БОГДАН БОГДАНОВ
Чинарите по склоновете на Саос в Самотраки. Разнообразни форми на свързване с какво ли не, с камъни, с неживо, преминаващо в живо. Дървото, вкоренено в земя, дишащо и поемащо влага от въздуха. Спускащите се привечер на морския бряг от склоновете на Саос кози. Опитвам се да разбера себе си чрез едното и другото. Естествено приличам повече на козите – движа се, храня се и отделям като тях. И чинарите се хранят и дишат, само че са вкоренени и не се движат. Да, но и аз съм свързан, също завися от среда. С тази може би незначителна разлика, че моята среда е по-обхватна и не само материална.
Изобщо кое е собствено моето? Мога да загърбя по-общата категория с козите и още по-общата с чинара и да остана при човешкото. То обаче е с много области и прояви. Обичайната реч и практиката на средата, в която живея, позволяват да се приютя в някоя от тях и да смятам, че тя е цялото човешко. Там е въпросът - дали за човешкото, а и за областите и проявите му, трябва да мисля поотделно като за различни неща, или е по-съответно да смятам, че цялото човешко заедно с всичките му области и прояви и цялото живо извънчовешко образуват в мен дълбина, в която прониквам само донякъде. Изглежда е второто, щом като не съм възможен без работата на клетките, органите и организма ми oт вида homo sapiens, проявен и в свързана с него разгръщаща се материална и символна среда.
Такъв съм, какъвто си мисля, че съм, защото съм в тази среда и завися от нейните промени. Между нея и мен границата е размита. Разбира се по това, че тялото ми е ту вън от мен като първа непосредствена проява на тази среда, ту се слива с мен и средата е всичко друго, което остава извън мен и моето тяло. В какво по-нататък е проявена тази средa? Изброяването би било дълго и трудно. В земята, въздуха, температурата и храната, после в особеното място, на което живея с предметите и навиците на един вид култура. Това изброяване се прави по различни начини. Единственото, което е по-сигурно, е, че и човешката среда е устроена дълбинно напластено, както е устроен и всеки човек. И както той може да избере едно, а да загърби друго от своето сложно, така и човешките среди могат да смятат за свои само някои от проявите и страните си.
Това се отнася и за самото разбиране. То също е закачено за другото на някакво предразбиране, което не се отнася точно за разбираното. Слушам симфония, тя ми звучи елементарно като музика на акордеон, смятам, че е на Хайдн. После разбирам, че е 14-а симфония на Моцарт. Изслушвам я отново и вече не казвам, че звучи акордеонно. Което означава, че в преценката ми се намесва предикатът на определено предзнание за музиката на Моцарт. Същото отместване и при всичко друго. Някой смята, че прави именно това. Да, но прави и друго, защото като човешко същество участва в по-общо с по-широк обхват, в което влиза и това друго.
Хомосексуалистите експериментират чрез тялото си върху човешкото тяло, като го ползват не по предназначение. Което всъщност правят всички - изместват предназначението на човешкото тяло. Оценката и самооценката обикновено е отрицателна. Тя става неочаквано положителна в плана, че човешкото тяло е несъвършен хардуер, който, така или иначе, трябва да се промени. В тази промяна влизат и обичайните усилия на спортистите, и напредващата оперативна подмяна на органи, и все по-разпространяващото се оперативно поддържане на телесната външност. Влиза и идеята за непорочното зачатие, но също и практиката на изкуственото осеменяване.
Защо не разполагаме с предикат за улавяне на подобно общо? Защото то не засяга обичайното практическо съществуване и редовата реч не развива предикат за него. Оттук необходимостта от друга реч, която да го назове, когато се наложи. Което е породило речите на философията, поезията и науката и продължава да умножава езиците в човешката среда. Това затруднява. Затова, от една страна, си служим с обичайната реч, която е такава, каквато е, защото с нея не само се разбира, но и се върши нещо, а, от друга страна, ползваме коригиращи обичайната реч специализирани речи, зависими от нея. Което също затруднява. Единственото градивно, което можем да направим, е да осъзнаем, доколкото може, зависимостта на специализираните речи от обичайната реч и нейните градивни недостатъци. Градивни, защото освен разбиране са и вършене на нещо, но и недостатъци, защото прекалено често смятаме вършенето за разбиране.
Имаме подкрепа да осъзнаем това в самата реч - разликата между кратките и дългите казвания. Краткото казване спира до определен предикат-истинен смисъл. Ако живеенето го постави под въпрос, казалият се обръща към ново кратко казване, което спира в нов предикат-истинен смисъл. Какво правят тeзи спирания? Задържат да не се продължава нататък. На старогръцки това се нарича katoсhe, на новогръцки думата е стеснила значението си и означава «окупация». Така е, постоянно изпадаме в «окупация» в името на определени истини и смисли. Защото са ни нужни, за да се опрем на тях и да постигнем нещо, но и защото просто не ни се продължава нататък.
Нататък е разширяването на казаното с един предикат с друг, който превръща предишния предикат в субект на ново казване. Така се оформят свързаните казвания на многото видове дълги текстове. Разбира се, те също спират в един момент. По-съществено е другото им спиране – свеждането им до кратки текстове, които се считат за същността и истинния смисъл на дългите свързани текстове. Да, но това е само практическа операция. Същността и истинният смисъл на дългите свързани текстове е в пълното им протичане, в породения в неговия ход модел за реалност, в постигнатото съдържателно време на някакво прехождане към друго. А то защо ни занимава? Основанието не е практическо. Занимава ни, защото сме прехождащи живи същества. Което означава появили се, съществуващи и преминаващи в друго.
Можем да го назовем накратко и спиращо смърт или безсмъртие. Можем да го назовем и по-разгърнато, ако го представим не като преминаване от едно просто към друго просто, а като разгръщане на сложно едно-цяло в други подобни. Можем да постъпим като нашата биологическа и развита върху нея според нас небиологическа природа, които ни свързват с това друго по няколко начина – като умиране, но и като пребъдване с различни краища. Откъдето и моята идея, че онова, което ни се струва духовно и по-висше от биологическото, всъщност е частична катохична не толкова ценна истина в сравнение със сложните дълги многосъставни истини на биологическото протичане. Отдавна мисля за това, без да мога да го подкрепя с нужните по-конкретни знания.
Наскоро по повод на посещението на Джонатан Уинър в Нов български университет прочетох неговата прекрасна книга «Странната наука за безсмъртието». Някои от липсващите ми знания се попълниха, възхитих се на стила на изложението, препоръчах книгата на мнозина. Благодарение на тази книга разбрах, че проблемите на човешкия вид изглежда не са в остаряването и умирането, нито в натрупващия се в клетките боклук, който довежда до края ни, а по-скоро в трудността да си представим, че като повечето видове живот на земята човешкото съществуване е своеобразно промъкване през обстоятелства, в което, с оглед на по-дългото оцеляване, един вид живот става друг.
Гледната точка в прекрасната книга на Уинър е отделният човек и по-точно това, че на никого не му се остарява и умира. Но човешката среда с толкова много средства е удължила индивидуалния живот не само за да отговори на това желание, а защото отделното живо същество отдавна се опитва, като се закача за друго като него, за среда и за какво ли не, да поражда компромисно трето, което да го усилва. Това не непременно става, но като че ли то е целта-смисъл на биологическото съществуване заедно с други в среда. Оттук и моята идея, че безсмъртието и по-дълговечната младост са само повърхностни названия за отпушилото се на земята сложно правене на цялости, започнало с появата на клетъчните микроорганизми, продължило по много допълващи се начини в многоклетъчните и преминало в експеримента на човешкия живот.
Книгата на Уинър ме убеди, че и една конкретна толкова напреднала наука като клетъчната биология може да не разбира, че биологическото, колкото и да е затворено в определен като че ли фатално определящ го вид, е опит за надхвърлянето му с влизане в протичания, в които той се навързва, но и наслагва с други видове, за да усили по този начин някои от тях в името на други, които погиват. Това според мен е голямото особено в толкова дълго оцелелия на земята човек – че неговата история е всъщност история на прехождането от един към втори, а защо не и към трети вид. Мисля си, че това прехождане би продължило по-убързено и по-успешно, ако човекът не смята, че е надхвърлил биологичното, а разбере, че това надхвърляне му е зададено от самото биологично и че духовността му е по особен начин свързана с него.
Това, което наистина няма общо с биологичното промъкване през различни видове и цялости, е лесната страна на човешката духовност – тази, за която се мисли, че е в твърдите идеи, принципи и стабилни символи, в радикализма на кратките казвания с ясни предикати-крайни истинни положения. Докато другата духовност, която ценя и която смятам, че е проявена в авантюрата на човешкия живот, тя следва духа на комплексната биологическа оперативност, нееднородното компромисно навързване на повече в името на някакво надхвърляне.
Спирам дотук поради дисбаланса между конкретни знания и набъбващо общо положение, което не бива да ги подменя. Така или иначе, липсата на конкретни знания непременно завършва с една или друга лоша прекаленост, лесно разпознавана по това, че твърденията й се оцветяват радикално оптимистично или песимистично. Току-що казаното вече зазвуча оптимистично. Да, но то не е такова. Аз не смятам, че т.нар. надхвърляне в земния биологичен живот се увенчава от човешкото съществуване. Човешкото е само вариантно модулно постигане. То зависи остро от разбирането на откриващата се пред погледа му необятна среда, която в края на краищата може да го помете и да го изличи от лицето на земята.
Вярвам, че може да има такава кротка нелъжовна светска идеология. Без идеология обаче, което е идеологията на съвременната наука, смятам, че не може. Както няма най-добра реч, така няма и наука, която да не се опира на някаква не- пред- или следнаучност. Това и правя в момента. Опитвам се да произведа липсващото в книгата на Уинър умерено по-общо разбиране, което без да бъде научно в тесния смисъл на думата, би станало опора за неговото разгръщане. Съзнавам, че отговорите ми са по-неубедителни от въпросите, които повдигам. Знам, че има и такава възможност – не само да не се отговаря, но и да не се поставят подобни въпроси. Човек може да се задоволи с тази проблематика и в нейната форма на чувства и просто опиране на близки хора.
Убеден съм, че това, което споделих с думи, формули и по-дълъг (дано и свързан!) текст, е само вариант на онова, което изпитваме всички и което, проявено по различен начин, можете да усетите в стила на особеното деконструктивно конструиране в коментарите на Петър Димитров или в напора към истина в коментарите на Веселина. Е, говоря и пиша, но имам и своите изпадания в доверия. Най-често това ми се случва, когато гледам прекрасен филм. Преди не много време изпитах прекомерно доверие към прекрасния филм на Терънс Малик «Дървото на живота». Ще нарека по него този текст и заради доверието и мъдрия образец за обемно разбиране, който предлага Малик, но и заради нещо формално и фигуративно – така ще свържа този край с началото за чинарите по склоновете на Саос в Самотраки.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.