БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Ех, Касторе, върна ме към една от любимите ми теории в античната литература - тази за очите и виждането. Виждането там - винаги е реципрочно. Не може да видиш, без да те видят. Това, което се вижда, винаги носи характеристиките на субекта и обекта. Очите са носители на светлината и излъчват светлина към това, което виждат - и това, което виждат - излъчва светлина към тях. В "Тимей" има една много хубава част, която разказва за сблъсъка на двата огъня - огъня, който излиза от очите и огъня на естествената светлина, в която се намират външните неща. Когато тези два огъня - вътрешният и външният - се допрат - защото са подобни, те се смесват в едно общо ново цяло, а това разпространява тяхното движение навсякъде по тялото - чак до душата - и причинява това усещане, чрез което именно казваме, че виждаме.

Какво е "виждане", обаче, когато не гледаме някой външен предмет, а - друг човек. Как се сблъскват трите огъня - външната естествена светлина и двата вътрешни огъня на очите, които се гледат? Според Платон същинското виждане между двама души е любовта - първо, защото в пространството между погледите живее Ерос и второ, защото виждането навлича на човека един особен вид божествена лудост... "и нито знае какво става с него, нито може да каже. Ами като човек, който си е навлякъл възпаление на очите от друг, не може да каже причината и не разбира, че също като в огледало вижда себе си във влюбения. И когато е край него, болката спира, както и неговата. А когато го няма, по същия начин изпитва и предизвиква копнеж, понеже намира в любовта на другия образа на любовта изобщо". Винаги много ми е харесвало точно това - не е сигурно кога какво виждаме и виждаме ли реално това, което си мислим, че виждаме - но ако усетим "образа на любовта изобщо", значи сме видели някого – за Платон, това е същинското виждане – през конкретното... да се намери образът изобщо.

Анетка, много ми хареса и твоят дълъг и всеобхватен коментар, има нещо като от Маркес в него, точно този дъх, не на мавзолей, а на дъжд и на Ремедиус Красивата – особено онзи човек, който си изнасял жената на балкона. Него мога да го разбера, нищо че и в двата случая имаме едно действие – балсамиране, смисълът е съвсем различен – в нашия случай с мавзолея, просто няма смисъл - защото я няма онази хубава връзка за нещото, което като ме засяга, непременно да засяга и някой друг.

Виждането е също като смисъла.
Тема № - 34 Коментар № - 3787 vesselina vassileva - 2011-01-10 02:59:36
Прекрасните коментари днес възродиха душата ми. Анета де ла Мар по фантастичен начин даде рецептата за справяне с проклятия:"А тези които са станали жертви на тази подтискаща власт, се освобождават от проклятието като го хванато за рогата, изнесат на светлина и го оставят на припек за да се опече, за да слънчаса и да изчерпи енергията си. Така се освобождава от ролята си на “зло/проклятие“. Но вижте, същото става и с едни батериите оставени продължително време на слънце - скапват се и вече не могат да функционират. "!!!

Помня и кораба от Дарданелите! През форума минаха много кораби, но този се отличи с нещо нетипично до момента, беше открил тайната на живота: "Одисей е пътувал така. Наслагвайки моя кораб и неговите кораби - открих, че това, което е искал Одисей, това, което е същинският празник, това което искаме и ние сега, това което искам аз - е измислиците да придобият реално измерение."!!!

Една усмивка, Кастор, която се вижда и когато я няма, е доказателството за нашата младост! Дмитрий, много си тих! Нищо не споделяш! Проф. Богданов, защо не се включите в разговора за проклятията. Веселина, отговори на въпроса за окриляването, ние ти отговорихме. И, Лельо, какво стана с гайдите и дайретата?
Тема № - 34 Коментар № - 3785 Истинският Сократ - 2011-01-09 23:38:05
Да бе, да. Пак в трамвае...
Тема № - 34 Коментар № - 3783 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-09 23:18:41
Разбира се, Дмитрий!

Понякога се чувствам като онзи "пасажер" от "Феноменология на града". И си представям форума, като коледния трамвай на Веселина, или Кораба на надеждата от Дарданелите.

Хубаво е уютно е тук. И много по-свободно.
Тема № - 34 Коментар № - 3780 Кастор - 2011-01-09 20:10:26
Нищо това не е отминало, Кастор
Тема № - 34 Коментар № - 3778 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-09 18:40:54
От какво ли не, Весе!

Например от идеята, че ще се срещна с една усмивка по коридора. Ще ме погледне с красивите си очи и ще ми си усмихне, ще бликне светлина, и топлина, която ще ме сгрява цял ден в иначе студената и неприветлива атмосфера на стаята ми.

Крем "Лицемерие" навсякъде. Освен в усмивката и в очите, които са ме погледнали.

И както в Алиса, макар и образът малко по малко да изчезва през деня, усмивката си остава във въздуха.

Това ме окрилява, даже когато я няма.

А теб?

Що се отнася до отчаянието, за което говори истинският Сократ, може би да, възрастта е повод за такова, не отчаяние, а ....разочарование.
Тема № - 34 Коментар № - 3776 Кастор - 2011-01-09 17:44:40
Най-хубавият "виц" по отношение на балсамирания вожд създаде детето на една моя колежка, която сега живее в Израел. Когато излизат от мавзолея, където са ги завели под строй от руската гимназия, детето пита класната си, която е учителка по руски: "Другарко еди-коя си, кой е правилният въпрос по отношение на това, което видяхме вътре: КТО ЭТО или "ЧТО ЭТО?"
Тема № - 34 Коментар № - 3775 Борислав Георгиев - 2011-01-09 10:18:48
Вярно е, Мария, че злодеят е жив и въобще не му пукат филми като “Животът на другите“. А може би и да е така: режисьорът и сценаристът са направили компромис като са създали образа на Герд, героят на филма, добрият човек, на когото дисидентът Георг Дрейман посвещава книга си. За да се разбере защо филмът е една реалност тръгнала от един свят, в който сме били потопени и все още сме свързани, е нужна литературна теория. Подход към това, което е фикция и това, което не е фикция в този филмов разказ. И разбиране как тези двете съжителствуват в една творба-филм, която строи реалност по-добре от едно досие извадено от архивите.

Това е въпрос за мислене от всички, които се интересуваме от това как се строи реалност в един текст и аз не мога само да го кажа. Но съзнавам, че точно тука има нужда от написания текст на проф. Богданов “Какво е литература“, където беше изложено разбиране за реалност, свят, текст... На първо време това, което мога да кажа е, че един филмов разказ е текст и конетскт за историческия момент, за който се говори в този филмов текст. А едно досие се вади от архива и не се има пред вид контекста, в който е било създадено, но се излага на публиката като неоспорим документ. Дали е документ този текст без контекста, от където се извличат аргументи за разбирането на текста? Моят отговор като историк е, че един текст без да бъде видян през контекста не е документ, а само лист хартия. За да стане един текст документ е нужно да се види не само текст, контекст, но и кой е писал текста и за кой го е предзначил като текст и т.н. А това, което казва проф. Богданов в “Какво е литература“ дава една истинка точка на тъгване за построяване на едно разбиране:

“Говоренето за текстове може и трябва да се успореди с говорене за контексти и дискурси, тъй като всеки текст се свързва и отнася към друго, с което образува допълнителна цялост. Първото друго това са едни или други външни среди и връзката между тях, която наричаме свят. Поради гледната точка на текста ние наричаме тези външни среди контексти. Отношението на текста към тях е сложно. Текстът ги сочи, но също и ги представя. Претендира, че това представяне е точно и същевременно, като схематизира контекста, го преправя и дори прави наново, въпреки че няма такова ново, което да не съдържа реални елементи. И още нещо - текстът ползва контекстите, като извлича от тях аргументи за разбирането си.“

Още нещо за горещата тема, която и през ум не ми е минавало досега да обсъждам: проклятието.

Като мисля за християнската религия винаги стигам до това, че няма как всички да не са добри хора, защото са създадени като деца на Бога, а той обича всички като перфектен баща, толкова перфектен колкото не може да го има като реален, земен баща. Но когато се питам защо е създадено проклятието, разбирам, че това е чисто човешка работа, макар понякога да изглежда, че то като че ли пада изведнъж от някъде, от там горе. Ако проклятието е човешка работа как се стига до него? Не знам, но виждам, че когато има неща, с които не искаме да живеем, които не само са отрицанието на това, което сме, но са и това, което не ни позволява да постоим себе си като отделни индивиди, тогава идва един ден на надскачане на това, което ни е спирало до този момент и се опълчване. Опълчваме се срещу едно нещо дори когато е едно проклятие. (За Весе - проклятие и надскачане).

Но какво точно има в едно проклятие, наистина е трудно да се каже. То остава тъмно за нас, защото може би наистина е нещо тъмно и вероятно са прави тези, които твърдят, че проклятието е кондензирана енергия, която като се отпуши, става страшна сила блъскваща всичко по пътя си, но може и да бъде сила за борба, за защита от нещо и за нещо. За да се даде възможност на човек да надживее отрицанието на себе си, има нужда първо да се защити от разрухата, да се запази като цяло и само така може да мисли как да се проектира в бъдещето.

За проклятието - още по-конкретно. Докато Весе разказваше за балсамирания вожд и как децата не знаели кой е той и някои дори получили и пердах за това, което мисли и казали на висок глас, се замислих, че става въпрос за един древен обичай толкова разпространен по света и в някои култури дори много тачен. Тази традиция е разпространена и в тукашните земи, но в друг вариант: смаляване на главата на убития противник до размерите на един юмрук и така е носена като трофей или в по-ново време е включена в колекции на предколумбови нрави, обичаи и предмети. Случи ми се веднъж да посетя териториите на едни от индианците станали специалисти в тази практика и получили съответно слава на много жестоки и диви. В същото време се наслушах и на истории как притежаването на тези смалени, деформирани глави почти винаги носят страшно проклятие за тези, които са станали техни собственици или просто са ги докоснали. Това, което ми обясняваха хора, разбиращи от тази практика е, че ако победиш противник, но твоята енергия, сила не остане след това на висотата на тази, която е имал този противник, идва проклятие, защото всъщност със своята слабост ти унижаваш противника, а той намира начин как да ти отмъсти.

И сега, и ако не е глава, а е цял балсамиран труп? Намерих една стара къща в Богота, на чийто балкон един заможен аристократ през 19 век е излагал балсамираната си жена сутрин рано и си я прибирал вечер за да не я отмъкне някой. Много я обичал и не можел да превъзмогне смъртта ѝ, затова решил да остане с “нея“ до края.

Не съм разпитвала какво става, когато някой запази цялото тяло на някой мъртъв с някаква цел. Но се питам каква енергия носи този труп, защото, ако всичко живо и дори мъртво притежава някаква енергия, този балсамиран човек също носи енергия? Не знам, но мога да кажа, че Георги Димитров не е бил балсамиран, защото хората са го обичали и не са искали да се разделят с него, когато е починал. Факт е, че много малко от нашите съотечественици в онези години наистина са го познавали, а смъртта на Димитров идва в 1949, само три години след неговото завръщане от Съветския съюз. Но трупът на Георги Димитров е бил един прекрасен навременен претекст да се постигне това, към което са се стремили в този момент тези, които са искали пълна власт със съветска помощ. Затова чрез заповедта “Да се препарира!“, пардон, “Да се балсамира!“, се е постигнало много. И сред това много, младите хора да бъдат насилени да се присъединят към новата власт от страхопочитание към нея, когато се срещнат с Георги Димитров в мавзолея.

От своя страна, мавзолеят е идеално място да влезеш и да изпиташ страх, особено, когато отиваш там под строй в крехка възраст между 6 - 9 години. Днес децата на тази възраст са водени на увеселителни паркове и се спукат с влакчета по високи пързалки или пък надникват в пещери пълни с ужаси. Изпитват страх, събуждат се в тях адреналина, а и на техните родители, но страхът е краткотраен и изместен от радостта на забавното споделено с други преживяване. Но в онези години мавзолеят като че ли е бил друг вид “увеселителн парк“. С назидателна цел е вселявал страх и почит към вожда в сеанса на среща с неочакваното. А страхът е трябвало да остане и е останал в много хора дори десетилетия след това.

Дали някой си спомня как миришеше в онази зала? Аз не съм го забравила и днес няма сила, която да ме вкара в мавзолей, нито мога да се приближа до нещо балсамирано или препарирано. Чувствителна съм към силните миризми и досега не съм имала случай да споделя, че в денят в който бях заведена от училище в мавзолея, ми стана лошо, зави ми се свят, почуствах, че ми се гади и бях на път да хукна към врата. Но останах в редичката борейки се сама с моя ужас, който си беше точно ужас за някой, който е само на 8 години и се въздържа да каже това, което чувства от страх. Страх да изкаже страха. И признавам, че не само тогава съм чувствала това нещо и съм постъпвала така.

Мислейки за онова през погледа на днес, си давам сметка, че е много трудно да се намери реч, която да говори адекватно за тогава,за онова, което сме чувствали, мислили и се е случвало с нас. Не става въпрос, че сме били цензурирани. Това поколение, което е било цензурирано не е моето, а съм от това, което преди да бъде цензурирано е стигнало до замълчаване, до никога не казване на това, което е било на път да се изкаже. Думите са били спирани да дойдат отвътре. Затова цензурата винаги е била една вторично идваща институция. Но така съм възпрепятствала раждането на моята словесност и съзнавам, че много хора са направили същото като мене. И много са останали до тук и не са могли след това да я накарат да се роди, дори и късно. А аз самата, въпреки че съм уверена, че съм направила едно голямо усилие за да дойде тази словесност, да се роди вътре в мене, за да зикажа никога не казани в думи неща, разбирам, че все още това, което правя е недостатъчно. Затова се боря тя да продължи да се гради в мене и днес и това съвпада с усилието ми да пиша, да се изразявам на български, докато живея в свят, в който нито чувам българска реч, нито някой се интересува, че аз имам връзка с друга реч и държа да я запазя на всяка цена. (С това се опитвам да напиша нещо по въпроса на Веселина за това какво отваря в нас сегашният истински разказ, който пишем за онова време).

Връщам се на ужасяващата тема за проклятието. Не знам как може да се разбере дали на Георги Димитров му е харесало да лежи там в мавзолея балсамиран или не. А над него, на трибуната, да застават поколения управляващи, тези, които именно са се възползвали от неговото балсамиране и създадения образ за учителя-вожд. Но,така и така, и мавзолеят, и Георги Димитров, и тогавашните управници, разбирани като главни действащи лица на събитията в онова време, всички те създават имиджа на власт, която не се е поколебала да си играе с живота на хората и животът на другите.

И къде е проклятието? Весе е права, че трябва да се търси идващо от миналото. Но кое нещо е проклятие и кое не? Как се разпознават? Склонна съм да мисля, че когато едно нещо тръгне като едно изначално зло и остава такова, защото се идентифицира с разрушителната сила в потенция, тогава взима формата на проклятие за настоящето и остава такова и за бъдещето. А тези които са станали жертви на тази подтискаща власт, се освобождават от проклятието като го хванато за рогата, изнесат на светлина и го оставят на припек за да се опече, за да слънчаса и да изчерпи енергията си. Така се освобождава от ролята си на “зло/проклятие“. Но вижте, същото става и с едни батериите оставени продължително време на слънце - скапват се и вече не могат да функционират.

Поздрав за Истинския Сократ, който сигурно е на някой не така далечен паралел от мене. Поздрав и за Кастор, който може би е историк или археолог(?!). Роси поне знам със сигурност, че е историк. Та поздрав за всички.
http://www.youtube.com/watch?v=U1b2cmvDSYw&feature=related
Тема № - 34 Коментар № - 3774 Aneta de la Mar - 2011-01-09 03:05:17
С какво отваряме нашия човешки свят?
(Отговор на въпроса на Веселина)

Ние сме едно малко царство, Весе, в което живеем заедно тук във форума. И аз се радвам на тази връзка. Аз вече признах, че форумът на проф. Богданов е моя начин да чувствам света по-хубав и по-близък до мен. Радвам се, че не се разпръснахме и това място не се разруши. Всички се съмнявахме, че ще продължим да се ровим в човешката сложност. Това е изключителното на форума. Толкова време сме заедно. Близо сме, когато сме далеч. Може да пишем, а може понякога само да четем. Текстовете на другите могат да са мехлем за раните ни. Малко сме, но имаме отношение. Все едно един на друг пишем писма. Вчера се натъкнах на следните думи на проф. Богдан Богданов в коментар от 2009-03-25 10:21:51:
"Това исках - да разговаряме по съзидателно добавящ и разширяващ смислите начин. Колкото и на пръв поглед да е неправомерно да се занимаваме не с проблемите на страната, в която живеем, а с подобни разговори, убеден съм, че постигаме нещо, което не става или става частично на практическото обществено поприще – влизаме в зони на общо мислене. Няма как някои от тях да не прераснат и в зони на ефективно действие."
Дано да успеем, защото човешкото същество е много сложно. Най-доброто разбиране на което сме способни е включването на нашата сложност в системата на общото мислене. Това може да промени отчаянието, което лъха в днешните коментарина Мария и Кастор, които са още нови сред нас. Добро утро!

Малко приятна музика за всички!

http://www.vbox7.com/play:55a3df77
Тема № - 34 Коментар № - 3773 Истинският Сократ - 2011-01-09 00:11:04
Три неща искам да кажа набързо - според мен има някакъв начин за решаване на проклятието, както и някаква полза от проклятието - при древните гърци. При нас, много ясно, няма полза нито от проклятия, нито от прорицания. Но аз говоря за проклятието като нещо не толкова черно, колкото го мислим днес, а по-скоро като капан за разбиране. Ако не спреш в проклятието като пред стена, дори да си на смъртната клада или да ти остават последни шест години живот, например, ако разбереш това, което не се разбира, това, което миналото не е разбрало и което тогава е било сгрешено – оцеляваш и придвижваш - и значи си във времето. Иначе – не. Та от тази положителна гледна точка ме интересува проклятието – като надхвърляне. Но по-скоро в старогръцката литература... и на тази основа да градим останалото.

Второ - спомних си още нещо по повод на Георги Димитров - като малки се събирахме да викаме духове и викахме духа на Георги Димитров и духа на Ленин – и понякога - духа на Дама Пика. Не зная предните поколения дали са го правили. Но сега като си мисля какво означава това – установявам, че за нас Георги Димитров и Ленин (ако не броя Дама Пика), подсъзнателно или не, са били двамата най-страшни и най-мъртви хора в света – иначе защо точно техните духове да викаме.

Трето - най-страшната църква, убита от комунизма, която съм виждала е Исаковският събор в Петербург - през 1889 г. - прекрасна църква... и вътре нямаше нищо, подът мръсен, а стенописите, олтарът и всичко е оградено с мантинели - все едно в голямата истинска църква комунизмът беше оградил свое бездуховно пространство, приличащо на паркинг - или по-скоро обратното - голямата истинска църква беше минала отвъд комунизма.

Днес като прочетох коментара на професор Попова (Мария), извън контекста на филма "Животът на другите", който не съм гледала, но го изтеглих и ще го гледам - много ми хареса онази реплика:

“Хайде, разкажете ни сега, какво сте правили последния месец, с кого сте се срещали, за какво сте говорили”.

Изведнъж усетих цялото онова хубаво, което се прави от нас, а не от идеологиите. Мога да разкажа за последния месец! Срещала съм се с много интересни хора и сме си говорили за много интересни неща! Прозвуча ми като един истински въпрос... И всъщност човек също може да бъде като онази църква с мантинелите – разделена на бездуховно и божествено. Спряла ли е да бъде тя църква някога? А какво остава живият човек да спре така?

Никой не каза с какво отваря сегашния истински разказ на живота си? От какво се чувствате... все едно... че ви растат криле?

“В човешкия живот нито един ден не си прилича с другия”... - казва Солон, Касторе. Но той едва ли е могъл да ни срещне през 1979 г. А Крез как го е срещнал? Човек е една щастлива случайност.
Тема № - 34 Коментар № - 3766 vesselina vassileva - 2011-01-08 19:46:53
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115877

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128117

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20129

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32714

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134317

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94250

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29064

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17762

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180841

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60763

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA