БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?
Росица Гичева-Меймари

„И същата свързана дължина във втория пасаж за квази-чалгата песен на Арети. Росица, защо не направите такъв заглавен текст по образеца на ненаучната наука, която разбирате полуразбиращо, както впрочем съвсем точно сте разбрала, че става и при мен?”

(Богдан Богданов в неговия форум – 2010-10-16 09:25:47)

Макар че това изследване е пряко свързано с научните ми занимания и се породи от тях, никога не можеше да стане научно с мен. Щеше да си остане само едно лично всекидневно-празнично удоволствие за цял живот, ако професор Богдан Богданов не бе пожелал да пиша за това във форума му и за форумците. Ще пробвам да подхвана откъдето съм свикнала – как е тръгнало и как е протекло, защото смисълът за мен се появи, натрупа и разля в дълго житейско (празнично и всекидневно) протичане, течащо и сега. Винаги съм предпочитала да разказвам как са се постигали смислите при мен, защото чрез разказите успявам и да ги формулирам, понякога.

Направих опит поне да започна научно, но не стана. Била съм студент по история (вероятно втори курс) в онази 1988 г., от която веднъж Ви цитирах пасажи от лекциите на професор Богдан Богданов по история на старогръцката култура. Бях слушала вече и семинарите на професор Александър Фол. Чрез тези двама „култови” професори, античният свят беше започнал да се поотваря малко и за мен. Не мога да си спомня дали съм прочела или съм чула от тях разказ за едно обвинение срещу Еврипид. Тези дни, след двадесет и две години, не можах да намеря в кой античен текст се споменава и го преразказвам по далечен спомен, вероятно неточно.

Еврипид бил обвиняван, че въвел в трагедиите си азиатски начини за свирене на флейта и някакво непристойно азиатско танцуване, в което се извършвали въртеливи движения на тялото от кръста надолу, които движения възбуждали сладострастно-похотливи желания у зрителите. Тези неща не се харесали на по-консервативно настроените атиняни.

Запитах се, да не би така наречените „belly dances” (кючеци и маанета) да не са турски (както се смята), а да са антични малоазийски или общо средиземноморски, и турците да са ги заели от културата на завареното население. Разбира се, тогава не можех да отговоря, но въпроса си го запомних и прибрах в чекмедже.

Свързах старогръцкото описание със съвременните кючеци и маанета, защото по онова време още нямаше чалга навсякъде и аз не я бях срещала. Кючек не само бях виждала, ами и нещо повече. Случи се на същата онази българо-гръцка сватба, на която разказвах че бях шаферка, и където бях извънредно впечатлена от гръцкото зейбекико. Тогава за пръв път видях леля си да играе нещо, което не ми хареса толкова много колкото гръцкото. Когато попитах как е възможно леля да танцува така неприлично с чужди мъже, майка ми ми отговори, че така са танцували някога в селото им, и че леля ми се била научила от баща им. Дядо ми бил първенец във всички танци, но най-вече в този и в ръченицата. Разказа ми също, как се бил преборил с мечка – изобщо научих че съм имала дядо-класически-героичен-образ (Орфей-Херакъл-Боримечка). Късно през нощта в малка компания, с известно отвращение, взех че се пробвах дали ще мога и аз да танцувам това странно нещо – нали дядо ми (на когото съм кръстена но не познавам, защото е починал малко преди да се родя) е бил майстор танцьор. Разказвам това, защото беше първият ми опит с немоето в мен, който си спомням. Оказа се, че можех да танцувам това неприлично и неприятно за мен нещо, включително да си кълча врата, което почти никой не го може. Само още веднъж го танцувах пак – когато ми хрумна, че танцът е древен и са го танцували в антична Гърция. През тази същата 1988 или през 1989 г. шокирах моята най-близка приятелка с казването и показването, че мога да танцувам кючек. Приятелката ми не можеше да повярва, че може да имам нещо общо с чалгата. Заявих й, че това не е чалга, а древен малоазийски танц, и че го мога, защото съм малоазийка (тогава вече знаех, бях разпитала баба си и даже бях чела нещо за малоазийските българи).

Забравих хипотезата за древния малоазийски произход на кючеците и силно се противях на чалгата до края на 2001 г., когато вече след като бях прибавила гръцката фамилия „Меймари” към името си, пристигнах в Елефсина. Още първия ден трябваше да участвам в сватба. Бях много любопитна, защото интересът ми към традиционните култури вече беше огромен и подплатен с немалко години работа. Неприятна изненада беше безкрайната поредица от кючеци. Попитах съпруга си, как се съвместява силното националистическо чувство на гърците с тази турска музика и танци. Макар че той е противник на всякакъв национализъм, малко засегнато реагира, че това са традиционни гръцки танци и музика и че не са турски. Е, как да не са, това си е кючек, ачик-ачик, пар екселанс, казах аз. Не, не било. Били „нисиотика” (островни песни), „гамотрагуда” (сватбени, но и „сексуални песни”) и „цифтетеля”. И той не ги понасял, но си били съвсем собствено гръцки. Не съм ли разбирала, защо нямал националистически чувства! Разбирах, и аз нямах. Тогава се сетих за моята студентска хипотеза и му казах, че сигурно е прав, поне за времето след Еврипид, защото Еврипид е бил обвиняван, че въвежда нещо като малоазийски кючеци на Дионисовата сцена в Атина. Казах още, че сигурно това са дионисови танци, вакхически, като между менадите и сатирите във вазописта (фиг. 1, 2).

Членовете на моето андрогинно разноетнонационално семейство, имаме нещо общо в произхода и културата, което си личи и отвън. Всички отбелязват, когато ни видят заедно, че някак си приличаме. Подозирам че е така, защото и двамата сме малоазийци. Родът на моята майка произхожда от с. Мандър (дн. Мурадийе), област Бандърма (древният Кизик). Селото се намира на около 40 километра на юг от Кизик, в югоизточната част на езерото Маняс, и на 160 километра на изток от Троя, в древната област Мизия с планината Ида, от която Зевс наблюдавал бойните действия на ахейци и троянци. Херодот казва, че мизийците са колонисти от лидийците. Не е ясно дали мандърци са местни или са преселници от етническата българска територия (по рупския диалект се разбира, че са южно-българи). Да са преселници ми изглежда по-вероятно, въпреки че баба ми многократно повтаряше когато я разпитвах, че „ние сме си анадолци и винаги там сме си живели, преди да дойдем в България”. Специфичният говор ме кара да мисля, че сме изселници от Неврокопско-Драмско-Пангейски (силно Дионисов древнотракийски) регион - има сведения за масови изселвания през ХVІІ в.

Родът на свекъра ми произхожда от град Бирги, гръцкия Пиргос, на около 80 км на изток от Смирна (дн. Измир), в централното южно подножие на планината Сипил, свещена планина на малоазийската богиня Майка, на чието плато точно над Пиргос се издига (и днес) Сарди – градът на Крез, столицата на лидийското царство (от където се били изселили мизийците). Градчето е било богато и известно, митрополитски център от византийско време. След изселването на гръцките бежанци през 1922 г. е поопустял архитектурен резерват, прилича на Созопол. Мястото е лидийско, но фамилното ни име Меймарис се оказа персийско - означава нещо като „архитект-строителен инженер”. Съпругът ми много пъти е поливал със студена вода възторзите ми от гръцката традиционна музика, на която той не е любител, но веднъж призна, че някъде дълбоко в себе си харесва „ребетика” – музикалната традиция на малоазийските гърци, и си го обяснява точно с произхода и традицията, със странното преминаване на нагласи и привързаности през поколенията без никакъв контакт с жива действителност. Вероятно заради това, все пак ми помогна в по-дълбокото опознаване и разбиране на гръцката традиционна музика. Като признателност (нищо от написаното тук нямаше да се роди без Йоанис Меймарис), първото парче, което слагам в текста е от филма „Ребетико”. Една от основните теми на филма е музиката на малоазийските бежанци.

Заглавното парче „При Тома” - http://www.youtube.com/watch?v=QR4avmuBDhY
Същото, но на погребението на главната героиня, изпълнителка на ребетико, родена в Смирна - http://www.youtube.com/watch?v=epWY3qDGow8

С много слушане и с опиране на ”спомени” от нашите малоазийски предци, както и със случайно попаднали писмени и изобразителни извори, навлизах в темата за парченцата антична музика в съвременната традиционна балкано-анатолийска музика. Гърците, за разлика от нас, не са изоставили музикалната си традиция. И сега има много музиканти, които създават традиционна музика или композират съвременна музика стъпвайки на традицията си – традиционно етно, етно-рок, етно-джаз и етно-класическа музика. Има дори запалени чужденци като мен. Такъв е Рос Дейли, ирландец, който живее от тридесет години на остров Крит. Говори много сладко гръцки със силен критски акцент. Свири на лира, поддържа прекрасен състав (включително с българка - свири на сандури) и постоянно прави концерти и записи. Кани изпълнители и на други традиции – индийци, перси (трио на ударни инструменти „Чемирани” от Иран), туванци („Хун Хур Ту” от Монголия). Интересното на туванското пеене е, че един човек може да произвежда едновременно два гласа, а в общ план - туванците са от онези народи, които притежават традицията на оригиналните сибирски шамани. Ето някои от нещата, които съм слушала на живо в Елефсина - Рос Дейли е слабият висок келтски друид в средата, с русо-бяла дълга коса, облича се в бяло: Рос Дейли, „Хун Хур Ту” и трио „Чемирани” - http://www.youtube.com/watch?v=gCO3q6gur-Q
Туванската песен „Тъгата/оплакването на сирака”. Чува се пеенето на един човек с два гласа (все едно пее и свирка с уста, но всъщност прави и двете с гърлото си – шамански работи) - http://www.youtube.com/watch?v=WQ-cHg3PuBA

До тук бяха празничните моменти. Следващите моменти са голямо множество и се случваха във всекидневен контекст, поради което няма какво особено да им се разказва. Случваха се докато готвех, миех, отглеждах гардении, лимон, нерандзи, лаврово дърво, кайсия, асма с грозде и рози в градината, или се занимавах с кучето. В Гърция слушах постоянно радио, за да уча и езика. И друг път съм споменавала за „смисленото всекидневие”, на което винаги съм се наслаждавала. Докато върша каквато и да е автоматична работа или не върша никаква работа, в ума ми непрестанно протичат всякакви реалности – мои, чужди, немои-мои, минали, проектирани в бъдещето, смесени. А музика обичам да тече паралелно с каквото и друго да правя. В Гърция това ставаше силно и продължително, защото само там имах време да върша домашна работа, и умът ми беше дълго време свободен да се занимава с каквото друго може и желае.

Преди да заминем за Гърция в края на 2001 г.  у мен беше попаднал диск със съвременни интерпретации на антични музикални текстове. Бях го слушала многократно и тази основа стоеше зад свързванията ми, които винаги си остават несигурни, защото античните нотни текстове показват само тонове и ритъм - без темпо, настроение, продължителност на нотите и други важни подробности, които не знам как се наричат. Съвременните записи са доста свободна интерпретация, макар и върху автентичен нотен текст.

Някои от тях ми звучаха като музика на извънземни и с нищо не ми се свързваха – Хорът от Еврипидовия „Орест”, Делфийските пеани. Еврипид, съвсем очаквано, харесвам и като музика (толкова съжалявам, че нищо не се е запазило от „Вакханките”!). Първи хор от трагедията „Орест” на Еврипид - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=1
Неочаквано (или очаквано) - почти не мога да понасям да слушам делфийските пеани.
Първи делфийски пеан – http://www.youtube.com/watch?v=58Z9RFxJ1B8
Втори Делфийски пеан - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=3
Най-много обичам най-стария от запазените и най-великия античен поет-музикант – Пиндар, с първа Питийска ода, която ми помогна да започна да разбирам старогръцки: http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=4
Тя ми прилича на ренесансова музика, даже малко на барок (сигурно защото обичам бароковата музика). Тези свързвания, обаче, може да се дължат на факта, че нотният текст е запазен в късен средновековен ръкопис и може да е обработен в духа на по-късното време. Делфийските пеани са съхранени епиграфски - такива, каквито са били записани оригинално и сигурно затова ми приличат на извънземни. Такова е и „Оплакване на Текмеса” - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=5

Други антични парчета, обаче, веднага ми се завързаха с музика, която звучи и днес, макар че също е стара - византийската църковна музика.
Епитафия на Сикелос - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=6
Свързването не беше и трудно, защото разполагаме с доста на брой антични химни към богове от ІІ в., един от които дори посветен на Светата Троица.
Химн към Слънцето - http://www.youtube.com/watch?v=UnRd8fXdR0U
Химн към Светата Троица - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=7
Тази връзка се прави още по-лесно, ако човек е слушал достатъчно ранни византийски песнопения.
„Светлина на радостта (Фос Иларон)”, Атанасий Александрийски, ІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=pFJQNQ83s78
„Единородният син”, приписвана на император Юстиниан VІ в. - http://www.youtube.com/watch?v=SUXJEECQBAY
„Херувимски химн” - http://www.youtube.com/watch?v=vw8kb5zlSc8
„Достойно ест” на Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=Hpq5cPvdQZI
„Славословете Господа”, Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=nWsUbdsXLYY

Такива слушах всяка неделя от близкия храм на св. Параскева – повечето храмове в Гърция пускат живата литургия на високоговорители. И въпреки че тялото ми се съпротивляваше и не искаше да се буди всяка неделя в 7 часа сутринта, понеже певците бяха превъзходни, душата примолваше тялото ми да си събуди поне ушите, за да се наслади на ангелогласното пеене. Така, със заспало тяло, будни уши и душа, по четири часа всяка неделя свиквах и с византийския гръцки език. Е, вярно е, че понякога изнасилвах тялото си - ходех и слушах цялостно-блажено вътре в храма, а после го оставях да си доспи.

Византийската музика и пеене са сходни, съвсем обяснимо, с традиционна музика и пеене от широкия район около Константинопол – съвременна Тракия, но и северозападна Мала Азия, включително малоазийското крайбрежие. Започвам с примери от малоазийска Гърция.

Първият ще е приспивна песен от Смирна, изпълнена от Арети Кетиме в атинския театър от римската епоха, който днес се използва за концерти: http://www.youtube.com/watch?v=b7D3kNFlwHI

Тъжните малоазийски песни често са от Смирна - обезлюден и опожарен гръцки град през 1922 г., по време на голямата „малоазийска катастрофа” за гърците - война с Турция, в която над 2 милиона бежанци се преселват в континентална Гърция (заселват ги основно в Северна Гърция, която е обезлюдена от избягалите българи - македонци и тракийци). Песента е за дете, което се мъчи да отплува от опожарения град. С метафори е описано удавяне в буря: тялото на детето става лодка, а кърпата му - платна. Накрая моли да не му пишат писма, защото не знае писмената и му се доплаква. „Казах ти, и пак ще ти го кажа” - http://www.youtube.com/watch?v=Ze_AMsSghBs

Третата тъжна смирненска песен ще е „Дзиваери” (Сапфир) – пак за емигранти и бежанци. Пеенето на Арети тук е много „ранновизантийско”. Името на скъпоценния камък сапфир е старогръцко, в средногръцки се променя на „зафири”, турците го потурчват на „дзиваери” и гърците си заемат потурчената собствена заемка. Има много такива гръцки заемки в турския, които пак са се върнали в гръцкия. „Дзиваери” - http://www.youtube.com/watch?v=lj_YdBJyHiw

Ще предложа примери за „византийстваща” народна музика и от Гръцка Тракия:
Хронис Аидонидис на Олимпийските игри 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=UwbxQkpeC38
„Да бях птиче”, първата от двете песни (втората е танцова „Възцари се утринен царю” - към слънцето). Хронис Аидонидис пее в храма на Посейдон в Сунион - http://www.youtube.com/watch?v=ECwHcZBx8Tw
Като „византийстващи” бих определила и българските бавни рупски песни - тракийски, странджански, родопски (и на българите-мюсюлмани!): „Излеял е Дельо хайдутин”, Валя Балканска - http://www.youtube.com/watch?v=7lJYq6bjHTQ
Ще сложа и любими песни от тези, които майка ми постоянно пееше: „Заблеяло ми агънце”, Борис Машалов - http://www.youtube.com/watch?v=8g4D6rL0Q5M
„Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”, Галина Дурмушлийска и Теодосий Спасов - http://www.youtube.com/watch?v=ox2U25J9is0

За съжаление, повечето от съхранените нотни записи от античността са все в сериозни тържествени жанрове – химни към богове, оди за победители, трагически хорове, епитафии. Не можем да си създадем представа за музиката на дионисовите празници или на народните веселия и трагикомедии, като във филма „Ребетико”. Има само два музикални текста, които представят по-жизнерадостно настроение: едното е упражнение за китара, а другото, много странно и едновременно много типично за гръцката народна музика - химнът към страшната богиня на възмездието Немезида.
Упражнение за китара – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=8
Химн към Немезида - http://www.youtube.com/watch?v=jkTgkoOouhY&NR=1

Химнът към Немезида, с неравноделните си тактове, винаги ме е отпращал към неравноделните тактове в българската традиционна музика. Той прилича и на византийско песнопение, но не на ранните от типа на Ефрем Сирин, Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, които са белязани със силни източни (сирийски) влияния, а на по-късните - тези на Йоан Кукузел, в които силно се усещат мотиви от южнобългарска традиционна музика (македонска и тракийска), включително и танцова.
Силно неравноделният и с безсмислен текст (като дионисовите призовавания) „Терирем” на Йоан Кукузел - http://www.youtube.com/watch?v=ew-PvIat6-s
„Мистерията на чужденците”, песнопение посветено на влъхвите (магите) на Рождество Христово; не знам дали е Кукузелово, но е танцувално и ми е любимо колкото и „Терирем” - http://www.youtube.com/watch?v=vI2zpRz6qpY

Йоан Кукузел е живял в ХІІІ или ХІV в., не може да се изключи възможността да е ползвал славянски музикални мотиви. Поколебах се, дали да оборя това допускане, когато срещнах арменска традиционна музика в неравноделен ритъм, която прилича на нашата: А мом бар - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=9  Но тогава си казах: арменците са били заедно с българите в османската империя – сигурно сме си обменили нещо, особено през Византия и православието.

Големият шок и голямата радост настъпи, когато попаднах на сайт с музика на понтийските гърци, в който открих множество неща в неравноделен ритъм, някои от които приличат на нашите традиционни песни и танци, а други са съвсем същите. Вярно е, че много от понтийски гърци са живели в рамките на Османската империя, но тези по северното Черноморие не са. Отвори ми се голямо поле за изследване и едно откритие, което може и да няма научна стойност, но за мен е нещо специално.

Как е възможно да имаме еднакви песни и танци с понтийските гърци, след като не с всички от тях сме били заедно в големите врящи казани на Византия и Османската империя? Този обмен и взаимодействие следва да е станал в предвизантийско време, в античността. Селища на понтийски гърци по нашето черноморско крайбрежие има без прекъсване поне от VІІ в. пр. Хр. Днес, по-голяма група, която още пази своята идентичност е останала само в Созопол (включително в къщата на НБУ).

Така се роди хипотезата ми, че мога да се опитвам да идентифицирам остатъци от антична балканска музика, включително тракийска. Например понтийският „пирихиос” е почти идентичен с българска „ръченица” (мелодия, ритъм, стъпки, музикални инструменти), в частност с тракийската ръченица, разпространена както в територията на българска Тракия, така и в гръцка Тракия (не съм имала възможност да проуча турска Тракия). Гръцка ръченица „мандилатос хорос” от Драмско – http://www.youtube.com/watch?v=4uUPB92mItU
„Мандилатос хорос”, състава на Рос Дейли - http://www.youtube.com/watch?v=dy_kQ6v3VUo

„Πυρριχή” е име на прочут старогръцки танц, изпълняван от група воини в пълно или частично бойно въоръжение, подредени в редица. В редица танцуват и понтийските гърци, за разлика от тракийските българи и гърци, които по-често играят ръченица по двойки (еднополови и разнополови). По разнополови двойки танцуват пирихиос и понтийските гърци. „Пирихиос” в цариградската патриаршия през 1997 г. - http://www.youtube.com/watch?v=D5fsIXPeSmc
Смесено мъжко-женско пирическо хоро - http://www.youtube.com/watch?v=8oEPMOEX49w

И в България ръченица се танцува в заловено смесено хоро с крясъци, подскоци и тропания, например шопска ръченица - http://www.youtube.com/watch?v=puwltopomjw
Сцена с ръченица от стар български филм (Сиромашка Радост – 1958 г.) ми е останала като ярък спомен от детството (гледала съм го вероятно през 1978-79 г.). Запомнила съм го, защото съм чувала, че по подобен начин баба ми е пристанала на дядо ми - http://www.youtube.com/watch?v=NC_-jLPJcUA

Когато видях изпълнението на понтийския пирихиос на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., първо онемях. Традиционното мъжко облекло на понтийските гърци съвсем точно отговаря на описанието на тракийските воини в персийската войска у Херодот  (Hdt. VІІ, 73) – шапки от лисича кожа, както и на изображенията на траки и фриги в антична вазопис (фиг. 3.) - тесни панталони, ботуши и шапки от лисича кожа. Кожата е увита на главата, а край ушите висят опашката и лапите, завързани на фльонга. Макар не от кожа, шапките на понтийците имат същата форма: отстрани висят парчета, оформени като „животински лапи” (отляво, завързани на фльонга) и нещо като „опашка” (пискюл отдясно). Тесните панталони и ботушите също са налице, както широките кожени колани със запасани в тях ножове. „Пирихиос” на Олимпийските игри в Атина 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=5nNX0uegtZg

След първоначалното онемяване, започнах да пищя, че понтийската музика и танци са като нашите съвременни тракийски, че понтийските гърци са облечени като древните траки и фриги. Г-н Меймарис, за разлика от друг път, не се засегна. Каза, че и на него понтийските гърци не му приличат на гърци. Езикът им, обаче, е много архаичен гръцки, извънредно близък да старогръцкия, казват - до йонийския диалект. Може би са елинизирани варвари? Съвременните гърци не им разбират говоренето.

Най-хубавият пирихиос, който намерих, е изпълнен от т. нар. „акрити” (византийски гранични войски), бежанци, преселили се в гр. Серес. Тук са представени всичките сложни движения, които съм виждала да изпълняват и мъже-българи, танцуващи състезателна мъжка ръченица, като моя малоазийски дядо. „Пирихиос” на акрити от Серес - http://www.youtube.com/watch?v=w-ZE7YSy_Uk

И понтийските гърци използват гайда и тъпан, като тракийците. Също в неравноделен ритъм и много сходно с тракийските танци е хорото „Тик” - http://www.youtube.com/watch?v=BUJSfW6dUj4
Друг „Тик” със зурни, които придават известно турско звучене, но … инструментът е характерен и за Южна България, и Северна Гърция, не знаем колко стар, досущ като античен авлос - http://www.youtube.com/watch?v=r69LgKJBLnk
Подобен е понтийският танц „Дипат”, придружен песен на архаичния език - http://www.youtube.com/watch?v=UJH1-iydLEA

Най-характерният инструмент на понтийските гърци е т. нар. „кеменче” – като гъдулка. Бутилкообразната форма го различава от гръцката лира и гъдулката, но звукът и начинът на свирене не се различават особено от нашата гъдулка, която в Турция се нарича „класическо кеменче”. Всички капковидни гъдулки, лири и класически кеменчета имат за свой предшественик византийската (константинополска) лира, която пък има предшественици със същата форма в римската и елинистическата епохи.

И последната връзка, която направих между понтийските и античните танци, в частност - древнотракийските, е т. нар. „танц с ножове” (ΧΟΡΟΣ ΜΑΧΑΙΡΙΑ). В античността махайрата е жертвен нож (леко извит, като ятаган), а днес е името за нож изобщо – махери. Един от най-известните тракийски мимически танци е описан от Ксенофонт като изпълнен от траките в Пафлагония, Мала Азия (Xenoph., Anab. VІ, 1, 6). Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с ножа си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасят онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат. Описанието има само две разлики с понтийския мимически танц – съпроводът на флейта и липсата на помиряване между танцувалите воини.
Първи пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=DlKZfIrqscw
Втори пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=_9wrugyDIko
Трети пример за танца с ножове, майсторско изпълнение, но лошо качество на клипа - http://www.youtube.com/watch?v=mPpcF0XZxlg

За преход към последната музикално-танцова тема, с която всъщност започнах цялото изследване - за кючеците и чалгата – ще използвам клип с три тракийски хора в гръцка Тракия: Синкатистос, Цестос (Честото?), Мандилатос - http://www.youtube.com/watch?v=5136sC6ExsA  Може да се каже, че са си съвсем български хора (кой знае, дали не са и турски). Тракийската музика във всичките й държави прекалено много прилича освен на понтийската и на арменската (арменците също са понтийци!).

Може да забележите това в арменска традиционна песен „Хала, хала”, изпълнявана от любимата Арети Кетиме, заедно с гръцките арменци Хайг Язидзян и Тигран Саркисян, изпълняващи етно-джаз. Тук те си пеят и танцуват почти съвсем по традиционному – типичен кючек, като тия, които дядо и леля са танцували. Точно така си представям Дионисовите хорове след Еврипид насетне, включително ритуалните в древна Тракия, защото и днес в съвременната тракийска музика има такава в съвсем същия стил, включително и музикалните инструменти – тъпан, дайре-тюмпан, кастанети-кротала, цимбали-кимбала, зурна-аулос. Ако пееха на български, щях да кажа, че песента е българска. По същия начин можеше да е турска, гръцка и старогръцка - на еврипидовите лидийски и тивански „Вакханки” или на колхидката-арменка „Медея”. „Хала, хала” - http://www.youtube.com/watch?v=CBPkKhe0Euo

За кючека направих малко проучване. Нареченият на английски „Belly Dance”, е традиционен танц в арабските култури и Средиземноморието. Сред арабите е само женски и включва равностойни (и дори по-важни) движения с горната част на тялото. Египетската танцьорка Самия Гамал - http://www.youtube.com/watch?v=HIREFFmO1FY

В Турция и на Балканите танцът се играе и от жени, и от мъже, а има и различно излъчване – горната част на торса трябва да е (почти) неподвижна. На български използваме чуждото име „кючек”, което на турски се произнася „кьочек” (köçek oyunu), произлиза от персийското kuchak – „дете”, „младо животно”. В Турция името се е употребявало за младежи, изпълняващи функцията на дервишки слуги в еничерския корпус и сред последователите на хаджи Бекташ (общества на хетеродоксни мюсюлмани, последователи на бекташизма, е имало и продължава да има на Балканите, включително в България). Кьочек е име само на мъжките танцьори, докато жените, изпълняващи тези еротични танци, се наричат ченги Çengi. Ченги танцьорка, филмирана през 1898 г. - http://www.youtube.com/watch?v=ziOAYNqRjIY

Има исторически сведения за културата на кьочека и ченги от ХVІ в. (в пътеписи на европейски пътешественици – това е специално за Анета!), когато османските султани започват да я поощряват и да търсят изпълнители за дворцовите си забавления. Интересното е, че традиционно не се играе от мюсюлмани - танцьорите се набират от християнското население (най-много сведения има за гърци и арменци, по-малко за българи), понякога от еврейското и циганското население. Особено популярни кьочекчии през ХVІІІ-ХІХ в. стават гърците от островите, най-високо ценени са тези от Хиос. Като прочетох това, разбрах, че не без причина оприличавах островните традиционни гръцки песни („нисиотика”), на турски кючек, както и че мъжът ми е бил прав – това сигурно е традиционна гръцка музика. И днес хиоското нисиотико е ценено като най-добро, и наистина е хубаво, макар с кючекчийски ритми. Ще сложа онова прекрасно парче, в което Веси се влюби – винаги ми е звучало като бавен кючек, макар че типът танц-хоро се нарича сирто. „Във водите на Егея”, сестри Хадзидаки, традиционно изпълнение – http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28
„Във водите на Егея”, оперната прима Савина Янату и Василис Гиздакис, в съпровод на оркестър („симфоничен кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=0igRUOUDFrU
„Във водите на Егея”, в силно „византийстващата” интерпретация на Арети Кетиме („византийски кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=VX1S_30_s6M
И още едно изключително нисиотико сирто, „Аморгиански (от о-в Аморгос) брод” - http://www.youtube.com/watch?v=lAkHQfGSDtA

Инструменталният съпровод на кючеците е включвал: тъпан (с два вида кожи – козя и овча), зил (античните кимбали), дайре (античният тюмпан), класическо кеменче (византийска лира, гъдулка), ченг (не разбрах какъв инструмент), лауто (гръцки инструмент от типа на китара и тамбура), баглама (малка китара с три двойни струни, на която се свири с перо, традиционен инструмент на малоазийските гърци). Танцът е бил съпровождан и от песен, чийто текст понякога е разиграван мимически.

Жените танцьорки – ченги – тогава са били облечени от глава до пети, включително и със забулено лице, ако танцуват публично. Младите мъже, танцьори на кючек в османската империя, са имитирали жените-ченги - гримирали са се, носили са дълги разпуснати коси, обличали са се в женски дрехи (шалвари или поли), на кръста са имали широк позлатен колан, на който отпред са окачвали големи пискюли, които бурно да подскачат по време на танца. Имали са заострени шапки, чийто връх е бил завит напред (като трако-фригийската шапка в античността) и понякога е завършвал с пискюл. Танцът е мимически и често комически - разиграват се еротични и сексуални действия. Мъжете кьочекчии са били свързани и с хомосексуалната култура в Османската империя.

Аз пък, днес, свързах кьочекчиите с кукерите, които също се обличат като жени и имат вързани дървени фалоси на кръста. Изображения на такива персонажи има и по античната вазопис - представяни са да танцуват пред Дионис (фиг. 4.). Една такава сцена е определяни като илюстрация на Аристофановта комедия „Птиците” (фиг. 5). Самият Дионис е представян в облекло, подобно на малоазийските кючекчии (фиг. 6). Свързах кьочекчиите и със жреците на древната малоазийска богиня Майка, наричана от елините Кибела, които също се обличали в женски дрехи и са изпълнявали екстатични танци под съпровод на ударни инструменти. Намират се антични изображения представящи обредни (мистериални?) „кючекчийски” танцови пози и инструменти (фиг. 7, 8).

Ако само слушах тази музика без да виждам какво се танцува, щях да се чудя дали е понтийска гръцка, или е критска, или е българска.
Традиционен турски кьочек - http://www.youtube.com/watch?v=3Fr7nPtK-aI
Истанбулски кьочек със зурни, с танцьори облечени в традиционно облекло от съвременна Тракия - http://www.youtube.com/watch?v=wXuaw4rLM-8

Гръцкият кючек се нарича „цифтетели” (означава „да се движиш като змия” или „с две струни”). И тази дума е турска. Турското чифтетелиси прилича на кьочек, но е сватбен танц (ритуалният ”хиерос гамос”?), танцувано е едновременно от жени и мъже, както и сред малоазийските българи:
Турско чифтетелиси с мъже и жени - http://www.youtube.com/watch?v=Fa6pUbIRPI4
Турско чифтетелиси само с мъже - http://www.youtube.com/watch?v=ZfiMUoW7LHQ
Гръцко цифтетели Бурновалийско (Бурноваля) от филма „Ребетико” - http://www.youtube.com/watch?v=zxDwwXMzoWE

Ще завърша темата за кючека и маанетата със „Сала, сала” на Арети Кетиме.
Когато търсих песен, която да изпратя на пътуващите ни анатолийци, открих това даровито дете – Арети. Родена е в семейство на понтийски гърци. Нейното невероятно пеене окончателно ме убеди, че мотиви на древно-анатолийската музика са съхранени и в съвременна музика. Нещо, което съм усещала отдавна, но трудно приемах, защото днес тази музика се пее най-вече по чалгаджийски, а това ме отблъсква.

Прилагам линк към едно изпълнение, което ми изглежда като пиеска, чието съдържание, каквото го виждам, ще разкажа: „Сала, сала” на Арети Кетиме -  http://www.youtube.com/watch?v=Gr_lKHseyUY

Гърците обичат да правят телевизионни симпозиуми с песни и танци, изпълнители и публика, която често е на маса с храна и напитки. Такъв е и случаят от клипа. Започва да пее детенце-момиченце. Почти никой не му обръща внимание. В началото хората си разговарят високомерно, освен някакъв чичо, който се хили на детето с нечисти намерения в областта на секса и финикийските знаци. За публиката голям интерес и възторг с аплодисменти ще предизвика една леля, звезда на гръцката чалга, която се появява на края на първия стих с характерен рев и кючекчийски движения. Тя излъчва желание да научи прощъпулничето на полезни неща в пеенето. Публиката продължава да се хили и подрусва в седнало положение, но в началото на втория куплет някои избелени усмивки започват да позамръзват (с изключение на чичото с нечистите намерения). У някои се прокрадва усещането, че нещо не е както трябва. Все още нищо не се прокрадва у лелята-чалга-певица – тя ще се опита да „подкрепи” с пеенето си момичето, което очевидно не се вписва в очакваното. Направо го поправя – не така, моето момиче, ето така е правилното пеене на чалга. Цигуларят се опитва да я среже с очи, защото загрозява, но не успява съвсем.

На третия куплет всички от публиката гледат като ударени с мокър парцал – нищо не разбират, пулят се глупаво и малко недоволно, че някъде са си изгубили високомерието – с изключение на чичото с намеренията, който все така сластно се облизва зад зъби. За секунда камерата хваща друг слушател (с брада), който изглежда като замръзнал и ударен с мълния едновременно. Певачката-леля прави по-плах опит да се включи, изглежда започва да усеща, че ролята на учителка й убягва, но продължава да се усмихва покровителствено.

Идва екстатично дълго соло на гласа на Арети. Цигуларят пак порязва с поглед певачката – да не е посмяла да се включи. Камерата се спира за по-дълго върху лицето на мъжа с брадата, който единствен разбира какво става. Той поглежда в страни и вижда, че никой друг не разбира, и че има опасност той да стане единственият ревящ със сълзи в залата. И това е така, защото започва соло на една могъща анатолийска богиня Майка, излизащо от устните на момиченце, чисто като богиня дева. Това е трагическа песен и трагическо соло. Такива са почти всички песни на малоазийските гърци, на които съвременните им наследници похотливо се кълчат за пари. Това е песен като от старогръцка трагедия или от мистериален ритуал, песен за човешка смърт, божествена мощ и каквото става между тях. Само един от присъстващите разбира, може би и цигуларят. Лелята-певачка продължава да се фръцка и усмихва покровителстващо, макар че накрая и тя започва да се пули неразбиращо (както и мнозинството от публиката) какво прави това дете.

Детето дава ред на лелята-певачка, най-накрая чалгата ревва с пълна сила, публиката въздъхва успокоено, че странното нещо най-сетне е свършило и започва да подскача, да пляска, да се кълчи и да се кефи на това, което си знае и може. Не виждаме дали мъжът с брадата се е разплакал. Арети подарява накрая, освен божествен глас, и една щастлива прелестна усмивка, като че ли да ни накара да помислим, че и тя не разбира какво е направила.
*

Можем ли днес да се отнасяме към традицията си не по чалгаджийски?
В България – много рядко. Не че няма талантливи хора, а по-скоро такава музика не намира среда, в която да има успех. Хвърляме усилия да се мъчим да правим неща, които тепърва трябва да се учим да разбираме и съответно - правим с неумело имитиране, при това истински им се радваме. Загърбваме това, за което носим разбиране по наследство - носим го в телата си, и бихме го правили истински, оригинално, със смислена дълбочина. Теодосий Спасов произвежда такива неща от дълги години - не зная на колко души е известен и любим.
Theodosii Spassov and David Dorantes - http://www.youtube.com/watch?v=X56VQrYyLZs
„Лалица”, Теодосий Спасов с Янка Рупкина - http://www.youtube.com/watch?v=hPQ2UEx8ibg
Теодосий Спасов, импровизации - http://www.youtube.com/watch?v=GPezX1tEj3Q

Обикновено успехът на модерната музика, направена върху традиционната българска, се намира в чужбина. Сигурно повече чужденци, отколкото българи, са запалени по нашата музика.
„Притури се планината”, Стефка Съботинова - http://www.youtube.com/watch?v=HNmYUsJQyr0
„Планинска приказка”, Туванците „Хун Хур Ту” и „Българските гласове - Ангелите”на концерт с общия си албум в Белград (събрали се Орфей и сибирските шамани, но не в Тракия) - http://www.youtube.com/watch?v=gbUJy9_n9Hs
„Що ли?”, The Mystery of Bulgarian Voices от „Alone in the Dark” - http://www.youtube.com/watch?v=cq44F1iV8GU
„Вода”, Елица и Стунджи - http://www.youtube.com/watch?v=ozrMj-86lBk 
„Йовано, Йованке” на Найджъл Кенеди - http://www.youtube.com/watch?v=czBVb82JHm0

В Гърция нещата стоят различно. Много отдавна, композиторът на класическа музика Микис Теодоракис е намерил вдъхновение в традиционната народна музика и е създал купища гениални неща, освен познатото сиртаки от филма „Зорба гъркът” - http://www.youtube.com/watch?v=690_48tCzfE (Борислав попита кои книги са ни формирали – Казандзакис е една голяма стена-кораб на моята къща).
„Зобра гъркът”, изпълнен от симфоничен оркестър и хор, с диригент самият Теодоракис - http://www.youtube.com/watch?v=sW4XspoF7Z4
Заслужава си да видите що за човек е Теодоракис и телом – въплъщение на любовните лудости от Платоновия „Федър”. Двуметров мъж, критянин, зодия лъв с грива; когато дирижира е една подскачаща вятърна мелница като Найджъл Кенеди; като Казандзакис е сменял идеологии - комунистическа в ранните си години и дясна в късните си години (мнозина го осъждат за това – дреме му на музиката!). Става много популярен по време на военната хунта в Гърция 1967-1974 г. (равностойна на нашия „комунизъм”), когато е забранявано да бъде слушан, самият той е изпращан в лагери (острови) за политически затворници; казва, че там бил открил кладенеца на народната музика.

Пускам негова музика, изпълнена от симфоничен оркестър, хор и друг гениален персонаж – Григорис Битикоцис, силно десен, композиторът и изпълнителят на „Колесницата с два коня” като по „Федър” - http://www.youtube.com/watch?v=wn_I-kWU7EY  . Клиповете са от първия свободен концерт на Теодоракис през 1977 г. - със щастливи пеещи лица в препълнения театър Ликавитос:
"Слънце на справедливостта" - http://www.youtube.com/watch?v=TorYVReym-8
"Кръвта на любовта" - http://www.youtube.com/watch?v=hv8pj10MGi0
"Една е лястовицата" - http://www.youtube.com/watch?v=_QVbC0ZeKu4

Има и много други автори, които правят съвременна гръцка музика, гребейки от бездънния кладенец на тяхната си традиция. Слагам някои от най-любимите ми.

Сократис Маламас е в върл почитател на Пинк Флойд, прави етно-гръко-рок. Особено хубави са текстовете му – достойни за прочутото име, което носи. С първата песен започнах да говоря новогръцки без да го разбирам.
Зейбекикото „Мостът на Арта” - http://www.youtube.com/watch?v=fv3imvkwVYE
„Принцеса” - http://www.youtube.com/watch?v=FUjcnSXWUxQ
„Самодива” (Νεράιδα)” - http://www.youtube.com/watch?v=zKc-tagXm6Q
„Тирезий” (композирана от Танасис Папаконстантину) и „Тиасът”, изпълнени диво екстатично и античалгично - http://www.youtube.com/watch?v=XyJaNqvXdWI
Три песни, изпълнени с малоазийката Харис Алексиу и кипърецът Алкиноос Йоанидис, текат с инструменти и ритъм на кючек, но не са чалга, както заради внушението на музикалните текстове, така и заради словесния текст (безкрайно далеч от типа „русо гладно нема”) – "Всекидневните неща" - http://www.youtube.com/watch?v=LPv6geXLlbU
"Децата на площада" - http://www.youtube.com/watch?v=uOGCPiL1EJ4
"Остави лъжите" - http://www.youtube.com/watch?v=xtsEoJG9Wnk

Танасис Папаконстантину, също като Теодоракис, е гениален композитор с лош глас. Музиката му толкова много ми харесва, че покрай нея харесвам да му слушам и гласа. Първата песен ми е най-любимата и заради стиховете (той си ги пише): „… когато ми се умори душицата, да дойдеш да ми я вземеш, за да гледа от високо ленността на света и да бъде забравена, като на планините ланшния сняг”.
„Пехливан” - http://www.youtube.com/watch?v=vmcPDi_W0BU
„Андромеда” (бавен кючек) - http://www.youtube.com/watch?v=XRxmsLaBwRk
„Безсъние” (изпълнена от Янис Ангелакас) - http://www.youtube.com/watch?v=GG1n31OmFxU

Псарандонис, критянин, брат на прочутия Никос Ксилурис, ми се струва че прави директно антична музика, без никакви посредничества на Византия, Османска империя или Съвременност – звучи ми като извънземен, като Еврипид.
Част от филм за Псарандонис - http://www.youtube.com/watch?v=a4brQkXb8gk
„Тигрицата” - http://www.youtube.com/watch?v=Ufk6ANyUASo
„Зевс”, от диска „Идайската пещера” на живо - http://www.youtube.com/watch?v=89NgOOeW07g

Традиционни критски „мантинади”, състезания по съчиняване на музико-поезия, както по време на античния симпозиум, но днес, и на живо. Някои от нещата, които участниците казват, като да са извадени направо от диалозите на Сократ и Платон, или от нашия форум. Псарандонис: „на небето искам да се покача, над лудостта на света, за да видя дали има красоти”. Сестрата на Псарандонис: „нямам друго, освен едно сърце, а дори и то ми е чуждо, подарено е на едно мераклийско тяло”. Псарандонис: „Стихът ти носи образ и звук. Трябва да говориш с природата, с бога, защото тя (природата) е богът. И тя има всичкото. Ако можем да си говорим заедно с нея, да вземаме и да даваме, ако всичко е с пулс/ритъм, защото без пулс/ритъм нищо не е живо. Бог е самата природа, той е този пулс/ритъм, и хармонията подрежда само красиви неща”. Неизвестен за мен участник: „Аз мисля/вярвам, че думите имат повече съзидателност от плътта” - http://www.youtube.com/watch?v=rgYePxQ1SsI

Мислех да завърша тук, но редактирайки текста, чух и разбрах словата на една песен на Сократис Маламас, и реших да завърша с тях (буквален превод) и с нея (зейбекико).

„Казах ти всичко” - http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w

Много пъти ти говорих с пръст (земя) по устата,
казах ти всичко каквото научих – научих го с тялото.
Половината съм душа, половината – тяло, а преживяното ми е звярр,
Половин живот разпилях, за да живеят и двете.

Колкото и парченца да можеш да свържеш,
Не ще ти стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

Водата ме обичаше, но небето ме живееше.
Когато измервах какво мога – земята не ме побираше.
(поглед – „Дано ми бъде простено!”)
Ловувах красотите, а ме открадна тъгата.
Истините ми са - ти, когато плачеш, и ударите на сърцето ми.

Колкото и парченца да можеш да съединиш,
Не ще стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

---------------------------------------------------------------------
Илюстрации:

фиг. 1. Дионисови сцени върху червенофигурна амфора на Клеофрадес, V в. пр. Хр.
фиг. 2. Вакхически женски танци с тимпани (дайрета). Червенофигурна атическа ваза, V в. пр. Хр., Лувър.
фиг. 3. Трако-фригийска шапка от лисича кожа, тук в облеклото на амазонка, атическа червенофигурна вазопис от V в. пр. Хр.
фиг. 4. Танц на жена, маскирана като сатир с фалос, пред Дионис. Атически червенофигурен киликс, V в. пр. Хр.
фиг. 5. Сцена от Аристофановата комедия „Птиците”. Апулийски червенофигурен кратер, ІV в. пр. Хр.
фиг. 6. Дионис, в трако-фригийско облекло,  и Ликург, Апулийска червенофигурна ваза от ІV в. пр. Хр.
фиг. 7. Релеф с изображения на „кючекчийски” танци в мистериален контекст от ІІ в. Museo delle Terme, Rome.
фиг. 8. Детайл от релефа с изображения на „кючекчийски” танци.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Случаят с корибантите и танцуващото разбиране ...

Роси, не са тези моите вързани един за друг танцуващи от Самотраки, но ще намеря снимката утре, защото ми е в НБУ - и ще я кача.

Много хубав отговор си ми написала и много хубаво си свързала моите корибанти с Алиса и нейната гъба. Това, което при теб е въпрос на психоактивни субстанции, при мен е психоактивното преплитане на разбирането - представено чрез различни по извисеност парадигми като божественото, лудостта, любовта, поезията, говоренето, прорицанието.

Така и се сетих за въпроса защо Платон постоянно сравнява поетите и въобще говоренето с това, което правят корибантите – разбира се, сетих се и от цитираното от теб трониране при посвещаване, което толкова майсторски е затанцувано с другия тип трониране, ако допуснем, че тронирането е равно на разбиране - това при говоренето. Така че пак достигаме до пресечна точка, в която говоренето-разбиране съвпада с посвещаването-разбиране.

В интерес на истината, не зная дали при смаляванията и порастванията на Алиса, влияние има гъбата, но зная, че при нея също - тези промени са въпрос на разбиране - и когато Алиса е голяма може да бута преградите на съдебните заседатели или да прекъсва царя, например: "толкова беше пораснала в последните няколко минути, че не се боеше вече да го прекъсне", и го прекъсва не с каквито и да било думи, а с: "Аз не вярвам да има и капка смисъл в това". (Всички съдебни заседатели написаха на плочите си: "Тя не вярва да има и капка смисъл в това", ала никой от тях не се опита да обясни съдържанието на късчето хартия"). Цялата тази история се развива в нещо като съдебен процес, по време на който се интерпретира стихотворение. Най-интересното е, че Алиса се справя със света всякак, но особено, когато успее да достига до собствената си големина. Според мен при Алиса порастванията и смаляванията са също такива степени на разбиране както вече изброените степени при Платон, които аз не мога добре да класифицирам, но те започват от божествеността и непременно включват и любовта.

Та така се сетих за корибантите - но и най-вече - от любимото ми място за предсказатели в диалозите: "Всички епически поети дължат способността си не на изкуство, а на вдъхновение и всички тия прекрасни творби те изказват в състояние на изстъпленост. Същото важи и за способните лирически поети. Както изпадналите в несвяст корибанти танцуват, незнаейки какво правят, тъй и лирическите поети творят тия прекрасни песни, като загубят разума си. Започват да творят, когато кракът им улови ритъма и хармонията. И тогава, обхванати от силата, стават вакханти и като вакханките събират мед и мляко от реките — когато са обхванати, а не когато са с ума си, така и душата на лирическите поети върши същото, както и те самите твърдят. Защото без съмнение поетите ни казват, че сбират песните си от медени извори, от някакви музини долини и градини и ни ги носят като пчели, летейки и те също като тях. И истината казват. Поетът е същество леко, хвъркато и свещено, способно да твори само ако е вдъхновено и обезумено и само ако му е отнет разумът. Додето разполага с разум, никой човек не е способен нито да твори, нито да предсказва."


Много е интересен този откъс поради няколко причини - първата между които е пренасянето на епоса, който участва в по-следващото съществуване на литературата и историята, по същия начин както и предсказанието. Всичко това е така, защото се работи с т.нар. модели за реалност, свързани с разбирането на действителността - също както в интерпретацията се разбира текстът. Както в този откъс се описват корибантите и поетите, като хора, които не знаят какво точно правят, във "Федър" пък са описани влюбените - така че пак имаме мигновено пресичане на няколко парадигми - не зная дали тези пресичания могат да се възприемат, и били ли са възприемани така, както съвпаданията на противоположните неща, т.е. дали могат да обозначат моментите на същинското получаване на разбирането, така както опозициите бележат случванията.

Та както посветените в мистериите на корибантите мислят, че чуват флейти - Сократ така чува думите - се казва в "Критон". Алкивиад също чува думите така, когато слуша Сократ: "Всякога, когато го слушам, сърцето ми бие много по-силно отколкото на корибантите и сълзи ми текат от неговите думи, а виждам, че същото става и с извънредно много други.". Вероятно и музиката, и танците, и думите и всичко за всеки е някакво разбиране.

На мен, например, покрай Платон и корибантите ми стана безкрайно интересна една друга връзка: тази между Атина Палада и корибантите - отново на основата на танцуването, но и на разбирането. Корибантите изпълнявали въоръжени танци, а Атина Палада - този толкова стар епосен символ-водач на разбирането - носи името си от танца с въоръжение, но и от действието, което вдига едно нещо от земята във въздуха – от една страна, а от друга - от божествения разум. Платон казва: "тя повече от всички други била разбирала божествените работи" и че олицетворява божествената мисъл.

В този контекст – как да реставрираме връзката танц-разбиране?

Много обичам думите с много значения, също и протичанията, за които никога не мога да се ориентирам какво означават и кое от тях е най-важно. Алиса пък много трудно се ориентирала от коя страна на гъбата да си вземе и постоянно се страхувала да не стане прекалено малка или прекалено голяма - в тези си промени не можела да произнася думите правилно, но можела да коригира ръста си – спрямо този, при когото отива.

Алиса е можела да твори и да предсказва - според изискванията на Платон, защото Червеният котарак с усмивката казва и за нея, че е побъркана.
Тема № - 36 Коментар № - 4048 vesselina vassileva - 2011-01-23 23:53:50
Между другото текстът на Роси добре подкрепя моята теза за палимпсестната култура, която на развих на миналогодишната школа по семиотика. Всъщност винаги см се замислял защо т. нар. "чалга ритъм" не оставя никого безразличен - дори и тези, които не смеят да си признаят!
Тема № - 36 Коментар № - 4043 Борислав - 2011-01-22 14:25:20
Роси, виж документалния филм на Адела Пеева "Чия е тази песен?" Мисля, че ще ти хареса :)
http://vbox7.com/play:6c8c4f1d
Тема № - 36 Коментар № - 4042 Един фен - 2011-01-22 12:07:10
Росица, истински благодаря за точното разсъждение за историята. Да, за такава история ратувам, трудна и всъщност правена от малцина. В повечето случаи от големи писатели. На такава книга попаднах – Марио Варгас Льоса, Разказвачът (на бълг. 2010, на исп.1987), уловил историята на индианско племе мичигенга и на Перу по течението на Амазонка чрез историята на свой приятел Саул Суратас.

Равният обективистичен стил на обичайната история, с който привидно се представя по еднолинеен начин случвалото се многолинийно, но и разпиляно, е като бързите заключения, които правим всекидневно за какво ли не. Те имат практическа стойност, опростяват, за да може да постъпим без колебание някак. Неистината им е прикрита с това, че са ясни и че нанасят над сложното и кривуличещото простотата на линейната реалност на желаната цел.

Същото се отнася и за яснотата на това, което ни харесва. Без колебание отговаряме какво предпочитаме, какво сме свикнали да слушаме. Ето и вие сега правилно предполагате, че не слушам музиката, която ви вълнува. Да, но изведнъж дочувам нещо необичайно, бавно признасяни прости твърдения, модулирани с глас и някакъв съпровод, дочувам изразително натрупване на едно просто върху друго просто и без да мога да кажа защо, изпадам в харесване.

Музиката, песните, танците най-вече ни вкарват в стихията на протичането, което непременно е съставено от повече отнасящи се един към друг редове. Усещате нагласата ми да изказвам конкретното по-общо. Не различавам 17-та соната за пиано от Бетовен от пеенето на Арети, нито ги подреждам в обективна или лична йерархия. Навикът ме кара да слушам повече Бетовеновите сонати, но отвреме-навреме ме засяга и другото.

Но все едно съм в постоянно протичане, в постоянно справяне с някакво време. Най-често в това протичане в слово. Защо ми е музиката, когато мога да се заслушам в модулацията на толкова гласовете и шумове. Е, не го правя. Стига ми лесното плъзгане по родния език, лесното справяне с неговите навици.

Питали ли сте се защо български не е склонен като гръцки и още по-малко като английски и още по-малко като езиците, които с аглутинация правят с натрупване дълги думи, да съставя думи с много значения, вместени в едното на дълъг предикат? И да не сте се питали, сигурно усещате как музиката на нашия език здравомислещо изключва което и да е едно да бъде едновременно и друго. И колко други протичания са ни нужни, за да преодоляваме глупостта на това здравомислие, което иначе ни е толкова необходимо.

Такава е функцията на харесването – да ни придържа към някаква трудна за назоваване определеност. Придържа ни, но не се знае кога и защо ще ни хареса и друго и това друго ще ни внуши поне за момент, че сме повече от онова, което си мислим за себе си.

Та това ми е отговорът, Росица. Виждате как измъкващо и размъкващо ви отговарям. Както впрочем и вие отговаряте на моите въпроси. Това му е хубавото на нашия форум. Казано с думи на Платон – не бързаме, имаме време и всеки хем може да чува какво казват другите, хем да бъде този, който смята, че е.
Тема № - 36 Коментар № - 4041 Bogdan Bogdanov - 2011-01-22 11:35:14
Благодаря от сърце на професор Богданов за хубавите думи и високата оценка! Както можех да предположа - и той е заловил хитрините ми!

Да, обичам да се занимавам с много факти. Когато се пише научно еднолинейно, по правило се подбират факти, които изглежда че могат да подкрепят тезата. Другите се пренебрегват. И от това, мисля, стават сериозните заблуждения. Защото случващото се, истината на случващото се, е един тюрлюгювеч от неща, от който може да се изведат много линии. Най-интересното в случващото се е именно как и защо се преплитат линиите, и какво може да означават този преплитания. В разплитането и преплитането наново, се появяват неочакваните неща. Повечето хора, изследователите на първо място, не обичат да им излизат неочаквани неща. Аз много обичам да ми излизат неочаквани неща, обичам ги дълбоки и объркани, затова обичам и да боравя с много факти, които се въртят около нещото, обичам да ги изсипвам (добре че не знаете колко факти не включих или изтрих при редакциите ...). Никога не знам предварително откъде точно „ще излезе заека”, който не очаквам, затова все гледам да се разпростра по-нашироко. Дори да не мога да заловя всички неочаквани неща и връзки между многото факти, някой друг от четящите може да ги залови и да измисли нещо повече.

От тук излизат и многото теми. Както много пъти е казвал професор Богданов - (перифразирам) действителността на живеенето е многотемна, поради което и текстовете създават убедителна действителност, когато са многотемни. Миналото за мен става многотемно, освен заради собственото му многотемие (което виждам), но и заради това, че от една страна засяга настоящето, а от друга - засяга и лично мен. В досегашните си текстове винаги съм се занимавала с въпросите как миналото засяга настоящето, но избягвах да пиша за това, как ме засяга мен самата. Ето, сега направих и такъв опит. Истината е, че не мога да изследвам нещо, което не ме засяга. Например тема за „властта и нещо” (властта и танца, както предложи Борислав).

Заниманията с история ми харесват именно заради това, за което говори професор Богданов: „Истинско трудното в историята е това, че тя винаги зависи от някакво сегашно, което й налага една или друга същност.” На това ме е учил професор Богданов преди повече от двадесет години, на това са ме учили и другите ми учители. Разбрала съм го, и точно в това намирам едно от удоволствията в изследването на историята – да се мъча да различа някогашните приписвани/вярвани същности от тези, които днес ни се привиждат. Повече усилия и внимание отделям на някогашните, защото са ни по-чужди, по-трудни за разбиране и по-забравени. Особено внимавам, доколкото е възможно, да не приписвам наши съвременни представи на древните, които да са им напълно чужди. Заниманията с история ми харесват също, защото позволяват да си измисляме, по-скоро да си доизмисляме-предполагаме. В крайна сметка се наслаждавам основно на разговарянето между миналото и настоящето, между някогашните и мен. Този разговор се ражда в опитите за различаване и сближаване между тогава и сега, между тях и нас, а после се проявява-построява в текст с много факти и измислени предположения.

Имам въпрос към професор Богданов. Знам, че Вие обичате друга музика, а не такава, за каквато писах и приложих. И на мен друга музика ми е повече „на сърце” - душата на Леля е една стара рокаджийка. Веднага давам пример какво ме полудява най-много, от изпълненото на концерта на Маламас, Арванитаки и Йоанидис (автор и изпълнител на песента е Алкиноос Йоанидис) - http://www.youtube.com/watch?v=N4xo_rkAgS0
Да разбера, че разбирам и съм някак привлечена от кючеците, беше голям шокиращо неочакван факт, който и досега предизвиква доза неудобство, особено като го сложа до рокаджийската си душа. И това е един пример за многотемието и неидентичността на собственото аз.
Интересно ми е при Вас обади ли се някоя наследена същност-музика-танц от представените тук, или напротив - никаква не се обади?

Днес, като гледах-слушах пак „Сала, сала” на Арети (разказът за изпълнението, който толкова Ви е харесал), забелязах и други записи от това предаване. Явно е било празник на гръцко-турските музикални взаимодействия. Разбрах, че мъжът „с нечистите намерения, който се облизва сластно зад зъби” е много добър турски изпълнител. Казва се Омар Фарук Теклибек и свири на духови инструменти. Композира и изпълнява една турска музика - суфийска, дервишка, за която бях писала в текста. Свързах я с Византия и бавните рупски песни, но после изтрих този абзац, защото сметнах, че все още съм прекалено неподготвена да коментирам турската музика.
Омар Фарук, дервишка музика, изпълнена на „най” (нещо като кавал) - http://www.youtube.com/watch?v=Cj64sXUJ9Nw
Омар Фарук, свири на „най” и пее маанета, византийско-сирийски тип заедно с „лелята-чалга” Гликерия - http://www.youtube.com/watch?v=qvd4LjfJgUk
Омар Фарук, свири на зурна, с изпълнение на ченги (кючек) - http://www.youtube.com/watch?v=tmMXpjtskcg
Тема № - 36 Коментар № - 4040 Росица Гичева - 2011-01-22 05:10:49
Анета,
Понеже вече си ни пускала Шакира, аз истински се надявах, че текстът ми точно към нея ще те върне, и много се радвам, че ни разказа и показа още неща за нея. Не помня ти ли каза, че тя има ливански произход или аз съм го прочела, след като ме изкуши по темата. Другите две прочути места с “belly dances” от източното Средиземноморие са Ливан и Египет. Там танцът се танцува само от жени и горната част на тялото също участва активно в танца. И за тези региони има сведения от древността. Ето изображение на египетски танцьорки, които не е изключено да танцуват “belly dances” - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=21

Ливанското население не е тотално арабизирано, - има голяма част неарабско, заварено население. Както знаете, има и много християни, не само мюсюлмани. Ливанците са наследници на древните финикийци, които пък, заради това че се занимават основно с морска търговия, са онези агенти на смесването на културите в казана на Средиземноморието (и не само) в древността. Финикийците също са ми много интересни (оттам и днешните ливанци и сирийци). Бащата на Питагор е финикиец. С финикийски и сирийски произход са, например, философите-неоплатоници Ямблих и Порфирий.
Сещам се за едно сведение (не помня у кого), че когато милетски колонисти търсели подходящо място за основаване на град по днешното наше черноморско крайбрежие, финикийски моряци им посочили мястото на днешния Созопол, защото това било най-защитеното пристанище в цялото западно Черноморие. От което следва, че финикийците са познавали отлично черноморското крайбрежие, че свидетелства за взаимодействия на траките със западни семити следва да се търсят, защото сигурно ще се намерят.


Веси,
Така е, текстът ми може да се пренарежда според желанието и настроението. И аз така си го чета и слушам музика тия дни. Притичвам през него и това, което ми подхожда на настроението, него си слушам.

Много навързани въпроси си ми задала – прекрасни!

По втория ти въпрос не знам какво да отговоря:
„2. Доколкото си спомням на Самотраки имаше едни фигурки на хора, които танцуват все едно танцуват хоро, но са с вързани един за друг ръце. Защо са вързани?”

Не знам кои образи имаш пред вид. Ако визираш дългия релеф с танцуващи девойки, изложен в първите зали на музея, не съм чувала-чела да са завързани. Разгледах ги и не ги виждам завързани – държат се за ръцете. Ето картинки:
http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=16
http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=17
Може би визираш някакви други?

Следващите картинки обединяват темата за танцуването, кърпите и Самотракийския култ, които теми се преплитат в моите изследвания както на древната музика и танци, така и на мистериалните култове. Когато бях на Самотраки потанцувах (полу-наистина полу-нашега) зейбекико, сиртаки и ръченица в чест на Великите богове, с препасана на гърдите тайниа-кърпа-шал:
http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=18
http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=19

Единствената идея за „завързване” на Самотраки ми идва по повод железните пръстени, които мистите получават като знак на завършеното посвещение. Тези пръстени-халки първо се намагнетизирали на свещените магнетитни камъни, и заради това се „навързвали” един за друг като верига. Те напомняли на мистите веригите, с които Прометей бил прикован за скалата (Прометей е един от почитаните персонажи в кабирическите мистерии). От тези пръстени, предполагам че са останали символичните брачни халки и до днес ("свещеният брак" е едно от основните ритуални действия, разигравани по време на посвещенията на Самотраки).
Ето и няколко съвременни реконструкции на ритуала с пръстените:
http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=20

По първия ти въпрос може да се напише отделно голямо изследване, толкова сериозен ми изглежда.
„1. Защо, според теб, Роси, Платон постоянно сравнява поетите и въобще говоренето с това, което правят корибантите?”
На мен пък ми е интересно да ми кажеш откъде/как ти хрумна този въпрос?

Предполагам, че Платон сравнява поетите с корибантите (децата-служители на малоазийската богиня Майка), защото и едните и другите биват боговдъхновявани, обладани от богове, боговете им говорят, чуват гласове и имат визии/видения за други светове. И поетите, и корибантите, представят другите светове-реалности, които виждат и чуват, поетите – с думи и музика (те са и музиканти, и изпълнители на музико-поезия), а корибантите – с музика и екстатичен танц.

Корибантите (отъждествявани с Кабирите и Великите богове на Самотраки) много ме интересуват, защото от всичките мистериални култове, техният е описван като най-сигурно свързан с употреба на психоактивни субстанции, включително и в Тракия. Ето някои сведения, от тия, които съм събрала.
Според Аристофан (Aristoph. Vespae 8-13) корибантите внушават безумства, налудно поведение, спане с отворени очи, сабазиев сън.
За „ изпадането в безумство в чест на Реа, предизвикано от Корибантите” разказва Ариан (Arrian. Bith. Fr. 9): “Когато ги обземе божественото, измъчени/преследвани и (със) силни крясъци танцуващи предсказват бъдещето, носещи божественото и обхванати от лудост.”
В орфическият химн към Корибант (OH 39, 2-4, 10), демонът е назован “страшен за гледане, нощен Курет, отблъсквач на силните страхове, пристрастител към видения” и е призоваван да се яви като “спиращ видението”.
В речта „За първоначалното разбиране на човека за бога” (Dio. Chrys. Or. XII, 33) на Дион Хризостом (от Пруса, Витиния), са описани ритуални преживявания, които изглеждат сходни с преживяванията, предизвикани от халюциногени. Посвещаващият се чрез тронизмос “има мистични видения и чува мистични звуци”, които го довеждат до психическо преживяване, водещо до дълбоко разбиране на всичко съществуващо и боговете.
И Платон дава ценни сведения. Например (Palto Euthydem. 277d), споменава разни неща за корибантския тронозис (поставяне на трон): „Навярно не усещаш, какво правят двамата чужденци с тебе. Правят същото, което вършат участниците в посвещаването при корибантите, които изпълняват тронирането на оня, когото посвещават. И там има някакъв хороводен танц и шеги – впрочем, знаеш, ако си посветен. Те двамата това именно вършат в момента – един вид пеят и танцуват край тебе и пускат шеги, все едно че ще се заемат с посвещението ти после. Ти смятай, че сега слушаш първата част на софистическото свещенодействие.”
Пасажът за корибантския тронозис е свързван от много изследователи с ритуалите в Самотракийското светилище, и то точно с тези, които се предполага че са се случвали в т. нар. „Кръгло пространство”, от което сложих подобаващи снимки.

Дори и свързването ти с „Алиса в страната на чудесата” не е случайно. Мнозина изследователи казват, че текстът е писан под въздействието на психоактивни гъби – тези смалявания и увеличавания били халюцинации, предизвикани от гъбите. Побърканите, при които Алиса все попада , и въобще този „пророческо-Питийски” стил на изразяване, също бил характерен за възприятията и белезите на реалността, която се преживявала под въздействието на гъбите.

Тема № - 36 Коментар № - 4039 Росица Гичева - 2011-01-22 05:02:36
Бориславе,
И професор Богданов и Дмитрий са подхващали темата за властта в други контексти в по-стари дискусии. Аз, обаче, по тази тема съм немощна. Не ме привлича идеята да преживявам власт, и затова няма как да я усетя-разбера достатъчно – разбирам преживявайки. Бих се радвала да прочета нещо интересно за властта и танца, написано от някой който разбира повече от мен.

Нинел, не се озверявай! Мнозина могат да „изстрелват крака и ръце в лицето на противника”, малцина могат да „поставят красиво и партньорски нещата от себе си към другите”.

Дмитрий,
Много ти благодаря, че разказа малко за казачока. Разкажи и повече – ето сега идват събота и неделя! Изкуши ме да поразгледам разни казачоци в ютюба и да почета за културата на казаците. Хареса ми казачока – и той има мимически характер, и той изглежда еротически. Много се смях на японския казачок, който ни пусна! Наистина много ме развесели!
За кърпичките съм съгласна с теб. Това е една огромна тема. Сигурно във всички култури празникът е белязан от тъкани. На Балканите може да се проследи цяла „култура на кърпата”. Утилитарно тя има една проста функция – да бърше. Но в празниците е натоварвана с множество сложни значения и функции. Танцът „ръченица”, който споменавам в текста, носи името си не от „ръце”, а от името на кърпата, с която се танцува – „ръченик”. Разбрах това, когато научих как се нарича на гръцки – „мандилатос хорос”, защото означава „танц с/на кърпа(та)”.
В античността във всички празници присъстват някакви ленти (тайниа), които могат да са като ленти, но по-често са като кърпи, пояси или шалчета, приличат и на традиционните български народни кърпи – тесни дълги и с ресни накрая. Писмените извори казват, че са били привързвани на различни места на тялото, в изобразителните често висят в пространството или по стените. В мистериалните празници винаги са един от знаците на посвещаването – като получиш кърпата, значи вече си посветен, мист. В съвременната култура са останали например в сватбените кърпички, които се закачат на гърдите на участниците, както и в траурните лентички. Това са атрибути, които означават хората като участващи в съответния вид празник. Старото им религиозно им значение можем да видим в някои съхранени и до днес много стари празнувания, като например нестинарското. Нестинарските икони са почитани горе-долу като античните култови статуи - ксоанони (парчета дърво, слабо оформени антропоморфно). Като древните ксоанони, и нестинарските икони са обличани в „ризи” – нещо като калъф. Както самите нестинарски икони вдъхновяват и докарват нестинарите до състояние на транс (изстъплението), така и „ризите” на иконите, а заедно с тях и множество свещени кърпи (винаги червени). През непразничното време иконите (облечени в ”ризите” им), кърпите и другите „знаци” (метални изображения на длани) стоят на специален иконостас в свещената сграда (конак). Когато започва празник, нестинарите, които усещат че са „обхващани” (че започват да изпадат в транс), получават чрез специален ритуал от водача на празника (телетарх) икона, „риза”, кърпа или метална длан, с която могат да се включат в ритуалното общо танцуване (в жаравата или в конака).
Тема № - 36 Коментар № - 4038 Росица Гичева - 2011-01-22 04:41:55
Разбирате, че познавам текста на Росица. Опитах се да я накарам да му придаде повече завършеност. Тя запази това, което беше направила и правилно постъпи. Всеки със своята нагласа. Една от чертите на нагласата на Росица виждате в текста – да има повече факти, на места тя просто ги изсипва. И другата в съдружие с по-горната - бори се темата да не е една. От една страна е чалгата-кючека-дионисово-кукерското неистовство, от друга грижата да се погледне в дълбината на балканско-малоиазийското. Има и трето – намереното слово за споделяне на лично преживяното и усетеното неотделено от другото по двете теми.

В това е проблемът. От една страна, обилие от факти за толкова празнувания, песни и танци, които могат насилно да се поставят в линиите на някаква традиция. Тезата на Росица е по всяка вероятност вярна. Сигурно традицията е дълбока. Да, но и объркана. Защото в нея са се намесвали какви ли не гледни точки. От друга страна, тези празнувания-пеения-танцувания са били винаги някакво сега и тук. Ето в този пункт в текста на Росица има знаменит пасаж, на който всичко останало би трябвало да завижда – сцената с песента на малкото момиче и лицата на слушащите. Оттам тръгвам. Да, нещо от миналото достига до нас. Ученият изследовател иска да му осигури дълбочината на някаква същност, като в много случаи я измисля. Ние не достигаме до нея, а до друго, и то не винаги.

Какво са достигналите до нас старогръцки текстове? Резултат на високо културно-научно едносъщностно разбиране-тълкуване. Под тях се крие дълбината на нещо не така гладко и цялостно, на усилие по цивилизация, обхванала древните гърци, които първи се заемат с магистралата, по която днес се опитва да върви целият свят. Големият въпрос е за характера на тази магистрала.

Ще дам пример с това, което правим в семинара – с прочита на Платоновия “Федон”. Там душа и тяло. Душата една и безсмъртна и тялото съставено и смъртно. Същевременно кръговрат и постоянно вселяване на души в тела с оглед на усъвършенстването им. Кои са елементите на магистралата – усъвършенстването, цялостта и безсмъртието на душата. Да, но има и друг начин на мислене, той се дочува във възраженията на Симий и Кебет - душата е нестабилно нещо, делимо на повече души; не е толкова сигурно, че те или и самата тя не е нещо погиващо в един свят, в който бог лесно става човек и дори умира.

Въпросът е дали тези постановки се подреждат в йерархията на истини, овенчани от една най-висша, или става дума за по особен начин равностойни постановки в различна степен заразени с реалност. Истинско трудното в историята е това, че тя винаги зависи от някакво сегашно, което й налага една или друга същност. Такова сегашно може да бъде и малката истина, че каквото и да почувствам в някакъв момент, то е наистина в този момент. Другото е предположение. Затова и единственото редно е да се каже, че то е предположение. Оттук и много високата стойност и на споделеното от Росица, и на прекрасния коментар на Петър Димитров.
Тема № - 36 Коментар № - 4028 Bogdan Bogdanov - 2011-01-21 10:29:30
Роси, проф. Димитров обърна внимание на едно от твоите твърдения в текстта ти, “сигурно това са дионисови танци, вакхически, като между менадите и сатирите във вазописта“, което и на мен ми направи силно впечатление. Препрочитайки тези думи съзнавам колко далече си стигнала. Мисля, че точно това откриване, на точката на тръгване на една културна традиция, е нещо много важно за едно изследване. Човек прави паралели, търси кое с кое да свърже, но свързването на едно с друго става, когато познанието и и разбирането се срещнат в нещо конкретно и изкристализират в една идея. А тя от своя страна така, като идея, минава към нас, твоите читатели.

Другото, което си помислих е, че ти отдавна си вървяла с тази тема или след тази тема, а твоите проучвания са започнали още преди да разбереш, че всъщност имаш обект на изследването. И нещо много важно – ако само си изследвала тази тема умствено, без да се разтанцуваш, надали щеше да имаш този широк и дълбок поглед, а ние сигурно щяхме да се изненадаме, че пишеш, а не си танцувала, това, което описваш. Някак си танц не може да се опише само отвънка – танцът е движението на душата отвътре навънка. Когато не се влага нещо отвътре в танца, е някакво физическо упражнение.

Един паралел: как “belly dances” (кючеци и маанета) са прескочили океана? Не е, че знам много по темата. Знам много малко всъщност. Но мога да кажа защо Шакира танцува belly dances и защо ги танцува добре. Шакира произхожда от семейство на емигрирал баща ливанец и майка испанка. Но в Колумбия, особено на карибското крайбрежие, рядко някои нарича хората дошли от Близкия Изток ливанци, палестинци и т.н. наричат всички турци. Защо турци, след като нито един от тях и през ум няма да му мине да каже, че е турчин? Масовата емиграция от Близкия Изток към Америка е станала на няколко вълни края на 19 и началото на 20 век и първата е била по времето, когато все още е имало Османската империя. След това става Турция, както знаем, но хората дошли от там са наречени събирателно турци, защото такива са им били тапиите. Името турци е останало и досега,тука това не е обиждащо име.

В най-ранна възраст Шакира започва да пише поезия и дори измолва баща си да ѝ купи пишеща машина - на седм годишна възраст, за да пише на нея и да прилича на баща си. Всички песни до днес са само нейно авторство, но и всички хореографски изпълнения. На 4 годишна възраст Шакира е с баща си в един ресторант на колонията т.нар. турци и чува маанетата. Качва се на масата и започва да танцува. Тази музика за мене е “извикващ“ тип музика. Човек не се стърпява, като че ли не може да не се включи в джангъра. Влиза в танца, пляска с ръце, потропва, подвиква или само подскача леко в такт с музиката. Мисля, че днес на това се дължи част от успеха на чалгата в сравнение с другите музикални жанрове.

Та за Шакира, от този случай насетне, родителите започнали да я водят на празненства за да танцува, а и тя самата танцувала в училище пред монахините (учителки) и съучениците си. Но я изгонили от хора на училището: имала глас като на коза, според учителят ѝ.

Това е началото на Шакира. Няма как да забрави своя произход и да не включи музиката, с която остава свързана от дете до днес в своите композиции. Дори, точно това, че танцува проесионално “belly dance“ в един свят далеч от Изтока, е което ѝ отваря вратите на успеха. И ѝ помага да е приета както на Изток, така и на Запад, а защо да не кажа и на Юг.

Ето откъс от “belly dance“ на Шакира, който е направила някъде из Близкия Изток. Точно това тя не танцува в Америка. Тука публиката все пак следва други музикални традиции, но има и песни написани специално за тука.

http://www.youtube.com/watch?v=LgUWNVe4nJM&feature=related

Вторият клип е как талантливата музикантка и танцьорка смесва музика, танц и културни влияния: “belly dance“, кумбия (традиционен колумбийски танц), регетон (това, което в момента се слуша нон стоп в Латинска Америка), салса и хип-хоп.

За смесването: смес, в която загубват идентичността си музикалните видове, е едно нещо. Но, ако това не се случи, ако се запази целостта и оригиналността на тези музикалните жанрове, тогава става въпрос за диалог, за среща на тези музикални видове и за взаимното обогатяване, което не води до асимилацията на едно от друго. Същото може да се забележи понякога и с културните идентичности.

http://www.youtube.com/watch?v=DUT5rEU6pqM
Тема № - 36 Коментар № - 4016 Анета де ла Мар - 2011-01-20 07:31:11
Роси, чета текста, така както чета любимите си книги - не от начало до край, а като откъси, като пасажи, като предопределености: това, на което ще попадна случайно - то ще ми се случи. Чета го боязливо и прелистващо и обратно назад и също го чета като с "камък на шия и като с белег от нож" - защото все ме дърпа надолу към "Казах ти всичко", песента, която все още продължавам да сънувам и да мисля точно в онзи провлак, процеп, светлина между "казах ти всичко" и "сега ме целувай", който е нещо, което може да се усети до болка, а не може да се обясни и не може да си сигурен, че тези, които трябва, го разбират така както ти - и в същото време - тази песен е точно това събиране на разбирането – самото разбиране - и то - трябва да се случи на мига, бързо и без много думи - а точно като онова знание/божественост, което обаче научаваш с тялото. Според мен точно този ред с “казах ти всичко, сега ме целувай” – обратно на казаното във “Федон”, е разковаването на душата от тялото. Днес и на мен ми беше такъв ден.

И за да не остана пак без въпроси – задавам:
1. Защо, според теб, Роси, Платон постоянно сравнява поетите и въобще говоренето с това, което правят корибантите?
2. Доколкото си спомням на Самотраки имаше едни фигурки на хора, които танцуват все едно танцуват хоро, но са с вързани един за друг ръце. Защо са вързани?

Много е интересно, че всякакви такива надскачания, като този текст, като текстовете на песните, като музиката – Платон ги означава именно с божествената лудост – като празни места в човешкото, където боговете са сипали от своята божественост. Ако тръгнем оттам – следователно в науката, която е разумна – няма нищо божествено.

В този ред и аз си спомних за Червения котарак в Алиса – той също праща Алиса да отиде – все едно при кого – дали при Мартенския заек, или при Шапкаря – все едно е кой път ще хване – важното е да стигне при побъркани. И когато тя го пита “накъде да тръгна сега, за да стигна до някъде”, той й отговаря: “все едно е – ще стигнеш, но трябва да вървиш доста дълго...”
Тема № - 36 Коментар № - 4014 vesselina vassileva - 2011-01-20 00:56:49
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 120604

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129371

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 21605

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34124

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136251

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 99832

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 31559

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19430

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 183344

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 62780

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA