БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДИАЛОГЪТ «ФЕДЪР» НА ПЛАТОН
Идеологията на любовта в диалозите «Пир» и «Федър» на Платон

(продължение от: Любов и разказ)

БОГДАН БОГДАНОВ

«Федър»

Този очевидно по-късен от «Пир» Платонов диалог предава пряк разговор между Федър и Сократ. Разговорът има уводна, интермедийна и епилогична част с равностойни реплики на двамата участници и същинска част с неравностойни реплики. Същинската част на разговора е в два раздела. Първият по-дълъг е поредица от три слова по темата за любовта, а вторият по-кратък е диалогичен и е по темата за доброто слово. Що се отнася до протичането на смисъла, както и в «Пир» то е структура от две линии – на репрезентирането, което с различна интензивност обхваща целия диалог, и на рефлектирането, съсредоточено в същинската част на диалога.

В линията на репрезентирането е разгърнато само едно събитие-ситуация – това в увода, останалите са съвсем кратки. Въпреки това репрезентирането във «Федър» не е само рамка на същинския разговор, каквато е в няколко късни диалози на Платон. В това отношение диалогът прилича на повечето по-ранни и зрели диалози – в линията на репрезентирането се трупат смислови оттенки, които определено поддържат линията на  рефлектирането.

Независимо дали са разгърнати или по-кратки, събитията- ситуации, които се представят във Федър», образуват един вид косвено повествование – данните за тях са изказани или се извличат от репликите на двамата разговарящи. Като казвам данни, имам предвид описанието на мястото на разговора, сведението за срещата на Федър и Сократ и няколкото регистрирани в техните реплики малки събития – като това, че Сократ кара Лизий да извади из-под плаща си свитъка със словото на Лизий и да го прочете или че Сократ завършва набързо първото си слово и иска да си тръгне, но остава, като споделя защо. Тълкуването на това малко събитие е двусмислено. От една страна, мислейки светски реалистично можем да не обърнем внимание на обяснението на Сократ и да кажем, че събитието е просто оставането и произнасянето на второто слово.

Но можем и да повярваме, че личното му божество, т.нар. daimonion, го укорило, че постъпил нечестиво спрямо Ерос с тезата си за любовта, и като един вид очистителна жертва или палинодия по примера на прочутата втора песен на Стехизор за Елена го накарало да остане и да произнесе второ слово. Като казвам «повярваме», имам предвид не буквално. Можем да се отнесем с доверие към историческия контекст на текста, за който мястото на разговора е отворено и Сократ и Федър не са сами. Има и невидим трети, с който те се съобразяват. Така че дори да измисля, Сократ прави това по достоверен за онзи контекст начин. Но и по-тясно, и по-широко разбирани, малките събития на спирането на първото слово, на оставането и заемането с второ слово са свързани линейно в коментираната линия на повествованието и репрезентирането.

Що се отнася до рефлектирането в същинския разговор, както при «Пир», така и при «Федър» има колебание как да се разбира тази линия на текста, дали да се отдели като един вид рамков текст, или да се свърже смислово с линията на репрезентирането в диалога. Към второто насочват неформалният характер на репрезентирането и особено двучастността на същинския разговор. Както и при «Пир», тази двучастност издава, че рефлектирането в Платоновите диалози  протича неравно, че започва от по-ниска степен и след това се усилва, след което се понижава и спира. До такъв момент на сякаш максимално повишен смисъл се достига във второто слово на Сократ в първия раздел на същинския разговор, докато разговорът във втория раздел протича на сякаш понижено смислово равнище, като се повишава само за момент предфинално в дългата реплика на Сократ за писаното и устното слово.

Та въпросът е дали в това повишаване и понижаване на смисъла участва и репрезентирането. Както вече казах, зависи как мислим за него, дали като за комбинация от неутрални факти и малки събития без контекстов смисъл, или като за косвена смислова линия в отношение с повишеното осмисляне в линията на същинския разговор. Според следвания от мен модел на разбиране, репрезентирането в Платоновите диалози, а и изобщо в старогръцките литературни текстове, е непременно рефлективно насочено, поради което както се влияе от пасажите, в които се рефлектира по-пряко и открито, така и влияе върху тях.

Как е проявена тази косвена рефлективност в линията на репрезентирането във «Федър»? Като един вид насочване на смисъла в получаващия се ред от малки събития. Този ред започва още преди срещата на Федър и Сократ. Обичащият словото Федър е прекарал сутринта в дома на Лизий, после е излязъл извън града, за да се упражни в наизустяването на направило му силно впечатление негово слово. Сократ, другият обичащ словото, потънал в мислите си не е забелязал как се е озовал извън града. След което е събитието на срещатa на двамата. Тя е случайна, но изпълнена със смисъл - срещат се двамина обичащи словото, които поради тази обич остават заедно. Това не е без проблем - Федър обича писаното реторическо слово-творба, произнасяно пред аудитория, която просто се възхищава на уменията на автора на словото, докато Сократ обича доброто устно диалектическо слово, в което се достига до истина и което завършва с посяването на тази истина в душата на по-млад участващ в устното събеседване.

Федър не знае нищо за тази разлика, докато попадналият на неговото незнание Сократ има щастлив повод да я формулира. Разбира се, остава неясно дали Сократ знае предварително това, което казва, или успява да го изкаже поради това, че попада на подходящ незнаещ. Но, така или иначе, ситуацията на събирането на двамата обичащи словото и изясняването на въпроса кое слово е достойно за обич, са свързани в обща смислова линия, проявена във външната тема на диалога - «Федър» е коментар-критика на едно слово на Лизий в две части. Предмет на първата част е изясняването на представената в словото на Лизий ситуация и идея за любовта, а предмет на втората част е друго провокирано от това слово изясняване - постройката и формата на писаното реторическо слово и съответно постройката и формата на по-доброто устно диалектическо слово, което би се справило по-добре с истината по темата за любовта.

Сократ дава пример за такова справяне в своето второ слово в първата част на същинския разговор във «Федър». То обаче е само пример за по-добро слово. Колкото и пълно да е разгледана темата за любовта в него, не е ясно дали изложената истина бива посята в душата на Федър. Сократ се обръща към него и го нарича любимо момче, условията за посяването са като че ли налице. Но Федър остава по-скоро незасегнат от това, което Сократ казва и по темата за любовта, и по темата за доброто слово. Резултатът е непълен. Доброто диалектическо слово е представено като принцип на отношение към истината, но не е осъществено в ситуацията на това общуване. Предполагаме защо. Защото според Платон истинското диалектическо слово е устно, докато словото на «Федър» е писано и в този смисъл е само образ на действителното устно диалектическо събеседване.

Да, но по този образ се разбира в какво се проявява основно доброто устно слово - във възможно най-висока вътрешна и външна свързаност. Тази свързаност изглежда налице в писания текст на «Федър». Обичането на словото свързва незнаещия Федър със знаещия Сократ. Свързани като в любовна двойка, те стават причастни към две мистерии – по-голямата на любовта и по-малката на словото. Причастяването към тях предполага човешкото свързване на Сократ и Федър, но не по-малко и друго по-висше свързване – на човешкото с извънчовешкото. Което е дълбинното основание разговорът във «Федър» да протича не другаде, а на свято място в лоното на природата, отворено към по-висши смисли и значения. Така че и като отношение на текстови части, и като съотнасяне на смисли «Федър» е процедура на свързване.

Според Платон обаче това свързване е частично и компромисно, защото написаното слово се откъсва от своя автор и престава да бъде живо. Да, но както многократно опонираме на Платон, ние разполагаме в написаното слово с образ на живото. Имаме пред очи това лъкатушене на подвижен нарастващ, на моменти усилван и разширяван смисъл и по неравния ход на това ставащо донякъде свързване можем да се досетим за идеала на сигурния ход към несравнимо по-пълното свързване, което се осъществява в живото слово. Можем между другото и защото разполагаме с добра опора в писаните Платонови диалози - със сравнително по-откритото, по-пряко и по-нелъкатушещо рефлектиране в текста на т.нар. същински разговор.

Линията на рефлектирането по темата за любовта в първата част на същинския разговор във «Федър» е ред от три слова - едно прочетено на измислена тема от Лизий и две устни на Сократ. В първото слово Сократ коментира критически и коригира словото на Лизий, а във второто добавя към тази критика критика и на своето първо слово, като излага пространен възглед по обсъжданата тема. В хода на това вътрешно диалогично постепенно, преминаващо през различни фази постигане на знание се оформя и самата тема, и се достига до смислов предел в нейното разбиране. Нарастването на смисъла преминава през няколко степени. В първата най-ниска степен, в прочетеното от Федър слово на Лизий темата все още не е оформена. Вниманието е насочено към репрезентиране на причудлива ситуация – невлюбен мъж убеждава юноша да станат приятели.

Основният аргумент на говорещия в словото на Лизий е негативът на реалната ситуация на подобно уговаряне - тя трябва да се избегне, защото е вредна. Вредно е един юноша да се отнесе благосклонно към влюбен в него мъж и да стане негов приятел, защото влюбеният се стреми да постигне тялото на юношата и да удовлетвори любовната си страст; след кратко напрегнато приятелство, което отделя юношата от другите близки хора, влюбеният изоставя своя приятел. Докато както правеното от невлюбен уговаряне, така и приятелството с невлюбен е полезно и добро, защото юношата спечелва траен приятел, който продължително и безкористно му прави добрини.

Това реторично противопоставяне се опира на имплицитно знание за реалната любов и нейното протичане. То е съставено от три следващи един след друг момента – на влюбване, уговаряне и образуване на приятелска двойка. По употребяваните думи в старогръцкия оригинал се разбира, че любовта (eros), която се случва на единия от двамата партньори, е динамично нещо от състояния и събития. То започва с причинено от красота влюбване, после е състояние на влюбеност, което кара влюбения да се домогне до любимия, и накрая е удовлетворяване на любовната страст. Докато другото, което съпровожда любовта и се случва и на влюбения, и на неговия любим като благосклонността и получаваните добрини, е приятелство (philia). Оттук и въпросът как се свързват любовта и приятелството, дали едното преминава в другото, дали любовта на влюбения преминава в обич към любимия и на свой ред благосклонността на любимия в обич към влюбения.

Единият отговор е, че любовта преминава в обич и приятелство, докато според другия отговор това не става. Лизиевото слово следва второто разбиране. Любовта е влюбването, състоянието на влюбеност, домогването на влюбения до любимия и телесното удовлетворяване на любовната страст. Те се свързват в недълготрайно нещо, ясно различно от обичта и приятелството. Оттук и имплицитното определение в словото на Лизий, а и в обичайното всекидневно говорене по темата - любовта е неразумна страст, която води влюбения до неверни твърдения и вредящи на любимия действия в разрез с доброто. Доброто е разумността, трайната приятелска връзка на основата на цененето на характера или на личността на партньора, както бихме казали днес, докато лошото е неразумността, нетрайността и цененето на телесното удоволствие, каквото е всъщност любовта.

Независимо от обърканото несистематично изложение, за което Сократ критикува Лизий, едномерният възглед на говорещия в словото на Лизий е ясен - реалната любов е динамично нещо, но не дотам, че да преминава в обич и приятелство. Като поредица от влюбване, състояние на влюбеност, домогване до любимия и удовлетворяване на любовната страст, любовта е привидно протичане. Отделните й моменти са всъщност изравнени в едно събитие и едно повтарящо се значение – любовта е неразумна нетрайна страст по външна телесна красота. Или казано в друг отчет, тя е напълно идентично на себе си нещо. Това съвпадане на идея, определение и реален феномен издава механизма на характерния за всекидневното говорене начин на разбиране – непротиворечивото свеждане на едно по-конкретно нещо до по-общ ценностен предикат. Както става и в словото на Лизий – имплицитно визираният феномен на любовта просто съвпада с предикатите синоними лошо, вредно, нетрайно и неразумно.

Задачата на Сократ в неговото първо слово-критика е да подреди неподреденото и да експлицира това, което се твърди имплицитно в словото на Лизий. Без да променя тезата и формата на реторическото говорене, той прави две корекции – 1. насочва вниманието от външната форма на подредбата и избора на средствата на израз към съдържанието, към истината за това, което се обсъжда, и 2. поправя измислената ситуация. Според Сократ говорещият в Лизиевото слово е влюбен, който лукаво се прави на невлюбен. След което Сократ се заема с експлицирането на имплицитната тема в словото на Лизий и формулира важното методическо положение, че преди да се разсъждава за ползата и вредата от любовта, трябва да се определи какво е любов.

Заемайки се с това определяне за разлика от Лизий Сократ не бърза към разгърнат предикат, а определя любовта първо по-общо - тя е желание. След което определя и желанието – то е вроден стремеж към удоволствие, проявен като по-силна или по-слаба необузданост. Желанието-необузданост е негативна страна в човешката душа в отношение с позитивната на придобитото мнение, устремяващо душата към съвършенство. Тези две страни имат външна и вътрешна проява. Външно са стремене към различни неща, а вътрешно са противоборстващи сили, които се надвиват една друга и овладяват душата. Когато стремежът-необузданост е силен, той надмогва по-слабия стремеж към съвършенство. Което се отнася особено за голямата необузданост на любовта.

В този пункт Сократ предлага разгърнато определение на любовта – тя е «желанието, което без разум владее нашето мнение, насочено към правилното и което устремено към удоволствие от красотата и получило страшна сила от сродните му желания по телесната красота е овладяло поведението ни», поради това и взима името си от думата сила (rome)  и се нарича любов (eros). Колкото и иронично да е, особено в опита да определи не само идеята, но и думата любов, това определение поставя в зависимост разбирането на любовта от разбирането на други идеи и усложнява и идеята за любовта, и реалния феномен на любовта. Устременост на влюбен към любим, любовното стремене се оказва отворено към други реални желания-устремености, които не са любов. От друга страна понеже е към телесна красота, любовното стремене се усложнява от възможността да бъде не само различно, но и подобно на другото стремене - към нетелесна красота.

Сократ следва опозитивната имплицитна теза на Лизий, но заменя абсолютната опозиция «разум без любов - неразумност с любов» с по-малко напрегнатото и по-съобразено с реалността противопоставяне «разумно стремене с обич - неразумно стремене с любов». То е по-ненапрегнато, защото двете му страни противопоставени като стремене към различна красота са свързани като стремене към красота. Т.е. въпреки че все още гледа към различието, Сократ се насочва към подобието и по този начин «зачеква» различната теза за любовта, която разгръща в своето второ слово. Както сам казва (267 c) в критическата втора част на същинския разговор, различното е това, че негативната лява любов бива свързана с неправилно отделяната от нея позитивна дясна.

Нататък, следвайки идеята, че не друго, а истината гарантира качеството на една преценка, Сократ коригира тезата на Лизий за вредата за любимия от влюбения, като първо я разделя на две категории – на последствия за имуществото и близостта на любимия юноша с други хора и на неприятни преживявания и усещания в личните отношения на двамата. За да задържи любимия, влюбеният го откъсва от близките му и гледа той да остане без имущество, дом и семейство. Към което се добавя напрегнатото общуване с възрастния мнителен влюбен, досаден с преувеличените си похвали и укори и коварен и неверен, когато престане да обича и се отдели от своя приятел. Сократ заключава – влюбеният е вероломен, с тежък характер, ревнив, неприятен и вреден, както за имуществото и телесното здраве, така и за особено важното душевно изграждане на любимия юноша.

Какво прави Сократ дотук? В един вид аналитично описание на ситуацията на любовта скицира цялостна картина на междуличностните отношения между влюбения и любимия в тяхното неравностойно, завършващо с разрив приятелство. С промяната на разбирането за любовта във второто слово Сократ променя тази негативна картина и очертава друга позитивна на равностойна обич и приятелство. Реалистическата достоверност на тези две като че ли универсално валидни картини прави силно впечатление на съвременния читател. Те са несъмнено реалистическо постижение, особено като се отчете, че то става в текст от епохата на атическата класика, когато за текстово регистрирано разбиране на любовта като интерсубективно отношение е все още рано. Още по-странно е обаче, че Платон достига до подобни реалистически скици в контекста на своята трансцендентна несветска парадигма за разбиране на човешкото.

Причините са две. От една страна т.нар. несветска парадигма на разбиране не е трайно отворено формулирана в диалозите на Платон, а е нещо, до което се достига в неравен ход на разширяване на смисъла. В този ход има и фази на стесняване и съответно на оставане по светски начин в кръга на всекидневното и реалното. От друга страна във фазата на стесненото светско разбиране за разлика от своите събеседници Платон-Сократ третира човешкото по-разчленено, и то не само поради наблюдателност и реалистически опит, а и поради мислителния опит за разчленено разбиране на трансцендентното. Оттук и големият парадокс на Платоновата диалогическа философия - настроеният да обяснява трансцендентно Сократ обяснява по-реалистично сферата на човешкото отколкото правят това неговите събеседници с по-светска нагласа от него. 

Силна проява на тази дискурсивна парадигма, проявена от една страна като разширяващо се трансцендентно разбиране, а от друга като светско реалистично проникване, е второто слово на Сократ по темата за любовта. Завършилият изведнъж първото си слово събеседник на Федър не си тръгва, както първоначално се кани, а остава на брега на Илис, за да поправи сгрешената теза по темата и да задълбочи своята критика на Лизиевото слово. Сократ започва с коригиране на предиката, с който е определил любовта. Тя не е желание-необузданост, а нещо по-широко и сложно – лудост. Както постъпва и с желанието-необузданост в предишното слово, Сократ разглежда предиката лудост, като разширява неговото негативно оценъчно значение в посоката на друго положително – освен човешко негативно нещо лудостта е и божи дар, който помага на хората да бъдат отворени към големия отвъден свят.

Тази положителна страна на лудостта Сократ разделя на четири божествени лудости. Представяйки накратко гадателската, мистерийната и поетическата лудост, той подчертава, че те са гаранти за йерархично подредени сполуки, най-висшата от които се поддържа от най-висшата четвърта любовна лудост. Тъй като лудостите са състояния на душата, следвайки хода на своя диалектически начин на разбиране, Сократ отваря голяма скоба, за да изясни природата на душата, като първо доказва нейното безсмъртие с аргумента за самодвижението, а след това представя с образна аналогия нейната структура - душата прилича на крилат впряг от колесничар и два коня. Междувременно Сократ отваря нова скоба, за да изясни идеята за същество. Съществото или живото е нещо, което се движи. Смъртното човешко същество, съставено от безсмъртна душа и смъртно тяло, се задвижва един вид отвън и затова движението му е временно за разлика от безсмъртното същество на бога, чието движение е самодвижение и затова не престава.

Сократ затваря тази по-малка скоба и се връща към голямата за душата, за да различи божията от човешката душа - божията е съвършена и се управлява лесно, докато човешката съдържа в себе си труден за овладяване елемент, един вид отпечатък на смъртното тяло. От определението на живото същество като движещо се и самоуправляващо се и определението, че източник на това движение е безсмъртната душа, Сократ се връща към модела на движението, представен с образа на колесницата с двата коня и колесничаря, и развива втори образ – на оперяващата се душа, която се издига нагоре. Така мисленето за душата-триелементна структура посредством репрезентацията колесница се допълва от друга репрезентация – душата прилича и на птица. Смисловата цел на комбинирането на тези два символа образни аналогии е да се представи комплексната жизнена подвижност на душата.

В първия случай мотор на движението е отношението между колесничаря и двата коня, разнобоят между лесното подчиняване на единия и изключително трудното на другия. Защото колесничарят заедно с лесно подчиняващия се добър кон е устремен към идеалната красота, докато лошият кон ги влече към телесната красота. Във втория случай мотор на движението е нереалистичното реалистично представено оперяване. Голата недвижеща се душа се покрива с пера и окрилена полита, когато види тукашна красота и си спомни за отвъдната красота, видяна за кратко в по-раншен живот. Това виждане-спомняне е битиен познавателен акт, но и нещо мощно емоционално, проявено и физиологично - сърбеж-болка-удоволствие, радост-болка, сладко-горчиво, както казва Сафо. То е самото изпитване на любов.

В плана на Платоновото разбиране за реалност тези две страни са в йерархично отношение. Любовта към друг човек, която се изпитва физически, е нещо по-съществено – познавателен акт е на преход от конкретна красота към красотата изобщо и същевременно е битиен акт на преход от тукашен към отвъден свят. Любовта стремене към красота е момент от насочено нагоре и отвъд движение на душата, чиято цел е да се откъсне от размитата неясна истина в тукашната реалност и да влезе в досег с чистата истина на по-действителната отвъдна реалност. Живеенето е насочено нагоре и отвъд движение към блажено познание.

Разбира се, има разлика между живеенето на боговете и хората. При боговете, организирано като тържествено шествие, то е общо регулярно спускане и издигане към идеалните неща отвъд небесния свод за общото им съзерцаване и общо изпитване на трайно блаженство. Докато живеенето движение на смъртните души е двойно безредно – всяка човешка душа се движи сама по себе си и до блаженото отвъдно достигат само някои. В един вид блъсканица и безредие само някои успяват да подадат глава над небесния свод и да зърнат за кратко идеите-идеални неща, преди да бъдат повлечени към неизбежното пропадане спускане надолу. Зърва нещо от изумителната отвъдност само кормчията ум, тази най-добра част от смъртната душа.

Има ред в това кой успява да погледне в отвъднебесната реалност. Сократ очертава цялостна картина на възможните човешки съдби. Поради безсмъртната душа, вселена в телата им, човешките същества имат не един, а повече животи, в които, като преминават през степени на животинско и по-висше човешко съществуване и съответно през степени на възмездяване за лошото и възнаграждаване за доброто съществуване, някои достигат до блаженството на моментното зърване на отвъднебесната реалност и съответно до възможното съвършенство в този свят. Тези някои също са подредени в степени. По-горните са заделени за творците и добрите управници, а най-горната за правилно занимаващите се с философия. Сократ не забравя любовта – занимаващите се правилно с философия са и тези, които изпитват правилната любов, наречена неслучайно философска.

Така че в тази обхватна светова картина на устремени към съвършенство йерархично подредени човешки съдби, отворени към другите две категории на живото - към животинското и божественото, не е пропусната и съдбовната познавателна функция на любовта. Тя е начин за предварителен досег с отвъдността и битието на чистата истина. Затова и доброто определение на любовта е трансцендентното -  любов е идеалната философска любов, тази висша страст по истина и съвършенство.

Да, но това разбиране не е отделено от цял ред иманентни разбирания. Защото любов е и самото изпитване на любовен копнеж, и устремеността към видима красота в този свят, и свързването с обичан човек в драматична връзка, в която има колебание между неразумна наслада и въздигащо обожаване. Всяко от тези иманентни разбирания може да бъде спряно,  затворено и схванато като същност на любовта. Сократ не допуска това, като трупа повече иманентни определения и като ги държи отворени към трансцендентно максимално разширено разбиране, отвеждащо към разбиране на друго. Тези два акта са свързани в реалистична вероятностна верига – всеки от иманентните моменти на една любов може да преходи, но и да не преходи в друг иманентен момент, а и те като цяло могат да преходят, но и да не преходят в трансценденцията на идеалната философска любов. Сократовото иманентно разбиране е усилие по възможно трансцендентно.

Тази разгърната теза за любовта отменя всекидневното разбиране в словото на Лизий - любовта не е идентичен на себе си предмет, който се разтваря без следа в предметно разбирана ценност, а драма на дълго постигане с много събития и много преплитащи се предмети. Любовта, твърди имплицитно Сократ, може да се обясни и да се разбере по-точно само ако се свърже с надхвърлящо я друго на фона на пълна светова картина. Светая светих на Сократовото разбиране е пренасянето на идеята за любов върху идеята за обич.

Този, който чете «Федър» обаче не поддържа постоянно предложената линия на диалектическо трансцендиране и се връща към ясното разграничаване, а и към отделянето на иманентните моменти на любовта един от друг. Правейки това той не изпада в опозиция на Платоновия начин на осмисляне. Защото в неравността на диалогичното си мислене Платон е реалист и по нашему. Той от една страна следва трансцендентната парадигма на устната си философска система, от друга страна обаче в хода на диалогичното й внедряване отвреме-навреме я свива и разгръща един вид реалистични картини на иманентно изживявано любовно чувство и на иманентна драма на отношението с обичания друг. 

Особено силно се набива в погледа тази втора картина, разгърната от Сократ в края на неговото второ слово. На влюбения трябва да е достатъчно обожаването на любимия, той знае това и се стреми да постъпва така. Но лошият кон в душата му го влече към телесното. Това го изпълва със срам, той се дърпа, но, така или иначе, се люшка между обожаването и почитането и посрамването и угризенията. На свой ред се люшка и любимият, който отвреме-навреме възнаграждава с телесна любов верния влюбен и обърква взаимната обич с взаимната любов. Така в това колебаене между по-доброто и по-лошото двамата преминават и през компромиса на телесната любов и постигат в някаква степен и добрата взаимна обич, която свързва добродетелния влюбен с изграждащия се добродетелен любим. Любовни отношения като самата тукашна реалност, в която се случват – неравни и лъкатушещи, нацелени към постигано или непостигано съвършенство.

Платоновата тукашна реалност на любовта е набор от три основни случая – на телесно отношение, което погрешно се нарича любов, на по-доброто драматично отношение на взаимна обич, описано във второто слово на Сократ, и на рядкото идеално поведение, което коментира в своята похвала на Сократ Алкивиад в «Пир». Пъстро нещо според Платон, откъснатата от чистата реалност тукашна реалност е проявена в йерархията на различни видове разбиране и различни поведения. В което е и високата ценност на любовта според текста на «Федър» – тя е рядък случай на възможност някой да влезе в досег с идеалната красота в този свят по едновременно познавателен и емоционално-преживелищен начин. Защото за постигането на другите неостензивни неща, както бихме се изразили днес, на другите идеали-идеи като разума и справедливостта, смъртният човек има само една възможност в този свят – да го направи косвено с философска рефлексия. Другата възможност е умирането и отиването отвъд според разгърнатата картина на умирането на Сократ, представена във «Федон». 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.





Коментари по темата
Веси,

Предадох радостта ти на далечната ми елевсинска роднина, която сега пребивава в розово-теменужените полета на Пиерийските Музи. Тя също много се зарадва и помоли да ти предам, че не се сърди на публикуваната част от видението-сън, което ти е пратила от там. Поиска още да ти кажа, че и трите коня са истински (както „казва” и Урсула в коментара на Истинския Сократ), от реални по-реални, всичко зависело от това как ги отглеждаш; и че ти си направила нещо много хубаво, като си добавила зеления кон – така се появявал и един смешен, който лесно да усмирява другите два, когато се правят на много сериозни и важни.

Тази пеперудена метафора само някой демон-Ерос ще да ти е подшушнал, защото не може да дойде от вазописта с вакханката, колкото и прекрасна да е в нейния ентусиазъм-екстаз. Гръцката дума за душа псюхе/психи значи и пеперуда! Пеперудената метафора със сигурност е фолклорна, но изглежда на моя прочут племенник му е трябвало нещо по-сложно.

Отивам да търся твоите разкази за пеперудите! :-)
Тема № - 9 Коментар № - 315 Лелята на Сократ - 2009-04-20 12:02:24
Към Лелята на Сократ - 2009-04-19 07:35:38

Роси,

благодаря ти за прекрасната песен-метафора, която няма как да не бъде част от нашия форум, където и е място, не само заради трите коня и неравния път. Ако черният кон е конят на живота, значи само той е реален, както смята и Крадла. Май най-лошият кон обаче си остава моят - зеленият, защото си го правим сами. Благодаря ти също и за картинките, които ми изпрати за разказа по "Пирът" и за разказа на доц. Николчина по Сафо - за първи път виждам вакханка, която гледа пеперуда, все едно е Питър Пан и ако се улови за нея може да полети. В "Стъкленият охлюв" на Милорад Павич - книга с разкази от интернет:-), както я нарича той, има някаква такава тънка червена линия за пеперудите, която нищо чудно и да има фолклорен произход, имайки предвид, че при него всичко е фолклор и интернет. Според М. П. при определени обстоятелства над лявото рамо на човек се появява червена пеперуда – като снопче светлина, която той не може да види, но всички други я виждат. И не се маха никога. Тази пеперуда е демон като Ерос.

Затова и твоята вакханка ми хареса много, както ми хареса и песента и писмото за нея. Дано да не се разсърдиш, но ще го публикувам:

“Радвам се, че песничката ти е харесала :-). И на мен ми е любима. Това беше първото слово, което схванах, докато още не знаех гръцки. Един ден в Гърция, чувайки песничката за пореден път по радиото, аз изведнъж разбрах какво се говори, разбрах малко гръцки. И си казах: брей, тия хора още пеят като Платон! ;-)”
Тема № - 9 Коментар № - 313 vesselina vassileva - 2009-04-20 09:19:21
"Аурелиано Втори беше погълнат в четенето на една книга. Макар и без корици, а и заглавието да го нямаше никакво, детето се наслаждаваше на историята за жената, която сядала на масата да яде само зърна ориз, които набождала с топлийки, и на историята за рибаря, който й поискал назаем парче олово за мрежата си, а рибата, с която й се отблагодарил по-късно, имала диамант в стомаха, и за лампата, която изпълнявала желанията, и за килимите, които хвърчали. Учуден той попита Урсула дали всичко това е истина, а тя му отговори "да"...
Тема № - 9 Коментар № - 312 Истинският Сократ - 2009-04-19 23:07:18
Сократ и въпросът за разностиловото третиране на неговия текст

Диалектиката на Сократ е поводът през първата половина на 4 в. пр. Хр. да се създаде литература наречена „сократическа”. Тя има за цел да пропагандира учението на Сократ, както и да го защити от нападките и обвиненията на полисната администрация, които довеждат до осъждането му и неговата смърт. Именно тогава се появяват, подети от влиятелни и богати ученици на Сократ, т. нар. „апологии”, сред които най-известни са тази на Платон и тази на Ксенофонт в неговите Спомени. Тези защитни слова са обект на многогодишни изследвания и тълкувания, всяко според културата на средата, от която произлиза авторът. Без съмнение, в началото авторите, които се заемат с тази задача, са се запознавали с оригиналния текст и опрени на заключения от изказа на Сократ, са разяснявали смисъла на онова, което Сократ бил искал да каже.
Впоследствие броят на желаещите да се изявят се увеличил прекомерно, когато хора от различни интелектуални среди решили да представят последната истина за Сократовото слово. Това не станало без тежки конфликти и опити да се дискурсира. И ето че днес периодично наблюдаваме вълни от разнопосочни мнения, борещи се за по-предно място и повече внимание.
Ако се изразим по Сократовски, благото е засенчено от лавината на като че ли неизбежно зло, а словото е заплашено от софистициране.
Не би било редно обаче удоволствието от общуването с тези сакрални текстове да се свежда до употреба, породена от страстта на един въображаем не-влюбен ерастес. Както и това да се прониква в текста чисто емпирично или от желание за изпитване на артистичност.
Както се вижда, такива слова не водят до познаване на истината, не са „благоразумни”, убиват идеите и карат душата да пада отново ниско, не изпитала щастието да се докосне до висшите сфери.

Реторическият (софистичен) парадокс всъщност не е напълно лишен от смисъл, но читателят се обърква от речта на Лизий, където съвсем естествено не всички термини са дефинирани. Съществува генерална антитеза между Ерос, страстта, и Филия (приятелство). Разликата между тези две понятия не е ясна и заради това възможността за любовната авантюра (Ерос) изглежда неприемлива.
Именно затова Сократ държи и своето слово пред Файдрос. Не е редно и Виламовитц посочва това, като казва, че първата реч на Сократ всъщност допълва така наречената палинодия. Защото този, който произнася речта (Сократ), се предполага, че е между тези любовници – влюбени, които не претендират, че са влюбени. Това не се прави заради запазването на собственото виждане чрез въздържание от игрива защита на в морално отношение аморална теза; защото неговата теза въобще не е неморална. Той просто не е жертва на Ерос (страстта). Той набляга на филия, която Лизий иска, бидейки във висока степен любовник. Речта на Сократ започва с много внимателна дефиниция на Ерос: Ерос е силното желание (епитюмия), но дори и онези без Ерос като Лизий се стремят към красивото (то калон), така че ние би трябвало да намерим една друга разлика между двата типа. Имаме два водещи принципа: вроденият нагон за сексуално удоволствие и съждение-придобито мнение (докса). По някой път тези два принципа се различават, когато нашата докса - съждение-мнение спечели, имаме софросюне, или благоразумие, а когато сме водени от желанието, противно на нашия здрав разум, ние достигаме до прекаленост (хюбрис). Когато става въпрос за ядене, прекалеността се изразява в лакомия (виж например пасажа в края на трета глава на Ксенофонтовата Апология на Сократ), когато става въпрос за пиене, имаме напиване, а когато става въпрос да изпитаме удоволствие при сношение с хубаво тяло на момче, тази страст се нарича Ерос.

Сократ дефинира по този начин страстта Ерос и след това продължава до логоса на софиста, защото, съвсем очевидно, този логос е изцяло атакуем по линия на физическата страст, изцяло репрезентирана от здравия разум за сметка на чистия Ерос. Такава любов е лоша за душата на любимото момче, защото любовникът или влюбеният иска да го запази в неравностойно зависимо положение и предпочита той да бъде невежа и неосъзнат. Обратното би предизвикало сила у възлюбления и би лишило любовника от незабавно и безпрекословно задоволяване на страстта. Затова, казва Сократ, той се старае да държи момчето настрана от висшата божествена любов към разума (тейа философия), защото докато той е неосъзнат, невежа, той във всеки един момент ще се допитва до любовника-ментор.
Любов, която има за цел удоволствие, но не и добро (агатон), е лошо и за тялото на момчето, защото ще го направи меко и боязливо.
Интересен е и друг пункт, че Сократ определя и икономическа зависимост на момчето. Защото, колкото по-бедно е любимото момче, толкова повече това възбужда любовника. Затова любовникът го държи далече от семейство, приятели и т.н. Според Сократ такава любов е като едно диво животно, което пък довежда до това, че момчето може да не харесва любовника. Младеж би трябвало да търси любов с младеж, защото в компанията на по-възрастен той ще намери само задоволеност. Да се гледа, да се пипа и да се слуша възрастния любовник ден и нощ е ужасно досадно и ревността на любовника става едно бреме. Когато любовта е свършила и любовникът е отново спокоен, той не би искал да се върне към обещанията, които е дал, а младежът го тормози с оплаквания, без да разбира, че неговият любовник е вече друг човек. Именно по тези причини младежът би трябвало да предпочита любовник, който не е влюбен в него – също както в случая с вълк и овца, където овцата е като слабостта на любовника (238Д- 241Д).
Това казва Сократ в първата си реч, осъждайки Ерос. Това е Еросът сега, а по-нататък във втората си реч казва, че ще представи другия Ерос, при което нежност без Ерос е невъзможна. Така вместо да хвали този Ерос, той изведнъж възклицава, че е говорил срещу бога на любовта и че трябва да се освободи от палинодия, преди богът да му е изпратил наказание. И тук, както често пъти, Платоновият хумор остава неразбран за много от изследвачите. Като се говори лошо за Ерос само като за страст, е обидно и оттука идва и т.нар. палинодия. От същината на великолепното осъждане на чисто физическата страна на любовната лудост, която е грубо посесивна и дълбоко егоистична, той не иска да върне назад нито една дума, защото ни представя своето разбиране за това, което не е истинският Ерос, което от друга страна е съществено за разбирането на бога на любовта. Така че, както ни казва Сократ, всеки един, който го е чул да казва, че любовниците предпочитат караница с възлюблените си при най-малкия повод и че те завиждат и могат да им причинят зло, трябва да са си помислили, че са слушали човек, който е отгледан в квартала на моряците (243С), които никога не са познали любовта на свободните мъже и никога няма да се съгласят с никакви упреци към Ерос. Разбира се, Сократ няма предвид, че такива любовници, каквито той описва, не съществуват, но че те не заслужават да бъдат описвани.
Неговата палинодия е митът за пътешествието на душата, както и преди неговата мисъл е да накара да разберем природата на оня различен Ерос, с който той се занимава и понеже това само може да бъде разбрано като фон на психологията, ние получаваме в замяна описание на човешката душа и на вечните Идеи.
Защото любовта е мания (лудост), която боговете ни пращат, една от многото, предсказание, онова, което предсказателите намират и изкуство. Това е лудост (мания), защото тя е една неоправдана с нищо емоция, въпреки че се достига до най-високи нива, любовта на учения мъж към истината и красотата, но само когато е съчетана с разум.
Душата е репрезентирана в мита като един колесничар с два коня, единият подчиняващ се, а другият – враждебен и инатлив. При смъртта душата достига до ръба на щастието, на Рая и по нея полепват вечните форми на отвъдното.
Душата губи своите крила и се спуска към земята, победена. Онази, която е видяла Идеите, става като онзи, който обича разума, или с други думи, любовник на красотата, оня, който живее с грацията, който е мусикос, 248Д, онзи, който е образован, който обича изкуството на живота. Разбира се, че в съвременния смисъл онзи, който обича изкуството, не достига до там.
Също така, оня, който обича момчета и обича истината (пайдерастес мета философиас 294С), е върхът: онова, което буди у нас чувството за красота, ни кара да си спомним за идеята за красота, както и за другите Идеи (250С).
Всеки човек, както ни се казва, реагира на любовта според своя характер, т.е. според бога, чийто последовател той е, когато се издига към Идеите. Ученият мъж, последовател на Зевс, прави това с много по-голямо достойнство. Войникът, последовател на Арес, с повече физическа сила.
Ученият мъж жаждува неговия любим да има божествена душа, да обича разума, да изучава характера на неговия Бог, да се опитва да направи своя обичан подобен на него.
Така и с всички последователи на останалите богове. Сократ обаче предприема описание на ефекта на Ерос върху душата по един друг начин, като се опитва да се докосне до душата като онзи колесничар с двата коня. Черният кон не желае да се подчинява и подскача към любимия. Въпреки неговото желание той се понася и скача напред, докато накрая укротен, както и душата на любовника, едновременно страхуваща се и изпитваща респект, може безопасно да се приближи до любимия (255А).
Сократ приключва своето разсъждение (дискурс) с повик към Ерос, като останалата част от диалога продължава неговата линия на противоречия с риторичното, т.е. софистичното.
Файдрос, противно на Сюмпосион, започва и свършва с любовната връзка между отделни хора и по този начин е Платоновата окончателна идея по този въпрос. В последното си слово Сократ много внимателно е обяснил природата на истинския Ерос, основавайки се на реализацията (репрезентирането) на вечните универсални Идеи.
Възбуден от физическата красота на мъжете, Сократ иска да покаже пътя на обичания младеж, както и да му покаже истинското разбиране на любовта и стремежа към истината. Това е единствената радост от истинската любов.
Файдрос е съществен принос към платоническото схващане за душата и боговете. Ние виждаме Ерос в пряка връзка с Идеите чрез припомнянето, което скъсява пътя на съзерцанието на земната красота.
Словата (речите) във Файдрос са моделни за любовните отношения между отделните хора и независимо от разликата между това, което Платон цитира, Ерос е еднакъв, както в „Пирът”, така и във „Файдрос”. Поради това те могат да бъдат разисквани заедно.
Митът във „Файдрос” е извънредно интересен в тази връзка. В Химна във възхвала на Ерос, Ерос не е само един даймон, както е в „Сюмпосион”, но би могъл да бъде бог или божествен дух (242Е).
Когато стигаме до мита във „Файдрос”, първоначално изглежда, че вдъхновението е нещо по-важно от знанието, защото целият мит е като похвала за лудостта (мания), която е само едно друго име на вдъхновението и притежаването, но в 244А е направен ясен контраст между лудостта и благоразумието (софросюне) и мъжете говорят като че ли лудостта е просто едно лошо нещо. Сократ казва, че те грешат, защото това е причината за много благословения: според древните, лудостта, която идва от бога, е нещо много по-фино от благоразумието, което идва от хората, 245А: онзи, който е на прага на поезията, без лудостта на музите, мислейки си, че със своето умение той би бил достатъчно добър поет, е несъвършен и тогава поезията на разумния мъж е нищо пред тази на онези, които са луди (245А).
Лудост е много силна дума, но изглежда Платон я харесва, за да опише мощта на емоцията, която се изразява в страстното желание Ерос, заедно с чувството за притежаване, външна сила, която идва у хората в моментите на най-силно вдъхновение.
Но, като разгледаме нещата, ние намираме, че има различни видове лудост: прорицателство, това на Аполон, мистериален ритуал, този на Дионис, поетическа лудост от Музите и лудостта на любовта от Ерос и Афродита (244А-Б, 265Б). И, разбира се, звучи непознато, че еротичната лудост, най-върховната от всички, не е нищо друго, освен любовта към красивото и истината, онази страст, която прави мъжа учен, мислител.
Не е изненадващо, че от онези души, които са загубили крилата си и са паднали на земята, най-добрите, онези, които са познали вечните истини, са философски, почитатели на разума и на красотата, те са истински мусикой, докато поетът е едва на шесто място след занаятчията, земледелеца, софиста, тирана и т.н. (249Д).
Втората част на „Файдрос” е реторичен трактакт и проследява метода, който един истински ретор би трябвало да използва. И наистина, целият диалог би могъл да се нарече урок по висока реторика. Сократовата атака тук е, че ораторството, така както се практикува, има за цел само удоволствие, вместо това да направи хората по-добри.

Тема № - 9 Коментар № - 310 The dim - 2009-04-19 10:46:46
Воистина возкресе, Веси!

Поздравът, празникът и прекрасната илюстрация с „трите коня” ме върнаха към „Федон”, който ще си остане неразчоплен, и едновременно с това към една популярна новогръцка песен на Григорис Битикоцис и Костас Вирвос.

Вариант с художествена илюстрация http://tr.youtube.com/watch?v=Zb5lclGqcHU
Вариант посветен на смъртта на Битикоцис http://www.youtube.com/watch?v=mGngj-BTD5A

В нея лирическият герой моли да бъде отведен към отвъдното с една красива кола (каруца, файтон) с два коня – бял (като мечтите на героя) и черен (като живота му), на които коне той ще стане ездач/кочияш. Песента е пример за трагичен/скръбен сюжет на текст, интерпретиран с невероятно весела и оптимистична музика – един странен начин на интерпретация, който съм забелязала нерядко да се използва в гръцката традиционна и съвременна народна музика. Някак подхожда и на Възкресение Христово, и на старогръцкия орфизъм, и на Платон-Сократ.

После се зачудих, дали метафората в тази песен не е съвременна реминисценция на Платоновата метафора, нали това е една от темите-фон на проф. Богданов. После се зачудих дали пък метафората не е съществувала в античната фолклорна култура и Платон да я е взел от там. Сигурно е случайно съвпадение, но авторът на текста на песента е от Тесалийската Трикала, един орфически център в античността (златната орфическа пластинка в женски гроб от Пелина).

Тема № - 9 Коментар № - 308 Лелята на Сократ - 2009-04-19 07:35:38
Христос воскресе! Пожелавам ви много любов и много здраве + три коня, които да ви водят към местата и хората, при които желанията се сбъдват!
Тема № - 9 Коментар № - 307 vesselina vassileva - 2009-04-19 00:52:22
Крадла е права – не може да маркираме текстовете с начало и край, така както не може да маркираме света и Вселената с начало и край. Гадното е, че съдим за книгата по корицата, а понякога дори и да прочетеш всичко, не можеш да разбереш всичко. Дори и да изглежда, че има корици, текстовете нямат начало и край, най-вече заради разбирането им, което хората отнасят със себе си. Уилям Блейк пише: "Има познати неща и непознати неща. И между тях са само вратите."
Тема № - 9 Коментар № - 306 Истинският Сократ - 2009-04-17 23:26:04
Дано професор Богданов по-бързо да ни даде текста за "Любов и власт", за да може тези, които все пак останат извън общественото събитие, в празнината на празника, която е и негова истинска същност, да имат какво да правят.

Моят текст интерпретира през образите и образността във "Федър", защото образите - каквито и да са те - косвена репрезентация или философска рефлексия, те са това, което надхвърля и надмогва нещата, довеждайки ги до тяхното съществуване. Извън "Федър" любимият ми пример е една "тенджера с жълт ориз и риба", за която се говори в "Старецът и морето". “Старецът казал на момчето: "Влез вътре и сипи по малко от тенджерата с жълт ориз и риба" и момчето отишло и сипало. Всъщност обаче нямало никаква тенджера и никакъв жълт ориз и риба - но те си говорели така всеки ден.” Всеки ден те са имали текст, с който чрез образ да о-действителностяват, това което искат да съществува. Затова не съм съгласна много-много с изречението, че "Текстовете са пътувания, които започват и свършват". Те никога не свършват, подобно на образността, те са най-мощният начин за представяне на иманентното (иманентно изживяваното любовно чувство/ иманентната драма на отношението с обичания друг), и начин за съставяне на реалистичната картина (компромисна, но все още на любовта). Така е при Христос, при Платон, и при нас.

Точно затова можем да означаваме дори нулеви екстенсионали (като "леки весели дни", които посредством една своеобразна омонимия "зачитане-четене", могат да бъдат приети като дни за четене) и да превръщаме празнотата в изпълненост, а края в безкрайност.

Така, че добре – любов и власт, любов и власт!
Тема № - 9 Коментар № - 305 Kradla - 2009-04-17 19:59:17
За текста на Крадла

Осъзнавам доброто, което постигаме с този форум – по-внимателното вчитане в повече текстове и създаването с общи усилия на разширяваща се обяснителна мрежа. Моето изложение за «Федър» накара мнозина да прочетат по-внимателно диалога, а паралелът с Барт да забележат повече показателни места във «Фрагменти на любовния дискурс».
Виждате в текста на Крадла събрани и разположени умно голям брой текстове, тълкувани основно в гледната точка на образа. Убеден съм, че има такъв път на разбиране, Крадла е тръгнала по него, в коментара й има програма за разбиране и на «Федър», и на моя текст по мярката на образа. Един вид цялостно разбиране, което върви заедно с двете модерни презумпции, презумпции или казано по друг начин, неосъзнато и на Барт. Първата е, че всеки от нас е масивен субект, който разбира нещо извън него или в него, и втората, че каквото и да правим, най-многото, до което достигаме, е самото разбиране. Оттук и силната идея, че любовта е това, което преживява, усеща и разбира отделният човек, и загърбването на гледната точка на ставането и промяната - на ставането друг нагоре във «Федър» и обикновено надолу при Барт, а според мен и настрани в другости, наложени от участията ни в реални групи от хора, които не по-малко, макар и не толкова видимо както в любовта ни правят други. Това е първото загърбване на мое основно твърдение. И второто – че всяко разбиране е неравно и постоянно угасва и се подема наново. Предложеното тълкуване на «Федър» извежда възможни линии на прочит и не обхваща. Защото колкото и да се стреми да бъде по-равно от коментирания текст, то е като кола, подскачаща по неравен път. Текстовете са пътувания, които започват и свършват.
И нашето пътуване по темата «Любов и познание» с «Пирът» и Федър» на Платон като че ли завърши. Нека да оставим познанието и да се опитаме да бъдем по-актуални. Трябва да се приближим към общественото събитие, което предстои. Сега за сега то ще е компромисно - ще запазим темата за любовта, но ще я поставим в друга връзка. Следващата тема ще бъде «Любов и власт», а авторът, в който ще се вчетем, ще бъде Херодот.
Сега да зачетем светлия празник и да си пожелаем леки весели дни!

Тема № - 9 Коментар № - 304 Богдан Богданов - 2009-04-17 10:14:54
Крадле,

Храната, която си ни сготвила има възхитителен вкус! Освен това е и в огромно количество – ще й се наслаждавам дни наред! Благодаря от сърце! Няма никакво значение, че някои от листенцата на гарнитурата (пръстите по клавиатурата) са мръднали тук-там с по един сантиметър. Вкусът и количеството са по-важни!

Словото ти е още по-хубаво, защото разговаря с нас :-). Виждам местата на нашата част от общия разговор, от което душата се възрадва (и белият, и черният, а даже и зеленият кон) и се разсърбява от някакви кълнове ;-) ...

Тема № - 9 Коментар № - 303 Лелята на Сократ - 2009-04-10 23:57:52
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121743

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129710

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 22013

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34474

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136803

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101355

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32284

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19929

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184080

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63316

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA