ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| По темата реалност или действителност в текста и извън текста |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Имах намерение да публикувам във форума третия от анализираните текстове от Историята на Херодот. Отлагам го поради важните въпроси, които се повдигнаха в дискусията около текстовете на професор Петър Димитров и Георги Гочев. Внесох уточнения и допълних текста на последния си коментар и ви го предлагам титулно с надежда, че разсъжденията ви ще ми помогнат и за други уточнения.
С пожелание за още хубави летни дни
1. Когато говорим за реалност, имаме предвид две едри неща – а. съществуващото като даденост, и б. съществуващото като протичане-ставане-промяна. Постоянно смесваме едното с другото. Това смесване може да е функционално - с оглед на една или друга задача в контекста на говоренето или с оглед на истината, че двете са по някакъв начин свързани. Свързани са, тъй като и съществуващото като даденост се променя, а и това, което протича и става друго, е и траещо и непроменящо се. Но, така или иначе, първото се различава от второто и реално, и инструментално с оглед на определени задачи и цели. Поради което, доколкото може, аз различавам едното от другото и наричам реалност второто – съществуващото като протичане-ставане-промяна.
2. Що се отнася до т.нар. съществуващо като даденост, в него също се преплитат две неща, които могат да се различават. Първото е посочимото нещо-предмет, а второто непосочимото нещо, което е такова поради името, с което се означава. Такова непосочимо нещо е любовта. За второто се дават примери на ето този влюбен или двама влюбени или ето това, което изпитвам, и така като че ли се намалява и размива разликата между непосочимото и посочимото.
3. При съществуващото като протичане-ставане-промяна, което наричам реалност или действителност, естествено се прави разлика между реалността в текста и реалността извън текста. Реалността в текста има видове. Досега във форума различавах двата основни вида – на разказа-сюжет-фабула и повествованието, разказът-сюжет-фабула със свързани помежду им събития, в чийто ред се осъществява примерен смисъл, а повествованието с ред от събития, свързани като следващи във времето без идея за примерен смисъл в текста. По-силна от т.нар. примерен смисъл във втория случай е идеята, че повествованието е един вид истина за външна реалност.
4. Да, но ясното отделяне на двете реалности – в текста и извън текста, е работна конструкция. На практика двете реалности са в постоянен обмен. Разказът е предимно в литературата, а повествованието не е литература, а верен текст, който представя действително реалното, само привидно. Защо? Защото хората, които са винаги в определена контекстова среда, заемат от тази среда контекстови модели за разказ, които използват не само при разбирането на устни и писани литературни разкази, но и за формиране на онова, което преживяват и им се случва.
5. Личната любовна история се преживява и формира като разказ. В този смисъл този разказ е като че ли реален. Същевременно той е делим - на придобит модел за разказ и действително случило се. Да, но и това действително случило се е на свой ред делимо на други модели, някои от тях образувани в малки лични контексти. Деленето в търсене на съвсем действително случилото се няма как да не доведе до лоша безкрайност и болезнена детайлност. Поради което то не се прави. Същото се отнася и за повествованието. Още преди някой да го изследва и записва като история, то е налице като един вид контекстово общо.
6. В този смисъл не може да се прекара ясна граница между литературата и нелитературата, нито между текста и контекста по линията на двете реалности на разказа и повествованието. Има литература и история, които са изцяло контекстово настроени и организирани. Такава литература за мен и според мен са романите на Паоло Куелю. Има и такива контекстови исторически повествования. Литературата в тесен смисъл на думата предполага текст, който комбинира контексти така, че се получава особен като че ли оригинален модел за реалност, който надгражда и променя контекстовите реалности така, че се откъсва от тях и става преносим в други контекстови среди.
7. Говорейки за контекст, трябва да имаме предвид, че съществуваме в сложна контекстова среда, в която участват и действат голям брой контексти. Текстовете могат просто да ги представят и илюстрират, но могат и да ги комбинират и надхвърлят.
8. Също като текстовете и контекстовете се делят на два основни вида – а. протичания от разказен или повествователен тип, б. и набори-системи от понятия за определен непроменим свят. Нашият форум постоянно изпада във второто, във философско истинно разбиране. Аз подтиквам към друго. Казвам: „Не изпадайте, моля, в суперистината на контекста непроменим свят. Защото тя е инструментална, общо валидна, но загърбваща – първо междинните контекстови реалности, резултат от тежкото неефективно мислене на някакви хора заедно, и второ литературните текстове, в които т.нар. реалност или по-точно нейното произвеждане е наблюдаемо.
9. Да се наблюдава правенето на реалност означава да се наблюдава самият механизъм на осмисляне. Понеже сме осмислящи същества, няма по-достойно занимание от това да наблюдаваме този механизъм. Разбира се, той е различен в различните времена и места. Да, но е и подобен. И то дори свръхподобен. И в това е особената трудност на текстовите прочити, в колебанието коя е истината на текста, който се чете. Във всеки случай тя не е нито свръхподобното, нито подобното, нито различното, нито свръхразличното, а тяхната констелация в този случай на текстово произведена протичаща реалност.
10. Да, но и изложеното в тези точки е инструментална контекстова един вид философска истина. Правя го, защото форумците настояват. Иначе по-доброто философстване за мен е имплицитно литературното, което се вчита в текстове по определени теми. Разбира се, на свой ред и по-доброто занимаване с литература е това, което е настроено имплицитно философски. В тази връзка мога да кажа и кое е по-доброто разбиране на един философски текст. Това, което обръща внимание на текстовия дискурс, в който се философства. Защото истината на този текст е констелация между това, което твърди в него философстващият, и онова, което понякога срещу намерението му твърди имплицитно дискурсът на неговия текст. Дискурсът е винаги нещо контекстуално, което се нанася върху актуалното твърдение и му придава допълнителен смисъл. Ние никога не можем да изкажем точно и само това, което смятаме, че казваме.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Аз не мога да допусна, че форумът е нереален, тъй като е виртуален. Част от виртуалните механизми, макар и да изглеждат нереални, те са истинска реалност. Зад всяко име Лелята на Сократ, Теодоте, Ерато, Маха Раджа стои истински човек, който сяда на компютъра си и пише коментар. Всички ние не сме едни виртуални измислици, а хора, които когато пишат дават част от своята реалност. Така вероятно е и с проф. Богданов. Той не е само автор на книги, но и човек. Това е важно във виртуалните светове. Те имат много силна връзка с действителността. При Теодоте реалността е много интересна. Имам усещането, че се возих с нея на кораба докато хвърляше и изваждаше котвите при текста на проф. Димитров за Херодот. И пак достигаме до друг свят - реален или нереален е той? Когато Лелята на Сократ го пише, когато го разказва Анита, когато Димитрий Вързоновцев нажежава почвата или проф. Богданов отговаря на Теодоте толкова хубаво, когато Ерато развява мантията на любовта. Реални ли сте всички тук?
Станиславе, страхотен поздрав! |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 684 |
|
Харуки Мураками - 2009-08-30 18:36:26 |
|
|
В коментарите може да не участват студенти, но студентите са тук и внимателно следят развитието на форума.
Аз, обаче, мисля, че наистина живеем в паралелни светове. Единят е реален – там, където усещаме вятъра, слънцето, морето, вълните... Другият свят е виртуален – например този форум. Това е едно пространство, в което кипи неуморим живот и има силен дух. И всички ние го доказваме със своето присъствиe в него.
Това са два свята – реален и виртуален. Тези светове са паралелни, преплетени като мрежа. И ние живеем в тях. Но ако реалният свят е този, в който можем да видим, докоснем, чуем, вкусим... тогава любовта в кой свят е? Или тя е нереална?!
Поздрав най-сърдечен :-)
http://www.vbox7.com/play:cb599ce3
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 683 |
|
Станислав Стоянов - 2009-08-30 12:05:37 |
|
|
Теодоте, много въпроси. Много неща вършите, затова и, съвсем естествено, изпадате от парадигмата, която предлагам и която иначе познавате добре. Изпадате, защото всички живеем в няколко парадигми, колкото и да искаме да сме в една.
Дали живеем в паралелни светове и реалности, или в един свят и реалност? Твърдението «живеем в паралелни светове» е обективистично – така се говори в науката, има и такова всекидневно твърдение. От една страна то е вярно. В определен момент ние се възприемаме като нещо само по себе си пасивно отделено от мястото-свят и времето-реалност. От друга страна за света и реалността трудно се мисли в единствено число, отскоците на съзнанието естествено налагат в един момент идеята за много светове и реалности – паралелни и мирно съжителствуващи или в сложно несъгласие едни с други.
Да, но има и друг момент – когато единият свят и реалност са именно нашият свят и реалност в тук и сега. Също както става с един сън. Когато започне, ние сме в него – в неговия свят-място и неговото протичане-история. Така че, доколкото може да се каже общо, човек е ту в един свят и реалност вън от него, ту в много светове и реалности вън от него, ту за да има един свят и реалност, но негови, тези тук и сега. Без значение е дали тази негова тук и сега реалност е своя, любовна или друга, или е четен в момента литературен текст, гледан филм или слушана музика. При едни четения, гледания и слушания тя може да се получава, при други да не се получава. Собствената реалност може и да е от друго естество – някой да завежда насила друг на концерта на Мадона и заведеният да влизе в реалността на концерта, ред от означени и свързани един с друг моменти в общо протичане, а завелият напротив да не успее да си присвои тази реалност и да виси в празното време без реалност.
Двама души, Теодоте, могат да имат обща реалност, любовта е и това. Тази обща реалност може да протича със субекта на единия, на по-силния, а другият да я приема или да страда, затова и в един момент да напуска тази любовната реалност. Може да се случи и по-доброто двамата да се редуват като субекти на общата реалност. Има и още по-добро – двамата да изработват общ субект, който да надхвърля малките им субекти. Това е, така да се каже, един вид постигнат общ герой на любовната реалност, с който двамата учасници са в градивна обмяна. Любовната реалност или история в субектен план всъщност е редуване на тези възможни субекти.
Но, в каквато и обща реалност да участваме и в каквито и героични субекти да се повдигаме в степен, така или иначе, сме в реалността на нашия малък конкретен субект. При някои хора тя е постоянно нещо потенциално, несъзнато и неизразено, заместено с реалността на някой до нас или на една или друга заедност с по-едър субект. Нерядко собствената реалност може да липсва. Така е и когато има усещане за паралелни външни реалности. Разбира се, собствената реалност дебне и чака да потече – като любим текст, като любовна история, като музика. Да, но тя не винаги потича. В някои случаи изобщо не потича. Разбира се, може и обратното, което също не е редови нормален случай – човек може да е обладан от една и съща императивна реалност, например от биографичното фатално отношение с родителите си или от станалата своя реалност на една или друга по-голяма заедност.
Та, това не си представяте, Теодоте, неравността на човешкото време. Едното – усещането за много светове и реалности, се редува с другото на постигнат свой свят на фона на голям свят и съответно на постигната своя реалност на фона на други реалности, в които участваме. Едното се съчетава и същевременно редува с другото. Затова и двата различни дискурса – от една страна на рефлектирането, в което сте във вашия коментар и повдигнатите въпроси, от друга страна на репрезентиращото презентиране на своя или присвоена реалност. Малката разлика при мен – аз в този момент рефлектиращо отварям ситуацията на рефлектирането към ситуацията на репрезентиращото презентиране, но казвам: "Има истина на редуване. Останалото на всепоглъщането на едното от другото или обратно е на практика невъзможно."
Виждате какво става, участниците намаляха, в коментарите не участват студенти. Та затова – нека да се върнем към едни или други протичащи текстови реалности и да наблюдаваме в тях едни или други механизми за произвеждане на смисъл. Да не ни обхваща манията по механизма на свръхсмисъла. Защото няма такъв механизъм.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 682 |
|
Bogdan Bogdanov - 2009-08-30 10:24:52 |
|
|
Според мен по-интересен от любовта е един друг въпрос – паралелните реалности, защото човек си живее в един или няколко свята, идентифицира се, динамичен е, обменя себе си с други хора, с които се променят взаимно - но така или иначе, човек не може да знае какво става във всички реалности, които го засягат. И не само, че не знае, но по-често дори не си дава сметка, че такива реалности съществуват и че те са може би по-важни от малкото реалности, които може да обхване и да наблюдава. Тези второстепенни, ненаблюдавани реалности обаче са първостепенни и наблюдавани/наблюдаващи за други хора, които пък, от своя страна, също имат второстепенни и ненаблюдавани реалности...
Не разбрах какво точно казва професор Богданов по отношението на съставянето на реалности и дали е добре реалността на един човек да се съставя от друг човек, и дали не е добре, хем да се общува, хем да се прави собствена реалност и кое точно е свободата в това, постоянно правейки реалност, човек да присвоява отвън навътре. Може ли човек да се свързва посредством тази свобода? И не е ли тя свобода именно защото не обвързва (с други хора)?
Например доколко може един човек да се идентифицира посредством един текст и в какъв момент четенето може да надхвърли самото себе си и да се „постави в по-широкия комплекс на всички общувания с дейностен характер”. Вероятно това означава, че в някаква равнина от действителността четенето е синоним на говорене, на любов, на всички такива неща, които не предполагат човек да си седи сам и да чете. Кога ефективното четене и ефективното разбиране могат да се определят като „трансценденция в действие”? От друга страна, „трансценденцията в действие” не е ли до някаква степен синонимна с „надхвърлянето” и от там - с любовта и действителността...
И още един въпрос - като има съществуващо като даденост и съществуващо като протичане-ставане-промяна, то към коя реалност отиват нещата, които просто не стават?
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 681 |
|
Теодоте К. - 2009-08-30 01:58:04 |
|
|
Анита не само поставя въпроси - недвусмислено точни и поразяващи, - но и предизвиква известна суматоха сред форумците. И с право.
Тя като допълва казаното придвижва разговора. Защо човекът обича друг такъв? Това не е въпрос-проблем е, почти нерешима задача. Е ли любов - етер, контекст на разказите за нея? Но разказите като описват любовта не оставят без внимание и "странични" подробности - а те са. Справедлива ли е, истинна ли е любовта. Ето този въпрос зададе Анита.
Какви основания ние можем да дадем за един или друг отговор.
Лелята тръгна по класически път на разказване на историите и историята - късче по късче се събира нещо, което, както казва проф.Богданов едновременно е и едното, и другото - имам предвид алтернативата на Анита. Т.е. дали обичаме човека заради него самия или заради неговите качества.
Ако приемем, че това основание е в общността се оказваме в капана на съвременните науки. В капана на безкрайните преходи и преминавания от индивида към съвкупността и от съвкупността към индивида.
В "Отделно и заедно"се разкрива подвеждащо въздействие на обобщаванията от този род. Върху разбирането на Аристотел отношението общност индивид се конструира интелектуалната машина за "разбиване на общнжстното монолитност", откроява се не само двойствеността, но и определен вид йерархия. Общностите са различни. Едната е такава, каквато тя е емпирически - интеракция, а другата е такава, каквато тя е трансцедентно, като полис. Точно това, според мен е и капан.Нужен е избър-каоя от общностите дава основание за отгово на въпроса какво е любов. За едните лобовта е една от емпирически интеракции. За другите - презентация и репрезентация на полисната, ценностната, днасцедентната общност. С други думи отношението между общностното основание за индивидуалното действие и отношение от един вид и от друг вид е несиметрично. Едно може да бъде по-същностно от друго ....както и обратно.
Но дали има такъв избор?
Т.е. существува ли независимата аналитична процедура, която би поставила двата вида (или типа) любов в еднозначна пропозиция.
Тук се сблъскваме със същностния хоризонт на разговора - този за ценностите, за морала и справедливостта. За това се сетих и за Витгенщайн.
Но, не става дума за въшната легигимност на отношенията между индивидите, става дума за тяхната основа. Днес това е повече от очевидно. Корозирането на тази основа не само води да разпад на конкретните връзки, но поставя под съмнение самите тях, самата им възможност. |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 680 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2009-08-28 22:48:07 |
|
|
| Сократе, по наше време имаше кънки – много бяха модерни. Ти обаче не си ги спомняш, защото леля ти никога не успя да се изправи върху кънките (дори и на сън). Да не би да си забравил как всеки път ти печелех подаръчета от стрелбището, докато служех на Артемида? И да си забравил – няма значение. По-важното е, че си спомняш сложните аудитории, форумите и пируването :-))). Най-хубавото е, че професор Богданов ни направи ново време-пространство да си ги продължим :-))) след дългото прекъсване. |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 679 |
|
Лелята на Сократ - 2009-08-28 21:48:09 |
|
|
Проф. Богданов,
благодаря, че отговорихте на моя въпрос, който е толкова важен и породен от вашия текст-въпрос. Ние в рода Сократови (аз и Леля ми) сме доста схватливи като за истински историци (Дмитри, ние сме истински историци), така да се изразя.
Отговорът Ви, проф. Богданов, означава, че и като пишем във форума ние правим действителност, която е динамична, защото правейки я, ние я пишем и следователно, осмисляме на момента или след това, когато четем своите думи и тези на другите. Сега осмислям това,което казвате за топлото говорене. Не съм забравил още един от началните коментари на Теа, в който имаше анализ на това, което тогава наричахте топло говорене. Виждам промяната. Както от тогава до сега, така и на всяка една крачка във форума, прамяната е добра.
Много ми допадна изречението "И именно в текста е наблюдаемата реалност, която бидейки протичане е и осъществено произвеждане на смисъл и от чието правене казах, че няма нищо по-важно в човешкото съществуване." Текстовете са реалности чрез които и историята става наблюдаема. При историята има и една малка съществена подробност - не са от значение толкова устните разкази от една страна, но от друга не са от значение толкова и същинските предметни находки колкото са важни текстовете, които ги разказват и съхраняват.
Наблюдаемата реалност изглежда красива. Но Тео, която краде сега изглежда ядосана, заради думите на проф. Богданов и на Дмитрий и затова им е "сблъскала" коментарите, за да ги неутрализира, може би? Или като ги открадне, после да ги изхвърли? Отговорете Теодоте-Крадла?
Анита, последните ти коментари са много по-правилни и много по-човешки от миналите! Браво!
Лельо:-), по наше време имаше ли кънки, че не си спомням:-), нали и тогава и сега все ходя бос! Сложни аудитории имаше, имаше и форуми и пируване! |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 678 |
|
Истинският Сократ - 2009-08-28 20:08:29 |
|
|
Лельо, ;-)
Много интересно, това което казваш за боговете – не съм си помислила, че те могат да бъдат обичани, тъй като те са малко страшни (или поне това е думата, която съм срещнала в Омир). А когато изпитваш страх от някой, не можеш да го обичаш, защото в любовта няма страх.
Благодаря ти за обяснението за думата ‘надхвърляне’, която наистина ме затрудни. Значи, нещо като преминаване от сетивното до духовното равнище на любовта (или обратно).
Иначе мисля, че любовта към някои е заради самият него, без основание – другото не е любов, а друга емоция – харесване, предпочитане, или пък привличане. Тази позиция се среща напр. при Роберт Музил в романа ‘Човекът без качества’. И това остава, въпреки разочерования, иначе не е било любов, а нещо друго. Можем да направим компромис, да останем с някой, който ни турмози, или пък да се разделим с него, за да се пазим себе си – но от такава промяна не следва, че любовта се е загубила – или поне не-напълно. Мога да кажа, напр. ‘вече не го обичам’ – т.е. не ми подхожда като партньор или чувствата с времето да умират и да се превръщат в навик, но може би тогава не съм изпитвала любов към него, а само към образа, който съм се въобразила и което не съответсвта на пълната реалност. Винаги проектираме, когато обичаме, но не винаги това проектиране идва от любовта.
За децата – ако предпочиташ едно заради качества му, пак обичаш двете, но към едното си обосноваваш чувствата, а към другото – не.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 677 |
|
анита - 2009-08-28 17:15:01 |
|
|
Анита, задаваш много сложен въпрос, върху който и аз съм се чудила (питала, търсила) и сега се чудя. Действителностите, на които аз винаги се опирам (и като историк, и понеже така ми е по лесно), са ми показвали, че може и така да се случва, а може и иначе.
Струва ми се, че най-често се влюбваме без да разбираме защо – без основания (или поне поради несъзнавани основания). Понякога обектът е очевидно непривлекателен (външно и вътрешно) и дори ни тормози (измъчва, вреди), но ние си го обичаме. Например не малко родители, които имат повече от едно дете, изпитват очевидна силна привързаност към най-непривлекателното като образ или поведение дете, и оправдават неоснователната си поддръжка на очевидно вредното му поведение с това необяснимо специално отношение.
Понякога заобичвам някого/нещо заради някакви качества, които ме привличат. После като открия и други качества, които не са ми толкова привлекателни, възниква (малък) проблем. Намерила съм му решение – ако качествата, заради които съм заобичала обекта са по-високо в ценностната ми система от непривлекателните, спирам да обръщам внимание на непривлекателните, или ако се налага – гледам на тях с чувство на хумор (доброжелателно). Правя така, защото и аз съм човек - правя както хубави неща, така и глупави, а даже и лоши. Бих искала и на мен да ми прощават лошите (или поне да могат да ми се посмеят доброжелателно на глупавите). Накратко – и в този случай някак се размиват (fading) качествата, заради които обичаме.
И в двата случая има елемент на любов без основание (причина), някой е обичан, защото е такъв, какъвто е” –“обичам Х, защото е Х”. В първия пример с родителите, това е неоснователно обичане по начало и по принцип, а във втория случай обичането се трансформира в неоснователно след осмисляне. Сега започвам да се чудя, дали представата ни за любов в най-общ смисъл е да обичаме друг/друго заради самия него. И когато това на практика се проваля (напълно или отчасти), ние се стараем да го достигаме по всякакви начини.
Провокирах този разговор, за да се опитам да обясня по-разбираемо защо мисля “надхвърлянето” като любов. Остана ми последната част. Нека да я напиша, за да ми се махне от главата и да продължа спокойно да следвам само твоите въпроси.
Привличането, което влюбващият се усеща има вътрешни причини, но се усеща от влюбения и като “с външни причини”. От гледна точка на историка няма никакво значение, дали това усещане се основава на истина или е напълно илюзорно. Няма значение, понеже това привличане кара влюбения да действа, да прави неща, да създава действителност. Дори да е илюзорно по същността си, до е действащо, ефективно. Най-лесният пример за подобие (за мен) е изследването на религиозното поведение. Обикновено се налага дълго да разговарям със студентите по въпроса, че нас не ни интересува съществува ли бог/богове (понеже те все на този въпрос искат да им отговарям), налага се буквално да заявявам, че не им проповядвам паганизъм. Обяснявам, че тръгваме от следния факт: огромни маси хора са вярвали в истинността на богове, и тази вяра е произвела много действителности, които ние се опитваме да реконструираме, да описваме и анализираме. Вярата и произведената от нея действителност са истинските външни факти.
Това любовно привличане(attraction) аз оприличавам на вдъхновението(inspiration). Тук правя преноса, метафората. Правя я, защото и двете неща са невероятно силен импулс за действане. Силата им е толкова голяма, че когато влюбеният или вдъхновеният видят и разберат какво са направили в състоянието си на влюбеност или вдъхновеност, нерядко не могат да повярват че те са авторите на сътвореното. И се чудят на кого да го припишат – най-лесно е на обекта на любовта или вдъхновението. Религиозните хора може да го приписват на бог. Все едно на кого го приписват, самото приписване показва, че нашите субекти разпознават (идентифицират) направеното от тях като външно, чуждо, неприсъщо - нещо като подвизите на митичните герои. Вярно е обаче, че ако човек не познава добре себе си, или е самовлюбен ще го припише само на себе си ;-). Стори ми се, че нещо подобно е и нареченото от проф. Богданов “надхвърляне”. Неговата метафора е философски обобщаваща, и за да я разбера аз-историкът, трябваше да си я напълня с примери. Любовта ми свърши работа като един такъв пример, както е свършила работа и на Теодоте преди мен.
Тук непременно трябва да се предвиди и сложната ситуация, в която и “обектът” може да извършва (или да е извършвал в миналото) някакви съзнателни действия, за да ни привлече (да стане обект на отношение). Аз веднага си признавам, че постоянно правя това със студентите си във връзка с преподаването. Правя го напълно открито и те не след дълго ме залавят, но обикновено вече е късно :-).
ПП: Харесва ми обръщението "Лелю" :-), така те разпознавам преди да стигна края на коментара.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 676 |
|
Лелята на Сократ - 2009-08-28 11:48:57 |
|
|
| Лелю, парафразирам въпроса ти: дали любовта редуцира човека на качествата си, или –не, т.е. дали обичаш човека заради самия него, или заради някое свойство, което възприемаш у него. Любовта има ли основание (reason) или –не? Обичам ли х, защото х е Y? |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 675 |
|
anita - 2009-08-28 09:17:55 |
|
|
|
|
|
