| По темата реалност или действителност в текста и извън текста |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Имах намерение да публикувам във форума третия от анализираните текстове от Историята на Херодот. Отлагам го поради важните въпроси, които се повдигнаха в дискусията около текстовете на професор Петър Димитров и Георги Гочев. Внесох уточнения и допълних текста на последния си коментар и ви го предлагам титулно с надежда, че разсъжденията ви ще ми помогнат и за други уточнения.
С пожелание за още хубави летни дни
1. Когато говорим за реалност, имаме предвид две едри неща – а. съществуващото като даденост, и б. съществуващото като протичане-ставане-промяна. Постоянно смесваме едното с другото. Това смесване може да е функционално - с оглед на една или друга задача в контекста на говоренето или с оглед на истината, че двете са по някакъв начин свързани. Свързани са, тъй като и съществуващото като даденост се променя, а и това, което протича и става друго, е и траещо и непроменящо се. Но, така или иначе, първото се различава от второто и реално, и инструментално с оглед на определени задачи и цели. Поради което, доколкото може, аз различавам едното от другото и наричам реалност второто – съществуващото като протичане-ставане-промяна.
2. Що се отнася до т.нар. съществуващо като даденост, в него също се преплитат две неща, които могат да се различават. Първото е посочимото нещо-предмет, а второто непосочимото нещо, което е такова поради името, с което се означава. Такова непосочимо нещо е любовта. За второто се дават примери на ето този влюбен или двама влюбени или ето това, което изпитвам, и така като че ли се намалява и размива разликата между непосочимото и посочимото.
3. При съществуващото като протичане-ставане-промяна, което наричам реалност или действителност, естествено се прави разлика между реалността в текста и реалността извън текста. Реалността в текста има видове. Досега във форума различавах двата основни вида – на разказа-сюжет-фабула и повествованието, разказът-сюжет-фабула със свързани помежду им събития, в чийто ред се осъществява примерен смисъл, а повествованието с ред от събития, свързани като следващи във времето без идея за примерен смисъл в текста. По-силна от т.нар. примерен смисъл във втория случай е идеята, че повествованието е един вид истина за външна реалност.
4. Да, но ясното отделяне на двете реалности – в текста и извън текста, е работна конструкция. На практика двете реалности са в постоянен обмен. Разказът е предимно в литературата, а повествованието не е литература, а верен текст, който представя действително реалното, само привидно. Защо? Защото хората, които са винаги в определена контекстова среда, заемат от тази среда контекстови модели за разказ, които използват не само при разбирането на устни и писани литературни разкази, но и за формиране на онова, което преживяват и им се случва.
5. Личната любовна история се преживява и формира като разказ. В този смисъл този разказ е като че ли реален. Същевременно той е делим - на придобит модел за разказ и действително случило се. Да, но и това действително случило се е на свой ред делимо на други модели, някои от тях образувани в малки лични контексти. Деленето в търсене на съвсем действително случилото се няма как да не доведе до лоша безкрайност и болезнена детайлност. Поради което то не се прави. Същото се отнася и за повествованието. Още преди някой да го изследва и записва като история, то е налице като един вид контекстово общо.
6. В този смисъл не може да се прекара ясна граница между литературата и нелитературата, нито между текста и контекста по линията на двете реалности на разказа и повествованието. Има литература и история, които са изцяло контекстово настроени и организирани. Такава литература за мен и според мен са романите на Паоло Куелю. Има и такива контекстови исторически повествования. Литературата в тесен смисъл на думата предполага текст, който комбинира контексти така, че се получава особен като че ли оригинален модел за реалност, който надгражда и променя контекстовите реалности така, че се откъсва от тях и става преносим в други контекстови среди.
7. Говорейки за контекст, трябва да имаме предвид, че съществуваме в сложна контекстова среда, в която участват и действат голям брой контексти. Текстовете могат просто да ги представят и илюстрират, но могат и да ги комбинират и надхвърлят.
8. Също като текстовете и контекстовете се делят на два основни вида – а. протичания от разказен или повествователен тип, б. и набори-системи от понятия за определен непроменим свят. Нашият форум постоянно изпада във второто, във философско истинно разбиране. Аз подтиквам към друго. Казвам: „Не изпадайте, моля, в суперистината на контекста непроменим свят. Защото тя е инструментална, общо валидна, но загърбваща – първо междинните контекстови реалности, резултат от тежкото неефективно мислене на някакви хора заедно, и второ литературните текстове, в които т.нар. реалност или по-точно нейното произвеждане е наблюдаемо.
9. Да се наблюдава правенето на реалност означава да се наблюдава самият механизъм на осмисляне. Понеже сме осмислящи същества, няма по-достойно занимание от това да наблюдаваме този механизъм. Разбира се, той е различен в различните времена и места. Да, но е и подобен. И то дори свръхподобен. И в това е особената трудност на текстовите прочити, в колебанието коя е истината на текста, който се чете. Във всеки случай тя не е нито свръхподобното, нито подобното, нито различното, нито свръхразличното, а тяхната констелация в този случай на текстово произведена протичаща реалност.
10. Да, но и изложеното в тези точки е инструментална контекстова един вид философска истина. Правя го, защото форумците настояват. Иначе по-доброто философстване за мен е имплицитно литературното, което се вчита в текстове по определени теми. Разбира се, на свой ред и по-доброто занимаване с литература е това, което е настроено имплицитно философски. В тази връзка мога да кажа и кое е по-доброто разбиране на един философски текст. Това, което обръща внимание на текстовия дискурс, в който се философства. Защото истината на този текст е констелация между това, което твърди в него философстващият, и онова, което понякога срещу намерението му твърди имплицитно дискурсът на неговия текст. Дискурсът е винаги нещо контекстуално, което се нанася върху актуалното твърдение и му придава допълнителен смисъл. Ние никога не можем да изкажем точно и само това, което смятаме, че казваме.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
| Говорене е правене на реалност ‘реч’, писане също е правене на реалност – ‘текст’. Но в едното и другото има връщане, т.е. рефлексивен момент, в който говорещият или пишещиаят се връщат в произведението (или правенето), за да го оправи и поправи. Това връщане е обяснението в действие – вторичното правене. Усещам го по себе си когато пиша на български, защото постоянно се чудя, дали това, което пиша, е разбираемо – нямаше да задам този въпрос на езика с който съм по на ‘ти’, защото предполагам, че ще бъда разбрана, тъй като владея езикът във нюансите му. Това, разбира се, е заблюда, защото, както пише проф. Богданов, никой не владее максимално или изцяло говоренето си. Тази заблюда се намалява когато човек пише на чужд език, защото постоянно се само-наблюдава в правенето на текст, знаеки, че този език му избяга и създава собствена реалност. Също така усещам, че вече пиша по друг начин на английски – някои вече наричат стила ми ‘софистицирано’ – до миналата година не беше така. Ще ми се в тази връзка да дам още един пример. Дълго време (т.е от детството до студентските години) писах на всекидневният език, докато не започнах докторантурата. Тогава ми се наложи (както на повечето от нас) да придобивам научния език – за сметката на всекидневният език. Станаха строг педант, както изизка академията. Чак сега успявам, да се връщам обратно към всекидневния език и остановявам, че строгоста си остана, а (се надявам) педантичното – не. На български нямам претенции към себе си, и не знам друг език освен този, който практикувам в момента. Но на английски и френски усещам разликата. Тя се състой в това, да пускам езика да се изкажа чрез мен. Езикът е интелигентен, а трябва да му позволим, да ни направи интелигентни и нас. Така че, отговорът ми на проф. Богданов е, че ние правим текст, а и той ни прави (има взаймодействие). А ние се връщаме, в потока 2) на речта, за да обясняваме потока 1) на речта. Дали езикът също ни се връща в потока 2)? Май че да. |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 674 |
|
анита - 2009-08-27 19:36:11 |
|
|
Проф. Богданов, не е нужно непременно да говорите топло като нас. Предполагам, че за Вашите форумци е предостатъчна радостта, че с общи усилия да се подхвърляме и надхвърляме взаимно, сме успели да Ви зарадваме (даже два пъти!). Не си представям, че някой от нас Ви сънува да се запътвате към катедрата на ролкови кънки :-).
Анита, този твой коментар вече много добре го разбирам, и много му се радвам. Истината е, че и аз досега не разбирах много какво казваш, но се стараех – четях по няколко пъти, гледах думи в речника, чудех се кое какво може да означава. Напълно споделям идеята ти да изоставиш софистичните врътки или въртели (идват от “въртя”, близко до “увъртам”), за да имаме надежда за повече разбиране. Наистина, какво повече можем да желаем от един разговор, който носи наслада от разбирането (нищо че няма да е с всичките нюанси, които можем да навъртим).
За любовта, веднага ще нанижа (подредя в нишка) още един пример. We love each other, so we share that meatball. Това отношение субектно-субектно ли е, или субектно-обектно---обектно-субектно, или още по ненормално – обектно-обектно (може би “субективизирано обектно-обектно”)? И къде да поставим the meatball? Дали влюбването е само вътрешна реалност? Усещането на влюбващия се, не е ли че обектът на любовта му го привлича? Обектът, който изглежда привлекателен, е сигурна външна реалност за влюбващия се – може да има форми, поведение, начин на мислене и изразяване, мирис, вкус, облак от значения и въздействия. Може да се каже, че по някакъв начин привличането идва и от вън. Вътрешната ни реалност вече определя дали ще му се оставим или не. Сигурно има хора, които вътрешно си казват “Време е да се влюбя. Я да си намеря обект. Трябват ми ето тези качества ...” Но това дали е любов? Не е ли по-скоро shopping?
Jericho, а ти в гоя група се класифицираш? :-)
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 673 |
|
Лелята на Сократ - 2009-08-27 17:21:11 |
|
|
Чета коментарите и се радвам на съчетаването на топлотата, с която разговаряте, и поддържането на сложността на темата и понятията в нея. Радвам се, защото е отличен пример за това, което постоянно казвам – че никой не е в състояние да говори максимално пряко по някакъв въпрос. Науката се опитва да направи такова внушение, но то е само внушение. И научният стил или дискурс върви заедно с имплицитно твърдение, което се наслагва върху експлицитното твърдение. Патосът на «Отделно и заедно» е срещу принципната неискреност на научните дискурси и поддържа тезата, че всяко казване, научно, литературно или всекидневно е непременно построено смислово по този принципен имплицитно-експлицитен начин.
Оттам и своеобразното реабилитиране на всекидневното говорене в книгата, а и радостта, че ето в коментарите във форума вие постоянно затопляте и овсекиднявате говоренето. Е, моето говорене е по-скоро реторизиран вътрешен диалог, а не нормално топло говорене. Подхожда ми, защото съм на възраст, защото съм началник, а искам това да не се усеща, защото съм развил идеала на един вид преграденост не само към любопитството на другите, но и към шума на собствените си емоции. Но, така или иначе, колкото и нетопъл да е, и моят личен дискурс е твърде далеч от привидната недискурсност на научното говорене. Затова и не са малко тези, които не ме смятат за учен.
Лелята на Сократ точно е схванала тази моя позиция в «Отделно и заедно», която, както личи от коментарите, е и нейна. Да, така е - упорито настоявам, че по-доброто говорене по научни теми и въпроси е, осреднено. В него има термини, развити обикновено на латинска основа, но те първо, не са много, второ, се разбират неплоско, като всекидневни думи с определено значение и същевременно многозначен фон, и трето, на свой ред всекидневни думи с многозначен фон се разглеждат като термини. Именно такива терминологизирани от мен всекидневни думи-понятия-значения са разказ, протичане, свят, реалност и, разбира се, любов.
Защо тази осреднена научна-всекидневна реч? За да сме лично засегнати от научните теми и те да се пълнят с наш опит, а не говорейки научно да влизаме в идеален свят, който няма нищо общо с мизерната сива всекидневност. Нищо не вреди повече на хуманитарната наука от вторичния уж прозрачен и чист научен стил, който не се пълни с наш личен опит и служи само като облекчаваща алтернатива, прикриваща безмислието на всекидневното съществуване.
В тази връзка отговарям и на прекия въпрос на Истинския Сократ за правенето на реалност и механизма на осмислянето. Човешкото същество се занимава постоянно с това – съставя своя реалност и осмисля. Прави го по много начини – върши нещо с цел или просто запълва време, слуша музика, чете или пише, участва в протичнето на празници. Изобщо организира или участва в организирани от други протичания на време. Да, но нетекстовите протичания, които също са съставени от поставени в отношение следващи едни след друг моменти със смисъл, се наблюдават по-трудно. Текстът е фиксирано, по-лесно наблюдаемо протичане. Някои текстове, обикновено литературни, са протичания от тип представяне на външна реалност (репрезентират). Но освен че репрезентират, те и презентират, правят репрезентираната реалност и такава, каквато смятат, че трябва да бъде. Едното е свързано с другото.
А сега за осмислянето. Текстовата дискурсивна реалност е протичане, съставено от осмислени моменти, моменти с определено значение. Като следват един след друг, те влизат в няколко вида отношения, така че над смисъла на отделните моменти се надграждат други смисли. Механизмите на тези надграждания са различни в различните дискурси. Но именно тези механизми на комбиниране на смисли в протичащ смисъл са по-наблюдаеми в един текст отколкото в един дискурс или контекст. И именно в текста е наблюдаемата реалност, която бидейки протичане е и осъществено произвеждане на смисъл и от чието правене казах, че няма нищо по-важно в човешкото съществуване. Правене, а не просто наблюдаване. Защото когато си мисля, че само наблюдавам и разбирам това, което става в един текст, наблюдавайки и разбирайки неговото правене, аз намесвам в него и своето правене на реалност чрез текста, това, което става в този момент на това възприемане на този текст.
Така че що се отнася до смисъла (виждате отново едно терминологизирано силно всекидневно понятие!), добрият смисъл е не отделното значение на нещо или отделният генерален смисъл (например, че животът е безмислен), а надграденият протичащ смисъл. Него всъщност наричаме смисъл. Той е този, който прави внушение за пълнота и реалност и отсъствието му е онова, което наричаме липса на смисъл. Разбира се, тази липса обикновено се разбира като обективност и даденост, а тя всъщност е отказ поради емоционална причина от правене на реалност и осмисляне.
Има такива моменти, те са пределно инфантилни – искаме реалността и смисълът да ни се случат. Изпадам в такива моменти. Всички изпадаме. Такава може да бъде нагласата на цял текст, дори на цялото творчество на гениален човек, дори на цяла епоха. Каква е моята реакция? Затварям се в себе си и чакам момента на градивната нагласа. Изказана като твърдение, тя е, че реалността е винаги за мен и винаги е ето тази реалност на сложно надграден протичащ сега и тук смисъл. Останалото е само обща потенция или общ мегапроект за смисъл, които участват повече или по-малко в моя тук и сега смисъл, но сами по себе си са виртуални, а не реални положения. Затова и ви влека към текстове, към свидетелства за възможно за наблюдаване и усвояване сега и тук осмисляне и сега и тук правене на реалност.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 672 |
|
Bogdan Bogdanov - 2009-08-27 11:39:04 |
|
|
Много интересно пак става във форума. Всяка нова тема хем продължава традициите, заложени с предишните теми, хем се отличава с нещо толкова свое и съществено, че се чудиш вече каква ли ще е новата тема и как/с какво ще те изненада тя. Защото изненадата си е отвсякъде гарантирана.
Тази тема пък предлага едно толкова впечатляващо групиране и прегрупиране на коментарите и коментиращите – романтици, класици, историци, скептици, филолози и...драги колеги, с една дума форумомани:)
И аз реших да се включа и да разнообразя групата на задаващите въпроси.
Имам два въпроса към Теодоте:
Теодоте, я (ми) дообясни повече тези свои думи “ Какво е времето освен онова старогръцко "хвърлям напред, за да си изградя защита"... а понякога хвърляме в себе си...”, многоточието накрая ми прозвуча като финален надпис на филм – Следва продължение.
Та като казах продължение...и едни други въпросчета имах към теб от предишна тема, какво стана с отговорите,а?
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 671 |
|
Jericho - 2009-08-27 08:16:58 |
|
|
Добър вечер,
Благодаря много за отговори и отношение към чужденецът, който съм във вашета среда и във вашета страна. Това не е ‘толерантност’ (не обичам този термин, защото е сниходителен), а ‘приемане’ на емигранта от дивият запад в БГ. Това за мен не е нещо ново, тъй като аз съм си емигрант по (смесено) рождение, по паспорт, в няколко страни, най-новата от които за мен е БГ (лично и професионално), и в няколко езикови картини за света (т.е. това, което организира или систематизира езика в употребата) които се смесват в съзнанието ми. (А езиковата употреба избягва систематизирането). Това, което за мен е по-ново тук, отколкото в други страни, е точно приемането и поканата за диалог, което най-трудно се постигне, защото чужденецът все живее в отрицание. Затова ви благодаря – Сократе, Леля и Дима (fellow-foreigner), както и на проф. Богданов, който е създал този виртуално пространство, за да можем да общуваме по въпроси, които ни интересуват и да изпитваме удоволстие при обмисляне и писане на коментарите.
Сократе, не ти се сърдя, но се боях, да не съм се изразила разбираемо, понеже не владее нюансите на българският както ти. Отговорих пряко на Дима, защото го разпознах, а тебе –не. Мисля, че ти си филолог и много повече в хуманитаристиката, и добре ме познаваш.
Лелю, въпросът ‘на какъв език’ е важно на експлицитно ниво на говорене и писане. Да, може да има разминаване, но те пък откриват други полета в които се развива значението на думите. Научих от проф. Богданов, че има два потока на речта. Тя е двупосочна: 1) това което казвам или пиша, и 2) това, което се подсказва и подразбира и зъздава нещо друго от това, което казвам (или това, което приспособим в говоренето ни). 1) е експлицитно, а 2) (и 3, 4) са имплицитни, присъстващи в сянка, като фон на фигурата изразена в 1). Има двусмислени фигури, в които едната става фон на фигурата на другата. Гещалтистите (и вторият Витгенщайн) се занимават с тях и с координиране на чертите им, защото те показват протичането на мисълта и сливането и с възприятието в езика. Сложното в езикът са метафорите и други фигури на преноса, защото те вече са вторични, но казано в потока на речта 1). Метафорите, които използваш се схващат по различен начин в потока на речта 2) и тук играе родният или базовият език, защото синонимността в езиковите картини е различна – затова, трудно се превеждат метафоричните изрази. Разбира се, че ще си пишем на български – това за мен е много добра тренировка и дисциплиниране на мисленето, защото съм длъжна да опростя и да разясня това, което искам да кажа, макар да платя с цената на нюансите. На български мога да кажа, а не да подсказвам, защото ми липсва диапазонът. Получава се по-плоска реч, отколкото на някой друг език, в които бих могла да се въртя софистицирано. Това в известен смисъл променя и значението на онова, което казвам, но пък се поражда чудесен разговор. Какво повече бихме могли да поискаме?
За любовта: всичките ти примери изразяват едно отношение между теб и нещо (или някой), т.е. има субект-обектно отношение, което е граматиката на любовта. Обичаш х, т.е., изразяваш, че си в отношение с х. Важи атрибутивното отношение на любовта между теб и х. Това отношение е пряко или, казано по французки ‘l’objet direct’. Това отношение е вътрешно (т.е. в известен смисъл идеално), не външно (каузално). Има причинно-следстено отношение, но на основата на вътрешното. Затова любовта е част от вътрешната реалност, която в последствие се явява на външната реалност. Разбира се, че любовта си има собствено време, а не само време, но и действие (вместо пространство в разказа). Действието е двигателят на разказа.
Дима, утре ще проверя за Витгенщайн, който е създал 2 различни школи в аналитичната философия, 1) Трактатът (логиго-философско) за формалния език, 2) Философските изследвания, Тетратки, Коментари за философия на психологиа и др. – някъде там се намира твоя цитат. А по между 1. и 2. Витгенщайн стои не-публикуван манускрипт в научен стил, в който се приборва с Теория на Езика на Карл Бюлер – лингвист и гещалт-психолог във Виена. А Бюлер е бил в контакт с Прашката Школа (Трубецкой и Якобсон), която развива фонология и структурализм различен от de Saussure.
За хоризонта на времето – той съществува във въображението като изчезващата точка която посочва безкрайността. В реалното време, този хоризонт на въображението се прекъзва, не само от политиката, а и от смъртта, която слага края. Добре, че боговете я криет от съзнанието ни, когато се въобразяваме безкрайността. Затова бъдеще като външна реалност остава скрито за нас, в протичането ни.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 670 |
|
анита - 2009-08-27 00:58:24 |
|
|
Сигурно изречението на професор Богданов "Така или иначе, смъртта е винаги налице./ Остаряващият човек обикновено се откъсва от големите реалности, остава в своята малка реалност на смъртно същество и умира./ Да, но животът се удължава..." е вдъхновило Дмитрий, за да напише "Това е за времето и живота, вери сори. / И за любовта. Тя също живее във времето – не, не като линия към хоризонта. В свое време. Вътре е безкрайна. Но има начин да свършва ...заедно с времето си. И нищо не се случва. Животът продължава. Напред към хоризонта. "...:-)
Обаче...
днес си копирах трите текста на професор Богданов за действителността и започнах да ги чета пак. Изчакала съм да мине време, отърсила съм се от всякаква емоция... и въпреки това, мога да кажа само едно нещо - тези три текста, за които професор Богданов казва, че са за действителността, според мен са за това, което аз и Леля наричаме "любов", а "Отделно и заедно" - "надхвърляне". И имат доказателства.
Поздрави,
http://www.vbox7.com/play:e403c3c4
P.S.
Со, аз съм крадла, нали знаеш:-)!
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 669 |
|
Теодоте К. - 2009-08-27 00:58:14 |
|
|
Виновен съм. Нарекох нещата така, както ги възприемам. Не са ми нужни "свидетелства" и "свидетели" драги ми "историци". Живея, значи мисля. Отнасям се.
Все пак сме тук благодарение на един" класик " и неговата, сега виждам, просто невероятна, невъзможна толерантност.
Сега за аналитичната философия и времето. Има някаква точка където те се срещат. Но не съм сигурен, че завинаги -както е в брака, сключен със съответното условие и тук, и там.
Спомням четеното някога от интерес, а не поради необходимост да се осланя върху авторитета. Витгенщайн. Неговите писма след втората световна война.
Той, според мен има някакво отношение към аналитичната филосоия. може ида греша. Там прочетох едно моралите. За времето. Това го намеквам на Анита. За хоризонта. Както си помня, нямам текста пред себе си, Витгещайн пише за това, какво се случва на хората, които така силно и искрено искат промяната, след като промяната ...се случва. Забравят ВСИЧКО- но най-вече това, какво са искали от промяната преди тя да се случи.
Академик Лихачев през 1962 година основава едно съвсем безобидно, дори и родолюбиво общество за защита на културното наследство. Забраниха ги. И академика, и обществото.
Това е за времето и живота, вери сори.
И за любовта. Тя също живее във времето-не не като линия към хоризонта. В свое време. Вътре е безкрайна. Но има начин да свършва ...заедно с времето си. И нищо не се случва. Животът продължава. Напред към хоризонта.
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 668 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2009-08-26 21:29:35 |
|
|
А, това ли било, Сократе :-). Аз се притесних, че съм написала нещо прекалено глупаво и ти внимателно, роднински загрижено, кавалерски обръщаш внимание на старата си леля ...
Въпросът постави Анита и аз й отговарям (малко провокативно), с надеждата да стане разговор. Ето началото на въпросния коментар на Анита (anita - 2009-08-25 16:47:18):
„Признавам, че много не разбирам от коментара на Леля, нито пък ‘надхвърлянето’ на Теодоте – може би защото те явно са класици и следователно със задълбочено образование доста различно от моето. А аз съм скептик, обучавана в аналитичната школа по философия, логика и лингвистика – т.е. педант. Защо любовта да е 'надхвърлянето'? / Любовта не ли е отношение между двама души, изпитвайки страст, чувства и удоволствие един към друг в съединение на телата, желанията и въображенията им във времевия хоризонт на това отношение, което се нарича 'любовта'?
Димитрий, драги колега, бих отговорила на въпроса ви, че времето е хоризонт – т.е. ...”
|
| Тема № - 14 |
Коментар № - 667 |
|
Лелята на Сократ - 2009-08-26 20:36:13 |
|
|
| Кой е поставил въпроса за любовта? И на кого отговаряш? |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 666 |
|
Истинският Сократ - 2009-08-26 20:23:12 |
|
|
| Сократе, вярно е, че по-тесните ми интереси са в областта на античните религии, но трябва да призная, че не сварих да специализирам „Пития” преди необратимо да променя обществения си статус. Кажи ти поне, с какво те обърках, че доста се притесних от себе си – ако и родно-българо-говорящите обърквам ... |
| Тема № - 14 |
Коментар № - 665 |
|
Лелята на Сократ - 2009-08-26 20:06:37 |
|
|
|
