ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| По темата реалност или действителност в текста и извън текста |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Имах намерение да публикувам във форума третия от анализираните текстове от Историята на Херодот. Отлагам го поради важните въпроси, които се повдигнаха в дискусията около текстовете на професор Петър Димитров и Георги Гочев. Внесох уточнения и допълних текста на последния си коментар и ви го предлагам титулно с надежда, че разсъжденията ви ще ми помогнат и за други уточнения.
С пожелание за още хубави летни дни
1. Когато говорим за реалност, имаме предвид две едри неща – а. съществуващото като даденост, и б. съществуващото като протичане-ставане-промяна. Постоянно смесваме едното с другото. Това смесване може да е функционално - с оглед на една или друга задача в контекста на говоренето или с оглед на истината, че двете са по някакъв начин свързани. Свързани са, тъй като и съществуващото като даденост се променя, а и това, което протича и става друго, е и траещо и непроменящо се. Но, така или иначе, първото се различава от второто и реално, и инструментално с оглед на определени задачи и цели. Поради което, доколкото може, аз различавам едното от другото и наричам реалност второто – съществуващото като протичане-ставане-промяна.
2. Що се отнася до т.нар. съществуващо като даденост, в него също се преплитат две неща, които могат да се различават. Първото е посочимото нещо-предмет, а второто непосочимото нещо, което е такова поради името, с което се означава. Такова непосочимо нещо е любовта. За второто се дават примери на ето този влюбен или двама влюбени или ето това, което изпитвам, и така като че ли се намалява и размива разликата между непосочимото и посочимото.
3. При съществуващото като протичане-ставане-промяна, което наричам реалност или действителност, естествено се прави разлика между реалността в текста и реалността извън текста. Реалността в текста има видове. Досега във форума различавах двата основни вида – на разказа-сюжет-фабула и повествованието, разказът-сюжет-фабула със свързани помежду им събития, в чийто ред се осъществява примерен смисъл, а повествованието с ред от събития, свързани като следващи във времето без идея за примерен смисъл в текста. По-силна от т.нар. примерен смисъл във втория случай е идеята, че повествованието е един вид истина за външна реалност.
4. Да, но ясното отделяне на двете реалности – в текста и извън текста, е работна конструкция. На практика двете реалности са в постоянен обмен. Разказът е предимно в литературата, а повествованието не е литература, а верен текст, който представя действително реалното, само привидно. Защо? Защото хората, които са винаги в определена контекстова среда, заемат от тази среда контекстови модели за разказ, които използват не само при разбирането на устни и писани литературни разкази, но и за формиране на онова, което преживяват и им се случва.
5. Личната любовна история се преживява и формира като разказ. В този смисъл този разказ е като че ли реален. Същевременно той е делим - на придобит модел за разказ и действително случило се. Да, но и това действително случило се е на свой ред делимо на други модели, някои от тях образувани в малки лични контексти. Деленето в търсене на съвсем действително случилото се няма как да не доведе до лоша безкрайност и болезнена детайлност. Поради което то не се прави. Същото се отнася и за повествованието. Още преди някой да го изследва и записва като история, то е налице като един вид контекстово общо.
6. В този смисъл не може да се прекара ясна граница между литературата и нелитературата, нито между текста и контекста по линията на двете реалности на разказа и повествованието. Има литература и история, които са изцяло контекстово настроени и организирани. Такава литература за мен и според мен са романите на Паоло Куелю. Има и такива контекстови исторически повествования. Литературата в тесен смисъл на думата предполага текст, който комбинира контексти така, че се получава особен като че ли оригинален модел за реалност, който надгражда и променя контекстовите реалности така, че се откъсва от тях и става преносим в други контекстови среди.
7. Говорейки за контекст, трябва да имаме предвид, че съществуваме в сложна контекстова среда, в която участват и действат голям брой контексти. Текстовете могат просто да ги представят и илюстрират, но могат и да ги комбинират и надхвърлят.
8. Също като текстовете и контекстовете се делят на два основни вида – а. протичания от разказен или повествователен тип, б. и набори-системи от понятия за определен непроменим свят. Нашият форум постоянно изпада във второто, във философско истинно разбиране. Аз подтиквам към друго. Казвам: „Не изпадайте, моля, в суперистината на контекста непроменим свят. Защото тя е инструментална, общо валидна, но загърбваща – първо междинните контекстови реалности, резултат от тежкото неефективно мислене на някакви хора заедно, и второ литературните текстове, в които т.нар. реалност или по-точно нейното произвеждане е наблюдаемо.
9. Да се наблюдава правенето на реалност означава да се наблюдава самият механизъм на осмисляне. Понеже сме осмислящи същества, няма по-достойно занимание от това да наблюдаваме този механизъм. Разбира се, той е различен в различните времена и места. Да, но е и подобен. И то дори свръхподобен. И в това е особената трудност на текстовите прочити, в колебанието коя е истината на текста, който се чете. Във всеки случай тя не е нито свръхподобното, нито подобното, нито различното, нито свръхразличното, а тяхната констелация в този случай на текстово произведена протичаща реалност.
10. Да, но и изложеното в тези точки е инструментална контекстова един вид философска истина. Правя го, защото форумците настояват. Иначе по-доброто философстване за мен е имплицитно литературното, което се вчита в текстове по определени теми. Разбира се, на свой ред и по-доброто занимаване с литература е това, което е настроено имплицитно философски. В тази връзка мога да кажа и кое е по-доброто разбиране на един философски текст. Това, което обръща внимание на текстовия дискурс, в който се философства. Защото истината на този текст е констелация между това, което твърди в него философстващият, и онова, което понякога срещу намерението му твърди имплицитно дискурсът на неговия текст. Дискурсът е винаги нещо контекстуално, което се нанася върху актуалното твърдение и му придава допълнителен смисъл. Ние никога не можем да изкажем точно и само това, което смятаме, че казваме.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
За разказа - когато дойде любимият на всички Херо.:-)))
Сега ще пиша за действителността:-) и ще си мисля и ще чета коментарите, които са толкова хубави. Може да напиша и за "Отделно и заедно", защото не само надхвърлянето в нея си заслужава. Сега например си мислех за т.нар. "малка метафизика". Лельо, какво ще кажеш за нея? А ти, Со?
Харуки, започни наистина с "Европа...", дава усещането за свобода и ще ти хареса. А пък "Европа..." след "Отделно и заедно" сигурно ще е като кафе с лед - едно реално посочимо нещо.
Ще помисля и за времето, но цитатът на Со е много точен. Какво е времето освен онова старогръцко "хвърлям напред, за да си изградя защита"... а понякога хвърляме в себе си...
Поздрави, |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 653 |
|
Теодоте - 2009-08-24 14:57:38 |
|
|
Точно това се питах. Какво ми казва Теодоте. Коя от двете книги да прочета първа. Но май при мен е по-добре да започна от "Европа - разбирана и правена". Чак сега загрях от къде са взели името на "Науката - разбирана и правена". На мен коментарите ви също не ми се виждат романтически, но доколкото разбирам този начин на говорене е по-различен и за това ще рискувате всеки да ви разбира по-различно. Аз малко съм чел професор Богданов и разбирам. Аха:-) Теодоте да не забравя, че обеща да пише за разказа. А Дмитри да оздравява.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 652 |
|
Харуки Мураками - 2009-08-24 14:05:01 |
|
|
Теодоте, виждам, че вече си ми взела думите от пръстите, но аз не само че не се сърдя, ами даже се чувствам щастлива. Тази сутрин, докато се приготвях да тръгна за работа, миейки остатъците от сънищата по очите си, припомняйки си “общувам и с близки хора, долавям техните реалности, понякога се оставям на тях “ “видях-разбрах” това, което си писала снощи, докато аз съм сънувала.
Връзката при мен беше по-простичка – вдъхновение (без да мога да си обясня какво е) се изпитва от влюбен, а източникът на това вдъхновение винаги е любимият/любимото (“понякога се оставям на тях”). Затова и аз видях надхвърлянето (предизвикано от вдъхновение) като любов. Разбрах го именно като скрит примерен смисъл в моя (сравнително) нескопосан предишен коментар – скрит и от мен самата докато съм го писала. Тръгнах за университета с надеждата, че в някой момент ще мога да се скрия от тълпата и да го напиша тук. И какво заварвам – то било написано още от снощи :-).
Пиша това, защото продължавам да се вглеждам в “ние никога да не можем да изкажем само това, което смятаме, че казваме”. И защото в действителност се стряскам от случилото се. В този случай дори буквално друг го е написал! Това вече е прекалено даже като за пример :-)! Да, Теодоте, “... съвпадат автор, читател и всички хора. Съвпадат отделното и заедното. В една точка във Вселената всичко си съвпада. ...” понякога не е само метафора.
Нито в това, нито в предишните влагам какъвто и да бил романтизъм, не го виждам дори и като скрит смисъл. Мисля, че този стил на писане и поведение са ми доста чужди, сигурно и на Теодоте, както добре ни е разбрал (отново) Истинският Сократ.
Харуки, като свършим “Отделно и заедно” май трябва да четем и „Европа-разбирана и правена” – тя изглежда по-тъничка ;-).
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 651 |
|
Лелята на Сократ - 2009-08-24 11:43:36 |
|
|
Лельо, благодаря за защитата! Коментарът ти ме трогна и даде увереност. Благодаря и за коментара на Тео. Тя направи от всички ни хора изгубени в "Отделно и заедно". Аз също препрочитам много откъси от книгата. Много е рано за писане на коментари, но как да не напиша след толкова хубави думи. Зад привидната романтичност знам какво се крие, ситуациите на човешкия феномен, успоредни синонимни размисли. Те изчистват и подреждат човешката история.
Времето ли? Пита Дмитрий, чиито коментари за мен винаги имат огромно значение, защото първо поставят във времето.
"Всички протичания, независимо дали ги изразяваме с генерален термин като време, или с по-конкретни понятия като история и текст, са нещо проблематично в етимологичното значение на старогръцкото problema – насочени са към свое-другото на някаква цел. Струва ми се, че това е проблемът-същност на т.нар. живеене-мислене.
Този основен проблем се разгръща в не по-малкия, че другото е множество от другости, като почнем от вътрешно заложеното във всяко нещо друго, преминем през външното друго на съвсем различното от него и завършим с екстремното друго на несъществуването. Така от насоченото към вътрешно-външно друго биологично живеене се е преминало към формата на живота със слово и към проблема за вътрешно-външната насоченост към друго се е добавил външно-вътрешният проблем на назоваването, това че за да бъде добре назовано, всяко нещо трябва да се назове заедно с другото, с което е свързано и към което е насочено."
Ще пиша пак.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 650 |
|
Истинският Сократ - 2009-08-24 08:26:44 |
|
|
Намирам се в едно невъзможно и абсурдно комично положение -"на почивка". Всичко е чудесно - пълна изолация, тишина и спокойствие. И невероятни мъки - няма столове, мебели, които да не ми напомнят, че не съм здрав. Нещастните 2-3 сантиметра и минути след като седна някъде - ужасни болки в краката.
Но ето докопах се до нета. И какво намирам, невероятното развитие на форума на проф.Богданов. Седя и чета на тези невъзможно болезнени столове, разнасям лаптопа от стола към фотейла и обратно. Чета.
Надявам се да смогна и да се включа, въпреки още по-трудната "почва". Засега единственото, което мога да споделя и което ми направи най-острото впечатление - невероятните романтически теми и мотиви. Почти тоталното отстъпване от рационалистичната парадигма.
И едно странно съвпадение. Оставих пред скенера си първия раздел на "Отделно и заедно" - подготвям курса си за времето. Когато скенирам отделните части за съвместното четене със студентите сякаш преакцентирам цялото. Но както каза проф. Богданов философстването хубаво да е контекст, да не изпреварва четеното и мисленето с готовите формули.
Та времето.Къде се крие то в една проекция - протичане-ставане-промяна? Линия, прогресия, еквифиналност или ...? |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 649 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2009-08-24 02:58:04 |
|
|
Ще се опитам да отговоря общо на Лелята на Сократ и на Харуки или поне да напиша нещо малко за всичките тези неща, които се случват в текстовете тук и които, както много точно казва Лелята на Сократ – не ми дават мира и на мен и не само не ми дават мира, но и определено ме поставиха в дълга и силна фаза на мислене – не какво да е мислене, ами онова мислене-тръгване от „мисленето-разбиране-говорене”, което най-ефективно представя човешкото съществуване заедно с „действието”.
За мен „надхвърлянето” е любовта. Мисля, че това беше думичката, заради която „Отделно и заедно” ме превзе за всички времена. Мисля, че точно в „Отделно и заедно” тя се превръща в понятие, или по-точно казано, превръща се в един вид инструмент, защото аз правя разлика между „философската истина” и т.нар. „инструментална контекстова истина”. Правя тази разлика заради професор Богданов, защото неговите многоизмерни текстове са не само сами по себе си светове, но могат и да правят светове. Понякога дори не мога да мисля „Отделно и заедно” само като книга, защото от нея съм взела толкова много инструменти, които съм прилагала толкова практически, и то не само по отношение на други текстове, че други хора може би по същия начин ползват Библията.
Eдно от големите предимства на „Отделно и заедно” e, че тя не е философско говорене, т.е. тя не се бори да отстрани намесата на всекидневните представи, напротив – действа на различни нива, действа и свързва. Няма да е пресилено да кажа – спасява.
Такава книга е и „Европа-разбирана и правена”, която наричам моя любима книга, защото по някакъв начин тя започва „Отделно и заедно”.
„Надхвърлянето” е много преди и двете книги, но протичащото движение на „Отделно и заедно” някак се случва така, че в момента на мислене на надхвърлянето едновременно се извършва и действието на надхвърлянето. И става много странно, защото всичките тези важни точки, които ни измъчват през целия живота, съвпадат в едно, съвпадат мислене, разбиране, говорене и действие. Съответно съвпадат автор, читател и всички хора. Съвпадат отделното и заедното. В една точка във Вселената всичко си съвпада. Затова и Леля се чуди тя или професор Богданов е написал „надхвърлянето като движеща сила на живеенето-мислене”, а пък аз си мисля, че човекът в края на „Един опит върху идеята за „себе си”, съм самата аз:
... обикновено не успявам да се отлепя от статичната самост, с която съм свикнал и която смятам за себе си. Не знам кого да виня. Знам обаче, че надхвърлянето е възможно. Самостта е в определена степен привидна. Нейната статичност е по-скоро желана и моментно постигната. Виждал съм нарушаването и надхвърлянето й и при други хора, и при себе си. Както и сега ми се струва, че постигам надхвърляне благодарение на словото на Жак Дерида...
Няма по-сложно седящ човек. Няма да го слагам в кавички, защото е като истински, крайсловесен и многоизмерен и всеки, който премине през мисленето-разбиране-говорене, в действието му разпознава себе си.
Интерпретацията му сигурно би била дълга... така както ние с „Отделно и заедно” се четем вече четири години, навсякъде и всеки божий ден.
Затова си мисля, че зад облачния пласт на „надхвърлям” в общото говорене за нещата, на които не сме способни, дебне примерният смисъл на любовта.
Както е в коментара и на Леля. |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 648 |
|
Теодоте - 2009-08-24 01:32:56 |
|
|
Благодаря на всички за коментарите по малката тема и най-вече за тона им, за получаващия се дискурс, в който уважението към другия и нуждата от себеизява меко отсъпват на удоволствието от устойчивото занимаване с определени понятия и значения, които ни засягат и свързват. Ще засегна три теми. Те са свързани и коментират, дано по успешно отколкото в книгата, онова, за което настоявам, в «Отделно и заедно."
1. Първата тема е по казаното от Анита за значението. Да, думите имат определени значения. Основно поради възможността да се посочи и да се каже – това наистина е стол. Второ поради мълниеносно ставащото в съзнанието ни отнасяне към клас – има такъв клас, наречен стол, към който се отнася и посоченият стол с признак «служещ за сядане». Това е сигурното значение. Да, но никой предмет не участва само в един клас. Столът влиза и в класа «домашни предмети» и в още по-големия клас «предмети». По друга линия, като служещ за сядане, той влиза в отношение с други предмети, които не са за сядане, но на които може да се сяда. Преплитащите се класове са много. Те естествено правят основното значение нестабилно и смесващо се с други подобни и различни значения. Всеки човешки мозък извършва безпрепятствено тези отделяния и свързвания. Така че в думата стол, свързана с предмета стол с много форми, много именно за да се изрази (в дизайна, в изкуството на столоправенето), тази размитост на значението, прераства в особена модулна представа. Съчетаваща едно или друго основно значение с други отместени от него, тази модулна представа също е значение на думата стол. Да, но за нея се говори трудно. Един вид мъгливо значение облак, тя е важна, защото свързва значението на стола с други значения и по този начин стола с други предмети. Светът е пълен с отделни неща, но те са свързани, и то по много различни начини. За тези свързаности трябва да има отделни думи, същевременно в значенията облаци около тях свързаността им и с отделните неща, и с други свързаности трябва да е по някакъв начин подадена. Именно за това най-вече служат синонимните думи – една визира едни, друга други значения и на свой ред свързаности.
2. Ето и второто, което казвам по много начини в «Отделно и заедно», а сега благодарение на вашите коментари дано да го изказвам по-ясно. Разбира се, то е казано от велики мислители, но не е станало всекидневно знание. То е, че разгърнатата реч, свързваща думи, се налага и поради това – че фоновите значения-облаци-представи на думите налагат постоянно да се изяснява значението им в този момент във връзка с някакво прилагане сега и тук. Значенията са въртящи се семантични кълба, в които едно значение постоянно става знак за друго значение в това кълбо. Това е метафорично-реторически изказана моята семиотика на значението. Тя, разбира се, следва семиотиката на Пърс.
3. Да, но Пърс се държи като философ и учен. Аз казвам друго в стила на прагматическата философия на речта, тръгнала пак от него. Речта на науката иска да премахне фоновия пласт на значението. Затова създава научни понятия, които кръщава с думи-термини на латинска основа. Разбира се, те са необходими. Да, но в никоя от тях, също и в моите любими термини контекст и дискурс, не може да се спре и премахне фоновият облачен пласт на значението. Научната реч успява само временно. Всекидневното говорене било подяжда и разяжда научното терминологично говорене, било го изолира и то става излишно и безпредметно. Силата на всекидневното говорене е в това, че то уважава фоновия облачен пласт на значенията на думите. Разбира се, несъзнато. Оттук и моят проект за държаща се ненаучно критическа наука, която си дава сметка за фоновия пласт на значенията.
4. Но ето и четвъртото, за което настоявам в «Отделно и заедно». Настроена от самата си реч обективистично, науката изследва неща и предмети. Природните науки да го правят, макар че и при тях си казва думата всекидневният език. При хуманитарните науки обаче щетата е голяма. Най-вече поради това, че обективистичното говорене постоянно внушава, че има такива и такива обективни човешки дадености, които е редно да ни занимават, а отделното човешко същество просто им е подвластно. Какво ми се случва и какво прави и изживява то, се показва от литературата. Да, но във всекидневната реч тези две ясно разграничени сфери – на науката и живота са свързани. Има и опити за такава наука, има такава антропология, която се занимава с обективностите и даденостите, но настоява погледът да се насочи и към ставащото с отделното човешко същество. Има такава и такава идентичност, но има и отделно човешко същество, което постоянно се идентифицира.
5. В тази връзка попада и темата за реалността. Има външна реалност. Тя може да се наблюдава в това и онова, разбира се, и като цяло, доколкото се реализира в реалностите на едни или други високи персонажи. По-реална е обаче реалността на редовото отделно човешко същество, което постоянно я прави. Тази реалност изскача по един или друг начин в едно любовно писмо, в други текстове, които, доколкото може да се каже общо, се занимават с драмата на правенето на себе си, на своята реалност от едни или други външни реалности. Това правене на себе си е най-точното определяне на свободата. Другата, обективната свобода е само условие за тази свобода. Колко много хора са свободни обективно, но в личен план търсят на кого да се подчинят, за да може той да им състави тяхната реалност. Е, по-честият случай е друг – правя си своята реалност, съставям я на ум, чета, пиша, но общувам и с близки хора, долавям техните реалности, понякога се оставям на тях, после се връщам към правенето на своята реалност.
Та това са основните тези на «Отделно и заедно», които сега представям така, по по-добър или по друг начин, като се опирам на вашите коментари.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 647 |
|
Bogdan Bogdanov - 2009-08-23 10:55:54 |
|
|
Лельо, вдъхнови и мен! Стоя си няколко дни и само надничам, за да видя какво ще се случи. Прекрасни текстове написахте вие и още по-хубави ще напишете. Ето и всички четете "Отделно и заедно", а Теодоте не ми отговаря тя ли е най-важната книга или да започна от друга, по-тънка.
Обичам ви.
Лельо, права си за Михаил. Не желаел да пише във форума, ами като не може, как да желае. То не е така просто и лесно да се пише във форум на проф. Богданов. И никой не го кара де.
Виж Мирослав може да го повикаме да ни похвали и нас.:-)
Поздравявам професор Богданов за прекрасното решение да подкрепи темата за действителността на Теодоте, нищо че тя не иска да си говори с мен. Аз няма да я оставя на мира.
Темата, която започва тук ще е най-прекрасната във форума. |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 646 |
|
Харуки Мураками - 2009-08-22 18:49:05 |
|
|
Не ме оставя на мира последното изречение на титулния текст на проф. Богданов „Ние никога не можем да изкажем точно и само това, което смятаме, че казваме.”, особено в частта „никога не можем да изкажем ... само това, което смятаме, че казваме.”
Не само заради известното виждане, че неказаното (или премълчаното) е по-важно от казаното. Не само заради това, че обяснява трудното (за мен) разбиране на „аз като друг”, за което проф. Богданов говори в книгите си и във форума.
Не ме оставя на мира, защото не веднъж съм го наблюдавала в житейски и словесни действителности и все не мога да си го обясня задоволително. Вероятно и промяната на плановете на проф. Богданов да въведе трети текст за Херодот е била нещо неочаквано за него самия (едва ли се е случило само защото някои форумци го карат „да разговаря по принцип, в едра валидност”).
В житейските ситуации лесно можем да си обясним правенето на неочаквани неща, понеже там сме активни заедно с много други (неща, хора, общности). В създаваната словесна действителност, обаче, е по-различно. Първо, тя е предварително премисляна и проектирана. Второ, в нея сме в по-голяма степен отделени от другите и е шокиращо когато откриваме, че сме написали/казали неща, които не сме мислили нито предполагали, особено неща за които сме смятали че изобщо не сме в състояние да кажем/напишем. Понякога те изглеждат напълно чужди. Забелязването на такива неща не е трудно за човек, който в по-голяма степен познава себе си. Той е в състояние да идентифицира нещата, на които не е способен, но по някакъв („магически”) начин е направил/казал/написал. Ако съм разбрала добре проф. Богданов, това са нещата, които той нарича „надхвърляне”.
Това, което не ме оставя на мира е как да си обяснявам тия надхвърляния. Творящите изкуство наричат това „вдъхновение”, без обяснение как откъде и защо "идва". Философското обяснение със смесване на контексти или смесване на индивидуални и колективни памети (вкл. и генетични) не ми е напълно удовлетворително, понеже именно от такива надхвърляния понякога се появяват напълно нови неща/действителности, които няма как да дойдат от колективни памети, или от тяхното смесване. В древността това надхвърляне е приписвано на богове (богове „дават” на хората писменост, занаяти, медицина и пр.) и демони (ср. със Сократ), често назовавани дори и по име (?!?). Но и религиозното означаване, също като вдъхновението на творците, не е обяснително – то само идентифицира нещото и му дава името „бог” (нечовек, неживотно).
Това „нещо” не само е интригуващо, но може да става и движеща сила на живеенето-мислене. Това, което ме влече да правя/казвам/пиша действителности е интригата какво ще направя/напиша, защото знам, че никога не мога предварително да знам какво точно ще направя/напиша (въпреки купищата памети и контексти, с които оперирам). И ми е голяма мъка, когато се изисква (например) да дам резюме на ненаписана статия, защото знам, че в голяма степен ще бъде лъжливо.
Теодоте, Сократе и Харуки,
Благодаря, че се разприказвахте за „Отделно и заедно”! От една страна ме засрамихте, защото не я бях чела, от друга – станахте повод да си доставя огромно удоволствие, а от трета – стана така, че сега разбирам по-добре форумните текстове на проф. Богданов. Приятно е усещането да си четем едно и също с моя племенник – и аз разчетох историята като промислено-преживявано „протичане-ставане-промяна” в разказ. Виждането на любовта като делимо-събираемо, си е цял повод за празник! На Михаил от миналата тема ще кажа, в качеството си на легитимен представител на фамилията Сократ, че по ум „Истинският Сократ” стои отлично в контекста на генетичните и колективни памети на нашия род. И че това по никакъв начин не може да пречи на Михаил да си стои също така много добре във фамилията Димови.
ПП: Кое беше неочакваното за мен (написано като от друг) в горния коментар – надхвърлянето като движеща сила на живеенето-мислене. И аз не знам, проф. Богданов ли го е написал, или Лелята на Сократ. На първо място клоня към отговора „проф. Богданов”, а на второ - към „не знам”.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 645 |
|
Лелята на Сократ - 2009-08-22 17:49:52 |
|
|
| Писмото е като историята. Героите се предполага да са действителни. Любовта се предполага да е действителна. Непосочима действителност, но в крайна сметка действителност. Така и смъртта е като любовта непосочима действителност. Нали? А от смъртта ни спасяват другостите и илюзорните действителности. Проф. Б.БОГДАНОВ много дълбоко е изразил съшността, че ни вълнува наблюдаването на самото правене на действителността. |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 644 |
|
Истинският Сократ - 2009-08-22 17:18:32 |
|
|
|
|
|
