдържания (präsentierende Inhalte), напр. на възприятието, на паметта и на въображението. Съдържанията на възприятието са реалия, a съдържанията на въображението са умствени образи (geistige Bilder) на т.н. фикта (Fikta, fiktionale Gegenstände). Фикта ни интересуват относно трагедията. Реалия съществуват във възприятиното пространство, докато фикта съществуват във вторичен екзистенциялен модус, като позиционирани във координатната система на ‘универсума на дискурса’. (Наричат се и ‘интензионални обекти’, т.е. вътрешно съдържание на понятия, от логици и лингуисти). Нимфи и богове съществуват във координатната система на мита, както квадрати и триъгълници съществуват във координатната система на геометричното пространство (тази теория е развита и от австрийският философ Алексиус фон Майнонг, студент на Франц Брентано както и самият Хусерл. Майнонговата теория за несъществуващите обекти е известна на философите от аналитичната школа и от логиците, но не е добре-позната от литературоведите, за разлика от теориите на Хусерл и на Ингарден). Тези обекти, според тримата автори, са интенционални, т.е. посочени, означавани и обозначавани (т.е. идентифицирани), във езика и конструирани чрез въображението, но не непременно съответстват на реален предмет, защото не непременно имат пряка връзка със възприятието, което според тях ни дава достъпа до реалия, докато въображението ни дава достъп до посибилията – за нещата, не както са, а как ще бъдат, или как биха могли да бъдат. Подобен възглед има в Поетиката на Аристотел. (Това беше въведение в проблематиката, за да можем да говорим за трагедията в този теоретичен контекст).
Опитвах се да покажа, че тук става дума за онтологичния статус на герои, събития и обекти в текстовете, както и за онтологичния статус на самите текстове. Това е предлоставката на теорията на Ингарден. Този онтологичен статус е фикционален и идеален. Следователно, времето на разказа, времето на разказвачът и времето на героя са позиционирани оси, ‘кодиращи и кодирани’ (Якобсон), за разлика от нашето време относно тях, което е декодиращо. Читателят се ориентира във времето на разказа, според сюжета и модуса на сюжета, което показва разказвача за героя на читателя (или на публиката). Трагедията в този смисъл е интенционален обект, както и музикалното творчество, за което пише Ингарден. Времето в литературното творчество е ‘стратифицирано’, защото то има репрезентационна (repräsentative) функция. Трагедията не само презентира, а репрезентира, представи, героя в развитието на една ситуациа.
Важно е, да отбележим, че Ингарден критикува идеализма, в смисъла, че той твърди че интенционалните обекти както трагедията не съществуват само във съзнанието ни, а имат темпорално и пространствени измерения на реални обекти (иначе според идеализма, те съществуват само в съзнанието ни). Те не са реални обекти, но са зависими от реални обекти (като т.н. ‘fundierte Gegenstände’, докато реалните обекти са ‘fundierende Gegenstände’). Другото, който ми се струва много важно при Ингарден е следната теза за разказа: събития които не ‘са’ тук и сега, а се припомнят или се разказват, могат тук и сега да откриват (enthüllen) могиви за действия които ‘тогава’ (т.е. или в миналото или във фикционалното време на разказа) са били все още скрити. Едно следствие от разкритието или разкривантето им е, че действието променя същинският си характер и с явява в друга светлина. Той дава следните примери: това, което ние сме смятали като защита срещу чуждо нападение, се открива като маскирана атака; или това, което на нас се е явило като победа сега се отказва като бягство от опасност (1968: 123, 126). Тези примери се отнасят към исторически или припомняти събития – те подкрепят тезата, че исторически събития също са конструкти – понеже са подредени чрез разказа събития (pace на историците, които смятат че имат привилигирован достъп до събитията, все пак този достъп става чрез езика и чрез разказвания на събитията, и критерии за доказателства които имат степени на необходимост и стойности на вероятността), но това е друга тема. Същата теза на Ингарден би могла да се предложа и на трагедия. Ако четеме трагедийниа разказ за Язон и Медея, ние знаем повече от героите, защото знаем, как завържва тяхната история, но знаем ли повече от това, което разказвачът ни показва? Напр. за разлика от Главка, ние виждаме очаянието и гнева на Медея и знаем, че Медея ще я убие – но знаем това, благодарение на подражанието на разказвача.
Извинявам се, че коментарът ми е тежък – но проблематиката е тежка. Тя се учи за няколко години във аналитичната школа на философията, с четене на философските текстове и реконструиране на аргументите им, както в класическа филология за няколко години се учат старогръцките текстове и реконструирането им. Хубавото за мен е, че в този форум, и благодарение на Георги, можем да комуникираме знанията си от различни специалности, за да се получи информирана дискусия.
Тема № - 13 Коментар № - 580 анита - 2009-07-27 18:27:34
Благодаря на Анита и на В.М. за прекрасните им коментари!

Ще се опитам да кажа първо няколко думи по първия коментар на Анита за времето, разказа и трагедията; коментар, чиято тема се продължава и от В.М. с проблема за трагическата вина.

Интересът ми по темата се появи заради проблема за “вътрешното време” на героя в трагедията и в “Историята” на Херодот, за който писах в предишен коментар върху един от текстовете на проф. Богданов: как Едип и Крез (както и много други герои на трагедията или новелите на Херодот) неуспешно се опитват да изградят затворено време на собствения живот, различно от времето на рода, придавайки човешка завършеност на своите цели и действия – сякаш независимо от онова, което се е случило с техните предци, както и независимо от трансцендентната мяра. “Вътрешното време”: това ще рече - желанието да управлявам своето настояще, като го запълня изцяло със себе си и с възможността да действам успешно; да планирам бъдещето си, без да ме е грижа за това, което може да се случи въпреки мен или извън мен.
Тогава, когато предложих тезата за “вътрешното време” на Крез, не познавах текста на Едмунд Хусерл (публикуван през 1928 г.), озаглавен Zur Phenomenologie des inneren Zeitsbewusstseins. От дискусия с Анита Касабова и Владимир Маринов върху този текст, който третира проблема за “вътрешното време” като времето на съзнанието, улавяващо времевото протичане на феномените, възникна и желанието заедно да осмислим възможността за един вид феноменологичен прочит на трагическия разказ, какъвто прочит Анита схематично е предложила в своя коментар.

Най-напред, защо такъв прочит може да бъде полезен изобщо – взет като методичен поглед към миналото? За разлика от позитивистката идея за историята и историческия факт, на който се придава сигурна, обективна и универсална стойност, непроменлива спрямо времето на онзи, който анализира, феноменологията предлага методично разбиране на свързването между времето, което протича в анализирания феномен, времето, което протича в съзнанието на онзи, който е уловил този феномен, и времето на тези, с които анализиращият е пряко и косвено свързан. С други думи, привлекателното във феноменологичния прочит е, че историческият феномен вече не се схваща като отделен от анализиращия и някак вече завършен в своето минало, а в динамично отношение със съзнанието на анализиращия, което във всеки един момент, в който се прави анализът, търпи промяна. Феноменът на миналото, в този смисъл, не е факт, а ставаща и отворена към разбирането промяна. А между феномена и онзи, за когото това нещо е феномен, има еластична времева свързаност: феноменът се притегля от времето на анализиращия, заедно с което времето на анализиращия се отпуска към времето на феномена.

Трагическият разказ ни дава възможността да видим тази теоритична конструкция в действие. Както показва Анита, времето на героя е едно, а времето на онези, които гледат трагедията, друго, макар двете времеви конструкции да са успоредни. Времето на героя, което е посочвано от текста като някакво далечно героично минало по отношение на настоящето, в което текстът се представя на сцена, се стреми към завършеност на промяната и към оцелостяване на живота. Разказът следва именно тази тенденция на ред във времето, насочен към оцелостяване. Така времето на зрителя, който се е потопил в празника, някак се кондензира чрез този разказ, придобива по-ясна посока и цел, придобива завършен ритъм, в който миналото и настоящето са ясно свързани като причина (миналото) и резултат (настоящето). Времето на зрителя, което във всекидневието тече по-скоро едномерно и в линейното отношение настояще-бъдеще, в което причинността се осмисля от гледна точка на онова, което е вероятно да се случи, се окръгля, защото чрез трагическото време на героя се напомня, че всичко, което се случва днес и което ще се случи утре, вече се е случило като причина за това “днес” някога в миналото. По този начин вероятността, която определя бъдещето, става още по-вероятна, а конструкцията “едно след друго”, която описва всекидневното действане, се обръща към конструкцията “едно поради друго”, която описва осмисленото действане.

Но към тази особена конструкция от две различни времеви положения, които предлага трагедията, се добавя и нашето днешно време на четене и анализиране, което не съвпада нито с времето на героя, нито с времето на неговите антични зрители, а е някак положено заедно и в двете, защото, както напомниха проф. Богданов и Анита, възприемаме трагедията не само като текст (в който е разгърнато времето на героя), но и като контекст (в който е разгърнато времето на нейния зрител).

Разбира се, тази схема тепърва трябва да се обмисли и бих искал да помоля Анита, стига да има време и желание, да ни представи литературната теория на Роман Ингарден, последовател на Хусерловата феноменология, именно с акцент върху проблема за времето и разказа в трагедията.

Най-сетне, понеже това е тема, която заслужава да бъде дискутирана, можем да привлечем и текста на Пиер Видал-Наке “Времето на боговете и времето на хората” (в сборника Le chasseur noir; на бълг. в Черния ловец, пр. Г. Вълчинова), в който той (като спори с Мирча Елиаде) развива от гледната точка на историка тезата, че гърците различават и оглеждат една в друга две времеви конструкции: “времето на боговете”, което тече циклично и в което миналото е винаги причина за настоящето и така модел за бъдещето, и “времето на хората”, което тече линейно и което е в постоянна криза с миналото. Затова и първият тип време според Видал-Наке е времето на повторението в промяната, на завръщането, на паметта, на компенсирането и справедливостта – времето, с което по един начин борави трагическият разказ, а по друг съдебната реторика; докато вторият тип – времето на забравата, на кризата, на крайния човешки живот.
Тема № - 13 Коментар № - 577 ГГ - 2009-07-26 17:36:52
Като не-класик се позволявам да подкрепя тезата на Георги за връзката между текстове и че тази връзка е самата трагедия, като реконструирам един негов аргумент:
(1) « Трагедията е част от празник, на който присъства цялото гражданско тяло, което се идентифицира като свързано и единно именно чрез разказа за злощастните събития, спохождащи издигнатите хора и царете, неспособни да намерят средното положение във властта над себе си и другите. »
(2) « Трагедията успява да вмъкне в погледа върху живота повече свят от наличния и видимия в хоризонта на човешките цели, да утвърди внушението, че човешките отношения и свързаности не се развиват само праволинейно, а и в ход нагоре и надолу, [….]»
(3) От тезите на Георги (1) и (2) следва, че има наратологична връзка не само като контекст, но и като тема и рема – т.е. той показва, как трагедията се тематизира и се изразява в старогръцките текстове. Чрез неговата перспектива ние (настоящата публика във форума) разбираме това, защото ние участваме именно като публика във разказа, т.е. в различни фабули за сюжета ‘трагедия’ като екземплярен и емблематичен, а се инстанциира в различни разкази.
(4) От (1), (2) и (3) следва, че традицията на трагедия като част от празник който събира различните съсловия на общността, ни включва като участници в празникът като прочетем текста на Георги.
Какво разбираме? Смисълът на трагедията, която се пренася от старогрътската традиция във нашето време. Връзката е семантична.
Тема № - 13 Коментар № - 574 анита - 2009-07-24 16:51:40
В началото на текста Георги прави връзка, към която бих искал да се върна.

Н.П. вече изказа мнението, че между Херодотовата история и „любовно-семейните” сюжети от трите трагедии съществува не малка разлика, която едва ли се изчерпва с жанровото отстояние помежду им. Склонен съм да поддържам подобна „дистанция” най-малкото защото Херодот ни предлага едно твърде пестеливо, равно и не-драматично представяне на фаталния изход в духа на „Било е писано да стане така.” Въпреки това смятам, че Георги има сериозни основания да вижда пряка аналогия между обсъжданите текстове, основана на споделяното в тях разбиране за любовта като средство или „заряд” за трансцендирането на определения човешки порядък.

Ето един допълващ аргумент в подкрепа на неговата теза.

(i) Както в разказите на Софокъл и Еврипид, така и в този на Херодот човекът без съмнение живее в зависимост от божественото. Същевременно тази зависимост бива някак балансирана от хоризонталната му (не)податливост на определени страсти, колебания и ексцесии, чийто източник клони към човешкото, макар санкцията задължително да идва свише. Драматичният усет, в този смисъл, би трябвало да се поражда най-вече от това, че в дадени ситуации отделният човек престава да се схваща и държи инструментално, избира сам насоката на своята действителност, а с това и до голяма степен сам причинява собствената си трагическа съдба.

(ii) Разбира се, в парадигмата на обсъдените текстове подобна не-детерминираност от божествения ред е съблазнителна, но и напълно привидна. Ето защо в четирите разказа действието „от любов” изпълнява ролята на трагическа „грешка” (hamartia), т.е. на „грешен ход” или „празно желание” (Г.Г.). И тримата автори всъщност описват хюбристична любов или хюбристични постъпки, породени от любов. Оттук и алюзията за сократическото обвързване на правилната, нормирана любов-в-брака с благоразумието (sophrosyne), представляващо добродетелното покорство на нисшето в отношението му към висшето. Трагическата любов значи е извън-редна не само във вертикален, но и в хоризонтален план: преди всичко тя не отчита разнообразието от режими и модели на човешкото, както и мярата на тяхното преливане, прехождане и съчетаване; в нея просто липсва подходящата перспектива.

(iii) Накрая, ключов белег за подобна любов е, че нейното преживяване наподобява „лудост” и/или „болест”. Това е и едно от значенията на pathos – обичайната дума за „страст” и „страдание” – при Аристотел. Трагическата любов следователно е винаги патологично-патетична; в нея засвидетелстваме неистовото желание, но и импотентността на изпитващия я (пък бил той и цар) да упражнява власт – над другите, над ситуацията и нейното друго, но най-вече над себе си и собствените страсти. Затова мисля, че трагическата любов, както е описана в текста, би следвало да се свърже не само с образа на „тирана” Ерос, но и с далеч по-едрия дискурс за тираничната „невъздържаност” (akrasia).

Бих повдигнал и следното питане: Каква тогава е същинската задача пред божествения ред в трите трагедии? Не се ли оказва самото божествено в интерпретацията на Георги „инструментализирано” в името на преутвърждаването на човешкия модел?
Тема № - 13 Коментар № - 573 В.М. - 2009-07-24 12:00:24
Проф. Б. Богданов няма израз "надграждащо четене". Всички, които имат желание да пишат във форума различават идеално оригинала от подражанието. Доозначаването не е надграждащо четене и няма нищо общо с интерполация. Нали, Михаиле, Мирославе, Виолетке, Иполит-Хиполит, Мейдиас-Мидий?

С пожелание за ведра и прохладна вечер за всички вас
Тема № - 13 Коментар № - 572 Истинският Сократ - 2009-07-23 22:49:17
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121747

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129712

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 22016

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34477

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136809

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101371

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32290

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19930

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184086

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63319

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA