БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ДУХОВНОТО

БОГДАН БОГДАНОВ
                   
Темата-проблем, която ме подтикна към “Дървото на живота”, а сега и към този по-линейно устроен текст, е идеята, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Опростявам, като казвам идея. Тя върви заедно с много представи и емоции и се разгръща в голям брой твърдения. Освен това има и варианти. Между тях е авторитетният несветски, че духовното е дар божи или проявление на божието в човека. Но независимо дали е само човешко, божие или божие по рождение, духовното e комплексен феномен. Това личи в идеята за него, в която ясно прозира друга идея - че човешкият свят е устроен йерархично.

Това е обективното основание да ме занимава темата-проблем за духовното.

Такива са повечето теми, които се обсъждат от хуманитарните науки. Хуманитаристите вярват, че проблемите им могат да се решат с научни средства. Но какво е по същество това решаване? Един вид преназоваване, което отстранява проблема с по-съответно предикатно име. Да, но редовите хора не постъпват по-различно от хуманитаристите. Също като тях те отстраняват проблемността с преназоваване, сменяйки проблемното предикатно име с друго по-градивно, обикновено необичаен ценностен аргумент, на който се облягат, за да направят или да постигнат нещо. 

Темата-проблем за духовното е за мен и нещо субективно. Поради лични причини, връзки и нагласи. Първата от тях е, че искам да говоря по-искрено. Не само защото искреността е ценност, а и поради това, че тя отвежда и към по-ценния и по-ефективен според мен тип истинност на повече навързващи се истини. И другото лично основание - не ме задоволява традиционната идея за духовност, стремя се към по-точно нейно изражение, по-приложимо и за разбиране, но и за по-щастливо живеене. И третото лично основание – в научната област, в която се подвизавах, изпаднах в колебание кое от двете е по-достойно: да остана в плена на безбройните факти и професионалната реч на тази област, или да ги загърбя в името на по-точното им разбиране. Избрах второто и се откъснах от лошата привидност на специализираната хуманитарност в името на реториката на по-общото, без което специализираното фалира.

Загубата е ясна. Какво спечелих? Започнах да разбирам Платон, Херодот и Ксенофонт, без да преставам да разбирам и себе си, и съвременната среда, в която живея. Осъзнах, че специализираните научни езици са своеобразен затвор, осигуряващ благото на иначе авторитетна, но симулативна заедност, и че по-доброто хуманитарно говорене е неизбежно опряно на големия жив език. Едва ли щях да стигна до тези изводи без херменевтиката на разбирането в Платоновите диалози, което освен разбиране е и правене на модел за по-смислен живот. Но задачата не беше само в изводите, а и в намирането на реториката на по-общото, обсъждаща някаква тема-проблем по вътрешно лично усвоен начин. Тя сама ме намери при превеждането на “Към себе си” на Марк Аврелий.

Идеята за духовно, която обсъждам, има реторически характер, средство е да убедя и себе си, и тези, които четат тези редове, в нещо необичайно. Тази реторичност се познава по това, че моето духовно има две оценностени страни. Едната смятам за по-неефективна, идентичната на себе си цялостност на някакво идеално, другата за по-добра, съвместващата се в повече цялости правеща и доправяща се цялост, разгръщана в протичане-прехождане. Тази реторична идея обаче се различава от обичайните реторични понятия, които крият, че оценностяват нещо. Тя, първо, не крие това и, второ, саботира простото убеждаване, като признава и друго – че с това духовно се обозначава неединен предмет, съставен или, по-точно казано, каран да бъде съставен от два допълващи се предмета.

Приучен да смятам същността на едно нещо за неговата истина, след като изказах първото, което е нещо прието и не се нуждае от повече обяснение, бързам да повторя по друг начин второто, защото е необичайно. Това второ духовно е компромисна модулност, в която едно цяло участва и развива други цялости. Простият пример за това - дървото, тръгващо от семе, пускащо корени в земята, свързано, но, разбира се, и отделимо от нея, довеждано от земята и въздуха до какви ли не форми и цялости. Между тях и на съвсем видимата на гората.

Освен че спираме кратките си означавания в истините на убедителни предикатни имена, подкрепяме ги и с примери. И аз го направих. Е, примерите погаждат и номера. Отместват погледа към друго и ни повличат към тресавището на дългия текст. 

Но, така или иначе, ако духовното е не един, а два предмета, възможностите са две – за тях да се говори поотделно, или те да се свържат. Кoгато говорим за простото духовно, то също ни се явява по два начина – като ясно едно и като поредица от проявления. Които обаче се покриват с него и го ползват за образец. Платон хипостазира това непроблемно едно и го представя като идеален идентичен на себе си ейдос. Аз по аристотеловски смятам, че той е вътре в нещата, но по съвременен семиотично-прагматистки начин съм убеден, че той не само е, но и се прави в хода на нашите говорения и постъпвания.

В зависимост от ситуацията на говорене-правене, нещата, които имат отношение към идеята-понятие за духовно, са различен брой. Ето моето изброяване. Духовни са вътрешният човешки свят, чувстването, мисленето и разбирането, разгърнатите цялостни идеи за свят в религията и философията, разбиращото представяне в изкуствата, също и заключенията, които се правят в рамките на една наука. Духовни в смисъл на човешки и неприродни са и големите трудни за назоваване цялости на човешката среда и човешкото социално устрояване. Ако сведа изброеното до две положения, духовното е проявено – 1. в прости идеи и принципи, които за разлика от преходната биологическа телесност изглеждат непреходни и стабилно дадени, поради което те се справят с нея, като я отричат и надмогват, и 2. в компромисното справяне с това преходно с комбиниране на повече принципи и идеи в текстове, ритуали, празници и обществени процедури.

Което издава, че освен комплексен феномен, духовното е и комплексна знакова идея. Това е и доброто на знаковото означаване. Тъй като казваното за феномена винаги е по-бедно от феномена, в знаковата идея има опит това несъвпадане да се улови. Как става това? Посредством два или три плана в знаковата идея. В нея непременно има преден план на дума, представа или емоция с по-тясно значение и заден план на по-широко значение. Както не съвпадат или, по-точно казано, полусъвпадат знакът и феноменът, така не съвпадат или полусъвпадат предният и задният план на знака.

Според това семиотично разбиране моето духовно е по-тясно означаващо, което представя друго, свързано с него по-обхватно означавано - човешкото. А то какво е? Може да е изразено в по-малко или повече проявления, но непременно е осъзнавано и назовимо време на промяна. Човешкото, от една страна, може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, може и в речта, и в дейностите си да навързва повече прости неща в един вид динамични разбирания и представяния, модели, за следващи разбирания и представяния.

В какво е разминаването между означаващото духовно и означаваното човешко? В прекия смисъл на думата духовно означава не само просто и ясно, но и нематериално. Да, но в  означеното човешко освен в речи и текстове, т.нар. моделно е проявено и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща. Т.е. чрез означаемото човешко означаващото го духовно придобива и материален вид. Оттук и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява. Което аз правя по странен начин. Първо, казвам, че духовното и човешкото попадат в общ знак, в който означаващото и означаваното не съвпадат. Второ, казвам, че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно по този начин се провежда намесващото се в разбирането правене. По този начин разбирам не просто семиотично, но и прагматистки реалистично. Кое е това правене в случая? Това, че означавайки човешкото с духовно, не само съобщаваме, че искаме цялото човешко да стане духовно, но и го правим с езикови средства. Не мога да спра до там, понеже като прагматист реалист знам, че говоренето и казването не са вън от неговоренето-правене. Това е и дълбинното основание Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но и самия предмет като обект, за който се говори. Аз различавам знака от предмета, който се обозначава с него, но, следвайки разбирането на Пърс, че  означаемото постоянно се върти и подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да се случи.

Да оставим настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака - на духовното, на значението за човешко и на самото човешко, и да се обърнем към формулираната по-горе тяхна съставеност от първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо. Второто според мен има модел в онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време с промени и събития, или, казано с метафора, има свой малък текст. Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя клетките си и добавя друг “текст” към “текста” на клетката. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.н. В това “по-нататък” влизат големите текстове на важния орган на човешкия мозък и текстовете на закачените за мозъка външни човешки органи на предметната среда и човешкото общество.

Идеята на първото духовно е разгърната като теза и във “Федон”, и изобщо в диалозите на Платон. Тази теза е жизнено силна и ние продължаваме да смятаме така – че простото идентично на себе си е по-трайно от сложното неидентично. Именно на тази основа Платон развива своята идея за безсмъртната душа и безсмъртните образци-идеи. Разбира се, днес не мислим за идеите и принципите онтологично. Смятаме, че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности. Да, но продължаваме да ги смятаме за по-висши и трайни положения, на които трябва да бъдем верни. В жизнено-морален план духовното е именно това – вярване и радикално отстояване на принципи. Един такъв радикално настроен норвежец причини наскоро смъртта на повече от 70 души.

Но да оставим този осъдителен радикализъм и да обърнем внимание на радикалностите на всяко редово говорене, към които сме причастни. Принципите и чистите идеи са непременно налице в началото и края на всяко по-разгърнато твърдене на нещо. Ситуации с начало и край, нашите мисления, говорения и правения започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след което то се проблематизира и усложнява, за да премине накрая в друго просто и непроблемно, обикновено приличащо, но и различаващо се от началното. От което се разбира, че случващото се в средата усложняване способства за тази промяна.

Този свръхмодел на организирано или структурирано време - е по-наблюдаем в речта, особено в записаната реч. Но той е налице и в протичанията във вътрешния мисловен и емоционален свят, и в човешките дейности. Така или иначе, това е вторият начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее. Той познава тази среда, като я моделира по определен начин. Което също спира времето и промяната, но като ги запечатва в протичането на преносим и приложим и в друго време модел за такова протичане. Това запечатване може да е само паметно, може да се повтори в устен разказ, може да се запише, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота”, може да бъде “текстът” на случващото се в моето или с моето тяло или “текстът” на случващото се в световната икономика и Вселената.

Разбира се, формулираното по-горе е средното по-добро положение, в което т.нар. духовно или човешко е проявено като по-цялостна ситуация на свързано в едно първо на просто разбиране на принципи, в друго второ на тяхното преплитане и в трето подобно на първото. Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава към второто. Изповядването на принципи може да преминава във второто на радикални действия, което като че ли повтаря първото. Възможно е и друго - структурирането на време да се съчетава или да се прави косвено само с репрезентации и така да се изразява и внушава сложно устроена представа-емоция, от която да следва действие или бездействие.

Тези варианти откриват погледа към голям брой асиметрии. Асиметрията е налице и в представения по-горе среден случай на по-добро протичане. Съвсем ясно асиметрично е отношението между по-простото на принципите и тяхното свързване в динамичен модел за организирано време-реалност. Принципите сами по себе си са нещо чисто идентично на себе си, идеална ситуация на ред. Свързани един с друг, те влизат в сложното на знака, смесват се, водят до други назовавания, а и до събития, с които се представя време-реалност. Което води до влизане в отношение на допълване или конфликт на два типа разбиране. Във втория не само се разбира, но и се представя.

Освен това, понеже се моделира, не само се разбира и представя, но и се прави - веднъж с моделирането на време-реалност в самата реч, а втори път с насочването към действие. Това действие произтича от самата речева ситуация, в която отначало се разбира повърхностно и просто, за да се разбере след това по-сложно. Което е действие и което всъщност се прави не толкова за да се разбере, колкото, за да се построи модел за време-реалност с оглед на ползването му за да може ползващият го да си осигури по-трайно съществуване. Така се влиза в нова асиметрия - между разбиране и съществуване.

Ето как в това мое говорене изникват идеите за симетрия и асиметрия. Започвам да твърдя, че има симетрия между биологическото устрояване на равнището на клетката, на органа, организма и т.нар. втора духовност и че за да се разбере по-точно човешкото съществуване, то трябва да се представи не като разнобой с това биологическо, а като особена форма на временно съгласуващи се асиметрии, какъвто изглежда е и принципът на цялото земно биологическо съществуване. Духовното и изобщо човешкото според мен са особени асиметрични опити за такова пререждане на земното биологическо, които едновременно му приличат и се различават от него. Оттук и относително подходящият термин-идея асиметрия.

В нашите ситуации на казване, мислене и правене на нещо спираме в името на непроблемна истина. Аз не искам да постъпя по този симетричен начин с изстъпилия термин-идея асиметрия. Затова казвам, че е относително подходящ, въпреки че и той ме вкарва във временна безпроблемност. Което казах и в предишния текст – за да се изкажем по някакъв въпрос-тема-проблем по-гъвкаво, се опираме на пред- или след-знанията на твърди истини. Такава истина дебне и в предикатното име асиметрия. Аз обаче ще го превърна в субект, т.е. в сюжет за разглеждане. Което, разбира се, означава, че разглеждайки го по този начин, ще попадна на истината или, по-точно казано, на предистината на друго предикатно име в момента, в който се уморя или реша да постъпя практически. Виждате, че и това форумно говорене е протичане, което в един момент завършва. В него се оформи нов мотив, който ще се подеме като тема-проблем в следващо протичане.

Текстовете, които ни занимават, и животът ни е ред от ситуации. Истините-смисли, които се пораждат, и в едното, и в другото са ситуативни положения. Те са с по-висока стойност, когато са навързани в модела на протичаща реалност. Което не намалява особено нуждата от статични истини, важащи винаги и за всичко, но, разбира се, вкарващи и в капаните на измамни кратки текстове. Постоянно се люлеем между едното и другото. Това казах в резюме. Дано да е относително валидно и да не съм го казал, за да повярвате в него и така да му придадете валидността, която няма. 


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Току-що погълнах, в бавни и сладостни глътки, пресветлото явяване на проф. Искро Косев. Тук вече нямаме само прецизната красота на мисловна хирургия. Без свян да бъда помислен отново (не без налични основания) като твърде емоционален и нецялостен в улавянията си форумник, ще кажа: Ставаме свидетели на сплавяване на един ясен и претопяващ текст в друг, пределен и мощен текст, за да стане видим ефектът на ДУХОВНА ДЕМИУРГИЯ.

Често ви натрапвах, и то несръчно, тихото си и, за много дълго време безсловесно, очакване на повече знаци за духовен оптимизъм в начина, по който живеем, или по-скоро, по който на мен ми се наложи да влизам от ден в ден. Знак, какъвто ми дари тази вечер проф. Косев, е знаменателен. Подкрепям безрезервно извисения му глас за прекодиране на натрупаната „база данни”, особено в условията на познатата и очевидна самобитност на българското живеене и движение - вътре, и през сложната разширяемост на днешния световен социум, за прилагане на „разбираем социално-интелектуален език и в работещи психо-социални техники и технологии”.

С дълбоко уважение и към двамата професори, даряващи ни с творческата си дързост и искрена откритост!
Тема № - 47 Коментар № - 5172 DeKarabah - 2011-08-19 21:22:45
Имам намерение в своя коментар да споделя мисли само и главно върху „АЗБУКАТА НА ПСИХИЧЕСКОТО ДУХОВНО”.

Научното есе на проф.Богданов „За духовното” е мисловно предизвикателство, към самия него и към всички нас. То не е завършен, а многопосочен текст-загадка. В искреното си и неравноделно споделяне, този роден метатеоретик, превръща собствените си духовни проекции, в ПРОЕКТИВЕН ТЕСТ. От друга страна есето е някак си и ФИЛОСОФСКИ ПРЕДИКТИВНО – като трудно определим МЕТАТЕКСТ. Едва ли това е неговата цялостна концептология за духовното. В присъщия му всеобемащ смисъл. В смисъла както на ПСИХИЧНО ДУХОВНОТО, така и на КУЛТУРОЛОГИЧНО ДУХОВНОТО, или на ТЕОЛОГИЧНО БОЖЕСТВЕНОТО. Сиреч, във и за трите негови, на духовното, условно разделени универсума. Или три неизчерпаеми множества ипостази.

Ако някой желае да се докосне или системно да проучи, цялата непреброима многоделност, отнасяща се до универсалната структура на Личностното духовно, или пък да се докосне до „триделната” Богданова персонология, /където научният му подход е дихотомен, с взаимодопълване и взаимопреливане между Дискурсивно-понятийната, от една страна и Наративно- художествената парадигми, от друга – и където самият той се определя като „екзистенциален структуралист”/; или да се поразходи из текстовите дебри на впечетляващата му културология, за древната и днешна духовно-социална Европа, /където той си е наистина и културален и социален антрополог/; или да се взре в неговия преводачески, преподавателски и лидерско-управленски праксис, където пък той е и първомайстор и духовен строител, не само на НБУ, но и във национално-българския и европейския ни културен хоризонт – на този любознателен търсач на духовни приключения, ще му се наложи да се запознае, поне с четири-пет негови монографии и един-два сборника, и няколко основополагащи студии, отделни интервюта /вкл.и от 2010 и от 2011г./. За човешкото духовно, авторът на обсъждания заглавен текст, посвещава свои размишления в почти всички свои участия в собствения, станал и наш форум и семинар.

Едва ли последното му научно есе претендира за крайно обобщение. То не приключва, а вече и отключи сегашни трудни и бъдещи още по-трудни, но и увлекателни колегиални разговори.

Обсъжданото есе вече постига и своите проективно-предизвикващи ни цели. И всички форумци /тук бих с вълнение изредил десетина имена, с конкретни позовавания/, наново имат своите респектиращи рефлексии.

Без ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯ ДИСКУРС , обаче /който аз ще се опитам да обособя с отделни мои виждания, някои от тях и хипотетични, и оспорими/, е невъзможно проникването в симетрично-асиметричните измерения на ДУХОВНОТО – било като: ПСИХИКА /главно личностова/, или като КУЛТУРА /духовна и материална/; или като свърхестествена БОЖЕСТВЕНОСТ. Този универсален, моно и интернаучен психоподход е легитимиран в стотина психологически дисциплини, вкл. невро-психологични и социо-психологични, психо-семиотични и психо-структуралистки комплексни парадигми. Този дискурс, именно психологическият, за някои хуманитари, особено силно за самия мен - е СИСТЕМООРГАНИЗИРАЩ за цялото човекознание. Сочи се и за т.нар. обединител на хуманитаристиката. Защото включва имплицитно в себе си емпирично-математизирани, теоретични и приложни познания за: еволюционно- историческата генеология на духовното; през езиково-семиотичната му когнитивистка топология; до екстериорната културологична и религиозна социалност на духовното, включваща и психологията на художествените му словесни, цветови и тонални реализации, архетити и артефакти пр., и пр./. Не случайно, цялото научно творчество на проф. Богданов е пронизано от неговия интегрално обновяван, едновременно динамично протичащ, макар и статично триделен и дихотомен психологизъм. В самия НБУ психологическото обучение е изведено на високо ниво. За което заслугата е и на колегите психолози. /А в СУ психологията се оказа най-предпочитана специалност, за кандидат-студентите от тази 2011 година/.

ДРУГ Е ВЪПРОСЪТ, че ние професионалните психолози, и особено, българските психолози, а може би и психолозите от други страни, независимо и въпреки все новите и нови възхитителни научни психологически открития, в изследване на „Психичното духовно” – създаваме често една небалансирана ПСИХОЛОГИЯ, която в значима степен е ТРЕВОЖНО ОТКЪСНАТА , от сложната жизнена актуалност. Откъсната често и от трите големи групи науки, на: природно биологичните и неврологични; на хуманитарните; и на социалните науки. Без подобна интегралност е немислимо, по-дълбоко психологическо проникване и в предикторите /интеграли и принципи/ на „Психическото духовно”.

Често се оказваме непреднамерено усамотени и самозадоволяващи се, оковани в предимно собствени академични интереси и интересни научни пристрастия. В една раздробена в стотина, официално признати психологически дисциплини. Психологията, от трета страна е вътрешно разединена между своите теоретични, строго емперичните си сфери и психологично-приложната си праксеология /с липстващо проектиране и внедряване на ефективни психосоциални технологии; с каквито имах увлечение да се занимавам; и с все още обеднени консултатино-корективни; семейни и дидактико-възрастови, медицинско-лечебни и други психо-терапевтични практики/. Понякога отделни властващи колеги и колежки са многоречиви и сладкодумни, но не винаги са задълбочено казващи. За всичко това справедливо бие камбаната на обсъжданото научно есе.

Като споделям свои, лично-професионални проблеми на психолог, макар и относително истинни и емоционално позасилени, се опитвам да разкривам и за себе си, търсената от всички нас, психоазбука за и на самото „Личностно духовно”. По този начин то вече е преобразено, дори редуцирано в „ПРОФЕСИОНАЛНО ДУХОВНО”.

Но този труден и увлекателен изследвачески път се препречва от какво ли не. Извън котловинния и Балкански синдром за малоценност. Вкл. преградите са и от универсално-жилавия всечовешки индивидуализъм и себичната компетитивност; които са и едни от мотивиращите сплитове на „Психичното духовно”. /Освен това те са и финансово и кариерно, стимулно подплатени. Знам ярки случаи, когато малки академични общности у нас, изтласкаха „свърх-демократично”, извън свои корпоративни орбити, и изгониха извън страната , силни мозъци и запазиха за себе си административно научната власт и свързания с нея мижав финансов ресурс. Това доведе до известно мозъчно обезкръвяване и на моя Институт по психология на БАН и неговото фактическо закриване./ Израз, естествено, на общата мимикрираща криза в БАН.

От четвърта и пета страна е и преднамереният разрив и ненаситна алчност у всички нас /тук частично включвам и себе си/ – и междупоколенческа ревност между трите възрастови генерации – на младите и начинаещи талантливи психолози /лишени от силен професионално-щатен статус/; на щатно доминиращото войнство на средните поколения, сред които поне една трета са доказано посредствени; и изхвърлените зад борда, вече пенсионирани психолози, психиатри, невролози, психофизиолози и др., при които, поне една трета са все още с продуциращи мозъци. Това са други прибавъчни и разбира се, не така определящи тенденции. Естествено споменатите две третини, на „бездарни и надарени”, никой не е изчислил и те са условнен, но може би и релативно верничък, горчив изказ. Но в тях рефлектира и поколенческия разрив в различни, вкл. и в демократични общества, за което последните седмици имаше и екстремни, за жалост и неприемливо катастрофични изблици.

Настъпва съдбовно време, и то, в близките десетилетия, не само за българите, но и за други цивилизовани народи. Когато натрупаните и новооткривани познания, за интересуващата ни в случая „Психична духовност”, следва да се прекодират от научно-академични термини в разбираем социално-интелектуален език и в работещи психо-социални техники и технологии, някои лечебно-тренингови, други дидактични, трети управленски и пр. Не само, за да се хуманизират и облагородяват неотстъпно, днешните стари, и нови демокрации. Но да се предвиждат бъдещи неизбежни котрадикции. И те да бъдат омекотявани. За подобни трусове, преди мен пишат къде по-проницателни хуманитаристи, сред които, последните дни се нареди и културния антрополог Ивайло Дичев.

Аз рискувам, във вероятен следващ коментар, само да спомена отделни мисли за обособения психологически дискурс на „ЛИЧНОСТНОТО ДУХОВНО”, без да извеждам тези размисли казуално, или да ги обосновавам емпирично и теоретично. Без да търся и техните социално-праксеологични извори и проекции.

Благодаря Ви. Желая здраве, повече радости и летен отдих на всички форумци.
19 август, Копривщица

Тема № - 47 Коментар № - 5170 Искро Косев - 2011-08-19 18:45:29
Здравейте, пак аз, аман,

С внедреното тъкмо навреме, бляскаво с хирургичната си прецизност вникване на Георги в текстовете на проф. Богданов, той ми открива с повече яснота пътечка към устойчивата и, струва ми се, много валидна за модерното, наглед бързо пролитащо време на нашето днешно живеене проблематика за степента и висотата на постиганата от нас духовност.
През цялото протичане на своето вкопчване и витаене из форума аз без никакво съмнение приемам, че попаднах и се намирам сред общност от диалогични, чудновати в своята вдъхновена устойчивост хора. Но винаги изящно меки към другостта и собствено различното в мисленето, което ни спохожда. И ако трябва да се върна, а
трябва / благодаря ти Георти! /, към степента на постигната духовност и търсене на още по-голяма сигурност в духовното, без да „бъдат специално пазени и насърчавани най-вече структурите и институциите, които претендират, че го представляват – църквата и държавното образование и култура”, мисля, убеден съм, че пътят е вътре в споделянията-отворени парадигмни на проф. Богданов.
Със своите неподредени, но искрени в нагласата за търсене на възможни отговори,
често стигащи до смехотворност участия, и аз, усещам го интуитивно, се стремя към
някакво такова надделяване на отдавна схематизиралата се, догматизиралата се представа за търсене, припознаване и заработване на духовното. Проблемът сигурно е по-стар от света. Но аз продължавам да мисля, въпреки напредващата си възраст, повече като несъобразителен поет /или поне стихоплетец и приятел на истински поети/, че надушвам, груба дума, да я заменим с осезавам, силата, необходимостта и красивото свободно право Вие да не спирате придвижването към ПО-ВИСОКОТО. Другото е връщане или удобно равновесие !

И пак поздрав:



www.youtube.com/watch?v=gEsNn4Nk3T0


Тема № - 47 Коментар № - 5164 DeKarabah - 2011-08-19 00:05:18
“Зелено, узряло грозде, стафиди. Всичко се променя, но не в нищо, а в нещо, което го няма в момента.
...
И постоянно да е в ума ти на промяната на колко неща си бил лично свидетел. „Светът е изменение, човешкият живот възглед.“
...
Премахнеш ли мнението, ще премахнеш и думите: „Навредиха ми.“ Премахнеше ли тия думи, ще премахнеш и самото вредене.“
Тема № - 47 Коментар № - 5160 M. A. - 2011-08-18 20:38:54
Здравейте,

Преди няколко дни попитах проф. Богданов защо е трябвало да напише този втори текст. Неуместността на въпроса ми, разглеждан като фраза без конкретен контекст, сега забелязвам, е най-вече в натъртено преизказаната форма на модалния глагол: за онзи, който иска да построи реч, пораждаща действие, “трябвало е”, акцентиращо върху външните обстоятелства, които ни карат да кажем едно или друго, и така осигуряващо ни дистанция спрямо тях, е винаги по-незначително и по-слабо от “трябва”, акцентиращо повече върху собствения стремеж на речта да се превърне у нас и у някой друг в действие. В този смисъл кратко ми отговори и проф. Богданов: защото когато искаш някой да те разбере по-пълно, трябва да повтаряш, променяйки го, това, което казваш.

Попитах така на първо място поради инерцията на вкуса – защото харесвам повече окръглания есеистичен текст “Дървото на живота”, който пряко свързвам и с лични преживявания, от линейния, по аристотеловски аналитично отстранен “За духовното”. Това впечатление със сигурност се дължи и на известна враждебност спрямо думата “духовно”. Реторична и поиздута от медиите дума, в моето усещане за редовия български език тя силно издава двойната публична неистина или, по-сдържано казано, полу-истина, че духовното е застрашено от материалното и техническото и че бидейки застрашено, трябва да бъдат специално пазени и насърчавани най-вече структурите и институциите, които претендират, че го представляват – църквата и държавното образование и култура.

Прочитайки отново “За духовното”, забелязах обаче, първо, че темата за духовното може да бъде убедително извадена от баналното противопоставяне между слабото и застрашено духовно и силното и настъпващо материално. Това е възможно, защото проф. Богданов е видял материалното не като идеално различно и враждебно спрямо духовното, а като негов практически инвариант, като негова инструментална идея и постигнат резултат, който не отговаря напълно на вложения в замисъла идеален, идентичен на себе си принцип. Чрез финото, неполемично преодоляване на тази диалектика текстът е преодолял и крайния песимизъм, с който обикновено се говори за духовното.

Втората, според мен, много голяма ценност на текста: разбирането, развито въз основа на Платоновата диалогична херменевтика, че като могъщ принцип, в някои отношения синонимен и с принципа “човешко”, духовното притежава две страни, два свързани плана, между които няма знак за равенство и статично разделение, а динамика и асиметрия: план на идеалното, на ейдосовото, в който принципът е нещо непроменливо и винаги идентично на себе си, и план на практическото, в който принципът е нещо в ставане – нещо, което се прави и като се прави, се променя.

Това не е изцяло нова идея на проф. Богданов. Тя присъства формулирана на немалко места в текстовете му върху Платоновия диалог, може би най-рано в “За стратегията на философския текст и определимостта на философията. Платоновият Федър”. Новото е, изглежда, че сега, чрез семиотиката на Чарлс Пърс, тя е насочена по-широко от диалогичността на литературния и философския текст към асиметричната диалогичност изобщо на речта, или казано по-просто, към факта, че всяка реч, изказваща с желание за истина твърдение за нещо, винаги има в отговор друга реч или действие, повтарящи казаното с някаква разлика. Която разлика, казва проф. Богданов с прекрасния пример за дървото, участващо в повечето цялости на своята среда, е естествена и светова, защото идва от самия живот, устроен така, че повтаря себе си, изплъзвайки се на идеалното положение, от което се ръководи при всяко пораждане, независимо дали съзнава това или не.

Спирам се още малко на асиметрията между двата пласта на принципа като идеал и като ставане-правене. Обикновено говорим за нея негативно – че нещо не е такова, каквото сме искали да бъде. Ето и аз го направих по свой начин, като казах, че харесвам повече текста “Дървото на живота”, в който по-ясно, поради кръговата му композиция, привиждам идентичния на себе си ред от истини, отколкото неговата реплика “За духовното”, в която провиждам доправянето и променянето. Защо го правим? Проф. Богданов го е казал много ясно в текста си: водени от убеждението си в някакъв принцип, вярваме, докато сме му подвластни, че и ние, и другият, пред когото изказваме този принцип, и ситуацията, в която се намираме заедно, са едномерни и съставляващи една изолирана от други принципи и цялости цялост; и, следователно, изреченото от нас като непроменлива истина, трябва да се осъществи без пречка точно такова, каквото е изречено.

Какво обаче излиза – че дървото, участващо и в цялостта на земята, и в целостта на въздуха, и в целостта на светлината, подвластно по този начин с корените си, със ствола си, с короната си на различни сили – на различни истини, ако в дървото продължим да си представяме човека – някак знае по-добре от нас, че това не е вярно, понеже естествено израства като нещо, във всяка своя част, различно от себе си и по този начин, бидейки различно от себе си, като сходно и свързано с друго извън него самото. В този смисъл вътрешната асиметрия между идеята за дърво и породеното от семето живо дърво се явява и цената за моментната симетрия между дървото и средата, в която то расте. Няма причина за нас да не важи същото.

Красива ли е асиметрията между принципа на нещо и неговото осъществяване? Завършвам с прекрасния текст на Марк Аврелий, който някой вече пусна в дискусията. Той отговаря добре на този въпрос: “Eто и на какво е редно да се обръща внимание: и това, което съпровожда естествено ставащото, и то е белязано от известна прелест и привлекателност. Както примерно при печенето на хляба на някои места се образуват шупли. Та тия шупли, причина за които е невладеенето на пекарството, и те отиват на хляба някак и по особен начин предизвикват апетит. Също и смокините – когато са най-зрели, смачкват се. И при узрелите на дървото маслини самата близост на гниенето добавя на плода своеобразна красота. Ако човек погледне клюмналите надолу класове, бръчката на лъвското чело, пяната, която се стича от устата на глигана, и много други неща, те са далече от красивото, но поради това, че следват естественото, допринасят някак за красотата и имат привлекателност. Тъй че, ако човек притежава по-дълбоко усещане и разбиране за осъществяващото се в целостта на света, за него почти никое измежду тия неща, които стават като следствие, не би било лишено от своеобразно удоволствие” (“Към себе си”, III, 2, пр. Б. Богданов).
Тема № - 47 Коментар № - 5152 ГГ - 2011-08-18 15:14:12
Ще откъртвам от нощите сянката
и суровото светло мълчание,

за да бъдат по-истински дните
всред кобалтовосиния цвят.

Побеждава най-страшната музика
в паметта си със конското цвилене,

на парчета разкъсваща времето
със свистене на гуми и клаксони.

Вдигат някъде тост и за вас.
Нови дни оседлават телата ни.

Гласове, отразени в морето
на отдавна потънали пристани
ни отправят към жадни пустини.


…ОЩЕ стихове на Йордан Захариев. Пращам ги, за да осветя повече от образа на този много странен човек. Осмелих се да твърдя, че донейде съм го видял - какъвто преминаваше по самотната си пътека, през един „град на поети и художници”, през едно време, когато се вземаха отпечатъци от всяка пишеща машинка в съответните бдителни органи. Това, което всъщност ме интересува, е дали и на Вас ви звучи ОРГАНИЧНО това, което Йордан е изписал с попаднала, в споменатите му омаслени ръце, химикалка-еднодневка. Защото папката с машинописния препис, за която Ви говорих, е дело на още по-странната тогавашна, наша, редакционна машинописка Мая. |Невероятна, тогава млада жена, смешновата бунтарка, от която Органите не считаха за престижно да се заинтересоват. Та, именно тя беше предала машинописния облик на стиховете на моя Приятел (вероятно пленена от онзи Син поглед).

П.С.: Не искам, ще го кажа пак, да |Ви губя времето. Но бъдете сигурни. Ние, и тримата от тази история на продължение в по-дълга, Ви обичаме! И още един прибързано избран поздрав от Маркиза.

www.youtube.com/watch?v=yaaUoyccLxs
Тема № - 47 Коментар № - 5136 DeKarabah - 2011-08-16 23:22:12
Въпреки отчайващият отговор на The Tree of Life съм дълбоко благодарен за отговорите, както на него, така и на Морската Ани. Благодарен съм защото не насилваме идеята за лятото и получаваме възможност да продължим да говорим за духовното. Размислите на Ани са пълни с духовност, вдъхват жизненост, упоритост, желание за действие. Думите на The Tree of Life са изпълнени с тъга, но ме карат да мисля. Карат ме да стоя далеч от умората! Каквото и да се случи, винаги остават хора, с които един свят може да бъде отворен и променен! Понякога се страхувам какво да избера, но важното е в избора да не ни води нуждата, а желанието. Както казва Ани "Не заради нуждата имам нужда, желая и създавам приятелства." Създаваме ги поради неща, които не могат да се изказват. За да се опитаме да ги изкажем ние правим дългите текстове, които искат дълго разбиране. Но още по-трудно е, че има случаи, в които дългите текстове, остават вътре в нас. Тогава тяхното разбиране се усложнява в пъти повече. Аз също, като проф. Богданов, не искам да казвам за един или друг човек, че е духовен, а за трети и четвърти, че не е духовен. Всеки носи своята духовност. Но тази духовност се събужда, когато бъде докосната от духовността на другите около нас. Мисля, че това е основната идея на текста на проф. Богдан Богданов, духовното е умението да видим общите неща и да разберем връзките между нас и всичко около нас.

Текстът на проф. Богданов е необятно богат и не трябва да се учудваме, че коментарите са малко. Не е лесно да се коментира подобен текст. Текст, който е свързан със собствено нашето. Текст, който не е обръщане назад, не търси наука, а е вглеждане в собствения живот. Малко са хората, които биха си позволили да заговорят за субективното, дори в един толкова субективен проблем, като духовното. Проф. Богданов го прави по виртуозен начин, като успява да намери обективното, твърдението, което казва, че духовното идва от бога и което е най-прието. Спрямо това обективно се разполага светът на човешкото и субективното с всички възможни желания за общуване и свързване. Как да ги разпознаем и разделим в реалния свят?
Тема № - 47 Коментар № - 5133 Истинският Сократ - 2011-08-15 23:03:57
ИСКАМ ДА ЗНАМ – ВИЖДАЛ ЛИ СИ НЯКОГА ДЪЖДА?


Помните ли отговора на професор Богданов към Стефан в миналата сесия на форума, когато Стефан предположи, че форумното ни говорене е вид прагматичен контекст с конкретна задача и с педагогическа цел, а професор Богданов му каза, че говори съвсем сериозно, а не с педагогическа цел и постави един съвсем не реторичен въпрос: дали осъзнаваме добре и напълно онова, което правим с дългите дългите си текстове?

Този отговор тогава много ми хареса. А и в сегашната сесия постоянно ми се иска да не спирам да питам професор Богданов дали осъзнава какво прави с дългите си дълги текстове... не го питам, но и не спирам да си мисля за него и за други неща, като например – умората, за която отново се заговори – в заглавния текст, но която някак си личи и в дискусията, в превръщането на въпросите в реторични – за разлика от преди, когато дори реторичните въпроси все някой ги приемаше като истински и сериозни и подробно им отговаряше, жив пример – Лелята на Сократ, която винаги отговаряше на реторичните ми въпроси.

Професор Богданов в заглавния текст казва, че когато човек се умори преминава към друга протичаща истина и го казва точно в контекст с форума, само че аз си мисля, че не винаги е така – защото в насочения дискурс, онзи с искреното говорене, онзи, който иска да се отличава от обективния дискурс на специализираните научни речи (онзи от "Любов и разказ", който отпадна бързо, дори от форума) - нещата стоят по друг начин и не е важна обективността, а достигането до онези, на които се говори.

Спомнете си ядосаната фигура на Ролан Барт Fading, която завършва със следните скоби: "(В нито един любовен роман не съм прочел някой от персонажите да е уморен. Трябваше да дочакам Бланшо, за да ми говори някой за умората)". В насочения дискурс е важна свързанността, както, например, е важно за един дълъг текст, ако иска говоренето му да е искрено – да отваря – и разбирането му да е разбиране-правене.

Мислейки за форума сега обаче се питам – а ако един текст е отворен към съществуването, към живия език, към нас – а самият наш свят е затворен към текста – какво се случва. Веднъж в един коментар, в който пак се говореше за умората, професор Богданов каза по отношение на Платон и нас: "В онова време свързването е непременно и с реално отвъд в един странно отворен свят за разлика от нашия тукашен, пълен и реално разнообразен, но всъщност толкова затворен."

Представяте ли си странно отворения свят - точно този, за който става въпрос и в текста на професор Богданов за духовното - отварящ към нови и нови истини, към хората, към общото, към себе си, отварящ субекта и обекта, разбирането, съществуването и всичко. Да, текстът е точно такъв – построен по модела на онзи толкова странно отворен свят, но какво може да се случи с този текст в нашия толкова реално разнообразен, но затворен свят. Според мен - нищо. Нищо не може да се случи. Може просто да си остане един текст. Дори за професор Богданов той може да си остане само един отворен текст, пред вратите на затворения свят.

Не говоря по чувства. Вижте коментарите и въпросите им към текста, особено в началото – все едно текстът е езеро, а ние, изолирани в прозрачни топки без връзка и разтревожени от нещо, което си мислим, че не се дочува от текста до нашия свят, крещим въпросите си: "Колко е силно духовното в нас?", "Ще остане ли нещо след нас?"...

Разбирането и съществуването, Истински Сократе, те стоят в два напълно невъзможни един за друг свята – единият е отворен, но – другият – не е. И не е въпрос на смяна на една с друга протичащи истини - представете си - отворен текст/затворен свят – моделът за реалност остава неизпълним, защото текстът съвпада с текста и прехождането му става невъзможно.

Имаше го това нещо в интонацията на финала на една лекция, която аз много харесвам, но тогава не го разбрах и затова всеки път, когато се връщах към нея – просто не четях финала с истинските му истини. Казваше: “в своето многовековно развитие старогръцката литература се опитва да стане литература в тесния смисъл на думата, но след временен относителен успех в средата на този път, тя по-скоро не успява. Успехът в тази насока предстои в бъдещото европейско литературно развитие и като че ли се осъществява в Новото време – литературата става литература в тесния смисъл на думата, става възможно всеки човек да ползва литературните текстове, без да му посредничи едно или друго човешко множество.”

Предполагам, че много хора са се радвали и се радват на този финал, написан така оптимистично - сякаш специално за тези, които разбират от обективистични дискурси – красив като отмъщение... красива победа: "Най-накрая, точно при нас – текстът ще стане текст! Браво!"

Така или иначе, когато Барт, ядосан на умората започва да говори за любовните романи, той не го прави от някакви чувства, а за да задейства т.нар. насочен дискурс, за който по някакъв начин, говорейки за по-общата реторика, разбирането-правене и искреното говорене, което се противопоставя на обективистичните дискурси - говори и професор Богданов в новия си текст. Когато някой се умори в насочен дискурс – истините не се сменят – а изчезват. Fading е заглъхването на разказа и отдръпването на любовта - краят на насочения дискурс, Fading е фигурата на изчезването и избледняването, на разпръскването и изгубването на гласа, Fading означава, че дори и да извикаш обичаното същество, това, което ще се отзове, подобно на сенките ще бъде само сянка, Fading е умората, а умората е самата безкрайност - онова, което не свършва да свършва, Fading е заминаването и двойното изгубване - веднъж в гласа и втори път в мълчанието:

“Чий ред е да говори сега? И двамата замлъкваме едновременно: претоварване на две празноти.”

Не се ли чувствате така? (реторичен въпрос)

“Ужасявам се от всичко онова, което променя образа. Ужасявам се следователно и от умората на другия: тя е най-жестокият от съперниците-обекти. Как да се боря срещу умората? Виждам добре, че единственото, за което мога да се хвана, е другият да изтръгне, обезсилен, част от тази умора, за да ми я даде. Но какво да правя с пакета умора, оставен пред мен? Какво ще рече този дар? Оставете ме? Приберете ме? Никой не отговаря, защото даденото е тъкмо това, което не отговаря.”

P.S. Карабах, радвам се, че си имал този приятел – това е сигурна гаранция, че светът ти ще бъде винаги отворен и никога няма да се хванеш на въдицата, че един текст е просто текст.

Анетка, дано и текстът на твоята песен не е просто текст, а да е баене – пея с теб и я публикувам още веднъж, този път в едно от нейните прехождания и с превод на български...

http://vbox7.com/play:b367ad84
Тема № - 47 Коментар № - 5130 The Tree of Life - 2011-08-14 22:39:15
Привет, Истинския Сократ! Много е хубаво, че се върна във Форума, макар да няма съмнение, че ти никога не си си тръгвал от него. Веднага се разпознава твоя стил: ето, такива са въпросите на Истинския Сократ - “Кои са трите желания за духовното на всеки един от нас? И какво правим, за да ги сбъднем?“.

Хубавите въпроси не бива да седят без възможни отговори. И разбира се, ако някой ги има, по-добре да ги извади от торбата, отколкото да замълчи и да се скрие в лятната жега на неделния августски ден.

Аз нямам три желания, макар числото три да звучи магическо и сигурно да е много хубаво да имаш три желания. Цял свят може да влезе в това три, толкова различни и все важни неща могат да се съберат в тези три възможности. И разбира се, ако не се изпълни едно желание, нали остават другите две? Така е, но, Истински Сократе, аз нямам от къде да взема три желания по отношение на духовното, защото имам само едно и то ми е достатъчно. Ето кое е то - нека дървото на живота никога да не пресъхва, а аз ще се справя с всичко останало, няма значение какво е то.

А какво може да се направи с едно дърво на живота, когато говориш за едно желание за духовното? Много неща и не толкова много. Например, убедена съм, че е важно да се полива това дърво, макар желанието ми да е точно това, то да не свърши, каквото и да се случи с мене, сиреч, сякаш искам някой друг да се грижи за него. Но ето как желание и желани се срещат в духовното: щом съзнавам екзистенциална нуждата на дървото на живота не мога да не искам неговите корени винаги да са влажни, да има винаги вода за него за да е зелено, с цветове и като му дойде времето да си смени и листата. И ето, ако го поливам с приятели, това е ще бъде твърде добре. Водата на всеки от нас може да свърши в някой момент и ако дойде приятел отдалече или създадем нови приятелства тук сега , разбира се, това ще е добре за дървото на живота. Но да уточня нещо – аз не правя приятелства, защото искам да използвам стомната с вода на другите за мене. Не заради нуждата имам нужда, желая и създавам приятелства. Отдавана знам, че има друго.

Имам приятели заради вятъра, този вятър, който минава по клоните на дърветата и ни докосва, и ни събужда, и ни приспива, и ни погалва, и ни дърпа, и ни отнася нанякъде... Вятърът ме кара да разбирам и да чувствам, че съм жива, но вятърът е различен, когато съм приятели. Защото той обича да се мушка между нас, да свири между няколко силуета изправени като дорийски колони на древен храм застанал край морето. И ето как вятърът не се блъска в мене, когато съм част от едно цяло, когато съм в храма храм с другите до мене. Обратното, когато вятърът идва, той звучи различно, когато минава през нас. Звукът, докосването и присъствието на силата на вятъра прави от приятелството една история.

За Истинския Сократ, който е тука, за Дьо Караба, който обича своя приятел, а ние четем стиховете на Йордан Захариев и искаме „да вървим във обратна посока на залеза“, за тигрите и лъвовете, които стоят под дъжда и ще останат там докато това е нужно, за всички, които пишат тези дни във Форума – Have you ever seen the rain?

http://www.youtube.com/watch?v=TS9_ipu9GKw
Тема № - 47 Коментар № - 5128 Aneta de la Mar - 2011-08-14 12:21:15
Здравейте, Вие надничащите във форума, непоелите към Спирит ъф Бургас и други подобни чудесни места,

Смятах да драсна нещичко в неделното утро. Но вълнуващото (наглед нехерменевтично) отклонение около, аз ще го нарека, духовното приятелство, интересът на (предполагам в своята най-хубава младост) истински Сократ в тази, според мен важна за самопораждането и разгръщането на самата „галактическа сфера” на духовността, посока, ме притегли към клавиатурата. Както и плътният, спокоен в многоопитната си мъдра симетрия и откритост отговор на професор Богданов, както и последвалото разбиране на младия Сократ…Както и - възхитени поздрави за страхотните текстове на The Tree, на Анета и всички!

Това, за което ми се иска да напиша, е по-добре да се направи в тези часове. За мен то е съкровено, много вътрешно, стаявано в минаването ми през живота, в разговорите ми с дълга галерия от хора, някои от тях приятели, четящи, разбиращи, светли и добри. Имаме такива неща, с ченгел да ни ги дърпат, пазим ги единствено за най-самотния пир на душата си. Такъв е поне случаят с моята история. Която ще се надделея и опитам да споделя с вас, приятели. Освен това, аз вече я започнах. С онези стихове за „крясъка на фазани” срещу звездните небеса на вечността. Поетът, за когото искам да наредя тези думи, и с надеждата, че той няма да ми разсърди там някъде, където отдавна отлетя на крилете на мощния си и светъл ангел, се казва Йордан Захариев. Някои от вас може и да са чували, дай бог, чели от съвсем немногото стихове, които той остави на планетата на фазаните. Мисля, че преди години излезе негова /сигурно тъничка/ стихосбирка. Улисан в своето фазаново търчане през храсталаците, тревищата и долчините на житейското, аз не се сдобих с нея… Сега, пред очите на всички ви, дано изкупя малко от вината си.

Преди време споменах как част от младите ми години премина в провинциални редакторски стаички. Точно там един следобед ме намери Йордан. Облечен с до болка познатия за мен снежнобял, доста дебеличък пуловер-поло. В разгара на най-силното крайморско лято. Просто това беше възможно най-официалната му дреха. Този синеок до небесно, як мъжага беше от хората, за които винаги съм си помислял: Добра майка го е гледала, строга, но умна. За такива казваме и – природно възпитан Човек. Силен като лъв, а стеснителен, благ. Та, беше се докарал. Нали, редакция все пак… Носеше тънка папчица, нова, стандартна.

Тук вече трябва да кажа, че ние с него отдавна бяхме приятели. Моя милост, „перспективният” редакторски кадър и той – ремонтният работник от Локомотивното депо в града. И Поет. Когото обаче публикуват в някоя „поетична притурка” веднъж годишно и то, ако успее да поднесе истински, пускащи пара локомотивни стихчета. А той тъкмо това не успяваше да постигне…И досега пред очите ми са невъзможните за измиване от прегорели масла лапи на моя приятел, с бялото поло и с онази Непобедима синева в очите. Рече ми: Вземи тез работи. Няма къде да ги оставя. Ти си приятел и ще ги пазиш. Всичко се случва, знаеш… Запалихме, къде поговорихме, къде помълчахме. За това, че всичко се случва, аз знаех. Бяхме пили заедно, бяхме се били с цигани и вампири. Знаех наизуст почти цялата стихосбирчица, която ми остави, защото в кулминационни моменти /бяха красиви моменти/ в местния клуб на културните дейци, където и двамата имахме някакъв неясен получленски статут, често го кандардисвах да ми изрецитира от своите. Трудно се съгласяваше, ама когато го правеше - силно братя, не в смисъл викане, тихо, забързано някак, но те подкосява… В снежнобелия си пуловер.

Така, сигурно най-хубавите му стихове останаха при мен. Или поне, аз бях дарен от него с честта и съкровището да мога да си ги чета, когато и колкото си искам. Четох, чета ги до днес. И не им се насищам…

Тук ще спра разказването за този духовен мъж. Наверно друг път ще намеря сили да я продължа. Но няма да пропусна как прочитът на тази малка поетична кула от немногословни поетични късове по странен, сигурно херменевтичен начин, ми се явява във все по-висока и щедра в своята дълбока и изящна знаковост. В надвремието и дългите пътища, към които е поел моят Приятел. Сякаш е успял да ремонтира до такава степен и майсторство локомотива на несретния си живот, че накрая да го отлепи от релсите на времето, в което живеехме и да отлети нанякъде с него.

Благословен да е!

Накрая ще се осмеля да добавя и това, че ако съм имал духовни приятелства, с блажена за мен убеденост ще посоча онези мигове, когато вървяхме, говорехме или просто мълчахме с Йордан. И цялото време, болка и извисяване, което той ми дари със споменатата безценна папчица.

И още мъничко от нея.


Да пътуваш в една незавършена нощ
и да виждаш звездата си падаща.
Поразен от духа да отстъпи и Бог.
Да вървиш във обратна посока на залеза.

Керемидена сянка да няма над теб,
да е цялата в теб.
Да си истински.
Тема № - 47 Коментар № - 5124 DeKarabah - 2011-08-14 00:42:13
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115882

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128118

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20130

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32714

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134318

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94254

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29067

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17763

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180844

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60764

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA