| ЗА НЕНАШЕТО В НАС |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал. В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия. Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим. Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти. Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети. Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност. Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно. Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини. Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите. Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара. В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея. Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга. Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име. Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него. Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват. Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене. Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам. И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
| Голяма буря се разрази във форума. Приятно е! Когато се чете отвън оставам с убеждението, че се случва нещо истинско с многобройни въпроси, без отговор на най-важият из между тях, въпросът за любовта! Срещат се различаването и неразличаването на нашата реалност, в която живеем заедно с другите, а не сами, дори в много трагични моменти, когато си казваме, че сме сами. Както каза Веселина, важно е да се настаняваме в приликата! Ще послушам съвета й, защото той произхожда от общата ни любима книга, за която съм много благодарен. Коментарите проработват и моделът на реалността се изпълва с действитлност. Това е болезнено като любовта, но и също така приятно усещане както добре го е казал новият ни съфорумец. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3422 |
|
Истинският Сократ - 2010-12-05 17:55:04 |
|
|
| След като си пуснах коментара, видях постинга на Кастор. Добавям нещо, което трябваше да напиша по-долу, но Кастор го е написал. Според това, което той казва, всеки има право на собствена реалност, различна от тази на другата. Това е съвременната ценност: да си реален по своему и да пазиш своята разлика. Докато в текста на "Одисея" се казва, изглежда, друго, благодарение на което може да ни стане по-ясно и съвременното разбиране: че реалността е безусловно една и че всеки има някаква част от нея, но боговете и по-важните хора имат по-голяма част, което ги прави и по-реални. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3421 |
|
ГГ - 2010-12-05 17:11:15 |
|
|
Днес се сблъсках с една позната ми реалност. Представена ми, за мое учудване, от човек, когото смятам за различен.
Неговата представа за реалност е да следвам неговото разбиране, а не моето. И докосването на реалностите е възможно според него, само, ако спазвам неговите правила и разбирания. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3420 |
|
Кастор - 2010-12-05 16:47:45 |
|
|
Предварително се извинявам за дългия текст, който надвишава обема за коментар.
Преди няколко месеца покрай изпитите в семинара върху “Одисея” с проф. Богданов говорихме за една сцена от началото на Пета песен, в която бог Хермес, летящ към острова на Калипсо, бива оприличен от Омир на морска птица. След това си записах какво сме говорили, добавих това-онова и сега го пускам тук по темата за моето и ненашето – струва ми се, особен под-клас на по-широкия клас, включващ сходното и различното.
...
В началото на Пета песен на “Одисея” боговете се събират на съвет, на който Атина настоява Зевс да вземе отношение по завръщането на Одисей, задържан вече 7 години на острова на Калипсо. Зевс решава поставения от Атина проблем в полза на възстановения ред и дава зелена светлина за завръщането на Одисей и опазването на Телемах от грозящата го опасност. Той обаче няма да се намесва пряко в случая с Калипсо, а ще наложи волята си чрез посредник, бог Хермес. След като му бива заръчано веднага да отнесе на Калипсо, че Олимпийците са разпоредили тя да пусне Одисей да замине за Итака, богът се стяга за път и полита към нейния остров. Малката сцена на неговия полет е една от най-красивите в цялата “Одисея”. Натъкмен с крилатите си сандали и с жезъла, с който приспива взора на будните, той се стрелва от етера към морето и острова на нимфата и приближава водата така, казва Омир, както птицата, кръжаща над морската шир, за да търси храна, се спуска във водата, плъзва крило по нея и грабва с клюна си някоя риба. Ето текста в превод на Георги Батаклиев (ст. 50-53):
“Стигнал Пиерия той, от ефира сниши към морето
и полетя над вълните подобно на чайка крилата,
дебнеща риба в страхотни въртопи на морската пустош
или топяща крилата си яки в солената пяна.”
Сцената с божествения съвет току-що ни е уверила, че светът представлява място на твърди различавания и установен йерархичен ред. Сега, когато Хермес бърза да изпълни заповедта на своя баща, текстът, сравнявайки летящия бог с морска птица, сякаш с лекота донякъде нарушава направеното твърдение за реда, допълвайки го по следния начин: въпреки че всяко нещо, участващо в наредбата на световното цяло, има според своята ценност и функция собствено място, което не бива да се заема от друго нещо – затова и никак не е редно Калипсо да бъде Одисеева покровителка: функция, запазена за много по-могъщата от нея Атина – все пак то може в конкретна ситуация да стане свързано и сходно с други елементи от реда, с които обикновено не се намира в пряко отношение.
Така в лесно разпознаваемата идентичност на бог Хермес, съставена от присъщите му качества като чевръстост и бързина, и постоянните му атрибути като летящите сандали и успиващия взора жезъл, може да се появи съвсем ясно контурът на ловуващата морска птица – независимо от това, че богът и птицата са по начало нещо различно и несвързано пряко в йерархията на света.
Метаморфозата, претърпявана по описания начин, е обикновено кратка и служи за това да изрази, че в съответния епизод от епическия текст някое от качествата или някоя от функциите на героя са взели връх над останалите – което се регистрира от текста не като промяна в същността, а като промяна в облика, под който продължава да живее и действа старата идентичност. Хермес е пуснал в ход своята бързина и затова прилича на птица, но този, който слуша или чете епоса, не губи от очи бога и предикатите на божественото, не забравя, че описанието се управлява от едно “като”, създаващо сходство само в тази конкретна ситуация, а не изобщо. По същия начин и в Четиринадесета песен, когато Одисей бива преобразен от Атина на просяк, за да се вмъкне по-лесно в дома си, ние виждаме действително жалък просяк от главата до петите, но същевременно действията на героя не ни позволяват да забравим, че под дрипите и сбръчканото тяло твърдо стои изключителна съобразителност и, както се доказва в юмручния бой с конкурентния просяк Ир и после в състезанието с опъването на лъка, немалка сила на мускулите.
Представяйки по този сложен начин идентичността на нещата в света, епическият текст комбинира и помирява две разбирания за същност, облик и смисъл, които обичайно, в прозаическата реч на делничното общуване, са разделени и крайно противопоставени: че всяко нещо е напълно различно от всяко друго и, обратно, че всяко нещо е напълно сходно с всяко друго. Епосът на Омир сякаш по-меко заявява, че нещата са различни по принцип, защото в света има и трябва да има устойчива йерархия с по-важни и по-неважни същности, но в някои ситуации, подбудени отгоре-надолу, е допустимо да протече промяна и да се получи разместване и смесване на идентичностите, тъй че различното по вид и по ценност да стане сходно и като преодолее за момент своята разлика, да образува за кратко с това, от което се е различавало, нещо ново.
Пораждането на това ново в крайна сметка също утвърждава различието. Само че в начина, по който протича промяната на едно нещо в друго, е намесена грижата светът да остане подчинен на сходства. От една страна, тази грижа се осъществява чрез това, че породеното ново и различно е такова само временно; от друга, чрез това, че то е комбинация, в която чертите на съставните елементи не могат да се слеят и претопят взаимно до такава степен, че да направят външността му напълно нова и оттам неузнаваема. Характерните белези на господаря Одисей и характерните белези на просяка Одисей – а дори и той получава такива от епическия текст, например това, че носи торба, която наместо с кожен ремък се замята през рамо с проста връв – не се размесват дотолкова, че Евриклея да не постави ръката си точно там, където Одисей някога получил рана по време на лов, и да не го разпознае мигновено по неравността, останала върху кожата.
Две неща, изглежда, улесняват изграждането на подобни сходства и могат по-общо да ни обяснят защо епическият текст постоянни си служи с по-кратки или по-разгърнати сравнения като това на Хермес с морска птица. Първото е, че нещата и хората в Омировия свят нямат и сякаш не желаят да имат уникален личен изглед по начина, по който ние настояваме, че като модерни индивиди, живеещи в малки индивидуални светове - по право оформяни благодарение на другите хора, с които се свързваме, и предметната среда, която натрупваме, с такова различие, с каквото желаем – имаме неповторими собствени лица, жестове и истории. Колкото и отблизо да са представени чертите на Одисей, колкото и детайлно да са описани местата, на които той пребивава или попада за кратко, колкото и внимание да е насочено върху предметите и инструментите, с които героят си помага, за да изпълни една или друга задача, ние виждаме тези неща някак по особен начин замъглени – но не поради прекалено забързано от ритъма на текста жестикулиране, което окото не може да разчлени и затова вижда размито, не и поради усилена употреба на нюансите, правеща външните и вътрешните граници между нещата по-условни и по-летливи, а тъкмо напротив, поради липсата на каквито и да е нюанси за сметка на силно фокусиране в общото и типовото.
Защото е съставена най-вече от образцови проявления, картината на “Одисея” не допуска лесно правенето на сравнения между изгледа на принципно сходни неща, оттук и не тласка към пораждането на надпревара за лични черти и физиономии. За сметка на това, понеже всичко в “Одисея” се намира в най-високата си външна и вътрешна форма, понеже всичко, дори и най-ужасното, изглежда по своеобразен начин върхово красиво и прекрасно, мазката на идеала може да послужи като основа за лесното изграждане на сходство между неща, между които не съществува такова.
Ако се върнем към променящия се образ на Одисей, трябва да отбележим, че между просяка, който в Осемнадесета песен се проявява срещу Ир, негов конкурент за господарската трапеза, и господаря, който малко по-късно, в Двадесет и втора песен, се проявява срещу женихите, негови конкуренти за Пенелопа и властта над собствения му дом, има сходство не само в конкретните качества като ловкост и телесна сила, но и в свръх-качеството да се намираш в превъзходната степен на ролята, която изпълняваш в дадена ситуация – независимо дали на просяк или на господар. Затова и когато изобщо се прави съизмерване в достойнствата на сходни неща, то е под формата на абруптно и шеметно сблъскване, което прилича на предварително решен или уговорен двубой. Няма място за втори просяк близо до огнището на Одисей, както и място за втори Одисей близо до Пенелопа. Онова, което проявява опит да се намести във вече заетото идеално положение и да развие двойник на нещо образцово, което присъства в същата ситуация, с лекота и бързина бива изтикано настрана и трансформирано в друго, което вече може да придобие собствен идеал, да има собствено “най”: така кървящият Ир се превръща в идеалната гледка, развличаща пируващите, а планината от трупове, която Одисей и неговите помощници натрупват в залата на двореца след разправата с женихите, в идеалния трофей, бележещ дълго подготвяното отмъщение на героя.
Втората причина, улесняваща откриването и граденето на сходства, идва от контекста на епоса. Изпълняван по време на общоелинските или полисните празници, текстът на епическото произведение със сигурност попива от основната идеология на всяка празнуваща среда – че в рамките на това уникално протичане на изпълнено със смисъл време, каквото представлява празникът, хората и нещата стават по-свързани, отколкото са в своя делник. Празникът не поощрява запазването на разликите и индивидуалностите, а тяхното намаляване. За постигането на този резултат текстът на епическото произведение предлага на разноликия колектив, събрал се около песента на рапсода, два източника за по-добро вътрешно свързване: от една страна, това е разказ за съдбата на прочут герой-праотец, който представлява чрез отношенията си с божествения свят и чрез типовите събития, които му се случват – раждане и обучение, премеждия и завоюване на благо, губене на благо и постигане на славна смърт – комплекс от общи качества и споделени основни жизнени условия на дадена човешка група, не много по-различна от тази, която слуша епоса; от друга страна, една по-цялостна действителност, един по-хомогенен, по-мащабен, но и по-отворен свят, в който тукашното и редовото е по-близо до отвъдното, необикновеното и извънмерното. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3419 |
|
ГГ - 2010-12-05 16:42:17 |
|
|
Вечна му памет!
За Атанас Славов реалността беше тук и сега, духът му -навсякъде. Мисълта му обхождаше всичко - от живота на гургура до владичеството на човешкото.
Есеист, романист, журналист, хуманист, лирик, циник, романтик, покорен на любовта си към думите,красотата,Сливен,жените,света и България!
Казваше: "Събуждам се рано и ставам рано, за да имам време да се радвам на този свят и че все още живея"
Нека се преклоним пред личността, чийто проект за реалността остана само един виртуален модел. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3418 |
|
Мария - 2010-12-05 16:00:37 |
|
|
Жан-Франсуа Лиотар написа това преди 40 години
"Ако опростим нещата до крайност, можем да приемем, че "постмодерното" е недоверие в метаразказите. Това недоверие е последица от прогреса на науките; а този прогрес на свой ред също го предполага. На остарялостта на метаповествователния порядък на легитимацията съответства тъкмо кризата в метафизическата философия, както и кризата в зависещите от нея университетски институции. Повествователната функция губи своите функтури: големия герой, големите опасности, големите пътешествия и голямата цел. Тя се разпръсва на множество късчета от езикови-повествователни елементи, както и от денотативни, предписателни, описателни и т.н., като всеки от тях носи в себе си и прагматични валентности sui gemeris. Всеки от нас се сблъсква с много от тези елементи. Ние обаче задължително не образуваме устойчиви езикови комбинации, като дори образуваните от нас невинаги се поддават на комуникация."
Дискусията около другостта някъде наоколо издава този, забелязан от Лиотар проблем - дефицитността на субектността. Да, увы, баналната самотност сред множеството послания, мечти и уверения.
Защото "...научното знание не изчерпва цялото знание. То винаги се е оказвало в конфликт, надпревара или в излишък спрямо друг вид знание, което за по-просто ще наречем повествователно и ще характеризираме по-нататък. ..Съществува родство между вида речева дейност, който се нарича наука, и онзи друг вид, който се нарича етика и политика; и единият, и другият произлизат от една и съща перспектива или ако предпочитате - от един и същи "избор", който се нарича Запад. "
И никак не е възможно да бъде преодоляна тази парадигма, не оставя изобр
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3415 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-12-05 14:22:13 |
|
|
Благодаря и аз, професор Богданов.
Тези две парадигми, за които говорите, ме връщат към проблема за разбирането и правенето на реалността. Защото, струва ми се, спорът за парадигмите е проблем дотолкова, доколкото всеки един от нас има различни разбирания за едно и също нещо. И тези разбирания са резултат от множествения характер на неговата личност. От преплитанията в него. Затова и толкова широко и надълбоко се чувстваме засегнати и наранени, ако някой оспори тези наши вътрешни линии.
Реалността, другата реалност, която се опитваме да правим, ни се струва по-малко проблемна. По две причини. Първата, защото смятаме, че някак си е естествена. И втората, че пребиваването ни в нея я прави автоматично възможна.
Проектирането на нашето, на моето, разбиране върху реалността, води до конфликти.
Всъщност това непрекъснато обсъждане на моите и немоите разбирания, ме отклонява от "истината", за която говори професор Богданов. Защото за мен става все по-важно да наложа моето разбиране над немоето.
Или обратното, честа практика в моя живот, налагането на немоите разбирания върху мен, ме кара да се бунтувам, когато са резултат не от това, че другите държат на конкретната истина, а повече на парадигмата. И заместват истината със собствената си парадигма за нея.
Едни хора ще оставят следа в реалността, други ще я подминат, а трети ще живеят с нея. Тя ще осмисля живота им.
И в този смисъл е и въпросът на Веселина - къде става катастрофата между смисъла и значението, която прави от тях едно цяло? Според мен не само "къде", а и "кога" е въпросът?
Спомних си вчера, по друг повод, за андрогините, и за възможността да оцелееш или да умреш, защото изпитваш любов.
Необичайна смесица от удоволствие, но и от болка.
Смъртта не е ли начало на нов живот, а новият живот не води ли към смърт?
Любовта и разбирането не са ли по-ценни?
Може би това преплитане на реалностите води до това, че ние забелязваме едни хора, а те нас не, макар и да обитаваме една и съща реалност. И да вярваме по различен начин в нея.
Въпросът е кога умира една реалност и кога се ражда нова. За да дължим петел на Асклепий! |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3413 |
|
Кастор - 2010-12-05 13:39:19 |
|
|
Едва сега разбрах каква точно е свързаността между моделите за реалност и проектирането на реалност. Не зная обаче дали имаме тази възможност да избираме между свят и реалност, дали можем да гледаме на себе си статично като на определени светове, които са твърдо зададени и твърдо създадени и дали все пак не сме винаги реалности – както казва професор Богданов: “протичания, които, бидейки относително някакви, преминават през различни състояния”. В този ред на мисли много искам да припомня казаното в “Отделно и заедно”, че колкото и конкретен да е станал всеки конкретен свят е недостатъчен и затова прехождащ към другото на някакъв цял свят.... че всички субекти като динамични състояния на правене на себе си са и състояния на правене на действителност, което означава недостатъчност и за субекта и за действителността, и за средата-свят... (преведено на езика на Платон – това си е чисто и просто любов, защото Ерос е любов към това, което липсва). Чета този текст и си мисля – кое е повече действителност – дали това, което професор Богданов ми казва не лично в “Отделно и заедно” и където аз съм един безименен (= на многоименен) герой в четенето и разбирането си – или тук – където се обръща към мен, или и на двете места ще направя от текстовете му това, което не са – и ще постигна тази така хубава “мимолетна реалност”, която по външни черти направо прилича на “свят”...
Затова се чудя защо да съм недоволна – нали точно заради това, че зная какво е реалността, ще питам и ще питам. Иначе, ако един модел за реалност с дълбинен смисъл започне да се пълни с конкретно съдържание, в един момент той ще се превърне в свят и – край. За да остане реалността реалност освен да съгласуваме и разминаваме страните на дълбинния смисъл и конкретното съдържание, постоянно трябва да преобразуваме и променяме това действие, тази функционалност ... не зная дори как да го нарека. Не зная дори дали това зависи от нас. Не е ли реалността, това, което не знаем какво е и не знаем защо е. Затова си помислих, че интерпретацията – освен от страната на царя – трябва да се води и от страната на безименния, от страната на този за когото не знаем кой е точно и защо някакви неща му се случват. Интерпретацията от името на майката на Артаюнте би била интерпретацията на неидентифицираното, дори още по-лошо – на обезличеното, на това, което освен че няма име – остава и без образ - но затова пък ние можем да се вмъкваме в нейната реалност. Артаюнте е лесна – в “Закони” на Платон прочетох, че който вземе чужда дреха трябва да се наказва със смърт – така краде идентичността му тя. От друга страна обаче виждам и друга реалност – някак си всички продължават да се идентифицират с образа на царя, не само Артаюнте – Артаюнте чрез дрехата, а майка й чрез Артаюнте, другите по роднинска линия:-). Образът на царя обаче не е ли свят, докато образът на влюбения Ксеркс – реалност. Любовта е това, което го променя – не нещо друго, всичко друго го връща към изходната позиция на един женен цар.
Подреждат се две парадигми едната - на царя и идентифицирането и другата - на неидентифицирането, която не зная откъде тръгва - дали от майката или от Ксеркс, който не успял да остане влюбен мъж. (според мен обаче той не успява, когато ние не успяваме, по една или друга причина връщайки образа, и интерпретацията, и любовта - към царя-свят)
Сигурна съм обаче, че професор Богданов знае моя голям въпрос-свят. Но съм и сигурна, че за него отговор няма – не защото се спираме да отговорим, а защото отговорът постоянно е различен. Можем само да си го представяме. И дори тогава пак ще си го представяме различно.
Иначе, много ми хареса как професор Богданов пак е подслушвал, също както беше подслушал момчето и момичето в автобуса. Един ден кой знае в какво ще се превърне 24-годишното отлежало марково уиски – ще се промени и то така, както и трите момичета... Ще се влюбят в някой, който нито пие, нито пуши, няма да знаят какво да правят, как да говорят, какво да сънуват... когнитивната наука ще е безсилна и няма да има чужбина, в която да избягат...
Навън спря да вали. Но е все така мокро и хубаво като във Венеция. Сещам се за “Отвъд реката край дърветата” на Хемингуей – едно невероятно топло говорене – казали му, че това е краят на писателската му кариера, критиката я приела смазващо – текстът е без никакво вътрешно рефлектиране, нулев смисъл, крайно разделение – което изисква всичко, което искаме да идва отвън. След нея Хемингуей написал “Старецът и морето” – харесали я заради голямата риба, а не видели, че от нея останала само една кост на брега, която за да стане голяма риба – всеки трябва да си я направи сам – ето тази кост на брега пак ми прилича на модел за реалност. Не зная дали съм ви разказвала - “Старецът и морето” по отношение на литературата е също като текстовете за епиникиите на професор Богданов... вместо това обаче, сега ви поздравявам с едно нещо, което пък е същото като “Пълната реалност е нещо моментно, угасва”. Нали трябва да се настаняваме в приликите...
http://vbox7.com/play:12d28fd6
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3409 |
|
vesselina vassileva - 2010-12-05 12:21:36 |
|
|
От връзка,публикувана във Фейсбук, научих, че е починал Атанас Славов: http://news.ibox.bg/news/id_176462702
Бог да го прости! |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3408 |
|
Борислав Георгиев - 2010-12-05 06:36:37 |
|
|
Новата пълна луна
Поздрави за форумците! Не унивайте и честито!
В онези славни години, за които въобще не искам да си спомням, нашето беше общо, а “celui d’autrui”, сиреч чуждото, беше обект на блянове. То беше идеалното, непостижимата мечта, която “някои” успяваха да притежават. Своето – свое, а чуждото – пак свое.
Това “celui d’autrui” не го разбирах много. Знаех, че е нещо особено, нещо по латински. Латинският тогава не беше на мода. “Закостеняло, мъртво”, а в училището будеше недоумение, ако някой се запишеше да го учи факултативно. Аз дълго време не се интресувах. За латински трябва специален учител. Дълго време се измина до ония вдъхновяващи стихове, за които писах по-преди във форума: “Vides ut alta stet nive candida, Soracte..” и “Multas per gentes” или “Infandum iubes, regina, renovare dolorem”.
В университета извадих късмета да имам една професоресса, която ме извади от пропагандния ступор. В този епизод кое е поучително-изненадващото? Че моя милост четеше стиховце от прокълнатите французки поети на 19 в., където имаше и доста латински. Боделер (Ne souriez pas, je m’y connais en Beaudelaire et je sais comment prononcer correctement son nom!) има цели стихотворения на латински. Но във Франция за латински се говори като в България. Защо ли? Отварям нов епизод.
Думата пролетариат беше важна, а пролетариатът беше беден, както винаги и къде латински да учи. Учеше най-много Ботьова, който бил “изповядвал светлий комунизъм”. Така е, когато погледът се е свел и не вижда по-горе от чашката с ракия.
Спомням си славната последна спирка на легендарния трамвай Нумер три в Захарната.
Там си купувах месечната притурка-списание Vaillant на френския вестник (Х)юманите
“Човечество”, ако имах късмет. Имаше вътре комикси много странни. Чак по-късно научих – американски били. Та на спирката имаше и малка кръчма, демек “бистро”, като за французкия пролетариат. И аз гледах. Два пъти на ден бях там, отивайки и връщайки се от училище. Ракия, цигари. Сигурно е имало и друго за гледане, но или не съм гледал, или не съм запомнил. Имаше и сладолед във формички. Това не съм забравил.
Разбирах френския. Имах някои добри учители. И четях. А Йовков не беше популярен. Само “По жицата” , само Моканина, и пр. Открих го много по-късно. Заедно с Яворов. И двамата не бяха издавани – освен в “библиотека за ученика”, което си бях забранил да купувам. Защо ли? За същото, за което и във Франция не обичат латинския. Нов епизод.
Един интересен френски учен, но не преподавател, идва наскоро в НБУ. И аз му говорих за латински и за старогръцки. За поезията. А той се усмихваще. Не бил знаел много тези езици. Но завършил по класиката в Екол Нормал Сюпери..ор. Разговорът ни беше на френски, щото неговият английски ми беше малко труден. Може да не съм схванал всичко. Шегувам се. Аз съм българин, образован добре.
От годините ми на учение в паметта ми отекват тъжните стихове на Яворов, на Боделер, особено за албатроса, “Souvent, pour s'amuser, les hommes d'équipage
Prennent des albatros.., на български “Често на шега момчетата от екипажа взимат албатроси..” или
Le Poète est semblable au prince des nuées
Qui hante la tempête et se rit de l'archer
Exilé sur le sol au milieu des huées,
Ses ailes de géant l'empêchent de marcher.
“Поетът прилича на принца на облаците, често е в окото на бурята, смее се на стрелеца с лък. Но щом е на сушата като изгнаник, сред подигравките на тълпата, гигантските криле му пречат да върви.”
Не чувам ли “Изгнаници клети, отломка нищожна...”?
---------------------------------------------------------------------------
Темата е как да направим заедно едно цялостно нещо. Цялостно и смислено.
Темата е вдъхновяваща. А студентите, знам – са петимни да прочетат нещо “по-така”, не банално, а завладяващо душата. Без друго за тях това е голямо изключение след интернет текстовете.
Ние, дето се занимаваме с класическата древност, винаги газим в дълбоките води на едно специално знание. Това знание е като за “посветени”, където инициирането става за много години и понякога въобще не става, ами само изкривява дебютния порив и дезертира опустошавайки. То е схема с много понятия. И често пъти трудното е, че не сме добре изучили смисъла на понятията. Но пък се опиваме от вариативността им.
Спомняте ли си за фракталите и как се проектират? До безкрая.
Доколкото разбирам, от нас се иска да представим именно такава схема. С начало и с безкрай. Дали тази схема е онази, по която сме бленували и която не е наша, а стопроцентово celui d’autrui и от която сме се дистанцирали с времето (или поне аз) след екскруциалната инициация в ново русло е за мене много по-важно да изследвам и да науча.
Там се съдържа едно обстоятелство – просто казано, обстоятелството на живота. Лично мене то ме е подкрепяло дълго преди да го осъзная и преди да прочета дълбоките текстове на Античността. Понеже е нужен пример, ето го. Завършвайки университет с остригана глава заминавам да “отбивам военна служба”, за която няма да ви разказвам. Ясно ми беше, че това е затвор, където се живее заедно, а за отделното те наказват още по-строго. Обаче аз имах един магически предмет, един юнкс. Това беше едно малко томче с 2-3 песни от Омир, което държах винаги при мене. Тази работа не беше лесна: в казармата-затвор всичко се проверява(ше) и се разрешаваше да се носят само малко ножче, носна кърпа и т’ва беше. Когато ми паднеше сгода, а това ставаше там много рядко в първите месеци, отварях Омир и си скандирах. И досега го правя. Колкото си искам.
Има една нишка, която винаги е постоянна – дълбока бразда, с корени, разклонения, коренища, обрасли с мисли и преживявания. Това аз наричам страдание. То може да се преведе с хапенинг, то е просто патос на старогръцки или патемата, преминало в български като патила. Това са французките “ле шоз де ла ви”. Те са онези случки, които лично аз съм изстрадал и които са по-истински от celui d’autrui. В това се състои и особеността на ставащото, на старогръцки та гигномена.
Значи та гигномена, ставащото или ставащите неща, които се раждат от настоящето (от “живия живот”) са същевременно и нещата, които ни се случват и които ние преживяваме или изстрадваме. Удивително е как на старогръцки това е вплетено в една единствена дума, по-скоро основа – пат-, (на старогръцки в думата патос “страдание, силна страст, силни чувства”), която чуваме в заетото на български “пат-я” си и в “пациент” от латински.
Тази основа е стара колкото света и се чува и в старогръцката дума за изстрадване пентос (в личното име Пентеус, Пентей), която е същата както и в патос. И понеже в ежедневната реч по т.нар. медии се лее малограмотност, някой е пуснал в обръщение “случване”, което се е объркало с едно друго понятие-основа “улучване”, където основата е “тюх-“, като в “Тǘхе” , т.е. Тюхе, една от многото думи за съдба, орис, щастие, нещастие, късмет (която на свой ред е персийска дума, вероятно от семитски корен за “орис”). А да припомним, че има и старогръцкото та геномена “случилото се, миналите неща”, минало причастие на та гигномена.
Ето няколко момента, които ми се струват, че са съществена част от страданието, за което искам да споделя мисли. Взимам трагикомедията Вакханките на Еврипид. Ще вървя по ред, по стиховете, с надеждата за рационалност в тази особена ирационална ситуация, предадена много модерно от Еврипид. Тук съзирам една модерност, която ми се нрави най-вече с третирането на сборния образ на елинската жена от 5 в. пр. Хр. , която изстрадва своята еманципация по един разтърсващ съзнанието ни начин, звучащ толкова съвременно, колкото и пиесите на модерните авангардисти режисьори. С не по-малка сила това важи и за Еврипидовия друг “бестселър”, трагедията “Медейа”.
Преводите на античния текст са трудна работа. Но не пречи да се позовем на някои места, които изискват повече точност.
Едва ли още в началните стихове на трагедията Еврипид (ст.18) иска да представи социално-антропологическото състояние на елините от западното крайбрежие на Анатолия, които са се смесили с други етноси “μιγάσιν Ἕλλησι βαρβάροις”. Не вярвам целта му да е била да обосновава теорията за онова, което на гръцки се нарича “телетай”, което ще рече “представление”. Тези телетай не са включвали всички възможни ритуали и Платон специално ги отделя от жертвоприношението. Телетай не са само посвещаване (инициация) и мистериални култове. Пак Платон казва, че някои участници са представяли ритуални сцени и действия - както например на празниците Тесмофории. При мистериите ритуалните действия се правят от участниците, като същите стават и техен обект по време на посвещаването.
Еврипид представя (ст. 21-25) предисторията или плана на действията на Дионис. Той “поставя” представления (καταστήσας ἐμὰς τελετάς) и танци. Прави го в Тива, за да накаже сестрите на майка си за това, че не го почитат като син на Зевс. Според тях тя излъгала за любовника си и Зевс я наказал със светкавицата. Тук може да се предположи, че нашествието на новото божество, което не се възприема от елините в края на 5-ия век, е всъщност чуждо, неелинско и затова и тиванците не го възприемат. Майката на Дионис Семеле е персонаж, нееднозначно възприеман от учените като изконно елински, но това е една друга тема.
По-натам Дионис “организира” представлението с менадите (последователките на неговия култ), които , както Еврипид описва, отиват в планините сред сребристите борове, облечени като адепти на Дионисовите оргии с кожи на фавни, тропайки с тюрсове (обвити с бръшлянови листа борови пръти с неизменната шишарка на върха). Вакханките са готови за представлението (телетай) и дори повече, те са изпълнени със страст да се хвърлят в бой, в случай че Пентеус (Пентей) изпрати войска срещу тях. (Името Пентеус е от “пентос” - нещастие, мъка)
Дионис сякаш се състезава със стария елински бог Аполон. Той също има гадателски функции, използва музика, макар и от Тмолос в Анатолия. Впрочем има ли връзка между Аполон и Дионис? Аполон е старо божество, чества се на о. Делос и в Пелопонес, но неговите светилища не са по-стари от това на Артемида на Делос, а името му не е сред имената, засвидетелствани на Крит. Обратно, Дионис ни е известен от глинените таблички, изписани със знаците на линейното (и сричково) писмо Б. И в двата култа се забелязват връзки с Анатолия и Изтока.
Но време е да свършвам. Нека кажа само, че Дионисовите представления не са само лудеене из горските храсталаци, пиене на алкохол, беснеене на изпаднали в транс жени и мъже. Еврипидовите картини във “Вакханки” са едно мощно преобразуващо представление, една орейбасиа, бесен танц в нощните дъбрави на жени, които искат и имат своето място независимо от факта, че техните празници са неофициални, макар и много разпространени “триетериди”, провеждани през две години. Менадите не са жени с блуждаещ поглед и разпуснати коси, а са участнички в добре организирани сдружения, които през 5 в. пр. Хр. набират мощ и въздействат на консервативното мъжко общество.
И все пак – с две думи : Това движение е като бакханалски танц. Те са живи и репрезентират прословутото оцелостяване. Те се допълват, изплъзват се, преобразуват се. Те са разкази в разказа. Те са вечно жизнени, жадни за “ирационалното”, жадуващи празници, които ние мъжете само отчасти си представяме. На Крит и другаде, по най-древните елински свети места, се почитат богини със змии, почита се Атана (по-късно известна като Атина). В Анатолия се почита Семеле, трудно, но неизбежно, свързвана със Земля.
Петър А. Димитров
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3401 |
|
П.Дим. - 2010-12-04 19:14:23 |
|
|
|
