БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ДУМИТЕ И ТВЪРДЕНИЯТА


БОГДАН БОГДАНОВ

Занимава ме нашият форум. Напредваме, същевременно се уморяваме, темите се поддържат трудно. Иначе изглежда ясно от многото коментари, а и просто влизания, че изпробваме привличащ, но не безспорен начин на разбиране. Така че да продължим. Семинар ще има, но там по-скоро ще се учи, докато за тук нека да останат по-общите платформи. Влизайте смело, четете големи книги, поставяйте под въпрос с други разбирания и теории това, към което ви насочих по-скрито с анализите на текстове, но правя вече и по по-открит начин. Ето сега в темата за подвеждащите думи и твърдения подреждам възгледи, които познавате изложени в друг ред в предишни текстове и коментари. Нарочно е по-кратко. 


Думите и твърденията подвеждат. Първо, като обозначаващи нещо и второ, като значещи в ситуацията на това казване. Като обозначаващи подвеждат, защото дори когато обозначават нещо посочимо, то никога не е напълно идентично на себе си, а винаги прехожда и към друго съседно и по-голямо. Поради което, за да го обозначим по-точно, го наричаме и с други думи, и уточняваме с твърдения отношението между него и другите неща, с които е свързано и с които образува трети неща. Това е първото, което налага да твърдим нещо с повече думи.

Същото се налага и от друго – от това, че обозначавайки нещо като такова, не само обозначаваме, но и означаваме. Обозначаваме го като такова с оглед на ситуация на означаване тук и сега за определена група от хора. Затова и го обозначаваме не във всички възможни връзки и отношения, а само в някои. Да, но си внушаваме и внушаваме, че го обозначаваме пълно и че то винаги е такова. Докато всъщност казаното е комбинация от обозначено и означено, произведен смисъл с оглед на практическо разбиране и употреба. Това обаче се отнася и за речите, които претендират, че преодоляват разнобоя между обозначаване и означаване и произвеждат гарантирано универсални постоянно валидни твърдения. Каквито са речите на философията, науката, историята и документалната литература.

Едно от най-честите твърдения е, че еди-какво си е просто нещо и се изразява именно в това. Така е в една практически насочената ситуация. В друга ситуация то не би било вярно и т.нар. просто нещо би било сложно. Въпросът е дали то е същото и дали има такъв план и съответно такава реч, според която то е и просто, и сложно. Има претенции за такава реч, но и тя, въпреки внушението, че в нея обозначаването и означаването съвпадат, е ситуация на означаване, в която това съвпадане е по-скоро желано отколкото реално. Което, както вече казах, по същество не се различава от съвпадането на едното и другото във всяка реч. 

Дали има такава реч, при която обозначаването и означаването не съвпадат и съответно думите и твърденията не подвеждат? Има, тя е също реч, но в друг план – като прехождане от една към друга реч, при което новата реч поставя под въпрос означеното в предишната, така че за момент обозначаването и означаването се отделят. Разбира се, в следващ момент те отново се смесват и се поражда нужда това смесване да се постави под въпрос от нова реч. Колкото и неубедително да изглежда това, което казвам, то постоянно става.

Най-напред в режима на всекидневното говорене, в което с неуморно преминаване от един към друг начин на казване обсъжданото нещо се преименува и пренарича, при което се поражда възможност за моментното му като че ли чисто обозначаване. Като казвам всекидневно говорене, имам предвид както диалогичното обсъждане, така и по-дългите монолози, независимо дали устни или писани, в чиято жива неравна реч се нанизват повече версии за значението и смисъла на едно и също нещо, при това в комбинация с други неща. Същото по значително по-подреден, но също вариативен начин става в литературната реч, тази система от свързани различни режими на назоваване, в която се осъществява и важното допълване между репрезентиращо и по-открито рефлектиращо казване.

Т.е. това, което обсъждам, е невъзможно да се постигне в кратък изказ или в равна еднотипна реч, но е компромисно постижимо в изброените речеви процедури на всекидневното и литературното говорене. Но понеже и в този случай постигането е компромисно, краткотрайно и се проваля, усилието по вярно казване, т.е. по сигурно отделяне на обозначаване и означаване продължава с поставяне под въпрос и замяна на речта с нетекстови и неречеви протичания – музикални, танцови, празнични, всякакви прекарвания на време. Да, но и в тях успехът е временен и неотменно се връщаме към режима на речите.

Така едни неуморно, други съсипани, трети вяло, без упорство и отчаяние, се лутат между речите и неречевите протичания в търсене на онази реч или нереч, която да им осигури пределно истинното, абсолютно ценното, вярното и правилното. Такава реч или нереч обаче няма. По-доброто е това неизбежно лутане между толкова многото речи и неречи, предлагани от човешката среда, да става осъзнато. Има и друго като че ли още по-добро - да се осъзнае защо, по различни начини и в различни степени, всички търсят пределно истинното, абсолютно ценното, вярното и правилното. Изглежда защото искат да спрат времето и промяната и така да отменят голямата промяна на предстоящото несъществуване.

Това правя и аз в момента с формулирането на тази истина, която, разбира се, е в реч, значи в ситуация и значи полепнала с намесващо се в обозначаването означаване. Така че е редно, както препоръчвам, да я коригирам. Ето двете възможни корекции. От една страна не изключвам възможността за радикално удължаване на живота, дори за форми на практическо дълговечие, които да приличат на безсмъртие и следователно да поставят под въпрос току-що казаното. От друга страна, както е нормално да постъпят тези, които ще се отнесат студено и дори надменно подигравателно към тези редове, и аз мога да спра да пиша, да забравя казаното и да се заема с малкото, битовото, със собствено моето и така да вляза в тази като че ли безспорна истина. Въпросът е дали мога да остана трайно в нея. 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Заяждаш се Теодоте, ама нейсе, форумът си е форум.
Има нещо солипсистко в твоя оптимизъм - каквото си представям това е действителност. Не че не е така.
Просто си спомням един разговор с Митко Гинев - отпреди години. Всъщност и той поставяше подобен въпрос - откъде накъде някой ще ми решава за истината. Какво ще ми спре cogito?
Та Агмбен естествено спира - биополитиката оставя на страна традиционните въпроси, тези примерно на Вебер - за легитимността на властта. Агамбен е тих марксист, исторически материалист, та дори и хуже. Просто оставя на страна съображенията и твърди. Втвърдява се:)
А телесното е все сащата материя, която взе че реши да не се отразява повече. Засрами разума за неприличните му погледи към "същината" и претенции "да сваля" булото, прикриващо .... Е, каквото би трябвало да прикрива и в разказа на Херодот.
Тук бих се намесил и Лоу. Днес като че ли загуби смисъл разграничаването между областите на съществуващото, градежа на онтологии и тем подобно. Всичко се оказа всичко. И единственият начин това да бъде подредено е ... буквализацията, отказ от скритото и покритото. Даже не Дерида.
Ако отново се върна към разказа за Ксеркс, направих опит да го опредметя, да го сведа към твърдения за факти и техните фактуални последици. Тук поведенческите реакции изчерпват цялото съдържание на разказа. Дори и зловредните стратегии на ревнивките се оказват малко по-усложнена реакцшия върху все същите телесно-предметни стимули.
Другото, разбира се, и това според мен не е замълчано нито от Агамбен, нито от Латур или Лоу. А това е ,как така тези фактуални и напълно телесни движения "се събират" в определна конфигурация, пространствено и времено?
Според теб, ти ги събираш, читателят ги събира ... но само след като коварният автор му подхвърли тази главоломка - подобно на Рубик кубче.

Пак избързах и сигурно пак оставих, освен традиционните си грешки-скорописки и някои по тежки пропуски...
Тема № - 16 Коментар № - 938 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-17 16:02:12
Към Дмитрий:

Ако всички живеем в своите (собствени, вътрешни) общи светове, от които взимаме отвън без да даваме навън, то тогава, защо искаш граница между иманентното и действителното в текста, като просто трябва да се превръщаш сам за себе си в контекст, да присвояваш и да не търсиш действителност... Ако не ни дадеш преобразеното си значение, ние няма да ти дадем действителност.:) За симуларките си по-прав... проектираме себе си върху тях. Но само тези, които не спират преобразуването, само техният разказ ще може да се задвижва от проектиране към правене. Това, което оправда професор Богданов е, че във втория коментар умножи разказа по две, каза “разказвайки по различни начини за срещата” и като ги отдели ги събра, така да се каже...

А от “опасен е с умението си да властва” до суверенната власт и биополитиката къде е границата между иманентното и действителността?

Към Леля:

Аз не мечтая за неща, за които не бих положила усилия. Да мечтаеш за неща, за които не би положил усилия, в най-добрия вариант, е присвояване без преобразуване. Във формулите, които дава професор Богданов, действието на две отделни фигури, които се сливат и разделят, води и до по-голямата цялост, истинност, андрогиност. Това, че в една формула има две части, довежда човека до действие или до действителност, извежда го от мечтата през текста в действителността. По този начин, посредством преобразуването и рефлектирането, репрезентиращият и присвояващият човек придобива възможност за общ свят, в който действителността се постига чрез надхвърляне. Стремежът към общ свят... двете фигури във формулата... желанието за сливане и обмяна между външното и вътрешното... в крайна сметка може би наистина са стремеж към изначалната цялост - андрогините, а от там и изначалната връзка - любов-разказ. Все искаме да изглеждаме по-цели, затова свързваме разделеностите. В този текст на професор Богданов и благодарение на коментарите на Дмитрий, разбрах, най-накрая, че надхвърлянето е разбирането, а не любовта, така като винаги съм си мислила. Освен, ако не е и двете? Както казва науката на Дмитрий, светът по-скоро би бил пресметнат и изчислен, отколкото разбран... защо например е много трудно да преминеш едно милиметърче, за да докоснеш някого и да направиш катастрофа не в текста, а в действителността. Това е границата - мястото между присвояването и преобразуването, затова и докосването изисква космическо усилие, може би... не зная, просто все още не мога да се оправя с това понятие за контекст, според което контекстът може да бъде и реално и въображаемо случване, но винаги общо случване, което чрез разбирането и о-ценностяването на значението превръща проектирането в правене, а първоначалните иманентни фигури се разделят и на иманентни и на реални и после отделните им части се срещали и като иманентни и като реални и възможни в действителността...

Тити, любовта на майката е от друго измерение... и по простата причина, че там няма как да не преобразуваш. Подсети ме за един много хубав и любим мой филм - "Американско сватбено одеяло" - прекрасно направен, с много линии и цветове, намери си го и го гледай. Общо взето, сюжетът се сглобява от разказите на няколко жени, които разказват историите си. Изводите са, че всеки човек има по нещо, което прави много добре и всеки човек има по една любов и тези две неща се сливат. Тези две неща са и разказите, които могат да се избродират върху одеялото, което се бродира общо. Та върху одеялото имаше и такава история “Не открих любовта на мъж, но открих любовта на дете”, до нея имаше историята и на детето “Казвали са ми "обичам те" на различни езици, но никога не открих любовта, след един мъж, с който се видяхме в едно кафе в Париж”... имаше и други истории. Това, което ги обедини, беше историята на героинята, за която докато шиеха собственото й сватбеното одеяло, се влюби в друг: всички й казваха, че ще се рита отзад, а тя с абсолютна любов, абсолютно “повдигната в степен”, с абсолютно съгласие им отговаряше "ами ще се ритам"...

Не мога хубаво да разказвам филми. Но сега се сещам, че точно този филм е прекрасен пример за надграждане на речи – сватбеното одеяло не може да се сглоби, ако някой от шиещите го няма идентичност, разказ и любов и ако всеки един от шиещите не разбира историите на другите. През цялото това време главната героиня, успоредно с правенето на собственото й сватбено одеяло пишеше дисертация за сватбените одеяла. Филмът е “нарастване по битие” напълно по матрицата на "Пирът". Много обичам Платон. И съм щастлива, че в този форум разбихме Херодот!

Тити, напълно възможно и причината за обезобразяването на майката на Артаюнте да е точно такава... заради любовта към детето... защо пък не.

http://vbox7.com/play:6fc2a878

Тема № - 16 Коментар № - 937 Теодоте - 2009-10-17 15:39:02
Въпросната история ми е "до болка позната", Тео.

Съвсем сигурно - не "от тук и сега"! Без значение е - "от кога и къде". Да речем - "от някого и някъде".
За кого съм?
Мрачна е...И навън е мрачно...Дано съм ясна - поне аз:

Няма по-силна любов от любовта на майката.
За нея съм:)
И с двете ръце!!
Само така съм изцяло единствено на страната на любовта.

А ти какво си мислиш, Тео?
Нали постъпвам правилно?
Точно така.

P.S. Много се надявам да кажеш "да"! Навярно бих била тъжна, ако остана съвсем сама...
Тема № - 16 Коментар № - 936 Тити - 2009-10-17 12:51:07
Съжалявам, Леля, но нямах предвид "младите". Имах предвид точно тези двама в автобуса. Иначе познавам доста успешни и ярки младежи,които не симулират. Освен това забелязвам една съществена промяна у почти всички мои студенти. Едно време те замълчаха-просто слушаха и писаха. Днес задават въпроси и смело влизат в спор и дискусия.
Но има и много симулакри, символни демонстрации. Ами то си е в реда на нещата. Мертън го забеляза преди 40 години - конформистите са много повече, отколкото бунтарите. Но въпреки това се случи 68 година.
Тема № - 16 Коментар № - 935 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-17 09:53:31
Тити, от много време се каня да ти напиша пак, заради твоите многозначни текстове, които са много интересни за мен. Например, описваш любовта със знаци, но какви - "препинателни", все едно някой да се препъне, или пък спираш думите с други знаци - например - "нотни". Играеш си със значенията на думите гениално... Ако ще трябва да те описваме с формула, то ще е нещо като “репрезентиращо анализиране”, защото думите ти докато разказват, се анализират сами, преобръщат се от думи в без думи, от думи в образи и обратно - дори в малките коментарчета, с които наплашваш мъжете във форума:-).

Аз вече няколко пъти се връщам на чудния ти първи коментар. Казвам си - каква е тази любов, толкова образна, точно като това, което цитирах от професор Богданов - "старото размразявано с поезия мълчание, издигащо се от образа през фразата". Представям си го как започва от действителността към текста.... към сливането в стихотворението, където дума и свят са едно... но тук то стига до замлъкване... И при твоята любов ми изглежда така -

"Видимо е. С две точки. Една над друга. В естествен цвят. Кафяво. Без значение, с какво са нарисувани. Може с всичко – молив, четка, пастел …Лежат в равнина. Хипотетично, разбира се. Мислено могат да се свържат в права. Или да се слеят и да съвпаднат. Дори!"

Видимо е. Има две точки - може би влюбените Х и Y. Една над друга... е ясно:-) Тези две точки обаче в следващия миг се превръщат от хора в очи. Кафяви. Дали са на един човек... или на двама... В следващия миг - те вече не са реални и затова е все едно какви са, но точно в същото време те започват да се отнасят не само за твоята любов, а за повече хора, превръщат се в свят, лежат в равнина, издигат се, придобиват общ смисъл. Това, което е можело да стане - може да се представя, да се проектира, да се свърже. Може да съвпадне. Но - не... (Представяш ли си – да съвпаднат дори.)

С подобен текст... много ясно, че знаеш защо не искам да пътувам с друг.

Много добре знаеш и какво е един автобус. Както твоите две точки, които биха могли да бъдат хора, биха могли да бъдат очи, но всъщност са един препинателен знак, който препъва любовта...., така и нашият автобус може да бъде текст. Текстът си е същински автобус. Мога да пусна някой, който да седне до мен, мога да си остана и сама и пак ще ми все така хубаво. В текста можем да сме заедно като в автобус, нали? Имаме гарантирано определено време и определено пространство, в което да сме заедно, преди автобусът да пристигне и текстът да свърши. А понякога точките наистина са една над друга като в равнина, знаеш ли, преди имах една много любима мисъл, но не си спомням от кого - "Погледът е присъствие от разстояние."

Тити, ти чела ли си онази история за Ксеркс? Много ми е любопитно ти за кого си - за Ксеркс или за другите. Ако я нямаш, мога да я препиша във форума, за да ми кажеш... Става ли?
Тема № - 16 Коментар № - 934 Теодоте - 2009-10-17 00:38:04
Сократе,

Цитираш ме – „Защо мечтаем за неща, за които не бихме положили усилия?”
И питаш "А те изискват ли усилия?". Да правиш любов с някой? Да докоснеш някой? Нещата такива каквито са!"

Нещата, такива каквито са, са такива каквито ги правим и каквото ни е мнението за тях – перифразирам професор Богданов, ако съм го разбрала адекватно, а ако не – (и) аз си мисля така.
Да правиш любов с някого, да го докоснеш изисква малко усилие (но все пак някакво), когато вече си одействителностил някаква конкретна любов и смяташ, че това е именно твоята желана любов.
Обаче във времето на пожелаването, проектирането и действията по реализирането усилията са огромни. Друг е въпросът, че може да се окажат неуспешни. Огромни са усилията да разбереш другия; да направиш така, че той/тя да те разбере; да ти хареса и да му/й се харесаш; да го/я поискаш и той/тя да те поиска; дори и да посегнете един към друг за пръв път (както ти толкова красиво си ни разказвал)
Любовта се случва между двама и освен, че трябва да е свободна, то трябва да е и взаимна. Взаимността предопределя необходимостта от огромните усилия. Ако не е взаимна, ако просто единият без да полага усилия реши да посегне и вземе другия, то това вече не е любов, а подчинение, агресия и притежание чрез насилие, това е анти-любов, или хайде да я нарека по Херодотски „царска любов”.

А иначе моят въпрос си го зададох и продължавам да си го задавам съвсем сериозно: „Защо мечтаем за неща, за които не бихме положили усилия?” Може би трябва да го разширя. Предварително е ясно, че нещата, за които не бихме положили усилия, нямат почти никакъв практически шанс да се случат. Защо все пак обичаме да си мечтаем за такива неща? Възможните отговори, които ми идват на ум не ми изглеждат удовлетворителни: от мързел, защото ни се иска друг да ни ги случи; за да има от какво да се оплакваме; да не оставаме без (несбъднати) мечти; от страх да се почувстваме щастливи.
Ще си разширя и въпроса за мнението, големите и малките радости. Ясно е, че „големи радости” и неземни щастия (почти) не се случват. Защо ни е трудно да се радваме на малките неща като на големи и в това си неумение си седим все нещастни? Ако взема като пример историята на двамата младежи, която ни разказа професор Богданов: защо двамата младежи не показват да се радват на щастието да са любовно заедно, или го показват минимално с дребен жест, като го заливат с непрестанно мрънкане и оплакване?
В никакъв случай не го казвам като доц. Варзоновцев – всички млади са такива. Край мен има много млади хора, които полагат любовни усилия, преживяват любовите си отвътре-отвън като обозначават, означават, пишат, играят, свирят и правят безброй красиви и смислени неща заедно и поотделно, като нерядко разказват на леля си и питат, питат ... „Знаеш ли какво означава това?”, „Какво да направя?”, „Как да го направя?”, „Смяташ ли, че постъпих добре?”, „Да бъде или да не бъде?”, „Лельо, ти какво си мислеше и правеше, когато и с тебе така ...?” ... съвсем като приятелките на Теодоте :-).

Тема № - 16 Коментар № - 933 Лелята на Сократ - 2009-10-16 19:42:42
За децата и родителите. Не!
Не са родители. "Външното" е проекция на наличното ...Аз. Родителите "не играят значение", те остават в околностите като обозначени предмети.
Важно за симуларките и симулакрите Е да са като те самите, но погледнато отвън. Това го забелязах отдавна, но то съществува и като вид на "общия ни свят"- умирам да погледна собственото си раждане, сватба и погребение. Сеир!
Тема № - 16 Коментар № - 932 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-16 16:05:36
Да, бе, да.
Всички живеем в своите общи светове.
Тема № - 16 Коментар № - 931 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-16 15:59:58
И още нещо към това, което казва Дмитрий -

"Младите не са сами на себе си, поне според мен - те са симулакри на видяното и чутото "отвън"."

Сигурно имаш предвид родителите... а не това, как ние ги тълкуваме, така ли? И само симуларки ли са? Какво се случва тогава с об-о-значаването... кое в него е техният смисъл, може ли да се направи об-о-значаване само от телесно означаване и означаване + родители, щом по отношението на "смисъла" действителността, трябва да се види чрез външното значение, част, от което става вътрешно значение… собствено, преди да се слее с общия поток от значения.

Как се активира о-ценностяването на тази основа? Как движим напред? Може би историята се свързва с Херодот и не само заради телесното, а и с това, че липсва оценностено значение, следователно пак имаме - мълчание - имаме го и ако има оценностено значение, и ако няма? Дори около Агамбен... онзи, който действа - прави ли свой собствен избор? В какво се състои "изключението"?

Май стигнахме до стените на прекалено много твърдения... все пак обаче, ако живеем в общ свят, бил той и общ свят на владетели и поданници, на притежаващи и притежавани... как светът успява да е общ, ако съставните му части не могат да се обменят, т.е. дори ако и само една от съставните му части няма смисъл?

Тити, ще си призная, аз също разбирам коментарите ти. Ще ти напиша довечера.

Тема № - 16 Коментар № - 930 Теодоте - 2009-10-16 15:32:27
Теодоте,
Уча се от теб, затова се разрових и аз из форума, върнах се (върна ме) към основния текст и коментарите по темата “Гласове, мелодии, цялости”. Така точно там намерих ..."старото размразявано с поезия мълчание".
Тук и сега - вместо обичайните вече за форума хем интересни, хем подходящи клипове, ми се ще да има поезия – за размразяване, замисляне и стопляне в този хладноват ден.

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани,
нов път си направи и пак тръгни.

Светът, когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!
Тема № - 16 Коментар № - 928 Jericho - 2009-10-16 15:20:16
5  6  7  8  9  10  11  12  13  14 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121747

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129712

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 22016

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34477

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136809

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101371

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32290

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19930

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184086

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63319

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA