БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
След последните коментари се сетих за няколко катастрофи в следната логика: Платон казва, че числото 2 е много особено, защото може да се получи и чрез разделяне (както е при андрогините) и чрез събиране (пак както е при андрогините) - защото ако съберем две неща се получава 2 и ако ги разделим пак се получава 2 – та в тази посока се сетих пак за един въпрос, по който вероятно във времето на Платон са знаели повече, затова не са го коментирали, а пък ние понеже нищо не знаем – също не го коментираме. Възможно ли е само произхождащите от андрогините хора да изпитват любов, а другите – които произхождат от нормалните хора, да не са белязани така от любовта? Но те живеят смесено и вече са си заприличали – а от тук и друга катастрофа: можеш да попаднеш на нещо подобно, но то да не произхожда от андрогин. Все пак след като андрогините са били един от трите съществуващи рода, при разсичането им на две половини те се превръщат в своеобразно дублиране на първите два рода. "Природата на тялото се оказала разсечена на две, половините й копнеели една по друга и се събирали. Те се обгръщали с ръце и се сплитали взаимно, стремейки се да се сраснат, и така загивали от глад и изобщо от бездействие, поради това, че нищо не искали да вършат една без друга". Зевс се съжалил. “От това далечно време е внедрена у хората любовта.”

Според мен андрогиинните хара се отличават с това, че могат да се събират по силата на “внедрената” в тях любов – докато другите хора не могат – и се разделят – или се скитат безлюбовни из между търсещите се половини... може би наистина понякога андрогинните хора се объркват и се събират с безлюбовните хора – защото вече на външен вид са си заприличали...

Та така – андрогините... си мислим, че са тъжни фигури – но те са същинската катастрофа – защото са преминали в ново измерение – това на любовта. Андрогините, които били разкъсани, защото искали да достигнат небето, се означават от почти достигнатата божественост, от полудяването (от мъка по търсещата се заедност и от отдалечаването от възможността да достигнеш божественото), от разбирането (“не означава ли разбирането да се разцепи образът, да се разглоби аз-ът, великолепният орган на незнанието”) и от любовта. За мен това са най-важните и интересни фигури в старогръцката литература – божественото, лудостта, разбирането, любовта.

Открих, че в "Мит и литература" професор Богданов пише за катастрофите, като разделящи големите космически цикли. Катастрофата е образно средство за изразяване - и същевременно за преодоляване на идеята за развитието, която в образа на катастрофата се явява като промяна изведнъж. Интересно е, че митът за космическите цикли не предполага възстановяването на началното благополучие във Вселената, но така или иначе това е все пак идея за време, която според мен се свързва с Каирос (Καιρός) - като възможност да уловиш мига - или да го изпуснеш - като при второто катастрофата не се случва и времето продължава – календарно.

Затова и за любовта, според мен, не трябва да се мисли като Хронос, а като Каирос – защото времето като хронологическа последователност се превръща изцяло в минало (изтича и не се възобновява) затова и има количествен характер, докато времето на неочакваното, на мигновението, на щастливата случайност или добрия момент – има качествен характер. (Понякога се чудя как така древните хора са се погрижили за всичко, с което се сблъскваме и ние и на което трябва да отговаряме днес.)

Времето, в което количественото отстъпва място на качествената трансформация е катастрофата – преминаването в друго измерение - така е и с любовта – затова и една реалност започва в непропуснатия момент от времето на Каирос, и свършва - не в някакъв момент от бъдещето, а в момента на пропуснатата възможност – така че изпада във времето на Хронос, където се превръща в минало. Така си мисля, Касторе – докато четох предишните ти коментари. И миналите “любови” въобще не са любови вече – защото преминавайки в миналото те отиват в царството на Хронос – докато любовта, която ни се случва сега, не просто има значение, а е единствена - тя е образът на любовта изобщо – нейното време е различно, защото тя събира и задвижва в себе си всичките времена в едно особено време, случващо се, съдържателно, прекрасно – с Ате по косите, с Хора по миглите, с Ерос в погледите... с ангели по възглавницата.

------
Оттук и въпросът ми към професор Богданов, който не мога да формулирам точно, но дали не е свързано това, че чувството трябва да е действия... с това, че любовта спира говоренето?

Защо го спира?
Тема № - 34 Коментар № - 3454 vesselina vassileva - 2010-12-09 02:33:41
Ами разбира се, ЧЕСТИТ ПРАЗНИК
Тема № - 34 Коментар № - 3452 Дмитрий Варзоновцев - 2010-12-08 20:30:03
ЧЕСТИТ ВИ ОСМИ ДЕКЕМВРИ, ФОРУМЦИ!!!
Тема № - 34 Коментар № - 3450 Борислав Георгиев - 2010-12-08 14:04:40
Връщам се към тема, която изоставихме преди дъжда и бурята: за катастрофата. Защо тя ми се струва важна? По две причини. Първата е, че катастрофата изразява някакъв тип отношение на отделности или части, между които съществува явна разлика. Втората е, че то не е статично, а динамично - катастрофата представлява процес с "преди", когато между моето и чуждото има едно отношение, и "после", когато то е станало друго.

Говорейки за катастрофата, Веселина включи в разсъждението си "Пирът" на Платон. Закачам се за това позоваване, за да различа два типа катастрофа. (Представям това разсъждение за "Пирът", използвайки есето за Ерос и свързаността на Жан-Пиер Вернан, включено в неговия сборник, който НБУ издаде.)

Първата: когато някакво хомогенно цяло поради външна причина се разпадне на части, които трудно могат да съществуват сами и отделно едни от други. Пример за такава катастрофа, несъмнено нещастна, се дава в речта на Аристофан, който обяснява, че за да накаже хората за техните хюбристични намерения, Зевс разцепил телата им, дотогава цялостни и завършени, на две части. Така първата катастрофа може да се изрази като преход от едно към най-малко две (1 > 2).

Тя на свой ред налага обратното действие: нещата, между които се е образувала разлика, трябва да се свържат отново. Според Платон това става по два начина. От една страна, както твърди Аристофан, обръщайки се една към друга поради любовта, частите на предишното цяло могат да възстановят свързаността си временно - чрез телесната близост. По този начин от двете различни тела се получава за момент едно (1 + 1 = 2). От друга страна, както твърди Диотима, любовната свързаност протича и в друг режим, в който две или повече отделни неща се свързват в трето, което не е еднакво с никое от тях, но и се различава от тях само дотолкова, доколкото образува въз основа на техните сходства и различия своя разлика.

Но формулата на Диотима 1 + 1 = 3 има две значения, различени ценностно. Третото, при свързване на две тела, се проявява в пораждането на нов индивид. Но в друг случай, при свързване на душата с това, от което тя е отделена - целостта на истината за нещата, третото може да се прояви и като нещо според Платон много по-ценно: знание за истински красивото.

Оттук и нещо по разговора за насилието. Понеже насилие и катастрофа са по особен начин синоними, ако катастрофата няма само отрицателно значение, както се опитвам да кажа, така и насилието няма само отрицателно значение. Е, ние не говорим като Платон за среща на душата с истински красивото знание - която среща несъмнено е вид катастрофа, първо, защото е много трудна, и второ, защото преобръща някакъв ред - но всекидневно говорим за необходимостта от дисциплина и спазване на правила, които смятаме ако не за истинни, то поне за практически верни. И когато Борислав говори за този ред като за идеална конвенция, той говори за едно меко и позитивно насилие, само че не го казва, а настоява над едното значение.
Тема № - 34 Коментар № - 3448 ГГ - 2010-12-08 13:02:17
Да, права е Веселина. Трудно е да се разкаже за четенето.

В живота, както и в любовта, няма значение колко книги си прочел, и колко любови си имал.

Има значение само една - последната.

Останалото е неприятна смесица от самонадеяност и нахалство.
Тема № - 34 Коментар № - 3447 Кастор - 2010-12-08 12:27:04
Слава Богу, властта не е само насилие. Ако беше така, нямаше да бъдем такива хора, каквито сме сега, а светът щеше да бъде завършена история.
Тема № - 34 Коментар № - 3445 Анета де ла Мар - 2010-12-07 15:08:41
Защото му е място точно в този текст и в тази връзка.
Но защо ти постоянно внясяш някаква суматоха с това постоянно объркване не на значения, цели полета на смисъла.
Да властта е и насилие, но не само. Виж Вебер.
Тема № - 34 Коментар № - 3444 Дмитрий Варзоновцев - 2010-12-07 09:55:14
Дима, не мога да разбера защо все четеш Витенщайн и останалите аналитични философи все през през Лиотар? Що се отнася до властта/насилието в комуникацията - тя е кодирана в самата граматика на езика: вж. например
http://liternet.bg/publish4/b_georgiev/znachenie/04.htm
Тема № - 34 Коментар № - 3443 Борислав Георгиев - 2010-12-07 06:40:35
Толкова силна сесия. Пак не успявам да коментирам всичко, което ме засяга. Но, както казва професор Богданов – не може да се пише за всичко, и другите имат да празнуват.

Само искам непременно да кажа „Добре дошъл, Касторе и добре дошъл, Полуксе!” Защото Кастор без Полукс не може да се срещне ;-).
Много хубаво пишеш. И си много засегнат от тази тема на професор Богданов. Направо ме предизвикваш да те заговоря по лелешки. Отдавна не го бях правила, но не мога да отмина.

Няма друг начин да се докоснеш до реалността на друг човек, освен ти сам и по собствено желание да се оставиш да следваш неговите разбирания и правила. По-голямата трудност е да ги разбереш, а не да ги следваш.

Ей на това се мъчим всички ние, форумците на професор Богданов, вече две години. И той се мъчи с нас.

И в този разказ изобщо не става дума за насилие, а за любов. Точно това е една от страните на любовта – да се оставиш на другия да те води в неговата реалност, и това да ти харесва.

А ти представяш ли си за възможно някой да се докосне до твоята реалност без да схване/разбере/последва твоите правила и разбирания за реалност?
Тема № - 34 Коментар № - 3442 Лелята на Сократ - 2010-12-07 00:25:42
Съжалявам..
Тема № - 34 Коментар № - 3440 Дмитрий Варзоновцев - 2010-12-06 20:42:33
13  14  15  16  17  18  19  20  21  22 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 118310

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128837

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20947

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33581

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135438

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 97427

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30521

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18715

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 182259

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61836

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA