БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Любов и обезсмъртяване в изстъпленията на дионисовите празници
Платон, „Федър” и Еврипид, „Вакханки”
РОСИЦА ГИЧЕВА-МЕЙМАРИ 


 „Не бъди разумен тогава, когато ще е напразно да си разумен!”

орфико-вакхически химн от Пангей
(Клитоним в Псевдо-Плутарх, За реките, ІІІ, 4, 12)


Въпреки че елински интелектуалци издигат разума като инструмент за разбиране и себепоставяне в света, елините никога не се отказват от представата, че човекът не е в състояние да разбира и контролира всичко в света. Използвайки разума като инструмент за разбиране и аргумент за действие, те не ограничават и не смаляват света си, не го свеждат само до достъпното за човешкия разум, както по-скоро прави модерният човек. Типично за традиционните общества, те настояват да живеят в голям цялостен свят, в който има и нещо друго. Дори когато се стига до възгледа, че „другото” може да е и човешко (като страстите), неразумното-неразбираемо-неназовимо продължава да се възприема и означава като принадлежащо на божественото-отвъдно-нечовешко, или компромисно – като понякога понасяно и от човека. Възможността за изпитване на „другото” от човека им предоставя от една страна механизми за свързване и общуване с отвъдното божествено (такова, каквото си го представят), а от друга - възможността човек да смята, че постига някаква степен от божественото, че се обезсмъртява. Свързването с божественото в античността, винаги се осъществява чрез ритуали в празничен контекст.

За да аргументирам и разширя представеното наблюдение ще сравня част от Платоновия диалог „Федър” и трагедията „Вакханки” на Еврипид, които ми изглеждат подходящи в допълването си при представянето и осмислянето на практиките на изстъпленията отвъд човешкия разум (състояния, наричани „екстаз” или „ентусиазъм” - излизане извън себе си или приемане на чужда същност). Ако използвам термините „репрезентиране” и „рефлектиране”, с които професор Богдан Богданов раздвижва структурата на текстовете, бих казала, че Платоновите текстове са по-силно рефлектиращи, а „Вакханки” е по-силно репрезентиращ текст. От друга страна, репрезентиранията у Платон използват ритуална терминология и образност, а действащите лица в трагедията „Вакханки” на Еврипид рефлектират върху проблемите традиция-иновация, рационално-ирационално, смърт-обезсмъртяване.

Божествената лудост и нейни видове представя Платон във „Федър” (244-257). Сократ определя лудостта като източник на „най-значителните добрини, които получаваме в дар от боговете”, „налудното състояние е нещо по-прекрасно от разумността, защото то иде от боговете, а тя е от хората”. Изведени са четири вида полезни божествени лудости: пророческа, ритуална, поетическа и еротическа. Последната е предмет на обстойно разглеждане в словото на Сократ, който иска да покаже, че не „е редно да предпочитаме разумния пред движения от страст приятел”, защото „подобна лудост се дава от боговете за най-голямо щастие на човека”.

Пророческата лудост е свързана косвено с Аполон и Зевс, заради примерите с гадателките в Делфи, в Додона и Сибила, които изричат пророчества обладани от бог (в ентусиазъм). Ритуалната лудост не е свързана с определено божество, а с очистване от божествени наказания, очистителни и посветителни обреди (вероятно мистериални - teletai). Който постига истинско ритуално изстъпление, става „невредим и в настоящето и в бъдещето” и получава „средства да се освободи от настоящите злини”. Допустимо е сред божествата на ритуално изстъпление да предположим Дионис, който е известен с неистови празници с очистителни функции. Поетическата лудост е свързана пряко с Музите, които вдъхновяват за сътворяване, но е определена и с дионисова терминология - „вакхически ентусиазъм”. Приписана й е педагогическа функция. Любовната лудост във „Федър” се свързва пряко с Ерос. Преди да я анализира, Сократ развива аргументация за безсмъртието на душата. След това определя любовта като най-съвършената от божествените лудости, защото представлява двигател към раждане в красота (в тяло или душа), към виждане на божествената красота и постигане на безсмъртие. Процесът е описан с мистериална терминология*: „Сияйната красота може да се види тогава, блажена и божествена гледка, когато ние, следвайки Зевс, а други друг някой бог, видим и станем участници в тази мистерия, за която е позволено да се каже, че е най-блажена измежду всички. В тази мистерия и ние самите участваме цялостни, далече от злото, което ни очаква в по-късно време, и посвещавайки се, сме зрители на цялостни, прости, изпълнени със спокойствие и блаженство видения, наблюдаваме ги чисти в чиста светлина, небелязани от това, което наричаме тяло …”. Посветените в мистерията чрез Ерос постигат безсмъртие и продължават да живеят в светлина и щастие, докато „близостта с невлюбения, примесена със смъртна разумност, разполагаща с оскъдни смъртни неща … ще стане причина тази душа (на обичания) да се върти глупаво девет хиляди години около земята и под земята”. Сократ прави връзки с Дионисовите лудости, когато описва видовете човешки проявления на любовта. Обладаният от Ерос обича по такъв начин, какъвто предопределя „богът, в чийто хор е участник…Вървят по следите и успяват със собствени средства да открият природата на своя бог, защото са заставени да гледат внимателно в бога. И докоснат ли го с паметта си, изпълват се с ентусиазъм от него и му взимат привичките и заниманията, доколкото е възможно човек да е причастен към божества… И като наливат постоянно почерпеното от Зевс в душата на своя любим също като вакханките, правят го да прилича колкото се може повече на своя бог”.

Трагедията на Еврипид „Вакханки” изглежда като текст-празник, синтезирал елементи на множество действителни традиционни празници с изстъпления в чест на Дионис, които никога не са се случвали заедно в едно ритуално време-пространство и в такъв порядък, в какъвто ги е събрал и преподредил Еврипид в неговия текст-свят. Театралното изпълнение на празника на „Големите Дионисии” е поставяло гражданския колектив в състояние на друг тип празнично преживяване на дионисово изстъпление – от една страна многократно усилено (поради концентриране на различни видове изстъпления), а от друга - по-малко традиционно и в някаква степен рационализирано.

Проблемът от конкретното настояще, който засяга трагедията, е отношението към варварските култове – често обсъждана тема в класическа Атина. Поставен е в рамката на мита за отхвърлянето на Дионисовия култ от Пентей в Тива – далеч от времето и пространството на атинската публика. Друга тема е отношението рационално-ирационално, която е стояла като проблем и пред тогавашните атиняни, чиито традиционни религиозни вярвания се сблъскват с рационализиращите рефлексии на малка група интелектуалци. Сред интелектуалците е и самият Еврипид, който е осъждан от съгражданите си, прекарва края на живота си в изгнание в двора на македонския цар Архелай, където пише трагедията (406-405 г. пр. Хр.). Няколко години по-късно неговият приятел Сократ ще бъде осъден и ще претърпи смърт за незачитане на традиционните вярвания, според общественото мнение.

Темите за чуждите култове и отношението рационално-ирационално са преплетени в сюжета на трагедията. Царят на Тива Пентей се противопоставя на чужденеца Дионис опирайки се на човешкия си разум – отхвърля подлудяващите празнувания, подиграва се с версията за божественото раждане на Дионис от Зевс и леля му Семела. Дионис се противопоставя чрез това, което владее – божествения ум, който за смъртните е неразбираем свръх-ум, означен като лудост. Именно с подлудяване Дионис решава проблема за налагането на празниците си в Тива.

Темата за отхвърлянето на Дионисовото празнуване е представена като колизия между царя и самия бог, в която е трудно да се определи кой от тях е герой и кой – антагонист. Дионис е дошъл в Тива, за да накаже лелите си, които не са го признали за Зевсов син и са обвинили майка му в две прегрешения: предбрачна любов със смъртен и лъжа за любовна връзка със Зевс, а след смъртта й са я наклеветили, че заради измисления светотатствен брак Зевс я е убил с мълния. Наказанието се пренася и върху братовчеда на Дионис, Тиванския цар Пентей. Непризнаването на Дионис е изразено и с обвинение спрямо вакханките за отдаване на вино и неблагочестиви развращаващи Афродитини (сексуални) страсти с чужди мъже, като че ли следващи лошия пример на леля му Семела. С човешкия си разум Пентей не разпознава бога, отнася се към него като към смъртен, като чужденец, като заплаха за властта и традиционните обичаи в Тива. Съответно на проявената хюбрис, усилена от шпионирането на вакхическите тайнства, той понася наказанието да бъде разкъсан от майка си и лелите си, които от своя страна не го разпознават, поради отнемане на разума им от Дионис. Голямата промяна, която структурира времето чрез трагичното действие, е прекратяването на Кадмовата династия в Тива и изгнанието на семейството. Проблемът поставен в началото е решен – Дионисовите празници ще се празнуват в Тива. Има и още един важен резултат - Кадъм и Хармония ще бъдат спасени с отвъден живот в страната на блажените. Кадъм е признал Дионис и е участвал във вакхическите изстъпления, което поведение вероятно е възнаградено от боговете с обезсмъртяване.

Темата за отношението разум-лудост е представена по две линии. Едната протича рефлективно в диалозите на Пентей, Кадъм, Тирезий и Дионис, а другата - в описанията на Дионис, митовете и празниците с изстъпления, представени от Тирезий, хора и вестителите. В диалога на първи епизод, Кадъм, Тирезий и хорът, от една страна, и Пентей – от друга, си разменят обвинения в безумие, като влагат противоположни смисли в понятието. Бившият цар Кадъм и гадателят Тирезий смятат за безумие осмислянето по човешки начин на божествените неща, а Пентей – излизането извън рамките на човешкия разум. Кадъм и Тирезий споделят, че само те са разумните в града, които почитат Дионис, че смъртните не бива да презират боговете нито да мъдруват за тях, защото пазенето на старите предания не може да бъде оборено дори с мъдростта на най-разумния. Тирезий многократно заявява на неразбиращия Пентей, че е загубил ума си, щом не приема Дионис: „Щом мъдрият човек открие верния предмет, е лесно да говори хубаво. А ти с гъвка реч като у мъдрите, но капка разум няма в словесата ти.”; „Защото ти си болезнено луд и с лекарства не ще намериш изцеление…!”. Хорът и Кадъм подкрепят Тирезий „Старче, с думите си не посрамваш Феб и проявяваш благоразумие, като почиташ Бромиос, великия бог”; и осъждат Пентей „Блуждаеш и макар и с ум, безумен си!”; „Не е мъдра знай мъдростта, щом забравя смъртния дял!”; „Той тръгна с греховна мисъл и с бесен гняв, враждебен на твоите обреди боже наш, … с безумна мисъл и с дух обладан от лудост, да победи в борба непобедимото!”. Пентей им отговаря със сходни реплики: „Срам ме е да гледам старостта ви смахната!”, „Не ме молепсвай с твоето безумие! За глупостта ти ще накажа аз учителя ти!” Дионис обобщава: „Глупецът смята за безумен мъдрия.”

Два вида Дионисова лудост представят вакханстващите. Дъщерите на Кадъм са вдъхновени с лудост-наказание, поради която виждат Пентей като чужд или като диво животно, и го разкъсват жив. С „лека лудост” е възбуден Пентей, за да се съгласи да сложи женски одеяния и да отиде сред вакханките. С лудост-награда Дионис вдъхновява вакханстващите по убеждение - Кадъм, Тирезий и хора от лидийски вакханки. Въпреки наложените други наказания, Кадъм ще бъде обезсмъртен в страната на блажените.

Във „Вакханки” са преплетени в един виртуален празник няколко типа действителни традиционни Дионисови празници с изстъпления, известни за различни области на източното Средиземноморие. Представени са в думите на хора и вестителите чрез описания на ритуални места, действия, атрибути, състояния, и минимални рефлексии. За разлика от празничното преживяване на театралното представление, което се случва в ума и емоциите на зрителя и общността, действителните ритуални изстъпления въвличат в цялостно телесно-душевно преживяване на нечовешкото (божествената лудост) и причиняват по-значителна промяна, както за индивида, така и за ритуалната общност. Многостранното и сложно изпитване на ритуалната лудост е репрезентирано в множество редове на ритуални текстове – пространствено-времеви, персонажен, акционен, атрибутивен, емоционален, аудитивен, образен ...

Места: извън града в планина, „планини хранещи зверове”; планинско светилище. Планината Пиерия в Македония е „седалището на Музите, където са Харитите и Страстта, където е редно да празнуват оргиите си вакханките”; „Бромиос почита блажената Пиерия, където танцува във вакхически пирове и повежда въртящите се в танц менади”. Споменават се още Китерон до Тива, Парнас - Делфи, Олимп, Критската Ида, Тмол в Лидия, фригийски планини, митичната Ниса.
Имена – оргии; оргиите се танцуват; посветителни обреди (teletai).
Време – ежегодно напролет, или в т. нар. „тригодишен” цикъл на празнуване (през година); по-често нощни, но и дневни обреди.
Лица – преобладаващо жени и девойки, служителки на Бромиос (вакханки, менади), но и мъдри мъже – гадател и бивш цар.
Приношения: козли, които се ядат сурови; мляко, вино, мед; дим от изгаряни смоли и растения.
Атрибути – жезъл-тирс, змии, небриди (еленови кожи), разпуснати коси, бели вълнени плитки, венци от бръшлян и змии; фригийски флейти, тимпани, факли, тис, дъб, ела, лотос.
Забрани: докосване до инструменти за тъкане (метафора на женското подивяване); непосветени не трябва да виждат свещенодействията.
Действия – буйни танци и песни, подскачане и хвърляне на земята; удряне на земята с тирс в дясната ръка; разтърсване на предмети и части на тялото; призоваване на бога с неразбиаеми думи (йо, йе, еуой, иакх); силен шум (викове, звънтене, бучене, гърмене).
Състояния – боговдъхновена лудост (мания, вакхия), обхващане от бога; войнственост; преследване на непосветени (неполудели), които дръзват да наблюдават.
Божествени идентификации: Богиня Майка (анонимна, Кибела, Рея), обожествена смъртна жена (Семела-Тионе); син Бромиос (от Зевс) – демон, велик демон, бог, велик бог, цар; бикорог и увенчан със змии; „бик, многоглава змия и пламтящ лъв”; водач на шествието от вакханки в обреда; войнстващ.
Рефлексии за обредите„сладка мъка, приятен труд”; Бромиос „посвещава в тиас с танци”; тайнствата „не могат да се ословесят така, че непосветените във вакханстването смъртни да ги разберат”.
Рефлексии за обредните лица – блажени и щастливи, с чист живот са тези, които познават обреда; въвеждат душата си сред вакханстващия тиас; пророкуват.
Рефлексии за бога в обреда: Бромиос дарява на смъртните виното – прекратява мъката на страдащите, дава им сън и забрава, дава еднаква безметежна наслада на бедни и богати; когато се влее в голямо количество в тялото богът става прорицател чрез вакхическата лудост; всява паника и страх; създава чудеса, предизвиква видения; „най-ужасен за лошите и най-кротък за мъдрите”.

В трагедията се говори за любовни (включително сексуални) отношения. Пентей обвинява вакханките за развращения с чужди мъже и със самия бог, вестителят оспорва чрез описание на видяното, Тирезий поучава: „Не Дионис довежда до разпуснатост жените в любовта, о, не, в природата е вложена разумността завинаги. Дори в бакхическите оргии разумната жена не се развращава”. Хорът от вакханки пее: „Да можех да отида на Кипър, острова на Афродита, където живеят Еротите, омагьосващи сърцата на смъртните!”. Пентей към Дионис: „Не си грозен в тялото, чужденецо, като за жените, за което си в Тива. Кичурите ти са дълги, разпилени покрай самите ти бузи, не като за борба, пълен си със страст. Имаш бяла кожа, за която си полагал специални грижи, не докато са те огрявали лъчите на слънцето, а докато на сянка с хубост си преследвал Афродита”. Вестителят овчар разказва: „Виждам три тиаса - женски хора, едното от тях водеше Автоное, другото - майка ти, Агава, третото хоро - Ино. Всички спяха, отпуснали на една страна телата си, едни - облегнали гръб на елхова шума, други - положили на посоки глава върху дъбови листа, с благоприличие, не ловяха, както ти казваш, напоени от кратера и от шепота на флейтата усамотени в гората, Киприда. … А когато няма вино, няма вече Киприда, нито друго някое удоволствие за хората”.

Имал ли е обредът сексуални конотации и идеи? Чрез внушаване на Пентей, Еврипид внушава на публиката, че такова съдържание няма. За да бъде убедителен образът на Пентей, обаче, Еврипид трябва да е използвал някакво сексуално осмисляне на ритуалите или вярванията. Обредните реалии не дават експлицитни данни за сексуални значения. Такива могат да бъдат идентифицирани в мита за раждането на Дионис от брака на Семела и Зевс (думата за брак gamos има сексуално значение). Сюжетът е посочен като обреден логос (рефлексия за честваното събитие) за празника в дитирамб на Пиндар (фр. 75) и в „Жените на празника Тесмофории” (977-1005) на Аристофан. Наблюдаваното несхождане между ритуален и словесен текст би станало разбираемо, ако се сравни с подобна ситуация в съвременната традиционна култура. В пролетния празник лазаруване, в който моми пеят и танцуват в специално облекло, окичени с цветя, а във варианта буенек извършват и ритуални битки, също не можем да открием елементи пряко насочващи към любовно-сексуални отношения. Известно е обаче, че обредът се прави, за да не бъдат залюбвани девойките от змей. В лазарските песни се пее за змеева сватба и раждане на змеево дете. Ритуалът е сложен свръхтекст-контекст, чиито редове и смисли са пръснати из различните ритуални текстове.

Митове-логоси, като този за любовта между Зевс и Семела, раждането на син-бог и обожествяването на смъртната майка (още лелята Ино и съпругата Ариадна) показват, че в древните религиозни вярвания, дори и в по-рационализираните представи на елините, е съществувала идея за свързване на човек с божество и в този контекст – за допускане на някаква форма на обезсмъртяване или щастлив отвъден живот. Мистериалните божества (какъвто е и Дионис), за разлика от олимпийските, могат да влизат в пряко общуване със смъртните. Това са отдавна познати идеи. Различното, към което води този анализ, е възможността описваната-преживявана връзка между човек и божество да се интерпретира и като любовна.

Богът вдъхновяващ вакханките е представен в трагедията с много лица заедно с други богове на изстъпления. Дионисови хипостази, идентифицирани по имена, топоними или обредни реалии са: Пиерийско-Тиванският Бромиос (с македонски и тракийски асоциации), Вакх (критски, лидийски и орфически асоциации), богът-змия Сабазий (тракийски, фригийски и атински асоциации), разчлененият като бик орфически Загрей, орфико-елевзинският Иакх, Делфийският Дионис на тиадите. Дионис почти винаги е честван заедно с майка си - богиня или смъртна. Във „Вакханки” са визирани фригийската планинска Майка или Кибела (богиня и смъртна), Тиванската Семела (смъртна, обожествена като Тионе), критската Реа, елевзинската Деметра, кабирическата Велика Майка. Други богове на изстъпления, визирани пряко или косвено в трагедията са: богът-дете, персонаж в мистериите на корибанти и курети (очистват от грехове в посветителни обреди с екстатична музика и танц); Зевс Бронтиос (Гръмовержец); Арес Бромиос и Атина Бромия (войната и смъртта); Артемида Бромия (зверове); Аполон Пайан (оракули и лечителство); Музи, Харити - вдъхновителки на поезия, музика и танци; Страстта, Афродита с еротите – сексуална любов.

Някои от изстъпленията означени с богове, са по-скоро интелектуални действителности (мусическите, Аполоновите, Зевсовите), други са по-скоро всекидневно-практически (войната, любовта, болестта, смъртта), а ритуалите съчетават всички изстъплителни действия и смисли във времето и мястото на празничното случване. Всички божества-патрони и функциите на божествените лудости по Платон, могат да бъдат идентифицирани в Дионисовите празнувания във „Вакханки”. Менадите и Дионис също пророкуват, богът е съвладетел на Делфийския оракул заедно с Аполон. Дионисовите ритуали са изстъплителни, очистителни и мистериални. Музите винаги съпровождат Дионис Бромиос, защото и те вдъхновяват като него. Ерос и Афродита често съпътстват Дионис в празнични и мистериални контексти. Дионис се съединява пряко телесно и душевно със своите почитатели.

Дали когато пише за любовта Платон изразява лична религиозна вяра или само използва означавания от традиционната реч за да стане разбираем? Дали е възможно да е използвал наблюдавани нелитературни ситуации и идеи, за да конструира съвършените си текстове-смисли за любовта или просто използва мистериални понятия-означения и метафори? Дали не се опитва да оправдае Сократ, като го представя зачитащ традиционните вярвания? В Платоновите диалози Сократ нерядко визира или се опира пряко на мистериални представи и разкази. Към цитираните пасажи от Федър, могат да се добавят словата на Диотима, жрицата-очистителка от грехове в „Пирът”, която нарича Ерос „демон” и „велик демон” (като Дионис във „Вакханки”), който свързва чрез обреди иначе несвързваемите богове и смъртни и осъществява вътрешната връзка на Вселената. Диотима включва в любовта творчеството – „създаването и раждане на красота и в телесно, и в духовно отношение” и „стремежа към безсмъртие”. Преподаването на знанието за любовта е наречено „посвещаване в тайнства”, същината на които се състои във „виждането на божествено красивото и общуването с него”.

Как изглеждат любовните свързвания в мистериалните обреди? В свещените логоси са представени любовни отношения между богове и смъртни, означавани в по-близка до телесното форма - Семела и Зевс, Деметра и Иасион в Самотракийските легенди. Идеята е означавана атрибутно във фалически култове, като Самотракийския или Дионисовия, или с обредно действие - ритуалният брак между Дионис и съпругата на атинския базилевс на Антестериите. В дионисовите мистерии брачна идея е означена в отъждествяването на почитателките му с нимфи (девойки-годеници-невести) или нимфи-кърмачки (невести-майки-хранителки). Има и по-отдалечени от телесните форми означения. Дионис е бог на лудостта, опиянението, вдъхновението, превъплъщенията, на „другото”. Смята се, че божествената му същност влиза в тялото и душата на смъртните и ги променя (както виното). По този едновременно естествен и свръхестествен начин Дионис се свързва с почитателите си по време на ритуални действия. Вакханките търсят и призовават бога си беснувайки в планината, той им се явява, нещо се случва, те започват да се чувстват и държат като обхванати-изместени от него. Обхванати от бога телесно и душевно, менадите са в състояние на единение с божественото (боговдъхновеност), отъждествявано с лудост – ентусиазъм, мания, вакхия, бяс, войнственост, пророкуване,. Тези състояния могат да бъдат интерпретирани и като любовно единение между човек и бог, смъртно и безсмъртно, тукашно и отвъдно. Любовта, като форма на свързване на човека с божественото в ритуала, обхваща всички видове полезни божествени лудости (по Платон), защото във всички тях се ражда нещо добро/красиво. В ритуалното единение се ражда друго човешко състояние, означено като ражданото в мистерилните обреди „дете”. Като същина на мистериалното свързване в епиграфски сведения многократно се посочва „познаването” на бога – и у Платон стремежът към познание е осмислен като любов. Елините наричат мистериалния процес „посвещаване”, смятат, че е неописуем с думи („arreton”), че променя отвъдната съдба на изживелите го (задължително с видения, както у Платон). Посветените вярват, че свързването на човешката с божествената природа в обреди е осигурявало някаква форма на щастлив живот след смъртта (Сафо, фр. 55), понякога и като обезсмъртяване-обожествяване („бог станах вместо човек” – текст от орфическа пластинка). Мистериалните обреди, за разлика от немистериалните, са свидетелство за представа за оцелостяване на света (телесно и душевно, разумно и неразумно, смъртно и безсмъртно, тукашно и отвъдно), за което и елини и варвари са вярвали, че е практически постижимо и достъпно за всекиго лично, както всъщност е постижима и достъпна любовта (неистовото привличане), чрез която то се осъществява.

                                                                        *****
Защо се занимавам с тези неща? Сигурно ми се е искало и аз да съм отворена към някакъв голям цял свят, който да включва всичкото - и „тукашното” видимо-назовимо-разбираемо и „отвъдното” невидимо-неназовимо-неразбираемо. Защото може ли да се разбере назовимото, ако не се разбира и неназовимото?

Преди много години, когато за пръв път чух от професор Богдан Богданов, че традиционните общности (като старогръцките) били по-затворени по отношение на хоризонталния свят и по отношение на съставящите ги индивиди (които не били и дотам индивиди), но пък били по-отворени към трансцедентното вертикално отвъдно като колективи, което на нас не ни било разбираемо - ми се прииска да разбера (без да знам защо). Беше ми много трудно. Стана с дълго слушане на висши семинари, включително на професорите Александър Фол и Иван Венедиков. След десетина години слушане и напрегнати неуспешни опити за разбиране внезапно ми просветна, че всъщност много добре знам за какво става дума, защото разбирането на тази отвореност към неназовимото винаги е било в мен. Аз съм била (а и продължавам да съм) до голяма степен и традиционен човек - по-затворен към другите като мен и по-отворен към различното от мен (с подобните на мен често няма за какво да си говорим, а с различното можем дори да се надхвърляме). Трудността с разбирането е идвала от думите и речите, с които учителите ми се опитваха да ословесят тези трудни за ословесяване неща. Не случайно елините са ги наричали „неизречими” (arreta). Причината да не разбирам бе, че аз идентифицирах с други образи и наричах с други думи/не-думи същите тези неща, за които говореха учителите ми. „Виновни” бяха подвеждащите думи-твърдения-текстове, които като се опитваме да разберем, провокираме живеенето да става мислене и създаване на светове, и после пак живеене.

Как разбирам? Не си представяйте, че тичам по планините, размахвам сопа и удрям дайре, крещя или дъвча бръшлянови листа и сурово кърваво месо. Тези, които ме познават отблизо знаят, че едва кретам по ниски хълмчета и то само ако горе има археологически обект, че припадам ако само ми се разказва за кръв. Дори не обичам да ми подаряват откъснати цветя. От дионисовите неща обичам виното, музиката, песните, танците, разпуснатите дълги коси и … нощното писане за обреди.

Разбирането на тези отвъдни свързвания правя по косвени и не винаги словесни начини – опитвам се да доловя нагласите на онези, които някога са се свързвали с обред и вяра с тяхното си „отвъдно”. Все още не съм напълно сигурна защо го правя. Може би си мисля, съвсем като традиционен човек, че щом някога хората са имали нужда да правят такива неща в продължение на хилядолетия, то тя не ще да е била напълно без смисъл. И продължавам да търся този смисъл, защото не ми изглежда оправдано високомерието, с което модерният човек нарича древните „първобитни” (сигурно съм пристрастна). Може да се твърди това по отношение на материалните инструменти и технологиите, но по отношение на духа и нравствеността човекът не се е променил, или ако се е променил, то е по-скоро назад, надолу и встрани. Може и да е напразно търсенето ми, но дори и да се окаже такова, то (търсенето-намиране-ненамиране) трябва да ме убеди в това.

* Преводи: „Федър” - професор Богдан Богданов; „Вакханки” – професор Александър Ничев, доцент Петя Янева.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Научаването наизуст "със сърце" (by heart) е като влизането на чувство за поезия през петичката. Халюцинация.
Веселина е Теодоте-Крадла.
Катастрофа.
Започнах да пиша като Дмитрий Варзоновцев :-).
Тема № - 17 Коментар № - 1158 Лелята на Сократ - 2009-11-12 00:48:31
Що е поезия?

Жак Дерида

За да се отговори на такъв въпрос – с две думи, нали? – изисква се да знаеш да се откажеш от знанието. И добре да го знаеш, без никога да забравяш: демобилизирай културата, но това, което жертваш по пътя, пресичайки пътя, не забравяй никога в твоето учено незнание.
Кой се осмелява да ми зададе този въпрос? Дори ако той не излиза наяве, защото изчезването е неговият закон, отговорът изглежда като диктуван(е). Аз съм едно диктуване, произнася поезията, научи ме наизуст, препиши ме, бди над мен и ме пази, наблюдавай ме, диктуване, точно пред очите: благозвучна диря, пробуждане бразда от светлина, фотография от скръбен празник.
Изглежда, че отговорът е диктуван, за да бъде поетичен. И поради това е задължен да се адресира към някого, единствено към теб, но като същество, изгубено в анонимността между град и природа, тайна, разделена едновременно между общото и частното, абсолютно едното и другото, освободени отвън и отвътре, нито едното, нито другото, животното захвърлено посред пътя, абсолютно, самотно, търкалящо се на кълбо след себе си. И по тази причина можещо да се смаже само – таралежът, istrice, hedgehod, hèrisson…
И ако във всеки случай отговориш другояче, държейки на пространството и времето, които са ти дадени с това изискване (говориш вече италиански), посредством самото него, посредством тази икономия, но също в неизбежността на някакво преминаване извън себе (дома) си, изложено на опасността от езика на другото, от гледна точка на невъзможен или отказан превод, необходим, но желан като една смърт, и какво от всичко това, би могло да има общо с поезията, дори там, където току-що вече си бълнувал? По-скоро с поетичното, защото чуваш да се говори за опит, друга дума за пътуване, тук несигурното обикаляне на един път, строфата, която се връща, но никога не отвежда нито към словото, нито към себе си, още по-малко се свежда до поезията – написана, изричана, дори пята.
Следователно, ето го отговорът веднага, с две думи, за да не се забрави.
1. Икономията на паметта: едно стихотворение трябва да бъде кратко, с елиптично разположение, каквато и да е неговата предметна или видима големина. Ученото несъзнавано на Verdichtung и на оттеглянето.
2. Сърцето. Но не сърцето по средата на изреченията, които без риск обикалят в размените и се оставят сами да бъдат преведени на всички езици. Не само сърцето съхранено в кардиограмите, предметът на науките или на технологиите, на философиите и на дискурса на биологията, етиката или правото. Може би не и сърцето на Писмената или на Паскал, нито дори, по-малко сигурно е, това, от тези сърца, които предпочита Хайдегер. Не, една история на “сърце”, поетично обхваната с идиома “научавам наизуст”, който на моя език е (apprendre par coeur), на английски е (to learn by heart), на арабски (hafiza a’n zahri kalb) – единствен път с множество варианти. Две в едно: втората акисома се обгръща в първата. Поетичното – да го наречем – би било това, което ти желаеш да научиш, но от и за другото, благодарение на другото и по диктуването наизуст: imparare a memoria.
Не е ли вече това, стихотворението, веднъж дадено като свидетелство, появата на събитието, в момент, когато пресичането на пътя, наречено превод, остава невероятно като случайност, силно мечтано обаче, необходимо там, където това, което то обещава винаги остава желано? Една признателност се отправя даже към това и тук предхожда познанието: твоята благословия преди знанието.
Фабула, която би могъл да разкажеш като даденост на стихотворението, това е една емблематична история: някой пише теб, на теб, за теб, върху теб. Не, по-скоро един белег, отправен към теб, оставен и поверен на теб, е придружен със заповед, всъщност установен в същия този ред, който от своя страна те основава, посочвайки твоя произход или отреждайки твоето място: разруши ме или по-скоро върни моята невидима опора навън, в света (това е вече чертата на всичките разделения, историята на трансценденциите), във всеки случай направи това, което трябва да се направи, така че източникът на белега да остане отсега нататък неоткриваем или непознаваем. Обещай: че той ще се обезобрази, преобрази или заличи в своя пристан – и в тази дума ще чуеш брега на заминаването както и отнасянето към това, което един превод е пренесъл.
Яж, пий, погълни моята буква, носи я, пренеси я в мен като закона на едно писмо, станало твое тяло: писмото в себе си. Хитростта на заповедта може най-напред да се остави сама да бъде вдъхновена от простата възможност на смъртта, от риска, който придвижва едно превозно средство към всяко крайно съществуване. Ти чуваш да идва катастрофата. Оттогава, отпечатано от същата черта, дошло от сърцето, смъртното желание събужда в теб движението, което е (противоречиво – добре ме следваш, двойно ограничение, принуденост) да пазиш от забравата това нещо, което със същия удар се излага на смъртта и се отбранява – се една дума, адресът, оттеглянето на таралежа като животно на автопътя, търкалящо се на топка. Някой би желал да го вземе на ръце, за да го изучи и да го разбере, да го пази за себе си, до себе си.
Ти обичаш - да пазиш това в неговата единствена форма, бихме казали в незаменимата буквалност на думата, ако говорехме за поезията, а не само за поетичното изобщо, но нашето стихотворение не се съдържа в имена, даже не и в думи.
Най-напред то е захвърлено по пътищата и по полетата, нещо отвъд езиците, даже ако му се наложи да си спомни, когато то се събира, търкалящо се на топка подир себе си, по-заплашено от всякога в своето оттегляне: тогава то, мислейки, че се защитава, се изгубва.
Буквално: ти би желал да задържиш наизуст една абсолютно единствена по рода си форма, едно събитие, чиято недосегаема единственост повече не разделя идеалността, идеалния смисъл, както се казва от тялото на буквата. В желанието на тази абсолютна неразделимост, неабсолютното абсолютно, ти дишаш произхода на поетичното. Оттук и безкрайната устойчивост в преноса на буквата, който животното, в свое име, въпреки това призовава. Това е потреса на таралежа. Какво желае потресът, самият стрес? Stricto sensu, да се постави под наблюдение. Оттук и пророчеството: преведи ме, бди, пази ме още малко, спаси се, нека напуснем автопътя. Така мечтата да научиш наизуст се издига в теб. Да оставиш сърцето ти да бъде пресечено от диктуването. В една единствена черта – и това е невъзможното, и това е стихотворения опит. Ти не си познавал още сърцето, така го научаваш. От този опит и от този израз. Наричам стихотворение дори онова, което обучава сърцето, това, което съчинява сърцето, това, което най-накрая думата за сърце изглежда иска да каже и което в моя език аз, трудно отделям от думата сърце. Сърце, стихотворението “научавам наизуст” (да се научи наизуст) именува не само чистата вътрешност, независимата спонтанност, свободата да се проявява активно, възпроизвеждайки обичната следа. Паметта на “наизуст”- явянето се доверява като молитва – за по-сигурно – на една определена външност на автомата, на законите на мнемотехниката, на онази литургия, която подражава механиката по повърхността на автомобила, който учудва твоята страст и връхлита върху теб като отвън: auswendig, “наизуст” на немски. Така: сърцето ти бие – поражда ритъма отвъд опозициите, отвътре и отвън на съзнателната представа и на изоставения архив. Там долу, едно сърце, между пътеките и автострадите, извън твоето присъствие, скромно, близо до земята, ниско долу.
Повтори, мърморейки: никога не казвай отново… в една-единствена цифра стихотворението (да го научиш наизуст) запечатва в едно смисъла и буквата като ритъм, който разредява времето.
За да отговори с две думи – елипса, например, или избор, сърце или таралеж, ще ти е необходимо да премахнеш паметта, да обезоръжиш културата, да знаеш да забравиш знанието, да опожариш библиотеката на поетиката. Уникалността на стихотворението зависи от това условие. Необходимо е да се прославиш, за да си припомниш амнезията, варварството, дори глупостта на “наизуст”-тяването: таралежът. Той се ослепява. Търкалящ се на кълбо, настръхнал с иглите, уязвим и опасен, пресметлив и неприспособен (защото той става на кълбо, чувствайки опасността по автопътя, той сам се излага на катастрофата). Няма стихотворение без катастрофа, няма стихотворение, което да не се отваря като рана, но което и да не е раняващо. Ти ще наречеш стихотворение едно тихо заклинание, безшумната рана, която от теб желая да науча наизуст.Следователно то остава, всъщност, без да е необходимо някой да го прави: то се оставя да се прави без активност, без работа. В най-умерения патос, чужд на всяко произвеждане, най-вече създаването.
Стихотворението се случва, дава път, дошло от другото. Ритъм, но асиметрия. Никога няма само стихотворение, преди един poesis. Когато вместо “поезия”, ние казахме “поетично”, трябваше да уточним: “поематично”. Най-вече не оставяй таралежа да бъде заведен обратно в цирка или на манежа на poesis: нищо не може да се направи (poiein), нито “чиста поезия”, нито чиста реторика, нито reine Sprache, нито “полагането-на-истината-в-творбата”. Просто една такава контаминация, и такъв кръстопът, тази катастрофа тук. Това връщане, обръщането на тази катастрофа.
Дарбата на стихотворението, да не се позовава на нищо, без заглавие, то не инсценира повече, то се случва, без да си го очаквал, прекъсвайки дъха, прекъсвайки всички връзки с дискурсивната, и най-вече с литературната поезия.
Сред същите пепелища на тази генеалогия. Не фениксът, не орелът, таралежът, много ниско, ниско долу, близо до земята. Нито възвишен, нито безтелесен, ангелски може би за известно време.
Отсега нататък ти ще наричаш стихотворение една определена страст на единствения белег, подписът, който повтаря своето разпиляване всеки път отвъд logos-а, ахуманен, едва опитомен, непригоден отново към семейството на субекта: едно преобърнато животно, търкалящо се на топка, обърнато към другото и към себе си, накратко, нещо – скромно и въздържано – близо до земята, смирението, че преименуваш – така пренасяйки те в името отвъд името, един катахрезисен таралеж, стрелите му, държани в готовност, когато този слепец без възраст чува, но не вижда да идва смъртта.
Стихотворението може да се търкаля на топка, но то е още, за да обърне своите остри знаци към външното. Несъмнено, че то може да отразява езика или да изрича поезията, но то никога не се отнася към самото себе си, никога не се движи от само себе си подобно на онези машини, носители на смърт. Неговото събитие винаги прекъсва или отклонява абсолютното знание, съществото до себе си самоцелността. Този “демон на сърцето” никога не се събира в едно, той по-скоро изгубва път (делириум или мания), той се излага на случайността, той по-скоро би се оставил да бъде разкъсан от това, което връхлита върху него. Без субект: има може би стихотворение и което може би се оставя, но което аз никога не написвам. Стихотворение, което не означавам. Другото означава. (Другият знак.) Аз-ът е единствено в идването на това желание да научиш наизуст.

Прострян, за да се съкрати до своята собствена опора, а по този начин, без външна опора, без субстанция, без субект, неограничен от писмото в себе си, “наизуст”-яването се оставя да бъде избрано отвъд тялото, пола, устата и очите, то изтрива границите, изплъзва се от ръцете, едва го чуваш но то ни учи на сърцето.

Родословие, свидетелство на избор, поверено по наследство, то може да се прикрепи към всяка една дума, за нещо – живо или не, за името на таралежа, например, между живота и смъртта, с настъпването на нощта или със зазоряването, отклонен апокалипсис, собствен и общ, обществен и таен.

- Но ти изгубваш дирята на стихотворението, за което говориш, то никога не е било наричано така, толкова произволно.
- Ти току-що го каза. Това, което трябваше да се покаже, припомни си въпроса:
“Що е?...” (ti esti, was ist…istoria, episteme, philosophia). “Що е…?” оплаква изчезването на стихотворението – една друга катастрофа. Известявайки това, което е такова, каквото е, един въпрос приветства раждането на прозата.

Тема № - 17 Коментар № - 1157 Веселина Василева - 2009-11-12 00:22:23
Ваакхаанкее и ГГ,

Споренето, съгласяването и отхвърлянето са все хубави неща. Когато обаче спорните тези се подхвърлят просто така „А бе, куца ти структурата, я прочети Бахтин!” без аргументи и без контекст, за мен това е губене на време. Това наричам свадливо. Критиката с аргументи в контекст не е свадливост, това е разговор, дискусия по Сократовски.

Аз лично понасям почти всичко, не съм обидчив човек, както с учудване забеляза веднъж моя кръстник г-н Паламед Шарлюс. Понасям включително и това да си губя времето да обяснявам защо заядливостта не е хубаво нещо не само в интимно-човешките, но и в академичните взаимоотношения. Не е хубаво защото е празно, голямо празно нещо, от което никой няма какво да си вземе.

А хваленето не е лошо нещо, разбира се когато е подкрепено с аргументи и контекст. Тъкмо у нас, у българите, се среща много често огромната завист. Завистта, която ни кара когато срещнем нещо хубаво, вместо да го похвалим и да му се зарадваме, както правят повечето хора по света, да започнем да се заяждаме и да му хвърляме кал.
Защо го правим? Защото не знаем да обичаме (не сме научени). Първо не обичаме себе си. А ако човек не обича себе си, как би могъл да обикне някого другиго? Върнах се отново към основната тема на форума. Бих се радвала, ако мога да ти разкажа следната истина, за да спечелиш от нейното знание: Обичай/харесвай себе си, за да можеш да обичаш и други. Всъщност, аз я показвам от началото на форума, непрестанно. Ето, сега я изричам пряко. Да, аз изглеждам самовлюбена и наистина се харесвам много. Но това е именно стъпалцето от което мога да пристъпя към харесването и обичането и на други хора (не само Сократовата фамилия), а после и те започват да ме заобичват (то е заразително).

Много интересни идеи си нахвърлил относно структурите във «Вакханки». Без никаква ирония, без никакво двусмислие казвам – ако седнеш ги развиеш и ни ги напишеш, ще научиш и мен на това, което ти си видял, ще ми доставиш огромна радост и ще ти бъда благодарна. Ще си хапна от твоята гозба с удоволствие, стига да поискаш да я споделиш. Не очаквай, обаче, че искам да ти я взема насила, ако ти си решил да си я ядеш сам ;-).

Тема № - 17 Коментар № - 1155 Лелята на Сократ - 2009-11-11 22:09:14
И понеже наистина съм най-отявлената привърженичка на "борбата за мир и разоръжаване", която можете въобще да си представите, искрено се надявам чуруликането точно на това малко "врабче" тотално да ви усмири.

http://vbox7.com/play:ba3b1d9f&al=1&vid=

Повече от обезоръжаващо е:)))
Тема № - 17 Коментар № - 1154 Тити - 2009-11-11 21:33:11
И все пак, драга Лельо, не сме напълно всякакви, както не сме и напълно някакви - тъкмо затова се разбираме и се подчиняваме и чрез думи. Говорим, подкрепяме, спорим, не се съгласяваме напълно или се съгласяваме и същевременно отхвърляме - такава е стихията на речта.

Именно на родственици на Сократ подхожда да напишат - е, сигурно не съм прав, а колко прекрасно би било да ме научите, че истината е друга, защото така ще спечеля да знам. Не прави ли Сократ постоянно тъкмо това в диалозите? Иначе говоренето се преобръща или в некритично хвалене, или в свада.

А че Вие с Теодоте и Истинския Сократ подхождате свадливо, е тъжно, защото така се губи енергията на разговора, колчем някой не се съгласи с Вас (Дмитрий, Вакханка).

Добре, нека се говори за моделите и структурите. Постоянно се изпуска от очи обаче, че всеки модел и всяка структура - представена в литературен текст - е нещо, което служи за общо разбиране на повече неща, защото е налично като един вид тяхна обща гледна точка. Това нещо не е безусловна реална истина, както се внушава постоянно от коментарите на Теодоте и от Вашите.

Литературният текст никога не работи с един модел и една структура, а комбинира, сблъсква, смесва, за да намери помирително средно положение и начин да каже заедно неща, които иначе не могат да се кажат свързано. Не е ли така и във "Вакханки"? Хубаво, иделогията на Дионисовия празник - но само това ли е структурата в текста? Не се ли смесва с този модел за предаване на смисъл и друг - например какво се случва с онзи пласт от текста, който говори на модерния тогава език на софистите и ораторите; или къде отива пластът от текста, който инсценира и играе със самата театрална ситуация, която предизвиква Пентей; или пластът от текста, на който се утвърждава историческата вражда на атиняните с тиванците?

Искам да кажа: никой литературен текст не е едноструктурен, едномоделен или еднодискурсен, както и никой разговор не може да бъде идеално равен и съгласуван. Така че понесете малко "заяждане" и критикуване и не се гневете така.
Тема № - 17 Коментар № - 1153 ggochev@nbu.bg - 2009-11-11 21:09:21
Това в сайта дали е внезапно разразила се есенна буря, или са само отделни обилни превалявания, колкото и ние да сме в някакъв унисон с дъжда? Какво ли може още да се очаква, а?
Ох, колко би било добре сред нас в екипа да имаше и "главен експерт" по всякакви прогнози, бедствия и аварии!
Навярно веднага би ни обяснил, какво всъщност се случва?
Не за друго, ами да не си губим безсмислено времето като се ослушваме напразно и абсолютно неразбиращо.

Например, ето така:)))

http://vbox7.com/play:8af643f9&al=1&vid=


Тема № - 17 Коментар № - 1152 Тити - 2009-11-11 18:32:49
Ваакхаанкее,

Сигурно защото и аз съм от форумното семейство Сократови, и на мен твоя първи за днес коментар ми се видя съвсем като заяждане с Теодотиния текст-анализ (че и във втория не липсва). Чета пак и пак така го виждам. Може и да бъркам, ти ще кажеш.

Казваш, че не си видяла конкретна структура, каквато си очаквала. Аз, както и Истинския Сократ, видях такава структура, даже много ми хареса. Къде може да е проблемът?
Знам къде е проблемът при Сократови – ние не знаем какво ще измисли Теодоте, или който и да е друг, и като ни го напише се вглеждаме внимателно в текста, изследваме го, опитвайки се да разберем какво казва. Едновременно с това, отляво (при рационалното полукълбо на мозъка) винаги ни свети една червена лампа, която напомня, че може да не разберем, да не разбираме и в крайна сметка да не сме разбрали. Затова не бързаме с раздаване на негативните оценки и „препоръките”.

Може би ти предварително очакваш какво ще напише другия, може би смяташ че знаеш какво трябва да се напише, или че другият трябва да напише това, което ти искаш да напише. Това е донякъде приемлива позиция в отношение преподавател-студенти в аудиторията. Но форумът е друго пространство и друго време, тук сме всякакви, и една такава презумпция може да доведе до стъпване накриво.

Как може да се стъпи по-направо? Ако имаш в главата си друга структура за „Вакханки”, вдъхновена от Бахтин или който и да е друг, би могла да я предложиш-напишеш, ей така, от себе си, като подарък за всички нас, но без да биеш Теодотината глава, че тя не я е написала вместо теб (!?), че си я надценила, че не била приемала "различните" като една лоша българка :-(.

По този повод ще изкажа позиция по последното изречение в коментара ти към мен, към истинността на което имам сериозно съмнение.
„По тази причина да убиеш някого във война е начин да ‘вземеш’ силата на неприятеля и унищожавайки го да влееш неговата сила в себе си за да бъдеш по-силен (това е и за Вакханка Първа)”.
Първо искам да кажа на Вакханка Първа (и на всички малки вакханки) много да не се вслушва в това. Не че тя не е достатъчно проницателна и не ги разбира тия работи. Със сигурност ги разбира, заради ума и опита си, заради внимателното стъпване по земята и небето, дори и защото наистина е „вакханка” от женски пол.

Не можеш да вземеш от нечия сила с насилие, с убийство, дори и на война. Това е голяма заблуда на агресивните идеологии, които трябва да възпитават воини-зверове и самоубийци.
Аргументи много. Във всички случаи на жертвоприношение, жертвата (от чиято сила ще се взема) трябва да е съгласна да умре, или трябва да идва доброволно. Чрез специални действия, жреците са докарвали животното до състояние да направи жест на кимване, който се е считал за съгласие (дори литературният Пентей по собствено неудържимо желание отива при вакханките). При съвременни курбани носят животните до иконата на светеца и агънцата трябва да я докоснат, близнат, гризнат, и чак тогава ги носят за заколване. Нестинарска легенда разказва, че някога жертвеният елен идвал сам, но веднъж го заклали преди да си почине, и той спрял да идва.

В случаите на ритуално изваждане на растения, от които ще се приготвят напитки или ще се ядат, се правят специални обредни действия, в които извършителят се извинява на растението, че ще го употреби, моли го да приеме да бъде убито и да даде благосклонно и благополучно силата си. Тези специалисти по „растения” вярват, че ако не направят така, растението ще ги накаже и може да ги убие в страшни мъки. В действителност тези растения наистина могат да предизвикат страхотии, ако се употребяват не както трябва. Този тип отношение и вяра е живо и до днес при традиционно живеещите индианци.

Никаква сила/знание/чувство не може да се вземе от убития във „война”, с агресия, без разбирателство, без позволение и желание от този, който се предполага че ще дава. Ти, като университетски преподавател, ще дадеш ли от познанието си на някой студент, който ти извади пистолет и каже „Оценка или живота”? Живота може да ти вземе, несъмнено, но ума, силата, любовта ... не може да ти вземе насила. Дори и от тялото ти да вкуси, то няма да остане в неговото тяло по естествени причини ;-).
------------------

Теодоте, освен че си хетера от друго произведение :-), ти не си сама, като Пентей например :-).
Благодаря ти още веднъж, за тези най-прекрасни твои коментари-смисли! Горда съм, че ги написа някак и за мен (специално), че ми даде да вкуся от твоите парченца ;-)!
Тема № - 17 Коментар № - 1151 Лелята на Сократ - 2009-11-11 18:31:53
Теодоте,

Трябва да дам отговор, защото това, което се случи е страшно. Ти си помисли, че аз те нападам и още по-лошото, че дори иронично се изказвам за това, което пишеш, като например: “И аз като Леля те поздравявам за гениалната идея да заговориш за “отварянето на структурата на трагедията... “. Теодоте, и след всичкото, което написа с недоверие към моето изказване, се връщам да ти кажа, че това, което каза е ГЕНИАЛНО. Не слагам двоен смисъл и не виждам, кой в този форум няма да хареса това, което ти каза и дори сега отново разви и задълбочи по споменатата по горе тема.

Но тогава какво се случи, че дори Истинският Сократ влезе в мрежата да те защитава и ти реши, че това, което аз написах, няма да ти свърши работа, защото няма да ти свърши работа?

За мене поне, нещата тръгнаха от твоето изказване, че верният предмет е литературната теория и че ти искаш да мислиш, да пишеш за нея. Спомняш ли си за това твое изказване? И след дойде твоята идея за структурата. Аз те четях и си мислих как структурата, за която ти говориш може да бъде по-конкретна, по-ясна, по-свързана със самото произведение така, че да стане една истинска теза за структурата на “Вакханки“. И си спомних за Бахтин и всичко, което съм научила от него, от всичките му текстове и годините на четене, изследване и възхищение от него. Но, тука дойде моята грешка: мислих, че познаваш Бахтин, дори, че го познаваш добре и че ще разбереш защо ти го 'соча' като някой вътре в литературните въпроси, от които които в този момент се интересуваш. Още преди постмодерната еуфория и сега в нейния край, той продължава да бъде един от най-велики мислители по отношение на литературната теория и това не е само мое мнение, уверявам те, но ако не ми вярваш, провери го ти сама или попитай хората, на които имаш доверие и го познават добре.

Затова и си позволих и да свържа в едно, ползата от четенето на проф. Богданов с тази на Бахтин.

Прощавай Теодоте, че те надцених. Но по-добре да надцениш някого и да си сгрешил, отколкото да го “разкъсаш на парчета“ и след това да го за зашиваш, ако се окаже, че не си бил прав и че той не е на пук на тебе различен, дори някак неудобен в начина по който, мисли, изказва се и гледа на света.

Запитвам се защо другостта, различието, недоверието към непознатото са толкова големи и важни проблемни въпроси за разбиране на темата 'какво сме ние българите' и веднага си спомням за разсъжденията на проф. Богданов за отвореното и затворенето общество. Сега разбирам колко е прав да настоява, да пише и да говори по тази голяма тема. Преди, сега и в бъдеще.

С поздрав, който не е двусмислен и е за всички

Ваакхаанкаа


Истински Сократе

Търсенето на яснотата е една истинска сократова тема. Аз призовах Теодоте за точно това. Има ли някакъв проблем тука, Истински Сократе?
Само не отговаряй, “за глухите камбаната не бие два пъти“. Тука във форума глухи няма, всички четеме. Това го казвам, не защото искам да се заяждам с тебе, ами защото ме учуди твоя коментар направен по начина, по-който бе направен.

С поздрав, отново недвусмислен
Тема № - 17 Коментар № - 1150 Ваакхаанкаа - 2009-11-11 16:45:14
Ах-Ах!

Тео, безкрайно съм ти благодарна за песента!
Дори се чудих много, много, докато сериозно я слушах, имам ли, или вече въобще май "не'ам нерви", за да преглътна и още някоя друга "чудесия".
Я у нас, я по света.

Ха-Ха:)))
Тема № - 17 Коментар № - 1149 Тити - 2009-11-11 16:06:56
Со,

Ти си мой верен защитник още от създаването на форума, за което ти благодаря. Аз също бих се включила по въпросите, които поставя Дмитрий, но за съжаление – това ще трябва да бъде последният ми коментар по така прекрасната и разнообразна тема на Лелята на Сократ, защото в следващите дни ще имам много работа и няма да успявам да разкъсвам времето на парченца:-)! Затова призовавам вакханките, особено малките вакханки – 1 и 2 – да не я оставят на мира! Да я дърпат назад и напред! Коментарът на Вакханка Първа вчера беше дълбок и анализиращ и заслужава повече внимание.

Сега, когато чета не по-лошия коментар на вакханката с две “а”, се подсетих за още нещо – защо професор Богданов казва, че с разкъсването на Пентей, с разпръскването на частите на умъртвеното тяло се е бележело ритуално новото създаване на света... Помислете – дори той да не е Орфей, нито Загрей – разкъсването му бележи точно това, но в друг пласт – новия ред в Тива. Всички метаморфози и сблъсъци показват, че нещата са в период, настояващ за промяна – конфликтите стари-млади, мъже-жени, хора-богове, стари богове-нови богове. Смъртта на Пентей наистина подрежда – наполовина. Смъртта на Агава подрежда другата половина.

Ваакхаанкаа,

Разсъжденията ти няма да ми свършат работа, но по-важното е, че те ме провокират да направя едно надграждане на това, което казах и преди, а и с последния си коментар.

Учудва ме това, че всички реагирате на “отварянето на структурата на трагедията към външната ситуация на театралното възприеманене“ по принцип (Вакханката с две “а” – може би иронично), докато това, което е важно в случая, е сблъскването на едно “заедно” с друго “заедно”. Не отделният човек възприема трагедията и празника, а човекът в общността. Човекът в общност е точно като структурата на трагедията – мрежа от връзки. “Човекът в общност” – т.е. зрителите на трагедията, са едното “заедно”, другото “заедно”, погледнато в теоретичен план, е хорът. Трагедията се възприема не като отделният човек се идентифицира с високия герой, а по доста по-сложен начин. Това е великото в теорията на професор Богданов – човекът в общност възприема трагедията посредством хора, който обяснява-интерпретира високия герой така, че да го доближи до публиката. Затова казвам, че хорът е интерпретант, защото процесът на възприемане на трагедията е много обвързан и неограничен – той изгражда представата за цялостна действителност, движи се, затова и в края на сцената е имало декор на планини и звезди. Древните гърци правят това по гениални начини – кога с декор, кога със строга структура, но и с дух. Затова, ето – казвам пак кои са елементите от структурата на “Вакханки” на Еврипид, които нарушават матрицата на ограничаването и очакваното, превръщайки своята трагедия в нещо по-голямо. На първо място това е Пентей - съвпадането на високия герой и зрителя, съвпадането на трагедията и празника – схемата е: зрители - трагедия - висок герой, който традиционно е цар, но този път е и зрител - събитие на вакханките - приближаване към празничното. Играта е реално/фикционално. На второ място това са Пентей и Агава, които според мен са равностойни герои и тази равностойност е провокирана от една имплицитна структура, поставена от Еврипид, над класическата трагедийна структура. Какво включва тя: след като Пентей е представен като зрител и умира (според мен и защото е сам), на едно ниво той вече е изкаран от структурата на трагедията, при това е двойно изкаран – веднъж при зрителите, които гледат трагедията, и още веднъж при вакханките, до “декора на планината”, в празника, който дори и да е част от сюжета, си е нещо външно, фабулно, намесващо се в сюжета за вътрешните проблеми на Тива. Дионис е и чужденец. Той идва с вакханките си и разбутва мястото на царя, който трябва да решава държавни проблеми. Но… да не се заплитам сама... След като Пентей теоретично и сюжетно бива изкаран от трагедията, се появява Агава – от фабулното тя влиза в сюжетното – обратно на Пентей – разменят си местата. Щом могат да си разменят местата – Пентей от двореца да отива при вакханките и от трагедията да отива в действителността, а Агава от при вакханките да отива в двореца и от фабулното да отива в сюжетното – значи са равностойни!

Ето – колкото и да интерпретираме и възобновяваме – значенията са безкрайни, така е когато имаме структура тип модулно протичане, според схемата на професор Богданов. Удоволствието е, че интерпретацията може да продължи без край, при това и без да се повтаря.

Може би едно по-подредено изследване би стигнало до по-подредени изводи. Аз обаче предпочитам зад хармонията на всяко нещо скрито да просиява хаос, затова и няма да го направя. Ще ви оставя на удоволствието да четете и плетете мрежите на смисъла сами и точно когато си помислите че сте ги оплели, да виждате, че сте ги разплели… като Агава… (Така е, когато от действителността се влиза в неограничения семиозис на текста, а нямаме и хор, а и Пентей е разкъсан.)

Едно нещо обаче е много важно да кажа, и ще го кажа, защото е много важно за мен – никога не изключвам частното, единично и конкретното на който и да е текст. Точно затова, Ваакхаанкаа, коментарът ти не може да ми послужи за нищо, защото ми се струва много общ. Това, което казваш “Всяко художествено произведение има своя оригинална структура и тази структура по артистичен, творчески начин създава смисъла, който носи това произведение и който ние ‘разчитаме’. И разбира се, форма и съдържание срещнати правят оригиналността на тази творба.” – за мен – мълчи и не означава нищо. Както казва Дмитрий – Вери сори!:-) Дано той да измисли нещо и за Бахтин! В интерес на истината зная дори коя думичка от моя текст подсъзнателно те е върнала към Бахтин.

И като казах Дмитрий…

Дмитрий,

наясно съм с какво не си съгласен! Но, кажи ми... съгласен ли си, че ракът може да се лекува с кора от бреза? Дано да се сетиш с кой текст те подвеждам…

Иначе, благодаря за злите въпроси и коментари, с които искате да ме разкъсвате! Няма да стане, аз не съм вакханка, а хетера – и съм от друго произведение! Благодаря и за добрите - те ми харесват повече:-)))!

Тити, браво за песента на Майкъл Джексън – страхотна е!

В този дух – поздрав

http://www.vbox7.com/play:2a0dcb86&al=1&vid=3640836
Тема № - 17 Коментар № - 1147 Теодоте-Kradla - 2009-11-11 12:49:58
3  4  5  6  7  8  9  10  11  12 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121747

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129712

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 22016

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34477

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136809

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101371

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32290

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19930

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184086

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63319

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA