| ЗА НЕНАШЕТО В НАС |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал. В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия. Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим. Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти. Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети. Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност. Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно. Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини. Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите. Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара. В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея. Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга. Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име. Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него. Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват. Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене. Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам. И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Mnogo hubav otgovor, no sega sum v edna lokva sas zagasnala kola, kato se pribera shte otgovoria. I sum dovolna, a ne razocharovana - dori i mokra do kolene.
http://www.youtube.com/watch?v=5qRJIBtbc2c |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3397 |
|
vesselina vassileva - 2010-12-04 17:14:40 |
|
|
Веселина коментира титулния текст пространно, свързано и много лично. Поставя въпроси, направо ги изсипва. За мен повечето са варианти на един и същ въпрос. Аз бих го формулирал и бих отговорил. Да, но тези варианти са и своеобразен начин за поддържане на топлотата на самото говорене. А то трябва да се уважава. Затова не свеждам въпросите до предполагания един и не му отговарям. Има обаче един за модела за реалност и проектирането с четене, писане, на този въпрос не мога да не отговаря. Той влиза в, така да се каже, моята материя.
Веселина свързва въпроса с историята за Крез от Херодот. Коя е за мен реалността в тази история. Тя започва с това, че Ксеркс се влюбил, че не успял с майката, но се прехвърлил върху дъщерята, с която успял. Но нещо се случило, успехът му се провалил и се стигнало до заплаха за властта му. С което Ксеркс се справил като истински цар – избил близките си и въдворил ред. Или казано съвсем накратко, той не успял да бъде едновременно велик цар и обикновен влюбен. Влюбил се, постарал се да бъде просто мъж, който обича жена, но събитията се навързали така, че се върнал към това, което бил, преди да се влюби.
Та в това е реалността в този случай – в опита за преход от едно към друго и провалянето на този опит. Човекът се опитал да проектира своя реалност, но не успял не за друго, а защото не се справил с модела за реалност, който се оказал по-мощен от неговия личен проект. Което не се отнася само за Ксеркс. Никой не проектира без модел.
Така е и днес. Написаните литературни текстове съдържат модел или по-точно различни преплитащи се модели за реалност. Четем, за да си набавим модел или, казано по-точно, за да влезем в допир с убедителна мрежа от модели за реалност, разгърната в четения текст. Такава мрежа има не само в литературата, а навсякъде край нас.
Това правим, като четем - влизаме в досег с модела-моделите-мрежата, изпитваме чувства, харесваме, възприемаме и ни се струва, че липсващата ни в началото на четене реалност ни се е набавила. Е за един-два часа. После ефектът отслабва, отново ни обзема скуката, депресията, че нищо няма смисъл, т.е. на моя език, че ни липсва реалност, и хукваме да търсим нов модел.
Снощи подслушвах разговор на три девойки от съседна маса в заведение. Основното, което ги занимаваше, беше именно такъв модел. Зависи от човека. Един отива да го търси в чужбина при по-доброто там, друг го постига, като учи когнитивна наука в НБУ. Така че няма значение дали става дума за трите момичета, за Ксеркс или Артаюнте. За всички е все едно и също – моделът за реалност е в дълбината преход от нещо лошо към добро или от добро към по-добро.
Проблемът е, когато този модел за дълбинен смисъл започне да се пълни с конкретно съдържание, трябва да свържем дълбинния смисъл с него, ас това не е толкова лесно. Е, моите три момичета снощи облажаваха някой си бизнесмен, който пиел само 24-годишно марково уиски очевидно с желание да бъдат в неговата компания. На Артаюнте пък освен любовта на Ксеркс, за да преходи към по-доброто, й е било нужно и наметалото на Ксеркс. И той, както си спомняте, й го дава, за да преходи към по-доброто в неговия проект за реалност. Само че прехожда към по-лошото, което оправя посредством още по-лошо.
Представям си колко незадоволена ще бъде Веселина от този мой отговор и как ще предпочете да не знае какво е реалността и да продължи да се пита и да пита. Ами така е. Има нещо потискащо в този род отговори. По-вълнуващо е човек да не знае, да мълчи, да се очудва или, ако говори, да обсъжда колко е трудно да се говори. Така е. Ясното и точното имат само практическа стойност.
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3396 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-12-04 16:41:40 |
|
|
Ненашето в нас.
Каква хубава тема!
Професор Богданов, присъединявам се към Вашия форум доста бъбриво, но съвсем искрено и с удоволствие от прочетеното Ваше есе и другите текстове на съфорумците.
Наше, мое....притежание...притежавам го, присъщо ми е. Присъщо ми е.... С него функционирам, с него преживявам, с него оцелявам.
Зная, че присъщото ме прави особена всред общото и различна не само от другите, но и от себе си - вчера, довечера, през седемдесетте, тук, другаде, с него, с тях и т.н. Зная, че нося “мое”, нося и “мое немое”. Чувствам го, когато “моето” скланя срамежливо очи след като “моето немое” е извършило нещо. Разбирам го, когато се бунтувам срещу “моето” и изцяло припознавам “немоето” като “мое.”
Едва ли е подходящо нощем да се пише по тази дълбока тема, но “немоето” в мен през тези часове ме предоставя на оголеното и разсъблечено “мое”. Това “мое” ми позволява да споделям с вас непритеснено и безотговорно моета усещане за “немоето”. “Непритеснено и безотговорно”, защото притеснението и отговорността са немои. Те са придобити.
Мои са страхът, срамежливостта, обидата, безнадежността, прилепчивостта към някой или към нещо, докато любовта, верността, патриотизмът, милосърдието, амбицията, отговорността, притеснението от неуспех и...... са “немои”. Те са се прилепили към моето тяло като пластове от допълнителна материя и го карат да изглежда като добре оформена прясна зелка с безброй листа.
За съжаление, реалността не мога да я направя само с “моето”. Правя я най-вече с “немоето”. А моето е цензора, който харесва или не харесва тази реалност. Вписва се или не се вписва в нея. И ако затрудненията на вписване са нечовешки, психоаналитикът се сдобива с пациент. Психоаналитикът се старае да разрови многопластовото “немое”, за да стигне до “моето” и да разбере къде е драмата на тяхната несъвместимост.
Създаването на “немое” започва от бебешката люлка и продължава да се напластява върху тялото ми цял живот. Уголемявам се, разширявам се, ставам висока, като Алиса в страната на чудесата, става ми тясно в къщата на “моето”.
Върша неща без да се замислям, че ги правя с “немоето” в мен:
Зная много, правя различни неща, играя разнообразни роли и ги играя страхотно добре, защото ги играе онова “немое”, напластено и купено от пазара на стойностните образци на поведения и можения.
Най-неприятният резултат от напластяванията са духовния и поведенчески конформизъм: Използвам дискурса на Х, когато говоря с него или за него, смея се гръмко и кокетно като Y, за да му внуша социалното ни подобие и да станем общност за лесно взаимно разбиране, втурвам се с яростна амбиция към интелектуалната постройка, за влизането, в която са се погрижили не само майка ми, баща ми и предците ми при оформянето на “моето”, но и целия свят, в който съм живяла и който е създал у мен “немоето”. Втурвам се към нея, защото така правят всички. Всички, които “моето” намира за доста “по-” от мен, а “немоето” казва “бе опитай, пък да видим”.
Предразположението към конформизъм и борбата за оцелянане е “моето”. “Немоето“ в мен е инструментариума - начина, честотата, причината и целта на тяхното осъществяване.
По-прилично казано – “моето” е адаптивността и жизнеспособността.
Виждам как подмяната на “конформизъм” с “адаптивност” и “борбата за оцеляване” с “жизнеспособност” променя реалността.
Реалността и четенето – любимата ми тема.
Паралелните реалности са наше ежедневие. Живеем в свят с много възможни реалности. Разбира се, правим разлика между действителност и реалност. Вече имаме многообразие и от виртуални реалности.Духът ни има нужда от много реалности. Някои от тях сами сме си ги измислили – музика, театър, четене.
Пребивавайки другаде духът живее в другата реалност и създава нови листа за зелката.
Айнщайн е казал : “Там ,където свършва реалността, започва действителността”.
Скромно се присъединявам към него. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3394 |
|
Мария - 2010-12-04 15:08:01 |
|
|
Точно така мисля и аз, Кастор, но и ние двамата, и всички си служат с различен набор от идеи и думи. Ето в моя речник идеята и думата "вяра" липсват. Да не изтъквам основанията за това. Искам да кажа друго - че обсъждаме не само едни и същи засягащи ни положения и идеи, които ги представят по-общо и които образуват защитаваната независима от нас истина. Обсъждаме и общата парадигма на речта, с която си служим, за защитата и на други истини. Затова и обсъжданията винаги са едновременно по някаква конкретна истина, но и за парадигмата на разбиране, с която сме свикнали. Много често второто има превес. И както съм казвал много пъти, на второто се държи повече и то е това, което скарва хората и ги разделя. Държим повече на парадигмата, на това, с което си служим при обсъждането на каквото и да е, и по-малко на конкретната истина, за която става дума.
Сърдечно благодаря за коментара! |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3392 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-12-04 08:48:04 |
|
|
Всеки ден чета двата текста на професор Богданов – титулния и коментара и нещата, които откривам в тях, са толкова остри, че не мога да се справя дори с един коментар. Понякога мълчанието е равносилно на говоренето, дори още по-тежко. Как се постига този момент – говорили, говорили и започнали да мълчат и дори Сократ се прибрал, измил се и легнал да спи. Не зная защо от “Пирът” това е картината, която най-много помня и за която най-често се сещам, както също и за това, което професор Богданов каза за Ксеркс в един от коментарите си – че явно Ксеркс нещо не е казал - тогава защото е спрял да говори, понеже не са го разбрали и сега – защото неразбирането на тази история продължава поради оплетената логика.
Да сведеш обективното до една или друга екзистенциална ситуация в себе си е нещо, за което не се пише лесно, не се осъзнава лесно, а и не се прави лесно... тези уравновесявания – между опита, който се крие в тялото и това, което съставя нашето обществено и духовно битие - между външното, което ни се случва и вътрешното, което протича в нас - в губенето на различността именно заради това, че не се интересуваме в какво не сме различни.
Не зная защо, но тези два текста ме завърнаха към последната част на “Отделно и заедно” и онзи фрагмент, който казва: “Когато съм с някого, да не копнея за друг, независимо че разликата между хората е голяма. Да се настанявам в приликата.” И мисълта, че настаняването в приликата в този случай не е отказ от този, по когото копнееш, не е примирение, а трайно запазване на разликата. И се сещам за копнежа във “Федър”...
В титулния текст видях няколко угасвания едно след друго в различни фигури и форми... и няколко замълчавания. Анета е много права, че има нещо ново в текста на професор Богданов, по тон то прилича на “Отделно и заедно” именно с това преплитане на научното с дълбинния живот в нас, но тук е някак по-реално...
Как се намира скритият код, който един текст носи и по който трябва да се чете?
Кое е свързаното и кое несвързаното в едно говорене. Историята за Крез е свързана, а историята за Ксеркс - не е - значи мъдростта и любовта. На семинара професор Богданов каза, че мъдреците някога не са били като тези в европейската традиция, които мълчат и мъдруват - мъдреците някога говорят. А краткото и несвързано - какво е. Кога човек говори несвързано - може би при някаква емоция, някакво вълнение или някакво чувство?... Все си спомням как професор Богданов ми казваше миналата година: "Чувство", Веселина, не означава нищо - за да е "чувство", то трябва да се направят разни неща".... Но и топлото говорене, което професор Богданов свързва с интернет, но не и с неговия-наш форум, е такова - несвързано, кратко и то понякога е по-малко от 1 изречение.
Представяте ли си човек да трябва да каже всичко това, което иска да каже с по-малко от едно изречение, с една дума - или с мълчание, или със замълчаване, така че да се открие пространство за разказите на други, външни за нас празнувания. Това не е толкова просто. Понякога не се забелязва. Хубавото е, че то не се забелязва и в свързаното говорене - нито в личното, нито в безличното. Затова няма разлика.
С колко хора можете да си говорите добре, за колко дълго?
И тук идва въпросът за Фейсбук. Професор Богданов не го харесва. Аз обаче имам Фейсбук - както и всички други възможни системи за говорене. Как живеят хората там в социалните мрежи - дали не им е по-хубаво отколкото на нас. Когато публикуваш една снимка там - някой минава и натиска един бутон "харесва ми" и ти знаеш, че един човек е минал през твоя профил и ти е харесал снимката – като някакво чувство, защото е и действие. Това не е ли по-реално? По реално от четенето, с което се спасяваме? Но кое е най-реалното, защото понякога в нереалните системи говорим по-искрено, отколкото с фразите в света на реалността, където можем да не говорим въобще.
Говоря за говоренето, защото за мен всичко е говорене, не само диалозите на Платон, които според мен са чисти текстове за словото, за речта... Говоренето има странната възможност да свързва казването и действието, иначе се самовзривява.
Ако наистина по-дългото е фантазия? Как от личния опит се вади по-общото и не моето? Нали след това този личен опит винаги отива именно при по-общото и не моето. Ето тук нещо ми се обърква. Защо постоянно забравям, че едно нещо не трябва на всяка цена да е случено, за да ми се случи – забравям, че мога да проектирам, че имам право. Всички го забравяме и това е вторият път, в който професор Богданов ни подсеща за това. Като четем и говорим със себе си като с друг, значи проектираме себе си - представяме си образ, характер, действия - такива каквито ни се иска да бъдем, захващаме се за думи, стихотворения, герои - търсим истинския разказ - нали всеки разказ е много важно да изглежда истински, но дали така че да си помислим, че Ксеркс е бил обикновен тиранин и затова е избил всички и сред близките си хора като на война - каква любов... Само че това не е историята на Ксеркс, нито на Артаюнте, нито на Аместрис, нито на Масистес, нито на Дарий - това е историята на този, който си плаща и който няма име - както казва Хемингуей: "не питай за кого бие камбаната - камбаната бие за теб". Или казано по старогръцки – “тогава е бил Хектор, а сега ти си Хектор.” Представяте ли се ако интерпретацията на тази история трябва да тръгне от безименния?
Проектирането на реалности и моделите за реалност едно и също ли са. Как четенето и писането са проектиране на реалности? Как така преди можеше да си проектираме любовта - като я проектираме, след това изпълняваме ли я - т.е. как я построяваме? Тази връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалности е велика. Независимо от времето, от аз-а, от себе си. Звучи ми реално постижима, все едно означава силата на желанието - представянето на нещата като истински. Пророкуването – или разбирането на прорицанието.
В един от коментарите на Кастор открих нещо ново за мен, което мисля, че е много важно и се явява като един трети елемент спрямо смисъла и значението – “онези линии, които превръщат всичко в нас в едно цяло”. Кои са те? Къде живеят – не нашето значение живее извън нас, нашият смисъл живее в нас – тяхното сливане става, когато се срещнат – но винаги ли става и когато смисълът и значението се срещнат извън нас – те се превръщат в едно ново и променено значение, по-голямо, което придвижва вселената - онези линии, които превръщат всичко в нас в едно цяло – не те ли точно ни променят и нас и придвижват и преобразуват като реалности, а не като светове. Къде става катастрофата между смисъла и значението, която прави от тях едно цяло... извън или вътре в нас – и в този миг цялата Вселена ли става нашето значение или нашето значение става цялата ни Вселена.
Този коментар не го пиша, а си го мисля.
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3391 |
|
vesselina vassileva - 2010-12-04 08:45:28 |
|
|
Колебанието не е ли основание за промяна? Поне според мен би трябвало да е.
Защото ни дава възможност да осъзнаем множеството възможности и реалности, да ги преплетем една в друга. И да ги уравновесим.
За да може да установим една реалност, каквато е университетската, е нужно, не само да съберем хора, с които да я установим, а и хора, които да вярват в нея.
Често ми се случва да работя с хора, които вярват в една или друга реалност, но тази вяра се оказва основана на други, различни от моите виждания за реалността.
Чувството за общност се основава не само на съвместимост на възгледите, поведението и възможностите, но и на сложното преплитане в едно на множество линии - мои и немои.
Затова и разбирам колегиалността като двустранен процес, а не само другите да изискват от мене, техните (не винаги мои) възгледи да бъдат "прегърнати" от мене.
Едни живеят на ръба на реалността. Смятат, че това, което правят (изискваното) е достатъчно.
Други, като мен, се опитват да съберат в едно различните опити, мои и немои, и на тяхна основа да изградят една нова реалност. И пак и пак, именно за да не угасне в мене желанието за промяна.
Ако се постъпва екипно заедно с други, казва професор Богданов, ще успеем. Вероятно има предвид не само опита си в една реалност - университетската, но и богатия си житейски опит.
Както и там, така и тук, научните знания невинаги са достатъчни.
Нужно е повече.
Не само, защото черпим сили от "достойнството на дълбинния живот в себе си", а и защото вярваме.
За да успеем трябва да вярваме не само в другия. А и да намерим начин да приемем като свои, неговите, ненаши идеи. Да ги разбираме.
И да продължим напред. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3388 |
|
Кастор - 2010-12-03 14:14:53 |
|
|
| Много e хубаво изречението: "Пълната реалност е нещо моментно, угасва." |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3386 |
|
vesselina vassileva - 2010-12-03 00:00:41 |
|
|
Благодаря сърдечно на всички коментирали текста. Разбира се, повече на тези, които в коментарите си са останали по-дълго в темата – Веселина, Георги, Кастор и особено Росица. От казаното от тях махам похвалите и разбирам, че като всяко слово и моето подвежда. Говорил съм за ненашето в нас и съм наблегнал на съзирането и усещането му, а по-малко на това, че ненашето постоянно става наше и постоянно наново се оказва ненаше.
Както сте разбрали, това става и с четене и с какво ли не друго, което правим било външно, било вътрешно в себе си. Така се уголемяваме и усилваме, което ни е необходимо по начало, защото почти никой не е задоволен, че е именно той. Но така също се променяме съзнателно с една или друга практическа цел само временно.
В тази връзка твърдя, че няма пълна разлика между външното, което правим и ни се случва, и вътрешното, което протича в нас. И в единия, и в другия случай – и когато пряко или косвено общуваме с хора, и когато общуваме със себе си като с друг, ние се занимаваме с това, създаваме се наново като по-добри и по-съдържателни отколкото сме били.
Проблемът е в избора между страните, които аз наричам свят и реалност. Колебанието е дали да гледаме на себе си статично като на определени светове, които са твърдо зададени или твърдо съдадени от самите нас като някакви, или като на протичания, които, бидейки относително някакви, преминават през различни състояния.
Силно ни се иска да бъдем веднъж за винаги най-добри и съвършени и в името на това търсим едно най-добро занимание, което да ни го гарантира. Ясно защо. Така бихме се справили с тревожещите ни време, промяна и смърт. От друга страна това би облекчило затрудняващото ни проумяване на протичането на какво ли не – на текстове, филми, истории на страни, хора, приятелства, любови, работи и институции.
Та на тази основа се опираме на еднозначни истини и търсим подкрепите на една или друга най-добра реч, на която да се изкажем за всичко по пределно истинен и точен начин веднъж за винаги. Някои се залепят за обективистичната реч на определена наука, други за някаква поезия, трети за косвената реч на музиката или танца. Да, но тези празнични изказвания са винаги временни. Такова празнуване става и около моя заглавен текст.
Така или иначе, обсъждаме нещо важно. Аз съм по-активната страна, но случващото се случва и на мен, защото става чрез вашите нужди и повдигания в степен. Да, но това празнуване ще угасне. Затова го критикувам и понижавам. Казвам, че в празничната си тяга към статична истина то фиксира повече отколкото е редно едно за сметка на друго. Както и в този също празничен коментар, изказвайки другото, аз загърбвам трето. Така е – този род празнични казвания са преувеличения на основата на избран предпочитан ред.
Да, но никое живеене не е устроено исово по този начин. Живеенето е неравно. Уморяваме се от исовата равност на усложнените истини и влизаме обичайната линейност, насочена към практически цели и служеща си с едри безспорни истини. Практическото живеене се нуждае от тях, защото в него човек действа заедно с други. Това и означава да сме заедно - да съществуваме целево и да разполагаме с ясни истини. Затова живеенето е естествено неравно с временни отваряния и зървания на едно или друго по-сложно като че ли много съществено, което веднага се губи или размива.
Такова зърване става в момента. Въпросът е дали то е наистина нещо временно и неупотребимо, или има начин сложността му да се пренася в някаква степен в ареала на непразничното живеене, което иначе не понася подобни усложнени модалности като тази, която обсъждаме, че трябва да потърсим в себе си достойнството на т.нар. ненаше.Аз вярвам, че такова пренасяне е възможно. Защото дележът празник непразник е нещо мислително и инструментално, а не чисто реално.
Оттук опитът ми по такова пренасяне не само върху себе си и близки хора, но и върху НБУ. И със себе си не смятам, че съм успял особено. Колкото до НБУ, в тези дни съм почти разколебан, че е постигнато каквото и да е. Но съм убеден, че може. Убеден съм, че знам и как. Ако се постъпва екипно заедно с други, които черпят сила не толкова от научните си области и страната ни, а от достойнството на дълбинния живот в себе си.
Но знам и още нещо - че тази иначе вярна модална идея е компенсаторна. Формулирам я, защото живея в увредена страна. Тя може да се оправи и някога ще се оправи. Ако успеем с институцията си, смятам, че още по-широко, заедно с други, можем да успеем и в страната си. Успяването е нещо нарастващо и в края на краищата разразяващо се. Та и в името на това така настоявам на идеята за т.нар. ненаше в нас.
Замълчавам, за да дадете ход на вашите празнувания и да споделите вашите преноси.
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3384 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-12-02 12:16:01 |
|
|
Да свалим плащовете тогава!
Тогава ще станем част от онова пространство, което винаги сме искали. Или сме се опитвали да намерим. И ще отпием от чашата.
В същото време, обаче, не можем да очакваме, че всички са като нас, читающи и "виждащи" прочетеното. Много често срещаме около себе си буквалисткото преповтаряне на текстове и знания, съпътствано от не-разбиране и не-вникване в текста.
Това ми се струва има предвид и професор Богданов, когато говори за търсенето на оригиналността. От една страна, имаме миналото и "спомените" за него, наследени, прочетени, предадени, чути и "видяни" през очите на другите, и от друга имаме онези линии, които превръщат всичко в нас в едно цяло.
И нашата оригиналност се крепи на нашата различност. В този смисъл, моето се основава на съчетание на две неща, "чуждото", "немоето" и онова, което аз съм прозрял, до което съм стигнал благодарение на себе си. На усещанията си, на чувствата си, на необходимостта си.
Ако перифразирам Ницше, "къде сме видели по-красиви развалини?", ако не в собствената си оригиналност. Човек трябва да се владее, "а също така и да мълчи, както някога мъдрият Сократ", за да не се издаде с последните си слова.
Някой са прозрели, че най-сигурният начин да изплуват бързо и сигурно от дълбините към повърхността, е да си избереш една акула и да се закачиш за нея като прилепало.
Тогава моето няма никакво значение. Само немоето. Чуждата подвижност, става наша подвижност.
"Масива на старото нелично", което върви заедно с нашата оригиналност. И няма нищо общо с правото на личен и интимен живот.
Какво пази Медуза? |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3383 |
|
Кастор - 2010-12-02 00:48:22 |
|
|
Благодаря за невероятно хубавия отговор-коментар на професор Богданов, който е станал заглавен текст - толкова хубав, за какъвто даже не съм допускала да си помечтая. Професор Богданов умее да прави такива неща - в пъти повече от това, което може да се допусне като възможно. И всички форумци, които живеят в протичането на форумното време, са го усетили – толкова е силно.
Аз прочитам протичането на настоящия заглавен текст като посвещаване в мистерия. Най-сетне, след почти две години Професорът направи с нас нещо като посветителен ритуал (досега изглежда бяхме като в подготвителен клас) и като личен мистагог (водач в мистериално посвещаване) ни заговори силно в първо лице единствено число и чрез пряко представяне на личен опит. Много от нас обичат така, не само заради някакво лично-предпочитание-екстравагантна-хрумка, но и защото новият вид електронна култура-комуникация, това странно смесено устно-писмено говорене, завръщането на устната култура изглежда някак го налага.
За мен откровението-просветление беше да разбера как на практика могат да се правят многото реалности. Ей така с две три изречения с всекидневни думи, с няколко щрихи, и хоп (почти като на магия) ми се каза и показа, как може светове и действителности да се издигат пред очи и пред ума. И не само че се издигат, това и друг път ни е било казвано, че става, но сега знам и как точно се прави, разбирам механизма. Не че досега не съм го правила, както и други сигурно са го правили, но то, поне за мен, бе напълно неосъзнато и неосмислено. И като такова, е ставала някак случайно, неконтролирано, и заради това не особено ефективно.
Ето ги и изреченията-просветление за практическия механизъм за правене на реалности:
„... губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.”
в „ ... литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.”
„Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене. ... Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен.”
На мен ми е по-лесно да разбирам метафората за бездънния кладенец на старите значения и стойности, от който можем да си черпим модели на разбирания и с комбинации от тях да си пълним моделите за нашите реалности (прилича ми на кладенеца в пустинята в „Малкият принц”), отколкото изразеното философско-терминологично - за обективното в моето екзистенциално. Благодаря на професора, че е използвал различни говорения, за да направи нещото разбираемо за различните четящи.
Това, което много ме засяга в тази тема, и причината да й се радвам е, че винаги съм имала доста ясно съзнание за различаване на немоето, което ми се стоварва – дали на гърба, дали в ума. Веднъж говорихме за вдъхновението. Тогава посмях да поставя въпроса за силното усещане, че вдъхновението идва отвън, а не от мен, но този трептящ мой въпрос остана в по-голяма степен висящ. Никой не му обърна внимание. Не го оцених непременно като нещо лошо – в някои случаи е по-добре никой да не обърне внимание, отколкото да обърне лошо внимание. И пак се върнах към обичайното си отношение към множеството случаи на идентифицираното немое – да се чудя какво да го правя, когато го идентифицирам, но не го разбирам, или да си го крия, когато го разбирам. Не случайно Веси заговори за четирите лудости по Платон, но и намеси отново темата за божественото.
„От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.”
„Многоименното същество” ми изглежда като чудно заглавие на книга (и на гръцки добре би звучало)!
По стечение на обстоятелствата, сигурно и заради типа кладенец със спомени от историята на живеенето на телата на хилядите ми предци, от много малка съм принудена да се занимавам с тези въпроси, в повечето случаи неосъзнато. Някои неща, обаче, съм осъзнала, а и този текст ми помогна да осъзная. Осъзнала съм две неща, които на практика могат да помагат да се разбира „немоето”, влизането в общи класове, свързването с „немоето” и „чуждото”:
- надписът в Делфийското светилище „Познай себе си”
- и четенето.
И последните два заглавни текста на професор Богданов, и коментарите на форумците, говориха много за четенето: като общуване със себе си като с друг, като влизане в чужди реалности и преживяването им, разбирането на другите чрез четенето, а от там и правенето на себе си чрез постоянно самопреидентифициране. Ако, обаче, не се занимаваме (едновременно с четенето на текстове) и с изследването на себе си, загърбваме големия кладенец на спомените-опит на миналите живеения, които са част от нас (според мен повече от нашето тяло), част от товар, с който сме натоварени от раждането на телата ни. И този товар е едновременно чужд, защото е опит от живеене на други личности, но е едновременно и наш, защото е носен от материята на нашето тяло.
Че тялото пренася спомени от минали живеения на други човешки тела, аз нямам съмнение, защото моето тяло има по наследство развита в по-голяма степен тази способност и нерядко ми поднася сънни спомени от минали епохи. Нямам подозрения, че съм се прераждала. По-скоро смятам, че модели или многократно повтаряли се случки от живеенията на предците ми по някакъв начин са се пренесли като спомен или умение в моето тяло, и че имам възможността да ги преживявам отново на сън, по сходен начин като гледането на филм, или участването в правенето на филм, като актьор, или едновременно като двете. В реалния ми живот забелязвам, че умея да правя неща, за които не съм изхабила и грам усилие да се науча, или пък направо ненавиждам, но просто тялото ми ги може. Пример за последното е умението да стрелям с огнестрелно оръжие (не с лък!) абсолютно точно и даже със затворени очи (след като се прицеля), въпреки че псюхето ми не допуска да проявя агресивност към живо същество (по голямо от хлебарка) дори в размера на силен шамар и изоставя тялото ми при вида или при представата за няколко капки кръв.
Може би преживяванията събуждат спомените на тялото, а четенето събужда спомените на духа-душата, ако има такива. Ако няма, четенето със сигурност ги прави, понеже съпреживяването на написана реалност също прави спомени. За духа-душата нямам опит, въпреки че Платон говори точно за изначалното знание, което псюхе си носи. Към това, което професор Богданов нарича „душа и дух” и го напълва с „паметта, усета за време, мисленето и речта”, аз обикновено добавям емоциите, волята, въобразяването и съзнанието за личностно съществуване. При сънните ми спомени от миналото, именно съзнанието за личностното ми съществуване остава в страни – почти винаги „Азът” ми „гледа филм”, в който изглежда нещо мое участва като актьор, и едновременно с „гледането” тялото ми преживява случките. И понеже съзнанието ми почти винаги само „гледа”, аз съм решила, че спомените идват чрез тялото ми.
Противопоставянето на тялото с псюхе следва да е напълно инструментално, да служи само за някакво разбиране. Защото псюхе е силно зависима от тялото – цялата информация идва през тялото, през органите за възприятие, преработва се пак от тялото – от мозъка, и заради това всички модели и реалности, които прави псюхе, и чрез които си представя, изследва и проектира света и реалностите, са пряко зависими (ограничавани или освобождавани) от конкретните особености на анатомията, физиологията и функционирането на тялото, а също така от случващото се и спомените на това тяло. Ако можехме да виждаме като рентген или като ехограф, или ако можехме да регистрираме мислите на друг, и културата ни щеше да е друга и реалностите и светът ни щяха да са други. И както е сложно устройството и функционирането тялото, така е сложна и псюхе, така е сложно и четенето и правенето на светове и реалности. В това и аз нямам никакво съмнение. Сигурно псюхе е и по-сложна, защото работата й е да интерпретира частично отразени образи и усещания (чрез ограничени възприятия) на действително съществуващи или случващи се неща – като в Платоновата пещера, на чиято най-отдалечена стена хората наблюдават отраженията-сенки на истинските неща, които са извън пещерата и са осветени от истинска светлина (пещерата и горящият в нея огън дали не са тялото?). Моята по-голяма трудност е с разбирането на псюхе, но съм се примирила, с обяснението, че не мога да намеря начин да наблюдавам и изследвам добре инструмента си за наблюдение и изследване.
Благодаря на професор Богданов, че чрез този текст направи възможно да разбера какво е скуката и нескуката. Нескуката познавам от опит, но не бях осмисляла досега. Разбрах, че не е скучно, когато се преживяват реалности; че е скучно, когато нито правиш реалности, нито се присламчваш към направени от друг реалности, а освен това се и сърдиш, че ти е скучно. Разбрах, че точно многото и ранно започнало четене ме е приучило да не изпитвам никога скука, защото и в моментите, в които не съм присламчена към нечия чужда реалност, постоянно правя някаква реалност - „телом” или „мислено”. Особено докато пуша цигара много обичам да си мисля, да си представям и да си сюжетирам; също така докато си мия ръцете, или просто чакам на спирка. Ако нещо можеше да записва какво си мислех, че мога да напиша като коментар тия няколко дни, сигурно щеше да напълни петдесетина страници. Понеже няма такова устройство, реалностите на ненаписаните коментари са изгубени, включително и за мен.
Не знам защо ги изгубвам.
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3380 |
|
Росица Гичева - 2010-12-01 22:10:56 |
|
|
|
