БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Преминаването от "аз" към другото ми 'аз' е целта и делото на всеки един човек. Всеки един от нас е претърпявал "Прераждания" под много различни форми. Също така прераждането за всеки един от нас си е строго индивидуално. Важното е ние да осмислим и да разберем, какви са причините и какви са целите на това прераждане. При някои се получава след прочитането на някоя книга , която напълно съвпада с нашите мечти, представи за света и т.н. При други става след тежко боледуване, лично моето прераждане беше следствие на доверието между мен и мои приятели, защото разбрах , че мислите които преминават през мен, съвпадат изцяло и се допълват с тези на други човешки създания. Всичко е доверие и уважение, независимо дали четем, пишем, пазаруваме или просто водим разговор с някой
Тема № - 34 Коментар № - 3520 Павел - 2010-12-15 11:56:57
Дима, надявам се, че под "птеродактил" нямаш предвид мене?
Тема № - 34 Коментар № - 3516 Борислав Георгиев - 2010-12-15 05:56:59
Малък нощен несвързан коментар

Понеже сме на тема любов (в интерес на истината, преди да започна да се влюбвам - никак не четях книги - "Малкият принц", "Роня, дъщерята на разбойника", "Омировият епос", "Илиада" и "Одисея" - и още една - "Криворазбраната цивилизация" - но нея я прочетох, защото ми писаха 3 служебни двойки, понеже не чета произведенията - та я прочетох насила в шести клас) - не четях, защото имах официална забрана - понеже всичко запомням наизуст и трябваше да чета малко, не че съм искала да чета много - не съм. След това доста трябваше да наваксвам и ме беше срам, че всички хора са прочели много книги - а аз - не (така беше до един момент, но след това набрах преднина, и то голяма, защото не спрях да ги помня почти целите наизуст), така или иначе обаче - до скоро си мислех, че ако ме накарат да чета на глас - ще сричам. Същите проблеми имах и с писането - когато запомняш нещата наизуст - не можеш да ги пишеш правилно – затова избягвах писането. Катето Тодорова казва, че това е чиста форма на дислексия, но тогава – когато ми забраниха да чета имах много важна платоновска диагноза – при това не на български език, която казваше: "свръхадекватност за възрастта" (сега е обратното). Когато ми забраниха да чета обаче много ми четяха - защото въпросът беше - не да не чета, а да не виждам букви и думи и това, което се говори – да не го виждам.

Според мен четенето обаче наистина има нещо общо с любовта - някак си са взаимозаменяеми - когато си влюбен не четеш, когато четеш - значи не си влюбен. Понякога се получава и нещо друго - когато си влюбен, но любовта ти все още не се е осъществила някак - пак четеш (това може би го пиша и като оправдание за многото книги). Нищо чудно, че и при Платон понятията за "литература" и "любов" са толкова близки. Все се сещам за Ион: "Додето разполага с разум, никой човек не е способен нито да твори, нито да предсказва.", което супер силно се свързва и с моята диагноза, а и с четвъртата лудост от "Федър". Обожавам и друго - "богът ни разкрива присъствието си и разсейва съмнението, за да сме сигурни, че тия прекрасни творби не са човешки, а божествени, че са създадени не от хора, а от богове и че поетите не са нищо друго освен божии тълкуватели, обладани от силата на бога, който се е вселил в тях." и "започвам да мисля, че добрите поети са поставени от боговете да ни тълкуват по божия воля...".

Коментарът на Леля е много хубав и също ме кара да си мисля за постигането на онова състояние, каквото е "обхващането" в “Ион”.

Сега пък имам друг проблем - не мога да чета художествена литература, с изключение на старогръцката (ама тя не е художествена май...) - всичко друго, което чета е металитература. За да прочета една книга тя обезателно трябва да е тълкуваща. Не зная защо. А в майсторския си клас Людмил Ангелов тълкува музиката по абсолютно същия начин, както ние - литературата. И последния път направи едно велико тълкуване на третата балада на Шопен, която всички сравнявали с “Лорелай” на Хайне. Шопен обаче по принцип, много се ядосвал, когато искали да прикачат думи към музиката му - искал всеки да си прави историята, която чува - и при това така, че тази история да вълнува. Не зная това откъде го знае Людмил Ангелов, но след като пианото му свири по-различно от другите пиана - значи е така. Много интересно - Шопен се измества от сонатата, взимайки един жанр на думата - каквато е баладата и също така жанр на танца, защото в средновековието баладата е била танцов жанр - и прави от нея разказ - когато звучи една мелодия - този разказ прилича на епоса, когато се преплетат две мелодии - се ражда диалогът - и в този диалог - казва той - гласовете са еднакво значещи - което пък ме навежда на мисълта, че Сократ не само в “Пирът”, а може би винаги е говорел обратното на нещата - както казва за това в “Пирът” Алкивиад. Има едно много любопитно нещо в музиката, което се нарича "мено мосо" - знакът, чрез който се връща основното темпо - не се забързва, не се намалява - а се връща основното темпо - Шопен не го отбелязвал като "прима темпо" - защото намирал това за много явно - та това meno mosso ми заприлича на устността. И интерпретацията на Людмил Ангелов прилича на това, че всичко в крайна сметка опира до любовта: "появява се един втори герой там. Един рицар вижда една русалка и тръгва към нея - но не може да я достигне, защото това е неговото въображение. Рицарят върви и пее - 2 мелодии. Трета мелодия - русалката си разпуска косата... женските оръжия... нещо се променя... заради цвета на тоналността: малко по-развълнувано.(Доколкото си спомням в "Лорелай" нямаше рицар, а лодкар, затова и той вижда русалка - но Л.А. го беше извадил на сушата и дори разказа, как рицарят минавал през гората, поклащайки се на коня си и леко тананикайки си - един рицар на сушата може би винаги е по-близо до нас самите, отколкото един лодкар... може би само Одисей). Раздвижвайте тоналността - но да не бъде прекалено. Това е началото на голямата битка между рицаря и русалката... Може ли след това да чуя камбанния звън ... който казва на рицаря:

"Внимавай, ще се убиеш!"

http://www.youtube.com/watch?v=gtaU3f35oFc&feature=related

P.S.
Предсократиста да не би да има нещо общо с Херодот, та ни занася така?
Дмитрий, доста птеродактили ще трябва да изплашим – но няма да се дадем.
Тема № - 34 Коментар № - 3515 vesselina vassileva - 2010-12-15 02:22:18
Страхотен коментар на Веселина за Сократ, Диотима и Алкивиад (въпреки че тя обича Алкивиад, а пък аз – не)! Много се зарадвах на истински спасителното категоризиране на “любовта сама по себе си” като „инструмент”. И не само категоризирането, а и аргументирането на тази категоризация.

Брилянтно демонстриране на движението в текста - „Това е движението на любовта – от конкретност към познаване на света и пак към конкретност, от зърване на божественото към припомняне и копнеж - и обратно. И според мен, хората обичат другата половина - иначе просто нямаше да споделят пространството.” – което всъщност е и движението в живота.

И изобщо не е вярно това:
„Но не мога да чета хора - и текстовете ми не могат да идват така дълбоко от живота и всички неща, които се случват в него сега - както е в текста на Анета и както е в коментара на Леля - истинско.”
Аз добре помня какво написа Крадла в първия си коментар за Алкивиад по „Пирът”. И много добре виждам промяната и придвижването в сегашния текст. Тази промяна не се дължи на четене на текстове, а на осмислени-преживени протичания-случвания в действителното живеене, включително във Форума, през последната година и половина. Промяната в текста на Веси ми помогна и на мен да я разбера по-добре, защото явно предишния път не съм я разбирала. Разбрах, че Веси казва, че Платон чрез Алкивиад показва обратното на това, което показва чрез Сократ-Диотима, но ... в текста, а не в живота. Защото аз, както правилно предполага Веси, съм си мислела не за текста, а за живота (и смъртта), в който Сократ показва, че прави това, което казва и е казвал, а не обратното. Имам много да уча.

И аз не мога да чета хора ... само малко и то само от себе си.

Силно подкрепям Предсократиста (и добре дошъл!) във въпроса му към професор Богданов за прагматизма на мечтанието. Само заради добавката за прагматизма, понеже и аз мога да имам отношение към мечтателство само при наличие на прагматизъм.

ПП: Благодаря на Крадла, че ми повери-подари Зеления си кон на миналото Коледно парти на НБУ. Присетих се, защото Коледа наближава пак, тя си го спомена коня и някак попита за него. Конят е добре – нахранен, напоен и постоянно пред очи – окачен (в рамка) на стената зад монитора.
Тема № - 34 Коментар № - 3514 Лелята на Сократ - 2010-12-15 01:26:30
Поначало бях смутен от навлитане на един птеродактил в територията на форума.СЕГА разбрах-ами те кълват!
НО лучше поздно, чем никода-птеротактилите кълват-Болно. Но не са от този свят!Ще отлетят. Или ЩЕ ГИ ПРОГОНИМ!!!!
Тема № - 34 Коментар № - 3512 Дмитрий Варзоновцев - 2010-12-14 23:16:29
Много ми харесват последните стъпки на форума. Как Веселина е истински обвързана с него и как още малко и ще се доближи до Диотима.
Харесва ми и как проф. Богданов е истински мечтател. Как като Платон се отдава на любовта.
И Лелята е не по-малко добра в писането. Бива си я. За А. Де Ла Мар – не знам. Интересна ми е.

А аз като не аналитик, но скептик предсократист искам освен мечтания (които са в реда на нещата), касаещи ползването на Платонизма и стъпки към целта на темата.
Професоре, напишете вашето мнение за мечтателството. Каква е прагматиката му?
Покажете, че не сте само мечтател, но и аристотелианец.И, моля Ви, отговаряйте на повече въпроси.
Тема № - 34 Коментар № - 3505 predsokratista - 2010-12-14 10:12:57
И само още една бележа - по отношение на коментара на Леля в частта: "Сърцето ми се е късало, като съм наблюдавала бавно (или бързо) да си отиват сърцати желаещи да обитават и да правят нещо в нашата общност, с достоен дълбинен вътрешен живот, от който са раздавали и на университета. Правила съм опити да ги завърна, но моето слабоватичко усилие не е стигало (в повечето случаи)."

Не съм съгласна с това - липсвало е нещо на тези "сърцати желаещи" - или просто са желаели - без да направят нищо. На мен сърцето ми не се къса за тях. Но те пък са доказателство, че и достойният дълбинен вътрешен живот може би не е достатъчен критерий - може би при тях липсва в него точно това ненаше наше. Не зная - но някак винаги знам, че университетът си знае работата. Както се казваше в един филм - не мога да вярвам в хора, които биха изоставили мен, училището, църквата... каубойски филм беше.

Все пак вероятно има разлика между един дълбинен свят, който не си отива и който минава през страховете си (пък бил той и слабоватичък, а не сърцат) – както казва Павич – само пътят преминаващ през страховете ни води до истинското бъдеще - и друг вид дълбинен свят – който бяга от споделената дълбинност, от проблемите, от катастрофите, за да си намери друг – какъвто и да е – но според мен – именно по-повърхностен свят – в който да съхрани собствената си дълбинност... те и преди това са си мислели, че се намират именно в такъв свят – по отношение на университета. Леля пише за тях много хубаво и мило – точно защото е на абсолютно другия край от тях, както и Кастор, разбира се – и аз, и другите във форума и в НБУ – и правилно - защо пък дълбинните светове на тези, които остават – да бъдат представяни като някак по-грубовати и ненараними от световете на тези, които си тръгват... Няма да пиша повече за това. Въобще не съм разколебана по отношение на НБУ.
Тема № - 34 Коментар № - 3496 vesselina vassileva - 2010-12-13 01:39:24
Много хубав коментар на Анета! От вчера искам да го кажа - но все не ми достигат сили. Много искам да ви разкажа и за майсторския клас на Людмил Ангелов, защото е невероятен и перфектно би се свързал както с темата за четенето, така и с темата за моето немое и твоето нетвое. Но коментарът на Анета е много хубав и аз много и благодаря за него, защото ето така аз не мога да пиша - мога да чета текстове, да ги заплитам и разплитам, мога да чета прорицанията им, да ги давам, да ги разбирам все едно идваме от едно и също място и време с тях... Но не мога да чета хора - и текстовете ми не могат да идват така дълбоко от живота и всички неща, които се случват в него сега - както е в текста на Анета и както е в коментара на Леля - истинско.
Тема № - 34 Коментар № - 3495 vesselina vassileva - 2010-12-13 00:10:28
От речта на Агатон (“Пирът“).

Насилието е несъвместимо с любовта.
Ерос е деликатен.
Той ни освобождава от отчуждаването и ни внушава близост.
Само по свое свободно желание човек се отдава на Любовта.


За принца и принцесата, от малката история разказана от Веселина.

В историята се казва, че принцът бил влюбен. Но недочакал до стотната вечер. Любовта му стигнала дотам (?). Дали е лесно, когато си влюбен и седнал под прозореца на любимата, да се чака да се случи любовта за която копнее душата? Дистанцията винаги е била враг на любовното чувство. Може да го усили, но може и не, но със сигурност тази дистанция подлага на съмнение любовното чувство. Орфей, така дълбоко влюбен в своята Евредика, слиза в подземното царство за да си я вземе обратно от смъртта и не успява да се въздържи да не я погледне. Знаел е, че не бива да се обръща назад, докато не стигне горе, на земята. Но не издържал и се обърнал, така я загубил завинаги. Защо се обърнал след като толкова много е обичал Евредика?

Понякога в очакването на любовта се пробва дълбочината на любовното чувство. Друг път може да се окажа, че то не е толкова силно и въпреки че Ерос ни освобождава от отчуждаването и ни внушава близост, близостта, която се е зародила между тези два души не е любов, а друго. Ерос е деликатен. Само по свое свободно желание човек се отдава на Любовта. Принцесата е поставила на изпитание и своето чувство и това на принца. Какво ли си е мислил принцът, докато е чакал седнал на това столче под прозореца на принцесата? Едно изпитание не е гаранция, че така ще се прояви любовта. Ерос е деликатен. Макар че в приказките и романите всички влюбени герои са поставени на изпитание и ние четем и следим как ще завършат тези изпитания (премеждия).

Любовта идва внезапно, най-неочаквано, ни напомни Веселина. Аз допълвам - дори идва точно, когато спрем да я търсим, защото сме разбрали, че не бива да се подчиняваме на нея, че любовта трябва да е свобода. Когато дойде любовта, за някои това е катастрофа. За други – сякаш е миг на изтриване на паметта. Този, който я среща, загубва представа за време, пространство, какво, защо, кой и как. И в последствие идва моментът на осъзнаване, моментът на “пост внезапност, ако мога така да се изразя. Този, който е срещнал любовта, разбира, че е влюбен и не само това - разбира, че не може да направи крачка назад, че това, което се е скупчило, вече се е случило.

А какво се прави с любовта, когато се срещне? Същото, което се прави с живота. И двата - и животът и любовта -, не могат да се уловят, насилят, задържат. Могат само да се приемат и изживеят.

Тема № - 34 Коментар № - 3490 Анета де ла Мар - 2010-12-12 01:06:43
Благодаря на професор Богданов и на Истинския Сократ за подкрепата - наистина от сърце! По-късно може би трябва да вкараме пак темата - "истинска ли е Диотима", но дори и да не е - важно е Сократ да си я представя... то е все едно... и без друго след това Алкивиад ще върне в сюжета напълно истинската флейтистка:-).

И да ви разкажа едно много хубаво нещо, което прочетох: един принц бил много влюбен в една принцеса и когато й го казал, тя отвърнала, че ще сподели любовта му, ако сто дни по ред - всяка вечер - седи под прозореца й. Принцът всяка вечер взимал столче и сядал под прозореца на принцесата - вечер след вечер, вечер след вечер и така цели 99 вечери - а на стотната вечер - просто не дошъл.:-)

Ще сложа тази история в колекцията си при историята за принца и зеления кон.

Поздрав за всички -

http://vbox7.com/play:4dabb59b
Тема № - 34 Коментар № - 3477 vesselina vassileva - 2010-12-11 11:07:58
12  13  14  15  16  17  18  19  20  21 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 118309

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128837

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20947

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33581

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135438

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 97427

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30521

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18715

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 182259

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61836

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA