| Четенето, читателят и другите |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Доколкото е възможно да се изкаже така общо, тезата на Волфганг Изер е, че четенето е външно проявеното битие на литературата. Комуникативен процес с два партньора - текст и читател, в чиито ход се съотнасят структурата на текста и структурираното от отношенията в него разбиране на читателя, индивидуалното четене е основната форма на осъществяващата се литература. В този смисъл освен правенето на текстове и структурните им особености литературата включва и тяхното ползване в хода на разбиращия акт на четенето. Проблемът е, че този акт може да се разглежда и в по-широк фронт. На основата на херменевтиката на Гадамер, Ханс Роберт Яус развива това дейностно разбиране за литература в посоката на твърдението, че в хода на четенето, и външно опрян на културната среда, и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством един хоризонт на очакване. Като наблюдава промяната на авторовия текст в текста на индивидуалното читателско разбиране, дейностното разбиране за литература търси нейната същност в отношението на два индивидуални текста, но предполага и общи хоризонти за всички читатели и по този начин търси имплицитния колективен ингредиент на индивидуално продуцираните литературни текстове. Което на свой ред насочва към по-широката теза, че индивидуално-колективната работа на литературата не е ясно разграничена от индивидуално-колективната работа на културата. Оттук и въпросът дали не е по-ефективно, преди да се мисли за особеното четене на литературни и за още по-особеното на фикционални текстове, да се изясни характерът на "разбиращото" общуване, което се осъществява при всяко четене в по-широкото поле на културата. Не е случайно, че авторитетите, които се занимават с темата за четенето във втората половина на 20-и век, остават при четенето на литературни текстове. Това четене привлича, защото в следващото тяхната структура читателско разбиране се осъществява "по-пълен" комуникативен акт. Структурираният в него читателски субект не просто се информира за нещо, а се променя с оглед на нова нагласа към конкретна среда и свят. Тази промяна прави общуването по време на четенето на литературни текстове по-дейностно и в този смисъл по-ефективно от онова, което става в хода на четенето на други текстове. В тази посока на разбиране, като остава при четенето на фикционални текстове, но като се опира на Хайдегеровата идея за време и битие в света, Пол Рикьор разглежда по-дискурсивно интеракцията на индивидуалното и колективното действие в "работата" на четенето. Индивидуалният читател получава за момента на четенето чуждото, другото и общностното. Той получава благодарение на писания текст свят, а заедно с това и идеална идентичност, придавана му от имплицитния автор чрез имплицитния читател. Въпросът обаче е не само за това, което става по време на четенето, но и за последствията, за разбирането на работата на четенето не като постигане на временна нова идентичност с оглед на разбирането на четения текст, а за разбиране, което води читателя до ново идентифициране с оглед на ефективна нагласа към среда, при която средата бива снабдена със свят, а читателят придобива действителност. Тази инспирирана от подхода на Рикьор гледна точка откъсва разбирането на четенето от връзката с литературния текст, не за да го свърже с комплекса на всички възможни четения, между тях и с четенето на екрана на компютъра, а за да помести четенето на литературни текстове в по-обхватния комплекс на всички общувания с дейностен характер, чиито резултат е промяната на средата на общуването и на общуващите субекти. С откъсването на четенето от литературата се разбира по-добре "работата" и на двете, която се изразява основно като че ли в особено общуване с оглед на промяна и постигане на ново качество. Ако четенето е външен акт на усамотяване с текст, въпросът е с кого общува читателят по време на това усамотяване. Той общува не с текста, а посредством текста с комплексен виртуален друг, с който обменя своето "себе си". В хода на четенето виртуалният друг корелира в усложнената структурата на разбиращия субект. Пътят на това усложняване е посочен от Изер и Рикьор. С него се занимава и психоанализата на 20-и век. Именно опитът на психоанализата най-вече помага да се схване дейностната страна на косвеното общуване чрез текст, това, че в акта на четенето субектът се усложнява не просто заради общуването или разбирането, налагано от текста, а за да постигне липсващо до момента на четенето усещане за действителност. Придобиваме действителност, когато в дискурсивна рационална или емоционална форма, най-вече във формата на убедително следване от символи, получаваме усещане, че заедно с други сме отнесени добре към определена човешка среда, която на свой ред е отнесена добре към цял свят. Важна съставка на комплексния друг, с който общува реалният читател, е "говорещият" му посредством имплицитния читател идеален автор. Така или иначе идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ като всички, подканени да ползват текста. Този идеален разбиращ е външен и множествен, образуващ виртуална комунитас с всички като читателя, скрепена от назовими ценности и компетенции за разбиране. Но идеалният разбиращ корелира и като страна на субекта на реалния читател, става получавано по време на четенето по-високо "аз". Като го присвоява, субектът на читателя се снабдява с динамична вертикална структура. Малкото "аз" отпреди четенето започва да се отнася по време на четенето двойно към това по-висше "аз" - то е ту друго вътре в него, ту е самото "себе си", което гледа отвисоко собственото "аз". На тази основа читателят придобива усещане за действителност и като “се усилва”, поне за известно време се ориентира по-добре в конкретния свят. Същото става и с автора в хода на създаването на текста. Благодарение на "работата" на текста, медиатор към другите и света, и двамата получават по-ефективно "себе си" - постигат комплексния образ на другите като йерархия и идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Или казано по друг начин, посредством четенето-писането в самота, като се усложняват в себе си, четящите и пишещите развиват набор от различни "аз", от чието съотношение градят новата временна идентичност, нужна им, за да си осигурят ефективна нагласа - към света, към другите и към самите себе си. Четенето-писане, контактуването с текст, е по същество това, което правим насаме в своя вътрешен свят. В следването на усещания, образи и думи, ние постоянно определяме кои сме и какво е отношението ни към другите и света. Правим го в будно състояние, но и в сънищата си. При това ни занимава едновременно собственото идентифициране, това на другите, но и на различни неща и тяхното отношение към света. Ние не разчленяваме в себе си тези идентифицирания. Всяко от тях протича привидно само по себе си, но обикновено свързано, като всяко е знак за друго и обратно. Разбира се, текстът на вътрешното съзнание е неефективен. Оттук и необходимостта да се обръщаме постоянно към подобната, сякаш по-ефективна външна процедура на косвеното общуване със себе си и другите посредством писани текстове или визуални протичания. Така или иначе, с оглед на непрекъснатата нужда от усилване ние сме постоянно заети с усилващо свързване със себе си, с другите, с вещите и света. Писането и четенето са един от видовете подобно свързване. Те са по-ефективни, защото писаният текст е по-дискурсивен и поради това се присвоява по-лесно. Можем да се усилим и с мечта и да се закачим и за чужда мечта или устен разказ, но е по-ефективно да влезем в лабиринта на писания текст. Което не означава, че недостатъчно дискурсивният текст на "устното" вътрешно идентифициране не прави същото. Прави го и диалогичното външно, когато спираме вътрешния поток на съзнанието, за да го коригираме с протичането на като че ли по-реален чужд глас. Идентификациите на себе си, на нещо, на друг и на свят продължават и в мълчаливите действия - индивидуални или заедно с други хора. Те също са протичания и варианти на следвания от въпроси и отговори, които се въртят около заплетения многоглав въпрос - доколко бидейки тези, които сме, сме свързани с други и как сме свързани, и доколко бидейки в един конкретен свят от вещи и на определено място, сме и вън и различни от него и доколко на свой ред конкретният свят, в който живеем, се отнася добре към евентуалния цял свят. Заплетени в подобни вътрешни и външни "текстове", се занимаваме нечисто символично с онова, което прави по като че ли по по-чист начин Хайдегер в "Битие и време". Външният човешки свят, построен като лабиринт, плетениците на словесните и визуалните текстове, на човешките отношения и проекти, на свой ред и вътрешното ни устрояване като постоянно заети с идентифицирането си същества са намиращи се в интеракция допълващи се прояви на човешкото съществуване. Би било наивно да се питаме кое е най-важното от тях. Защото е очевидно, че множащото се човечество, нарастващата предметна среда, трупането на текстове и усложняването на човешкото съзнание и знание се развиват успоредно. Моторът на това нарастване е необходимостта да се съгласуват по-адекватно подвижната и променящата се външна среда, отнасянето на отделния човек към нея и отношенията му с постоянно умножаващите се все по-различни други хора. Това съгласуване води до непосилна за съвременното човешко същество вътрешна задача - да се занимава неуморно с все по-комплицирано и все по-гъвкаво ново и ново идентифициране. Така че според предложената методика, заложена във феноменологията на Изер, в рецептивната естетика на Яус и семантиката на Рикьор, доброто разбиране на четенето налага да се опрем на прекалено общия хоризонт на Хайдегеровата "разбираща заедност на съществуването в света". Ясно е, че този хоризонт е само рамка за по-точното разбиране на реалните четения. Те не се изчерпват с него. Но като се вземе предвид, че нито едно реално четене не свършва ефективно работата, за която става дума, и че точно това е основанието едни четения да се допълват с други, с писания и с други дейности и че поради това човешката дейност се раздипля в разнообразни нови форми на протичащо свързване, става ясно, че описаната рамка е необходима за доброто разбиране на четенето. Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Скъпа Анита,
Приемам с благодарност и възхита твоите стихове. Ето вече няколко пъти препрочитам редовете и се радвам, искрено се радвам, че във Форума звучи оригинална поезия. Ако Форумът би могъл да говори от свое име, би казал, че неговата душа обича стихове. Казвам го това много отговорно, защото прочетох първият текст, който е бил предложен от проф. Богданов за дискусия, и той е бил за стихосбирката "Градът на амазонките" на поетесата Миглена Николчина.
Усещането на забравянето. Не намирам думите си лесно за да говоря за твоите стихове, но имам усещания, чувства и мисли породени именно от твоята малка поема. Да рисуваш с думи какво става със забравянето “докато други времена се появят“. Да рисуваш по редовете и между буквите с думи. Да създаваш тоналности на цветовете, които все по-настоятелно се усещат при всяко препрочитане. В тази дъждовна неделя пред камината, в очакване на приближаващия се ранен мрак, си мислих, че синьото е един много хубав цвят за усещането за забравяне. Не казва, че синьото е цвят за забравата, а за усещането за това какво е забравяне.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3364 |
|
Aneta de la Mar - 2010-11-28 23:21:43 |
|
|
| p.s. едно допълнение, макар че ми е неудобно, да се самоцитирам :) идеята ми за селективността е подкрепена от това, че тя е субективният ни прозорец към миналото и се оформя между припомняне и забравяне. Затова Мнемосина се допълва с Лете (сори, нямам гръцки шрифт). |
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3356 |
|
anita - 2010-11-28 13:36:19 |
|
|
Думите на Анета ми звучат, не зависимо от това, че имаме пренадлежност към различни езици, защото тя говори с езика на сърцето.
Да, професор Димитров, припомним книгата на Елиаде. Темата за вечното връщане на същото е разработан от Ницше, прочетен и предаван от Елиаде – и на студенти по философия.
А не трябва да забравим и друго – че паметта е селективна, а тази селективност ни позволява, да си припомним (става дума за така наречената епизодичната или автобиографичната памет, която ни връща към спомените от личната ни история и конструира тази история от днешната ни гледна точка).
Във връзка с предишните коментари, и специално като поздрав на Анета от мен, ви изпращам едно стихотворение (което се намира в една стихозбирка, издадена през 2008 година). Написах я, докато ми се наложи да напиша хабилитационния си труд на български, за да може да минава през ВАК. Докато научно написах една книга на чужд език (с помощта на колеги), езикът на сърцето ми изпрати тези стихове, които написах на английски.
On forgetting
I picked up clumps of blue
Forget-me-nots in pensive hue
Along with the personality
Suited to my mood.
Shades of self recede
Whilst other times appear
As scenes shot by the mind,
Framed in a forgiving blind.
My voices reacquaint,
As I am looking at this taint.
But the past has three persons
And many lesser known intentions.
The episodes I paint in blue
Did not exist the way I do,
Reveling as they drip
From my present grip.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3355 |
|
anita - 2010-11-28 12:42:37 |
|
|
Четене и ... забравяне
Отдавам тук дължимото на доцент Борислав Георгиев за “завръщането” ни, неговото във форума и на темата, разбира се. (Спомням си за един познат, когото наричахме Боре Мотора). Та и Борислав е своего рода мотор или ако цитирам от текста на професор Богданов – “Моторът … е необходимостта да се съгласуват по-адекватно подвижната и променящата се външна среда, отнасянето на отделния човек към нея и отношенията му с постоянно умножаващите се все по-различни други хора.”
Но не мога да подмина и интереса на Анета Делмар към “завръщането” и да й благодаря.
А за ностоса – ми, Клептό, нали го чоплихме преди, през месец април, а и юни-юли? Дори д-р ГГ се възмути, дето една моя студентка, Евгения, писа за ностоса в Одисеята. Тука – съвсем случайно – се сещам за една полезна книжка, на Мирчеа Елиаде (Mircea Eliade, Le mythe de l’éternel retour), която четох преди трийсетина години, а вие?
Доколкото разбирам от заглавния текст на професор Богданов, ние се връщаме сега, за да изследваме множествата и породените от тях усложнености на възприемането на външната среда.
“Това съгласуване (казва професор Богданов) води до непосилна за съвременното човешко същество вътрешна задача - да се занимава неуморно с все по-комплицирано и все по-гъвкаво ново и ново идентифициране.”
Е, да, човечеството изживява голяма промяна, но гледано от физическата страна, това е едно банално явление. Вселената просто само това прави, свива се или се разширява, устремява се или се “спира”, доколкото въобще понятието за покой е уместно да се използва. Всъщност не бива да се безпокоим за това. Има лек, с който природата или Вселената ни снабдява, и това е забравянето. Забравянето не е случайна работа, както и нищо, което съществува в нея. Само един малък ракурс към значението на думата – например на старогръцки lanthano “оставам скрит, незабележим” и “забравям, не мисля” или “бивам забравен” в медиалния и пасивния залози.
Ето какви четения биха могли да ни дойдат на помощ в обясняването на парадигмата, предложена от професор Богданов.
В един надпис от Кабюле (или осъвременено Кабиле до Ямбол), публикуван през 1991 г. от професор Велизар Велков, е “прегледан” от западно-европейските епиграфисти и изяснен в легитимното издание на епиграфската асоциация Supplementum epigraphicum graecum (SEG 42:651), а след това “забравен”. Дали е бил зле прочетен? Какво е попречило да бъде добре издаден? Надписът се чете отлично върху каменна стела с релеф на “един конник” (тук може да го видити - http://bogdanbogdanov.net/pdf/187.pdf):
Над релефа:
[ἀγ]αθῇ τύχῃ·
Под релефа:
Ἥρω ΤΙсΑсΗ ∙ Αὐρ(ήλιος)
Ἀπολλόδωρος
Αὐλουπόρεος ἔκ-
5
γονος, τυνχά-
νων τοῦ ἀποειε-
ρωμένου, ἀνέ-
θηκεν τὸ ἄγαλμα
ὑπὲρ αὑτοῦ καὶ
10
τῶν εἰδίων ∙ Δα-
δοπαρηνός.
Една малка забрава ме “подсети” да прегледам и този паметник от тракийските земи в музея на Кабиле по време на пътуващия семинар със студентите от НБУ през юни 2009. Тогава “се замислих” и “си припомних” , че четенето е и многократно действие. Особеното е, че в древните текстове, а този е тъкмо такъв, от преди повече от 1700 години е, се съдържат повече от един пластове или по-скоро редове, които са натоварени с повече информация от тази в модерните, съвременни ни текстове.
Случаят накратко, какъвто е обичаят на изследвачите на древността, се състои в това, че в първия ред след релефа има една фраза, която се състои от две думи, които само на пръв поглед са гръцки. Тъй като в надписите думите, респ. фразите, не са разделени, а се пишат слято, се изисква надписът да се изследва по правилата.
Надписът е посвещение на Тракийския Херос и професор В.Велков, първият му издател, макар и да се е поколебал в четенето, все пак е предположил подпомагащото правилно разчитане ΣΑΣΗ(ΝΟΣ). Проблемът е, че такова допълване (в скобите!) не е познато от гръцки надписи от България. Другият проблем е, че в SEG 42:651 са приели това четене и са се отдали на забравата.
В една малка моя книжка (Dimitrov, Peter A. Thracian language and Greek and Thracian epigraphy. Newcastle: Cambridge Scholars Publishing, 2009, с.113) им припомням за това, давайки правилното четене ΗΡΩΤΙ ΣΑΣΗ, където ΗΡΩΤΙ е в дателен падеж, а на ΣΑΣΗ следва да се добави окончанието -Ι , което липсва в надписа, но се подразбира и в повечето случаи не се пише. Банално, както би рекъл, ако беше жив, нашият учител професор Георги Михаилов.
Важно е специалистът да знае и да не забравя, че старогръцкият език се състои от много редове и форми и че в това се състои и удоволствието от четенето. И така, освен ΗΡΩ има и ΗΡΩΤΙ, а после идва и доброто четене на тракийското ΣΑΣΗ, за което се изискват още други знания.
ΣΑΣΗ се явява в този надпис като уникален епитет, защото не е засвидетелстван никъде другаде. Но в контекста на тракийския език, доколкото ние можем да преценим от останалите примери, а и от анализа на ономастиката (вж. в по-горе цитираната книжка) това е продуктивна лексикална основа.
Фактически издавам този надпис с новото четене за първи път на български език и се питам защо ние все на чужди езици и в чужди страни трябва да публикуваме нашенските старини?
Но, като го публикувам именно във форума, изпитвам голямо удоволствие.
В последното си изречение на този заглавен текст професор Богданов казва: “Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене.”
Е да, може би или както казва Клептó в нейното писание това “става в периодите на инертност и непромяна.”
П.П. За по-добра документация и в потвърждение на последното прилагам и снимката на паметника с почетния надпис.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3353 |
|
Петър А. Димитров - 2010-11-28 08:04:59 |
|
|
Много хубави теми поде Веселина и е чудесно, че разказа за семинара на проф. Богданов. Леля и Анита вече коментираха идеята за човека като непринадлежащ на себе си. Аз също останах впечатлена от това прозрение на проф. Богданов. А четейки Анита си дадох сметка, какъв дълъг път тя е трябвало да извърви за да може днес нейната дъщеря да има щастието да има майка, която не само осмисля темите за традициите и идентичностностите, но е и живият мост, от който има нужда малката за да намери своето място в този свят. Място, което не е казано да бъде фиксирано, но място, което се намира първо там вътре в човека, когато идентифицирането се дава изначално като естествен процес следващ предадени от поколения традиции и ценности. Що се отнася до идентичността, както каза проф. Богданов в своето интервю, в нашите времена тя е променяща се, но важно е да бъде пластична, за да може този, който я носи, да преминава без криза от едно на друго място, да се приспособява без да се налага да се превръща в напълно друг. Човек се променя – разбира се, че се променя, но идентичността е свързана с това да запазиш връзката със себе по време на този дълъг път, който се извървява в живота. Път на промени, желани или ей така случили се. Път, който се върви дори и да си стои само в София и да не излиза от нея.
Точно темата за пластичната идентичност ме накара да се замисля над това как става така, че от една страна, човек е непринадлежащ на себе си и в същото време, днес, идентичността няма как да не се сблъска с това, че на различните места, на които може да се окажем, трябва да се справяме непрестанно с настъпващи промени, които ни дълбоко засягат. Разбирайте, не става въпрос за противопоставяне на промените, а как да живее с тях. По този въпрос бих искала да коментирам нещо, за което се замислих, докато четях думите на Анита за избора ѝ на език.
Кой език ще бъде избран като пръв език, всъщност може да бъде нещо доста относително, когато съществуват повече от един първи език. Спомням си, че Елиас Канети, роден в многоезична среда в нашия град Русе, разказва, че е избрал да пише на немски не защото най-добре го е владеел в онзи момент, а защото по този начин е чувствал, че се свързва по дълбоко с баща си. Но когато се живее в едноезична среда изглежда, че не става дума за избор – езикът, на който се говори, сякаш е така естествено даден,както това да имаме крака, ръце, уши...
Езикът, от средство за общуване, което много често е небрежно използвано от някои и много дълбоко осмислено и практикувано от други, никога не остава само език, система, код за комуникиране. Речта е, която носи цялото богатство на една култура, по точно става така, че културната традиция се осъвременява тук и сега именно в процеса на говоренето. Представям си как Анита разказва истории, говори за хора, обичаи на своята дъщеря, нищо, че е далече от местата и хората, за които става въпрос. Говоренето, като всички културни практики, е говорене, което идентифицира с нещо, с някого, отнася се за нещо. И сякаш това говорене “пренася“ през време и пространство това, за което става въпрос в това сегашно време фиксирано в тук и сега.
През ум не ми е минавало, че ако се случи така, че аз трябва да говоря на друг език продължително време, без да имам възможността да правя същото на родния ми език, това може да се окаже нещо много трудно за мене. Дори, да ме накара да се чувствам като в някаква много крайна ситуация, която не мога да приема по никакъв начин. Аз съм от хората, които макар да знаят, че промените довеждат до некомфортност, приех да се окажа в друго общество, с други хора, да говоря други езици и да се срещам с непознати нрави и обичаи. Но никога не съм подозирала, че това, че не говоря български с някого близо 8 месеца, може да ме накара да изпитам такава дълбока носталгия, че чак да чувствам болка, от това, че не говоря.
Това се случи преди 14 години, тогава имаше Интернет, но нямаше SKYPE и сега, като си спомням за онази ситуация, си давам сметка, че съм била на ръба на сериозна криза. Криза, която ме накара да осъзная, колко е важен за мене езика, в случая, родния език и как не мога да го заменя с друг, защото има неща, които не се пазарят или изоставят. Няма да повярвате, но тогава си мислих, че от всичко мога да се откажа, мога и да не видя повече България, но това, да не говоря български, е нещо много по-голямо от мене. Беше нещо така важно както дишането. Бях много изненадана от това, което ми се случваше, а в същото време се занимаха с лингвистика и литература в магистъра по латиноамериканска литература. Но разрешението не беше да мисля научно по проблема ми, а единственият лек беше да намеря някой, с който да говоря, да говоря... Не знам какво щеше да стане, ако не бях се захванала да разреша онази кризисна ситуация. Може днес нямаше да пиша във Форума или знам ли аз. Но си давам сметка сега, че заговорвайки за този случай, това е моето доказателство, че човек не принадлежи на себе си. В случая аз разбрах, че принадлежа на една културна езикова традиция, която не мога да оставя и няма как да бъда аз без да говоря български.
Кризисните моменти не са точно неща лошо сами по себе си. Това са големи възможности, които не винаги си даваме сметка, че можем да използваме. Например, човек в криза лесно може да открие как функционира законът на привличането, защото, ако много упорито търси и желае нещо, то идва като магнит към него, когато изяви това желание. Макар, че много хора, ще кажат че става въпрос за чиста случайност, аз си мисля днес, че толкова много исках да си говоря с някой на български, че от малкото българи, които живеят в Богота и които аз познавах само двама, попаднах от раз на третия човек, най-подходящи от всички възможни събеседници. Яна се оказа напълно подготвена не само да си говорим колкото искаме на български, но двете веднага се впуснахме да обсъждаме кога научно кога не толкова, всички страни на проблема състоящ се в това: да имаш два езика, две култури и две така различни общества в които се вписваш и, най-важното - да искаш да не се загубиш във всичкото това, а да говориш чист испански и чист български. Това беше открия път към рефлективното двуезичие позволяващо, човек да се види в процеса на протичането му. Двете на шега създадохме нашата Българска Академия в Емиграция, която водеше продължителни дискусии по теми от лингвистиката, културата, историята до кулинарното изкуство. Днес Академията има по-малко работа, защото Яна се завърна в България, но когато се срещаме, тука или там, правим това, което винаги сме правили – осмисляме света през двата езика и двете култури, които носим и така обогатяваме всяка една, защото никога повече не можем да имаме само една култура и само един език.
Мисля, че познаването на нашите предели, именно в моменти на преминаване през промени и кризисни моменти, ни дава възможност да разберем това, че не принадлежим на себе си. Но тогава откриваме, че носим нещо много дълбоко там вътре в себе си, което разглобяваме и сглобяваме като текстовете. Това, което носим са други текстове - културни текстове, може би, с които непрекъснато живеем. Четем ги за да разбираме как да живеем и живеем за да ги четем. И е прав проф. Богданов, че текстът, който четем, винаги носи един имплицитен друг текст. Този друг имплицитен текст, който създаваме, е нашият контекст. Учим са да четем текстове и контекстове. А когато разбираме тези текстове и контекстове, осъществяваме това отваряме към процеса на протичане, от което имаме нужда за да стигнем до разбирането. Следим протичането, чувстваме го, така както се следи движението на една река.
Веднъж вече цитирах поемата на Борхес за Поетическото изкуство, няма да се повтарям, само ще загатна с първия ѝ стих идеята за протичане:
Да се загледаш в реката, сътворена от време и вода
и да си спомниш, че времето е друга река,
да разбереш, че си отиваме като реката
и че силуетите отминават като водата.
Цялата поема се намира в 2010-05-15 18:05:51
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3352 |
|
Анета де ла Мар - 2010-11-28 05:35:47 |
|
|
Сърдечно благодаря на Анета за този прекрасен поздрав.
Във връзка с коментара на Леля и аз се сещам за нещо допълнително от детството ми. Израснах в Лисабон с 3 езици (английски, немски и португалски), и ми беше проблем, да оформя мисълта си в един език, докато не останових английския като основния ми език.
Като дете, израснах с разказите на родителите ми, на бабите ми и на дядо ми, и на приятелите на родителите ми. Тези разкази (от еврейски произход), оформиха ценностната ми система, дадоха ми чувството за пренадлежността към един етнос и една култура, на която съм носител по душа. Днес предавам тези ценности на дъщеря ми. Това е личното ми доказателство, че човекът никога не пренадлежи на себе си, както обясниха Весито и Лелята на Сократ.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3344 |
|
anita - 2010-11-27 08:47:33 |
|
|
Много благодаря на Веси, че ни е разказала малко от това, което професор Богданов е говорил на семинара вчера за четенето, прочитането, говоренето – подарък за тези, които не са можели да присъстват.
Силно е, и мен лично много ме засяга – непринадлежанието на себе си, разбирането-прочитане при силно засягане от четения текст, нахалността на контекста на читателя (малко се успокоих, че професор Богданов може и да ни прощава нахалните контексти, които налепваме по неговите текстове), четенето на себе си (каквото, мисля, че е писането) ...
Това, което много ме засяга, но все още ми стои много неясно, поне на осъзнато ниво е „... във всеки от нас дълбинно живее една много стара реалност, която ние не си спомняме, но тя най-вероятно носи белезите на същата логика (като логиката на четения текст)... и благодарение на това можем да се сглобяваме и разглобяваме с текстовете.”
Бих помолила професор Богданов, ако има време и желание, да развие малко повече това твърдение. Нямам съмнение, че е вярно твърдение, самата аз съм усещала не веднъж някакви „стари реалности”, които като че ли си спомням и тогава настъпва разбиране, точно както Сократ-Платон обяснява ученето-познание като припомняне. Но какви са, как кога и защо влизат в човека (в мен), къде седят, защо ги „забравяме” и как все пак ги помним, как си ги припомняме. Сократо-Платоновите обяснения не знам защо все още не достигат до мен, като разбираеми-приемливи обяснения (все пак имам и модерни нагласи, които сигурно ми пречат да мисля напълно като старогрък), затова ми се иска професор Богданов да поразкаже повече за това, което може и да е развил на семинара, но Леля не можеше да бъде там.
Защо ме засяга? Например, имам спомени от възраст (година-година и половина), в която разпознавах само няколко думи от речта на околните– името си, хайде, гушка(м), ела, ам-ам, водичка, но и „чет” (чета, четене, ще четем книжки ...). Не съм владеела на практика никакво слово, но спомени имам. Спомням си как баща ми ми чете приказка, от чиито думи нищо не разбирам, но гласът му и картинките са ми интересни. Спомням си как гледам телевизия (новинарска емисия, предполагам), някакъв чичко с половин тяло, но (странно) жив, държи някакви листи, мърда си устата, съсредоточено произвежда звуци, напълно неразбираеми. Чудех защо е с половин тяло и защо ни го показват от кутията, като нищо не прави, а и никой друг от присъстващите не му обръща внимание. Дълго чаках, но накрая той изчезна, без да направи нищо – много разочароващо. Имам и други, но не са за пред хора.
Ако мога да имам спомени от времето, когато съм била на практика безсловесна, значи може да може да има и всякакви други спомени от всякакви други времена. Сигурно и на други се е случвало да попаднат някъде, където никога не са били, а да знаят кое къде е и как изглежда. Сигурно и на други се е случвало, да сънуват някакво място, на което никога не са били, и после като отидат там, то да се окаже точно такова, каквото вече са виждали насън (най-силният такъв мой случай е остров Самотраки). Възможно ли е културната памет да се предава и без слово (говорене или четене)?
Или нещо друго се предава, или някак винаги го има някъде? Може би не образите, а само логиката? Това ми изглежда даже още по-сложно и необяснимо как точно става, отколкото да сънувам как край борда на кораба от запад преминава мечтан северно-егейски остров при изгрев слънце. Не че имам разбиране как се предават и къде седят образите ...
Има и още една тема, която ме интересува, но точно по обратна причина – защото не ме засяга. Обаче въпреки това ме вълнува – СКУКАТА. Никога не съм изпитвала такова нещо и ми е интересно какво е, защо и как става (аз мога да помисля как не става). Може пък да мога да разбера и без да я преживявам. Професор Богданов пак я споменава в последното си интервю (благодаря на Борислав, че ни пусна линка), както я спомена в една дискусия на конференцията в негова чест:
„Разбира се, да се съществува човешки живо, означава да се стъпва на такива платформи и тези платформи да бъдат напускани. Човешкото същество - между другото именно защото има памет и е живо, особено съвременното човешко същество, бива споходено от голяма скука. Голяма е скуката на дългото пребиваване в една реч.”
Към Веси:
На мен пък ми изглежда, че не толкова говоренето, а повече мисленето-правене-живеене е първата тема на Платоновите диалози, на Сократовото преподаване. Словото (логос) на гръцки означава повече неща от говорене и разказ – мислене, самият ум-разум, цел, доказателство, довод, разсъждение, предположение, смисъл, значение, договор, условие, причина, определение, учение, работа, кауза, същност-действителност, сметка-число, отчет, съотношение-пропорция, начин, значение-цена, внимание, грижа ... Май само музика и образ не означава ...
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3343 |
|
Лелята на Сократ - 2010-11-26 23:51:17 |
|
|
За всички, които обичат Вим Вендерс:
Спомняте ли си филма “Лисабонска история“ от 1994 година? Там пее една група музиканти, днес доста известни, казват се “Madredeus“, преведено на български – “Богородица“. Не знам дали са идвали в България, но ако не, сигурно ще дойдат.
Поздрав за всички, които обичат Вим Вендерс и специално за Анита - един спомен, казано по-точно, едно завръщане в Лисабон.
http://www.youtube.com/watch?v=yGTm7XlrUeA&feature=related
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3335 |
|
Анета де ла Мар - 2010-11-26 14:59:54 |
|
|
Добре - правим четенето-писане насаме в своя вътрешен свят. То обаче винаги е за някой друг - също като любовта. Вчера професор Богданов имаше много хубав семинар - каза много хубави неща - включително и това, че човек никога не пренадлежи на себе си - пак леко във връзка и с идентичността, и с това, че един текст, за да се прочете трябва много силно да ни засегне. Каза, че текстът, който четем, винаги носи един имплицитен друг текст - и един друг имплицитен текст, който ние правим - нарече нашия контекст - "нахален контекст". Представяте ли си - ето това е смисълът с взлом, който може да порути всичко, но той не порутва, а точно изгражда текста (и не само него) - неговото съществуване. Четенето, което има за цел промяната, е синонимно действие на общуването и най-вече на говоренето и ние в този форум сме говорили много неща за говоренето - за топлото говорене, за възможното говорене, за полу-говоренето, за неговоренето, за общото говорене, за мисленето-разбиране-говорене, за говоренето-правене, говоренето със себе си, говоренето за любовта... Мислех си, че всички диалози на Платон имат за главна и първа тема точно говоренето и словото и че всички останали неща са само примери - тази интерпретация няма да остави отвън иначе несвързващите се части за словото, чрез което Платон казва и показва - все едно душата е в тъмница, точно както Сократ е в затвор... но когато душата се отдели от тялото и говоренето, което ще спре при Сократ и неговите приятели – ще започне в едно ново измерение – т.е. всяко нещо се превръща и нищо не се губи...
Та вчера на семинара професор Богданов каза, че не можем да прочетем Платон, ако не четем самите себе си..., че текстовете носят интуиции, с които си служим и до днес, че трябва да се чете ЗАСЕГНАТО, че човек трябва да се разбунтува срещу логиката на текста, за да открие собственото дълбинно в него - от друга страна - във всеки от нас дълбинно живее една много стара реалност, която ние не си спомняме, но тя най-вероятно носи белезите на същата логика... и благодарение на това можем да се сглобяваме и разглобяваме с текстовете... това не може да бъде представено на прост човешки език.
Когато обаче не попадаме в ситуация на промяна на парадигмата на разбиране на света – не общуваме ли - мислейки си, че общуваме, същевременно. Опитвам се пак да включа тази тема – "общуваме – когато попаднем в ситуация на промяна на парадигмата на разбиране на света" – това обаче не се случва постоянно и нито много често – затова ли, например, вместо да си говорим, трябва да четем – и когато не попадаме на промяна – какво се случва с нас – попадането на такава промяна, според мен, има нещо общо със „зърването” на истината, красотата и любовта, които ни движат дори и след това в периодите на инертност и непромяна. Това си мисля.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3334 |
|
vesselina vassileva - 2010-11-26 14:39:17 |
|
|
Saudade .... колко хубаво. Това ме връща в детството ми, в Лисабон, с fado ... Връщанията се случват по най-различни пътеща :)
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3331 |
|
anita - 2010-11-26 09:10:19 |
|
|
|
