| Събитие и емпатия: „Лейди Лазар” на Силвия Плат |
|
 |
|
БИЛЯНА КУРТАШЕВА Всяко говорене за Силвия Плат е по някакъв начин и говорене за смъртта. Всеки неин прочит идва някак отзад напред, откъм знанието за края й, от което не можем да се абстрахираме. Парадоксално, в случая именно смъртта на автора не позволява „смъртта на автора”, а го държи жив и управляващ всяка интерпретация. Но това е така и защото поезията на Плат активно, отнапред пише края, устремява се към него, моделира го, проиграва го, опитва го. Самопричинената й смърт не би въздействала така драстично без драстичните образи и поанти на късните й стихотворения. Темата за събитието – чиято ултимативна форма е смъртта, – е добър повод (1) да препрочетем отново „Лейди Лазар”, едно от най-често цитираните, антологизирани и дискутирани стихотворения на Силвия Плат. Самоубийството, възкресението и Холокоста – три гранични казуса от различен порядък – са проиграни и насложени в текста по начин, който поставя на изпитание самата идея за събитие и го „разпъва” между болезнена емпатия и инсценирана повторимост.
Началото: „Пак...”
В едно свое късно интервю Жак Дерида дава кратък отговор на въпроса що е събитие, отговор, който може да се ползва като приложна дефиниция: „...събитието като непредвидимо. Защото събитие, което предвиждаме, вече се е случило, то не е събитие. Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност. То се състои веднъж, всеки път само веднъж. Следователно събитието е единствено, непредвидимо, тоест без хоризонт. Оттук смъртта е същинско събитие: непредвидима дори когато е предвидена, тя идва и не идва, понеже когато идва непридвидима, тя не се случва вече на никого.” (2) Именно тези апории са във фокуса на стихотворението на Плат от самото му начало:
Пак го извърших,
веднъж на десет години
успявам... (3)
Въвеждайки смъртта, тоест събитието пар екселенс, още първият стих едновременно с това я вади от режима на събитийност, като й вменява повторителност: „Пак...”. Апострофирана е представата за смъртта/събитието като нещо единствено, уникално. Повторението, изброяването, номерирането („Това е Номер Три”, четем по-нататък) е приложено като техника на различни равнища в целия текст. Едно от тях е да напомни – не без мрачна ирония – че „събитие” е не само екзистенциално и философско понятие, а и термин от статистиката. От втората строфа „малката” статистика на личните срещи със смъртта чрез серия от шокиращи образи започва да се наслагва върху голямата, чудовищната статистика на масовата смърт в Холокоста: „кожата ми – светла/ като нацистки абажур...” Лирическият аз, по-точно лирическата аз разказва смъртта/смъртите си, като осцилира между предвидимото и непредвидимото, между дежа вю и потресно неочакваното. Именно самоубийството събира тези крайности. Доколкото е съзнателен акт на аза („пак го извърших”), то е преднамерено, предвидено, и в този смисъл е лишено от извън-редността на събитието. Но самоубийството е и парадоксален жест, в който волевото посягане на себе си преминава в изплъзване от всяка воля, тъй като насреща е смъртта – „непредвидима дори когато е предвидена” (Дерида). Тоест самоубийството е и отвъд субекта и неговите възможни актове и целеполагания. (Впрочем отнасянето между събитие и действие е един от съществените дебати по темата и казусът на самоубийството извежда тази проблематика ад екстремум.)
(Не)прекрачването
И така, „Лейди Лазар” е стихотворение за три самоубийства: Това е Номер Три.
(...) Когато се случи за пръв път, бях десетгодишна.
Обикновена злополука. При втория взех си поука –
Реших да приключа, да не поемам обратния път. Три самоубийства – и три възкресения, в които има своеобразна градация – оцеляване (след злополука), съживяване (с чужда помощ – „наложи се да ме зоват, зоват”) и възкресение, така да се каже, от себе си. Една от мощните скрити иронии на текста е в това, че за смъртта и възкръсването също трябва да се репетира. Впрочем и Библията го прави по свой начин: възкресението на Лазар е прелюдия, подготовка за другото, голямото възкресение – на Христос. Възкресението (на което ще се върнем след малко) е ултимативният религиозен хоризонт на смъртта. За момента обаче нека останем при атеистичната визия на Дерида, според която събитието – и респективно смъртта – е лишено от хоризонт. Вероятно за да избегне всякаква религиозна метафизика, във “FINIS”, един от текстовете му за Края, Дерида избира да говори за „крачка” и за „линия”. След като многократно претегля фразата „Става дума за някаква крачка”, по-нататък заявява: „Преминаването на границите винаги се прави с извършването на някаква крачка – и то крачката, която прекрачва някаква линия. Неделима линия.” (4) В този смисъл лирическата говорителка на Плат е именно героиня в крачка. „Това е Номер Три” (к-в мой – Б.К.), казва тя – това тук и сега. Намираме се в епицентъра на събитието, на края, на самата „линия”. Тази „линия” е и пространствена, и времева. Гласът звучи някъде от или от над нея. В онзи момент, когато единият крак е още тук, а другият – вече там, където и да е това там: „Десният ми крак -/ преспапие”, но за левия текстът мълчи. Този неописуем момент на ръба на живота и смъртта е, в който се помества фрагментарният наратив на „Лейди Лазар”. В него времето и пространството едновременно се свиват („Люлях се затворена/ като черупка от мида”) и се разширяват до безкрай. Като флешбек проблясва миналото (травмите на личната история емпатично поемащи, проиграващи и травмите на колективната история) и бъдещето. Гласът се простира от началното „Пак го извърших” до „От пепелта възкръсвам” във финалната строфа. Умирането в неговата мигновеност и протяжност е във фокуса на текста, прякото разсъждение върху „изкуството да умираш” е в самата му сърцевина: Да умираш
това е изкуство – като всичко останало.
Аз го правя прекрасно. Аз го правя така, че е крайно ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Май имам един вид призвание. В тези афористични редове моментът на трансгресията, на абсолютното осъществяване – на изкуството най-сетне – е и обект на ирония: умирането е изкуство, но изкуство „като всичко останало”. Макар да е „призвание”, изкуството на умирането като всяко друго (по-банално) изкуство изисква практика, упражняване – оттук и повторението, необходимостта от неколкократно изпълнение, проиграна в текста. Самоувереността в тези редове, достигаща до самохвалство и самореклама, се подрива от двусмислието на стиха „Аз го правя така, че е крайно ужасно”(5) . Зад водещия смисъл „правя го така виртуозно, че постигам ужаса максимално убедително”, прозира и възможността да го схванем като „правя го ужасно (зле)”. Мятането между тези две крайности в оценката за себе си е драмата на зрелите години на Плат, на нейния все недотам постигнат успех. Но това е драмата и на изкуството по принцип, когато се изправи пред граничното, болезненото и неизразимото. Балансирането на ръба на сюблимното и баналното, на свръхестественото и всекидневното прозира в лукавия коментар на Силвия Плат при четене на стихотворението по БиБиСи: „Говорителят е жена, която има голямата и ужасна дарба да се преражда. Единственото неудобство е, че първо трябва да умре. Тя е един феникс, свободолюбив дух, каквото щете. Тя е и просто добра, обикновена, много изобретателна жена.” (6)
Третото чудо: (не)събитието
„Лейди Лазар”, както подсказва самото заглавие, е преди всичко стихотворение за възкресението. Тоест в него не само „става дума за една крачка” (по Дерида), а и за друга, обратна крачка, за пресичане на линията в обратната посока. По повод тази „неделима линия” – оставайки твърдо отсам, – Дерида казва още: „Но винаги се предполага и институцията на подобна неделимост. Митницата, полицията, визата или паспорта, идентичността на пътника – всичко това се опира върху тази институция на неделимото.” (7) Да забележим, че тази „неделимост” и тъждественост трябва да бъде удостоверена двойно – както за линията, така и за прекрачващия я. Първо, само „неудобството на умирането”, за което говори Плат, само окончателното прекрачване, сигурната смърт гарантира възможността за възкръсване. Да припомним, дори на Исус му се налага да обяснява на учениците си, че Лазар е мъртъв, а не просто заспал. (8) Второ, прераждане или възкресение има само когато завръщащият се бъде идентифициран като „същия”. Текстът на Плат неколкократно настоява на тази самотъждественост на завърналата се: Дами и господа, Това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости, аз съм същата тази жена.
Картината се усложнява от това, че при Плат (за разлика от Дерида) „митницата” е двойна – на отиване, и на връщане, към смъртта и от смъртта. За тази цел тя прибягва до две коренно различни сцени. На „отиване” институцията на Края е Холокостът, чудовищната алхимия на лагерите на смъртта. Аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато, което се стапя в писък.
Аз вря и горя. За да остане само: Пепел, пепел –
ровите, разръчквате.
Месо, кости, Няма нищо там – Калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба. Тук последният отсамен пазител на „линията” е самият Доктор Смърт („Зо, зо хер Доктор./ Зо, хер Враг.”) А това „ровене и ръзръчкване” после е окончателната проверка, констатацията на смъртта. Обратната крачка, тази на възкресението, на „връщането” от отвъдното, също, оказва се, има своето „неудобство”. Подобно новозаветния текст (Йоан) и у Плат възкресението е представено в цялата му проблематична телесност: „Наложи се да ме зоват, зоват/ и да късат червеите от мен като лепкави перли”. Гниещата плът и преди това „горчивият дъх”, който ще изчезне за ден, напомнят притеснението на евангелската Марта, че тялото на починалия преди четири дни Лазар „смърди”(9) . При обратната крачка от отвъдното полицаи-граничари на „митницата” („институцията на неделимото», за която говори Дерида) е „хрускащата фъстъци тълпа”. В този образ прозират не толкова древните юдеи, които тръгват след Марта и Мария към пещерата-гроб, а съвременните зяпачи от новото „общество на спектакъла”. Завръщането е наречено „театрално”. Разповиването на мъртвешкия саван на завърналата се е ни повече, ни по-малко „големият стриптийз”. Една от строфите предлага визия за възкресението като обратно завъртане на кинолента: Скоро, скоро плътта,
която гробната яма изяде,
пак ще полепне по мен. Възкресението се оказва медиен фарс, зрелищен, режисиран, комерсиализиран („има такса, огромна такса/ за дума, за докосване,/ за капка кръв...”) и не на последно място – повторяем: Завръщане посред бял ден
При същото място, лице, при същия зверски
Весел възглас – „Чудо”... Тук натрупването на „същото/същия” отзвучава не само в смисъла на онази неделимост и тъждественост, за която стана дума по-горе, но и в смисъла на безкрайното превъртане, на екранното повторение. Събитието като уникално съ-преживявене, като среща на битиета, е подменено от повторима медийна, воайорска сензация. Вече няма свидетели, има зрители. Чудото е медиализирано, разомагьосано, изхабено, а оттук е изхабена и възможността за съпреживяването му, за съпреживяването на каквото и да е. Критиката по отношение на новия диктат на зрелището се усилва предвид факта, че пред нас е жена-Лазар. Бихме очаквали, че когато става дума за гранични ситуации като смърт и възкресение, полът няма значение. Но жената, която приживе неизбежно е сексуален обект, особено през окото на медията, остава такъв и в смъртта си: „лицето ми – безизразно, фино/ еврейско бельо”. Плат не само не спестява това, а го преекспонира. Героинята е безлица, сведена до разсъблеченото си тяло. При едно от поредните възкресения, както вече отбелязахме, отгръщането на възкръсналото тяло е наречено „стриптийз”. Но сцената на финалното възкресение преобръща тази позиция на безпомощност и подчиненост. От (сексуален) обект жената се превръща в някакъв свръхсубект: Хер Бог, хер Луцифер,
пазете се,
пазете се. От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв. Сякаш възкръсва валкирия или Медуза-Горгона. Това женско възкресение-възнесение цели не да опрощава, а да завладява и отмъщава. То е отвъд доброто и злото – Бог и Луцифер са еднакво предизвикани и застрашени и предвид това, че са мъже. Така текстът проиграва възможните образи на женствеността (жената като жертва и като отмъстителка) в техните екстремални медийно-митични крайности. Настоящият прочит отваря нови възможности в тлеещия дебат за употребата на Холокоста и образи, свързани с него, у Силвия Плат. Обвинението, накратко, гласи, че тя ги присвоява за целите на едно самопревъзнасяне като жертва, че ги приватизира и превръща в метафора, ползвана за друго.(10) Подобни твърдения обаче не отчитат, че текст като „Лейди Лазар”, както показахме, постига двойна оптика към травмата от Холокоста. Чрез своята героиня разгръща една шокова емпатия, а чрез пласта на повторителното и масовото демонстрира как тази емпатия е непостижима за колективното съзнание в едно време, когато всяко събитие е вече предварително медиализирано, неавтентично. Тук и да има „присвояване” – в отъждествяването на самоубийцата с жертва на газовите камери(11) , то е само в името на последвалото мощно критическо отстраняване: и ужасът, и чудото се оказват рециклиран образ в днешната ситуация. Което именно оголва провала. Провал на изкуството – собственото и изкуството изобщо – да предизвика автентично съпреживяване. Иронията, самоиронията и критическият потенциал на текста до голяма степен идват тъкмо оттам. *** (1) Текстът е четен на международната конференция „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, СУ „Св. Климент Охридски”, 13-14 май 2011.
(2) Жак Дерида, „Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност”, предпоследно интервю пред Жером-Александр Нилсберг, l’Humanité, 28.01.2004 г., прев. от френски Тодорка Минева, цит. по електронната публикация: http://grosnipelikani.net/modules.php?name=Reviews&rop=showcontent&id=16
(3) Тук и по-нататък стихотворението на С. Плат е цитирано по българския превод на Владимир Трендафилов в антологията Пир след тайната вечеря. Съвременни американски поети, София: Народна култура, 1989, 197-200.
(4) Жак Дерида, „FINIS”, Апории. Умиране – очакване на «пределите на истината”, прев. А. Колева, София: Критика и хуманизъм, 1998, 26.
(5) “I do it so it feels like hell.” - Sylvia Plath, “Lady Lazarus”, The Collected Poems. Edited and with an Introduction by Ted Hughes, New York: P.S., 2008, p. 245.
(6) Notes: 1962 - Sylvia Plath, The Collected Poems, 2008, p. 294.
(7) Жак Дерида, “FINIS”, 26.
(8) Йоан, 11: 11-14.
(9) Йоан, 11:39.
(10) Повече за това вж. в: Al Strangeways, “The Boot in the Face”: The Problem of the Holocaust in the Poetry of Sylvia Plath, Contemporary Literature, Vol. 37, No. 3 (Autumn, 1996), p. 376.
(11)Нужно ли е да напомняме, че за Плат това се оказва далеч не само метафора предвид сцената на собствената й смърт с глава, пъхната във фурната на газовата печка. Което допълнително прави текста пророчески спрямо собствения й край и заедно с това препотвърждава емпатията в него, крайното вживяване в чуждата травма. Но изумителното в стихотворението е, че то би останало пророческо и ако самоубийството й през 1963 г. беше останало само опит – все пак е текст за възкресения, колкото и те да са обект на ирония.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Благодаря на всички гласове във форума и на професор Богданов за това, че обобщи разните отсечки на дискусията по един надреден и, като винаги, провокиращ начин. За мен е особено важен параграфът, който в крайна сметка предлага ново дефиниране на „аза”:
„Посягаме на тялото си, за да прекъснем своето “себе си”, разбира се, с известно любопитство дали наистина ще го прекъснем. Правим го, защото е трудно да си представим, че нашите “аз”, с чието съществуване сме толкова свикнали, са среща на две другости, които са само временно наши – на едно тяло, за което знаем малко и в което не ни занимава общото с толкова други тела, и на едно съзнание с вербален връх, почти същото в толкова човешки същества.”
Иначе си запазвам правото на по-различно мнение в някои точки. Ще кажа само, че като човек, пишещ предимно за българска литература, не се виждам в отбора на онези, за които „раят е винаги другаде”, както се казваше в едно тукашно стихотворение. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6020 |
|
Биляна Курташева - 2011-11-29 21:16:36 |
|
|
Здравейте, почтени люде!
Маркиза ви поздравява (с леко понишен от битката с ранна инфлуенца глас).
Така е, след като прояви неблагоразумието да слезе от велосипеда и да се пъхне в градския транспорт. Станалото станало, оправяме се. Пазете се и вие, че успокоителните за гърло отдавна са по-скъпи от пържолите и червеното вино, а и от всеки най-скромен набор от продукти за започналите пост. Бъдете ми здрави!
Иначе, бързам да споделя, без нотките на веселящината си, че дискусията се е надградила (както е модерно да се казва). Самият форум сякаш не се вече опасява „да не се изложи” от малки ненаучни пропадания и възклицателности. Кой повече от маркиза да бъде доволен от този ъпдейт? Постигнат с усилията и отвореността на повечето форумци.
Ще се осмеля и с безкрайно уважение да приветствам последния коментар на професор Богданов, особено финалното: „Редно е да уважаваме и миналото – всички искаме да сме велики автори на собствени текстове, но също и настоящето, което, все още грубовато, се опитва да направи авторството колективно. Нека в нашия форум да допускаме и едното, и другото!”. Не мога обаче да приема изведнъж и с успокоително за самия себе си разбиране съобщеното ни с приветлива тъга от Ваятеля на този форум: „Добре осъзнавам, че моето херменевтическо няма да успее да се предаде и разпространи, защото напомня за други времена и сега неактуални харесвания, а и за моя като че ли старовремски опит. Всички ние сме получили се символизации, към които сме привикнали. Приближаванията са бавни и частични.” Като външен гост и неопитен в научност човек маркизът, с искрена убеденост и достигнатост според уменията си в четене-разбиране, твърди: Професор Богданов, именно „старовремските” талази на Вашето херменевтическо ме изкушиха да нагазя в морето на форума, те вдигнаха и понесоха насам-натам малкия сал на маркизкия сън за многопластови прочитания и (скромни в моя случай) изричания.
Силно се надявам с тази тревожна моя директност да не Ви накърнявам, а ако съм изчел невярно думите Ви, нека си е за моя сметка. Макар уж да понапредвам в по-внимателното разчленяване на смисли.
Бях си наумил и няма да пропусна да приветствам Надежда Искрова за дълбоката и красива поетика – в стиховете й, но и в коментара, с който ни доближава още повече до Силвия Плат!
На Йордан Ефтимов ще кажа, да не се стряска толкова от англицистите (с цялото ми уважение към тях), особено ако не са поети, какъвто той отбога е. Стана ясно, че всяко ново усилие по Плат е ново платно за очите на всички ни!
Накрая ви пействам и едно собствено усилие. Отново по Осип Манделщам.
С благодарност към „недолюбващия” поезия доцент Дмитрий Варзоновцев!
* * *
Майсторице на виновни взори,
с малки рамене под крехък глеч!
Усмирен е нравът мъжки, не говори
разточително удавницата-реч.
Риби скитат, перка проблести червена
и хриле раздути мамят: Хайде ни хвани!
Тях, безмълвните гърла, които стенат,
с полухляба на плътта ги нахрани.
Ний не сме воални златни риби,
но ни свързва обичаят на сестрици:
В топло тяло – ребърца изящно видни
и напразен влажен блясък във зениците.
В маково поле опасно пътят свива…
Аз ли стъпям - яничар безгласен,
толкоз много ли любов у мен излива
полумесецът на тези устни, смътно ясен?..
Не гневи сърце, туркиньо мила:
С теб бих легнал в безизходен мях,
пил бих на гласа ти тъмен силата,
вярата си давил бих във грях.
Ти, Мария, - за крушенци бряг,
Мъртъв ли съм – сън е тоз покой.
Истукан стоя пред твоя праг.
Напусни ме, тръгвай си, постой. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6015 |
|
Dekarabah - 2011-11-29 19:27:20 |
|
|
Благодаря на всички, които не ме нахокаха за преводаческите ми импровизации. Благодаря и на Биляна, че отново насочи вниманието ми към Силвия Плат. Тя, Плат, може би не е любимият ми поет, но при всички случаи е поет, от когото може много да се научи и който дава немалко.
Ама вижте само едно ей толкоз дребно примерче. В стихотворението, което нарекох „Появяване на сцената”, стих 3. При нея е: „I hear her great heart purr.” Аз пробвах с „Нарастващото мъркане на огромното й сърце”. Скороговорката се е изпарила и никакъв Петър никакъв плет не плете.
Едва ли при следващото си прераждане първо ще запиша английска филология, но поне една стихосбирка на Плат ще изгълтам преди да се реша да общувам с момичета. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6011 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-29 09:08:21 |
|
|
Бях се зарекла да не ви безпокоя, защото не съм от най-видните в литературознанието. Но някак, не мога да остана безучастна към казаното за творчеството на Силвия Плат, чиято поезия ми става, благодарение на вас, на вашия форум, все по-скъпа и близка. Според мен, има два вида поети - онези, които митологизират и други, които се превръщат в мит. Това, условно делене, няма общо с качествата на една литература, по-скоро, засяга литературната действителност. Там, където е народната песен, безименното творческо начало, там някъде, застават и малцината поети, които са осъдени, или, на които е съдено да бъдат съизмерими с безименното творчество. Да бъдат мит. Не говоря за легализиране на мита, а за неговата първозданност. За митологизирането на една литература и на една литературна действителност, би могло да се пише дълго, но не това е моята идея. Иска ми се, да доуточня, че за Силвия Плат, може да са каже, че презира славата. Тя е за добро или за лошо, роден поет, от избраните. Тя не владее онази изисканост в изкуството да премълчава. Плат поема риска да бъде себе си. И без остатък премълчава себе си. Дистанцията й към всичко останало е вродена. Нека я наречем дистанция към видимото. Не познавам друг поет, който има така добра памет за всичко, което го засяга. Но и за всичко, което засяга човечеството. Там е необяснимата магия на Силвия Плат. Защото хората, не са само това, което са сами за себе си. Съществена част от тях е и паметта, копнежът по родова принадлежност. Плат минава и тази граница. Силвия Плат умира като японски самурай, като последната династична наследница на един отмиращ век. Векът на двете войни, който заключва пръстена на две хилядолетните ни копнежи и съмнения. Да, избраните презират славата. Но тя им принадлежи. И те й принадлежат, дори с всяка глътка въздух, да вървят срещу нея. Плат плува срещу течението, минава през себе си, живее отвъд. Приживе носи клеймо на непожизненост. Не я интересува, какви семки ще бъдат чоплени, нито, къде и по какво ще хвърляме техните люспи. Драконовите зъби са най-малкото в привидността на поетичното й битие. И нека не прозвучи цинично, но Силвия Плат се държи не като човек, който се лута и иска да бъде спасен. Не като човек, който губи време, защото няма водач. Нека спестим своите съжаления. Тя няма нужда да бъде спасена. Тя е самото спасение. В мига, в който напуска този свят, поезията й вече диша неравноделно и тахикардично своите вечни девет живота. Дали я разбираме или не - това може да е от полза единствено на нас. Тя е от родените водачи и "безобидното празнословие" не е част от нейния вървеж. Но понякога, нещо дребно в стиха й преобразява човек. Непредвидимо. И последиците са много по-внушителни от необузданото й въображение, от могъщите й метафори.
Неспокойството на Силвия Плат (защото ние я идентифицираме с нейната поезия) не преследва идеал, забулен в мъгла от неизвестност. За нея не важи твърдението, че е неуверена в истинността на видяното, чийто очертания се размиват някъде в мислите й. Нейната територия е невидяното. Там, където тя преминава забранени граници и чертае нови. През себе си. Тя вижда перфектно "другостта" в себе си. До степен, да бъде граница отвъд видимото.
Да, "мнозина са звани и малко избрани". Силвия Плат е жив, пълнокръвен мит. Провиден в себе си, жизнеутвърждаващ, пълнокръвен и дишащ. В нея няма показност. Има крещяща самота, която ние, далечните й съвременници, не можем да обозрем и в най-будните ни фантазии. Остава да я четем и препрочитаме внимателно. Защото, преди раждането на мита има една цяла, ненакърнима, но и легитимна митология. Фактологично населена от образи и думи, клинописно врязани в стиха й. Като много старо писмо. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6009 |
|
Надежда Искрова - 2011-11-28 19:03:20 |
|
|
| Благодаря и за превода на Дмитрий. За "Уходи, уйди, еще побудь." |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6007 |
|
Истинският Сократ - 2011-11-27 12:10:22 |
|
|
| Стъпка по стъпка прелестен коментар на проф. Богданов. Който все едно се чете заедно с големите стъпки на есеното самоубиване на жълтия Балтимор. Привлякохме нови хора. Имамме вече във форума истински научни области! Ще продължим да го градим. Да говорим. Това е животът. Вървейки по улиците на казаното от проф. Богданов. Които улици напомнят моя Балтимор. Разсъждавам за това че нещата в нашия свят винаги са свързани и за несъстоятелността на "старовремския опит". Мисля Платон го е казал по прост, но много истински начин. Онова, което остава трбва да е две неща. Приятно и полезно. Благодаря за прекрасните преводи на Йордан! Подбрани по душата на разговора! |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6006 |
|
Истинският Сократ - 2011-11-27 11:53:23 |
|
|
Годините
Силвия Плат
Те влизат като животни от отвъдния
свят на бодливата зеленика, където не са предвиждали
да включват обувките с грайфери, като йоги,
но зеленината, толкова чистата тъмнина
ги вледенява и те са.
Боже, аз не съм като теб
в твоето празно черно,
звездите пробождат всичко, ярки глупави конфети.
Вечността ме отегчава,
никога не съм я желала.
Това, което обичам, е
буталото в движение –
душата ми умира пред него.
И копитата на конете,
как безмилостно бият маслото на въздуха.
И ти, велико застиване –
какво ти е толкова великото!
Тигър ли е тази година, този рев пред вратата?
Не, Христос е,
ужасната
малка божествена искра в него
умираща да лети и с това да се приключи всичко?
Кървавите плодове са каквито са, много кротки.
Не можеш да имаш копитата,
буталата свистят в синя дистанция.
Не виждам друга уместност, освен да се извиня за поредния превод. Особено ако тук е влязъл и случаен посетител англицист. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6005 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-27 10:56:48 |
|
|
«Блатата» на толкова стилистики на престорено единично, което е някакво заедно. Блатата или навиците, което е едно и също. Интересува ме «блатото» на тази стилистика. То е породено от смесвания – между тялото-личност Силвия Плат и нейната поезия, после между «Лейди Лазар» и самата поетеса. Реториката на това смесване – Силвия Плат се е самоубила. Значи самоубийството е темата червена линия на казаното и в поезията на Силвия Плат, и в «Лейди Лазар». Но самоубийството може да се смеси с умирането и смъртта, може да се смеси с холокоста, масово систематично убийство, може да се смеси и с възкръсването (на Лазар), може да се смеси и със събитието.
Самоубийството е действие с ясната цел да не се живее повече. Но какво означава да се живее? Значи да поддържаме едно тяло с обмяна на храни и течности, да бъдем в обмяна с много хора по много начини, означава, бидейки ние, да се разширяваме към среди на човешки групи, да поемаме техните речи и идеологии. Означава да се движим във времето към момента на неживеенето, т.е. на преставането на горните обмени, а и на предполагането на трудните за разбиране бъднини на живеене на всякакви други живеещи, които живеейки, ще се свързват и разделят.
Литературата, литературите като различни форми на смесвания в езика, на различни конструирания на цяло в текст. Пътят на Плат, напъната да се справи с понасянето на собствената единичност, толкова важна в този съвременен свят на усложнено модулно присъствие и правене на нещо, в който тя бързо трябва да е някаква и бързо да престава да бъда такава. Силвия Плат е смесила изразително – смъртта, самоубийството, холокоста и възкръсването. Биляна Курташева е продължила тези смесвания със събитието по Дерида.
От една гледна точка няма разлика между всекидневното сипене на глупости, което разчита на бързото превръщане на предикатите в субекти, и съзнателно изпълненото смесване в прочуто стихотворение като “Лейди Лазар”, утвърдено от поредица харесвания, а и от особения подвиг, че поетесата се е самоубила.
Хората се самоубиват поради много основания, но и поради едно базово смесване, което не е лесно да не се допуска, особено от съвременния човек - на себе си със своето тяло. Тази идентичност се смята за безспорна. Посягаме на тялото си, за да прекъснем своето “себе си”, разбира се, с известно любопитство дали наистина ще го прекъснем. Правим го, защото е трудно да си представим, че нашите “аз”, с чието съществуване сме толкова свикнали, са среща на две другости, които са само временно наши – на едно тяло, за което знаем малко и в което не ни занимава общото с толкова други тела, и на едно съзнание с вербален връх, почти същото в толкова човешки същества.
Та самоубийството следствие от неспособността да си представим, че сме искрите в обмяната между две ненаши, които ни свързват в отделни моменти с голямото ненаше на един едвам-едвам долавян свят. Самоубиващият се, разбира се, и убиващият, който е налице в него, се провалят в разбирането на живеенето като обмяна-смесване-отваряне-затваряне на граници между масивно ненаше и условно наше, отделени едно от друго по време на странния експеримент, наричан живот, правен в името на това изглеждащото наше да усили и разшири съществуването на масивното ненаше.
Неуспялата да се справи с живота на тялото си и с пристроения към него свой живот Силвия Плат е успяла в друго ненейно – в значещото смесване в “Лейди Лазар” на избрани предикати, метафори и образи, свързани в точно това протичане. Но се е провалила в разбирането на едрината, изказана в него. Всички имаме в душите си, значи в животите си тази едрина и всички се опитваме да я изразим. Та Плат е успяла с първото, получил се е знаменит текст, но не и с второто. Иначе не би се самоубила. Защото би разбрала, че то е нещо чуждо и в този смисъл банално, че е един вид дълбоки води, върху които се добавят разпенените вълни на този текст тук и сега.
Та за това общо банално, но протичащо имплицирано, в “Лейди Лазар” не се говори пряко. В което е и работата на поезията – да изказва по непряк начин дълбинното общо, като запечатва и двете в уникалността на този текст тук и сега. Въпросът е защо непозията на коментарите не дръзва да го измъкне и да го изкаже, ами и те го отласкват в говорене на друго. На какво впрочем се казва в него ? Това горе-долу - “ще умра, искам да умра, ще посегна на живота си, но може би ще възкръсна и ще бъда наказан за това, че съм посегнал на чуждото, нека да бъда наказан, но аз смятам, че то не е чуждо и мога да правя с него, каквото реша, макар и да подозирам, че е чуждо и сигурно е чуждо, след като прилича на толкова други немои неща в мен.”
Та работата не е в големите теми на живота и смъртта и изобщо в самите теми, а в тяхното надробяване на подтеми и навързване-смесване, което също като самите нас, големи повторения, които се опитват да бъдат нещо по-оригинално, представлява особено навързване в името на това да стане оригинално значещо структурирано странно като че ли повторимо, но и уникално тук и сега. “Лейди Лазар”, една соната за пиано на Хайдн. В “Лейди Лазар” навързани самоубийството, смъртта и възкръсването, в заглавния текст на Биляна и събитието, и толкова друго. Пораждане на текстове, на значещи протичания-смесвания, годни за употреба. Модели за живот нужни на живи същества, запълващи времената на някакво протичане.
На Биляна Курташева “Лейди Лазар” й е трябвало и поради феминистки интерес и нагласа, а и защото в стила на духовността, както тя се разбира в Софийския университет, доброто, голямото и значителното не са тук, а някъде другаде. Зарадвах се, че в коментарите си коментиращите стигаха до своето и започваха да мислят от себе си и за себе си, дано и поради усилията в този форум, в който постоянно се твърди, че сме тук, че сме именно ние и че по един или друг начин разполагаме с онова, за което говорят и пишат споменатите велики чужденци.
Благодаря на Биляна за нейния заглавен текст и коментарите й, особено за последния. Само едно моля и нея, и бъдещите публикуващи – да пишат текстове специално за този форум. Така че подканям Биляна да го направи, а защо не и за поезията на Силвия Плат. Разбирате какво постигнахме с общи усилия по големите теми литература, поезия и текст – в последните сесии привлякохме колегите от Нова българистика. Лека-полека ще се отворим и към философите, социолозите и антрополозите. Затвърди се участието на Маркиза, на Екатерина и Нинел Кьосева. С нея най-вече споделям, че в търсенето на по-добрия аналитично-рефлексивен език се зачетох в “Човешкото действие” на Лудвиг Мизер и открих в неговата т.нар. праксеология почти всички термини на собствената си платформа.
Да, но търсенето на този по-добър рефлексивен език е трудна работа. Всички поотделно сме запрели в някакъв род казване, което мило ни свързва с навиците на едно или друго всекидневно говорене. Добре осъзнавам, че моето херменевтическо няма да успее да се предаде и разпространи, защото е напомня за други времена и сега неактуални харесвания, а и за моя като че ли старовремски опит. Всички ние сме получили се символизации, към които сме привикнали. Приближаванията са бавни и частични.
Сега ще въведа малка промяна. Знаете, че пиша книга, която дължи много на този форум. Остава да довърша първата глава, да добавя голям текст във втората и да напиша заключение по темата за разликата между античната и съвременната разказаност. Преди време публикувах тук текста “Какво е литература?” Междувременно го промених. Ще го публикувам, можете да сравните по-раншното и сегашното.
Да, но той продължава да не се съобразява с момчешката критика по темата ред, която ми направи Йордан, а и на скритото брожение, че повдигането на подобни въпроси е досадна немодерност. Затова, за да не преча на полуосъзнатия ви напор към съвременно по-добро, ще публикувам и този текст, а и останалите непознати ви текстове от книгата, в друга рубрика тук. Разбира се, ще се обаждам, а и другата рубрика, която ще бъде без форум, ще бъде достъпна за ваши по-големи текстове, които подготвяте за публикуване. Редно е да уважаваме и миналото – всички искаме да сме велики атори на собствени текстове, но също и настоящето, което, все още грубовато, се опитва да направи авторството колективно. Нека в нашия форум да допускаме и едното, и другото! |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6004 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-11-27 10:41:10 |
|
|
Но не мога да не коментирам темата за Холокоста в стихотворението. Дължим го на Биляна. И на Морис, то се знае. И на една дивна феминистка, последователка на френската постмодерна философия – Сюзан Губар.
Морис се закачи за темата, но пренебрегва Силвия Плат. Мисля, че основателно. Защото казва ли ни нещо за Холокоста Плат, освен че е медиализирана реалност?
От друга страна, малко ли е това? В една статия в Yale Journal of Criticism от 2001 г. (статията се нарича „Прозопопеята и англоезичната поезията за Холокоста: Силвия Плат и нейните съвременници”) Губар започва с такива познания по класическата древност, каквито добре знаем от Юлия Кръстева: „Прозопопеята: реторическа фигура, въвеждаща гласовете на въображаемите, отсъстващи мъртъвци.”
Ето един пасаж, в който се развива тезата, че нищо не е по-полезно за съхраняването на Холокоста като истина, която продължава да държи будни, от стихотворения като „Лейди Лазар”:
„Ще удържи ли фигурата на прозопопеята, толкова съблазнителна за поетите от Рандал Джарел и Силвия Плат до Чарлз Симич и Ейдриан Рич, своите функции дълго във времето – когато Холокостът и зверствата му се отдалечат в миналото и когато няма да има вече нито един жив, който да може да предложи свидетелство от първа ръка? Или пък императивите на „пост-паметта” ще превземат отвътре тази реторическата стратегия, която настоява за връщане на непоносимото разкъсващо страдание, с някакъв нов вид отклик, след като Холокостът вече не може да бъде припомнян като личен опит? Ходът на времето, както и наводнението от изображения на катастрофата, огромната пустош от осквернени (погребани живи, изгорени, непогребани, разчленени) тела, които узаконяват персонификациите на прозопопеята, могат да направят така, че стихотворните епитафии да изглеждат претенциозно неадекватни. Подигравателната забележка на Плат – „Аз вря и горя. / За грижите ви все пак искрено благодаря” – хронологично предхожда високопрофитната развлекателна индустрия, превърнала постепенно Холокоста в бизнес. Освен прогнозата за такова развитие „Лейди Лазар” предлага смразяващо предупреждение за фетишизиране на страданието, с което фигурата на прозопопеята флиртува. Наистина, стихотворението на Плат обезпокоително поставя на сцената изходните позиции за обвиненията в експлоатация, изземване, мазохизъм и сензационализъм, които нарастващо растат около спомена за Холокоста. В допълнение, нейното представяне на истинските жертви неизменно поражда усещането за фалшива репрезентация, заела мястото на отсъстващите доказателства. Насочвайки вниманието върху това, което Джефри Хартман и Жан Бодрияр формулираха като наша склонност да приемем една „некроспектива”, стихотворенията, разгръщащи прозопеята, ни доближават до събитието, като едновременно ни дистанцират със статута си на лишени от основание и по-скоро симулирани и рециклирани подменящи изображения.”
„Лейди Лазар”е разпънато тъкмо между тези два полюса на емпатичното и циничното. Защото именно най-склонните към емпатия са и най-чувствителни към нейната подмяна. Съпричастието ни към каквото и да било изглежда винаги вече медиализирано и комерсиализирано.” (Биляна Курташева - 2011-11-24 09:05:20) Точно това е. Емпатията е въвличане, но без ирония ще бъде глупаво въвличане. При това имаме и процедурата на епизация, която изглежда противопоказна на емпатията. Кой от нас ще се идентифицира с Ахил? Можеш ли лесно да се поставиш на мястото на еврейка, унищожена в Дахау?
Биляна, Силвия Плат наистина влиза в една многозначителна ситуация като творец. От една страна, трябва й нещо като Холокоста, за да придаде мащаб, без него нали ще изглежда, че решава незначителни личностови проблеми (макар че онова, което тук определям така – като „личностов проблем” – е, разбира се, проблем, породен от срещата на различни исторически конвенции, на разбирания, на социални приемливости и неприемливости в рамките на една личност). От друга страна, тя употребява Холокоста. Той е пример.
А що се отнася до чувствителността – съвсем не съм убеден, че най-склонните към емпатия са и най-чувствителни към нейната подмяна. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6003 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-27 00:51:09 |
|
|
Силвия Плат работи много свободно с митообразите. Те прехвърчат бързо, завихрят се. Дори когато стихотворението е много събрано, обичайната техника е рязкото съчетаване на културна препратка с голям идеологически капацитет и зачеркнатата автобиографична подбуда (която, макар и зачеркната, забелена, изчегъртана, е грапав белег). Но на български, особено в мрежата, има немного стихотворения. С извинения, ще ви предложа още един мой превод:
Зимни дървеса
Силвия Плат
Влажните мастила на зората изпускат бавно своето синьо.
Върху попивателната хартия на мъглата дърветата
приличат на ботаническа драсканица.
Спомените растат, пръстен след пръстен,
серия от сватби.
Незнаейки нито аборти, нито как да са кучки,
по-лоялни от жените,
те израстват без никакво усилие!
Вкусвайки ветровете, които са без крака,
с кръст дълбоко в историята –
гъмжилка от крила, световъртеж от картината на другите светове.
При това, те са Леди.
О, майко на листата и сладостта,
чии са тези пиети?
Сенките на гривяците пеят, но не облекчават нищо. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 6002 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-26 23:57:44 |
|
|
|
