НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

Брат ми беше трогателен в желанието си да ме научи да чета преди да съм тръгнала на училище. И, разбира се, ми купуваше всички томове с приказки, които пристигаха в единствената книжарница на малкия ни град. Един ден получих “Приказките на Шехеразада”. Помня съвсем ясно лъскавата корица в тюркоазено синьо, странния шрифт на заглавието, изписаните очи и дългите коси на Шехеразада, мънистата, перлите и рубините по нея, както и цветовете на дрехите в розово, люляково, тревистозелено, червено и златно.

“Някога в Индия царувал цар Шахриар, прочут със своята жестокост. Всеки ден той довеждал в палата си нова жена и на следната утрин я убивал.” – прочетох тогава на първа страница.

“Кана хунака фий кадийми-з-заман/ уа салифи-л-асри уа-л-ауан/ маликун мин мулуки бани сасан/ биджазаири-л-хинд уа-с-син.../ Уа кана ляху уаладан/” – прочетох много години след това на един разлят, напевен и съвършено различен език.

Тогава трупах приказките на дървена лавица в старата ни библиотека – в единия й край разбърквах и подреждах тъгите, безсилията и нежностите на Андерсен, вълшебствата и коварствата на Грим, поуките на Перо, в другия – носталгиите, съзерцанията и разточителствата на Шехеразада, пропити с мирис на мускус, жасмин и кафе с кардамон. Много по-късно, когато започнах да чета историите от “Хиляда и една нощ” в арабския им оригинал, си спомних за начина, по който бях разделила приказките от моето детство върху лавицата. Едните ми изглеждаха черно-бели, другите – ярки и цветни. Геометриите на едните чертаеха прави линии, геометриите на другите следваха сложните плетеници на кръглите форми. Едните ми се струваха вкопчени в алегории и метафори, другите – изпълнени с разточителни и замайващи буквализми.

Несъмнено приказките на Шехеразада от моето детство показваха Ориента, старателно криейки тялото с неговите цъфтежи, съзерцания, болки, копнежи, пропадания и издигания. Докато Шахразад от студентските ми години вече създаваше особен свят на тялото, населен с красиви, изкусителни и цъфтящи като природата и градините млади тела. Така за мен се появи един друг Ориент, потънал в наслади и блаженства. В него Шахразад разказваше нощ след нощ и правеше телата в историите силно забележими.

Струва ми се, така усетих първата различителна линия, от една страна, между европейските и арабските приказки на “Хиляда и една нощ”, и, от друга, между приказките на Шехеразада и Шахразад. Вече като арабист, когато се занимавах с изследване на приказките, се запитах кое поражда това различие. И ми се стори някак естествено да потърся разбиране за образа на тялото в историите от “Хиляда и една нощ” в по-общия контекст на арабската култура. Стъпвайки върху него, различавам три типа тела в сборника “Хиляда и една нощ”. Първо, копнежните тела, свързани с мечтата за рая, която заема изключително място в системата на изобразителните идеи на арабските приказки. Около нея гравитират и сцените, разиграни на фона на трайни елементи с райски произход – блаженствата, телесните наслади, виното, изобилието. Второ, цъфтящите тела, чийто образ препраща към цъфтящите градини. И трето, страдащите тела, свързани с традициите на мъченическата и чувствената любов в арабската култура.


1. Копнежното тяло

... а тя била неземно красива, сякаш от бели перли изваяна, с тяло с аромат на мускус, с устни като корали, със слюнка, сладка като вино, с кожа, мека като каймак, с ръце, блестящи като ахати, с длани като тъмно сребро, с гърди като от слонова кост, с бедра като бисерни стълбове...

Натрапчивото присъствие на телата в приказките на Шахразад до голяма степен е свързано с мечтата и копнежите по рая, както и с идеята за възможното му пренасяне на земята. Мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието и вечната младост, “Градините на вечността”, където праведниците ще пребивават “вечно и завинаги”; заедно с това е пространство на разкоша и богатството, на изобилието от дървета, цветя, плодове и сенки, храни и удоволствия, на изобилието от течащи води – “Градините, сред които реки текат” – реки от вода, която не застоява, реки от мляко с непроменлив вкус, реки от вино, от което не боли глава, и реки пречистен мед, събрал всякакви плодове. Най-сетне, и пространство на духовни наслади, или “Градините на блаженството”, където праведниците изпитват копнежа и несравнимото с нищо удоволствие да съзерцават Бога, и пространство на телесните наслади и най-вече – на сексуалните удоволствия.

Тези места, пренесени почти буквално в приказките на Шахразад, поместват мечтата за рая в нейната двойственост – раят е проектиран в миналото и назад, като сладостен копнеж за завръщане, доколкото градините са и предпочитаните пространства на греха. Същевременно е насочен към бъдещето и може да бъде разпознат безпогрешно в описанията на приказните градини с техните живителни води и цъфтяща природа. При изображенията на телесните фигури обаче приказките се отказват от тази двойна проекция и разполагат рая само пред нас. Това прави телата, населяващи райските места, повече копнежни, отколкото носталгични.

Сред персонажите в мюсюлманския рай изпъкват юношите и красивите девици, наречени хурии. В Корана хуриите са изобразени като благоуханни, чудни красавици, облечени в копринени дрехи. Те са “… прекрасни жени, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин” (55:70, 74), “сякаш са рубини и корали” (55:58), “хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери” (56:22, 23). Според мюсюлманската традиция хуриите са изящни създания от шафран, мускус, амбра и камфор, техните ложета са от червен хиацинт, инкрустирани с рубини и други скъпоценни камъни. Хуриите не спят, не отделят секрети, не забременяват и се свързват най-вече със сексуалните удоволствия като част от наградата на праведните земни мъже, попаднали в рая. Изображенията на юношите в Корана са по-пестеливи – споменава се, че те са “вечно млади” (56:17, 76:19) и прислужват на обитателите в рая, поднасяйки им бокали и чаши с вино.

Именно тези образи според мен са проектирани върху копнежните тела на персонажите в приказките от “Хиляда и една нощ”. Предпочитаните за описание герои тук задължително са жени и мъже в “цъфтяща младост”, често във възрастта за женене, или прелестни юноши и девойки с “невиждана, неземна красота”. Свързана с идеала за рай, тази младежка красота се обрисува символно, контрастно и стереотипно: “... бузите й са румени като искрящо вино, устните й – като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино … нежният й корем е като изваяни гънки египетски плат, бедрата й блестят като бисерни стълбове...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”); или: “Той водеше за ръка момче, изваяно в калъпа на съвършената красота, облечено в прекрасни дрехи. Приличаше на разцъфтяла клонка, която с хубостта си може да омагьоса всеки”. (“Приказка за хамалина”)

Приказките или изобщо не виждат телата на старостта (описанията на старци и старици са рядкост), или ги разпознават безусловно като фигури на грозното: “Един ден при мен влезе старица – потна, сополива, с проскубани вежди, изпъкнали очи, изпочупени зъби, петнисто лице, помътен поглед, краставо тяло…” (“Приказка за хамалина”) В приказката за Мааруф Обущаря отказът от старостта е заявен още по-категорично. Фатима, лошата жена на героя, е приета от него по милост, но за нея няма място в новия райски живот, който Мааруф води: “Мааруф започнал да се люби с красиви млади робини, не мислел за жена си Фатима, защото вече била побеляла старица, с грозно лице, мътни очи, с бузи с черни петна нашарени, също като петниста змия”.

Освен красотата и младостта, приказните герои заимстват от обитателите на рая също и озарения им лик (Свещения Коран, с. 155). Метафоричните обвързаности между небесните светила и телата на героите са определящи в обособяването им от тълпата. Лицата им светят, блестят, сияят, греят, озаряват мрака, заслепяват с блясъка си: Хасан е като лъч светлина, Ясмин е красива като месечина, показваща се иззад облаците, Шамса свети по-силно от слънцето и дори дворецът на Зубайда е озарен от блясъка на лицето й, Камар аз-Заман грее като ясен месец и т. н.


2. Цъфтящото тяло

... с тяло като разцъфтяла клонка, с коси като гроздове дъжд, с чело като цвете, с бузи, благоуханни като палмово масло, с устни като разлистени цветчета нар, в които се събира мед, с гърди като росни пъпки, със зърна като зърната на нар... Аллах! Езикът е безсилен да я опише с думи!...

Подобни прииждащи изображения на телесността, които подчертават синонимната обвързаност между тялото и цъфтящите градини, се срещат предимно в любовните и вълшебни приказки, доминирани от описания на жени. Те обикновено са центърът, около който се удържат мъжките страсти и копнежи. Описанията на цъфтящите женски тела обаче никога не са сами по себе си, самотни и съзерцателни, по-скоро те целенасочено активират механизмите на еротичните и сексуални желания. Това до голяма степен ги извежда от поместването им в приказните модели. Прислонени в образите на хуриите, героините се вписват успешно и в плана на техните функции – в рая те са обвързани предимно с телесните наслади.

Женското тяло в приказките е тялото на цъфтящата младост, което събира в себе си изобилието на Градините – бузите са червени малини, благоуханни ябълки, свежи рози, гърдите – росни пъпки или нарове, устните са като плода на нар, като разлистени цветчета нар, шията и челото – разцъфнала клонка или цвете, тялото е стройно като тръстика и върба. Това процъфтяване е тройно посочено – в цъфтящата младост, в цъфтящите градини, в цъфтящите сексуални желания. И ако в европейските приказки сексуалността е забулена в дълбинните пластове на символиката, тук тя е напълно откровена: “Тя разкопчала ризата му, целунала го по шията и устата ... Видяла, че е без шалвари и ръката й се плъзнала по гладкото му тяло. После се пресегнала и напипала онова между краката му. Сърцето й щяло да изскочи, тялото й се разтреперало, защото страстта на жените е по-голяма от тази на мъжете.” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Женското тяло в арабската приказка силно се различава от женското тяло в европейската. Там в повечето случаи то е отсъстващо, недостъпно, несексуално. Тук е присъстващо, достъпно, цъфтящо и еротично: “ – Чуй ме, събуди се! … Виж ме само – аз съм като нарцис, като росна трева. Порадвай се на корема, на пъпа ми!” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Повелителните форми, следващи описанията, могат да бъдат разпознати и като призиви за отваряне и пробуждане на сетивата към любовта и сексуалността. Така жената необичайно се оказва в зоната на действеното. Нейното тяло е едновременно раждащо и пораждащо, едновременно изкушаващо и изкушено. Фигурите на откровената сексуалност, еротиката и любовта са изведени на преден план и закриват традиционния за европейската приказка образ на майката.

Така дори и в случаи, в които основната история прелива в друга и въвлича деца като главни герои в сюжетния център, образите на еротичната женственост продължават да доминират над майчинските. Така е например в “Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”, където двете съпруги на главния герой му раждат две момчета. Тук текстът отстранява идеята за майчинството, като извежда на преден план жената с нейните сексуални желания – всяка от съпругите се влюбва в порасналия син на другата и търси начини да го съблазни и прелъсти. Идеята за проектирането на рая с неговите персонажи върху приказките се оказва работеща и в този случай: мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието, там не се раждат деца и майката като фигура и персонаж е напълно излишна.


3. Страдащото тяло

...Тя го погледнала и погледът й изтръгнал от него хиляди въздишки ...

Телата на Шахразад могат с лекота да извършат резки преходи към телесни фигури с противоположна знаковост, да преминат границата между цъфтежа и повяхването. Преход, при който физическото смаляване на тялото е за сметка на емоционалните му разраствания в тъга, болезнена самота и лудост. Задъханите изображения на красивите тела преминават в тихи картини, описващи пагубните пропадания на тялото. Скърбящи, вехнещи, съхнещи, изнемощели, безсилни, отчаяни, измъчени, тлеещи, самотни, отвърнати от живота, обезумели, всеотдайни в обичта си, страдащи... Такива са умиращите от любов тела в “Хиляда и една нощ”.

Приказките дефинират любовното чувство нееднозначно спрямо арабската концепция за любовта. През Умаядската епоха (661-750 г.) по отношение на нейното разбиране се оформят две основни течения – умаритско и узритско. Първото е наречено така по името на поета Умар ибн Аби Рабиа, известен с това, че ухажвал дори мюсюлманки по време на хадж. То се свързва с леконравието и се разпространява сред потомците на изтъкнати сподвижници на Пророка Мухаммад, т.нар. “златна младеж” в градовете Мека и Медина. Умаритската линия лежи в основата на чувствената любовна лирика, възпяваща телесните наслади дори по време на хаджийските обреди. Второто течение е свързано с арабската концепция за мъченическата любов и идеите на целомъдрената любовна лирика. То получава широко разпространение сред бедуинските племена, живели в пустините на Наджд и ал-Хиджаз. Известно е също и като узритско, по името на племето Бану Узра, т. е. синове на целомъдрието, прочули се с това, че щом се влюбели, умирали от любов. Тази трагична любов водела до изгубване на разума и смърт. Тя се изразявала в доживотна отдаденост на единствената любима и отказ от плътските удоволствия, откъдето идва и думата за всеотдайна любов или любов до смърт – узритска. Основните чувства в нея са тъгата и копнежът по смъртта, а схемата, по която се разгръща, включва: среща между двамата влюбени, раздяла, перипетии, смърт и единение вовеки. Подобна е и схемата на любовните приказки в “Хиляда и една нощ”: среща на влюбените – раздяла – лудост/болест от любов – пътуване в търсене на любимата – преодоляване на препятствия – сватба.

За разлика от европейските приказки, където любовта е подразбираща се от действията на героите, или пък е крайна цел и награда за решаването на трудна задача, в арабските любовта е центърът, около който се движат събития и персонажи, самата тя превръща историите в препълнености от чувства, копнежи и страсти. Това, което сродява влюбените персонажи, е тяхната изключителна, необикновена, невиждана красота. Тя е първата, а много често и единствена причина за пламването на любовта. В приказките на Шахразад обаче узритските и умаритски модели почти никога не се срещат в чист вид, а смесено. Тяхната преплетеност е необходима за отстояване на познатото приказно. А неговите дефиниции зачеркват смъртта на героите, дори и да е от любов. Фолклорът би определил такива истории като сгрешени приказни конструкции. Вероятно по тази причина арабските приказки се отказват от финалната част на узритските схеми. Смъртта в тях е липсващ елемент, но единението вовеки може да бъде мислено като еквивалент на сватбата или единение в полето на телесното.

И в двата случая обаче любовните образи са поместени в границите на традиционните арабски представи за любовта като болест, лудост и безумие. Също както при узритите, любовта в “Хиляда и една нощ” сполетява героите внезапно: “любов сполетяла момъка и той се разболял от безумна страст. Не искал да яде и се залежал на легло...” (“Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат”); “... и щом съзрял Бадиат ал-Джамал, изведнъж паднал в несвяст...” (“Приказка за Сайф ал-Мулук”); “... а Камар аз-Заман думичка не проговарял, залък не хапвал, глътка вода не пийвал и слабеел от любов...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”).

Трансформациите на цъфтящите и копнежни тела в страдащи и умиращи от любов се извършва най-често в етапа на раздялата между двамата влюбени. Именно тогава телата говорят езика на страданието, на тъгата и болката по изгубената любов. Фигурите на самите влюбени не излизат от рамките на арабските литературни представи за мъчениците на любовта. Така Камар аз-Заман прекарва дните си в страдания, а нощите си в мъки, тялото му “тлее изнемощяло”, сърцето му е обвито в “мъка и безумна страст”, той е “сразен от безумна страст”, “пленен от безумна любов”; Ала ад-Дин Абу Шамат гледа царската дъщеря “с мъка и тъга в сърцето”; Сайф ал-Мулук е преследван от “силна тъга и скръб”, той ходи “посърнал, блед, скръбен и печален”; Хасан ал-Басри лежи “с изнемощяло тяло, изтънели кости, с побеляло лице и очи, хлътнали в орбитите от глад и жажда”. Но тук влюбените не изпитват узритския копнеж по смъртта, по-скоро техните страдания и болки търсят реванш в приказния край на историята, където телата се трансформират отново в цъфтящи и изкусителни, изразяващи празника на съзерцателното, блаженственото и любовното, а съблазните и плътските удоволствия отстояват умаритските представи за любовна споделеност и отдаденост: “И техните наслади, техните сладострастия, тяхното щастие, удоволствия и радости бяха толкова наситени, че те позволиха да изтекат седем дни и седем нощи, без да забележат, че времето е избягало и се е сменило, така, сякаш седемте дни бяха като един”. (“Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам”).

Разбира се, подобно групиране и подреждане на телата в “Хиляда и една нощ” в копнежни, цъфтящи и страдащи е твърде условно. Границата между тях винаги е тънка и лесно проходима, доколкото те биха могли да се разглеждат и като различни състояния на едно и също тяло – пораждащо копнежи, но и носещо в себе си дълбокия копнеж (шаук) по рая с неговите градини от перли, рубини и хризолити, с неземно красивите си юноши и девойки, цъфтящо като “Градините, сред които реки текат”, натежало от плодове и аромати, умиращо от любов и отново разцъфтяващо. И ако тук трябва да потърся една-единствена дума, с която да определя приказките на Шахразад и начина, по който те представят света на тялото, то това ще бъде думата изобилие – изобилни потоци от аромати и цветове, ритмични потоци говорене, потоци от думи и сладост, които, изработвайки фигурите на телесното, по свой особен начин апострофират отсъствието на телата, на телесните наслади и удоволствия в европейските приказки.

Забележка: изречението на арабски в уводната част на текста означава: “Някога, в древни времена, царувал в Индия и Китай един цар от рода Сасан. Той имал двама сина...” // Всички използвани цитати от “Свещения Коран” са по превода на Цветан Теофанов (София, 1997) // Цитатите от “Хиляда и една нощ” са в мой превод.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.