ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
|
|
Кукерските игри, Дионисовите празници и атическият театър и драма |
|
|
БОГДАН БОГДАНОВ Моето експозе засяга две теми - 1. връзката между Кукерските игри на Сирни понеделник и древните празници на Дионис, и 2. възможността в кукерския карнавал да се търси първобитната театралност, от която са се развили атическият театър и драма. Двата въпроса попадат във връзка поради утвърдената идея, че атическият театър и драма произлизат от Дионисовите празници. Оттук и възможността, ако тези празници и Кукерските игри имат родство, да се постулира исторически континюитет между тях и атическия театър и драма. Отношението на Кукерските игри и Дионисовите празници се разглежда научно по два основни начина - исторически прoизходно, в смисъл, че се вярва, че едното предхожда другото в някакво развитие, и типологически - в смисъл, че се смята, че Кукерските игри и някои празници на Дионис са независими реализации на подобен тип народна театралност. Днес никой не поддържа крайната историческа теза, че Кукерските игри произхождат от елинските Дионисови празници. Историческото и типологическото виждане по-скоро се съчетават, като се вярва, че кукерството е старинен ритуал, свидетелстващ за един дионисизъм, по-архаичен и по-автентичен от елинския, особено пък в сравнение с неговата проява в атическата драма. Нещата се усложняват от неясните граници на наблюдаваното явление. Ако кукерството е свидетелство за древния тракийски дионисизъм, се повдига въпросът, какво отношение има дионисизмът към сурвакарството и нестинарството, другите два календарни празника, които попадат в общ комплекс с кукерството като поредица от празници. Те също ли са останки на древното дионисово празнуване по нашите земи, или принадлежат на по-широка категория от празници? Това важи и за древния елински ареал. И там много от нещата, които се вършат за Дионис, се вършат и на празниците на други божества. Така че ако ни интересуват не едни или други отделни елементи, а се питаме за цялостния тип на празника, който се застъпва в кукерството, се налага опората на термин с по-широк обсег от дионисизма. Така е станало в книгата на Стоян Райчевски и Валерия Фол "Кукерът без маска" (1993). Като изследват Странджанския ареал на кукерството, те характеризират широко явлението и говорят за мистерийния характер на кукерските ритуали. Авторите вярват, че този празник е бил под патронажа на тракийския Дионис, вероятно Загрей, както се доказва от Александър Фол. Естествено не е без значение кой е и как се е наричал патронът на това празнуване. Но като се има предвид, че между празниците като система от ритуали и боговете, за които са те, връзката е винаги разхлабена и двете страни продуктивно не съвпадат, проблемът е самото кукерско празнуване, историческото и типологическото му съдържание. Твърдението, че Кукерските игри са мистериален празник, а не карнавал, е несъмнено правилно. Същевременно е редно да се запитаме за кои игри важи то - за онези в старото време, чиято система на живот е предполагала мистерийното празнуване, или и за съвременните, които са може би мистерия на вид, но не и като функция. В статия, занимаваща се с описание на научната литература върху кукерството (на W.Puchner: Balkan Studies, 1983), е показано по отличен начин колко непоследователни и разноречиви са научните твърдения по този въпрос поради недоброто познаване на емпиричния материал и на изследванията от Балканите. Същата статия убеждава и в друго - че разноречията по въпроса за характера на кукерството се дължат на различното разбиране на изследователите за значението на определени основни термини на анализа. Именно такъв термин е мистерия. Ще си позволя да го коментирам с оглед на въпроса в какъв смисъл Кукерските игри са в основата си мистериален празник. Нужно е да се напомни, че съществуват два основни типа мистерия. По-ранният тип представлява празнуване и посвещаване на някаква органична общност, определена на основата на възраст, производствено обединение или територия. В по-късния тип, свързан произходно с първия, субект на празнуването и посвещаването е отделният човек, а сюжетът на празнуването се върти около неговото отвъдно. Елевзинските мистерии са най-добрият пример за този втори тип. Връзката между двата типа е в това, че и при мистерията, в която субект е еднородна група от хора, празнуващата общност е комунисна - индивидите са в ситуация на празнично равенство или се третират като членове на голямо отворено към вътрешната и външната природа семейство. По всичко личи, че съвременните Кукерски игри са развити на основата на стара общностна мистерия, в която, както е обичайно при подобно празнуване, съдържанията на засяването, жъненето, меленето на зърното се преплитат с образите на съвокуплението, раждането, сватбата и смъртта. Можем да различим в тези два реда от значения и други кодове. Същественото е, че в хода на действителното празнуване всяко значение става образ за означаването на друго, че значенията са подвижни, обратими и натрупани едно върху друго. Бидейки сложно действие по нагласа на определена общност към основните въпроси на битието, мистерийното празнуване сплита темите на отношенията със земята, плодородието, раждането, умирането, границата между човешкото и животинското, между мъжкото и женското, младото и старото, божието и човешкото, живото и мъртвото, коментира основните трудови дейности в определена среда, но и отношенията с предците, мъртвите, другите, като произвежда фабули за абруптни преходи от едното към другото. Като време за вписване в целостта на света мистерийният празник може да развие и космогонични теми, както внушава това за кукерството Валерия Фол в "Кукерът без маска". Въпросът е дали подобни теми остават на равнището на образите, или се засягат и съдържателно. За да се каже това, е нужно да се вчетем в "текста" на определено реално празнуване. Защото описаният тип на т.нар. общностна мистерия се разминава с конкретните реализации. Един празник може да бъде мистериален по вид, но не и по функция. Такъв е и случаят с Градските Дионисии в Атина. Подхождайки типологично към Кукерските игри на Сирни понеделник като към мистериален празник, разполагаме с богат материал за сравнение - и жив, можем да се обърнем към различни варианти на кукерство, а и към подобни празнувания като нестинарството. Разполагаме и с "мъртъв" материал за сравнение, ако се вчетем в изворите за древните Дионисови празници, някои от които са с изразен мистериален характер, и вземем предвид елементи от други мистериални празници в елинския ареал. Елинското пространство познава най-малко пет Дионисови празника. Четири от тях са атински - празнуваният с процесия на Ленеите и Антестериите в Атина бог на виното, празнуваният с жертва на козел и процесия с фалос селски Дионис и Дионис Елеутереус, който идва в града с голяма процесия от север по време на честваните през април Градски Дионисии, когато се уреждат театрални състезания. Петият Дионисов празник, в дорийски и еолийски области, т.нар. Агрионии е на менадите, жени, които напускат градските пространства и се отдават на буйно тайнство с канибалски фантазии и изстъпления, които са ни познати най-вече от Еврипидовите "Вакханки". Именно за празника на този Дионис се смята, че е най-близък до предполаганите тракийски празници, които лежат в основата на кукерството. За съжаление за Агриониите разполагаме по-скоро с литературни отколкото с етнографски сведения. Но тъй като между тях и атинските Ленеи очевидно има връзка и разполагаме със сведения с етнографска стойност за Ленеите и свързаните с тях Антестерии, сравнението на тези два атински празника с кукерството може да помогне за по-сигурното очертаване на типологическата рамка на коментираното мистериално празнуване. Ще обърна внимание на отделни мотиви от сценария на Кукерските игри, които допускат паралел с атинските Ленеи и Антестерии. Що се отнася до покриването с кожи и животински гугли, както и до тирса и кожения или дървения фалос, които се откриват и при кукерите, и при Дионисовите спътници, паралелите говорят за сигурно типологическо сродство. Въпросът е какъв е характерът на това смесване на човешко и животинско в двата празника. Такава ли е функцията на идващите по време на празника чудовищни предци, иначе вредителни духове, които обикалят къщите, да осигурят парадоксално доброто на плодородието и плодовитостта? Дали разполагаме с паралел за това в атинските Антестерии, по време на които се посрещат и прогонват такива духове, като същевременно се мажат врати с вар и се дъвче бял трън за прочистване? Друг възможен паралел е между порастващото бебе от кошницата на бабата, което иска жена, в Кукерското представление и тайнството пред бога с маска в храма на Дионис, извършвано от царицата (basilinna) на Антестериите, когато богът оживява и пожелава жена, както предполага В.Буркерт (W.Burkert. Griechische Religion, 1977). Очевидно и на двете места става дума за свещена сватба, независмо че в Антестериите тя е мистериен акт, докато в Кукерските игри това е като че ли профанно снижена. Друг сравним елемент е подскачането и клатенето на кукерите. Откриваме го изпълнявано по подобен начин на третия ден на Антестериите като клатeнe, люлеене и издигане високо (т.нар. aiora) с очистителна цел. Не по-малко моменти от Кукерските игри намират сигурен паралел в други древни атински празници с мистериен характер. Такъв е случаят с кошницата на бабата, която носи в нея бебе. Несъмнено той може да се свърже с т.нар. cista mystica, каквато откриване на празникa Арефории в Атина - две атински момичета, преживели цяла година на Акропола, отнасят нещо в кошница в място, посветено на Афродита. Знаем по един мит, че това е детето змей Ерихтоний. Дете, фалос или друго, отнасяното е тайно и не бива да се гледа. Добър паралел с кукерството откриваме и в атинските Буфонии, силно театрализирания празник на принасянето нa бича жертва, в чийто край убитият бик се възстановява, като кожата му се опъва на скеле пред едно рало. Имаме пред очи остатък от древна земеделска мистерия очевидно сродна с нашето кукерство. По подобен начин можем да привлечем и атинските Кронии, празника на обърнатите стойности, на който между другото освободените от всекидневната си тегоба роби обикалят с шум и викове града. Голяма част от тези паралели са установени и коментирани. Първата задача е те да се съберат и да се реконструира сценарият на общия тип мистериално празнуване, около който се въртят и игрите по нашите земи, и древните елински празници. При което не бива да се забравя, че типът е идеално положение, което не е реализирано пълно в никое конкретно празнуване. Сценарият гола схема е проявен и като един вид история, която се върти около зачеване, раждане, сватба, стълкновение с противници, посвещаване във важни действия от божества и смърт. Същият сценарий може да се открие и в текстовете на "Веда Словена". Втората задача е да се формулира разликата между елинските празници и съвременните фолклорни празнувания като кукерството и нестинарството. Докато елинските празници принадлежат на цикъл от празнувания с развита йерархия, фолклорните празнувания с театрален характер са битовизирани и отворени към съвременното селско битие. По парадоксален начин те пазят първичния си празничен синкретизъм - като неразличаването на божество, герой и жрец и струпването на всички възможни празнични функции в материята на един празник. Кукерските игри се държат като изключителен и единствен празник. Докато в системата на атинските празници, иначе в същият сценарий, са ясно противопоставени празнуването с тайнство, което се грижи за старите земеделски общности и семейството, и новите календарни празници без тайнство, чиято основна грижа е поддържането на една или друга обществена голяма общност. Тази циклизация е усилила мистерийния елемент в празнуването с тайнство и го е превърнала в мистерия и на свой ред е откъснала театралния момент от тайнството и го е превърнала в театър в големия календарен празник. Така кошницата на празника Арефории е трябвало да бъде покрита и затворена за погледа, а, от друга страна, театралната среда на фолклорното общуване, влязло в обществения календарен празник, е станала статична и се е разделила на възприемаща публика и играеща трупа. Атическият театър и драма не възникват пряко от Дионисовото празнуване, а от неговия материал и от определени условия на празнично циклизиране, на йерархия от селско и градско празнуване. На стария селски празник се изявяват малките традиционни общности в една мистерия на сродяване на човешката група с природната стихия. Тази мистерия не различава участници и публика и в нейния сценарий трагедията на убития от неговите съселяни Икарий не се разбира драматично на две нива като нещо отнасящо се и за отделния човек, и за голямата общност на гражданите на полиса. Историята не се усложнява от допълнителен смисъл. Грижата да остава винаги една и съща я слива със самото празнуване, което е действителният й текст, докато тя му служи само като поддържаща го схема. Подобен е случаят и с кукерският сценарий. На новия празник на Дионис в Атина плацовете на публиката и на представянето са разделени. Което не е без връзка с факта, че представяното се отнася двойно до някакво важно минало, но и до едно настояще. Представяното на сцената е празнично и извънвременно, но по особен начин и тукашно, и сегашно. И в двата си жанра на трагедия и комедия атическата драма е словесен механизъм за осъществяване на компромиси. Преди всичко между един селски народ, който живее в малки общности и няма друга грижа освен изхранването и добрите отношения с предците и отвъдните сили, и една вече градска общност, която има проблеми с вътрешното си консолидиране. Като стария фолклорен празник драмата се занимава с вграждането на човешката среда в цялостта на света, но по-голямата й грижа са отношенията на човека с неговото общество. Тя вече разполага с, така да се каже, сетиво за различаване на едното от другото. В този смисъл неразличаването на старо и ново и оставането при сценария, който маркира само екземплярното време на ритуала и не се отнася към някакво настояще, не води до драма. Драмата в Атина е породена от разслояването на времена и гледни точки. Тя е революционно, а не еволюционно явление и в този смисъл не може да се твърди, че е възникнала от Дионисовите празници. Атическата драма е типична проява на започващата в древната Атина "модерна" култура. От типологическа гледна точка между театралните представления на Градските Дионисии и на Антестериите има подобно отстояние, каквото откриваме между градската театрална култура и Кукерските игри в съвременна България. Голямата разлика е, че те не са в действителни отношения помежду си, не си влияят взаимно и не са елементи на единен празничен цикъл, както това е станало и външно, но и вътрешно в атическия театър с развиването на т.нар. сатировска драма. Освен ако не сметнем, че театралните творби на Йордан Радичков не са по някакъв начин документ за резултата от подобно взимодействие между народната и градската култура в съвременна България.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Възхищавам се на Роси и Весе какви текстове сътвориха. Страхотни сте!
Чета написаното и докато го чета си помислих, че междувременно може да се направи бърза статистика колко тигри, дракони, кучета, плъхове, маймуни и други животни от китайския календар има във Форума, за да знаем с какво да ги храним и как да се пазим, ако някой случайно прекалено много огладнее и насочи вниманието си към колегите. Засега в списъка слагам един тигър – Веселина. Ако видя, че Весе е гладна и иска да захапе някого, ще се скрия заедно с цялата ми дълга опашка. Аз съм дракон и не ми се ще да ме хапят тигрите, били те и най-чаровните в китайския зодиак (това съм чувала за този знак). Но нямах идея, че “ако тигърът е доброто, което носи малко зло, то драконът е злото, в което има добро, но тигър не е възможен без дракон...“.
Какво още знаеш за драконите, Весе? И има ли още дракони във Форума? Питам, за да не вземем да запалим Форума с толкова много гориво - огън, дето излиза от устата на дракона.
|
Тема № - 32 |
Коментар № - 3023 |
|
Анета де ла Мар - 2010-10-13 04:58:48 |
|
|
Заради тези кукери не съм видяла най-важното в текста: драмата в Атина е породена от разслояването на времена и гледни точки. Тя е революционно, а не еволюционно явление.
Ако наистина някой успее да прокара контекст между титулния текст на професор Богданов и коментара на професор Димитров – ще стане интересно. Представям си го така:
Кукерите не различават настоящето. Мистерията може да бъде мистерия по вид, но не по функция. Отделният човек, поставен между двата вида мистерии, не е обличане, а - събличане. Любимата ми глава от “История” на Херодот за змията в Акропола наистина ще вземе да се окаже супер функционална, защото ще се свърже с детето змей Ерихтоний. За Ерихтоний пък се разказва, че измислил колесницата, както същото се казва и за хитите... Бил наполовина човек и на половина змия. Как ли метафорично ще може да се разчете през това героят, който убива змията ... и защо – какъвто и да е той - си остава един отделен човек (спомнете си как умира Софанес)? Общностният герой, който не може да се измъкне от кожата на общността... А неразличаването на божество, герой и жрец? Сблъсъкът на поезията като социален регулатор и на драмата като проява на започващата модерна култура? В същото време – хорът, действието и диалогът – от една страна, свързването чрез повече дейности, а, от друга страна, преодоляването на партикуларността на отделния изпълнител; вечното желание за въпроси и отговори; за двама души, които разговарят; за група и отделен човек (Сократ)...
Мислейки за този контекст - си спомням как се казва частта за трагедията в “Мит и литература” – “Жанрова система, сюжет и мит в атическата трагедия” – все едно практика, действие, връзка между светове – още на ниво заглавие: ставане, в което се фиксира трайност. Променят ли се кукерите или само ние в нашите коментари ги променихме (трябва да са ни благодарни, че ги придвижихме така – превърнахме ги в “онова, което се променя и е резултат на отнасяне”. Отнасяне наистина конкретно чрез разказ.)?
А защо да не включим в контекста и заглавието на книгата, която професор Димитров ни е препоръчал – за да го опровергаем. Никак не е редно да се убива дракон. В китайската митология – двата вечни и най-силни елемента, символ на света и реалността, доброто и злото и всички подобни, са именно дракон и тигър (не мога да не кажа, че според китайската митология аз съм тигър!) - и ако тигърът е доброто, което носи малко зло, то драконът е злото, в което има добро, но тигър не е възможен без дракон...
Иначе (пак към контекста) - показателно е, че ритуалните епизоди са били отделени с двойна линия и че са били затворени със заклинание. Нормално е също и да се мисли за трагедията като продължение на нещо - и тя е продължение, но продължение от друго измерение, защото
“Митологичният компонент на трагедийното произведение е един вид регламентираното предварително съществуване на творбата до момента на създаването й”.
Както казва професор Димитров: “Възможно ли е това, или е мечта?” |
Тема № - 32 |
Коментар № - 3022 |
|
vesselina vassileva - 2010-10-13 02:09:15 |
|
|
Докато се мъча да се откъсвам от "работата", и да се съсредоточавам по мъжко-женско-любовната форумна подтема, не мога да не се включа и в тази част от дискусията, защото и за нея бях задала въпрос.
Професор Димитров сигурно ще си отговори по своему. Аз виждам някои от връзките на неговия коментар с това, „което се каза до тука за празника, дионисиевите празници, кукерството и атическият театър” като ето такива:
С титулния текст.
- „…... е много интересен въпросът за хититската ритуалност като част от предшествениците на драмата” ("драма"=приблизително на „театър”, оттам има връзка и с „АТИЧЕСКИЯ ТЕАТЪР”)
- ПРАЗНИКЪТ може да се определи на едро като общностно събитие, структурирано от РИТУАЛИ и вярвания – проф. Димитров говори за изследователски тези за произхода на ТЕАТЪРА (празникът с театър) от ритуални представления, като започва от Аристотел.
- Пак Аристотел, посочен от професор Димитров, както и други интерпретатори, са смятали, че „хорът от гръцката драма (АТИЧЕСКИ ТЕАТЪР), вкл. хорът на комедията и сатирната игра и вероятно този на трагедията, водят своя произход от култа на Дионис.” Култът на Дионис означава основно ритуали, системи от ритуали и вярвания в чест на Дионис, т.е. – ДИОНИСОВИ ПРАЗНИЦИ. Култът на Дионис е включвал мимически (ТЕАТРАЛНИ) представления с изключително ритуален характер.
- После професор Димитров дава примери от древната култура на Мала Азия, за съхранени ритуални записи на ДИАЛОЗИ, т.е. на ритуални разговори, подобни на ДИАЛОЗИТЕ НА ХОРОВЕТЕ в Атина (и ТЕАТРАЛНИТЕ, и предполагаемите, но незапазени, ритуални диалози). Тези ритуални разговори са се изпълнявали на живо, и са били записвани, вероятно за да могат да се повтарят съвсем точно, както се изисква за повечето ритуали-празници. Дава ги, защото например, нямало запазени подобни от Елада (както той казва, аз от него научавам сега). И ето на, тези, макар и чужди текстове, при липса на собствени гръцки, могат да свършат някому работа, ако би се заинтересувал от проблематиката за връзките и трансформациите между ритуално, полу-ритуално и неритуално представление (на кое от двете последни повече съответства АТИЧЕСКИЯТ ТЕАТЪР аз не бих могла в момента да твърдя с абсолютна сигурност, колебливо клоня да го определя като полу-ритуално, понеже е част от Дионисов празник, култ, система от ритуали).
- Хититските ритуални диалози определено свидетелстват за предполисен празник с мимическо представление. Изглежда много вероятно той да е бил ПРАЗНИК С МИСТЕРИАЛЕН ХАРАКТЕР (една от подтемите на титулния текст, свързана с КУКЕРСТВОТО), защото тогава още не са се били разделили чудото и представлението и не са се били родили чрез разделяне мистериите и театъра по елински образец.
- Елинските текстове постоянно повтарят и показват, че Дионис е чуждо божество, че идва отвън, че е варварин. Дори и това да не е напълно вярно (т.е. и елините да са си имали отдавна съвсем техен си Дионис), то варварските съставки в много от елинските Дионисови култове не подлежат на съмнение, а според мен са били и съзнателно усилвани – разполагаме както с литературни, така и с иконографски, а и с епиграфски сведения. Малоазийските съставки са най-устойчиво, най-подробно и най-обичайно визирани. Професор Димитров казва, че по времето, когато е съществувала хетската империя - ІІ хил. пр. Хр. - в микенските таблички се среща името на ДИОНИС, т.е. контакти (по това същото време, от което са предложените текстове) с Малоазийски култове по дионисови теми никак не са невъзможни. И професор Димитров дава няколко аргумента за това, че такива контакти в действителност е имало: името на Троя – Вилуса (Илион) и името на неин цар – Алекшандуш (Александър=Парис).
С три думи – професор Димитров подхвърля разни (немалко) основания да се погледне на евентуалните свързвания на Атическия театър, на дионисовите празници, на предполисните празници с мистериален характер и още по-назад във времето, и да се мисли за възможни взаимодействия в този кръг между Микенска Елада и Мала Азия през ІІ хил. пр. Хр.
С мои въпроси.
Струва ми се, че професор Димитров е бил провокиран и от моето чудене дали в други култури с градове се е появявало нещо „като театър”. И по тази част имам нов въпрос:
- Може ли да има ли някаква яснота дали тези текстове са изключително само ритуални, или има вероятност да са част от представление, което е по-откъснато от култа и има някакви политически функции за голяма общност от различни хора - да е нещо като градски театър. Ако професор Димитров ни беше предложил текстове от Месопотамия, Финикия или Палестина, където има със сигурност истински сложни градове, нямаше да питам изобщо. Но с хититските селища не съм се занимавала и не знам те пълноценни градове ли са или са само царски центрове. Но може и царските ритуални представления да са имали някаква политическа функция за голяма общност?
|
Тема № - 32 |
Коментар № - 3021 |
|
Росица Гичева - 2010-10-13 00:44:57 |
|
|
Проф. Димитров, как да свържем това, което казвате за хититската ритуалност като част от предшествениците на драмата с това, което се каза до тука за празника, дионисиевите празници, кукерството и атическият театър? Текстът носи своя пръв контекст, а след това създава и други контексти. Как да го направим? |
Тема № - 32 |
Коментар № - 3014 |
|
Анета де ла Мар - 2010-10-12 03:27:07 |
|
|
"Ако опростим нещата до крайност, можем да приемем, че "постмодерното" е недоверие в метаразказите. Това недоверие е последица от прогреса на науките; а този прогрес на свой ред също го предполага. На остарялостта на метаповествователния порядък на легитимацията съответства тъкмо кризата в метафизическата философия, както и кризата в зависещите от нея университетски институции. Повествователната функция губи своите функтури: големия герой, големите опасности, големите пътешествия и голямата цел. Тя се разпръсва на множество късчета от езикови-повествователни елементи, както и от денотативни, предписателни, описателни и т.н., като всеки от тях носи в себе си и прагматични валентности sui gemeris. Всеки от нас се сблъсква с много от тези елементи. Ние обаче задължително не образуваме устойчиви езикови комбинации, като дори образуваните от нас невинаги се поддават на комуникация." Лиотар. Постмодерната ситуация.
Вери сори |
Тема № - 32 |
Коментар № - 3012 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-10-11 21:09:50 |
|
|
Възможно ли е това или е мечта?
Според научната традиция поезията е играла централна роля на социален регулатор.
Известната теза за героя, който умира за да остане в паметта на общността, както е у Омир, е всъщност част от комплексния механизъм, с който древните индоевропейци изразявали непреходната слава. Символната природа на културата на прото-индоевропейците се изразява в широко разпространения мит за онзи герой, който убива змията (змея) и така побеждава неприятелите си. Този древен текст се проследява в епически поетични предания от Зенд-Авеста (най-старият текст на авестийски) през Омир в елинската традиция, в германските саги, в келтските и т.н.
В компаративистиката съществува един континуум, поредица, редица от формулни изрази от най-древните времена на поетическата традция на индоевропейците. Тази най-древна редица от изразни средства на поезията и изкуството на думите се вижда от старите клинописи на лувийците, датиращи от 17 век пр.Хр. С метода на вътрешната реконструкция са изолирани и се намират в ръцете на учените индоевропеисти клишета, отличаващи се със сложност на изказа, но и индикиращи синтагматика от най-ранните времена на прото-индоевропейския праезик. Откриват се пред нас автентични образци на индоевропейската поетическа практика.
В това отношение е много интересен въпросът за хититската ритуалност като част от предшествениците на драмата.
Много учени от Аристотел насам изказват предположението, че хорът от гръцката драма, вкл. хорът на комедията и сатирната игра и вероятно този на трагедията, водят своя произход от култа на Дионис.
Този възглед се оспорва от друг кръг учени, които предпочитат да ситюират трагедията и нейния хор по-конкретно в рамките на полисната религия и на действащия Дионисов култ от тяхното време. Тази теза се защитава от френската изследваческа мисъл в лицето на Анри Жанмер, Луи Жерне, Жан-Пиер Вернант и Пиер Видал-Наке.
В социално-психологическия контекст на гръцкия полис те съзират в решителния пети век века на раждането и смъртта на трагедията в Атина. Така Вернан казва: “Проблемът за произхода на трагедията е псевдо-проблем, става дума за предхождащи форми”. Още през 1953 г. Жерне е изказал тази мисъл. Той казва, че можем да схванем каква е била обстановката, но можем само да хванем един проблясък от предходното.
Валтер Буркерт изпозва модела на човешкото вертпринасяне и го прилага за обосноваване на произхода на трагедията. Според този еволюционистки ритуален модел (трагедията като жертвоприношение) тезата му е по-скоро симплификация в неговото заявление, че ‘човешкото съществуване лице в лице със смъртта е зърното на трагедията”.
В предговора си към Еврипидовия Циклоп, единствената изцяло запазена сатирна игра/драма, Сийфърд казва „не много модерното схващане, че представянето на трагедия води началото си от практикуването на ритуал се потвърждава.” Той има предвид предходната индоевропейска традиция.
Повечето от документите от ІІ хил. пр. Хр. от анатолийски (хититски, лувийски, палайски) са ритуали – на глинени таблички са запазени описания на ритуали, като е запазено дума по дума какво е било произнасяно с цел повторното “представяне” на ритуала. Парадоксално може да ви прозвучи, но ние сме по-добре информирани за анатолийския ритуал през ІІ хил.пр. Хр., отколкото за гръцкия през 5 в. и по-рано.
Благодарение на тези писмени свидетелства от глинени таблички се откриват паралели между хититски и анатолийски и гръцката драма, като типологически паралели, които биха могли да представят възможни, но не засвидетелствани, предшественици на гръцката драма. Поне пет века е разликата във времето. Трябва да се има предвид, че сравнението е типологическо, но Анатолия и Гърция са съседни култури и в контакт в този ранен период и че почитането на Дионис е засвидетелствано в микенските текстове от ІІ хил. пр. Хр.
Ето някои примери от текстовете:
Ранно хетски текст – Laroche, CTH 820 Bénédictions pour le tabarna-roi (‘Благослов за табарна-царя’); CTH 820.5
Текстът е в една колона върху табличка, изписана от двете страни – ритуалните епизоди са отделени с двойна линия. Всеки епизод от ритуала завършва с дума/формула/заклинание.
„Ето! Вдигам везните и слагам за продан дългите години (живот)
на Лабарна, царя; Ето, вдигам везните и
слагам за продан дългите години на Тавананна, царица.
Заклинанието на везните завършва.”
Ако това заклинание включва пантомима и манипулация на предмет, (може би с думите, които представляват съпътстващо обяснение), друго заклинание ясно включва въпроси и отговори, дори ако нямаме никакво сведение, че някой друг освен извършващият ритуала, говори.
На обратната страна:
„Ето дойде чешмата на Бога на бурята. Как е направена?
От долу до горе е направена от камък и е облицована с ...
Пантери я пазят. Но нейната вода ... изтича от басейн.
Нека да го пазят, камъчетата Лабарна царя, и нека
Той да е желязото на Бога Слънце.
Те правят чешмата на Бога на бурята.
„Как се прави чешмата?”
Прави се със мед (бакър) и се облицова с гипс
и с един слой желязо. Майката на Бога на бурята дойде насам
за втори път и седна върху нея. На
Бога буря тя е майка, но за Лабарна тя е
Неговото обвързване. Заклинанието (формулата) на камъчетата свършва.
Как се прави фонтанът на Бога на бурята – въпроси и отговори; символизмът е в голяма степен алюзивен и елиптичен, вероятно съкратеното и кондензирано заклинание ни убягва, но са ясни въпросите и отговорите, както и химновият, дитирамбичен хоров характер на благослова. Действието на майката на Бога Буря, седнала на чешмата, напомня за епитета на Агни от индийската Ригведа (sadadyoni); има и други паралели с епитети на божества от Ведите.
Един друг текст, който започва с
„Отвори!”
„Откъде идваш ти?”
„От Свещеното”
„От кое Свещено?”
„От заханиттенна”
„От коя заханаттенна?”
„От дома на Царя-Слънце”.
„От кой Цар-Слънце?”
„Неговата форма е нова, гърдите му са нови, мъжествеността е нова.”
Зъбите му са като на лъв. Очите му – като на орел. Като орел вижда.”
Т.н.
Друга версия на същото това заклинание. Диалоговата част на текста включва двама говорители:
‘шамбелан’ и ‘Стара жена’. Хоровата част не показва дали има говорители и певци.
Шамбеланът казва:” Отвори !”
Старата Жена казва:” От къде идваш?”
Ш. ‘Ние идваме от Свещеното Място.”
С. Ж. „От кое Свещено Място?”
Ш. „От заханиттенна”
С.Ж. „От коя заханаттенна?”
Ш.„От дома на Царя-Слънце”.
С.Ж. „Как е той, Царят-Слънце?”
„Неговата форма е нова, гърдите му са нови, мъжествеността е нова.”
„Главата му е от желязо, зъбите му са като на лъв. Очите му – като на орел. Като орел вижда.”
Има и „хорова” част . Текстът ясно описва представяне на ритуален диалог от дворцовия персонал – ‘шамбелан’ (помощник) – в ед.ч., въпреки описваното множество „Ние идваме..”, и група, на която той е говорител.
Ето и една драматична прелюдия към празника KI.LAM – култова церемония от хатски произход, вкл. литургични рецитации на хатски, продължаващ три дни; възможно е този текст да е една винетка, драматично възпроизвеждане на враждебността между имигрантите хитити и местните хати – текъстът възхожда към старохититския период.
Езикът и поезията на троянците
Тезата е, че езикът на трояните е вариант на лувийския, близък до, ако не и идентичен, с паметниците на клинописен лувийски от средата на ІІ хил.
Сред лув. клинописи има ритуал на един Puriyanni – подробно се описва частен ритуал със симпатична магия с цел да се прогони злото и нечистото от къщата – нач. на 14 в. – вероятно по-ранен архетип, поне от 15 в.; текстът е двуезичен – насоките за ритуалните действия са на хититски, докато ритуалните заклинания са на лувийски.
(Хит.) Водата, изливана в глинената чаша,
И солта , която се разбърква в нея
Той ръси в къщата
И поръсва участващия в ритуала
И говори така:
(Лувийски)
„Водата е доведена от реката
А солта е донесена от стръмната скала;
Водата никога не ще се върне в реката
И солта не ще се върне при стръмната скала.
Прилагателното ali- ‘висок, стръмен’ за планини, скали вероятно е зает като топоним от говорещите микенски гръцки; напр. У Омир ели-батос, употребено за скала и т.н. Използва се и за Вилуса. Вилуса е град на лувийски говорещите от Арзава в Зап. Анатолия. Техният цар е Алекшандуш, съвсем близко до името на троянеца Парис, Александър, според гръцката традиция на Омир.
Днес вече е неуспорима идентификацията на Вилуша с другото име на Троя – Илиос на гръцки.
Ето и един добър източник: Watkins, C. How to Kill a Dragon. Aspects of Indo-European Poetics. Oxford University Press, 1995 (2001).
|
Тема № - 32 |
Коментар № - 3011 |
|
Петър А. Димитров - 2010-10-11 20:20:49 |
|
|
“Вие, форумците, виждате в моя текст неща, които аз не съм виждала. И аз ги гледам съвсем като написани от друг, и то си е така.“ Така става, Роси, това е едната и една от причините да пишем във Форума. Иначе би било ужасно да чуваме само нашия глас, който казва това и това и само това.
А това, че: “ Аз пишех като Лелята на Сократ, а то излязло като Росица Гичева.“ Е една чудесна мистерия. Прекрасна!
Добре, че мистериите се случват и на живо, защото само да се пише за тях като текстове в текстове е винаги много суха и неблагодарна работа.
Мистериите искат ние да не сме същите, а по някакъв друг начин нови и различни; да видим света по начин, по който не сме го виждали досега. Това се разбира, само когато се случват мистерии.
|
Тема № - 32 |
Коментар № - 3006 |
|
Анета де ла Мар - 2010-10-11 16:39:12 |
|
|
Това, което се е случило, си е истинска мистерия, не метафорично. Чудесна демонстрация. Скочили сме лиминално в кукерски костюми и какво е станало - и аз не разбирам много.
Първо, изобщо не знаех, че съм се подписала с истинското си име. Когато влязох във форума да видя дали има нови коментари, имаше само един на Веси. Опулих се, когато прочетох че тя се радва, че Леля е с истинското си име. Реших, че професор Богданов е забранил псевдонимите и тя ми казва по този заплетен начин, че е заменила „Леля” с „Росица”. Нямах време да питам, защото отивах на сватбено тържество на наши студенти. По пътя звъннах на Веси и се развиках – Веси, защо съм Росица Гичева? ... А тя ми отговори, че аз така съм се била написала. Нищо подобно. Цъкнала съм на „грешно” редче в падащото меню, заподозрях. И пак добре съм цъкнала, защото като погледнах после какво има около „Лелята на Сократ” в падащото меню, видях всякакви муудълски (електронна платформа за обучение на НБУ) заглавия – „Полезни линкове за културата на древна Тракия”, „Общ форум”, „Паспорт на курс”. Ако съм била цъкнала на последното щеше да е много шик. :-)
Мислех си, че пиша само за кукерите и мистериите. Разказът за разговора с кръщелника за мъжете и жените си мислех че вкарвам по две причини: от една страна по принцип обичам да разказвам как съм разбрала нещо в ситуациите, в които съм го разбрала, защото си мисля че е по-убедително и по-разбираемо; а от друга страна – конкретната ситуация ми изглеждаше хем смешна, хем странно различна от това, което съм разбрала чрез нея за евентуален смисъл на традиционното празнуване. Схванах тогава, че ще се получи нещо като в Платоновите диалози – разказвам ви как съм разказала на моя кръщелник разказа за хубавите и полезни неща, които един мъж и една жена (андрогин) могат да направят, понеже са различни и са заедно. И исках да ви кажа, че тогава разбрах за себе си един смисъл на традиционните празници. Това беше всичко, което разбирах докато пишех.
Сега, като прочетох вълшебния коментар на професор Богданов, се върнах да препрочета и себе си – да разбера къде съм ги поставила тези други големи теми, които професорът коментира. И чак сега видях, че нишките ги има и на други места наистина, но аз не съм ги слагала осъзнато. За мен текстът ми беше даже не текст, а разкъсани не особено свързани парчета, може би начало на проект за текст.
Вие, форумците, виждате в моя текст неща, които аз не съм виждала. И аз ги гледам съвсем като написани от друг, и то си е така. Аз пишех като Лелята на Сократ, а то излязло като Росица Гичева. И друг път се е случвало това във форума, помня няколко момента с Крадла и Теодоте, например онзи с любовта-вдъхновение, но чак такава мистерия – не си спомням.
Сега ще ми трябва малко време да осъзная и да се занимая по-задълбочено с темите, които излиза че съм поставила, и които вие коментирате.
И темата за любовта изобщо не съм мислила да я слагам, сама се е получила, не знам от къде. Но че се е получила е съвсем сигурно:
„Не мога да зарежа форума и да си гледам работата.”
Аз поне вече се бях отчаяла напълно. Въпреки че съм известна с извънредния си инат и че трудно се отказвам да пробвам, вече наистина се бях отказала. То не бяха бели, то не бяха черни, зелени, и всякакви други коне и колесници, с които препускахме из Вашите текстове, Професоре - индивидуално, в дуети, в квартети, ... и нищо не ставаше.
Не знам как се е написал този коментар, при това и с истинското ми име. Но много се радвам, че се е написал.
Как да се подписвам сега? Леля Росократова?
|
Тема № - 32 |
Коментар № - 3002 |
|
Росица Гичева - 2010-10-11 03:45:51 |
|
|
В текста на Роси най-много ми хареса това "понякога нещата стават (или не стават) въпреки всички правила, и че човек не трябва да се отказва да пробва, въпреки всички теории и логики, и дори въпреки че не разбира много."
Според мен в такива ситуации, когато човек иска нещо (представете си какво означава човек да иска нещо така, че да не се отказва) - нещата трябва да стават, защото в човешкия живот и без друго има достатъчно неща, които каквото и да правиш – те просто не стават.
Може би любовта наистина спира разбирането - не мога да си представя как би изглеждал обратният вариант - да не го спира - може би прекалено хубав и от това - и невъзможен, също като отделния човек, който дори когато е цар, е пак само отделен човек. Колко примери за това... във всички жанрове. Обаче - "това, което съществува реално, е отделният човек". И това е най-доброто разбиране. |
Тема № - 32 |
Коментар № - 3000 |
|
vesselina vassileva - 2010-10-10 22:32:32 |
|
|
Много добри коментари на Анета и Истинския Сократ. Поздравявам ви с една снимка:
http://www.bogdanbogdanov.net/gallery_bg.php?page=image_list&sid=15 |
Тема № - 32 |
Коментар № - 2997 |
|
vesselina vassileva - 2010-10-10 20:21:41 |
|
|
|
|
|