БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ДУМИТЕ И ТВЪРДЕНИЯТА


БОГДАН БОГДАНОВ

Занимава ме нашият форум. Напредваме, същевременно се уморяваме, темите се поддържат трудно. Иначе изглежда ясно от многото коментари, а и просто влизания, че изпробваме привличащ, но не безспорен начин на разбиране. Така че да продължим. Семинар ще има, но там по-скоро ще се учи, докато за тук нека да останат по-общите платформи. Влизайте смело, четете големи книги, поставяйте под въпрос с други разбирания и теории това, към което ви насочих по-скрито с анализите на текстове, но правя вече и по по-открит начин. Ето сега в темата за подвеждащите думи и твърдения подреждам възгледи, които познавате изложени в друг ред в предишни текстове и коментари. Нарочно е по-кратко. 


Думите и твърденията подвеждат. Първо, като обозначаващи нещо и второ, като значещи в ситуацията на това казване. Като обозначаващи подвеждат, защото дори когато обозначават нещо посочимо, то никога не е напълно идентично на себе си, а винаги прехожда и към друго съседно и по-голямо. Поради което, за да го обозначим по-точно, го наричаме и с други думи, и уточняваме с твърдения отношението между него и другите неща, с които е свързано и с които образува трети неща. Това е първото, което налага да твърдим нещо с повече думи.

Същото се налага и от друго – от това, че обозначавайки нещо като такова, не само обозначаваме, но и означаваме. Обозначаваме го като такова с оглед на ситуация на означаване тук и сега за определена група от хора. Затова и го обозначаваме не във всички възможни връзки и отношения, а само в някои. Да, но си внушаваме и внушаваме, че го обозначаваме пълно и че то винаги е такова. Докато всъщност казаното е комбинация от обозначено и означено, произведен смисъл с оглед на практическо разбиране и употреба. Това обаче се отнася и за речите, които претендират, че преодоляват разнобоя между обозначаване и означаване и произвеждат гарантирано универсални постоянно валидни твърдения. Каквито са речите на философията, науката, историята и документалната литература.

Едно от най-честите твърдения е, че еди-какво си е просто нещо и се изразява именно в това. Така е в една практически насочената ситуация. В друга ситуация то не би било вярно и т.нар. просто нещо би било сложно. Въпросът е дали то е същото и дали има такъв план и съответно такава реч, според която то е и просто, и сложно. Има претенции за такава реч, но и тя, въпреки внушението, че в нея обозначаването и означаването съвпадат, е ситуация на означаване, в която това съвпадане е по-скоро желано отколкото реално. Което, както вече казах, по същество не се различава от съвпадането на едното и другото във всяка реч. 

Дали има такава реч, при която обозначаването и означаването не съвпадат и съответно думите и твърденията не подвеждат? Има, тя е също реч, но в друг план – като прехождане от една към друга реч, при което новата реч поставя под въпрос означеното в предишната, така че за момент обозначаването и означаването се отделят. Разбира се, в следващ момент те отново се смесват и се поражда нужда това смесване да се постави под въпрос от нова реч. Колкото и неубедително да изглежда това, което казвам, то постоянно става.

Най-напред в режима на всекидневното говорене, в което с неуморно преминаване от един към друг начин на казване обсъжданото нещо се преименува и пренарича, при което се поражда възможност за моментното му като че ли чисто обозначаване. Като казвам всекидневно говорене, имам предвид както диалогичното обсъждане, така и по-дългите монолози, независимо дали устни или писани, в чиято жива неравна реч се нанизват повече версии за значението и смисъла на едно и също нещо, при това в комбинация с други неща. Същото по значително по-подреден, но също вариативен начин става в литературната реч, тази система от свързани различни режими на назоваване, в която се осъществява и важното допълване между репрезентиращо и по-открито рефлектиращо казване.

Т.е. това, което обсъждам, е невъзможно да се постигне в кратък изказ или в равна еднотипна реч, но е компромисно постижимо в изброените речеви процедури на всекидневното и литературното говорене. Но понеже и в този случай постигането е компромисно, краткотрайно и се проваля, усилието по вярно казване, т.е. по сигурно отделяне на обозначаване и означаване продължава с поставяне под въпрос и замяна на речта с нетекстови и неречеви протичания – музикални, танцови, празнични, всякакви прекарвания на време. Да, но и в тях успехът е временен и неотменно се връщаме към режима на речите.

Така едни неуморно, други съсипани, трети вяло, без упорство и отчаяние, се лутат между речите и неречевите протичания в търсене на онази реч или нереч, която да им осигури пределно истинното, абсолютно ценното, вярното и правилното. Такава реч или нереч обаче няма. По-доброто е това неизбежно лутане между толкова многото речи и неречи, предлагани от човешката среда, да става осъзнато. Има и друго като че ли още по-добро - да се осъзнае защо, по различни начини и в различни степени, всички търсят пределно истинното, абсолютно ценното, вярното и правилното. Изглежда защото искат да спрат времето и промяната и така да отменят голямата промяна на предстоящото несъществуване.

Това правя и аз в момента с формулирането на тази истина, която, разбира се, е в реч, значи в ситуация и значи полепнала с намесващо се в обозначаването означаване. Така че е редно, както препоръчвам, да я коригирам. Ето двете възможни корекции. От една страна не изключвам възможността за радикално удължаване на живота, дори за форми на практическо дълговечие, които да приличат на безсмъртие и следователно да поставят под въпрос току-що казаното. От друга страна, както е нормално да постъпят тези, които ще се отнесат студено и дори надменно подигравателно към тези редове, и аз мога да спра да пиша, да забравя казаното и да се заема с малкото, битовото, със собствено моето и така да вляза в тази като че ли безспорна истина. Въпросът е дали мога да остана трайно в нея. 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Няколко дни се любувам на последните ти два коментара, Дмитрий, тъй като те осветяват право в целта значенията, с които професор Богданов бележи нашето отвъд постмодерно време, но теорията този път се оказа по-силна от мен и ще ми е по-трудно да я преобразувам, така че бързо да я покажа и във форума. Все пак и присвояването е доста сложна фигура и дори свързана във формула, понякога действа като сама. Затова, докато опитомя значението на границата между иманентното и реалното в текст, ще пусна този коментар, с който надявам се да отговоря на въпроса - защо сведох така реалната история на професор Богданов за момчето и момичето в автобуса до един нищо и никакъв въпрос, който обаче ни запрати всички в далечното бъдеще. :-)

***

Така. Историята за момчето и момичето от автобуса е написана от професор Богданов направо като сценарий, отделните й части са наистина като малки диалози, грижливо поставени в тялото на иманентен текст. Първото, което ме замисли около нея, обаче, беше защо професор Богданов така я е подредил? Определен вид означаване? Какво точно? Просто пример ли е, между отговорите на двата въпроса – моя и този на Дмитрий... започва по средата на коментара, има пет реда на образуващи се значения, пет надграждащи се речи, натрупани обозначавания и допълнителни означавания ... дотук добре, обаче, защо точно в отговора на моя въпрос, който пита – дали е възможно с лутането си сред толкова много речи и неречи, да не търсим истинното и цялостното, а желаното – професор Богданов включва една последна шеста реч с едно обземащо значение: “Мисията невъзможна”.

Мисията невъзможна? Петте реда на образуващи се значения, които взаимно се означаваха в петте речи - всичко рухва и се смалява и свива до един-единствен ред - защото и момчето, и момичето отишли и разказали на приятелите си, а следователно не били изпитали удоволствие и щастие, а само искали да се похвалят???

Това буквално ме уби. Професор Богданов ги осъди на смърт? Точно той, който в манифестното си слово за “Любов и разказ” казва, че разказът се ползва с особено предимство при ословесяването на любовта, че любовта и разказът едва ли не са едно и също нещо, защото и двете са “протичане на събития, в чийто ход става показателна промяна”? Не застана ли професор Богданов зад твърдението, че благодарение на разказа, който се разказва, препредава, надгражда, надхвърля, преобразува, благодарение на тази разказна верига крайното означено винаги се отлага, така както става в “Пирът” - с всеки отделен разказ - дори когато всички заспиват - означаването продължава, продължава и продължава, чак до мен сега... Не е ли така всъщност и при всеки разказ?

Може би манипулирах ситуацията, но си помислих, че съм в пълно право да добавя свой ред към тази история за момчето и момичето, така че да не финализираме любовта точно в моята част, при чувствата и желанията:-). Първо написах една много голяма сърцераздирателна история-продължение, която не публикувах, ами замених с въпроса от втория послепис, а сега ми идва наум да ги защитя от професор Богданов и от смелите форумци, като кажа само, че момчето и момичето може би са разказали на приятелите си разкази, които да са красиви колкото този на пияния чалгаджия Алкивиад, който аха... да развали пира, така както и тази история за момчето и момичето, сложена точно до моите чувства и желания, можеше да ги развали.

Вторият редактиран вече коментар на професор Богданов ме поуспокои. Най-малкото - разпадът им вече не беше толкова категоричен, а и значението, което добави самият професор Богданов, направо им даде шанс да живея: “Да ги обесят не, да ги оставят живи!” Най-важното – бяха отделени с 1 видим голям интервал от моята част. Да, когато умират – са залепени, когато са помилвани – не... и това ми мина през ума, но реших да не се заяждам, ами: 1. да си чета историята, като отрежа някои от речите; 2. да си чета историята, като допусна нови речи, които витаят наоколо, но професор Богданов не ги е пуснал в текста; 3. да ги изпратя в бъдещето. Избрах си точка 3. Сега обаче виждам, че няма да мина така лесно покрай теб, Дмитрий, и покрай твоето: “Теодоте превръща цялата реалност, представяна от проф. Богданов, в текст!”.

Добре, превръщам я. А знаеш ли какво прави професор Богданов – нещо, за което обвинява Дерида… - дебне “кипването” на значенията, за да го спре в последния момент, преди да се разрази! Разказът на професор Богданов наистина е като истински – реалност след реалност - направен е точно като този на Херодот за Ксеркс, дори така свършва с “Нека историята да свърши тук и нека да свърши така!” Нека да се разпадне, нека да няма никаква любов, точно като при Ксеркс нека се върнем в големия разказ, нека да спуснем скобите… Нека да не изпитат удоволствие и щастие, щом искат да са реални и като всички други… Или ни подвежда?

Преди няколко години пътувах с автобус сама към морето, където ме чакаха мои приятели. Обичам да пътувам през нощта, да разглеждам тъмното и да си измислям разни сюжети. Кой живее в петте къщи, чиито очертания виждам като тъмни сенки край пътя, или как бих се чувствала аз, ако живеех там, кои книги бих чела, ако живеех в някоя от тези къщи, къде щяха да ми стоят книгите, щях ли да се разхождам в безбожната пустош наоколо, щеше ли да е много хубаво, ако в някоя от тези къщи живеех с някого, когото много да обичам... След последната утопична представа обикновено започвам да заспивам, докато луната и купчинка звезди продължават да пътуват с нас, такива каквито биха били и ако наистина живеех там....
Забравих да кажа… че пътувам сама и защото съм си купила билет, по силата на който никой да не може да сяда до мен! Срещу мен обаче седят двама – момче и момиче, които с единствения си любовен текст – жестовете – ми формираха мечтата на живота, фантазма за всички следващи пътувания с автобус, защото много хубаво се бяха прегърнали и си спяха така двамата... Докато чета историята на професор Богданов за автобуса, се сещам и за това – искам да пътувам с автобус през нощта с някого, когото много обичам.

И това лято обаче не пътувах така, въпреки че три пъти минах същото онова разстояние. Първия път си мислех колко е бил гаден Сократ спрямо Теодоте, казал й “Аз не желая да бъда примамен от теб, а ти да дойдеш при мен.”, а тя отговорила “Ще дойда... стига да ме приемеш”... “Ще те приема, разбира се – казал й той - но ако вътре няма никой, дето ми е по на сърце от тебе.” Втория път в автобуса гледах един уестърн филм “Tombstone”: в началото на филма Джоузефин среща легендарния шериф Уайът Ърп. Май се влюбват. Разделят се обаче. Някъде по това време тя му казва, че представата й за рая е да бъде в един хотел с някого, когото да обича, и на сутринта да си поръчат рум сервиз. След много разминавания, битки и всякакви лудости след години се срещат пак и той и казва “Виждала ли си изгрева на слънцето над Скалистите планини? Изскача внезапно,... а под него е цяла Калифорния. И се кълнеш, че си зърнал Рая. Нищо не ми остана. Нямам какво да ти дам. Нямам гордост,... нито чест. Нито пари, но...ти обещавам, че ще те обичам до края на дните ни.” Романтичен е, но тя го пита: “Какво ще направим първо?”, той й казва “Това което искаше, когато се срещнахме за пръв път. Спомняш ли си? Може ли един танц?”. Тя отвръща “Да!” и тогава той изкрещява... “А после, ще си поръчаме рум сервиз!” – защото не е забравил.

http://www.youtube.com/watch?v=HW_A3pVt3ww&feature=related

Третия път бях вече като сложно многотекстово положение “в един момент многостепенното правене на голям друг свят отстъпва на истината на една реалност тук и сега, усилена с тукашно-сегашно невъзможно. Стилистическите последствия са видими. Стихотворенията се скъсяват, също и фразите, образите като пробиви на по-силен глас се обаждат в потока на нарочно негладко прозаическо изреждане без патос. Отпадат препинателните знаци. Старото размразявано с поезия мълчание, издигащо се от образа през фразата към дългото стихотворение, става низходящо...от изречението през думата, сричката, вокала, консонанта и непроизносимата буква то стига до пълно замлъкване.”. ..

Разбира се, че почти всичко е измислено, освен пътуването, в което си измислих мечтата. Опитвам се да си представя историята за момчето и момичето, за които разказва професор Богданов, сега, а не след десет години. Да разбера къде е наистина границата между текста и действителността, или поне между реалното и иманентното в текста? Наистина ли е между присвояването и преобразуването, наистина ли е в катастрофите в текста, които трябва да доведат до промяна в действителността, наистина ли е във възможния контекст, през който читателят, следвайки указанията на автора - разбира, наистина ли е в превръщането на значението в смисъл, наистина ли е в смисъла, който постигаме, когато разчетем нещата такива, каквито ги искаме?

Когато пристигнах при моите приятелки, които ме чакаха, им казах за великата си мечта, сътворена в нощния автобус - въобще стана едно много любовническо море. Най-любимият ми любовен сюжет от тогава е как седя върху един шезлонг на плажа, затрупана в листата на една книга, която трябва да довърша бързо, а от двете ми страни - моята приятелка и нейната братовчедка. Говорят си за любовта. Едната е влюбена отскоро, приятелката ми е шампионка, затова обяснява. Слушам ги, без да ги гледам, само сенките им преминават през листата ми, когато стават - се оглеждат заедно с оранжевите лъчи от късноследобедното слънце и тъмносините ултразвукови отпечатъци от сенките на вълните - всеки път, когато например едната каже на другата “това не може да не означава, че те обича, щом така е направил”, после виждам сянката на другата, която става и започва да говори, “и с теб така ли се случи, когато...” и се сменят, заплитайки ме в “…той тогава ми носеше всяка сутрин кафе…”, “…знаеш ли какво ме попита…”, “…представяш ли си да отидете заедно…”, “…сигурна ли си, че може би ме обича…”, “….иначе как би го направил…”, “…не ти ли казва…”, “…говорите ли си…”, “… той ще дойде там…” и изведнъж разчупват оранжево-синята белота, в която чета, като започват да крещят и двете - “Кажи, кажи според теб това ли означава...” и ми разбутват листата по пясъка. От квадратчетата на черните ми букви виждам блесналите им очи, които ме чакат да им дам значението на любовта, да им го изпържа на слънцето, да го прочета, да го прилаская към тях, към свечеряването и точно толкова сигурно и красиво, колкото свечеряването слива крайчеца на пясъка с крайчеца на вълните... Давам им всички положителни значения. После - ги карам цяла нощ - до 4, да стоят с мен в каменния приземен етаж на старата морска къща и да четат на по чаша нескафе, направено със студена вода, и с куп цигари… и понеже на мен по принцип не ми се спи, им разказвам за любовта.

http://www.vbox7.com/play:1be6e2d9

А в миналата тема, когато всеки трябваше да разкаже любовна история - нищо не написах, но много се впечатлих от нещо, което професор Богданов каза към края:

Любовните истории могат да бъдат като прочит на Херодот, в който трябва да се изтриват тъмните петна на мълчанието, на премълчаното от Херодот или по-скоро на онова, което той не може и не иска да каже, прочит, в който да разбираш движението на собствената си любов, и като свързваш онова, което си изживял може би недостатъчно свързано да проектираш бъдеща свързаност, която може би ще изживеете.

***

И значи… и аз имам собствена любовна история, и тя може да проектира… въпреки че свежда любовта до ясен предикат, въпреки че иска да е като всички други и дори е история с автобус... но тя е любовна и е любовна, въпреки че и аз я разказах – точно като онези двамата.:-)
Тема № - 16 Коментар № - 917 Теодоте - 2009-10-14 15:05:15
Здравей Дмитрий,

обещавам, че утре ще отговоря на тези толкова хубави два коментара, които си пуснал в темата. Винаги това се питаме - къде е границата - текст/действителност, но сега, най-накрая, благодарение на твоите коментари, мисля че открих с прeцизна точност - къде е!
Тема № - 16 Коментар № - 914 Теодоте - 2009-10-13 01:01:15
Не открихме ли заедно и при това - съвсем случайно, "езика", който безпогрешно ни свързва? Защо ми се струва, че се разбираме вече по-добре? И дали е така, наистина?
А сега:)

http://vbox7.com/play:f6e09201&al=1&vid=

Не знам изобщо италиански:)))
Тема № - 16 Коментар № - 913 Тити - 2009-10-11 15:57:05
Така е!

Затова може би най-добре е всеки да следва пътя си.
А не е изключено и пътищата ни да ни срещнат отново след време. Може и след 10 години. Съвсем не е късно. Защо не?!
В един ден от бъдеще време, който "тогава" ще е обозначен просто с "днес". Не знам как точно ще се познаем, но бих се радвала да се видим. Все някога.

http://vbox7.com/play:2272f75a&al=1&vid=

Сигурно, нали:)))
Тема № - 16 Коментар № - 912 Тити - 2009-10-11 13:07:09
Ето какво пише Пиер Бурдийо
"Възпитание на чувствата...предоставя всички инструменти, необходими за собствения си социологически анализ: структурата на произведението, разкрита при строго вътрешен прочит, т.е. структурата на социалното пространство, в което се случват приключенията на Фредерик, съвпада със структурата на социалното пространство, в което авторът му се е намирал" П.Бурдийо. Правилата на изкуството, С.,2004, с.18
Тук се утвърждава едно съвпадение между текстовата иманентност и външната на текста детерминация на автора от социалните, , т.е. строго погледнато не-текстови "обстоятелства". Авторът ги "ОБО-значава". Ако не приемем едновременно и това, че неговото писане, т.е. според романтиците, творчество, е И "О-значаване" на неговите житейски обстоятелства. Въпреки че и тази хипотеза била формулирана и дори практически се е внедрявала дългите десетилетия в лагерното училище.
Но проблемът остава - текстът и реалността, дори и само тази на твореца.
А трябва да има предвид, че не само Бурдийо или Фриче, но и Манхайм, та дори, с известни уговорки, Вебер, са разширили това външно пространство "съвпадащо" с вътрешното пространство на текста (тук е нужно да отбележа, че правя известна подмяна текста с творбата, с произведението)и до читателя! Всъщност тук е по-подходяща метафората за аура на Бенямин.
Но феноменологически погледнато - творбата е такава, ако авторът актуално включва в творбата и прочитането му от ОПРЕДЕЛЕН кръг читатели. Защото е ЗА. Текстът заскобява тази актуалност. Остава, еманципира се не само от актуалния прото-читател, протагонист на автора, но и самия автор.
Точно тази "заскобена" актуалност на текста се "впечатва" в неговата "иманентна" структура. Но парадоксът е в това, че текстът бива четен и разбиран от кръга, който изобщо не съвпада с този, на "автора".Разрушава скобите и актуализира о-значеното чрез собственото си обо-значаване.
Мисля че форумната естетика не само подсилва този парадокс, но и подсказва особената му актуалност за съвсем не-форумните практики за разбирането на текста.
Тема № - 16 Коментар № - 911 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-11 12:52:51
Има една мисъл: “Живей така, че един ден да не съжаляваш за това как си живял”.
След десет години аз ще съм на 33, може би ще работя в голяма международна компания, след работа ще излизам с приятелите си на по бира в някое заведение или в поредния новооткрит мол. Ще си живея живота.
Всъщност идея нямам какво ще стане с мен след 10 години...
Но знам, че след 10 години този форум ще е тук и някой ще го чете. Така че внимавайте какво пишете. Думите не са празни приказки и няма да бъдат отнесени от вятъра!

http://vbox7.com/play:0d7bfc40
Тема № - 16 Коментар № - 910 Станислав Стоянов - 2009-10-10 23:12:37
Какво значение имат думите, ако се разминават драстично с това, което реално правим? Нима има смисъл от казаното тогава? Едва ли! Остават като празни приказки.
И е естествено да ги отнесе все някога вятърът.
Тема № - 16 Коментар № - 909 Тити - 2009-10-10 14:23:52
Надявах се темата за любовта да бъде най-страшна. Имайте милост! Питали ли сте се какво ще стане с нас след десет години? Ще можем ли да направим това, което искаме, действителност. Ще ни достигнат ли думи? Смелост? Интелект? Въпреки българското ни говорене ще изречем ли мили думи? Какво да направим днес, утре, вдругиден, за да не съжаляваме след десет години?
Тема № - 16 Коментар № - 908 Истинският Сократ - 2009-10-10 13:54:02
Допълнение относно употребата на ОБОзначавам и Означавам. ОБОзначавам е равно на денотирам, реферирам. Означавам - на сигнифицирам (signifier, signify).
Тема № - 16 Коментар № - 906 Borislav Gueorguiev - 2009-10-10 10:31:27
Доста отдавна не бях надниквал тука - лятна ваканция, школа по семиотика, световен конгрес по семиотика.
Да разглеждаме думите сами по себе си, извън контекст, е вдъхновяващо занимание, защото до голяма степен е спекулативно. Когато разглеждаме думите в различни контексти обаче, те не са ли също твърдения? Ако кажа "Прекрасно!" не е ли все едно, че казвам "Аз твърдя, че нещо е прекрасно!" Когато соча към нещо и прознасям думата, която го ОБОЗНАЧАВА - напълно съм съгласен с разсъжденията на проф. Богданов относно употребата на този глагол - не казвам ли "Аз твърдя че това се нарича еди-как си."
Тема № - 16 Коментар № - 905 Borislav Gueorguiev - 2009-10-10 10:27:33
5  6  7  8  9  10  11  12  13  14 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121756

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129713

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 22016

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34478

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136812

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101375

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32291

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19933

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184089

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63320

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA