БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?
Росица Гичева-Меймари

„И същата свързана дължина във втория пасаж за квази-чалгата песен на Арети. Росица, защо не направите такъв заглавен текст по образеца на ненаучната наука, която разбирате полуразбиращо, както впрочем съвсем точно сте разбрала, че става и при мен?”

(Богдан Богданов в неговия форум – 2010-10-16 09:25:47)

Макар че това изследване е пряко свързано с научните ми занимания и се породи от тях, никога не можеше да стане научно с мен. Щеше да си остане само едно лично всекидневно-празнично удоволствие за цял живот, ако професор Богдан Богданов не бе пожелал да пиша за това във форума му и за форумците. Ще пробвам да подхвана откъдето съм свикнала – как е тръгнало и как е протекло, защото смисълът за мен се появи, натрупа и разля в дълго житейско (празнично и всекидневно) протичане, течащо и сега. Винаги съм предпочитала да разказвам как са се постигали смислите при мен, защото чрез разказите успявам и да ги формулирам, понякога.

Направих опит поне да започна научно, но не стана. Била съм студент по история (вероятно втори курс) в онази 1988 г., от която веднъж Ви цитирах пасажи от лекциите на професор Богдан Богданов по история на старогръцката култура. Бях слушала вече и семинарите на професор Александър Фол. Чрез тези двама „култови” професори, античният свят беше започнал да се поотваря малко и за мен. Не мога да си спомня дали съм прочела или съм чула от тях разказ за едно обвинение срещу Еврипид. Тези дни, след двадесет и две години, не можах да намеря в кой античен текст се споменава и го преразказвам по далечен спомен, вероятно неточно.

Еврипид бил обвиняван, че въвел в трагедиите си азиатски начини за свирене на флейта и някакво непристойно азиатско танцуване, в което се извършвали въртеливи движения на тялото от кръста надолу, които движения възбуждали сладострастно-похотливи желания у зрителите. Тези неща не се харесали на по-консервативно настроените атиняни.

Запитах се, да не би така наречените „belly dances” (кючеци и маанета) да не са турски (както се смята), а да са антични малоазийски или общо средиземноморски, и турците да са ги заели от културата на завареното население. Разбира се, тогава не можех да отговоря, но въпроса си го запомних и прибрах в чекмедже.

Свързах старогръцкото описание със съвременните кючеци и маанета, защото по онова време още нямаше чалга навсякъде и аз не я бях срещала. Кючек не само бях виждала, ами и нещо повече. Случи се на същата онази българо-гръцка сватба, на която разказвах че бях шаферка, и където бях извънредно впечатлена от гръцкото зейбекико. Тогава за пръв път видях леля си да играе нещо, което не ми хареса толкова много колкото гръцкото. Когато попитах как е възможно леля да танцува така неприлично с чужди мъже, майка ми ми отговори, че така са танцували някога в селото им, и че леля ми се била научила от баща им. Дядо ми бил първенец във всички танци, но най-вече в този и в ръченицата. Разказа ми също, как се бил преборил с мечка – изобщо научих че съм имала дядо-класически-героичен-образ (Орфей-Херакъл-Боримечка). Късно през нощта в малка компания, с известно отвращение, взех че се пробвах дали ще мога и аз да танцувам това странно нещо – нали дядо ми (на когото съм кръстена но не познавам, защото е починал малко преди да се родя) е бил майстор танцьор. Разказвам това, защото беше първият ми опит с немоето в мен, който си спомням. Оказа се, че можех да танцувам това неприлично и неприятно за мен нещо, включително да си кълча врата, което почти никой не го може. Само още веднъж го танцувах пак – когато ми хрумна, че танцът е древен и са го танцували в антична Гърция. През тази същата 1988 или през 1989 г. шокирах моята най-близка приятелка с казването и показването, че мога да танцувам кючек. Приятелката ми не можеше да повярва, че може да имам нещо общо с чалгата. Заявих й, че това не е чалга, а древен малоазийски танц, и че го мога, защото съм малоазийка (тогава вече знаех, бях разпитала баба си и даже бях чела нещо за малоазийските българи).

Забравих хипотезата за древния малоазийски произход на кючеците и силно се противях на чалгата до края на 2001 г., когато вече след като бях прибавила гръцката фамилия „Меймари” към името си, пристигнах в Елефсина. Още първия ден трябваше да участвам в сватба. Бях много любопитна, защото интересът ми към традиционните култури вече беше огромен и подплатен с немалко години работа. Неприятна изненада беше безкрайната поредица от кючеци. Попитах съпруга си, как се съвместява силното националистическо чувство на гърците с тази турска музика и танци. Макар че той е противник на всякакъв национализъм, малко засегнато реагира, че това са традиционни гръцки танци и музика и че не са турски. Е, как да не са, това си е кючек, ачик-ачик, пар екселанс, казах аз. Не, не било. Били „нисиотика” (островни песни), „гамотрагуда” (сватбени, но и „сексуални песни”) и „цифтетеля”. И той не ги понасял, но си били съвсем собствено гръцки. Не съм ли разбирала, защо нямал националистически чувства! Разбирах, и аз нямах. Тогава се сетих за моята студентска хипотеза и му казах, че сигурно е прав, поне за времето след Еврипид, защото Еврипид е бил обвиняван, че въвежда нещо като малоазийски кючеци на Дионисовата сцена в Атина. Казах още, че сигурно това са дионисови танци, вакхически, като между менадите и сатирите във вазописта (фиг. 1, 2).

Членовете на моето андрогинно разноетнонационално семейство, имаме нещо общо в произхода и културата, което си личи и отвън. Всички отбелязват, когато ни видят заедно, че някак си приличаме. Подозирам че е така, защото и двамата сме малоазийци. Родът на моята майка произхожда от с. Мандър (дн. Мурадийе), област Бандърма (древният Кизик). Селото се намира на около 40 километра на юг от Кизик, в югоизточната част на езерото Маняс, и на 160 километра на изток от Троя, в древната област Мизия с планината Ида, от която Зевс наблюдавал бойните действия на ахейци и троянци. Херодот казва, че мизийците са колонисти от лидийците. Не е ясно дали мандърци са местни или са преселници от етническата българска територия (по рупския диалект се разбира, че са южно-българи). Да са преселници ми изглежда по-вероятно, въпреки че баба ми многократно повтаряше когато я разпитвах, че „ние сме си анадолци и винаги там сме си живели, преди да дойдем в България”. Специфичният говор ме кара да мисля, че сме изселници от Неврокопско-Драмско-Пангейски (силно Дионисов древнотракийски) регион - има сведения за масови изселвания през ХVІІ в.

Родът на свекъра ми произхожда от град Бирги, гръцкия Пиргос, на около 80 км на изток от Смирна (дн. Измир), в централното южно подножие на планината Сипил, свещена планина на малоазийската богиня Майка, на чието плато точно над Пиргос се издига (и днес) Сарди – градът на Крез, столицата на лидийското царство (от където се били изселили мизийците). Градчето е било богато и известно, митрополитски център от византийско време. След изселването на гръцките бежанци през 1922 г. е поопустял архитектурен резерват, прилича на Созопол. Мястото е лидийско, но фамилното ни име Меймарис се оказа персийско - означава нещо като „архитект-строителен инженер”. Съпругът ми много пъти е поливал със студена вода възторзите ми от гръцката традиционна музика, на която той не е любител, но веднъж призна, че някъде дълбоко в себе си харесва „ребетика” – музикалната традиция на малоазийските гърци, и си го обяснява точно с произхода и традицията, със странното преминаване на нагласи и привързаности през поколенията без никакъв контакт с жива действителност. Вероятно заради това, все пак ми помогна в по-дълбокото опознаване и разбиране на гръцката традиционна музика. Като признателност (нищо от написаното тук нямаше да се роди без Йоанис Меймарис), първото парче, което слагам в текста е от филма „Ребетико”. Една от основните теми на филма е музиката на малоазийските бежанци.

Заглавното парче „При Тома” - http://www.youtube.com/watch?v=QR4avmuBDhY
Същото, но на погребението на главната героиня, изпълнителка на ребетико, родена в Смирна - http://www.youtube.com/watch?v=epWY3qDGow8

С много слушане и с опиране на ”спомени” от нашите малоазийски предци, както и със случайно попаднали писмени и изобразителни извори, навлизах в темата за парченцата антична музика в съвременната традиционна балкано-анатолийска музика. Гърците, за разлика от нас, не са изоставили музикалната си традиция. И сега има много музиканти, които създават традиционна музика или композират съвременна музика стъпвайки на традицията си – традиционно етно, етно-рок, етно-джаз и етно-класическа музика. Има дори запалени чужденци като мен. Такъв е Рос Дейли, ирландец, който живее от тридесет години на остров Крит. Говори много сладко гръцки със силен критски акцент. Свири на лира, поддържа прекрасен състав (включително с българка - свири на сандури) и постоянно прави концерти и записи. Кани изпълнители и на други традиции – индийци, перси (трио на ударни инструменти „Чемирани” от Иран), туванци („Хун Хур Ту” от Монголия). Интересното на туванското пеене е, че един човек може да произвежда едновременно два гласа, а в общ план - туванците са от онези народи, които притежават традицията на оригиналните сибирски шамани. Ето някои от нещата, които съм слушала на живо в Елефсина - Рос Дейли е слабият висок келтски друид в средата, с русо-бяла дълга коса, облича се в бяло: Рос Дейли, „Хун Хур Ту” и трио „Чемирани” - http://www.youtube.com/watch?v=gCO3q6gur-Q
Туванската песен „Тъгата/оплакването на сирака”. Чува се пеенето на един човек с два гласа (все едно пее и свирка с уста, но всъщност прави и двете с гърлото си – шамански работи) - http://www.youtube.com/watch?v=WQ-cHg3PuBA

До тук бяха празничните моменти. Следващите моменти са голямо множество и се случваха във всекидневен контекст, поради което няма какво особено да им се разказва. Случваха се докато готвех, миех, отглеждах гардении, лимон, нерандзи, лаврово дърво, кайсия, асма с грозде и рози в градината, или се занимавах с кучето. В Гърция слушах постоянно радио, за да уча и езика. И друг път съм споменавала за „смисленото всекидневие”, на което винаги съм се наслаждавала. Докато върша каквато и да е автоматична работа или не върша никаква работа, в ума ми непрестанно протичат всякакви реалности – мои, чужди, немои-мои, минали, проектирани в бъдещето, смесени. А музика обичам да тече паралелно с каквото и друго да правя. В Гърция това ставаше силно и продължително, защото само там имах време да върша домашна работа, и умът ми беше дълго време свободен да се занимава с каквото друго може и желае.

Преди да заминем за Гърция в края на 2001 г.  у мен беше попаднал диск със съвременни интерпретации на антични музикални текстове. Бях го слушала многократно и тази основа стоеше зад свързванията ми, които винаги си остават несигурни, защото античните нотни текстове показват само тонове и ритъм - без темпо, настроение, продължителност на нотите и други важни подробности, които не знам как се наричат. Съвременните записи са доста свободна интерпретация, макар и върху автентичен нотен текст.

Някои от тях ми звучаха като музика на извънземни и с нищо не ми се свързваха – Хорът от Еврипидовия „Орест”, Делфийските пеани. Еврипид, съвсем очаквано, харесвам и като музика (толкова съжалявам, че нищо не се е запазило от „Вакханките”!). Първи хор от трагедията „Орест” на Еврипид - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=1
Неочаквано (или очаквано) - почти не мога да понасям да слушам делфийските пеани.
Първи делфийски пеан – http://www.youtube.com/watch?v=58Z9RFxJ1B8
Втори Делфийски пеан - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=3
Най-много обичам най-стария от запазените и най-великия античен поет-музикант – Пиндар, с първа Питийска ода, която ми помогна да започна да разбирам старогръцки: http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=4
Тя ми прилича на ренесансова музика, даже малко на барок (сигурно защото обичам бароковата музика). Тези свързвания, обаче, може да се дължат на факта, че нотният текст е запазен в късен средновековен ръкопис и може да е обработен в духа на по-късното време. Делфийските пеани са съхранени епиграфски - такива, каквито са били записани оригинално и сигурно затова ми приличат на извънземни. Такова е и „Оплакване на Текмеса” - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=5

Други антични парчета, обаче, веднага ми се завързаха с музика, която звучи и днес, макар че също е стара - византийската църковна музика.
Епитафия на Сикелос - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=6
Свързването не беше и трудно, защото разполагаме с доста на брой антични химни към богове от ІІ в., един от които дори посветен на Светата Троица.
Химн към Слънцето - http://www.youtube.com/watch?v=UnRd8fXdR0U
Химн към Светата Троица - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=7
Тази връзка се прави още по-лесно, ако човек е слушал достатъчно ранни византийски песнопения.
„Светлина на радостта (Фос Иларон)”, Атанасий Александрийски, ІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=pFJQNQ83s78
„Единородният син”, приписвана на император Юстиниан VІ в. - http://www.youtube.com/watch?v=SUXJEECQBAY
„Херувимски химн” - http://www.youtube.com/watch?v=vw8kb5zlSc8
„Достойно ест” на Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=Hpq5cPvdQZI
„Славословете Господа”, Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=nWsUbdsXLYY

Такива слушах всяка неделя от близкия храм на св. Параскева – повечето храмове в Гърция пускат живата литургия на високоговорители. И въпреки че тялото ми се съпротивляваше и не искаше да се буди всяка неделя в 7 часа сутринта, понеже певците бяха превъзходни, душата примолваше тялото ми да си събуди поне ушите, за да се наслади на ангелогласното пеене. Така, със заспало тяло, будни уши и душа, по четири часа всяка неделя свиквах и с византийския гръцки език. Е, вярно е, че понякога изнасилвах тялото си - ходех и слушах цялостно-блажено вътре в храма, а после го оставях да си доспи.

Византийската музика и пеене са сходни, съвсем обяснимо, с традиционна музика и пеене от широкия район около Константинопол – съвременна Тракия, но и северозападна Мала Азия, включително малоазийското крайбрежие. Започвам с примери от малоазийска Гърция.

Първият ще е приспивна песен от Смирна, изпълнена от Арети Кетиме в атинския театър от римската епоха, който днес се използва за концерти: http://www.youtube.com/watch?v=b7D3kNFlwHI

Тъжните малоазийски песни често са от Смирна - обезлюден и опожарен гръцки град през 1922 г., по време на голямата „малоазийска катастрофа” за гърците - война с Турция, в която над 2 милиона бежанци се преселват в континентална Гърция (заселват ги основно в Северна Гърция, която е обезлюдена от избягалите българи - македонци и тракийци). Песента е за дете, което се мъчи да отплува от опожарения град. С метафори е описано удавяне в буря: тялото на детето става лодка, а кърпата му - платна. Накрая моли да не му пишат писма, защото не знае писмената и му се доплаква. „Казах ти, и пак ще ти го кажа” - http://www.youtube.com/watch?v=Ze_AMsSghBs

Третата тъжна смирненска песен ще е „Дзиваери” (Сапфир) – пак за емигранти и бежанци. Пеенето на Арети тук е много „ранновизантийско”. Името на скъпоценния камък сапфир е старогръцко, в средногръцки се променя на „зафири”, турците го потурчват на „дзиваери” и гърците си заемат потурчената собствена заемка. Има много такива гръцки заемки в турския, които пак са се върнали в гръцкия. „Дзиваери” - http://www.youtube.com/watch?v=lj_YdBJyHiw

Ще предложа примери за „византийстваща” народна музика и от Гръцка Тракия:
Хронис Аидонидис на Олимпийските игри 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=UwbxQkpeC38
„Да бях птиче”, първата от двете песни (втората е танцова „Възцари се утринен царю” - към слънцето). Хронис Аидонидис пее в храма на Посейдон в Сунион - http://www.youtube.com/watch?v=ECwHcZBx8Tw
Като „византийстващи” бих определила и българските бавни рупски песни - тракийски, странджански, родопски (и на българите-мюсюлмани!): „Излеял е Дельо хайдутин”, Валя Балканска - http://www.youtube.com/watch?v=7lJYq6bjHTQ
Ще сложа и любими песни от тези, които майка ми постоянно пееше: „Заблеяло ми агънце”, Борис Машалов - http://www.youtube.com/watch?v=8g4D6rL0Q5M
„Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”, Галина Дурмушлийска и Теодосий Спасов - http://www.youtube.com/watch?v=ox2U25J9is0

За съжаление, повечето от съхранените нотни записи от античността са все в сериозни тържествени жанрове – химни към богове, оди за победители, трагически хорове, епитафии. Не можем да си създадем представа за музиката на дионисовите празници или на народните веселия и трагикомедии, като във филма „Ребетико”. Има само два музикални текста, които представят по-жизнерадостно настроение: едното е упражнение за китара, а другото, много странно и едновременно много типично за гръцката народна музика - химнът към страшната богиня на възмездието Немезида.
Упражнение за китара – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=8
Химн към Немезида - http://www.youtube.com/watch?v=jkTgkoOouhY&NR=1

Химнът към Немезида, с неравноделните си тактове, винаги ме е отпращал към неравноделните тактове в българската традиционна музика. Той прилича и на византийско песнопение, но не на ранните от типа на Ефрем Сирин, Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, които са белязани със силни източни (сирийски) влияния, а на по-късните - тези на Йоан Кукузел, в които силно се усещат мотиви от южнобългарска традиционна музика (македонска и тракийска), включително и танцова.
Силно неравноделният и с безсмислен текст (като дионисовите призовавания) „Терирем” на Йоан Кукузел - http://www.youtube.com/watch?v=ew-PvIat6-s
„Мистерията на чужденците”, песнопение посветено на влъхвите (магите) на Рождество Христово; не знам дали е Кукузелово, но е танцувално и ми е любимо колкото и „Терирем” - http://www.youtube.com/watch?v=vI2zpRz6qpY

Йоан Кукузел е живял в ХІІІ или ХІV в., не може да се изключи възможността да е ползвал славянски музикални мотиви. Поколебах се, дали да оборя това допускане, когато срещнах арменска традиционна музика в неравноделен ритъм, която прилича на нашата: А мом бар - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=9  Но тогава си казах: арменците са били заедно с българите в османската империя – сигурно сме си обменили нещо, особено през Византия и православието.

Големият шок и голямата радост настъпи, когато попаднах на сайт с музика на понтийските гърци, в който открих множество неща в неравноделен ритъм, някои от които приличат на нашите традиционни песни и танци, а други са съвсем същите. Вярно е, че много от понтийски гърци са живели в рамките на Османската империя, но тези по северното Черноморие не са. Отвори ми се голямо поле за изследване и едно откритие, което може и да няма научна стойност, но за мен е нещо специално.

Как е възможно да имаме еднакви песни и танци с понтийските гърци, след като не с всички от тях сме били заедно в големите врящи казани на Византия и Османската империя? Този обмен и взаимодействие следва да е станал в предвизантийско време, в античността. Селища на понтийски гърци по нашето черноморско крайбрежие има без прекъсване поне от VІІ в. пр. Хр. Днес, по-голяма група, която още пази своята идентичност е останала само в Созопол (включително в къщата на НБУ).

Така се роди хипотезата ми, че мога да се опитвам да идентифицирам остатъци от антична балканска музика, включително тракийска. Например понтийският „пирихиос” е почти идентичен с българска „ръченица” (мелодия, ритъм, стъпки, музикални инструменти), в частност с тракийската ръченица, разпространена както в територията на българска Тракия, така и в гръцка Тракия (не съм имала възможност да проуча турска Тракия). Гръцка ръченица „мандилатос хорос” от Драмско – http://www.youtube.com/watch?v=4uUPB92mItU
„Мандилатос хорос”, състава на Рос Дейли - http://www.youtube.com/watch?v=dy_kQ6v3VUo

„Πυρριχή” е име на прочут старогръцки танц, изпълняван от група воини в пълно или частично бойно въоръжение, подредени в редица. В редица танцуват и понтийските гърци, за разлика от тракийските българи и гърци, които по-често играят ръченица по двойки (еднополови и разнополови). По разнополови двойки танцуват пирихиос и понтийските гърци. „Пирихиос” в цариградската патриаршия през 1997 г. - http://www.youtube.com/watch?v=D5fsIXPeSmc
Смесено мъжко-женско пирическо хоро - http://www.youtube.com/watch?v=8oEPMOEX49w

И в България ръченица се танцува в заловено смесено хоро с крясъци, подскоци и тропания, например шопска ръченица - http://www.youtube.com/watch?v=puwltopomjw
Сцена с ръченица от стар български филм (Сиромашка Радост – 1958 г.) ми е останала като ярък спомен от детството (гледала съм го вероятно през 1978-79 г.). Запомнила съм го, защото съм чувала, че по подобен начин баба ми е пристанала на дядо ми - http://www.youtube.com/watch?v=NC_-jLPJcUA

Когато видях изпълнението на понтийския пирихиос на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., първо онемях. Традиционното мъжко облекло на понтийските гърци съвсем точно отговаря на описанието на тракийските воини в персийската войска у Херодот  (Hdt. VІІ, 73) – шапки от лисича кожа, както и на изображенията на траки и фриги в антична вазопис (фиг. 3.) - тесни панталони, ботуши и шапки от лисича кожа. Кожата е увита на главата, а край ушите висят опашката и лапите, завързани на фльонга. Макар не от кожа, шапките на понтийците имат същата форма: отстрани висят парчета, оформени като „животински лапи” (отляво, завързани на фльонга) и нещо като „опашка” (пискюл отдясно). Тесните панталони и ботушите също са налице, както широките кожени колани със запасани в тях ножове. „Пирихиос” на Олимпийските игри в Атина 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=5nNX0uegtZg

След първоначалното онемяване, започнах да пищя, че понтийската музика и танци са като нашите съвременни тракийски, че понтийските гърци са облечени като древните траки и фриги. Г-н Меймарис, за разлика от друг път, не се засегна. Каза, че и на него понтийските гърци не му приличат на гърци. Езикът им, обаче, е много архаичен гръцки, извънредно близък да старогръцкия, казват - до йонийския диалект. Може би са елинизирани варвари? Съвременните гърци не им разбират говоренето.

Най-хубавият пирихиос, който намерих, е изпълнен от т. нар. „акрити” (византийски гранични войски), бежанци, преселили се в гр. Серес. Тук са представени всичките сложни движения, които съм виждала да изпълняват и мъже-българи, танцуващи състезателна мъжка ръченица, като моя малоазийски дядо. „Пирихиос” на акрити от Серес - http://www.youtube.com/watch?v=w-ZE7YSy_Uk

И понтийските гърци използват гайда и тъпан, като тракийците. Също в неравноделен ритъм и много сходно с тракийските танци е хорото „Тик” - http://www.youtube.com/watch?v=BUJSfW6dUj4
Друг „Тик” със зурни, които придават известно турско звучене, но … инструментът е характерен и за Южна България, и Северна Гърция, не знаем колко стар, досущ като античен авлос - http://www.youtube.com/watch?v=r69LgKJBLnk
Подобен е понтийският танц „Дипат”, придружен песен на архаичния език - http://www.youtube.com/watch?v=UJH1-iydLEA

Най-характерният инструмент на понтийските гърци е т. нар. „кеменче” – като гъдулка. Бутилкообразната форма го различава от гръцката лира и гъдулката, но звукът и начинът на свирене не се различават особено от нашата гъдулка, която в Турция се нарича „класическо кеменче”. Всички капковидни гъдулки, лири и класически кеменчета имат за свой предшественик византийската (константинополска) лира, която пък има предшественици със същата форма в римската и елинистическата епохи.

И последната връзка, която направих между понтийските и античните танци, в частност - древнотракийските, е т. нар. „танц с ножове” (ΧΟΡΟΣ ΜΑΧΑΙΡΙΑ). В античността махайрата е жертвен нож (леко извит, като ятаган), а днес е името за нож изобщо – махери. Един от най-известните тракийски мимически танци е описан от Ксенофонт като изпълнен от траките в Пафлагония, Мала Азия (Xenoph., Anab. VІ, 1, 6). Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с ножа си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасят онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат. Описанието има само две разлики с понтийския мимически танц – съпроводът на флейта и липсата на помиряване между танцувалите воини.
Първи пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=DlKZfIrqscw
Втори пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=_9wrugyDIko
Трети пример за танца с ножове, майсторско изпълнение, но лошо качество на клипа - http://www.youtube.com/watch?v=mPpcF0XZxlg

За преход към последната музикално-танцова тема, с която всъщност започнах цялото изследване - за кючеците и чалгата – ще използвам клип с три тракийски хора в гръцка Тракия: Синкатистос, Цестос (Честото?), Мандилатос - http://www.youtube.com/watch?v=5136sC6ExsA  Може да се каже, че са си съвсем български хора (кой знае, дали не са и турски). Тракийската музика във всичките й държави прекалено много прилича освен на понтийската и на арменската (арменците също са понтийци!).

Може да забележите това в арменска традиционна песен „Хала, хала”, изпълнявана от любимата Арети Кетиме, заедно с гръцките арменци Хайг Язидзян и Тигран Саркисян, изпълняващи етно-джаз. Тук те си пеят и танцуват почти съвсем по традиционному – типичен кючек, като тия, които дядо и леля са танцували. Точно така си представям Дионисовите хорове след Еврипид насетне, включително ритуалните в древна Тракия, защото и днес в съвременната тракийска музика има такава в съвсем същия стил, включително и музикалните инструменти – тъпан, дайре-тюмпан, кастанети-кротала, цимбали-кимбала, зурна-аулос. Ако пееха на български, щях да кажа, че песента е българска. По същия начин можеше да е турска, гръцка и старогръцка - на еврипидовите лидийски и тивански „Вакханки” или на колхидката-арменка „Медея”. „Хала, хала” - http://www.youtube.com/watch?v=CBPkKhe0Euo

За кючека направих малко проучване. Нареченият на английски „Belly Dance”, е традиционен танц в арабските култури и Средиземноморието. Сред арабите е само женски и включва равностойни (и дори по-важни) движения с горната част на тялото. Египетската танцьорка Самия Гамал - http://www.youtube.com/watch?v=HIREFFmO1FY

В Турция и на Балканите танцът се играе и от жени, и от мъже, а има и различно излъчване – горната част на торса трябва да е (почти) неподвижна. На български използваме чуждото име „кючек”, което на турски се произнася „кьочек” (köçek oyunu), произлиза от персийското kuchak – „дете”, „младо животно”. В Турция името се е употребявало за младежи, изпълняващи функцията на дервишки слуги в еничерския корпус и сред последователите на хаджи Бекташ (общества на хетеродоксни мюсюлмани, последователи на бекташизма, е имало и продължава да има на Балканите, включително в България). Кьочек е име само на мъжките танцьори, докато жените, изпълняващи тези еротични танци, се наричат ченги Çengi. Ченги танцьорка, филмирана през 1898 г. - http://www.youtube.com/watch?v=ziOAYNqRjIY

Има исторически сведения за културата на кьочека и ченги от ХVІ в. (в пътеписи на европейски пътешественици – това е специално за Анета!), когато османските султани започват да я поощряват и да търсят изпълнители за дворцовите си забавления. Интересното е, че традиционно не се играе от мюсюлмани - танцьорите се набират от християнското население (най-много сведения има за гърци и арменци, по-малко за българи), понякога от еврейското и циганското население. Особено популярни кьочекчии през ХVІІІ-ХІХ в. стават гърците от островите, най-високо ценени са тези от Хиос. Като прочетох това, разбрах, че не без причина оприличавах островните традиционни гръцки песни („нисиотика”), на турски кючек, както и че мъжът ми е бил прав – това сигурно е традиционна гръцка музика. И днес хиоското нисиотико е ценено като най-добро, и наистина е хубаво, макар с кючекчийски ритми. Ще сложа онова прекрасно парче, в което Веси се влюби – винаги ми е звучало като бавен кючек, макар че типът танц-хоро се нарича сирто. „Във водите на Егея”, сестри Хадзидаки, традиционно изпълнение – http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28
„Във водите на Егея”, оперната прима Савина Янату и Василис Гиздакис, в съпровод на оркестър („симфоничен кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=0igRUOUDFrU
„Във водите на Егея”, в силно „византийстващата” интерпретация на Арети Кетиме („византийски кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=VX1S_30_s6M
И още едно изключително нисиотико сирто, „Аморгиански (от о-в Аморгос) брод” - http://www.youtube.com/watch?v=lAkHQfGSDtA

Инструменталният съпровод на кючеците е включвал: тъпан (с два вида кожи – козя и овча), зил (античните кимбали), дайре (античният тюмпан), класическо кеменче (византийска лира, гъдулка), ченг (не разбрах какъв инструмент), лауто (гръцки инструмент от типа на китара и тамбура), баглама (малка китара с три двойни струни, на която се свири с перо, традиционен инструмент на малоазийските гърци). Танцът е бил съпровождан и от песен, чийто текст понякога е разиграван мимически.

Жените танцьорки – ченги – тогава са били облечени от глава до пети, включително и със забулено лице, ако танцуват публично. Младите мъже, танцьори на кючек в османската империя, са имитирали жените-ченги - гримирали са се, носили са дълги разпуснати коси, обличали са се в женски дрехи (шалвари или поли), на кръста са имали широк позлатен колан, на който отпред са окачвали големи пискюли, които бурно да подскачат по време на танца. Имали са заострени шапки, чийто връх е бил завит напред (като трако-фригийската шапка в античността) и понякога е завършвал с пискюл. Танцът е мимически и често комически - разиграват се еротични и сексуални действия. Мъжете кьочекчии са били свързани и с хомосексуалната култура в Османската империя.

Аз пък, днес, свързах кьочекчиите с кукерите, които също се обличат като жени и имат вързани дървени фалоси на кръста. Изображения на такива персонажи има и по античната вазопис - представяни са да танцуват пред Дионис (фиг. 4.). Една такава сцена е определяни като илюстрация на Аристофановта комедия „Птиците” (фиг. 5). Самият Дионис е представян в облекло, подобно на малоазийските кючекчии (фиг. 6). Свързах кьочекчиите и със жреците на древната малоазийска богиня Майка, наричана от елините Кибела, които също се обличали в женски дрехи и са изпълнявали екстатични танци под съпровод на ударни инструменти. Намират се антични изображения представящи обредни (мистериални?) „кючекчийски” танцови пози и инструменти (фиг. 7, 8).

Ако само слушах тази музика без да виждам какво се танцува, щях да се чудя дали е понтийска гръцка, или е критска, или е българска.
Традиционен турски кьочек - http://www.youtube.com/watch?v=3Fr7nPtK-aI
Истанбулски кьочек със зурни, с танцьори облечени в традиционно облекло от съвременна Тракия - http://www.youtube.com/watch?v=wXuaw4rLM-8

Гръцкият кючек се нарича „цифтетели” (означава „да се движиш като змия” или „с две струни”). И тази дума е турска. Турското чифтетелиси прилича на кьочек, но е сватбен танц (ритуалният ”хиерос гамос”?), танцувано е едновременно от жени и мъже, както и сред малоазийските българи:
Турско чифтетелиси с мъже и жени - http://www.youtube.com/watch?v=Fa6pUbIRPI4
Турско чифтетелиси само с мъже - http://www.youtube.com/watch?v=ZfiMUoW7LHQ
Гръцко цифтетели Бурновалийско (Бурноваля) от филма „Ребетико” - http://www.youtube.com/watch?v=zxDwwXMzoWE

Ще завърша темата за кючека и маанетата със „Сала, сала” на Арети Кетиме.
Когато търсих песен, която да изпратя на пътуващите ни анатолийци, открих това даровито дете – Арети. Родена е в семейство на понтийски гърци. Нейното невероятно пеене окончателно ме убеди, че мотиви на древно-анатолийската музика са съхранени и в съвременна музика. Нещо, което съм усещала отдавна, но трудно приемах, защото днес тази музика се пее най-вече по чалгаджийски, а това ме отблъсква.

Прилагам линк към едно изпълнение, което ми изглежда като пиеска, чието съдържание, каквото го виждам, ще разкажа: „Сала, сала” на Арети Кетиме -  http://www.youtube.com/watch?v=Gr_lKHseyUY

Гърците обичат да правят телевизионни симпозиуми с песни и танци, изпълнители и публика, която често е на маса с храна и напитки. Такъв е и случаят от клипа. Започва да пее детенце-момиченце. Почти никой не му обръща внимание. В началото хората си разговарят високомерно, освен някакъв чичо, който се хили на детето с нечисти намерения в областта на секса и финикийските знаци. За публиката голям интерес и възторг с аплодисменти ще предизвика една леля, звезда на гръцката чалга, която се появява на края на първия стих с характерен рев и кючекчийски движения. Тя излъчва желание да научи прощъпулничето на полезни неща в пеенето. Публиката продължава да се хили и подрусва в седнало положение, но в началото на втория куплет някои избелени усмивки започват да позамръзват (с изключение на чичото с нечистите намерения). У някои се прокрадва усещането, че нещо не е както трябва. Все още нищо не се прокрадва у лелята-чалга-певица – тя ще се опита да „подкрепи” с пеенето си момичето, което очевидно не се вписва в очакваното. Направо го поправя – не така, моето момиче, ето така е правилното пеене на чалга. Цигуларят се опитва да я среже с очи, защото загрозява, но не успява съвсем.

На третия куплет всички от публиката гледат като ударени с мокър парцал – нищо не разбират, пулят се глупаво и малко недоволно, че някъде са си изгубили високомерието – с изключение на чичото с намеренията, който все така сластно се облизва зад зъби. За секунда камерата хваща друг слушател (с брада), който изглежда като замръзнал и ударен с мълния едновременно. Певачката-леля прави по-плах опит да се включи, изглежда започва да усеща, че ролята на учителка й убягва, но продължава да се усмихва покровителствено.

Идва екстатично дълго соло на гласа на Арети. Цигуларят пак порязва с поглед певачката – да не е посмяла да се включи. Камерата се спира за по-дълго върху лицето на мъжа с брадата, който единствен разбира какво става. Той поглежда в страни и вижда, че никой друг не разбира, и че има опасност той да стане единственият ревящ със сълзи в залата. И това е така, защото започва соло на една могъща анатолийска богиня Майка, излизащо от устните на момиченце, чисто като богиня дева. Това е трагическа песен и трагическо соло. Такива са почти всички песни на малоазийските гърци, на които съвременните им наследници похотливо се кълчат за пари. Това е песен като от старогръцка трагедия или от мистериален ритуал, песен за човешка смърт, божествена мощ и каквото става между тях. Само един от присъстващите разбира, може би и цигуларят. Лелята-певачка продължава да се фръцка и усмихва покровителстващо, макар че накрая и тя започва да се пули неразбиращо (както и мнозинството от публиката) какво прави това дете.

Детето дава ред на лелята-певачка, най-накрая чалгата ревва с пълна сила, публиката въздъхва успокоено, че странното нещо най-сетне е свършило и започва да подскача, да пляска, да се кълчи и да се кефи на това, което си знае и може. Не виждаме дали мъжът с брадата се е разплакал. Арети подарява накрая, освен божествен глас, и една щастлива прелестна усмивка, като че ли да ни накара да помислим, че и тя не разбира какво е направила.
*

Можем ли днес да се отнасяме към традицията си не по чалгаджийски?
В България – много рядко. Не че няма талантливи хора, а по-скоро такава музика не намира среда, в която да има успех. Хвърляме усилия да се мъчим да правим неща, които тепърва трябва да се учим да разбираме и съответно - правим с неумело имитиране, при това истински им се радваме. Загърбваме това, за което носим разбиране по наследство - носим го в телата си, и бихме го правили истински, оригинално, със смислена дълбочина. Теодосий Спасов произвежда такива неща от дълги години - не зная на колко души е известен и любим.
Theodosii Spassov and David Dorantes - http://www.youtube.com/watch?v=X56VQrYyLZs
„Лалица”, Теодосий Спасов с Янка Рупкина - http://www.youtube.com/watch?v=hPQ2UEx8ibg
Теодосий Спасов, импровизации - http://www.youtube.com/watch?v=GPezX1tEj3Q

Обикновено успехът на модерната музика, направена върху традиционната българска, се намира в чужбина. Сигурно повече чужденци, отколкото българи, са запалени по нашата музика.
„Притури се планината”, Стефка Съботинова - http://www.youtube.com/watch?v=HNmYUsJQyr0
„Планинска приказка”, Туванците „Хун Хур Ту” и „Българските гласове - Ангелите”на концерт с общия си албум в Белград (събрали се Орфей и сибирските шамани, но не в Тракия) - http://www.youtube.com/watch?v=gbUJy9_n9Hs
„Що ли?”, The Mystery of Bulgarian Voices от „Alone in the Dark” - http://www.youtube.com/watch?v=cq44F1iV8GU
„Вода”, Елица и Стунджи - http://www.youtube.com/watch?v=ozrMj-86lBk 
„Йовано, Йованке” на Найджъл Кенеди - http://www.youtube.com/watch?v=czBVb82JHm0

В Гърция нещата стоят различно. Много отдавна, композиторът на класическа музика Микис Теодоракис е намерил вдъхновение в традиционната народна музика и е създал купища гениални неща, освен познатото сиртаки от филма „Зорба гъркът” - http://www.youtube.com/watch?v=690_48tCzfE (Борислав попита кои книги са ни формирали – Казандзакис е една голяма стена-кораб на моята къща).
„Зобра гъркът”, изпълнен от симфоничен оркестър и хор, с диригент самият Теодоракис - http://www.youtube.com/watch?v=sW4XspoF7Z4
Заслужава си да видите що за човек е Теодоракис и телом – въплъщение на любовните лудости от Платоновия „Федър”. Двуметров мъж, критянин, зодия лъв с грива; когато дирижира е една подскачаща вятърна мелница като Найджъл Кенеди; като Казандзакис е сменял идеологии - комунистическа в ранните си години и дясна в късните си години (мнозина го осъждат за това – дреме му на музиката!). Става много популярен по време на военната хунта в Гърция 1967-1974 г. (равностойна на нашия „комунизъм”), когато е забранявано да бъде слушан, самият той е изпращан в лагери (острови) за политически затворници; казва, че там бил открил кладенеца на народната музика.

Пускам негова музика, изпълнена от симфоничен оркестър, хор и друг гениален персонаж – Григорис Битикоцис, силно десен, композиторът и изпълнителят на „Колесницата с два коня” като по „Федър” - http://www.youtube.com/watch?v=wn_I-kWU7EY  . Клиповете са от първия свободен концерт на Теодоракис през 1977 г. - със щастливи пеещи лица в препълнения театър Ликавитос:
"Слънце на справедливостта" - http://www.youtube.com/watch?v=TorYVReym-8
"Кръвта на любовта" - http://www.youtube.com/watch?v=hv8pj10MGi0
"Една е лястовицата" - http://www.youtube.com/watch?v=_QVbC0ZeKu4

Има и много други автори, които правят съвременна гръцка музика, гребейки от бездънния кладенец на тяхната си традиция. Слагам някои от най-любимите ми.

Сократис Маламас е в върл почитател на Пинк Флойд, прави етно-гръко-рок. Особено хубави са текстовете му – достойни за прочутото име, което носи. С първата песен започнах да говоря новогръцки без да го разбирам.
Зейбекикото „Мостът на Арта” - http://www.youtube.com/watch?v=fv3imvkwVYE
„Принцеса” - http://www.youtube.com/watch?v=FUjcnSXWUxQ
„Самодива” (Νεράιδα)” - http://www.youtube.com/watch?v=zKc-tagXm6Q
„Тирезий” (композирана от Танасис Папаконстантину) и „Тиасът”, изпълнени диво екстатично и античалгично - http://www.youtube.com/watch?v=XyJaNqvXdWI
Три песни, изпълнени с малоазийката Харис Алексиу и кипърецът Алкиноос Йоанидис, текат с инструменти и ритъм на кючек, но не са чалга, както заради внушението на музикалните текстове, така и заради словесния текст (безкрайно далеч от типа „русо гладно нема”) – "Всекидневните неща" - http://www.youtube.com/watch?v=LPv6geXLlbU
"Децата на площада" - http://www.youtube.com/watch?v=uOGCPiL1EJ4
"Остави лъжите" - http://www.youtube.com/watch?v=xtsEoJG9Wnk

Танасис Папаконстантину, също като Теодоракис, е гениален композитор с лош глас. Музиката му толкова много ми харесва, че покрай нея харесвам да му слушам и гласа. Първата песен ми е най-любимата и заради стиховете (той си ги пише): „… когато ми се умори душицата, да дойдеш да ми я вземеш, за да гледа от високо ленността на света и да бъде забравена, като на планините ланшния сняг”.
„Пехливан” - http://www.youtube.com/watch?v=vmcPDi_W0BU
„Андромеда” (бавен кючек) - http://www.youtube.com/watch?v=XRxmsLaBwRk
„Безсъние” (изпълнена от Янис Ангелакас) - http://www.youtube.com/watch?v=GG1n31OmFxU

Псарандонис, критянин, брат на прочутия Никос Ксилурис, ми се струва че прави директно антична музика, без никакви посредничества на Византия, Османска империя или Съвременност – звучи ми като извънземен, като Еврипид.
Част от филм за Псарандонис - http://www.youtube.com/watch?v=a4brQkXb8gk
„Тигрицата” - http://www.youtube.com/watch?v=Ufk6ANyUASo
„Зевс”, от диска „Идайската пещера” на живо - http://www.youtube.com/watch?v=89NgOOeW07g

Традиционни критски „мантинади”, състезания по съчиняване на музико-поезия, както по време на античния симпозиум, но днес, и на живо. Някои от нещата, които участниците казват, като да са извадени направо от диалозите на Сократ и Платон, или от нашия форум. Псарандонис: „на небето искам да се покача, над лудостта на света, за да видя дали има красоти”. Сестрата на Псарандонис: „нямам друго, освен едно сърце, а дори и то ми е чуждо, подарено е на едно мераклийско тяло”. Псарандонис: „Стихът ти носи образ и звук. Трябва да говориш с природата, с бога, защото тя (природата) е богът. И тя има всичкото. Ако можем да си говорим заедно с нея, да вземаме и да даваме, ако всичко е с пулс/ритъм, защото без пулс/ритъм нищо не е живо. Бог е самата природа, той е този пулс/ритъм, и хармонията подрежда само красиви неща”. Неизвестен за мен участник: „Аз мисля/вярвам, че думите имат повече съзидателност от плътта” - http://www.youtube.com/watch?v=rgYePxQ1SsI

Мислех да завърша тук, но редактирайки текста, чух и разбрах словата на една песен на Сократис Маламас, и реших да завърша с тях (буквален превод) и с нея (зейбекико).

„Казах ти всичко” - http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w

Много пъти ти говорих с пръст (земя) по устата,
казах ти всичко каквото научих – научих го с тялото.
Половината съм душа, половината – тяло, а преживяното ми е звярр,
Половин живот разпилях, за да живеят и двете.

Колкото и парченца да можеш да свържеш,
Не ще ти стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

Водата ме обичаше, но небето ме живееше.
Когато измервах какво мога – земята не ме побираше.
(поглед – „Дано ми бъде простено!”)
Ловувах красотите, а ме открадна тъгата.
Истините ми са - ти, когато плачеш, и ударите на сърцето ми.

Колкото и парченца да можеш да съединиш,
Не ще стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

---------------------------------------------------------------------
Илюстрации:

фиг. 1. Дионисови сцени върху червенофигурна амфора на Клеофрадес, V в. пр. Хр.
фиг. 2. Вакхически женски танци с тимпани (дайрета). Червенофигурна атическа ваза, V в. пр. Хр., Лувър.
фиг. 3. Трако-фригийска шапка от лисича кожа, тук в облеклото на амазонка, атическа червенофигурна вазопис от V в. пр. Хр.
фиг. 4. Танц на жена, маскирана като сатир с фалос, пред Дионис. Атически червенофигурен киликс, V в. пр. Хр.
фиг. 5. Сцена от Аристофановата комедия „Птиците”. Апулийски червенофигурен кратер, ІV в. пр. Хр.
фиг. 6. Дионис, в трако-фригийско облекло,  и Ликург, Апулийска червенофигурна ваза от ІV в. пр. Хр.
фиг. 7. Релеф с изображения на „кючекчийски” танци в мистериален контекст от ІІ в. Museo delle Terme, Rome.
фиг. 8. Детайл от релефа с изображения на „кючекчийски” танци.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
С това преминавам към много интересния, изкусителен и спасителен за мен, коментар на Георги.
Георги, формулирал си следните въпроси към мен:

1. „Дори да приемем, Росица, че музикалните парчета, които свързвате, имат общ смисъл благодарение на съдържателно или формално сходство, или пък, както е в случая - благодарение на интереса и любовта на този, който ги слуша, то можем ли да твърдим със същата убеденост, че и контекстите, в които тези парчета са породени и с които винаги вървят, са свързани?”
2. „… в редовия живот и в културата навсякъде около нас има такива изпразващи се и напълващи се отново форми като кукерските игри, които контекстът може да моделира лесно според функцията, която те трябва да изпълнят. Според мен случаят с изпълненията, любими на Росица, е по-скоро такъв, затова и бих се радвал ако тя сега разгледа връзката или липсата на връзка между контекстите, в които тези песни се появяват.”

Най-напред ще помисля малко как се прави смисъл.
Много съм съгласна с твърдението на професор Богданов в старите теми върху Платоновите диалози, че формата съдържа смисъл, макар и минимален. Причислявам го към първоначално влаганите смисли при правенето на нещото, в случая – музики и танци. Казаното и показаното съдържателно, също съставят някакъв смисъл, който също причислявам към първоначално вложените смисли. Тези два смисъла приемам, че реално съществуват, независимо от контекстите.
Контекстите привнасят още смисли, които не зависят само от създаващите музикално-танцовите текстове – те си витаят във въздуха на средата, в която се изпълняват музико-танците. Ще ги причисля към средата на смисъла – този смисъл, който не е нито първичен нито последен/краен. Наистина е много важен смисъл – на него се опираме най-вече при разбирането.
Третият тип смисъл ще дам право да правят преживяващите-изследващи музико-танците. За разлика от словесните текстове, музикално-танцовите се правят-повтарят-променят от онези, които ги правят-преживяват-изследват. За разлика от словесните текстове, които лесно могат да се фиксират в писмен вид и това се прави вече много хилядолетия, музикалните трябва да се изпълнят наново. Вярно, че сега имаме възможност да ги гледаме-слушаме когато си пожелаем, но това все пак е отскоро. И макар че ги имаме записани, не може да ги възприемем без телесно-душевно преживяване, не можем да ги приемем само с ума, без тялото. Музикално-танцовото задължително е в много по-голяма степен традиционно, защото не може да мине без предаване на цялата сложност на живо от човек на човек, устно-телесно. Затова мисля, че в него има шанс да се съхранят повече и по-забележими остатъци (парченца от фрагменти) от множество древни традиции. Друг е въпросът, дали някой ще ги забележи и евентуално - направи наново.

Сега по-пряко към въпросите за контекстите.
Моята любов към тези музики не се е появила спонтанно от самото начало. Постарах се да подчертая многократно това в текста. Даже ненавиждах като малка народните песни, които майка ми постоянно пееше. Дразнеха ме. Може майка ми да ме е дразнела с нещо друго, и от там дразненето да се е прехвърлило и върху народните й песни. Или излизах от стаята, като се разпееше, или тя трябваше да спре да пее, ако настояваше и аз да съм в същата стая. Може да е било начин да си осигуря седенето сама в стая, което много обичах, а майка ми – не обичаше. Не знам със сигурност.
За пръв път проявих интерес, когато учех българска етнография в първи курс в университета и трябваше да се зачета в текстове на песни. Като разпознах някои, чиито мелодии знаех, ми стана някак хубаво (сигурно, защото знам), после намерих и извънредно интересни текстове с прости мелодии и ... малко по малко се започна. Докато се стигна до там, че на третата година след като завърших университета се озовах на специализация във френската школа в Атина – съвсем сама, без да зная нито френски, нито новогръцки. Не че ми беше лошо или скучно: четях си по цяла нощ в библиотеката както обичах – съвсем сама. Обаче на петнадесетия ден, като се прибрах призори и си седнах в леглото, нещо ми стана и започнах да си пея тихичко под носа една от най-любимите песни на майка ми „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си” и да си плача. Тогава дори не можах да разбера защо си пея това и защо си плача, като съм на такова хубаво място и мога да си правя каквото най-обичам. Разбрах след десет години, пак в Гърция, когато цели две години не бях говорила родния си език. Плакала съм за липсващата огромна и основна част от душата ми, която може да съществува само чрез български език, явно и чрез традиционната музика, която уж в началото не обичах.

Какво съм преживявала тогава, когато съм си пяла и плакала? Освен смислите на формата и съдържанието, преживявала съм и много стари контексти – толкова, колкото съм могла да хвана (например, знаех, че лале, зюмбюл, гюл, кавал, челеби и др. са турски думи - бях го открила и преподавала в часовете си по османска история в една гимназия; знаех че тази музика е моя, понеже съм малоазийка; знаех, че става дума за симпозиум, още за любов, но и за смърт; сега знам, че сред растенията не се споменават психоактивни ;-) ).
Чрез традицията, като механизъм за предаване и съхраняване на култура (от поколение на поколение, устно, на живо и чрез вяра и практикуване), със сигурност се предават и парченца от контекстите. Няма как да не се запази нещо, понеже се предава на живо, в „риалити”, така да се каже. Традицията може даже да е толкова силна, че да предава, въпреки че обектът (аз) се е дърпал яростно двадесет години, не е харесвал и е бягал в друга стая.
Лично при мен пречупването стана с образование. Четейки за това и онова в стари контексти аз го разпознавах все повече и повече в разни музики в сходни или съвсем различни контексти. Можех да го направя, защото и без да съм искала, традиционното ми е било налято в тялото и душата (то така и се налива по аксиома). А го разпознавах, защото съм го била преживявала вече. Така пък разбрах, че съм преживявала много неща, които и древните са преживявали. И това много ме усилваше – в термините на професор Богданов. Ставах хиляди хора, които вече ги няма, защото разбирах, че като тях можех да усещам, пея, танцувам, да мисля-разбирам-не-разбирам, да обичам или не много да обичам, да крещя и дрънча на разни инструменти, да се смея и плача на разни работи. Особено удоволствие ми доставяше да откривам парченца от всякакви древни етно-културни групи и съвременни етноси в разни объркани контексти. И това ясно го казах и показах – или съм ампутирана от национализъм или никога да не съм имала такива белези. Харесват ми етно-обърканите неща, както ми харесват дълбоките-объркани неща.

Сега ще отговоря и малко по-научному, ако успея.

В текста визирах съзнателно, макар и не винаги много експлицитно, следните видове контексти на музико-танците, които подбрах да представя.

1. Културно-исторически (Античност, Източно Средновековие – Византия, Османска империя, Съвременност – Модерното време го прескочих).
Тези контексти не се сменят от вечерта на сутринта. Промяната става бавно - поне няколко века в древността и поне век в модерното време. Седем века трябват на античното християнство да си направи Византия. Предостатъчно за да може традицията спокойно да предаде чрез десетки поколения парчета от старите контексти на новото време. Османската империя изначално се основава на Византия. Да не би пък сега да не виждаме постоянно и навсякъде из Балканите очебъркащите останки (някои доста цялостни) от разни неща от времето на Османската империя? В Съвременността нещата се забързаха извънредно много с новите технологии, но ето пак отива много време - почти двадесет години на мен ми трябваха за да може изследванията ми за тази музика да бъдат представени в този 3D (както го нарекохте) текст с една седмица работа. Преди двадесет години трябваше да го работя по старите технологии сигурно ... двадесет години.

2. Традиционни.
Основният контекст, който е извънредно консервативен по аксиома и много малко се променя. Той пронизва всички останали. Неизменно присъства във всички културно-исторически епохи. И ако комунистите у нас се опитаха много успешно да го унищожат по всякакви начини (като не позволяваха на хората да празнуват; като пишеха книги, в които обясняваха колко са били тъпи традиционните хора да вярват на врели-некипели митове и идеологии, които отгоре на всичко бяха враждебни на социалистическо-атеистическата), и си мислех до съвсем скоро, до преди две-три години, че са успели – не са! Неочаквано за мен, и много радостно, последната година-две забелязвам постоянно засилващ се интерес у младите хора към разни традиционни ритуали и тяхното възстановяване. Въпреки огромната ми съпротива, ми се наложи да си направя Фейсбук профил преди два месеца. Тия дни съм залята от публикации на студенти и бивши-студенти-приятели, които са били на фестивала в Перник и са направили страхотни снимки. Преди седмица намерих у една бивша студентка изключителни фотографии от традиционна сватба в село Рибново, населено, както сигурно повечето от вас знаят, с българи-мюсюлмани. Колегата е професионален фотограф, направила е, без да осъзнава в началото, собствено изследване, което започнало като разходка из Западните Родопи. Изключителна находка за мен – никога не съм знаела, че и до сега булка може да се прави да изглежда като мъртва-мумия. Преди четири дни, на изпита по Антична религия, една студента изрази съжаление, че вече нямаме празници – такива хубави пълни и изстрелващи някъде другаде, както било някога с традиционните празници. Изпратих я да ходи в Перник да попразнува и да прочете двата текста на професор Богданов за празниците.
В исторически план.
Традиционната религиозност в античността почти съвпада с политическата религиозност – в някои области с тази на полисите, а в други – с тази на етносните монархически държави или на империите. Различията са малко и на повърхността. В християнските епохи, особено по византийско време, църковната традиция се опитва да се отдели и дори да забранява народната традиция (особено агресивно в каноните на VІ Вселенски Трулски събор, които са посветени основно на забрани и анатемосване на езически традиционни празници) – никакъв успех. Налага се църквата да си направи календар, в който да вмести народната традиция, да се примири с някои очевадни езически останки, а други, които са прекалени – просто да не успее да смаже по никакъв начин, въпреки че ги отхвърля напълно. В Османската епоха официално езичеството не е допускано, езичниците нямат право да съществуват, но скрита под плаща на християнизацията, езическите древни контексти продължават да съществува и да си се правят, и дори някои са успели да влязат в балканските варианти на ислямската традиция. Само по време на социализмо-комунизма (където го е имало на Балканите) аха-аха да успеят да се справят с традиционната народна култура, ама май не е станало.

3. Религиозни.
Както започнах да казвам в горната точка – традицията се вмъква и в контекстите на след-античните религии – от догмите до празниците. Някога, когато трябваше да спасявам душата си от неговоренето на български език, намерих изход в писане във форуми. Единственият, в който се допускаше да се говори нещо по-смислено и наукоподобно беше един форум за християнство, където можех да споря с всякакви видове християни – от такива, за които Христос е черен африканец, до такива, според които у християнския Бог няма само зло (!) (няма да им споменавам названията, за да не им правя реклама). Та, там можах да изложа някои моментни проучвания в какви големи догматични и практически теми православието и католицизма са заели антични концепции и практики; така че да разстрелям модерните секти с висините на духа в античността; да покажа на строгите евангелисти-като-първохристияните какво е Логосът (че не е една определена книга, която те четат в един много лош превод); да покажа на православните и католиците, че езичеството не е чак толкова лошо нещо – изобщо да не се срамуват; да покажа на войнстващите атеисти, че християнството не е някаква тъпотия „опиум за народите”, а нещо много дълбоко и объркано, както са всички хубави неща, и че някои вярващи могат и да са доста добре образовани като самите тях, че и повече. Обаче форумът го затвориха, защото явни надвиши позволеното ниво на образованост. И аз се върнах в България да си преподавам на студентите. Сега, понеже форумът е затворен, няма как да направя едно добро търсене и да си извадя текстовете. Пишех ги направо там. Затова сега всичко си пиша първо на хард диска.

4. Етнически и национални.
Понеже знаете, че не съм националистка, ще бъде лесно да отгатнете, че не смятам „нацията”, а даже и народността, за нещо древно, още по-малко реално съществуващо. Това, според мен е една изключително проста идея, която трябва да дава опора на просто мислещи хора как да правят общност със зли намерения спрямо други индивиди (не спрямо други общности дори). Примерът с филма „Чия е тази песен?” улучи десетката на този неразвит от мен контекст (неразвит, понеже не го обичам и няма да му правя реклама).

5. Езикови.
Тук ще бъда много кратка. Гръцкият език съществува говоримо и писмено вече поне четири хиляди години. Мисля, че това е напълно достатъчно като аргумент за тези, според които сходни или напълно еднакви смисли могат да продължават да се правят и да се свързват в продължение на тези четири хиляди години в територии, в които този език се е говорел.

6. Моят личен контекст. Дори и само той дава достатъчно свързан смисъл на всички наблюдавани контексти. Дава го, защото се основава на преживени, премислени и емоционално усетени факти (някои даже изтанцувани). Когато съм писала-конструирала, пак съм преживявала моделите си - от никъде не съм ги компилирала или преписала-позовала. Те не са несъществували-несъществуващи, а също са правени на живо, включително насочени към повечето форумци лично. Много от форумците, начело с професор Богданов, усетиха-разбраха и отговориха даже много повече, отколкото съм очаквала. Благодаря пак от сърце-ум!

7. Със сигурност има контексти, които съм представила несъзнателно. Много ще се радвам, някой да ми ги осъзнае.
7а. Разбира се, на първо място от тях сигурно е любовта. :-)

Уморих се, Георги, за днес.
Въпросите ти са чудни! Благодаря ти много! Ако не бях толкова стара и нездрава, можеше и да ти изтанцувам нещо.

Ще ти пусна един вариант на песента „Безсъние” на Танасис Папаконстантину – има хубав превод на английски и изключителен клип - http://www.youtube.com/watch?v=1Uz8g2AVRYg

ПП: На мен музиката и клипът ми харесват повече от текста, сигурно защото моите нощни безсъници не са празни, а сутрин спя прекрасно. Но все пак, хубаво е да се разбират и текстовете на песните. Ето на, Веси е харесала все такива, които бях попревела донякъде.
Тема № - 36 Коментар № - 4103 Росица Гичева - 2011-02-04 07:42:43
Нинел,
Много ми е драго да чета интерпретации на икономико-финансово-счетоводно-маркетингово-банково-разбиращ човек. Ти разбираш занимаващите се с хуманитарни области, но на мен ми е много трудно в твоите области, направо куцам и се препъвам. Чета и се наслаждавам, но ми е трудно да заговоря равностойно с теб. Затова изглежда пробвах с пеене и танцуване :-) без думи.

Благодаря на Борислав за вмъкването на интересната тема за един друг вид взаимодействия – от по-модерно време и откъм запад. Не съм се занимавала с тази епоха и тази посока, а включването на Борислав я отвори по парадоксален начин с толкова знаковите и символични песни като „Горда Стара планина – Мила Родино” и „Къде си вярна ти любов народна?”.

На доцент Варзоновцев благодаря специално за множеството разкази за казачока пръснати из коментарите му. Нищо не знаех за казачока, нямах никакво усещане, а сега вече започвам да го харесвам – щом една цяла нощ рових за казачоци, четох истории за казаци и много научих!
За балета също съм доста невежа и не мога да се включа. Само ще кажа, че ми допада позицията на Нинел:
„Майсторлък е това да вземеш едно не до там направено и изведено нещо от вън и да го направиш съвършено. Тогава вече, мисля, е твое.”
По повод „Останките”. В началния вариант на заглавието бях сложила думата „парченца”, с която визирах един стар коментар, в който не помня дали Крадла или Истинският Сократ (или и двамата) бяха харесали „парченцата от фрагменти”. Но започна да ми изглежда прекалено много дълго и подробно „Парченца от фрагменти на антична музика в традиционната музика на Балканите и Мала Азия” и го съкратих както го виждате. Стори ми се, че в „останки” се съдържат парченцата от фрагменти, и че заглавието ясно показва, че не си представям цялостни неща запазени също като в оригиналния или поне някой стар контекст.

С това преминавам към много интересния за мен коментар на Георги.
Тема № - 36 Коментар № - 4101 Росица Гичева - 2011-02-04 07:02:39
A propo.ГГ тук разнищи темата за памплиситета.
За мен това е темата за кейборда. Ползвам един върху много ...със съответните поражения.
Всъщност един памплиситет е нещо като цяла машина за писане.
На Гутенберг или "Рейнметал" не е важно. Важно че пише върху другото.
Тема № - 36 Коментар № - 4095 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-31 17:07:24
Извинявай Анета! Много. Не че "забравих" да ти длябогаря за поздрав. Збавих отговор, защото с "Аквариум" ме свързват много неща. Сега ГГ ги повлече с такава сила и ярост, че се наложи и аз да "спомням" ...памплиситета си върху музиката, по-специално, Рока. Аз се познавам със Стан Намин от незнам колко години. С Артем Троицкий дискутирахме доста смело в ефира на московското радио "Маяк". С лидера на "Машина време" учихме в едно и също училище, само че той с няколко класа по-малък.
Та ...Гребеньщиков. Плочите на Аквариум ги събираше дъщеря ми като малка. Аз го познавах преди да стане Гребеньщиков. Сложно ми е отношението. Това е положение, Анита. Душевно благодаря за поздрав и ...за спомен:-)
Тема № - 36 Коментар № - 4094 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-31 14:13:04
В крайна сметка, хванахме се за палимпсестите и каркасите затова, защото имаме развито усещане, за което обаче рядко говорим последователно, че формите и съдържанията на нещата не са едномерни и хомогенни, а образуват сложни исторически и синхронни напластявания, при които във всеки подходящ момент навън може да изскочи смисъл, който не се вижда на повърхността. Пример за това е описаното от Росица изпълнение на Арети: нещо в мелодията на песента и в контекста скрито се пренарежда по такъв начин, че наместо очакваната от всички веселба за момент от музиката изскача, като от бутафорна кутия за подаръци, забравеното и някак неуместно точно в тази ситуация трагическо усещане. След малко и аз ще дам пример за същото, но от филм на Уди Алън.

Оттук и едно допълнение към темата за каркасите: макар и опразнена, формата не забравя никога миналия си обитател, спомен за когото може да се обади в съвсем непредвидим момент.

Вече бях писал за филма на Уди Алън "Интериори" (1978). Вчера обаче го гледах отново през погледа на темата от форума. Уди Алън работи със същия технически и актьорски екип, от който се очаква да прави комедии в стила на "Ани Хол" или "Манхатън", снима на същите места по Източното крайбрежие, разглежда същите проблеми, типични за неговите филми: раздели, изневери, семейни бъркотии, депресии, комплекси, психоанализа и т.н. Това е рамката, в която общо-взето Уди Алън работи през последните 30 години. Да, обаче в този рядък за режисьора драматичен филм по много фин начин към тази вече утвърдена рамка е закрепена друга, с която тя влиза в особено отношение: на Чеховите трагикомедии, а също и на филмите на Бергман. В резултат двете рамки на филма постоянно се държат и като съдържания и в едни моменти сякаш гледаш филм на Бергман, "Персона" или "Шепот и викове", или пиеса от Чехов, например "Три сестри", изпълнени с темите на Уди Алън, в друг момент сякаш гледаш филм на Уди Алън, изпълнен с темите на Чехов и Бергман.

Това смесване е породило и уникалната минорна мелодия на филма, изпълнен с по-издължени и по-плавно преливащи сцени, по-меки и пастелни цветове, по-приглушена светлина, много пригладено съчетани интериори, на фона на които изпъкват ръбатостите в отношенията между тези, които ги обитават. Но все пак дори и търсена и поддържана като минорна, мелодията не може да бъде постоянно такава и в един момент, по време на брачното тържество в края, се обажда за момент много силно споменът, че гледаш филм на Уди. Новата съпруга на бащата танцува сама в ритъма на весела суинг мелодия и камерата следи, както в клипа на Арети, лицето й, а също и лицата на тези, които поуморени от тържеството седнали гледат танца й; нейното лице изразява плътно доволство, но и някакъв вид напрежение от това, че все пак възрастта, на която е, някъде към 60-те, леко приклещва тялото й и не й позволява да се отпусне същински в танцуването; е, приклещват го и погледите, които я следят донякъде изненадано, защото ролята на предишната съпруга е била тази на сдържаната и напълно овладяна кралица, донякъде укорително, че тъкмо този разпуснат танц не върви на интериора на къщата, подредена по вкуса на друга жена; та в кулминацията на своя танц новата съпруга всъщност прави това, което прави добрата комедия: за момент бутва и счупва рамката, в която е поставена, в случая счупва неволно една от скъпите вази, които майката е колекционирала.

Тема № - 36 Коментар № - 4092 ГГ - 2011-01-31 12:52:18
„Мълчанието(на устата)-разбиране съвпада с посвещаването-разбиране.”

А говоренето-разбиране както е при Платон?

Много е странно това - въобще връзката между разбирането и танцуването-посвещение, защото - както миналата седмица ми каза ГГ, всъщност на всички места става въпрос не за самите митически фигури - корибанти, а за техните поклонници. Така излиза, че разбирането и при говоренето е същинско отваряне нагоре: към другите светове; към магията; към митическото; към божественото; към предците... - но точно - според интерпретацията палимпсест - тези неща означават и отварянето към личния опит, а това по много интересен начин включва истинската история - уж за да заблуди, че нещата не могат да се отнасят към нищо друго, но всъщност това заблуждение едновременно още в самото себе си означава две неща - истинската история (конкретното контекстово) и магията (общото, което може да прикрепи към себе си всеки един контекст).

Така или иначе, това което е танцът е именно такова свързване на светове - било на световете на няколко души, било на света на отделния човек и някакъв по-висш свят. Сещам се обаче и за една интересна съвременна поговорка (уж смешка), че „танцът е вертикално изражение на хоризонталното желание” - има се предвид блусът като такова изражение:-) но по-мащабно погледнато - може и да е така за повече неща: вертикалното изражение на хоризонталното желание да означава божественото-митическо, което е личният опит.

Доста тълкуване ще трябва, за да може да се разбере, защо Платон си избира именно сравненията с поклонниците на корибантите - родени от дъждовната вода (от вертикално-хоризонталната връзка на небето и земята) и танцуващи като името на Атина Палада.
Тема № - 36 Коментар № - 4090 vesselina vassileva - 2011-01-31 11:59:10
Длъжен съм да се самопоправя. "Каркас" е заемка и в руски език. Ето речникова справка за тази дума, който ми се струва меродавна:
carcass, carcase [ˈkɑːkəs]
n
1. the dead body of an animal, esp one that has been slaughtered for food, with the head, limbs, and entrails removed
2. Informal, usually facetious or derogatory a person's body
3. the skeleton or framework of a structure
4. the remains of anything when its life or vitality is gone; shell
[from Old French carcasse, of obscure origin]
В други източници се посочва, че думата съществува в средновековния латински - carcasium.
Поднасям още веднъж съжаленията си за непълната информация в предишния си постинг.
Тема № - 36 Коментар № - 4087 Борислав Георгиев - 2011-01-31 06:17:31
Успях да проверя купищата задания и се връщам към Форума. Ностос.

Първо искам да се зарадвам на изключително ценния коментар на Георги, на когото ще отговоря специално и дълго - скоро. Благодаря му за важните въпроси, които повдига, а особено много – за приятелското чувство, което (ми се привижда да) прозира зад думите му.

Забавените отговори бяха стигнали до Веси с корибантите.
Много благодаря за посочените пасажи за корибантите у Платон! Трябваше да го прегледам целия, за да си ги извадя, когато би ми дошло времето да пиша за Корибантите. Сега си ги имам извадени :-).
Сигурно защото много се забавих, ми се струва, че на много от въпросите, които Веси поставя, някак е отговорено – от мен или от друг.

Само на едно ще обърна внимание – на възможността да се разбира без да се говори с думи. Такъв вид разбиране може да внуши музиката, но е много трудно да се сложи в думи, да се преведе в думи, поради естеството на разбирането – неизречимо е. Затова свързвам музиката с посвещения в мистерии, защото и разбираното чрез музика е неизречимо (или почти неизречимо). Мълчанието(на устата)-разбиране съвпада с посвещаването-разбиране. Такава е и връзката танц-разбиране – неразумна, неизречима с думи, неразбираемо разбиране.

Макар че музиката и танците, за които говорих, наистина да имат малко „обхващащо” въздействие, както разказа Анета за Шакира, която просто скочила на масата (и аз така направих, като дете), то все пак кючеците не са съвсем като корибантската музика и танци. Корибантската музика и танц докарват човека до състояние на транс, полудяване, обхващане от непреодолимо желание да се включи в изстъплението. Обхванатият наистина танцува като луд в продължение на часове. Има такива традиционни танци, които и днес се танцуват в изстъплено състояние. Ще дам два примера.

С първия съм много незапозната – дервишкото танцуване:
http://www.youtube.com/watch?v=lxdAfv7wFCY

Вторият вид ми е по-познат (заради четене, слушане и гледане, а не защото съм била обхваната лично) – нестинарското танцуване.
Нестинарите казват, че биват обхващани, че нещо неудържимо ги кара да танцуват (като им причинява страдание), когато чуват нестинарската музика - една единствена песен, изпълнявана традиционно на гайда и тъпан, но днес в Гърция, понеже трудно намират гайдари, се свири на лира и тъпан. Казват, че имат видения – Св. Константин ги приканвал да влизат в жаравата и ръсел с вода въглените пред краката им. После, на някои от тях говорел, и те на практика правят предсказания след танцуването в жаравата.

Имам един филм, който не намерих в ютюба - за гръцки нестинари, произхождащи от българска Странджа, от селата Кости и Бродилово. Изселили са се след 1922 г., при спогодбите за размяна на население между България и Гърция.
Гръцките нестинарски родове са съхранили и изпълняват ритуала изцяло – с жертвоприношението, обикалянето на свещени места, танцуването в конака и в жаравата, пророкуването и др. В България, казват, отдавна не се прави истински нестинарски празник. Не зная дали изобщо са останали истински нестинари-корибанти. Това, което виждаме по ресторанти или фестивали – пресичането на огнения мегдан тичешком няколко пъти - не е истинско нестинарското танцуване. Казват, че всеки може да се научи с малко тренировка. Истинските нестинари танцуват цял ден без прекъсване почти, а когато дойде ритуалният момент, влизат в разстланите въглени и тъпчат (понякога без изобщо да излизат), докато стъпчат-угасят и последното въгленче. Това е целта на занятието „танцуване в жарава”. Трудна работа, за която са нужни много хора, които да са обхванати-изстъплени-танцуващи в продължение на цял следобед и вечер.

Ако филма го имаше в нета, щяхте да видите всички ритуални моменти от нестинарския празник, с коментари от професор етно-музиколог - Георгиос Меликис, който е и потомствен нестинар. В неговия дом в Лангада се пазят нестинарските икони, кърпите и знаците, донесени от предците му от България.
Намерих само това парченце от филма - танцуването в конака на Лангада (професорът е висок, слаб, белокос, с очила и мустаци, синкава риза и голяма икона на Св. св. Константин и Елена):
http://www.youtube.com/watch?v=rpjD-unzg2I

Агия Елени от 2010 г., - http://www.youtube.com/watch?v=lHNCJmBiA54
Лангада, 2009 г., танцуването в жаравата - http://www.youtube.com/watch?v=he5HYlU5wP8
И тук идентифицирах професор Меликис – с червена тениска.

Филм за празнуването в Агия Елени, Сереско, от 2005 г.:
І част - http://www.youtube.com/watch?v=Lp2-X7vrOKE
Ритуалите в началото на обхващането в свещената сграда „конак”, започват през деня. Който се почувства обхванат, отива при телетарха и получава икона, „риза”, кърпа или друг знак, с който се танцува.
ІІ част - http://www.youtube.com/watch?v=LUQuiYDUHFs
Танцуването около и в огъня, до угасяването му – вечерта.

И през погледа на National Geographic - http://www.youtube.com/watch?v=aKhbjGKOSIA

ПП: Нинел и Дмитрий, много интересна дискусия (пак!) направихте, благодаря, ще пиша и по нея!
Ще отговоря и на днешната Крадла! :-)
Тема № - 36 Коментар № - 4086 Росица Гичева - 2011-01-31 04:29:58
Много е хубав въпросът, който доближава контекстите, интерпретациите, палимпсестите и каркасите. Имам поне три песни в текста на Роси, които са значещи и за мен.

С песента "Във водите на Егея" -

http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28

Роси ни изпрати за Йония и сега тя ми звучи точно като пътя по Йония - с всичките му разнопосочности и послания, краища и нови начала, с възвърнатата ми способност да виждам хората и острата идея, че може би, без да съм разбрала на момента, това, което преди съм проектирала като мисли, като думи, като някакви мечтания - въобще без да съм подозирала - вече ми се е случило - и се е случило. И се случва като в един път, по който се разбира прорицанието - и проектирането съвпада със случването - така, както аз съвпадам своята история с историята на идващия по Мюкале в Сарди Ксеркс и разбирам, че вертикалът, който в тази история не е към предците и не е към бог - е към автора, който е влюбен.

С пътуването в Гърция, пък, свързвам другата песен –

http://www.youtube.com/watch?v=wn_I-kWU7EY

- с конете от "Федър". Роси я включи в коментар към мен, веднага след като се бяхме върнали от Гърция (2009 г.) – а аз, току що, бях предала Крадла. Много обичах Крадла - защото тя: първо, можеше да си говори каквото си поиска - защото никой не я познаваше, а освен това всеки можеше да вмъква в нея собствените си очаквания и желания. Любовта ни – така да се каже – беше споделена. Аз и тя обаче бяхме напълно различни - но и по някакъв начин Крадла беше чистата "аз" - без стени и без идеологии. Всеки искаше от мен мейла на Крадла и всички й пишеха писма - за двата месеца и половина, в които тя живя каркаския си живот - я поканиха за какви ли не неща (при това – всеки тайно правеше своя палимпсест) - които мен нямаше как да ме огреят, по простата причина, че съм реална история, докато Крадла беше нещо между каркас и история палимпсеста – и всяка нейна нова интерпретация – както казва в една своя статия Кристин Брук-Роуз – ме изместваше. Така или иначе обаче – тя беше свързана и с мен – и точно това прави измислицата й - реална. Така е и при интерпретациите, и при писането на истории – винаги нещо е свързано с истинския контекст.

Третата песен, в която мога да вграждам собствен смисъл, е "Казах ти всичко" –

http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w

не само защото Роси я свърза много жестоко с темата за "Безредният ред...", не защото си представям напълно живо сюжета на разказа... когато попитах Роси – “А защо той говори с пръст по устата?” и тя каза: "Не зная защо така говори, може би са го бутали на земята и по устните му е полепнала пръст, земя, нали разбираш...", а защото всеки човек понякога казва неща, които не е казвал. Но понякога човек не казва неща, които иска да каже и да ги вмъкне в космоса на подредените казани неща – но няма как да ги каже, защото не знае как да проектира мястото им, не може да си го представи. Не знае кого ще загуби. Според мен, човек често пъти не казва неща, защото не знае кого ще загуби и дали няма да загуби точно тези, които обича, защото едва ли му пука за някои други, освен за тези, които обича. Аз, например, имам много неща, които не казвам и понякога трябва да се случат много неща, за да ги кажа, други пък сигурно няма да кажа никога. Но, според мен, за да се кажат някои такива неща, които човек не може да каже - трябва да има някой много ценен човек, на когото да ги каже. Може би дори, то пак не е казване, а разбиране без казване - все едно казваш на някого нещо, което той преди това още вече е трябвало сам да е допуснал и да владее парадигмата - и това, което ти започваш да произнасяш на глас да се подрежда в нея тежко, но без да наруши космоса (на любовта). Т.е. може би проектирането на мястото за неказаното не се прави от казващия, а от този на когото се казва. Той е този, който трябва да не те изпуска от реда. Затова много харесах тази песен - защото тя е мълниеносна - казването изисква целуване на мига - невидимото се преплита с видимото – на мига. Казах ти всичко - сега ме целувай. Не зная дали това е каркас, или е палимпсест, но зная, че е точно като интерпретацията – това е разбирането.

Така е и с Омир – казва палимпсест интерпретацията. Омир не е напълно исторически, той включва и митически елементи. Историята е това, което има реална връзка с един контекст, но митологията – казва професор Богданов – е това, в което общуват два свята (може и повече, важното е да няма сам свят, а да общуват различни светове) – точно тези два свята, които нямат връзка с онзи контекст, с който има връзка историята – те създават магията, защото те имат връзка с това, което наричаме “личен опит” – благодарение на тази магия пък – този личен опит се свързва с контекста на историята – или по-точно – контекстът на историята се свързва с новите контексти.

Аз също като ГГ доста търсих какво означават тези "дебнещи каркаси". Чудя се – те имат ли реална история, или имат само магия (история палимпсеста, митология), с нашия смисъл ли се хранят, как го взимат – и могат ли да оживяват дълго само с един смисъл – без вярата, която пораждат безкрайните тълкувания и коментари. Всъщност, откъдето и да ги помисля – те не съществуват, според мен!
Тема № - 36 Коментар № - 4085 vesselina vassileva - 2011-01-31 01:47:32
Да, така е, пергаментът е, защото кожата на животното, от което е направена, вече е изпразнена от своята функция да бъде кожа, от своя смисъл, за да се напълни с нов - да бъде материал, върху който ще се пише. Просто при употребите на палимпсеста е налице промяна на текстовете, но общо-взето контекстите и функциите се запазват.

Но така или иначе "каркас" е работна метафора, която може да се замени и с друга. Благодаря много за речниковото разяснение. Като не знам така добре руски, порових бая, за да видя какви са тези "дебнещи каркаси", за които проф. Богданов веднъж спомена и поради това съм ги запомнил. И в края на месеца, когато на всички, както е редно, им свършват парите, се шегуваме, че вече сме на път да станем и ние каркаси.
Тема № - 36 Коментар № - 4081 ГГ - 2011-01-28 10:59:15
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 120604

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129371

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 21605

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34124

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136251

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 99832

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 31559

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19430

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 183344

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 62780

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA