БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?

БОГДАН БОГДАНОВ



Преди доста време представих в този форум “Какво е литература?” Тогава смятах това да бъде един от уводите към книгата, която готвя. Дадох го на един от вас да го прочете критически. Той го прочете по-силно неодобрително отколкото заслужаваше и текстът, а и контекстът на общата работа. Мина време, написах другото, което още не беше написано. Недоброто в “Какво е литература?” се обади и само. Поправих, промених и съгласувах. Сега представям новата версия. Тя е вече есе-заключение, което можете да прочетете и в този сайт, знаете къде. Публикувам във форума само първата основна част на новото “Какво е литература?”. С молба за критика. Така или иначе, и бъдещата книга, и този текст са дело, което не би било такова, ако не беше този форум.


Заглавието «Какво е литература?» заблуждава, че влизам в традиционно научно заключение по предмет, който съм следвал в тази книга. Въпреки че казаното в тази т.нар. скица-заключение в редица пунктове съвпада със заявеното в двете части на книгата, то не се покрива с него. Така или иначе, не следвам големите теоретически текстове с подобни заглавия на именити теоретици от втората половина на 20-и век, които естествено са убедени, че казаното от тях по темата за литературата стои и реално така. Постмодерното време разви практическо негативно твърдение по тази тема, което според мен е валидно. То е, че съществуват отделни литератури, но че реално няма такова нещо литература.

Ако трябва по-точно да изкажа моето мнение по въпроса, то е, че литература е обикновено предикатно име, чрез което някой формулира необходима в момента работна истина. Всекидневната, а и научната реч са пълни с подобни работни истини, визиращи непосочими предмети, за които се прави внушение, че съществуват реално. Въпросът е, че тези предмети наистина съществуват, но не реално, а виртуално. Какво означава, че съществуват виртуално? Казано с примера за литературата, означава, че, като се говори за нейната история и теория, тя наистина започва да съществува и по-реално.

Като всички подобни непосочими предмети, за които има имена, литературата има две съществувания – едно по-идеално и друго по-реално. Виртуално означава именно това – двете да се смесват и за двете да се говори едновременно. Мога да обясня в тази връзка в какъв смисъл според мен с говорене за нейната история и теория литературата започва и да съществува и по-реално. Защото благодарение на тези говорения и на последвали от тях практики тя, първо, разбира по-свързано като определен предмет, но и, второ, и реално започва да става такъв предмет. Именно по този начин в човешката среда са се появили толкова много посочими предмети, несъществували по-рано. Не че литературата е станала или може да стане посочимо нещо. Но към тази посочимост някак се е тръгнало.

В тази книга говоря просто за литература, но имам предвид художествената литература. Подобно опростяване на тежкото «художествена литература» правя не само аз. Българското название «художествена литература» е заето от руски, а то е вариант на френското «les belles lettres». В английската традиция се говори за fiction (белетристика) и poetry (поезия) и няма опит белезите на литературната проза и на поезията да се съединяват в общ белег. Което, така или иначе, е нормално, защото означаващото на думите «художествена литература» и «les belles lettres» представя само донякъде идеята за този по-собствен текстов белег за литература, наречен от литературната теория в 20 век «литературност».

Означаващото на думите е винаги частично и налага изясняване на означаваното с него. Ако трябва да се изтълкува като означаващо, създаденият в 20-е години на 20-и век от Роман Якобсон термин «литературност» (literariness) е тавтологично определение, че художествената литература е художествена. Практически неопровержимо, това определение очертава именно онова малко, което се твърди в двете синонимни означаващи «художествена литература» и «литература». А то е внушението, че този т.нар. непосочим предмет съществува.

Моето по-теоретично разбиране за литература И двете имена - и «художествена литература», и «литература», пораждат два едри класа: литературата, набор-система от особени текстове, различен от нелитературата, набор-система от всички останали текстове. Тези два класа се свързват в по-общия клас на всички текстове в една култура, което е и своеобразно определение за култура. С пълно основание можем да кажем, че културата е голям набор-система от текстове. Класификацията може да се спре дотук, но може и да се продължи и да се каже уточнително, че и литературните, и нелитературните текстове се делят от своя страна на устни и на писани. Именно за назоваването на писаните текстове се употребява най-напред латинската дума «textus». Можеща да обозначи и устните текстове, тя естествено влече и към трето по-общо, което се нарича «текст» вече метафорично - всяко протичане на време с по-ясни начало и край.

Аз ползвам това разширение в тази книга, в която, опирайки се на обогатена с понятия културна реч, ползвам редуктивните разширения, които постоянно се правят в редовото човешко говорене. Те не пречат на обратното, което също правя, на заетото от научната реч разчленително изясняване на повече проявления на един непосочим предмет и съответно изреждане на повече значения на думата, с която този предмет се обозначава. Разбира се, правя разлика между изчерпателното и по-ограниченото изреждане. Що се отнася до думата-понятие литература, твърдя, че с нея се обозначават обичайно три неща – 1. самата литература, 2. т.нар. литературност, и 3. литературния текст.

Казано по друг начин, думата литература има според мен две основни значения – по-собственото, което наричам самата литература, и второто, в което се свързват другите две значения – на литературността и литературния текст. Това преливане на едно нещо-значение към други неща-значения е правомерен говорен акт. Така е и при други подобни думи, които значат и обозначават непосочими неща. Така чрез говорене се прави речево едно сложно нещо-значение. Разбира се, и се поддържа сложността на това нещо-значение, за да може то да прехожда към други сложни неща. Добър пример е нещото-идея литература – преливането на изброените по-горе проявления и значения прави възможно тя да прехожда към други неща-идеи, които не са литература.

Първото от изброените три проявления на литературата е самата литература. То включва литературата като официална обществена институция, като набор-система от литературни текстове и като типове ползване на такива текстове. Тези три прояви на литературата, които наричам самата литература, парадоксално се разбират като несобствено нейни. Това е вярно – те са прояви на литературата като култура. Но е вярно и другото, което се пропуска от мисленето за литературата като за нещо в себе си. Както и при други непосочими предмети, така и при литературата нейното «по-съществено» е вън от нея в другото, което й придава смисъл - човешката културна среда.

Проявата на литературата като обществена институция е очевидно културна проява. Имам предвид и съвременното институционално обединяване на писателите, поетите и драматурзите в съюзи. Културна е и проявата на второто, че литературата е набор-система от литературни текстове в двоен времеви план – исторически и съвременен. В него естествено влизат всички литературни текстове, които се съхраняват в библиотеки. Но най-собствено културното в проявата на самата литература, без което тя не е литература, е третото, което нарекох начин на общуване чрез литературни текстове.

Имам предвид, първо, съвременното четене и слушане на литературни текстове и промените, които стават с този, който чете, слуша и възприема такъв текст, и, второ, колективното празнично устно възприемане на публично празнично представяни литературни текстове в класическата древност, при което субектът на отделния разбиращ претърпява особена променяща го идентификация. С това определение за литература коригирам съвременното редово наричане на това общуване «общуване с литературни произведения или книги». То е неточно в два смисъла.

Литературният текст е произведение в степента, в която неговият създател, както казах и в предисловието, е вложил в него определен смисъл и определена структура на свят-реалност, като за тази цел си е послужил с литературни форми. Това така направено произведение се прави наново от разбиращия текста. В хода на разбирането на литературния текст разбиращият прави наново онова, което е направил неговият създател - прави от текста произведение. Което означава, че за него непрочетеният и все още неразбран текст е само партитура за разчитане или е само текст.

И второто неточно – разбиращият не просто общува с литературния текст, с вложеното в него произведение или с неговия създател. В хода на своето разбиране разбиращият става друг или по-друг благодарение на този текст, с който друг или по-друг именно общува неговото обичайно себе си. Поради което и това общуване, особено съвременното четене на литературен текст, може да се нарече формулно «общуване на читателя със самия себе си». Това е културен феномен, свързан с литературата и важен за нея, принадлежащ не на литературния текст, а на културното пространство, развиващо литература.

Най-важното основание, че то е култура, е това, че същото това общуване се осъществява не само посредством литературни текстове, но и с текстовете-творби на други изкуства, а и не само посредством партитури-текстове, създадени с тази цел, но и с други времеви протичания, които им приличат. Изобщо ясното отделяне на цялостите-предмети култура и литература е теоретически непълноценно и трябва да се съчетава и с неотделяне. Трудността това да се прави с нужната мярка обяснява лошото смесване, до което води понятието-термин литературна комуникация. Аз не случайно не го употребих по-горе, когато говорех за разбиращото общуване посредством литературен текст. Не го направих, за да подчертая същественото вътрешно, което става при разбиращото общуване посредством литературен текст и да го различа от ред външни прояви на т.нар. литературна комуникация.

Първата от тях е актът на самото четене, до което обикновено спират обичайните културологични разглеждания. Във външното на литературната комуникация влизат и други външни културни актове като издаването и разпространяването на книги и светското общуване, свързано с тяхното представяне и оценяване. Всички те не бива да пречат да се осъзнава коментираната собствена проява на литературата като общуване на някакъв разбиращ литературен текст със себе си като с друг, което е трайно средство в човешката културна среда за личностното преоформяне на човешките същества. Човешкото съществуване винаги - и в миналото, и в съвременността, е в своя личностен план постоянно наново формиране на своята идентичност. Това става и по други начини, но също и чрез разбиране на литературни текстове.

Разбира се, има разлика между това формиране в по-традиционното минало и в по-нетрадиционната съвременност. В миналото смислите са по-устойчиво и по-трайно задавани като сочещи една или друга групова принадлежност. Докато в съвременността, поради голямата подвижност на индивидите в един силно отворен свят с много форми и смисли, принадлежностите не са твърдо задавани смисли. Те са много повече, а и не груповите принадлежности, а индивидуалната идентичност е това, към което се стреми подвижният съвременен човек.

Оттук и двете характерни за съвременното съществуване последствия - радикализирането на повърхностните нестабилни групови принадлежности и депресиите, до които води тяхното обикновено неуспешно съгласуване с комплексната индивидуална идентичност. Което повишава ролята и на другите подобни форми за моделиране на лично време, но и на литературните текстове и особеното общуване, за което те способстват - на отделния човек със себе си като с друг.

Второто основно проявление на литературата или второто нещо, което се нарича литература, е т.нар. литературност. Казвам неутрално «се нарича», защото и аз смятам така, но така се смята и изобщо. Разликата е, че според повечето други, които смятат така, литературността е собственото проявление на литературата. Оттук и голямата причина за неуговаряното синонимизиране на литературен текст и литература - литературността е проявена именно в литературния текст. Моето разбиране е различно. Аз смятам, че е възможно т.нар. литературност да липсва в литературния текст, а той да се възприема литературно. Именно това е един от подтиците една литература да поема нелитературното и да го превръща в литературно, въпреки че то не е литературно по приетите до този момент белези.

Можем да употребим за литературността и по-общото название, въведено от социолингвистиката, социолект. Литературната усилена реч или литературността са проявени като задължителен за пишещия в тази реч социолект. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-голяма е разликата между литературната и нелитературната реч. Литературността или усилването на речта е неотменим белег на старата литература. Както вече казах, в съвременността те не са задължителни и т.нар. усилване може да се получава и с редови език на нивото на самото литературно общуване.

Литературността не е само в особената реч – мерена или реторично структурирана и стилистично усилена с необичайна за редовата реч образност. Тя е и във вторичния език на литературната структура – в съчетаването на повече дискурси и поливалентното означаване, в динамиката на смисъла и съдържателността на текста и особената фабула. В по-реален план всяка от тези прояви на литературността може да стане представителен белег за литература. Белег за литература може да бъде и самото сладкодумно упояващо разказване. Оттам и силата на означаващото «художествено» в руското и българското художествена литература.

Белег за литература може да стане и нещо наистина базово, което се прави в повечето литературни текстове – представянето на нещо на фона на представян свят-реалност. Но внушението за литература може да идва и по линията на обикновеното отричане на предишна визия. Именно в този смисъл едно литературно общуване може да прави литература и с текст, който няма особени литературни белези.

По линията на литературните речи литературата е и обикновеният набор от такива речи или дискурси. На основата на социолектните категории за литературна реч се развиват и т.нар. родове и жанрове, в които речевото върви заедно с други зададености по построяването на текста, претендиращ, че е в този род или жанр. Тези зададености никога не са само формални белези. Те са и смислови, защото между другото задавано по-конкретно съдържание, те задават и тип свят и реалност, построявани в текста от този род и жанр.

Едва третото от изброените по-горе проявления на литературата е онова, което разкрива нейната функция в човешката среда. Това е литературният текст, прекият инструмент в литературната комуникация. Независимо дали тази комуникация е устна, колективна и празнична, или индивидуална, неустна и проявена в четене-разбиране, и в двата случая това, което се възприема - литературният текст, става, както вече казах, литературно произведение, а общуващият със себе си посредством литературен текст, получава съответно липсващ му смисъл, чрез който придобива и липсвала му идентичност.

Именно това получаване на смисъл се нуждае, първо, от т.нар. литературност. Тя е толкова по-определено зададена, колкото по-традиционно е устроена една културна среда. Но и в съвсем традиционно устроената среда литературните текстове не са само социолекти, те са и идиолектни нарушения. Именно в това се проява асиметрията между литературните текстове и жанровете или празничните контексти, в които те се изпълняват, а после и между тях и по-неясното цяло на самата литература. Литературните текстове са ситуации на това време на протичане и разбиране на текста и в този смисъл те не съвпадат с онова, което им се задава социолектно, или им се задава още по-масивно от претендираща да съществува като определено цяло литература.

Това, което е по-задължително, е в литературния текст да е построен конкретен свят-реалност, чието репрезентиране е като че ли conditio sine qua non, за да кажем, че един текст е литературен. Повечето текстове в една литература са литературни, защото са белязани от т.нар. литературност, която развива и построен в тях свят-реалност. Но онова, което действително прави от тях литературни произведения или литература, както казваме по-накратко, е тяхното ползване от някого за оправяне на собствената му идентичност по коментирания по-горе начин. Литературата за мен е ситуацията на това т.нар. оправяне на собствената идентичност.

Разбира се, онзи, който държи на литературата като на по-определен предмет, може да се противопостави и да каже, че щом същото може да се постигне и с музика, и с всякакво друго изкуство, и с обикновено празнуване с приятели, значи аз наричам литература едно по-общо, което очевидно не е литература. Това е така. Както казах в друга връзка, литературата е особеното пулсиране между едно по-външно по-общо и друго по-вътрешно, при което и двете не могат едно без друго. Това е основанието значението на думата литература да допуска и да разчита на това разноречие. Разбира се, то може да не се осъзнава и неосъзнаването му може да не пречи на работата и на писателя, и на историка, а дори и на теоретика на литературата.

Според мен обаче е по-добре тези три проявления, които се смесват в динамичния предмет, обозначаван с името литература, да се различават – литературното общуване посредством разбиране на литературен текст, литературността и самият литературен текст. Аз настоявам за важността на първото, щом като то може да се осъществява без литературността и без специфично построен литературен текст. Те и двете са, фигуративно казано, само податки за литература или само остатъци от случило се някому творческо литературно разбиране, докато реалната или собствената литература е именно то.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Много интересно вмъкване за Ленин в контекста на краткото и дългото MJ. Cinema verite на Дзига Вертов е едно напълно кратко. А също и на Сергей Ейзенщейн. Затова Ленин оцени най-високо именно краткото-киното.
Тема № - 64 Коментар № - 6907 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-24 22:52:01
Маркизе, в своя последен коментар говорите за редукциите на жанра , насочвате се към казаното от Ленин, но не включвате киното. Пропускате, че записаното от камерите не е реалност, а само игрова схема за моделиране на реалност. В нея актьорът знае, че го записват и дава всичко от себе си, за да отговори на зрителските очаквания. Казвам ви го сбито и по ленински, не защото ви подценявам, а за да облекча избистрянето на доходоносна за вас артимпровизация.
Тема № - 64 Коментар № - 6906 MJ - 2012-08-24 19:25:18
Петък е – ден на майстора. Ще рече, че работата прекъсва далеч преди икиндия. По нашия край даже имаме една шега: Докъм два следобед майсторите в Карнобатско, хубаво лозарско и търговско кътче, с богато тракийско и романско минало, вече са пили по три-четири гроздови и са хвърлили по един даяк на жената. Тя, като по разумен жител на обърканата ни планета, след случилото се, си кюта вкъщи на сянка. Мъжете продължават майсторския си ден, разменяйки помежду си дълги политико-философски изречения. По тъмно, булите ги срещат дома с кратки, понякога много ударни, афористични изречения. В съботната сутрин всичко е забравено и животът продължава тъй, както си е текъл от прототракийско време.
Уважаема Тити, ни най –малко не подценявам достойнствата на краткостта и яснотата. Както и вселенските разширения на хайку-то. Но силно обичам онези предълги ТомасМанови абзаци, целите страници на Спиноза, та дори и на Маркс. Владимир Илич е по-ударен и задъхан.
Съгласен съм с професор Богданов, че дългото се следва от кратко и обратно. Така е и в музиката, живота, и в любовта. По същия начин седят нещата и в писането. Разказ, роман, дори и стихотворение от поанти и свръхмъдрости ще звучи ужасно. Като слон, облепен с африкански народни умотворения, слепени от кристалчета Сваровски. Е, на някого може и да се стори страхотна идея. Да ми се обади – за малък хонорар. Горко му обаче на слона.
„Пролетният сняг” се е изчерпал, направо стопил, при нас. Поръчах и чакам.
И си продължавам в своя, както снощи го определи маркизата, тийнейджърски дух.
Поздрав за всички тийнейджъри във форума!
Тема № - 64 Коментар № - 6905 Dekarabah - 2012-08-24 15:00:26
ПАРАДОКСИТЕ НА ИЗКАЗА и РАЗДУМА

Едно време имахме в училище един директор, който използваше израза “допускаш грешки, отличен 5” и mutatis mutandis сега бих желал да поправя някои грешки от написания последен текст. Вече не виждам добре и – тайпо, както казват на оня език.
Глаголът за “обезсмъртявам” е правилно да се напише “атанатидзо”, че дори и “атанатизо”. Защо го пиша пак? Надявам се студенти да го четат тук. Това е причината да пиша във форума. Пък и къде другаде освен на агората да се изкаже човек! Тук се чува. Има души, които ще го видят и прочетат. Питам се, а и вас, останалите, не е ли добре да се слагат и картинки или ще стане много сложно технически? Студентите по-добре схващат като има и “онагледяване”. Ако си спомняте за Архилоховия стих с копието, замесения хляб и виното, настъпва стъписване при разбирането, но веднага тази хиперструктура се изаснява с каринката, която е 7-8 века по-ранна! Човек би се замислил: Минойско-микенското време дали е било въобще забравяно или по-скоро ние от 20 и 21 в. си мислим така? Наслагвания на времето и културата какво означават?


Но същевременно бих желал да получа коментари и по следния казус:
Поради въведената съветска система след 1948 г. в Отечеството най-високата бележка беше 5, въпреки нашенското 6. В израза на г-н директора съзирам двусмислие, което е често срещана “вторична редундантност”, т.е. (“в смисъл”) в съзнанието на българите (а тогава поддръжниците на ком-соц режима не бяха много) не можеше хем да си “отличен”, хем да получаваш 5. Тогава 6-ицата беше нещо повече от бележка.
Ето схемата:
1) Уж “грешка”, но тя е преди всичко на системата. Семиотична ли е? Семиотично ли е това говорене?
2) В цялата ситуация имаме езикова игра. Езикът е чудото на хората. Той създава редундантност и после “магически” ловко я отстранява, за да има смисъл промяната!
3) Как резонират и реагират хората. Веднага ще кажа: жените, които според мен имат повече ум, различно от нас, мъжете.

4) “Реалното говорене” не може винаги и навсякъде да се движи по парадигма. Все някъде “закъсва”.
Тема № - 64 Коментар № - 6904 П.Дим. - 2012-08-24 11:03:27
Тити, за краткото и ясното има много поговорки. Кое е лошото на хубавото кратко? Че важи в много случаи, но не винаги. Същото се отнася и за хубавото дълго. При това и двете са само казвания, а не живеене, което всъщност ценим. Именно живеенето ценим при краткото хубаво казване – това, че ни оставя цялото останало време за живеене, каквото и да означава това. Проблемът е, че ние тук в този форум живеем с текстове.

Какво са текстовете? Ето моето парадоксално определение ad hoc - редувания на кратки казвания с по-дълги и обратно. Разбира се, текстовете също са само казвания. За какво служат текстовете? Представят-скицират точно това, което ценим – живеенето като протичане с промени и редуващи се моменти. Е, това, което казвам сега, е едно от възможните кратки изказвания на онова толкова надълго казано в заглавния текст. То може, разбира се, да се каже още по-кратко.

Друг е въпросът дали е ясно и дали казаното още по-накратко ще бъде по-ясно. Ясното, Тити, и то е ясно винаги при тези обстоятелства и в тази ситуация. Ясното за винаги и във всички случаи разбирате какъв недостатък има – свежда всички обстоятелства и всички ситуации до една единствена. А това си е чиста мечта и неистина, след като, колкото по-реално е едно живеене, толкова по-явно е ред от повече ситуации.

Радвам се на коментара на Петър Димитров и му благодаря. Стари приятели сме, познавам неговия нрав и темперамент, усещам как някои мои думи-понятия-неща са влезли в особения му стил и, понеже се каним двамата да направим в следващата учебна година заедно семинара за Херодот по неговия превод, който наскоро преиздадохме, влизам и в очакването, че от подобните думи-понятия-неща ще се получи и по-обща мислителна стихия на обясняванията-прочити в нашия семинар. Дано да успеем!
Тема № - 64 Коментар № - 6903 Bogdan Bogdanov - 2012-08-24 09:37:43
Молба към админката:

Моля да бъде заменен втория пример, който дадох с този:

- Достойнството на силата е в яснотата.

(Цитирала съм неволно народна мъдрост, а не сентенция:)
Тема № - 64 Коментар № - 6902 Тити - 2012-08-23 21:28:01
Маркизе, наистина ли считате, че само дългото изречение е гаранция за задълбочена мисъл? Признайте си - шегувате се!
Ако това беше вярно, не би съществувал нито един афоризъм,
а аз, докато чета днешните е-дебати, се сещам поне за два:

- Краткостта е сестра на таланта.
и
- Прекаленият светец и Богу не е драг.

Е, разбира се, мога да се сетя и за още, ако се пазамисля:)
Тема № - 64 Коментар № - 6901 Тити - 2012-08-23 20:46:16
По-дълъг палешник /ралник/ - по-дълбоко оране.
Професор Димитров да ни дарява от времето си за още по-просторни свои изложения!
Веселина, дългото изречение и то най-често би разрохнало повече от почукването с мотичка.
В литературата, а и във философското, има превъзходни примери за това.
Тема № - 64 Коментар № - 6900 Dekarabah - 2012-08-23 15:43:02
Особена чест, висше удоволствие е за мен, че подканата на професор Богданов да огледаме нещата в „Пролетен сняг” е вмъкната през маркизовото по-отдръпнато и бягащо.
Маркизата често ми припомня: „Вие, маркизе, сте външна и в повечето случаи само припевно-смешна персона във форума”. Трудно за отхвърляне наблюдение, но ние живеем в дълга и сложна емоционална близост и лещата на по-избистрения разсъд /благодаря на професора за плътната дума-обхващане/ трудно се намества в процепа между двама ни. Всеки от нас и изпадал или живее в такова комфортно несъвсем пълно. То ни придвижва наглед по-невинни в постигнати заедности.
Все повече разбирам, освен всичките ползи, които ми донесохте – истинското мое привличане към новата философия на литературата, излагана и проверявана тук, е от по-дълбок и болезнен личностен и творчески порядък. Размествам и подреждам сферите на седящото, струпваното, разхвърляното. Ровя из Плюшкиновото си мазе на представи и оценки за свят, човешко, любовно, острастено, враждебно, хармонизиращо, загнило като стара тенекия с риба и втвърдено като кристал. Една типична „ситуация на оправяне на собствената личност”. Но усложнена. Тук е мястото за такава „автотерапия”. Избрал съм умно. Хванал съм последен, но разкошен влак.
И още днес – към „Хеликон”-а. Ако маркизата вече не ме е изпреварила.
Уважаема Веселина! Аз пък си ви чета и харесвам точно както ни излагате вихрените си дисекции. Поначало, можем да променим всичко освен темперамента си. Преди време ми стана много мъчно, когато споделихте, че нямате спомени… Разчистете „мазето” и ще видите колко неща ще изскочат. Човек без спомени не би могъл да разсъди тъй търсещо около прегръдката на водите на Платоновите „реки и езера на забравата”. Всеки от нас има нужда своите добронамерени критици и съгледвачи. Не жалете и маркиза, нищо, че ви се измъква и ви се прави на невинен пишурка. Важното е този влак, тази задвижена търсачница на смислите и стойностите на словното /София-Бургас-и други градове/ да прекосява битието ни и да ни отваря към нови мисловни пейзажи. Ех, този Христо Фотев, свята му памет!, истински пример за хармонии и разширявания с „цяло-паметно” наредени думи. Същите, с които и ние, пиещите кафе или вино около него, си служехме. Той не блестеше с филологически или друг вид учен товар. Понякога заемаше старейшинска поза на философстващ и поучаващ, но това бързо му доскучаваше. Беше издълбал някакъв свой тунел към истинската поезия. И току излизаше от там с някой призрачно притегателен пълноцветен кристал. Не знам дали знаете, че на младини много е искал да стане художник…И си е станал! Самоубиваше се бавно с пиене.
Но нека видим наистина какво се случва из японското рисуване с думи. Какви тунели е дълбал и какви пролуки светлина е виждал великият самурай Мишимо Юкио.
Докато пописвах са излезли нови коментари. Радвам се, сега ще чета. И ще лепя стикери. Ведър ден!
Тема № - 64 Коментар № - 6899 Dekarabah - 2012-08-23 14:44:34
Не, не. И аз смятам така, професор Богданов, както и Вие. Най-вероятно моят коментар е прозвучал високопарно - но въобще не се стремя към чиста истина и истина-всеистина - точно обратното – ако искам да съм сигурна в нещо, то това е, че мисленето и виждането в свързването си се усилват взаимно. Е, сигурно могат и да се намаляват взаимно, но аз исках да го докарам дотам, че да може да не се забравя, че литературата, а и всички други говорения и писания - не са само нещо виртуално – т.е. мислене, но и винаги са с възможност за реално, т.е. за виждане-случване. Точно поради заедността на разсъдата и виждането не може да се каже - кое литературата не е, когато се говори, че литературата се прави на това, което не е, помнейки своята нелитературност: дали се прави на реалността - докато самата тя е виртуалност - или се прави на виртуалност, но си знае, че е реалност. Човекът може да променя онова, на което подражава и винаги го променя - но онова, на което се подражава - упорито се движи в същата парадигма. Много е хубаво човек да има възможността чрез разбирането си да знае, че може да проектира и да достигне до наистина някаква по-добра идентичност и до някакъв по-добър свят-реалност - но си е съвсем друго - да знае, че и когато все още не ги е постигнал, в ситуациите на това мислене-разбиране-проектиране – той не е нещо, което не съществува и не е в нещо, което не съществува, а е в живата среда на същата онази реалност, за която прави своята идентичност и която смята, че ще постигне по-късно. Именно затова нещата могат да се случват и изневиделица.

С две думи - исках да кажа, че както любовта в крайна сметка стига до посочимото (т.е. – дете:-), въпреки че смятаме, че самата тя е една непосочима тема - по същия начин е и в литературата и че разбиращият, който общува със себе си като с друг, преминавайки през една литература, която помни своята нелитературност и е това, което не е – е същото спиране за произвеждане на нова комбинация на моето с немое. Този разбиращ – когато си пожелае може да свързва и усилва мисленето и виждането – защото ги има и двете - и да попада в ситуации така, че да е реален тук и сега.

Аз зная, професор Богданов, какво ми липсва – въпреки дългите изречения – но зная, че то и винаги може да стане. Или поне така казва моето Свето писание!
Тема № - 64 Коментар № - 6898 vesselina vassileva - 2012-08-23 13:18:43
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121221

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129494

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 21756

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34252

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136456

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 100379

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 31803

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19621

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 183607

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 62991

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA