БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Браво Веселина! Удоволствието да се прочете този текст премина много лично през мен! Браво за семинара на професор Богданов, който е провокирал Веселина, Леля и Кастор!
Тема № - 34 Коментар № - 3476 Истинският Сократ - 2010-12-11 10:45:00
Безукорно пълно и свързано разсъждение, Веселина. При това платонистко докрай. В текста има ред от твърдения, някои от тях, на Диотима или на Сократ, който се преструва на Диотима, са за същността на любовта, т.е. са с претенция да бъдат самата истина по темата. Но в текста има и други твърдения, а има и такива, които са подмолни. Така че се получава ход и нашата работа е да извадим от този ход динамичното твърдение. Това прави Веселина и съвсем в платонов тон не казва кое има предимство. Пълен прочит. Разбира се, той е парадоксален - разбирането на текста предполага надхвърлянето му, добавяне и вплитане в него на вторичен текст.
Тема № - 34 Коментар № - 3472 Bogdan Bogdanov - 2010-12-11 08:18:04
Проследявайки тайните ходове на Кастор се озовах в отговора на моя въпрос. Диотима показва в чист вид това, което ни засяга и днес и което засяга всички времена –

"... обърнал поглед към вече обширната област на красотата, а не към красотата на едно само нещо и да бъде като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце, или на един човек, или на едно занимание, да бъде жалък и дребнав роб, но да се обърне към обширното море на красотата и съзерцавайки го да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно единствено знание, което е знание на красотата...".

Тази теория Диотима обръща към областта на любовта, довеждайки ни до същността на любовта, която - обърнете внимание – “се вижда ВНЕЗАПНО” (катастрофа) и за която същинска любов са били полагани всички по-предишни усилия (има се предвид предишните любови, т.е. конкретните). Това е едно от най-красивите издигания в "Пирът" – особено с това, че самото то – реч, издига измежду всички преминавания сред хора, красоти и знания - и самите други речи... Едно от най-красивите надхвърляния – преминаване, водещо до любовта като намиране на красивото само по себе си...

Парадоксът обаче идва оттам, че заедно с това, че телесното се изчерпва в посока на божественото, преминавайки от конкретните любови, от тяхната единичност към тяхната множественост и разрастване, успоредно с това, от друга страна, изчезва речта: “това красиво няма да се покаже във вид на някаква реч” – казва накрая Диотима. Създава се един идеален обект, едно нещо, което съществува само по себе си – но то се създава в напълно различна среда от това, което проповядва – среда на конкретни хора, среда на много речи, среда, в която Сократ отстъпва своето свое на нетолерантното свое на Диотима. Няма как това твърдение за любовта, която е красиво и добро - да не е точно в речта на Диотима, разказана от Сократ.

Именно достигането до красивото само по себе си струва труда да се живее, дори да може да се избере нещо друго. Това "красиво само по себе си" обаче - казва Диотима - 1. няма лице, няма ръце или пък нещо друго присъщо на тялото, което не е добре – според мен - няма да може да му се събуят обувките и да се възлегне като Алкивиад - но още по-лошото е, че това красиво освен, че 2. не може да се показва под формата на някаква реч, 3. то не може да бъде и “нещо съществуващо в нещо друго”. Тази любов не може да бъде “нещо съществуващо в друго нещо” точно когато в диалога образът на Сократ (който е също толкова ценен, колкото образът на “любовта сама по себе си”) започва да гледа чрез съществуващото в другото нещо – Диотима, а също така и малко преди в диалога речта на Сократ за “любовта сама по себе си” да бъде нарушена от конкретността на Алкивиад – който отклонява божествените разкази за Ерос в посока на човешката любов – към Сократ, превръщайки бога в конкретна любов. В текста се случва нещо много красиво: Сократ дава на другите речта на Диотима, която не e като неговата реч и получава речта на Алкивиад, която не е като речите на другите. Ако поискаме да сравним този момент в пира с част от разказа на Диотима – то това е именно мястото на “да обича едно тяло и да създаде красиви речи” или най-много – “красотата на едно тяло е родствена на красотата в друго тяло” или може би – последно – това е моментът, към който се включва и душата – така че човек да обича тяло с душа и да създава за тях красиви речи. Алкивиад утвърждава това място с речта си, предоставяйки срещата с красивото между конкретните хора.

Връщайки се към теорията на Диотима за “любовта сама по себе си” обаче не може да оставим незабелязано, че успоредно на нея, в едно друго ниво, се развива една друга история: великият Сократ се доверява на разказа на Диотима - и не само - разказва го на другите – и не само - разказва им как тя е провалила неговия разказ (с въпрос след въпрос) – и не само – разказва как с нейните аргументи той пък провалил разказа на Агатон...

Сократ въобще не държи на своя собствен разказ – гмурка се сред другите – избрал е да се намира там където има тела и речи. Избрал си го е, защото от разговора с Диотима се разбира, че самият (от "сам") човек мисли прекалено общо - за него няма средни категории между добро и зло, например, нито конкретности – Диотима (като един втори човек – защото разговорът винаги изисква и друг) се бори с това, разпитва, уточнява. Сократ и всички останали в пира, които разговарят - те показват именно конкретността на любовта - другото е инструмент – “любовта сама по себе си”.

Освен това - има и друго много интересно нещо – междинният демон Ерос се намира по средата на знанието и незнанието - а знанието е измежду най-красивите неща – но Ерос не го иска в неговия пълен вид - не би се съгласил на “любов сама по себе си” – незнанието го дърпа към конкретността. Ерос е междинен демон във всички смисли.

Тази междинност може много чисто да се наблюдава в разговора между Сократ и Диотима преди излагането на теорията за “любовта сама по себе си”. Въпросът “Обичащият красиви неща обича – какво обича?” – повторен така и за добрите неща, освен за красивите – получава два различни отговора – конкретния на Сократ: “Да ги получи!” и придвижващия на Диотима отговор на въпроса с въпрос: “И какво ще стане на оня който би ги получил?”. Връзката между тях – според мен – може да означава само едно:

Онзи, който ги получи, ще направи още една крачка по дългия път към божественото /, по време, на който ние можем да постигаме същото, което и ако се доберем до "любовта сама по себе си" – но с конкретните хора, чрез душата и движението ние можем да си припомняме зърването на божественото и да ни бодат перата /. Значи – “любовта сама по себе си” - която според мен е “разбирането в какъв свят живеем” – е самото божествено в неговата единосъщност, докато конкретната любов е спомняне на божественото и усещането за ангелските пера, което е и копнежът.

Докато преминавам по текста на Платон, разбирам текста на Кастор по-добре. Разколебаването на смисъла по жречески. Преплитането на смъртното и безсмъртното същество, което при диоскурите дава един ден живот в подземното царство на Хадес – а друг ден живот във висините на Олимп – при Диотима пък прави друго разколебаване: “целта на любовта не е красивото, а създаването и раждането в красота.” – нещо, бележещо по-скоро пътя, отколкото непромяната, с която се характеризира “любовта сама по себе си”...

... Алкивиад идва точно когато отново се припомня за андрогините. Когато вижда Сократ изкрещява: "както винаги ВНЕЗАПНО (катастрофа) се явяваш, където най-малко мисля че ще бъдеш" – възклицание, с което по принцип се определя Ерос и след което вече може да се досещаме за кого ще разказва Алкивиад. Алкивиад прави обратното на това, което се случва в частта за "любовта сама по себе си" в разказа на Диотима - той връща разказа от “любовта сама по себе си” към конкретното – в чиято конкретност са и любовта, и словото, и дори бъдещият край на Сократ – защото текстът отпраща и към обвиненията, които Сократ получава заради Алкивиад. Алкивиад казва, че всичко е напълно обратно на това, което Сократ е говорил, а в собствения си разказ за Сократ вместо Ерос - преминава по обратния път от разказа на Диотима. Това е движението на любовта – от конкретност към познаване на света и пак към конкретност, от зърване на божественото към припомняне и копнеж - и обратно. И според мен, хората обичат другата половина - иначе просто нямаше да споделят пространството.

Та така за Диотима.
Тема № - 34 Коментар № - 3471 vesselina vassileva - 2010-12-11 04:16:17
Касторе, непременно си вземи и Полукс!

Твоят свят е красив, без съмнение, то си личи и без да те зная кой си в действителност. Обаче това не означава, че непременно ще има много хора, които ще искат да обитават твоя свят, напротив. Да има някой, с богат дълбинен вътрешен живот, който да иска да обитава твоя свят е голям късмет! Това е подарък от съдбата! Най-лошото, което може да направиш при наличието на такъв желаещ, е да го прогониш като му се караш че не ти е разбрал света от раз. Твоя работа е да положиш усилия да направиш света си по-разбираем и по-уютен за желаещите да го обитават. Разбирането е много трудно нещо и без желание никак не може да се постигне. Аз не тълкувам желанието за разбиране като подчинение. Подчинението е по нежелание, насила и без разбиране. Прав си обаче, че има и такива хора, на които им харесва да се възприемат като насилвани, подчинявани. Правят го, за да могат после да имат повод да се оплакват и да бъдат съжалявани, да имат повод да осъждат и назидават другите.

Много съм съгласна, че това не се отнася само за личното пространство. И за нашето университетско пространство се отнася. Сърцето ми се е късало, като съм наблюдавала бавно (или бързо) да си отиват сърцати желаещи да обитават и да правят нещо в нашата общност, с достоен дълбинен вътрешен живот, от който са раздавали и на университета. Правила съм опити да ги завърна, но моето слабоватичко усилие не е стигало (в повечето случаи). Казвам това и по повод на изреченото от професор Богданов в един отдавнашен коментар, което не спира да отеква в главата ми: „Колкото до НБУ, в тези дни съм почти разколебан, че е постигнато каквото и да е. Но съм убеден, че може. Убеден съм, че знам и как. Ако се постъпва екипно заедно с други, които черпят сила не толкова от научните си области и страната ни, а от достойнството на дълбинния живот в себе си.”

Искаше ми се да отговоря на силната тема-риторичен-въпрос на професор Богданов:
„Затова живеенето е естествено неравно с временни отваряния и зървания на едно или друго по-сложно като че ли много съществено, което веднага се губи или размива.

Такова зърване става в момента. Въпросът е дали то е наистина нещо временно и неупотребимо, или има начин сложността му да се пренася в някаква степен в ареала на непразничното живеене, което иначе не понася подобни усложнени модалности като тази, която обсъждаме, че трябва да потърсим в себе си достойнството на т.нар. ненаше. Аз вярвам, че такова пренасяне е възможно. Защото дележът празник непразник е нещо мислително и инструментално, а не чисто реално.”

Убедена съм и аз, че това е възможно, особено за съвременния човек, в чийто свят и реалности е възможно празничното и делничното да не са особено отграничени. Една от причините намирам във факта, че времето протича все по-забързано (случванията са все по-често) и разстоянията между празник и делник постоянно се скъсяват. До там, че може да се стига до преливането им. И Форумът е един пример за постоянното ставане на това преливане на празничното във всекидневното. В нашата среда-общност винаги се получава така, че да имаме налице, освен професор Богданов, поне още няколко участника, които са в състояние на готовност да уловят или да направят момент на надхвърляне, зърване, празник. Без да сме се наговаряли, като че ли винаги има дежурни по залавяне на празничното надхвърляне, ако то вземе да се зададе на хоризонта. Това ми се струва че е една възможност, която предоставя електронната форма на комуникация (култура), от която и ние много добре се възползваме (или това просто ни се случва, неизбежно е?).

Познавам много хора, които живеят постоянно празнично-надхвърлящо се – и извън НБУ, и в НБУ, и във Форума. Сега като се замисля, откривам, че всичките ми най-близки приятели са точно такива хора (нескучаещи). Изглежда с това са ме привлекли. Отдавна си мислех да повдигна тази тема (бях си я нарекла „смисленото всекидневие”), но все не намирах подходящия момент. Бях обещала на Веси да пиша за това след като тя каза, че ще напише нещо голямо по трите текста на Професора за четенето – видя ми се подходящо място. Професор Богданов ни изпревари изненадващо, сякаш ни е чел мислите. Или ние неговите?

ПП: Пак към Кастор: „Обичащият красивите неща какво обича? "Да ги получи!"”
Ако чакаме да ги получим, има вероятност никога нищо да не дочакаме и да се вкиснем за цял живот.
Единственият сигурен начин да получим красиви неща е ... :-) ... да ги правим.
Тема № - 34 Коментар № - 3470 Росица Гичева - 2010-12-10 20:14:04
И ето какво казваше Диотима: "Любовта не е насочена нито към половината, нито към цялото, освен ако се случи, то да бъде нещо добро."

Проблемът на колебанието, според мен, идва от това че хората, споделящи пространството не обичат цялото, а само собствената си половина.
Тема № - 34 Коментар № - 3469 Кастор - 2010-12-10 15:48:48
Всъщност, като един близнак, Кастор без Полукс, и аз си мисля, че няма противоречие между двете.

Професор Богданов е прав, разбира се, когато казва, че любовта не се изразява в конкретен човек, а в разбирането в какъв свят живеем.


Веселина, от своя страна е също права, когато казва че е важно с какъв човек живеем и какъв човек обичаме.

Тогава лесно можем да си изградим наш си свят, и разбирането ни за него ще бъде основа за нашата любов, или обратното. На основата на нашата любов ще си изградим разбиране за света.


Още повече това се отнася и за университетското пространство, за което говореше в един от коментарите си професор Богданов.

Това че понякога се чувстваме разколебани в едно или друго, се дължи много често на обстоятелството, че тези, които обитават нашия свят, не го разбират. Но искат да са в него. Даже повече претендират, отколкото да живеят. Да го променят и той да върви към един все по-хубав свят.

Не можем да създадем един свят, ако не вярваме в него. И тук не става само въпрос за това пространство, а и за много други пространства.

Проблемът е, че за някои е нужно непрекъснато да се подчиняват, и да показват че го правят. За други, точно обратното, да се бунтуват, но не защото не харесват пространството, а защото искат то да става все по-добро и по-добро.

Подчинението не е живеене, не е любов. Любов, към света, в който живеем.

И накрая, не е нужно само да имаме знание за истинско красивото. Нужно е да имаме дял и от красивото и от доброто.

Обичащият красивите неща какво обича? "Да ги получи!"
Тема № - 34 Коментар № - 3468 Кастор - 2010-12-10 15:41:06
Веси, Майко на Форума,

И двамата с професор Богданов сте много прави.
И двете неща са важни – да имаш свят, в чието разбиране да си влюбен и да имаш (поне един) конкретен човек, когото да обичаш /най-добре е да имаш и повечко – за резерва ;-)/.
В краен случай, когато човек се харесва в достатъчна степен, когато обича себе си, той сам на себе си е интересен и не му е скучно със себе си във времето, когато няма друг. Но по-добре е другият наистина да е друг – винаги има някои по-ясни границите които с по-голяма сигурност предпазва от някои прекалявания.
Да имаш свят, в чието разбиране да си влюбен, е важно за общото психическо и ментално здраве и спокойствие, за полезната продуктивност. А да имаш конкретен човек (хора) за обичане, е важно, за да можеш да си правиш реалности, да не ти е скучно, а и да живееш действителен общностен живот, в чието практикуване да можеш да си проверяваш идеите за свят.

Семинарът на професор Богданов тази вечер (вече вчера) наистина беше от върховните – с много казване и показване. Аз много се зарадвах на темата за уговарянето на речта, на думите-понятия, на изречението - „Договарянето на значенията на думите е истинско човешко занимание.” Зарадвах се на уточнението какво е херменевтично четене на текст – адекватно разбиране на казаното в текста и на това от казаното в текста, което ни засяга нас. Продължавам да си мисля по твърденията „Успехът на общността-среда зависи от достигането на общата реч.” „Умението да се влиза в обща реч е ученето, обучението, образоваността. След събирането на дълъг такъв опит, човек се научава да е сам в света (да управлява себе си и своето движение).”
Тема № - 34 Коментар № - 3466 Росица Гичева - 2010-12-10 02:00:10
Искаше ми се да напиша за интерпретацията и за границите, до които можем да си позволим да променяме мита, както и за това – как може практически да използваме някои неща като теорията за катастрофите... Но - пак имахме много хубав семинар - на който професор Богданов каза, че любовта не се изразява чрез конкретен човек, а в разбирането в какъв свят живеем... и сега съм объркана - докато измисля обратна логика - нещо като "не е важно в какъв свят живееш, важно е да имаш конкретен човек". Вие как мислите? Винаги не съм харесвала Федър, обаче ако не беше Федър - на кого Сократ щеше да си разкаже историята за любовта... Не зная. Вече въобще не разбирам любовта - нито защо не трябва да е конкретна, нито защо спира говоренето, нито защо Платон казва на Алкивиад: "Значи моята любов, не се различава от тази на щъркела, щом като е измътила при тебе една малка крилата любов, за в бъдеще ще бъде заобиколена с грижи от нея."

Мисля си, че накрая Зевс няма да се стърпи и ще ме нареже на още две части:-).
Тема № - 34 Коментар № - 3462 vesselina vassileva - 2010-12-10 00:24:25
"Лъчащо" е много хубава дума, но ще отговоря на коментара довечера:-). Сега влизам само, за да уточня, че още с първия си коментар за катастрофите, а и винаги, по принцип, под „катастрофа” разбирам само нещо положително - именно преминаването в по-висша и по-друга степен - което може и да е болезнено, но така или иначе е по-хубаво и винаги е нещо заедно и обменящо се – като сплитането, преплитането на две парадигми, например - или - динамичен момент на изоставяне на едно, но и на свързване с друго. Всъщност - оказва се, че катастрофата може би е точно спомнянето на божественото – без да го осъзнаваме. Благодаря на професор Богданов за коментара! А защо любовта спира говоренето?
Тема № - 34 Коментар № - 3456 vesselina vassileva - 2010-12-09 12:41:26
Коментирането естествено привлича нови теми. Това, което предложих титулно имаше едно навързване на теми. То се промени, в преден план излизат други теми. Такава тема е катастрофата, толкова свързана с темата за кризата, която знаете с каква честота се появява в съвременните разговори за европейското и българското общество.

Съвсем по платоновски Георги е предложил пределно свързан текст по темите “катастрофа” и “насилие” и заедно с това е коментирал коментирания и от Веселина мит, обясняващ любовта, на Аристофан от “Пирът” на Платон. Така и не разбирам дали Веселина приема казаното от Георги, че катастрофата не е само нещо лошо, или не го приема и не е готова да го ползва.

Но все едно, представяйки мита на Платон, Веселина го ползва и дописва. Интересува я и казаното в “Пирът”, но не и възможността то да е вярно и да може да служи като по-трайна екзистенциална ситуация-истина, опора за практическо прилагане. Много истини са именно това – по-трайни екзистенциални ситуации, изразени в един вид вечни твърдения. Именно в този план любовта вълнува Веселина, също и Кастор, естествено и всички нас. Затова и реагирам.

Митът на Аристофан е мит-истина, която не прави разлика между реалността на мита и евентуалните ситуации на любов в живота. Трите вида древни по-цели същества преди кризата-катастрофа на разделянето според този мит са напълно равностойни, няма разлика между андрогините и другите, които са само андро- или гинни цялости.

В коментара на Веселина има изречение, от което се разбира, че за нея те не са равностойни. Има и друго изречение, от което излиза, че разделените на две андрогини могат да се съединят, а другите по-скоро се привличат и търсят без такава възможност. Въвлечена е гледна точка за реалност, която е добавена към мита-истина. Аз също съм наклонен да има такава гледна точка и без значение от каква двойка съм се получил самият аз, не съм склонен да изравнявам любовата между мъжа и жената и онази между едополови същества.

Да, но в мита на Аристофан няма такава гледна точка и не е редно да се въвлича. Освен ако, който я въвлича, не каже: “Предлагам променен вариант на мита на Аристофан”. Две бележки. Първата – дори да се постъпи така и да се състави коригиран съвременен мит, поведението на текстовете е такова, че щом се създаде митов текст, той се отделя от реалното, което се опитва да представи, и то веднага се оказва по-сложно. Да не говорим за писъка, който ще нададат произлезлите от еднополови двойки.

Втората бележка – в гледната точка на Аристофановия мит има значение, което пропускаме. То не е изказано в текста, но е налице. Ето го - в сегашния свят на нецели хора-половинки има любов, защото те са нецели. Има любов, защото някога е станал конфликт и е последвала катастрофа, завършила с наказанието човешкото същество да бъде нецялостно. Оттук и заместителят на човешкото любовно привличане.

Ако не се беше случила катастрофата, нямаше да има любов – и между мъже и жени, и между еднополови хора. Нито раждането на хората като деца. Какво щеше да има? В този свят щяха да се движат чудовищните цялости на андрогините, андро- и гино-съществата. Те щяха да умират и пак да се пораждат от мъртвите според представата от “Федон”.

Но все пак по-доброто на онова време не е толкова добро и лошото на случилото се разделяне не е толкова лошо, защото след иначе лошото разделяне, е станало и нещо добро – хората са се разделили на такива, които се гонят един друг, за да се свързват физически и по другите нефизически начини в индивидуален план, и на другите по-добри философите, които изпитват привличане от битието и общуват с цялото, а не с отделни хора.

Това привличане и оцелостяване също се нарича любов и също е свързано с пораждане. Другата земна любов му служи само за аналогия и метафора, за да бъде изразено по-точно. То обаче не е метафора за изразяване на земната любов, а нейна същност, по някакъв начин забравяна от земната любов.

Такова отделяне и забравяне прави и Веселина. Оттук и нейният великолепен опит да внесе в земната любов идеите за “кайрос” и “хронос”, любовта без свое време на промяна, която е именно кайрос, вечна любов на все едно и същото, и любовта със своя вътрешна промяна-“хронос” – било на отпадане на любовта и преминаването й в лошото или доброто друго на заедността на влюбените, било в преминаването на любовта в обич, трансформирането на острото заедно на любовния акт, опит за временно едно тяло, през обичането заедно с него в обичането без него, но с нежност и допирност, друга форма на физическо заедно, която преминава и в материалното красиво и лъчащо, което спокойно също се нарича любов.

Така или иначе, настроени по-строго платоново или само леко и външно платонизирани, говорейки за любовта няма как да не се изправим пред мъчнотията на реалното и идеала, който постоянно оцветява реалното, и да не се справим с нея. Е, такова справяне е предложила и Веселина, която, както винаги, питайки, отговаря, а и като един вид майка на форума полага грижа да не замлъкнем.
Тема № - 34 Коментар № - 3455 Bogdan Bogdanov - 2010-12-09 12:16:16
13  14  15  16  17  18  19  20  21  22 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 118309

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128837

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20947

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33581

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135438

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 97427

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30521

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18715

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 182259

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61836

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA