ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
|
|
КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА? |
|
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Преди доста време представих в този форум “Какво е литература?” Тогава смятах това да бъде един от уводите към книгата, която готвя. Дадох го на един от вас да го прочете критически. Той го прочете по-силно неодобрително отколкото заслужаваше и текстът, а и контекстът на общата работа. Мина време, написах другото, което още не беше написано. Недоброто в “Какво е литература?” се обади и само. Поправих, промених и съгласувах. Сега представям новата версия. Тя е вече есе-заключение, което можете да прочетете и в този сайт, знаете къде. Публикувам във форума само първата основна част на новото “Какво е литература?”. С молба за критика. Така или иначе, и бъдещата книга, и този текст са дело, което не би било такова, ако не беше този форум.
Заглавието «Какво е литература?» заблуждава, че влизам в традиционно научно заключение по предмет, който съм следвал в тази книга. Въпреки че казаното в тази т.нар. скица-заключение в редица пунктове съвпада със заявеното в двете части на книгата, то не се покрива с него. Така или иначе, не следвам големите теоретически текстове с подобни заглавия на именити теоретици от втората половина на 20-и век, които естествено са убедени, че казаното от тях по темата за литературата стои и реално така. Постмодерното време разви практическо негативно твърдение по тази тема, което според мен е валидно. То е, че съществуват отделни литератури, но че реално няма такова нещо литература. Ако трябва по-точно да изкажа моето мнение по въпроса, то е, че литература е обикновено предикатно име, чрез което някой формулира необходима в момента работна истина. Всекидневната, а и научната реч са пълни с подобни работни истини, визиращи непосочими предмети, за които се прави внушение, че съществуват реално. Въпросът е, че тези предмети наистина съществуват, но не реално, а виртуално. Какво означава, че съществуват виртуално? Казано с примера за литературата, означава, че, като се говори за нейната история и теория, тя наистина започва да съществува и по-реално. Като всички подобни непосочими предмети, за които има имена, литературата има две съществувания – едно по-идеално и друго по-реално. Виртуално означава именно това – двете да се смесват и за двете да се говори едновременно. Мога да обясня в тази връзка в какъв смисъл според мен с говорене за нейната история и теория литературата започва и да съществува и по-реално. Защото благодарение на тези говорения и на последвали от тях практики тя, първо, разбира по-свързано като определен предмет, но и, второ, и реално започва да става такъв предмет. Именно по този начин в човешката среда са се появили толкова много посочими предмети, несъществували по-рано. Не че литературата е станала или може да стане посочимо нещо. Но към тази посочимост някак се е тръгнало. В тази книга говоря просто за литература, но имам предвид художествената литература. Подобно опростяване на тежкото «художествена литература» правя не само аз. Българското название «художествена литература» е заето от руски, а то е вариант на френското «les belles lettres». В английската традиция се говори за fiction (белетристика) и poetry (поезия) и няма опит белезите на литературната проза и на поезията да се съединяват в общ белег. Което, така или иначе, е нормално, защото означаващото на думите «художествена литература» и «les belles lettres» представя само донякъде идеята за този по-собствен текстов белег за литература, наречен от литературната теория в 20 век «литературност». Означаващото на думите е винаги частично и налага изясняване на означаваното с него. Ако трябва да се изтълкува като означаващо, създаденият в 20-е години на 20-и век от Роман Якобсон термин «литературност» (literariness) е тавтологично определение, че художествената литература е художествена. Практически неопровержимо, това определение очертава именно онова малко, което се твърди в двете синонимни означаващи «художествена литература» и «литература». А то е внушението, че този т.нар. непосочим предмет съществува. Моето по-теоретично разбиране за литература И двете имена - и «художествена литература», и «литература», пораждат два едри класа: литературата, набор-система от особени текстове, различен от нелитературата, набор-система от всички останали текстове. Тези два класа се свързват в по-общия клас на всички текстове в една култура, което е и своеобразно определение за култура. С пълно основание можем да кажем, че културата е голям набор-система от текстове. Класификацията може да се спре дотук, но може и да се продължи и да се каже уточнително, че и литературните, и нелитературните текстове се делят от своя страна на устни и на писани. Именно за назоваването на писаните текстове се употребява най-напред латинската дума «textus». Можеща да обозначи и устните текстове, тя естествено влече и към трето по-общо, което се нарича «текст» вече метафорично - всяко протичане на време с по-ясни начало и край. Аз ползвам това разширение в тази книга, в която, опирайки се на обогатена с понятия културна реч, ползвам редуктивните разширения, които постоянно се правят в редовото човешко говорене. Те не пречат на обратното, което също правя, на заетото от научната реч разчленително изясняване на повече проявления на един непосочим предмет и съответно изреждане на повече значения на думата, с която този предмет се обозначава. Разбира се, правя разлика между изчерпателното и по-ограниченото изреждане. Що се отнася до думата-понятие литература, твърдя, че с нея се обозначават обичайно три неща – 1. самата литература, 2. т.нар. литературност, и 3. литературния текст. Казано по друг начин, думата литература има според мен две основни значения – по-собственото, което наричам самата литература, и второто, в което се свързват другите две значения – на литературността и литературния текст. Това преливане на едно нещо-значение към други неща-значения е правомерен говорен акт. Така е и при други подобни думи, които значат и обозначават непосочими неща. Така чрез говорене се прави речево едно сложно нещо-значение. Разбира се, и се поддържа сложността на това нещо-значение, за да може то да прехожда към други сложни неща. Добър пример е нещото-идея литература – преливането на изброените по-горе проявления и значения прави възможно тя да прехожда към други неща-идеи, които не са литература. Първото от изброените три проявления на литературата е самата литература. То включва литературата като официална обществена институция, като набор-система от литературни текстове и като типове ползване на такива текстове. Тези три прояви на литературата, които наричам самата литература, парадоксално се разбират като несобствено нейни. Това е вярно – те са прояви на литературата като култура. Но е вярно и другото, което се пропуска от мисленето за литературата като за нещо в себе си. Както и при други непосочими предмети, така и при литературата нейното «по-съществено» е вън от нея в другото, което й придава смисъл - човешката културна среда. Проявата на литературата като обществена институция е очевидно културна проява. Имам предвид и съвременното институционално обединяване на писателите, поетите и драматурзите в съюзи. Културна е и проявата на второто, че литературата е набор-система от литературни текстове в двоен времеви план – исторически и съвременен. В него естествено влизат всички литературни текстове, които се съхраняват в библиотеки. Но най-собствено културното в проявата на самата литература, без което тя не е литература, е третото, което нарекох начин на общуване чрез литературни текстове. Имам предвид, първо, съвременното четене и слушане на литературни текстове и промените, които стават с този, който чете, слуша и възприема такъв текст, и, второ, колективното празнично устно възприемане на публично празнично представяни литературни текстове в класическата древност, при което субектът на отделния разбиращ претърпява особена променяща го идентификация. С това определение за литература коригирам съвременното редово наричане на това общуване «общуване с литературни произведения или книги». То е неточно в два смисъла. Литературният текст е произведение в степента, в която неговият създател, както казах и в предисловието, е вложил в него определен смисъл и определена структура на свят-реалност, като за тази цел си е послужил с литературни форми. Това така направено произведение се прави наново от разбиращия текста. В хода на разбирането на литературния текст разбиращият прави наново онова, което е направил неговият създател - прави от текста произведение. Което означава, че за него непрочетеният и все още неразбран текст е само партитура за разчитане или е само текст. И второто неточно – разбиращият не просто общува с литературния текст, с вложеното в него произведение или с неговия създател. В хода на своето разбиране разбиращият става друг или по-друг благодарение на този текст, с който друг или по-друг именно общува неговото обичайно себе си. Поради което и това общуване, особено съвременното четене на литературен текст, може да се нарече формулно «общуване на читателя със самия себе си». Това е културен феномен, свързан с литературата и важен за нея, принадлежащ не на литературния текст, а на културното пространство, развиващо литература. Най-важното основание, че то е култура, е това, че същото това общуване се осъществява не само посредством литературни текстове, но и с текстовете-творби на други изкуства, а и не само посредством партитури-текстове, създадени с тази цел, но и с други времеви протичания, които им приличат. Изобщо ясното отделяне на цялостите-предмети култура и литература е теоретически непълноценно и трябва да се съчетава и с неотделяне. Трудността това да се прави с нужната мярка обяснява лошото смесване, до което води понятието-термин литературна комуникация. Аз не случайно не го употребих по-горе, когато говорех за разбиращото общуване посредством литературен текст. Не го направих, за да подчертая същественото вътрешно, което става при разбиращото общуване посредством литературен текст и да го различа от ред външни прояви на т.нар. литературна комуникация. Първата от тях е актът на самото четене, до което обикновено спират обичайните културологични разглеждания. Във външното на литературната комуникация влизат и други външни културни актове като издаването и разпространяването на книги и светското общуване, свързано с тяхното представяне и оценяване. Всички те не бива да пречат да се осъзнава коментираната собствена проява на литературата като общуване на някакъв разбиращ литературен текст със себе си като с друг, което е трайно средство в човешката културна среда за личностното преоформяне на човешките същества. Човешкото съществуване винаги - и в миналото, и в съвременността, е в своя личностен план постоянно наново формиране на своята идентичност. Това става и по други начини, но също и чрез разбиране на литературни текстове. Разбира се, има разлика между това формиране в по-традиционното минало и в по-нетрадиционната съвременност. В миналото смислите са по-устойчиво и по-трайно задавани като сочещи една или друга групова принадлежност. Докато в съвременността, поради голямата подвижност на индивидите в един силно отворен свят с много форми и смисли, принадлежностите не са твърдо задавани смисли. Те са много повече, а и не груповите принадлежности, а индивидуалната идентичност е това, към което се стреми подвижният съвременен човек. Оттук и двете характерни за съвременното съществуване последствия - радикализирането на повърхностните нестабилни групови принадлежности и депресиите, до които води тяхното обикновено неуспешно съгласуване с комплексната индивидуална идентичност. Което повишава ролята и на другите подобни форми за моделиране на лично време, но и на литературните текстове и особеното общуване, за което те способстват - на отделния човек със себе си като с друг. Второто основно проявление на литературата или второто нещо, което се нарича литература, е т.нар. литературност. Казвам неутрално «се нарича», защото и аз смятам така, но така се смята и изобщо. Разликата е, че според повечето други, които смятат така, литературността е собственото проявление на литературата. Оттук и голямата причина за неуговаряното синонимизиране на литературен текст и литература - литературността е проявена именно в литературния текст. Моето разбиране е различно. Аз смятам, че е възможно т.нар. литературност да липсва в литературния текст, а той да се възприема литературно. Именно това е един от подтиците една литература да поема нелитературното и да го превръща в литературно, въпреки че то не е литературно по приетите до този момент белези. Можем да употребим за литературността и по-общото название, въведено от социолингвистиката, социолект. Литературната усилена реч или литературността са проявени като задължителен за пишещия в тази реч социолект. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-голяма е разликата между литературната и нелитературната реч. Литературността или усилването на речта е неотменим белег на старата литература. Както вече казах, в съвременността те не са задължителни и т.нар. усилване може да се получава и с редови език на нивото на самото литературно общуване. Литературността не е само в особената реч – мерена или реторично структурирана и стилистично усилена с необичайна за редовата реч образност. Тя е и във вторичния език на литературната структура – в съчетаването на повече дискурси и поливалентното означаване, в динамиката на смисъла и съдържателността на текста и особената фабула. В по-реален план всяка от тези прояви на литературността може да стане представителен белег за литература. Белег за литература може да бъде и самото сладкодумно упояващо разказване. Оттам и силата на означаващото «художествено» в руското и българското художествена литература. Белег за литература може да стане и нещо наистина базово, което се прави в повечето литературни текстове – представянето на нещо на фона на представян свят-реалност. Но внушението за литература може да идва и по линията на обикновеното отричане на предишна визия. Именно в този смисъл едно литературно общуване може да прави литература и с текст, който няма особени литературни белези. По линията на литературните речи литературата е и обикновеният набор от такива речи или дискурси. На основата на социолектните категории за литературна реч се развиват и т.нар. родове и жанрове, в които речевото върви заедно с други зададености по построяването на текста, претендиращ, че е в този род или жанр. Тези зададености никога не са само формални белези. Те са и смислови, защото между другото задавано по-конкретно съдържание, те задават и тип свят и реалност, построявани в текста от този род и жанр. Едва третото от изброените по-горе проявления на литературата е онова, което разкрива нейната функция в човешката среда. Това е литературният текст, прекият инструмент в литературната комуникация. Независимо дали тази комуникация е устна, колективна и празнична, или индивидуална, неустна и проявена в четене-разбиране, и в двата случая това, което се възприема - литературният текст, става, както вече казах, литературно произведение, а общуващият със себе си посредством литературен текст, получава съответно липсващ му смисъл, чрез който придобива и липсвала му идентичност. Именно това получаване на смисъл се нуждае, първо, от т.нар. литературност. Тя е толкова по-определено зададена, колкото по-традиционно е устроена една културна среда. Но и в съвсем традиционно устроената среда литературните текстове не са само социолекти, те са и идиолектни нарушения. Именно в това се проява асиметрията между литературните текстове и жанровете или празничните контексти, в които те се изпълняват, а после и между тях и по-неясното цяло на самата литература. Литературните текстове са ситуации на това време на протичане и разбиране на текста и в този смисъл те не съвпадат с онова, което им се задава социолектно, или им се задава още по-масивно от претендираща да съществува като определено цяло литература. Това, което е по-задължително, е в литературния текст да е построен конкретен свят-реалност, чието репрезентиране е като че ли conditio sine qua non, за да кажем, че един текст е литературен. Повечето текстове в една литература са литературни, защото са белязани от т.нар. литературност, която развива и построен в тях свят-реалност. Но онова, което действително прави от тях литературни произведения или литература, както казваме по-накратко, е тяхното ползване от някого за оправяне на собствената му идентичност по коментирания по-горе начин. Литературата за мен е ситуацията на това т.нар. оправяне на собствената идентичност. Разбира се, онзи, който държи на литературата като на по-определен предмет, може да се противопостави и да каже, че щом същото може да се постигне и с музика, и с всякакво друго изкуство, и с обикновено празнуване с приятели, значи аз наричам литература едно по-общо, което очевидно не е литература. Това е така. Както казах в друга връзка, литературата е особеното пулсиране между едно по-външно по-общо и друго по-вътрешно, при което и двете не могат едно без друго. Това е основанието значението на думата литература да допуска и да разчита на това разноречие. Разбира се, то може да не се осъзнава и неосъзнаването му може да не пречи на работата и на писателя, и на историка, а дори и на теоретика на литературата. Според мен обаче е по-добре тези три проявления, които се смесват в динамичния предмет, обозначаван с името литература, да се различават – литературното общуване посредством разбиране на литературен текст, литературността и самият литературен текст. Аз настоявам за важността на първото, щом като то може да се осъществява без литературността и без специфично построен литературен текст. Те и двете са, фигуративно казано, само податки за литература или само остатъци от случило се някому творческо литературно разбиране, докато реалната или собствената литература е именно то.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Благодаря на администратора, че публикува последния ми коментар от 16.56 форумно време, за което помолих. Тити, разбъркахте и вчера форума, но аз ви пожелавам успех и дано за вас да е метаболично. |
Тема № - 64 |
Коментар № - 6931 |
|
MJ - 2012-08-27 07:13:47 |
|
|
Мелодраматично, Веселина. Имам чувството, че чета сценарий на евтин сапунен сериал. Нищо лично;) Отивам друго да чета. |
Тема № - 64 |
Коментар № - 6925 |
|
Тити - 2012-08-26 21:03:35 |
|
|
Моля администратора да публикува последния ми коментар от днес, а ако не е получен да се обади, за да го изпратя повторно. |
Тема № - 64 |
Коментар № - 6924 |
|
MJ - 2012-08-26 20:44:13 |
|
|
Ех, Веселина, оставете старогръцкия свят намира. Не знаете старогръцки. Аз също не го познавам добре, но амбициозно, го изучавам непрекъснато. Всички, които го преподаваме и работим с него, сме така. Труден е. Но вие оставете намира Ксеркс, Херодот, Персей и когото още сте решила. Оставете великите намира и се обърнете към сегашния ред . Доброто му състояние е хармоничното. Не репресии и човешко страдание, а реципрочна полза. Катарзис е старогръцката дума. |
Тема № - 64 |
Коментар № - 6921 |
|
MJ - 2012-08-26 16:56:32 |
|
|
Чудесен е коментарът Ви за предимствата и недостатъците на кратките и дългите текстове, професор Богданов! Четох го с с безкрайно удоволствие, изразявайки мълчаливо съгласие с размислите Ви. И понеже "в този форум живеем с текстове", пиша, за да Ви благодаря. Радвам се, че е към своя край и книгата Ви. Още от сега се питам, с какъв ли нов проект ще ни изненадате и очаровате след нея? Ех, защо не съм Пития:)
...
Прекрасна неделя на всички! |
Тема № - 64 |
Коментар № - 6918 |
|
Тити - 2012-08-26 13:56:04 |
|
|
MJ, в "Разказ, време и реалност", точно в заглавния текст - професор Богданов казва, че литературата не може да стане посочима, но че към тази посочимост някак се е тръгнало. Отначало подминах това изречение – но не спрях да си мисля за него. В тази книга има пролуки, през които може да се влиза в различни светове – и в текста, и извън текста – много често благодарение на наши посочими неща – започват да се виждат и пластове в текста, които почти не се забелязват. Имам три такива посочимости. Първата е любовният разказ за Ксеркс - той е един разказ с много скоби, кратък и пришит от Херодот в „Историята“ - но този разказ, според мен, показва едно място от едно друго време, в което Херодот е бил влюбен - и този кратък разказ си има всички точки и машинки, с които да каже, че влюбеният Ксеркс не е Ксеркс, а е влюбеният Херодот, а влюбеният Херодот не е Херодот, а е влюбеният автор, който може да е всеки автор - но тъй като авторът стои извън текста - влюбеният Ксеркс може да не е само авторът, а и всеки, който стои извън текста и който прави текста с това, че може да вплете сред големите събития и своето собствено събитие. Това е първото място на посочимост на литературата, което видях благодарение на книгата на професор Богданов. Втората посочимост се случи случайно - покрай Федра – става въпрос за това, че култът, който се създава не е случаен и че той наиситна съществува и е в чест на любовта на Федра, незачетена от Иполит. Трагедията може да казва едно, но любовта продължава извън текста. Третата посочимост е именно правенето на литературата – и случката с Медуза и това, че мелодийката на Атина Палада е в чест на Горгоните, а не на Персей. Заради Федра проследих какво ще стане и как стоят нещата с пеенето около Горгоните.
Какво ще стане: ако страхливецът Персей убие красивата Медуза - дали има той право да стои на корицата на новия том със старогръцки митове и легенди на издателство Изток-Запад, нарисуван като нещо средно между нинджа-костенурка и културист, вдигнал в едната си ръка главата на Медуза, която е нарисувана в зелено, като извадена от жабуняка. Така е нарисуван Персей на тази корица – защото нашите времена си го представят така. Но дали така са си го представяли по времето на Пиндар? Дали Персей ще е герой, ако я убие без да я погледне в очите, а я убие, гледайки сянка-отражение (сенките и отраженията не са на особена почит по онова време – да ги свързвам с Платон е рано – но нищо не ми пречи да ги свържа с Нарцис), дори не в собствения си щит, а в щита на Атина Палада (в старогръцката литература това е странен щит - прекалено пазещ)? Нейният поглед вкаменявал. Нормално е да бъде мислен като герой Персей - хората така мислят - герой е онзи, който убие страшното - боговете му помагат. Само старогръцките богове са поставени в по-трудно положение. Първо помагат на човешките герои - а после тичат бързо обратно, връщат се, за да направят необходимото божествено, което е много по-високо от геройското.
(Честно казано, аз не мога да бъда така толерантна - Персей не го харесвам никак - и ако трябва да го погледна от съвременна гледна точка - то за мен той е като отрицателен герой на Алмодовар. Знаете какво прави Алмодовар с героите, които не харесва - пуска надписи накрая на филма, които казват: еди кой си Персей – ами той... какво стана с него... той се ожени на село - и му се родиха дебели деца.)
Литературата върви към посочимото, като излиза от себе си и се грижи за онези отвън, които не са просто текст – за влюбените, извън големите събития, които никои няма да ги разбере и ще затварят любовта си в текстове; за девойките, които ще пеят, за да не бъде забравена любовта на Федра, за онези, които ще погледнат на големите геройски събития от един друг ъгъл - на засегнати - като Евриала – и от тях и за тях ще се роди многоглавата многогласна литература. И в трите позиции посочимото се връща обратно към текста, както в случая с евентуално влюбения Херодот, така и в случаите с Федра и Медуза – защото имаме текст в текста, песен-разказ, създаване на нов жанр-мелодия.
Докато пиша коментара, осъзнавам - колко еднакви са Еврипидовата Артемида и Пиндаровата Атина в тези две истории. Все едно се казва, че хората ще разбират каквото разбират, но освен това – има и друго разбиране, което не отрича първото, а върви успоредно на него.
И само в любовната история на Ксеркс - боговeте ги няма. |
Тема № - 64 |
Коментар № - 6912 |
|
vesselina vassileva - 2012-08-26 02:01:57 |
|
|
MJ се обади, виждате какви знания по наратология. В книгата се движа в същото, но не така тънко, а по-наедро речево, както ме дърпа моето разбиране. Непременно ще задена подадените учени различавания. Но сега се обаждам да отговоря немедлено на Маркиза - подреждаме и поправяме, Веселина помага. Това, което е в раздела "Литература, поетика и прочие" вече е самият доста оправен текст на книгата. Липсва само крайното проспективно "Наместо заключение". Скоро ще бъде готово и то. |
Тема № - 64 |
Коментар № - 6911 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-08-25 11:45:52 |
|
|
Станах пак по ранина, язък , че е събота. Маркизата пронедоволсва нещичко, докато се измъквах. Запътилият се към последните, най-стръмни чукари на пенсионното лауреатство, /неотдавна извисени още нагоре от родния и световен финансов недоимък/, вдетеняващият се маркиз се радва на консумирането на по-дълги будни дни.
Прочетох и се разпалих. Видях и несъразмерно големият брой посещения във форума. Казвах ви аз. Този източен Дракон ще ни подлуди. С Ленин или без него, явно хващаме змея на литературно-тъканното /самопораждащо и самопоглъщащо се/ за опашката. Сега трябва да се държим здраво, защото в безтегловния летеж на това чудовище няма традиционна кинематография. Или по-скоро, тя не е в състояние да отрази всичко.
Веселина, по почти същия начин стоят нещата със спомените и при мен. Такова примирено и същевременно с опияняващо-оптимистичен конденз тяхно случване има и в стиховете на Костас Монтис . Благодаря Ви и от името на Маркизата. Тя добре знае за какво иде реч, макар да предпочита реалните пътувания, доближавания и виждания. Не мога да я убедя да пропише, да я припознаем и като реален форумник. Но в мен нараства стръвта, да взема да изкарам някои нейни писания от времето на соца на сегашната дневна светлина.
Благодаря на Ем Джей за колегиалния и приятелски съвет!
Имам острото усещане, че пишещите и влизащите тук са не само привлечени от познанието за литературно като по-добрата страна от живеенето ни, а и имат изяснени и задвижени творчески планове. Тук ги съизмерват, прекрояват, ако бъдат привлечени от ново и по-работещо. С мен, най-разпищолен от всички, си е точно така.
Скъпи колега, Кондотиере, върви ли хубаво книгата? Ако ви дава моментът, вкарайте ни за миг само из нея. Удача – за Вас и за всички, захванали пътуване с перо!
|
Тема № - 64 |
Коментар № - 6910 |
|
Dekarabah - 2012-08-25 07:40:53 |
|
|
Искам да добавя нещо към коментара на Веселина. Според гръцкия митопоесис при убийството на Горгоната Медуза Персей се прицелва, като гледа в отражението от блестящия щит на Атина Палада, а не в своя. Тъй като за този мит заговорихме при обсъждането на Дванадесета Питийска ода ще припомня, че в класическата полисна среда при колективното празнично възприемане на текста субектът на отделния разбиращ претърпява особена променяща го идентификация, а по този начин и направеното произведение се прави наново от реципиента. Този структурален анализ открива общите функционални модели на мита, ритуала и литературата, като преодолява опозицията мит/ истина. В тематичния комплекс намира място разбирането за мита като тип дискурс, като алтернативен изказ , възстановяващ действителност, която е и различна реалност. Смисълът не е митът да бъде противопоставен на реалността, а да бъдат уловени повече нюанси от отразената културна среда.
Оттук според мен произтича и създадената от наратологията възможност да генерализира структуралния модел отвъд неписаните текстове на митологията. От текста на Веселина виждаме, че тази възможност е приложена успешно. В наратологията Проп поставя обещаващо начало като свежда вариантите на приказката до седем сфери на действие и тридесет и един фиксирани елементи или функции. Този модел е драстично икономичен, но предложеният от Жерар Женет анализ на отношението сюжет -повествование сочи, че може да бъде и още по-опростен. Как? Като обхване и текстове, които не са с определено наративна форма.
Но дали именно структуралният подход не замества и традиционното виждане с концепцията, че с участието си в литературната система всеки текст /и то не само литературният/ е проникнат от присъствието на други текстове. В противен случай той остава нечетим, тъй като се губят нужните за дешифрирането му кодове. Така всеки текст по неизбежност съдържа многобройни алюзии и се чете на фона на матрицата от възможности – Юлия Кръстева . Ето защо, Веселина, идеите на интертекстуалния прочит импулсират изследвания, които прекрачват границите на традиционното сравнение и съпоставяне на свързани пасажи, за да стигнат до разбирането, че разпознатото от критиката присъствие на по-ранни текстове може да промени изцяло тълкуването.
|
Тема № - 64 |
Коментар № - 6909 |
|
MJ - 2012-08-25 07:08:59 |
|
|
Уважаеми Маркизе, с възхищение и респект чета винаги Вашите коментари, така свързани с реалността и наблюдаващи... че сякаш присъствам намясто. Не си спомням кога съм казала, че нямам спомени, но ме вкарахте в дълбок размисъл - дали имам. Имам. Имам много хубави спомени, но потрепервам дори само от мисълта - да си ги спомня. Много от тях съм разказала тук. Веднъж разказах, как докато правих коректура на Каталога на НБУ на плажа, моите приятелки се опитваха да ме въвлекат в разговор за любовта, а после до сред нощ стояха, за да четем. Спомням си от този коментар, че нарекох къщата на НБУ в Созопол: "старата морска къща" - като в хубав френски филм. Сега, когато отида в тази къща, винаги си спомням за нея именно като за „старата морска къща“ от този коментар, но трудно си припомням онази случка. Спомените са това „сега“ и онова „тогава“, те са като „преди войната“ и „след войната“ – а всъщност в тях няма никакво време. Отказала съм се от буквалните спомени, защото те казват „ето това никога повече няма да ти се случи“. Затова съм склонна да казвам, че нямам спомени – и наистина нямам – изключвам способността си да си ги спомням и всеки път започвам наново - като след зависимост. В същото време обаче, Маркизе, мога да си припомням много далечни неща, които на мен не са ми се случвали, но все едно са – мога да си припомня как точно Персей се е доближавал към Медуза, с извърната назад глава, за да не я види, приближавайки я с гръб и виждайки я само като отражение в своя щит... към кого се е приближавал... какво да направи Медуза, притежателката на най-мощния поглед, с човек, който е извърнал погледа си - и това, което вижда е отражение, отблясък, сянка. Пиша всичко това, защото според мен спомените са много по-широко нещо - те не са само неща, които са ни се случили, а и неща, които толкова сме искали да ни се случат, че все едно са ни се случили, и неща, които са се случили на други, и неща, които все някога ще ни се случат... С това се успокоявам, когато много силно усетя, че доброволно не си спомням спомените, защото не искам да имам база за сравнение. Така, например, съм се вкопчила и в това, което професор Богданов веднъж каза за фикционалността - че не приема термина "фикционален", защото общата реалност не е нещо реално, а постоянно се прави от много видове протичания и текстове, и няма реална реалност, на която да се противопоставя фикционалната - реалностите постоянно се правят. Та в този ред – съвсем наскоро прочетох едно стихотворение-спомен на Костас Монтис, Маркизе, което ми припомни за пътуването ни до Йония – и което много хубаво казва какво са спомените и онова по-реално, което ни се случва. Нека бъде поздрав за всички, които ще имат да плащат такива сметки. И, разбира се, за Маркизата!
ПЪТУВАНЕТО
Може да не се e случило пътуването,
но толкова силно го преживяхме в очакването му,
че сякаш се е случило наистина,
толкова силно го преживяхме в очакването му,
че съм сигурен, че са ни го отбелязали,
сигурен съм, че са ни го включили в сметката.
|
Тема № - 64 |
Коментар № - 6908 |
|
vesselina vassileva - 2012-08-25 00:07:39 |
|
|
|
|
|