БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.