БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Прав е ГГ: текстовете са като хората - с едни ставаме приятели; с други - не.
Влизаме в синонимни и антонимни отношения с тях - и с хората, и с текстовете, защото откриваме в дълбочина нещо общо между "Себе си" и "Ненашето (Другия, Другостта)". Alter ego е психоаналатичният начин да определиш човек (и/или текст) като синонимен по отношение на "Себе си". Човек е миметичен по отношение на синонимите си, защото в тях открива онзи диференциален признак в получилата се привативна опозиция, който ги отличава от него. Изразът "Виж кои са му приятелите, за да го разбереш що за човек е" казва същото. "Виж какво чете, за да го разбереш що за човек е" е също толкова валиден израз.
Когато твърдя, че ми допада възгледът за света, който се предполага, че стои в основата на филмите на Висконти и Дзефирели, аз се определям като синонимен по отношение на тях. От друга страна, определям себе си като крайно антонимен по отношение на филмите на Пазолини, но ги гледам, защото дълбоко в себе си откривам нещо общо между вижданията на Пазолини за нещата и своите виждания.
Когато не откриваме нищо общо, тогава решаваме, че това не е нашият човек/текст.
"Удоволствието от забранените текстове" - ето интересна тема, по която бихме могли да дискутираме. Нарушаването на табутата винаги е била вдъхновяваща тема за дискусия.
Тема № - 34 Коментар № - 3376 Борислав Георгиев - 2010-12-01 08:30:54
Наистина можем да свържем двете теми от последните два тура на форума: за четенето и за ненашето в нас.

Четенето е сред най-ефективните начини за моментно снабдяване с някакво желано ненаше, а при тези читатели, които останат по-дълго време при някой текст - и за по-трайното му усвояване. Ето, Борислав повдигна темата за любимите текстове, и изброи кои са неговите, при които стои, но не разви въпроса какво всъщност представлява един текст да ти стане любим. Дали не е това, че понякога започваме да смятаме, обикновено след няколко прочита на едно и също нещо, че ние, които искаме да говорим с някакви свои истини, и текстът, който също говори със свои истини, образуваме благодарение на свалените граници между мое и немое по-убедително говореща двойка с моментна обща истина? И дали това, което се случва при заобичването на текст, не е принципно същото, което се случва при заобичването на някое същество?

След като прочетох сега коментара на проф. Богданов, останах с впечатление, че утоляването на глада за ненаше посредством четенето съдържа и един вид парадокс: грижа ни е да ставаме различни, но разбираме различието си основно като това да имаме повече ненаше, отколкото има онзи, от когото искаме да се различим. Това "повече" може да бъде, изглежда, от всичко: повече небългарски думи в речника ни, повече пътувания навън, повече титли, повече прочетени книги и т.н. Та затова си мисля, че наличието на ненаше в нас представлява не само неминуемото, както посочва проф. Богданов, но и желаното понасяне на общото в името на активното различаване от него.

За да опитам да обясня по-точно какво имам предвид, ще дам пример и с текста, от чието начало Кастор цитира: незавършеният роман на Труман Капоти "Сбъднати молитви". В последната глава на романа, "Ла кот баск", героят стои на маса в хай-лайф ресторант в Ню Йорк и заедно със своята събеседница обсъждат гостите на ресторанта, разказвайки си истории за личния им живот. Всичко в тази дълга и много свързана сцена тегли към това да се види различието и чрез него да се посочат по-общи йерархични класове: от марката и реколтата на шампанското, което се пие, през тоалетите, до мястото, на което ще те настанят - клиентите, настанени до вратата на ресторанта, обяснява Капоти, са по-елитни от настанените на вътрешни маси и т.н. Обаче структурирането на различията в тази ситуация, степента, в която се вижда, че някой владее изкуството да притежава повече от някакво ненаше, зависи принципно от това, че в едно нещо, повтарящо се като мотив в разказваните интимни истории за посетителите, той е като останалите, от които иска да се различи: много лесно се свързва с другите, но не може да образува трайна и щастлива заедност с тях. Оттук и един от най-критичните възгледи на Капоти за светското общество: че модерната ценност, която се нарича "право на интимен живот", е просто едно надуто усилие да не си банален и един и същ с другите, заплащано прескъпо с цената на това, че си.

Та оттук и за удоволствието от четенето на забранени текстове. Изпитваме удоволствие да ги четем, може би защото по особен начин нарушаваме тази ценност, която иначе признаваме - правото на личен и интимен живот и по-общо правото на пазене на някакво различие, независимо дали различието на индвидидуален или държавен субект.
Тема № - 34 Коментар № - 3375 ГГ - 2010-11-30 23:19:37
На фона на това небивало събитие, наречно от някои “скандал“, във връзка с публикуването на милиони дипломатически телеграми на Държавния департамент на САЩ, мисля, че днес едно огромно мнозинство от жители на тази планетата четат тези писания или поне слушат коментари за тях. Не искам да отклонявам Форума в политическа насока, но заговарвам за нещо актуално, по причина, че става дума точно за ЧЕТЕНЕ.

Днес можем да четем това, което тези, които са го писали не са знаели, че обикновените граждани няма значение какъв език говорят, един ден ще го прочетат. Затова и може би не само заради това, в тези текстове има неща, които шокират. Например какво мислят едни важни в световен мащаб политици за другите политици, какви тайни ходове се планират и правят и как това, което се казва официално не съответства на това, което е замислено и направено за интерес, чий интерес? се питам, ако интересът на дипломацията трябва да е националният интерес на държавата и на избирателите. ООН също не се спасил от шпиониране. Дипломацията и международните отношения са на път да затворят една страница от историята си да бъдат толкова привилигеровани, че да правят каквото си искат с държави и хора, а ние читателите сме тези, които печелим. Четем, за да разбираме и разбираме, че много добре разбираме това, което е политика и това, което е политика на уважението към всички граждани и държави на планетата, а не политика на лицемерието и защитата на някакви тесногръди, егоистични и толкова малко хуманни интереси.

ЧЕТЕНЕ! Обичам да чета, особено това, което ми е забранено да чета. Дмитрий спомена за забраненото в своя последен коментар. Но ето сега вече тайните ще станат не тайни, това е неудобно за някои, най-вече за замесените в този наистина скандална история. Но печелим ние, гражданите-читатели. Разбира се, печелим нещо временно и след това отново ще бъдем в друга ситуация и не се знае тя какъв нов проблем ще донесе и дали ще се справим с него. Но това, което става сега в този момент, мисля си, че е нещо добро в перспектива. Планетата има нужда да се отпуши от неща, които са за изхвърляне - както отровни газове, така и отношенията между държави и държави, политици и хора, които се градят на неуважението. А в този свят има толкова неща, които също имат нужда от ревизия за да заздравеят. Проф. Богданов писа за човешкото тяло, което е с “със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото“. Тялото на нашата синя планета, също има нужда да бъде включено в нашите размисли.
Тема № - 34 Коментар № - 3374 Анета де ла Мар - 2010-11-30 16:34:25
Винаги са ми изненадвали неочакваните титулни текстове на проф.Богданов. Както и последвалите ги изненадани коментари.
Другият. Темата ...забранена.
Иначе цялата "древност", или, ако по-легитимно казано, класиката е изцяло образ на другото. И не би трябвало да се търси друг
Но има особеност на текстовете на проф.Богданов-не просто многоплановост. Това е 2х2=4.
Тайнствеността, припознаваната отдалеч, както животните в енциклопедията, цитирана от Борхес е уголемена от Фуко.
В класиката, колкото и да е далеч за мен, това са огледалните образи ...без да има съответните устройства. Водата-течаща, стояща,разлята случайно, изведнъж открива образа ми ...като друг, като отражение. Не текст, не разказ - впечатление!
Тема № - 34 Коментар № - 3373 Дмитрий Варзоновцев - 2010-11-29 23:13:55
Чудя се, дали е толкова важно да споделя кои книги помня и кои не. Дали са мои или не са.
Дали са оставили белези в мен, или просто са линиите на чуждото в мен.
Може би годините четене и пресмятане превръщат моето пространство в сбор от множество немои. Не ми се струва удачно, да ги нарека чужди, защото малко или повече са станали част от това пространство. От моето.
Дотолкова, доколкото чуждото е друго, странно и непознато, външно, понякога твърде и далечно.
И в същото време не-свое, не-мое....ама и мое, защото е станало част от мен.
Кое е свързващото, в тези линии, ако не моето разбиране, запомняне и забравяне.
Вътре в себе си си мислех, кое свързва всичко в мене?
И си спомних за Сократ (защото вчера пак си препрочитах забравеното), и неговият въпрос - "Ерос не е ли, първо, любов към нещо и, второ, любов към това, което в момента липсва?"
Следователно тези оригиналности, за които говори професор Богданов, са резултат от това, което в момента имам и от това, което нямам. И ми се иска.
"Ако можех да правя каквото искам, щях да отида до центъра на нашата планета Земя, за да търся уран, рубини и злато. Щях да изкопая и съхранени чудовища. А после щях да замина на село." - казва Флори Ротондо!

А пък аз винаги съм смятал, че поезията е храна за любовта, мис Елизабет!
Тема № - 34 Коментар № - 3372 Кастор - 2010-11-29 23:09:46
Добавка към пасажа за "Ромео и Жулиета" на Дзефирели: може би, затова никога не съм изпитвал терзанията на героя на Томас Ман/Лукино Висконти от "Смърт във Венеция" за природата на красивото: никога не съм бил привърженик на идеята, че красивото може да се съзре само умозрително - красивото е тук и сега, в емпириката!
Тема № - 34 Коментар № - 3369 Борислав Георгиев - 2010-11-29 11:32:46
Този текст на професор Богданов го възприех не само рационално, но го усетих и емоционално – нещо, което за първи път се случва с мен по отношение на заглавен текст в този форум, - при това не само защото професор Богданов е казал топли думи във връзка с едно от участията ми форума, за което, разбира се, му благодаря. Да - имаме нужда от топло говорене във форума. Така или иначе - формира се форумна общност и тази общност се нуждае от топло говорене. Харесва ли ни или не - ние също се нуждаем от своята си „социална мрежа”, където да бъдем себе си в разсъжденията си (повече) и в емоциите си (по-малко).
По отношение на „Аз” и на „Себе си”: „Себе си” е функция и от текстовете, които носим у себе си и въз основа на които формираме големия текст на живота си, който един ден да стане основата, върху която да напишат нашата епитафия.
В този смисъл е добре да разкажем за своите библии – всеки от най има най-малко една книга, която неотлъчно стои до възглавницата му и от която той всяка вечер, преди да заспи, прочита по една-две страници или любими пасажи, въпреки че ги е чел многократно. Като пиша това, си мисля за един персонаж от романа на Уилям Уилки Колинс „Лунният камък” (чието име не си спомням, но той беше икономът на дома), който намираше решение на всеки един проблем – личен, междуличностен и обществен – в „Робинзон Крузо”. Та - всеки един нас, мисля – е намерил своето „Откровение”/откровение в огромната Вавилонска библиотека на Борхес, която е без начало и без край; която не е дискретна, а континуална.
Към днешна дата и час, какво стои на нощното ми шкафче? Дилогията на Робърт Грейвз („Аз, Клавдий”, „Божественият Клавдий”, Удхауз („Стрихнин в супата”), роман на Агата Кристи – не от най-известните й, „Майстора и Маргарита”. Ама че еклектика...
Човек по природа е еклектичен. Човешката природа е еклектична. Както пише проф. Богданов, всяко едно човешко тяло, включително и собственото ми, има дълга-предълга история. Всяка една човешка душа също така има дълга-предълга история и тя е функция от устните и писмени текстове, с които животът ни е сблъсквал. Но във всички случаи винаги е бил налице поне един текст, един автор, една традиция, които са оказали доминиращо влияние върху нас при формирането ни като личности.
Аз например отраснах с приказките на Братя Грим и на Шарл Перо и те несъмнено са повлияли върху начина, по който възприемам и усещам нещата и хората. Като студент вече, ми попадна книга на Ерих Фром, в която той твърдеше колко е пагубно да се четат на малките деца приказките на Братя Грим, тъй като насаждали у тях Едипов комплекс. Може и да е прав...
Наскоро пък с мои състуденти стигнахме до извода, че цялото ни студентство като че ли премина в непрекъснатото препрочитане на „Майстора и Маргарита”, в непрекъснат разговор около апокрифния вариант на Христовите страсти, който Булгаков е заел, според изследователите, от апокрифното евангелие на Никодим и според който лоши хора на този свят няма. И досега смятам, че всъщност е така – лоши хора няма, има невъзможност да разговаряш топло с един или с друг човек, за да можете да осъзнаете и двамата, че има повече неща, които да ви свързват, отколкото да ви разделят. Може и да съм наивник, но така аз виждам нещата.
Когато дъщеря ми беше 12-годишна, вдъхновена от филма на Дзефирели „Ромео и Жулиета”, прочете на един дъх целия Шекспир, без никой нарочно да я кара да прави това: първо, превода на Валери Петров, а като понаучи английски – и в оригинал. И тя наистина започна да възприема света по шекспировски – та и до ден-днешен. Този филм също беше оставил у мен дълбоки следи, защото на 12-13 години видях на практика с очите си какво е красотата, без някой поучително да ми обяснява или да ми разказва за нея - целият филм е съставен от оживели Ренесансови картини. Може би затова никога не харесах „Декамерон” на Пазолини.
Под влияние на близки приятели на родителите ми открих за себе си Илф и Петров и от тогава се породи у мене стремежът ми да събирам малоумни обществени надписи от вида на „Забранено е къпането със сапун! Глоба - 10 лв.” Въпреки многобройните опити за въздействие обаче, никога „Швейк” не стана моята книга. Виж – „Автобиографията” на Нушич (особено в превода на Боян Ничев) е също така книга, която спокойно мога да обявя за „настолна”: „Деца, представете си кораба на хоризонта, който не се вижда” или пък пасажът за професора от Белградския университет, който толкова се страхувал от плагиатство – както бихме се изразили днес, че през целия си живот не написал нито един ред...
Дълъг разказ би се получил, и ако започна да споделям за музикалните текстове, които са ми повлияли да изградя „Себе си”, но и до ден-днешен смятам, че „Риголето” и „Лучия ди Ламермур” са перфектните партитури и либрета. Зад тези либрета, разбира се, стоят сериозни драматургични и епични текстове.
Преди около две години случайно открих за себе си партитурата на Рихард-Щраусовата „Саломе” и останах доста изненадан, когато прочетох, че либретото всъщност е немският превод на Оскар-Уайлдовата драма „Саломе”. Уайлд и Рихард Щраус на пръв поглед ми изглеждаха несъвместими, но когато чух и видях за какво наистина става дума (в една великолепна постановка на „Ковънт Гардън” от 1979 г.), разбрах, че тези двамата наистина са били родени един за друг и че това за мен лично е върхът, до който музикалната драматургия може изобщо да стигне.
http://www.youtube.com/watch?v=pyfqN8WFiuM&feature=player_embedded#!


Тема № - 34 Коментар № - 3368 Борислав Георгиев - 2010-11-29 11:20:18
Много хубав текст. Не само хубав, в него има и нещо ново, което не е толкова различно от другите текстове, но със сигурност е ново. Отбягва ми думата, която трябва да използвам за да охарактеризирам тази новост. Само знам, че това, което ми прави впечатление, е свързано с тази мнгопластовост, която проф. Богданов постига в текстовете си, обаче сега тя е станала по-друг начин.

И тъй като все коментираме нещо от текста и не успяваме да построим голям панорамен коментар, аз ще следвам традицията, без да успея да пиша за всичко, което ми заинтригува. Дори се замислих, как да коментирам един така свързан текст, без да се окаже, че го разглобявам? А не искам нищо да разглобявам от този текст, но искам да заговоря за това, което ме кара да се чувствам по-пълна, по-съдържателна (по думите на проф. Богданов) след неговото прочитане.

Първо, това идва от самата идея за свързаността, която разбирам в корелация с това, което е протичането. Колкото по-голяма свързаност постига авторът на един текст, толкова по-ясно видимо се дава протичането в този текст. А който чете текста, следи тази свързаност и я усеща като протичане. В последствие читателят сам се заразява от нея, защото както каза проф. Богданов: “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето.

Пълната реалност, която е временна, съществува моментно и затова ни задължава непрестанно да я търсим на различни места. Но разпознаването ѝ става, когато може да се открои разликата между нещо, което е пълно и дава идея за цялостност, за единност в противопоставяне на това, което идва като накъсано, раздробено, дори начупено. Може би затова музиката е добър пример за свързаност. Но не всяка музика е пример за ненакъсаност.

Идеята за “масива на старото нелично“, което е в нас и не ни позволява да разбирaме собствената ни оригиналност, ме накара да се замисля колко малко сме подготвени в съвременното общество да видим това. А “масива на старото нелично“ като че ли по-лесно се е откроявало в традиционното общество. Но разбира се, не го казвам, защото съжалявам, че не живея в традиционното общество, макар да съм го срещала като такова именно в това общество.

Завършвам с това, което казва проф. Богданов, че “живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини“.
Преминаване, движение, начини, много начини.
Чувствам един дълбок оптимизъм в себе си след прочитането на този текст, оптимизъм, който в този случай е синоним на пълнота.
Тема № - 34 Коментар № - 3366 Анета де ла Мар - 2010-11-29 05:40:08
Това припомняне на божественото, ме върна към въпроса кое е мое и кое немое. Доколко моето тяло и моята душа тук и сега търсят заедно и поотделно себе си. Спомних си един момент, когато влязох в Храма, светлината ме обля от някъде, а образите ме погледнаха приветливо и усмихнато. И като че ли се сгуших в прегръдките на множество ръце, протегнати към мене. Оттогава търся Божествената светлина навсякъде.
Линиите на чуждото в нас са много - казва професор Богданов.
Тези линии се преплитат, обвиват ни като смъртоносен бръшлян, и правилно не можем да повярваме, че битието ни протича просто, както ни убеждават.
Дали преплитането на тези множество линии, значения и стойности, остойностяват моето тук и сега, или обратното. И ако е така, то дали моето е мое, или пък аз съм резултат от всичките преплитания.
Ако моето сегашно съществуване е предопределено от тези линии, то и бъдещото ми съществуване е "предопределено и предварително дадено".
Тема № - 34 Коментар № - 3365 Кастор - 2010-11-29 01:09:26
Благодаря на професор Богданов, че ми изпрати този текст днес. Денят ми с него започна красиво и някак по-спокойно от разкъсването, че не мога да напиша смислен коментар по предната тема – въпреки че обичам този текст за четенето, както и другия – по-голям текст от “Европа – разбирана и правена”, както и текста за Фройд от “Отделно и заедно”. Изненадата ми днес беше същата както по темата за любовта. Всички разказват любовни истории – но любовните истории не са само настоящите, нито пък миналите, а са онзи андрогин, който трябва да се проектира – също като предсказанията – бъдещият андрогин, този, който вече разделен, се прегръща, за да се срасне и са този разказ, който трябва да бъде прочетен толкова правилно, че да построи бъдещето и да се създаде някаква най-после конкретна реалност. Тази правилност на разбирането не следва точна система – защото любовта и разбирането, които в старогръцката литература съвпадат едно с друго, и съвпадат също така с разказа и с лудостта – защото конкретният свят се ражда, първо в разказа, а лудостта е онази наша същност, която ние не успяваме да разберем, отдалечени от зърването на божественото – не следват система, по която да се реализира, а се преобразяват в свободата – това е нещото, за което не сме се сетили – но и което е страшно трудно за сещане: проектиранията и моделиранията на реалности, такива, каквито трябва да бъдат за всеки от нас – и не само за нас, а за групата от по-ценни хора, към които бихме искали да се числим.

Много се надявам, това припомняне на божественото, с което професор Богданов ме събуди тази сутрин – да промени линейността на моето четене, така както го прави със Сократ във “Федър”. Защото ако просто трябва да чета един текст – това за мен няма да е от никаква полза – може би точно тази конкретност на четенето ме заби в предишната тема (също и осъзнаването на разликите в двата текста за четенето на професор Богданов – защото в текста във форума, той се опира на няколко имена, като допуска много малко себе си, докато в другия текст от “Европа” - собственото е някак по-развито и завладяващо и постоянно ме придърпваше) – непроектирането, загубването на нишката на несвоето, идентифицирането, загубването на старото нелично... Бях обещала на Леля да напиша и аз текст за дълбинното старо в нас, а два дни все не успявах да го извадя и формулирам – с достатъчно примерен смисъл, така че да става като текст и за друг. Разказах й, че най-вероятно някога толкова отдавна, колкото отдавна са се появили боговете като забравени предци – толкова от отдавна в мен се носят и живеят прорицанията и че без да искам всеки един разказ го превръщам в разказ за бъдещето, че вероятно затова мога да интерпретирам, че Дидима ми беше позната още преди да тръгна от София – също както на нея Самотраки, че в Херодот откъсите за прорицания сякаш са ми подчертани, че знам наизуст системата на жреците от “Закони”, божествената система на Платон - също, че обичам демоните и техните пространства. Разказах и, че това което много често сънувах, без да познавам, беше НБУ – но този ми разказ някак си не се превръщаше като разказ за всички...а по-скоро като разказ по четвъртата лудост във “Федър”...

Знаете ли, че прорицалището в Дидима и НБУ малко си приличат, дори на външен вид:-).

Не зная какво да кажа още, но зная, че новият текст е много мой и че неговите екзистенциални ситуации може би ще спасят и мен по-дълго и свързано да остана в личното и топлото. Страхотен текст!
Тема № - 34 Коментар № - 3357 vesselina vassileva - 2010-11-28 17:22:07
13  14  15  16  17  18  19  20  21  22 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 118310

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128837

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20947

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33581

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135438

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 97427

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30521

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18715

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 182259

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61836

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA