ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
|
|
Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика? |
Росица Гичева-Меймари |
|
„И същата свързана дължина във втория пасаж за квази-чалгата песен на Арети. Росица, защо не направите такъв заглавен текст по образеца на ненаучната наука, която разбирате полуразбиращо, както впрочем съвсем точно сте разбрала, че става и при мен?”
(Богдан Богданов в неговия форум – 2010-10-16 09:25:47)
Макар че това изследване е пряко свързано с научните ми занимания и се породи от тях, никога не можеше да стане научно с мен. Щеше да си остане само едно лично всекидневно-празнично удоволствие за цял живот, ако професор Богдан Богданов не бе пожелал да пиша за това във форума му и за форумците. Ще пробвам да подхвана откъдето съм свикнала – как е тръгнало и как е протекло, защото смисълът за мен се появи, натрупа и разля в дълго житейско (празнично и всекидневно) протичане, течащо и сега. Винаги съм предпочитала да разказвам как са се постигали смислите при мен, защото чрез разказите успявам и да ги формулирам, понякога. Направих опит поне да започна научно, но не стана. Била съм студент по история (вероятно втори курс) в онази 1988 г., от която веднъж Ви цитирах пасажи от лекциите на професор Богдан Богданов по история на старогръцката култура. Бях слушала вече и семинарите на професор Александър Фол. Чрез тези двама „култови” професори, античният свят беше започнал да се поотваря малко и за мен. Не мога да си спомня дали съм прочела или съм чула от тях разказ за едно обвинение срещу Еврипид. Тези дни, след двадесет и две години, не можах да намеря в кой античен текст се споменава и го преразказвам по далечен спомен, вероятно неточно. Еврипид бил обвиняван, че въвел в трагедиите си азиатски начини за свирене на флейта и някакво непристойно азиатско танцуване, в което се извършвали въртеливи движения на тялото от кръста надолу, които движения възбуждали сладострастно-похотливи желания у зрителите. Тези неща не се харесали на по-консервативно настроените атиняни. Запитах се, да не би така наречените „belly dances” (кючеци и маанета) да не са турски (както се смята), а да са антични малоазийски или общо средиземноморски, и турците да са ги заели от културата на завареното население. Разбира се, тогава не можех да отговоря, но въпроса си го запомних и прибрах в чекмедже. Свързах старогръцкото описание със съвременните кючеци и маанета, защото по онова време още нямаше чалга навсякъде и аз не я бях срещала. Кючек не само бях виждала, ами и нещо повече. Случи се на същата онази българо-гръцка сватба, на която разказвах че бях шаферка, и където бях извънредно впечатлена от гръцкото зейбекико. Тогава за пръв път видях леля си да играе нещо, което не ми хареса толкова много колкото гръцкото. Когато попитах как е възможно леля да танцува така неприлично с чужди мъже, майка ми ми отговори, че така са танцували някога в селото им, и че леля ми се била научила от баща им. Дядо ми бил първенец във всички танци, но най-вече в този и в ръченицата. Разказа ми също, как се бил преборил с мечка – изобщо научих че съм имала дядо-класически-героичен-образ (Орфей-Херакъл-Боримечка). Късно през нощта в малка компания, с известно отвращение, взех че се пробвах дали ще мога и аз да танцувам това странно нещо – нали дядо ми (на когото съм кръстена но не познавам, защото е починал малко преди да се родя) е бил майстор танцьор. Разказвам това, защото беше първият ми опит с немоето в мен, който си спомням. Оказа се, че можех да танцувам това неприлично и неприятно за мен нещо, включително да си кълча врата, което почти никой не го може. Само още веднъж го танцувах пак – когато ми хрумна, че танцът е древен и са го танцували в антична Гърция. През тази същата 1988 или през 1989 г. шокирах моята най-близка приятелка с казването и показването, че мога да танцувам кючек. Приятелката ми не можеше да повярва, че може да имам нещо общо с чалгата. Заявих й, че това не е чалга, а древен малоазийски танц, и че го мога, защото съм малоазийка (тогава вече знаех, бях разпитала баба си и даже бях чела нещо за малоазийските българи). Забравих хипотезата за древния малоазийски произход на кючеците и силно се противях на чалгата до края на 2001 г., когато вече след като бях прибавила гръцката фамилия „Меймари” към името си, пристигнах в Елефсина. Още първия ден трябваше да участвам в сватба. Бях много любопитна, защото интересът ми към традиционните култури вече беше огромен и подплатен с немалко години работа. Неприятна изненада беше безкрайната поредица от кючеци. Попитах съпруга си, как се съвместява силното националистическо чувство на гърците с тази турска музика и танци. Макар че той е противник на всякакъв национализъм, малко засегнато реагира, че това са традиционни гръцки танци и музика и че не са турски. Е, как да не са, това си е кючек, ачик-ачик, пар екселанс, казах аз. Не, не било. Били „нисиотика” (островни песни), „гамотрагуда” (сватбени, но и „сексуални песни”) и „цифтетеля”. И той не ги понасял, но си били съвсем собствено гръцки. Не съм ли разбирала, защо нямал националистически чувства! Разбирах, и аз нямах. Тогава се сетих за моята студентска хипотеза и му казах, че сигурно е прав, поне за времето след Еврипид, защото Еврипид е бил обвиняван, че въвежда нещо като малоазийски кючеци на Дионисовата сцена в Атина. Казах още, че сигурно това са дионисови танци, вакхически, като между менадите и сатирите във вазописта (фиг. 1, 2). Членовете на моето андрогинно разноетнонационално семейство, имаме нещо общо в произхода и културата, което си личи и отвън. Всички отбелязват, когато ни видят заедно, че някак си приличаме. Подозирам че е така, защото и двамата сме малоазийци. Родът на моята майка произхожда от с. Мандър (дн. Мурадийе), област Бандърма (древният Кизик). Селото се намира на около 40 километра на юг от Кизик, в югоизточната част на езерото Маняс, и на 160 километра на изток от Троя, в древната област Мизия с планината Ида, от която Зевс наблюдавал бойните действия на ахейци и троянци. Херодот казва, че мизийците са колонисти от лидийците. Не е ясно дали мандърци са местни или са преселници от етническата българска територия (по рупския диалект се разбира, че са южно-българи). Да са преселници ми изглежда по-вероятно, въпреки че баба ми многократно повтаряше когато я разпитвах, че „ние сме си анадолци и винаги там сме си живели, преди да дойдем в България”. Специфичният говор ме кара да мисля, че сме изселници от Неврокопско-Драмско-Пангейски (силно Дионисов древнотракийски) регион - има сведения за масови изселвания през ХVІІ в. Родът на свекъра ми произхожда от град Бирги, гръцкия Пиргос, на около 80 км на изток от Смирна (дн. Измир), в централното южно подножие на планината Сипил, свещена планина на малоазийската богиня Майка, на чието плато точно над Пиргос се издига (и днес) Сарди – градът на Крез, столицата на лидийското царство (от където се били изселили мизийците). Градчето е било богато и известно, митрополитски център от византийско време. След изселването на гръцките бежанци през 1922 г. е поопустял архитектурен резерват, прилича на Созопол. Мястото е лидийско, но фамилното ни име Меймарис се оказа персийско - означава нещо като „архитект-строителен инженер”. Съпругът ми много пъти е поливал със студена вода възторзите ми от гръцката традиционна музика, на която той не е любител, но веднъж призна, че някъде дълбоко в себе си харесва „ребетика” – музикалната традиция на малоазийските гърци, и си го обяснява точно с произхода и традицията, със странното преминаване на нагласи и привързаности през поколенията без никакъв контакт с жива действителност. Вероятно заради това, все пак ми помогна в по-дълбокото опознаване и разбиране на гръцката традиционна музика. Като признателност (нищо от написаното тук нямаше да се роди без Йоанис Меймарис), първото парче, което слагам в текста е от филма „Ребетико”. Една от основните теми на филма е музиката на малоазийските бежанци. Заглавното парче „При Тома” - http://www.youtube.com/watch?v=QR4avmuBDhY Същото, но на погребението на главната героиня, изпълнителка на ребетико, родена в Смирна - http://www.youtube.com/watch?v=epWY3qDGow8 С много слушане и с опиране на ”спомени” от нашите малоазийски предци, както и със случайно попаднали писмени и изобразителни извори, навлизах в темата за парченцата антична музика в съвременната традиционна балкано-анатолийска музика. Гърците, за разлика от нас, не са изоставили музикалната си традиция. И сега има много музиканти, които създават традиционна музика или композират съвременна музика стъпвайки на традицията си – традиционно етно, етно-рок, етно-джаз и етно-класическа музика. Има дори запалени чужденци като мен. Такъв е Рос Дейли, ирландец, който живее от тридесет години на остров Крит. Говори много сладко гръцки със силен критски акцент. Свири на лира, поддържа прекрасен състав (включително с българка - свири на сандури) и постоянно прави концерти и записи. Кани изпълнители и на други традиции – индийци, перси (трио на ударни инструменти „Чемирани” от Иран), туванци („Хун Хур Ту” от Монголия). Интересното на туванското пеене е, че един човек може да произвежда едновременно два гласа, а в общ план - туванците са от онези народи, които притежават традицията на оригиналните сибирски шамани. Ето някои от нещата, които съм слушала на живо в Елефсина - Рос Дейли е слабият висок келтски друид в средата, с русо-бяла дълга коса, облича се в бяло: Рос Дейли, „Хун Хур Ту” и трио „Чемирани” - http://www.youtube.com/watch?v=gCO3q6gur-Q Туванската песен „Тъгата/оплакването на сирака”. Чува се пеенето на един човек с два гласа (все едно пее и свирка с уста, но всъщност прави и двете с гърлото си – шамански работи) - http://www.youtube.com/watch?v=WQ-cHg3PuBA До тук бяха празничните моменти. Следващите моменти са голямо множество и се случваха във всекидневен контекст, поради което няма какво особено да им се разказва. Случваха се докато готвех, миех, отглеждах гардении, лимон, нерандзи, лаврово дърво, кайсия, асма с грозде и рози в градината, или се занимавах с кучето. В Гърция слушах постоянно радио, за да уча и езика. И друг път съм споменавала за „смисленото всекидневие”, на което винаги съм се наслаждавала. Докато върша каквато и да е автоматична работа или не върша никаква работа, в ума ми непрестанно протичат всякакви реалности – мои, чужди, немои-мои, минали, проектирани в бъдещето, смесени. А музика обичам да тече паралелно с каквото и друго да правя. В Гърция това ставаше силно и продължително, защото само там имах време да върша домашна работа, и умът ми беше дълго време свободен да се занимава с каквото друго може и желае. Преди да заминем за Гърция в края на 2001 г. у мен беше попаднал диск със съвременни интерпретации на антични музикални текстове. Бях го слушала многократно и тази основа стоеше зад свързванията ми, които винаги си остават несигурни, защото античните нотни текстове показват само тонове и ритъм - без темпо, настроение, продължителност на нотите и други важни подробности, които не знам как се наричат. Съвременните записи са доста свободна интерпретация, макар и върху автентичен нотен текст. Някои от тях ми звучаха като музика на извънземни и с нищо не ми се свързваха – Хорът от Еврипидовия „Орест”, Делфийските пеани. Еврипид, съвсем очаквано, харесвам и като музика (толкова съжалявам, че нищо не се е запазило от „Вакханките”!). Първи хор от трагедията „Орест” на Еврипид - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=1 Неочаквано (или очаквано) - почти не мога да понасям да слушам делфийските пеани. Първи делфийски пеан – http://www.youtube.com/watch?v=58Z9RFxJ1B8 Втори Делфийски пеан - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=3 Най-много обичам най-стария от запазените и най-великия античен поет-музикант – Пиндар, с първа Питийска ода, която ми помогна да започна да разбирам старогръцки: http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=4 Тя ми прилича на ренесансова музика, даже малко на барок (сигурно защото обичам бароковата музика). Тези свързвания, обаче, може да се дължат на факта, че нотният текст е запазен в късен средновековен ръкопис и може да е обработен в духа на по-късното време. Делфийските пеани са съхранени епиграфски - такива, каквито са били записани оригинално и сигурно затова ми приличат на извънземни. Такова е и „Оплакване на Текмеса” - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=5 Други антични парчета, обаче, веднага ми се завързаха с музика, която звучи и днес, макар че също е стара - византийската църковна музика. Епитафия на Сикелос - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=6 Свързването не беше и трудно, защото разполагаме с доста на брой антични химни към богове от ІІ в., един от които дори посветен на Светата Троица. Химн към Слънцето - http://www.youtube.com/watch?v=UnRd8fXdR0U Химн към Светата Троица - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=7 Тази връзка се прави още по-лесно, ако човек е слушал достатъчно ранни византийски песнопения. „Светлина на радостта (Фос Иларон)”, Атанасий Александрийски, ІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=pFJQNQ83s78 „Единородният син”, приписвана на император Юстиниан VІ в. - http://www.youtube.com/watch?v=SUXJEECQBAY „Херувимски химн” - http://www.youtube.com/watch?v=vw8kb5zlSc8 „Достойно ест” на Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=Hpq5cPvdQZI „Славословете Господа”, Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=nWsUbdsXLYY Такива слушах всяка неделя от близкия храм на св. Параскева – повечето храмове в Гърция пускат живата литургия на високоговорители. И въпреки че тялото ми се съпротивляваше и не искаше да се буди всяка неделя в 7 часа сутринта, понеже певците бяха превъзходни, душата примолваше тялото ми да си събуди поне ушите, за да се наслади на ангелогласното пеене. Така, със заспало тяло, будни уши и душа, по четири часа всяка неделя свиквах и с византийския гръцки език. Е, вярно е, че понякога изнасилвах тялото си - ходех и слушах цялостно-блажено вътре в храма, а после го оставях да си доспи. Византийската музика и пеене са сходни, съвсем обяснимо, с традиционна музика и пеене от широкия район около Константинопол – съвременна Тракия, но и северозападна Мала Азия, включително малоазийското крайбрежие. Започвам с примери от малоазийска Гърция. Първият ще е приспивна песен от Смирна, изпълнена от Арети Кетиме в атинския театър от римската епоха, който днес се използва за концерти: http://www.youtube.com/watch?v=b7D3kNFlwHI Тъжните малоазийски песни често са от Смирна - обезлюден и опожарен гръцки град през 1922 г., по време на голямата „малоазийска катастрофа” за гърците - война с Турция, в която над 2 милиона бежанци се преселват в континентална Гърция (заселват ги основно в Северна Гърция, която е обезлюдена от избягалите българи - македонци и тракийци). Песента е за дете, което се мъчи да отплува от опожарения град. С метафори е описано удавяне в буря: тялото на детето става лодка, а кърпата му - платна. Накрая моли да не му пишат писма, защото не знае писмената и му се доплаква. „Казах ти, и пак ще ти го кажа” - http://www.youtube.com/watch?v=Ze_AMsSghBs Третата тъжна смирненска песен ще е „Дзиваери” (Сапфир) – пак за емигранти и бежанци. Пеенето на Арети тук е много „ранновизантийско”. Името на скъпоценния камък сапфир е старогръцко, в средногръцки се променя на „зафири”, турците го потурчват на „дзиваери” и гърците си заемат потурчената собствена заемка. Има много такива гръцки заемки в турския, които пак са се върнали в гръцкия. „Дзиваери” - http://www.youtube.com/watch?v=lj_YdBJyHiw Ще предложа примери за „византийстваща” народна музика и от Гръцка Тракия: Хронис Аидонидис на Олимпийските игри 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=UwbxQkpeC38 „Да бях птиче”, първата от двете песни (втората е танцова „Възцари се утринен царю” - към слънцето). Хронис Аидонидис пее в храма на Посейдон в Сунион - http://www.youtube.com/watch?v=ECwHcZBx8Tw Като „византийстващи” бих определила и българските бавни рупски песни - тракийски, странджански, родопски (и на българите-мюсюлмани!): „Излеял е Дельо хайдутин”, Валя Балканска - http://www.youtube.com/watch?v=7lJYq6bjHTQ Ще сложа и любими песни от тези, които майка ми постоянно пееше: „Заблеяло ми агънце”, Борис Машалов - http://www.youtube.com/watch?v=8g4D6rL0Q5M „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”, Галина Дурмушлийска и Теодосий Спасов - http://www.youtube.com/watch?v=ox2U25J9is0 За съжаление, повечето от съхранените нотни записи от античността са все в сериозни тържествени жанрове – химни към богове, оди за победители, трагически хорове, епитафии. Не можем да си създадем представа за музиката на дионисовите празници или на народните веселия и трагикомедии, като във филма „Ребетико”. Има само два музикални текста, които представят по-жизнерадостно настроение: едното е упражнение за китара, а другото, много странно и едновременно много типично за гръцката народна музика - химнът към страшната богиня на възмездието Немезида. Упражнение за китара – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=8 Химн към Немезида - http://www.youtube.com/watch?v=jkTgkoOouhY&NR=1 Химнът към Немезида, с неравноделните си тактове, винаги ме е отпращал към неравноделните тактове в българската традиционна музика. Той прилича и на византийско песнопение, но не на ранните от типа на Ефрем Сирин, Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, които са белязани със силни източни (сирийски) влияния, а на по-късните - тези на Йоан Кукузел, в които силно се усещат мотиви от южнобългарска традиционна музика (македонска и тракийска), включително и танцова. Силно неравноделният и с безсмислен текст (като дионисовите призовавания) „Терирем” на Йоан Кукузел - http://www.youtube.com/watch?v=ew-PvIat6-s „Мистерията на чужденците”, песнопение посветено на влъхвите (магите) на Рождество Христово; не знам дали е Кукузелово, но е танцувално и ми е любимо колкото и „Терирем” - http://www.youtube.com/watch?v=vI2zpRz6qpY Йоан Кукузел е живял в ХІІІ или ХІV в., не може да се изключи възможността да е ползвал славянски музикални мотиви. Поколебах се, дали да оборя това допускане, когато срещнах арменска традиционна музика в неравноделен ритъм, която прилича на нашата: А мом бар - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=9 Но тогава си казах: арменците са били заедно с българите в османската империя – сигурно сме си обменили нещо, особено през Византия и православието. Големият шок и голямата радост настъпи, когато попаднах на сайт с музика на понтийските гърци, в който открих множество неща в неравноделен ритъм, някои от които приличат на нашите традиционни песни и танци, а други са съвсем същите. Вярно е, че много от понтийски гърци са живели в рамките на Османската империя, но тези по северното Черноморие не са. Отвори ми се голямо поле за изследване и едно откритие, което може и да няма научна стойност, но за мен е нещо специално. Как е възможно да имаме еднакви песни и танци с понтийските гърци, след като не с всички от тях сме били заедно в големите врящи казани на Византия и Османската империя? Този обмен и взаимодействие следва да е станал в предвизантийско време, в античността. Селища на понтийски гърци по нашето черноморско крайбрежие има без прекъсване поне от VІІ в. пр. Хр. Днес, по-голяма група, която още пази своята идентичност е останала само в Созопол (включително в къщата на НБУ). Така се роди хипотезата ми, че мога да се опитвам да идентифицирам остатъци от антична балканска музика, включително тракийска. Например понтийският „пирихиос” е почти идентичен с българска „ръченица” (мелодия, ритъм, стъпки, музикални инструменти), в частност с тракийската ръченица, разпространена както в територията на българска Тракия, така и в гръцка Тракия (не съм имала възможност да проуча турска Тракия). Гръцка ръченица „мандилатос хорос” от Драмско – http://www.youtube.com/watch?v=4uUPB92mItU „Мандилатос хорос”, състава на Рос Дейли - http://www.youtube.com/watch?v=dy_kQ6v3VUo „Πυρριχή” е име на прочут старогръцки танц, изпълняван от група воини в пълно или частично бойно въоръжение, подредени в редица. В редица танцуват и понтийските гърци, за разлика от тракийските българи и гърци, които по-често играят ръченица по двойки (еднополови и разнополови). По разнополови двойки танцуват пирихиос и понтийските гърци. „Пирихиос” в цариградската патриаршия през 1997 г. - http://www.youtube.com/watch?v=D5fsIXPeSmc Смесено мъжко-женско пирическо хоро - http://www.youtube.com/watch?v=8oEPMOEX49w И в България ръченица се танцува в заловено смесено хоро с крясъци, подскоци и тропания, например шопска ръченица - http://www.youtube.com/watch?v=puwltopomjw Сцена с ръченица от стар български филм (Сиромашка Радост – 1958 г.) ми е останала като ярък спомен от детството (гледала съм го вероятно през 1978-79 г.). Запомнила съм го, защото съм чувала, че по подобен начин баба ми е пристанала на дядо ми - http://www.youtube.com/watch?v=NC_-jLPJcUA Когато видях изпълнението на понтийския пирихиос на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., първо онемях. Традиционното мъжко облекло на понтийските гърци съвсем точно отговаря на описанието на тракийските воини в персийската войска у Херодот (Hdt. VІІ, 73) – шапки от лисича кожа, както и на изображенията на траки и фриги в антична вазопис (фиг. 3.) - тесни панталони, ботуши и шапки от лисича кожа. Кожата е увита на главата, а край ушите висят опашката и лапите, завързани на фльонга. Макар не от кожа, шапките на понтийците имат същата форма: отстрани висят парчета, оформени като „животински лапи” (отляво, завързани на фльонга) и нещо като „опашка” (пискюл отдясно). Тесните панталони и ботушите също са налице, както широките кожени колани със запасани в тях ножове. „Пирихиос” на Олимпийските игри в Атина 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=5nNX0uegtZg След първоначалното онемяване, започнах да пищя, че понтийската музика и танци са като нашите съвременни тракийски, че понтийските гърци са облечени като древните траки и фриги. Г-н Меймарис, за разлика от друг път, не се засегна. Каза, че и на него понтийските гърци не му приличат на гърци. Езикът им, обаче, е много архаичен гръцки, извънредно близък да старогръцкия, казват - до йонийския диалект. Може би са елинизирани варвари? Съвременните гърци не им разбират говоренето. Най-хубавият пирихиос, който намерих, е изпълнен от т. нар. „акрити” (византийски гранични войски), бежанци, преселили се в гр. Серес. Тук са представени всичките сложни движения, които съм виждала да изпълняват и мъже-българи, танцуващи състезателна мъжка ръченица, като моя малоазийски дядо. „Пирихиос” на акрити от Серес - http://www.youtube.com/watch?v=w-ZE7YSy_Uk И понтийските гърци използват гайда и тъпан, като тракийците. Също в неравноделен ритъм и много сходно с тракийските танци е хорото „Тик” - http://www.youtube.com/watch?v=BUJSfW6dUj4 Друг „Тик” със зурни, които придават известно турско звучене, но … инструментът е характерен и за Южна България, и Северна Гърция, не знаем колко стар, досущ като античен авлос - http://www.youtube.com/watch?v=r69LgKJBLnk Подобен е понтийският танц „Дипат”, придружен песен на архаичния език - http://www.youtube.com/watch?v=UJH1-iydLEA Най-характерният инструмент на понтийските гърци е т. нар. „кеменче” – като гъдулка. Бутилкообразната форма го различава от гръцката лира и гъдулката, но звукът и начинът на свирене не се различават особено от нашата гъдулка, която в Турция се нарича „класическо кеменче”. Всички капковидни гъдулки, лири и класически кеменчета имат за свой предшественик византийската (константинополска) лира, която пък има предшественици със същата форма в римската и елинистическата епохи. И последната връзка, която направих между понтийските и античните танци, в частност - древнотракийските, е т. нар. „танц с ножове” (ΧΟΡΟΣ ΜΑΧΑΙΡΙΑ). В античността махайрата е жертвен нож (леко извит, като ятаган), а днес е името за нож изобщо – махери. Един от най-известните тракийски мимически танци е описан от Ксенофонт като изпълнен от траките в Пафлагония, Мала Азия (Xenoph., Anab. VІ, 1, 6). Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с ножа си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасят онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат. Описанието има само две разлики с понтийския мимически танц – съпроводът на флейта и липсата на помиряване между танцувалите воини. Първи пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=DlKZfIrqscw Втори пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=_9wrugyDIko Трети пример за танца с ножове, майсторско изпълнение, но лошо качество на клипа - http://www.youtube.com/watch?v=mPpcF0XZxlg За преход към последната музикално-танцова тема, с която всъщност започнах цялото изследване - за кючеците и чалгата – ще използвам клип с три тракийски хора в гръцка Тракия: Синкатистос, Цестос (Честото?), Мандилатос - http://www.youtube.com/watch?v=5136sC6ExsA Може да се каже, че са си съвсем български хора (кой знае, дали не са и турски). Тракийската музика във всичките й държави прекалено много прилича освен на понтийската и на арменската (арменците също са понтийци!). Може да забележите това в арменска традиционна песен „Хала, хала”, изпълнявана от любимата Арети Кетиме, заедно с гръцките арменци Хайг Язидзян и Тигран Саркисян, изпълняващи етно-джаз. Тук те си пеят и танцуват почти съвсем по традиционному – типичен кючек, като тия, които дядо и леля са танцували. Точно така си представям Дионисовите хорове след Еврипид насетне, включително ритуалните в древна Тракия, защото и днес в съвременната тракийска музика има такава в съвсем същия стил, включително и музикалните инструменти – тъпан, дайре-тюмпан, кастанети-кротала, цимбали-кимбала, зурна-аулос. Ако пееха на български, щях да кажа, че песента е българска. По същия начин можеше да е турска, гръцка и старогръцка - на еврипидовите лидийски и тивански „Вакханки” или на колхидката-арменка „Медея”. „Хала, хала” - http://www.youtube.com/watch?v=CBPkKhe0Euo За кючека направих малко проучване. Нареченият на английски „Belly Dance”, е традиционен танц в арабските култури и Средиземноморието. Сред арабите е само женски и включва равностойни (и дори по-важни) движения с горната част на тялото. Египетската танцьорка Самия Гамал - http://www.youtube.com/watch?v=HIREFFmO1FY В Турция и на Балканите танцът се играе и от жени, и от мъже, а има и различно излъчване – горната част на торса трябва да е (почти) неподвижна. На български използваме чуждото име „кючек”, което на турски се произнася „кьочек” (köçek oyunu), произлиза от персийското kuchak – „дете”, „младо животно”. В Турция името се е употребявало за младежи, изпълняващи функцията на дервишки слуги в еничерския корпус и сред последователите на хаджи Бекташ (общества на хетеродоксни мюсюлмани, последователи на бекташизма, е имало и продължава да има на Балканите, включително в България). Кьочек е име само на мъжките танцьори, докато жените, изпълняващи тези еротични танци, се наричат ченги Çengi. Ченги танцьорка, филмирана през 1898 г. - http://www.youtube.com/watch?v=ziOAYNqRjIY Има исторически сведения за културата на кьочека и ченги от ХVІ в. (в пътеписи на европейски пътешественици – това е специално за Анета!), когато османските султани започват да я поощряват и да търсят изпълнители за дворцовите си забавления. Интересното е, че традиционно не се играе от мюсюлмани - танцьорите се набират от християнското население (най-много сведения има за гърци и арменци, по-малко за българи), понякога от еврейското и циганското население. Особено популярни кьочекчии през ХVІІІ-ХІХ в. стават гърците от островите, най-високо ценени са тези от Хиос. Като прочетох това, разбрах, че не без причина оприличавах островните традиционни гръцки песни („нисиотика”), на турски кючек, както и че мъжът ми е бил прав – това сигурно е традиционна гръцка музика. И днес хиоското нисиотико е ценено като най-добро, и наистина е хубаво, макар с кючекчийски ритми. Ще сложа онова прекрасно парче, в което Веси се влюби – винаги ми е звучало като бавен кючек, макар че типът танц-хоро се нарича сирто. „Във водите на Егея”, сестри Хадзидаки, традиционно изпълнение – http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28 „Във водите на Егея”, оперната прима Савина Янату и Василис Гиздакис, в съпровод на оркестър („симфоничен кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=0igRUOUDFrU „Във водите на Егея”, в силно „византийстващата” интерпретация на Арети Кетиме („византийски кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=VX1S_30_s6M И още едно изключително нисиотико сирто, „Аморгиански (от о-в Аморгос) брод” - http://www.youtube.com/watch?v=lAkHQfGSDtA Инструменталният съпровод на кючеците е включвал: тъпан (с два вида кожи – козя и овча), зил (античните кимбали), дайре (античният тюмпан), класическо кеменче (византийска лира, гъдулка), ченг (не разбрах какъв инструмент), лауто (гръцки инструмент от типа на китара и тамбура), баглама (малка китара с три двойни струни, на която се свири с перо, традиционен инструмент на малоазийските гърци). Танцът е бил съпровождан и от песен, чийто текст понякога е разиграван мимически. Жените танцьорки – ченги – тогава са били облечени от глава до пети, включително и със забулено лице, ако танцуват публично. Младите мъже, танцьори на кючек в османската империя, са имитирали жените-ченги - гримирали са се, носили са дълги разпуснати коси, обличали са се в женски дрехи (шалвари или поли), на кръста са имали широк позлатен колан, на който отпред са окачвали големи пискюли, които бурно да подскачат по време на танца. Имали са заострени шапки, чийто връх е бил завит напред (като трако-фригийската шапка в античността) и понякога е завършвал с пискюл. Танцът е мимически и често комически - разиграват се еротични и сексуални действия. Мъжете кьочекчии са били свързани и с хомосексуалната култура в Османската империя. Аз пък, днес, свързах кьочекчиите с кукерите, които също се обличат като жени и имат вързани дървени фалоси на кръста. Изображения на такива персонажи има и по античната вазопис - представяни са да танцуват пред Дионис (фиг. 4.). Една такава сцена е определяни като илюстрация на Аристофановта комедия „Птиците” (фиг. 5). Самият Дионис е представян в облекло, подобно на малоазийските кючекчии (фиг. 6). Свързах кьочекчиите и със жреците на древната малоазийска богиня Майка, наричана от елините Кибела, които също се обличали в женски дрехи и са изпълнявали екстатични танци под съпровод на ударни инструменти. Намират се антични изображения представящи обредни (мистериални?) „кючекчийски” танцови пози и инструменти (фиг. 7, 8). Ако само слушах тази музика без да виждам какво се танцува, щях да се чудя дали е понтийска гръцка, или е критска, или е българска. Традиционен турски кьочек - http://www.youtube.com/watch?v=3Fr7nPtK-aI Истанбулски кьочек със зурни, с танцьори облечени в традиционно облекло от съвременна Тракия - http://www.youtube.com/watch?v=wXuaw4rLM-8 Гръцкият кючек се нарича „цифтетели” (означава „да се движиш като змия” или „с две струни”). И тази дума е турска. Турското чифтетелиси прилича на кьочек, но е сватбен танц (ритуалният ”хиерос гамос”?), танцувано е едновременно от жени и мъже, както и сред малоазийските българи: Турско чифтетелиси с мъже и жени - http://www.youtube.com/watch?v=Fa6pUbIRPI4 Турско чифтетелиси само с мъже - http://www.youtube.com/watch?v=ZfiMUoW7LHQ Гръцко цифтетели Бурновалийско (Бурноваля) от филма „Ребетико” - http://www.youtube.com/watch?v=zxDwwXMzoWE Ще завърша темата за кючека и маанетата със „Сала, сала” на Арети Кетиме. Когато търсих песен, която да изпратя на пътуващите ни анатолийци, открих това даровито дете – Арети. Родена е в семейство на понтийски гърци. Нейното невероятно пеене окончателно ме убеди, че мотиви на древно-анатолийската музика са съхранени и в съвременна музика. Нещо, което съм усещала отдавна, но трудно приемах, защото днес тази музика се пее най-вече по чалгаджийски, а това ме отблъсква. Прилагам линк към едно изпълнение, което ми изглежда като пиеска, чието съдържание, каквото го виждам, ще разкажа: „Сала, сала” на Арети Кетиме - http://www.youtube.com/watch?v=Gr_lKHseyUY Гърците обичат да правят телевизионни симпозиуми с песни и танци, изпълнители и публика, която често е на маса с храна и напитки. Такъв е и случаят от клипа. Започва да пее детенце-момиченце. Почти никой не му обръща внимание. В началото хората си разговарят високомерно, освен някакъв чичо, който се хили на детето с нечисти намерения в областта на секса и финикийските знаци. За публиката голям интерес и възторг с аплодисменти ще предизвика една леля, звезда на гръцката чалга, която се появява на края на първия стих с характерен рев и кючекчийски движения. Тя излъчва желание да научи прощъпулничето на полезни неща в пеенето. Публиката продължава да се хили и подрусва в седнало положение, но в началото на втория куплет някои избелени усмивки започват да позамръзват (с изключение на чичото с нечистите намерения). У някои се прокрадва усещането, че нещо не е както трябва. Все още нищо не се прокрадва у лелята-чалга-певица – тя ще се опита да „подкрепи” с пеенето си момичето, което очевидно не се вписва в очакваното. Направо го поправя – не така, моето момиче, ето така е правилното пеене на чалга. Цигуларят се опитва да я среже с очи, защото загрозява, но не успява съвсем. На третия куплет всички от публиката гледат като ударени с мокър парцал – нищо не разбират, пулят се глупаво и малко недоволно, че някъде са си изгубили високомерието – с изключение на чичото с намеренията, който все така сластно се облизва зад зъби. За секунда камерата хваща друг слушател (с брада), който изглежда като замръзнал и ударен с мълния едновременно. Певачката-леля прави по-плах опит да се включи, изглежда започва да усеща, че ролята на учителка й убягва, но продължава да се усмихва покровителствено. Идва екстатично дълго соло на гласа на Арети. Цигуларят пак порязва с поглед певачката – да не е посмяла да се включи. Камерата се спира за по-дълго върху лицето на мъжа с брадата, който единствен разбира какво става. Той поглежда в страни и вижда, че никой друг не разбира, и че има опасност той да стане единственият ревящ със сълзи в залата. И това е така, защото започва соло на една могъща анатолийска богиня Майка, излизащо от устните на момиченце, чисто като богиня дева. Това е трагическа песен и трагическо соло. Такива са почти всички песни на малоазийските гърци, на които съвременните им наследници похотливо се кълчат за пари. Това е песен като от старогръцка трагедия или от мистериален ритуал, песен за човешка смърт, божествена мощ и каквото става между тях. Само един от присъстващите разбира, може би и цигуларят. Лелята-певачка продължава да се фръцка и усмихва покровителстващо, макар че накрая и тя започва да се пули неразбиращо (както и мнозинството от публиката) какво прави това дете. Детето дава ред на лелята-певачка, най-накрая чалгата ревва с пълна сила, публиката въздъхва успокоено, че странното нещо най-сетне е свършило и започва да подскача, да пляска, да се кълчи и да се кефи на това, което си знае и може. Не виждаме дали мъжът с брадата се е разплакал. Арети подарява накрая, освен божествен глас, и една щастлива прелестна усмивка, като че ли да ни накара да помислим, че и тя не разбира какво е направила. * Можем ли днес да се отнасяме към традицията си не по чалгаджийски? В България – много рядко. Не че няма талантливи хора, а по-скоро такава музика не намира среда, в която да има успех. Хвърляме усилия да се мъчим да правим неща, които тепърва трябва да се учим да разбираме и съответно - правим с неумело имитиране, при това истински им се радваме. Загърбваме това, за което носим разбиране по наследство - носим го в телата си, и бихме го правили истински, оригинално, със смислена дълбочина. Теодосий Спасов произвежда такива неща от дълги години - не зная на колко души е известен и любим. Theodosii Spassov and David Dorantes - http://www.youtube.com/watch?v=X56VQrYyLZs „Лалица”, Теодосий Спасов с Янка Рупкина - http://www.youtube.com/watch?v=hPQ2UEx8ibg Теодосий Спасов, импровизации - http://www.youtube.com/watch?v=GPezX1tEj3Q Обикновено успехът на модерната музика, направена върху традиционната българска, се намира в чужбина. Сигурно повече чужденци, отколкото българи, са запалени по нашата музика. „Притури се планината”, Стефка Съботинова - http://www.youtube.com/watch?v=HNmYUsJQyr0 „Планинска приказка”, Туванците „Хун Хур Ту” и „Българските гласове - Ангелите”на концерт с общия си албум в Белград (събрали се Орфей и сибирските шамани, но не в Тракия) - http://www.youtube.com/watch?v=gbUJy9_n9Hs „Що ли?”, The Mystery of Bulgarian Voices от „Alone in the Dark” - http://www.youtube.com/watch?v=cq44F1iV8GU „Вода”, Елица и Стунджи - http://www.youtube.com/watch?v=ozrMj-86lBk „Йовано, Йованке” на Найджъл Кенеди - http://www.youtube.com/watch?v=czBVb82JHm0 В Гърция нещата стоят различно. Много отдавна, композиторът на класическа музика Микис Теодоракис е намерил вдъхновение в традиционната народна музика и е създал купища гениални неща, освен познатото сиртаки от филма „Зорба гъркът” - http://www.youtube.com/watch?v=690_48tCzfE (Борислав попита кои книги са ни формирали – Казандзакис е една голяма стена-кораб на моята къща). „Зобра гъркът”, изпълнен от симфоничен оркестър и хор, с диригент самият Теодоракис - http://www.youtube.com/watch?v=sW4XspoF7Z4 Заслужава си да видите що за човек е Теодоракис и телом – въплъщение на любовните лудости от Платоновия „Федър”. Двуметров мъж, критянин, зодия лъв с грива; когато дирижира е една подскачаща вятърна мелница като Найджъл Кенеди; като Казандзакис е сменял идеологии - комунистическа в ранните си години и дясна в късните си години (мнозина го осъждат за това – дреме му на музиката!). Става много популярен по време на военната хунта в Гърция 1967-1974 г. (равностойна на нашия „комунизъм”), когато е забранявано да бъде слушан, самият той е изпращан в лагери (острови) за политически затворници; казва, че там бил открил кладенеца на народната музика. Пускам негова музика, изпълнена от симфоничен оркестър, хор и друг гениален персонаж – Григорис Битикоцис, силно десен, композиторът и изпълнителят на „Колесницата с два коня” като по „Федър” - http://www.youtube.com/watch?v=wn_I-kWU7EY . Клиповете са от първия свободен концерт на Теодоракис през 1977 г. - със щастливи пеещи лица в препълнения театър Ликавитос: "Слънце на справедливостта" - http://www.youtube.com/watch?v=TorYVReym-8 "Кръвта на любовта" - http://www.youtube.com/watch?v=hv8pj10MGi0 "Една е лястовицата" - http://www.youtube.com/watch?v=_QVbC0ZeKu4 Има и много други автори, които правят съвременна гръцка музика, гребейки от бездънния кладенец на тяхната си традиция. Слагам някои от най-любимите ми. Сократис Маламас е в върл почитател на Пинк Флойд, прави етно-гръко-рок. Особено хубави са текстовете му – достойни за прочутото име, което носи. С първата песен започнах да говоря новогръцки без да го разбирам. Зейбекикото „Мостът на Арта” - http://www.youtube.com/watch?v=fv3imvkwVYE „Принцеса” - http://www.youtube.com/watch?v=FUjcnSXWUxQ „Самодива” (Νεράιδα)” - http://www.youtube.com/watch?v=zKc-tagXm6Q „Тирезий” (композирана от Танасис Папаконстантину) и „Тиасът”, изпълнени диво екстатично и античалгично - http://www.youtube.com/watch?v=XyJaNqvXdWI Три песни, изпълнени с малоазийката Харис Алексиу и кипърецът Алкиноос Йоанидис, текат с инструменти и ритъм на кючек, но не са чалга, както заради внушението на музикалните текстове, така и заради словесния текст (безкрайно далеч от типа „русо гладно нема”) – "Всекидневните неща" - http://www.youtube.com/watch?v=LPv6geXLlbU "Децата на площада" - http://www.youtube.com/watch?v=uOGCPiL1EJ4 "Остави лъжите" - http://www.youtube.com/watch?v=xtsEoJG9Wnk Танасис Папаконстантину, също като Теодоракис, е гениален композитор с лош глас. Музиката му толкова много ми харесва, че покрай нея харесвам да му слушам и гласа. Първата песен ми е най-любимата и заради стиховете (той си ги пише): „… когато ми се умори душицата, да дойдеш да ми я вземеш, за да гледа от високо ленността на света и да бъде забравена, като на планините ланшния сняг”. „Пехливан” - http://www.youtube.com/watch?v=vmcPDi_W0BU „Андромеда” (бавен кючек) - http://www.youtube.com/watch?v=XRxmsLaBwRk „Безсъние” (изпълнена от Янис Ангелакас) - http://www.youtube.com/watch?v=GG1n31OmFxU Псарандонис, критянин, брат на прочутия Никос Ксилурис, ми се струва че прави директно антична музика, без никакви посредничества на Византия, Османска империя или Съвременност – звучи ми като извънземен, като Еврипид. Част от филм за Псарандонис - http://www.youtube.com/watch?v=a4brQkXb8gk „Тигрицата” - http://www.youtube.com/watch?v=Ufk6ANyUASo „Зевс”, от диска „Идайската пещера” на живо - http://www.youtube.com/watch?v=89NgOOeW07g Традиционни критски „мантинади”, състезания по съчиняване на музико-поезия, както по време на античния симпозиум, но днес, и на живо. Някои от нещата, които участниците казват, като да са извадени направо от диалозите на Сократ и Платон, или от нашия форум. Псарандонис: „на небето искам да се покача, над лудостта на света, за да видя дали има красоти”. Сестрата на Псарандонис: „нямам друго, освен едно сърце, а дори и то ми е чуждо, подарено е на едно мераклийско тяло”. Псарандонис: „Стихът ти носи образ и звук. Трябва да говориш с природата, с бога, защото тя (природата) е богът. И тя има всичкото. Ако можем да си говорим заедно с нея, да вземаме и да даваме, ако всичко е с пулс/ритъм, защото без пулс/ритъм нищо не е живо. Бог е самата природа, той е този пулс/ритъм, и хармонията подрежда само красиви неща”. Неизвестен за мен участник: „Аз мисля/вярвам, че думите имат повече съзидателност от плътта” - http://www.youtube.com/watch?v=rgYePxQ1SsI Мислех да завърша тук, но редактирайки текста, чух и разбрах словата на една песен на Сократис Маламас, и реших да завърша с тях (буквален превод) и с нея (зейбекико). „Казах ти всичко” - http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w Много пъти ти говорих с пръст (земя) по устата, казах ти всичко каквото научих – научих го с тялото. Половината съм душа, половината – тяло, а преживяното ми е звярр, Половин живот разпилях, за да живеят и двете. Колкото и парченца да можеш да свържеш, Не ще ти стигнат за миг да ме усетиш/разбереш. Казах ти всичко, сега ме целувай! Водата ме обичаше, но небето ме живееше. Когато измервах какво мога – земята не ме побираше. (поглед – „Дано ми бъде простено!”) Ловувах красотите, а ме открадна тъгата. Истините ми са - ти, когато плачеш, и ударите на сърцето ми. Колкото и парченца да можеш да съединиш, Не ще стигнат за миг да ме усетиш/разбереш. Казах ти всичко, сега ме целувай! --------------------------------------------------------------------- Илюстрации: фиг. 1. Дионисови сцени върху червенофигурна амфора на Клеофрадес, V в. пр. Хр. фиг. 2. Вакхически женски танци с тимпани (дайрета). Червенофигурна атическа ваза, V в. пр. Хр., Лувър. фиг. 3. Трако-фригийска шапка от лисича кожа, тук в облеклото на амазонка, атическа червенофигурна вазопис от V в. пр. Хр. фиг. 4. Танц на жена, маскирана като сатир с фалос, пред Дионис. Атически червенофигурен киликс, V в. пр. Хр. фиг. 5. Сцена от Аристофановата комедия „Птиците”. Апулийски червенофигурен кратер, ІV в. пр. Хр. фиг. 6. Дионис, в трако-фригийско облекло, и Ликург, Апулийска червенофигурна ваза от ІV в. пр. Хр. фиг. 7. Релеф с изображения на „кючекчийски” танци в мистериален контекст от ІІ в. Museo delle Terme, Rome. фиг. 8. Детайл от релефа с изображения на „кючекчийски” танци.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Много интересни неща пише Дмитрий, Нинел също. За съжаление и аз съм доста заета и не успявам всичко да следя навреме.
Но искам да поздравя Дмитрий и всички с най-великата спорде мене руска рок група, която открих през 1998 година, когато бях в Русия, а преди няколко години попаднах на диск на тези страхотни музиканти в Барселона.
Ето ги: АКВАРИУМ!
http://www.youtube.com/watch?v=nthmZSUN1Fc&feature=related |
Тема № - 36 |
Коментар № - 4063 |
|
Анета де ла Мар - 2011-01-25 17:32:20 |
|
|
Пропуснах един детайл. Ведомствените пляски. Това е феномен. Там пляшат всичко и брутално. Именно там започнаха на времето да пляшат и буги-вуги. Това е срамното "лице" на власта, където тя е у дома.
Пляше, пие и .б. безгранично. Ето къде е заповедното място на "Безредния ред" на проф.Б.Богданов.
Зад затворените врати и главно на тъмно, нощем (Ильф и Петров) защото не е правилно, но ...свое и по-нашенски. |
Тема № - 36 |
Коментар № - 4062 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-25 17:05:41 |
|
|
Ще си позволя една вметка на руски с линк към по подробен разказ за руския балет:
В России первый балетный спектакль состоялся 8 февраля 1673 г. при дворе царя Алексея Михайловича в подмосковном селе Преображенское. Национальное своеобразие русского балета начало формироваться в начале XIX века благодаря деятельности французского балетмейстера Шарля-Луи Дидло. Дидло усиливает роль кордебалета, связь танца и пантомимы, утверждает приоритет женского танца. Настоящий переворот в балетной музыке произвёл Пётр Ильич Чайковский, который внёс в неё непрерывное симфоническое развитие, глубокое образное содержание, драматическую выразительность. Музыка его балетов «Лебединое озеро», «Спящая красавица», «Щелкунчик» обрела наряду с симфонической возможность раскрывать внутреннее течение действия, воплощать характеры героев в их взаимодействии, развитии, борьбе. Начало XX века ознаменовалось новаторскими поисками, стремлением преодолеть стереотипы, условности академического балета XIX века
http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%82_%D0%B2_%D0%A0%D0%BE%D1%81%D1%81%D0%B8%D0%B8
Там се подчертават две важни "детайли" -аристократичната среда на развитието на руския балет постоянно го е свързвала с европейската култура. Но решаващото участие на аристократичния компонент отряза балет от широкия културен контекст в Русия, академизира го. Всъщност тази имперска традиция беше възприета изключително твърдо вече от съветската културна администрация.
|
Тема № - 36 |
Коментар № - 4061 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-25 13:41:20 |
|
|
Ами да, пляска и танц се различават. Танцът има много дисциплиниращи практики и нормативни ресурси, да речем, символен капитал, който показва статуса.
Пляска е бунт, протест, анархия ако щете.
И в България има известен нюанс на това настроение, но той е много периферен поради изключителната ритуализация на тялото, дори институциализация. Аз ги наблбюдавам тези практики - на сватба, в дискотека. Подхващат меко почти доброволно, но постепено овладяват.
Танец е властната деформация на пляската, на "оравата"
За балет просто не се наемам да приказвам, особено за руски.
От малък съм изгледал едва ли не всички класически постановки в Большой. Учшлището ми беше -5 минут хода, а завуч започна да преподава още през1916 година. Та именно тя успя да ни организира редовно за сутрешните и дневните представления.
Иначе, какво е първо, а какво е последно в ставането на руския балет - нужно е много по-дълбоко познаване на историята в нейния социологически ракурс. А това е невероятно трудно поради миларди тонове бетон изляти върху тази история. Все пак имах възможност да се запозная с работите на руските историци от началото на миналия вес. Колбкото и да са повърхностни тези мои познания все пак мога да твърду, че културата на сценичния танц в Русия е с многовековните корени. И преди Петра царевна София иницииарала подобен род представления. Както е известно, тя била от най-образоманите представители на висшата европейска аристокрация - мъртвите езици, повечето активни тогава дипломатически, широко и дълбоко запознаване с античната класика. След Петра бълетът-ортганизираният и дисциприниран става елемент на публичната култура не само на аристокрацията, но и на третото съсловие.
Похвално е че сте запозната с един от многото моменти в историята на руския танц-балет. Но все пак проблемът се измества към фрагмента.
Танцът в Русия е елемент на системата на социалната стратификация и репресия от векове.Знай свое место - трагична е съдбана на мнозина самозабравилите се крепостни "артисти"?
Затова танцът на народа е бунт и луда пляска. Спомнете "Рублев" на Тарковский.
Тук има и още един "момент" Оформянето на бунта във вид на просветителските презаписи и прекомпоновка на "народния танц" допълват широката практика на властната деформация на живия дух на пляската. И тук -в България, и в Русия поколения оформители се доказваха като доблестни пазители на "истинското" , докато всъщност го мумифираха и ...остойностяваха в скалата на идеологически иконостас. |
Тема № - 36 |
Коментар № - 4060 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-25 13:25:54 |
|
|
Здравейте г-н Варзоновцев, имам толкова работа, ((1200 студенти*4 оценки всеки)*3 min оценявания)) + адска редакция на английски, но не вежливо чтовы не ответить вам.
Направо сошла с ума - руснаците наистина нямат народни танци! Какво правят, та не танцуват? Но затова пък се бият добре. Сигурно едното е било за сметка на другото, защото, ако наистина умееш да танцуваш, не умееш да се биеш. Били са се и за нас ... а воевали!
Но за руския балет не съм съгласна. Какво като е от вън. Англия взе доменните пещи от Германия, но какво направи с тях? Щастие и богатство(ако приемем щастието като това, да си по-малко беден и с това по-малко нещастен.) Какво направиха руснаците с чужой танец? Направиха го по-добър и от италианския и от френския класически балет. Неимоверно по-добър. Казвам това в памет и за справедливост на забележителни жени като Агрипина Ваганова, на забележителни мъже като Рудолф Нуреев.
Методиката на Ваганова за мен е приложима във всяко обучение. Аз често се уча от нея. Знаете ли, че още в 19 век на преподавателите в Петербургското хореографско училище изискали да напишат не само паспорт на курсовете си, но и да опишат методиката, по която преподават. Колко часа какво правят, в каква последователност, с какви методи, как изискват от учениците си. Ние пишем в паспортите на курсовете си "студентите ЩЕ могат". Ваганова още тогава: "студентите ТРЯБВА ДА МОГАТ". И сега така пише. Руският балет е ставал и става с натрупване, мислене, военна дисциплина (ей това явно го има в традицията там), при това, разбирам сега, в страна, в която народът не е танцувал... После събирали методиките, премисляли, пробвали и създали - ето това вече е истински руско - руската методика, методиката на Ваганова. Колкото и странно да изглежда, тя става демократична, използва се навсякъде, дори в най-затънтените балетни школи. И какво се получава: Рудолф Нуреев. Нуреев е дошъл от "самодейността", без "блестящата академична подготовка". Но му дават за партньорка Нинел Кургапкина - блестяща, блестяща, невероятна, вече печелила държавни конкурси. А тя вместо да ревне да реве - танцува с момъка от самодейността...защото е още по-невероятен и тя го разбира и му го признава.Ето това е и партньорство и човещина!! Значи честност, професионализъм, липса на завист, на нездрав стремеж към "кариера", задкулисия и криво разбрано достойнство. Майсторлък е това да вземеш едно не до там направено и изведено нещо от вън и да го направиш съвършено. Тогава вече, мисля, е твое. |
Тема № - 36 |
Коментар № - 4059 |
|
nkioseva - 2011-01-25 12:08:07 |
|
|
Да конечно и как иначе - Нелочка!
Украинският казачок се представя като руски поради трудното разбиране на бившия СССР отвъд .
Собствено руски танц - няма. В това отношение казачок една сравнително подредена версия пляска- "в присядку" и "от души". Танцуют - пардон, пляшут-все и как могут- и с ръце, и с крака, и с глава. С цялото тяло и неговата околна среда.
Руският танц е "единнотелесен" - нещо подобно, но по друг повод споменават Дельоз и Гатари. Всичко се слива в един афект и безразборна телесна суматоха. И съвсем не е важен нито ритъмът, нито темпът, нито звукът - едно всеобщо Ух-Ах
Друга работа е рускиях балет - върхът е на дисциплината. Но пак е "отвъден", френски. Успя ,обаче,да се интегрира в живота на горния еснафлък и долния пласт на дворянството, главно сред търговци, офицери и кадети. Епосът на тази тема е безкраен, дори и с участие на Лев Николаевич.
Собствено руският танц е пълна анархия във всяко едно отношение. И е много шумен, разногласен. "Орава" Но преди всичко е битка между Мъж и Жена. Тя води - не можете да си представите това "водене". Кинофилмите тотално лъжат, аранжират и организират.
Жената в руската пляска прави всичко . И прилично, и неприлично. Но главно отвоюва собственото пространство от "орава". Мъжът се върти уж наоколо,но всъщност "сам по себе". Често съвсем забравя за "водещата" и започва "надплясването" с другите мъже. После следва естественото - бой, бой, бой и Ух-Ах.
Може би точно поради тази архетипика в Русия бурно и без всякаква интермедия навлезе рок , твист и други "модерни" ...пляски. Естествено, в руска версия, показан в една от комедиите на Л.Гайдай. Не помня каква точно.
Това което разказвам е от лични наблюдения. Вече казах, че отвъд СССР се възприема като нещо слято и ...неприлично, като руско, с други думи. Ето сега има много и съвсем различни гледки. Но за казачок все още се съмнявам - много анархия има, от вековете на съпротивата. |
Тема № - 36 |
Коментар № - 4055 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-24 15:28:13 |
|
|
"Да, но изведнъж дочувам нещо необичайно, бавно признасяни прости твърдения, модулирани с глас и някакъв съпровод, дочувам изразително натрупване на едно просто върху друго просто и без да мога да кажа защо, изпадам в харесване." (проф. Б. Богданов)
И до сега се питам, защо пиша тук. Това не ми е стил. Най-вероятния отговор е - защото ми харесва.
Чета и препрочитам отговора на проф. Богданов. Трябва доста пъти да се чете...Но разбрах как трябва да се гледа на текста, как да се разбира текста. Ако не се лъжа - като нещо, което ти го правиш, но след като го направиш, то си има собствен живот. Затова трябва да е направено по "правилата на играта", така, че да може да си живее само после. Почти божествена работа. Никой не ме беше учил до тук. Впрочем, учил ме беше Маркес, не че ме е учил, но най-вероятно най-много ми е харесало което той казва, за това, как се пише текст, защото неговото напътствие е лесно за мен, така, както той го казва. Трудното (невъзможното) е да бъдеш Маркес (за него не е). На това ме наведе писаното от проф. Богданов за Льоса. Обожавам Льоса, защото също е лесно, въпреки, че нещата при него (както и при Маркес) са плетеница от множество линии. Казвам "въпреки", защото съм привърженик на линейния метод в счетоводството. Маркес, Льоса, Амаду и други латино ме смислиха (защото ми харесва) да напиша учебник като книга-игра. Въпреки, че отдавна трябваше да го до- и пре-напиша, той продължава да се харесва. Защо? Защото читателите си играят, също можем да кажем, танцуват (танцът е игра) с идеите и фактите, подреждат ги по своето си виждане и мислят...как да си поиграят (потанцуват) по-забавно.
Не, аз не им казвам как да го подреждат - това е целта на учебника-игра. Така влизат в него. Има факти, има теории, има правила, но всеки си ги подрежда както може, намери за добре или му се иска/харесва. Когато ми хареса (на мен) да си поиграя и с други факти и идеи, ще го пренапиша. За сега не ми харесва да го правя.
Харесването ни води! (То е нелинеен метод ... или пък е линеен?)Със сигурност харесването трябва да се прибави към базисните вътрешни институции като обичаите и нравите...) колкото и да ни думат някои икономисти, че ако не мислиш "рационално", трябва не да учиш икономика, а дизайн (впрочем, науката икономика в нашия университет вече я няма. На лице е софт равнището на имагинерен стопански дайджест, наричан бизнес-администрация. Науката "икономика" е подчинена, обслужваща, слугиня, тук-там, Фигаро тук, Фигаро там, все едно да накараш Леонардо да чиракува на някой бояджия). Какво означава "рационално икономически"? Финансовата печалба,така, както се разбира по стария и неверен начин?
Та за "линейния метод" и защо харесва: Имам едно обяснение, което не е мое. Айнщайн, мислейки върху Общата теория, казва следните думи "Ако беше толкова сложно, Бог нямаше да го направи." Простото е божественото. Но как се стига до него и с колко смирения ?
Все си мисля, че тези хора, които са останали в историята на науката, изобретателството, техниката, това са хората, които са правели живота по-лесен, които са го облекчавали. Трудно ли е да отделиш това, което наистина облекчава живота на хората, от това, което само си мислиш, че го облекчава? Трудно е! Винаги простото (просто Божественото)изглежда сложно.Ето тази способност да отделяш истинското от имагинерното е мъдростта. Така си мисля.
Привърженик съм на линейния метод, както казах, защото е лесен, ясен, прост и чист. Линейният метод на амортизациите. Защото с него няма да сбъркаш никога в сметките, няма да обясняваш безсмислици, ще ти купят акциите и облигациите, ще имаш "входящ паричен поток" (друг е въпросът какво ще направиш с него и не го засягам).
И за думите, които българския език "не прави". Да вземем от линейния метод за амортизация думата за "амортизация". На български имаме една дума "амортизация". Но на английски има две - depression за дълготрайните материални активи и amortization за Д Нематериалните А. НО: Depressiation също означава и ... "фалшив". Да, фалшиво е да умъртвиш счетоводно колата си, пък да я караш още 20 години. Т.е. тя не е мъртва "amortization", а всъщност е фалшиво умъртвена за финансова полза. Но умре ли душата - тя умира и край, няма нищо след това, няма Ад, няма Рай. Затова в еврейската религия се пожелава - да се запишеш в книгата на живота!
За това Веселинка търси връзката на Платон между поетите и корибантите. Колкото и да са различни нашите пътеки на изучавания, все се събират в простото. Корибантите хем са въоръжени, хем са голи, поетите хем са въоръжени, хем са голи. Едните с меч, другите с думи. На едните душата е гола, на другите тялото. Но корибанти и поети взети заедно са въоръжени и голи и не се страхуват никак да се бият голи тялом или духом - с думи или с меч.
А 3D текста на Роси наистина много ми харесва. Вграждането на музиката и танците в словото са като таблиците и графиките в моите (нашите, простете - на презрените икономисти) изследвания. Има, има едно цяло, но "Не нам, не нам", г-н Варзоновцев, простите, полжалуйста. |
Тема № - 36 |
Коментар № - 4054 |
|
nkioseva - 2011-01-24 12:54:27 |
|
|
"Музиката въздейства много повече на цялостния човек - тяло и душа - отколкото думите, особено пък – само написаните думи."
Въобще не съм съгласна с това, защото колкото и съвършена да е музиката, тя трябва да бъде допълнително означена, за да може да действа повече от думите - докато думите по някакъв начин още в момента на изказването си се означават лично. Музиката е повече свят, докато думите са реалност - дори написаните думи. Музиката, за да означи лично трябва да се преобразува вътрешно - със собствени значения - т.е. с мисли, но същевременно така тя се отдалечава… но има и друг вариант - да се означи вторично чрез нови думи – да се роди метапесента, метатанцът (например общата любима сватбена песен от „Сватбата на моя най-добър приятел”) - тогава обаче думите пак стават по-важни:-)!
Чакаме си отговорите, Роси.
|
Тема № - 36 |
Коментар № - 4051 |
|
vesselina vassileva - 2011-01-24 10:39:57 |
|
|
Отново размисли за историята.
“Най-интересното в случващото се е именно как и защо се преплитат линиите, и какво може да означават този преплитания. В разплитането и преплитането наново, се появяват неочакваните неща“ казва Роси и говори за историята поглеждайки я отвътре, откъм, което тя като историк прави за да разбере древните и сегашни традиции и обичаи. Отвътре идват и въпросите ѝ: защо човек е засегнат от миналото, което изследва, защо миналото засяга настоящето? А текстът на Роси е този опит да не се строи история с ограничен кръг доказателства, а да се остави вратата отворена за да може в разговора да участват много теми, много аспекти, много текстове и по този начин отпада монологичността на доказателството. Това доказателство, което когато е извадено от контекста, носи повече претенция за истинност, отколкото връзка с реалността, от която е извадено.
Проф. Богданов не само оцени подхода на Росица, но повдигна още веднъж въпроса за това как тази еднолинейна обективистична история, с която сме свикнали, ни лишава от възможността да наблюдаваме многолинейността, разпиляността, неподредеността на случващото се и случилото се.
Искам да кажа няколко думи за книгата на Варгас Льоса, “Разказвачът“, защото мисля, че би могла да бъде интересна и за останалите форумци. На първо място слагам Росица и съм убедена, че ще се зачете в нея и ще намери отговори на много въпроси, някои от които никога незадавани досега. Също ми се струва, че Веселина няма как да не пожелае да прочете книгата на Варгас Льоса.
Проф. Богданов, като видях, че споменавате Варгас Льоса, не разбрах за коя негова книга става въпрос, защото текст със заглавие “Разказвачът“ на испански няма. Не знам защо така е преведено заглавието на български, не е редно да коментирам превод, който не познавам, но ще призная, че не е лесно да се намери съответстваща дума на испанската “El hablador” (“Говорещият“). Какво се разбира под това заглавие? Идеята е, не само, че някой разказва ами, че разказва опирайки се на старата устна традиция, тази, която идва от времето преди писмеността и която напомня, че думите имат сила, че произнесени на глас в специален дискурс дават не само име на нещата, но и градят света, в който се живее. Това е живо слово, което се ражда тука сега и има нужда от събеседник, който да стои пред говорещия. От друга страна, чрез това слово настоящето се среща с миналото и няма разлика между тогава и сега.
Дискурсът на ораторът мачигенга продължава старите индиански традициите, където митът е разказ, но не е подреден във време и пространство и няма причинно-следствена връзка, както в другия разказ в романа, където другият разказвач следва обекстивистичната логика на съвременната модерна култура и не може да излезе от нея. Но племето мачигенга, така както толкова други немодерни традиционни общества, строи съзнание за себе си като идентичност чрез живия разказ на митовете, които само избраници могат да построят в устен разказ пред публика омаяна (омагьосана) от изкуството на разказвача. Идеята за говорещ и за оратор визират, че има на същото място има и слушател/и. И най-интересното в романа е, че разказвачът на племето мачигенга не е някой местен индиански представител на тази култура, познавач на миналото и т.н., а Саул Суратас, състудентът и приятелят на този, който разказва другата история в романа, тази, която се случва на километри разстояние от джунглата и реката Амазонка.
Като се каже на български “Разказвачът“ човек мисли и за двамата разказвачи в романа. Но изборът на Варгас Льоса е много директен: главният герой на романа е Саул Суратас, който е станал оратор, разказвач на историята на племето мачигенга за да съхрани традицията, да я продължи и да намери тази своя идентичност като перуанец, носеща миналото в себе си. Разбира се, зад тази позиция стои самият писател Марио Варгас Льоса, който не само винаги се връща на темата за историята и как да се пише и разказва тази история, ами сега намира разрешение как да я представи пишейки на два различни дискурса за да построи две реалности, които заедно строят реалността в романа. Варгас Льоса – чрез дискурса на модерния писател и Варгас Льоса чрез дискурса на оратора на древното племе. Не се смесват тези два дискурса, но в нас, които четем звучат и двата, и двата ни казват толкова неща за светът и как да разберем реалностите, които строим.
|
Тема № - 36 |
Коментар № - 4050 |
|
Анета де ла Мар - 2011-01-24 05:14:05 |
|
|
Професор Богданов,
Благодаря за препоръчаната книга – ще я потърся да я прочета. И аз много харесвам такива литературни текстове, написани от историци като литература - като тези на професор Вера Мутафчиева, например. Твърде малко историци, обаче, имат таланта да пишат история така хубаво като литература, дори и да осъзнават и разбират сложността и противоречивостта на реалностите. А пък не всички писатели имат освен талант и вярност към фактите, и към тюрлюгювеча от факти. И писателите често са заразени от онази обективистичност, която ги кара да пренебрегват сложната противоречивост, или пък още по-лошо (за мен) - да си измислят подвеждащи и направо фалшиви факти.
Най-страшни са талантливите писатели, които създават подвеждащи и лъжещи реалности в текстовете си. Пред тях, обективистично пишещи традиционни историци, незабелязващи сложността и противоречивостта на реалностите, ми изглеждат даже като скромно цвете.
Въпросът ми, дали нещо от тези музики се е обадило във Вас, беше много важен за мен, и Ви благодаря истински, че ми отговорихте, допълнително благодаря и много се радвам – че отговорихте толкова хубаво.
Ако за повечето от нас „обаждането” може да се обясни с наследено усещане-разбиране-харесване, понеже сме родени и живеем на Балканите (но може и да не се обяснява с нищо), то при Вас „обаждането” означава за мен, че тезата ми за тази музика има по-голяма вероятност да е близка до истината. Въпросът ми беше решаващ лакмус за мен самата, за моите мисли. Аз никак не съм абсолютно сигурна, че написаното е дори теза – това бе едно колебливо пред-хипотезно предположение. Заради дългите години занимания, опита и проникването в старогръцките текстове, Вие със сигурност имате много по-дълбоко разбиране и усещане за старогръцката култура и за другите древни култури в региона ни. Ако никоя от тези музики не беше извикала разбиращо усещане у Вас, това щеше да означава за мен, че тезата ми е далеч от истината, независимо че изразихте словесно мисълта за нейната вероятност. Вероятността на тезата можеше да изглежда убедителна заради убедително словесно изразяване, което знам, че често правя добре, но можеше и да (се) лъжа, упоена от уменията си да се аргументирам. Понеже става дума за музика и танци, решаващо бе неизразимото с думи усещане-мисъл, което нарекохте „изпадане в харесване” „без да мога да кажа защо” (много ми хареса!). Особено подходящ бе предварително известния ми факт, че обичате да слушате съвсем различна музика, защото в този случай изпадането в харесване не може да се припише на предварителна нагласа към харесване.
Защо ни е музиката?
Музиката въздейства много повече на цялостния човек - тяло и душа - отколкото думите, особено пък – само написаните думи. Вероятно защото звукът е трептене, което се усеща телом, и по различен начин в различните тъкани и органи. Показателна е тясната връзка на музиката с танцуването, с тялото. Музиката има повече интонация от живото говорене, повече и по-ясен ритъм (за това веднъж говори Анета). Тялото ни също живее-съществува с ясен ритъм – сърдечният. Човешкият глас е усилен от инструмент или от много инструменти. В музиката, заради различните звуци, има повече редове отколкото в говоренето. Поезията е по-близо до музиката, обаче прозата не е, а съвременните словесни текстове са в по-голямата си част проза (по-лесно е с прозата). Словото въздейства повече на ума, разбираемото и паметта, а музиката повече на забравеното, емоциите и неосъзнатото-неразбираемо. А неосъзнатото-неразбираемо в действителностите е повече, като обем, от осъзнатото и разбираемото. Музиката не само ни отваря към него, ами направи ни хвърля в средата му, малоазийската ми баба би казала „втропчва” ни в неосъзнатото-неразбираемо. Затова е и много трудно да се говори за въздействието на музиката върху нас, макар че всички знаем и разбираме колко е силно това въздействие. Затова аз я оприличавам на преживяването на мистериални посвещения.
Тук, разбира се, ми идва веднага на ум знаменития пасаж у Платон за лечителите на Залмоксис, които лекували човека цялостно: не само лекували тялото с билки, ами и душата - с някакви магически напеви. Така лекуват нашите традиционни русалии (в Румъния калушари), и старите гърци в Южна Италия с тяхната тарантела.
Пускала съм тарантела на фестивал, сега ще пусна ритуала във филм:
1 част - http://www.youtube.com/watch?v=RqDjqiCnV80
2 част - http://www.youtube.com/watch?v=lNHE3SdrOqk
Не е за пренебрегване използването на същите инструменти, както в повечето музики от заглавния текст. На тарантелската музика може да се играе и ръченица, и понтийския пирихиос (на по-бързата), даже и кючек (на по-бавната). Дайрето държи същия ритъм като 7/8 (рааз-дваа-триии). На него може и да се марширува (рааааз-двааа). Това изглежда е огнен ритъм, огнен, в смисъл на една от четирите стихии-материи-начала, които правят и движат света по античните схващания.
Въпросът Ви за преобладаващата еднозначност на думите и изразяването в българския език е извънредно интересен, даже спасителен. Например – веднага ме успокои по отношение на трудностите ми в разбирането. Поне да не мисля, че вината е само у мен, и да имам надежда, че мога да се пооправя. Не съм се питала досега, не съм го осъзнавала по начина, по който го изказвате в момента. Иначе съм забелязвала значително по-голямата многозначност на думи и изрази, и сложните съставни думи в други езици, които съм учила. Забелязвала съм ги и са ми харесвали. Предполагам, че от трудностите, които съм имала при четенето-разбиране на старогръцки, ми е дошъл този обичай да правя на български една дума с много думи, свързани с тирета или наклонена черта. Много си ги харесвам, като последното „същност-музика-танц” или това, което се е харесало на Веси „усетиш/разбереш”. По подобна причина изсипвам и многото факти около едно нещо, които хем са свързани с нещото, хем не чак толкова, и с това го свързват с други неща. Като при Вашите облаци от значения. Съгласна съм, че и здравомислието на опростеното е необходимо, даже не го смятам винаги за глупаво. Това пък съм го разбрала в преподавателската практика, където е извънредно наложително да се намери начин сложните неща да се изкажат и просто, за да започне процеса на разбиране. В това умение също намирам някаква красота и добро. Важното е, после да не се остава само при простото.
Хубав ни е форумът, да! Хубави протичания стават в него - и бързи и бавно-спокойни, и трудни и смешно-забавни, и прости и сложни, и с музика, филми и картинки – много пълна реалност, много реалности текат едновременно. Почти свят?
-----------------
Един-фене, Бориславе и Веси - ще ви отговарям утре-вдругиден, защото и на тримата ми идва да напиша по един дъъълъг текст, толкова интересни теми-въпроси повдигате. Чакат ме един куп студентските задания и тестове, а тях не мога да ги отложа по никакъв начин, колкото и повече да ми се иска да си разговарям с вас.
|
Тема № - 36 |
Коментар № - 4049 |
|
Росица Гичева - 2011-01-24 03:25:29 |
|
|
|
|
|