| Моите занимания с древната тракийска култура |
| (Пространства на университета) |
 |
|
ДЕНИС ИСАЕВ През 1998 г. се уволних от казармата. На излизане от поделението всички от моя набор имаха представа какво ще правят занапред. Аз нямах представа, не съм сръчен в никакви занаяти, повечето от тях дори ме отегчават. За няколко месеца се наслаждавах на жадуваната свобода, без да знаех с какво ще се захвана. Не бях приет в тогава авторитетния Софийски университет и един ден просто отидох в Нов български университет. Консултирах се с преподаватели от департамент „Средиземноморски и източни изследвания“ и се записах за ТОП. На теста не изкарах отлични резултати, освен в частите свързани с „логика“. В началото на есента разбрах, че съм приет като курсист и редовно посещавах предвидените лекции. Благодарение на тях се озовах в свят, абсолютно различен от ежедневието, в което пребиваваше нашето поколение. Особено изпъкваха в това отношение лекциите за Древен Египет, чиято привлекателност за мен беше огромна. Струва ми се, че е така, защото разбирането за свят, развивано в дисциплината египтология, няма пряк аналог в съвременните представи за света.
След първата година придобих статут на редовен студент, кандидатствах за академична стипендия и я получих. Живеехме сами с болната ми майка и до голяма степен стипендията ми помагаше и в личен план. Така университетът ми помогна да се закрепя по пътя си. В следващите семестри посещавах лекционни курсове за Древна Елада и Древна Тракия. И тук представите за свят, предлагани от преподавателите, бяха много различни от това, което бях свикнал да наблюдавам. Достигнах постепенно до собственото заключение, че мога да опозная себе си, наблюдавайки се чрез някаква друга и далечна култура. За мен тя се оказа представата за света на древните. Бях стимулиран от проф. Александър Фол да чета и Платон. Така постепенно започнах да приемам в себе си древните представи за света и човека, и въображението ми бе пробудено дотолкова, че с времето дори засънувах тази реалност. В един от сънищата ми присъствах на процесия, на която от Серапеума в Египет жреци с маски извеждаха свещения бик Апис. Изведнъж редът се наруши, на жреците им поникнаха косми и се превърнаха в нещо познато, приличащо на кукери. От този момент нататък осъзнах, че пробуденото въображение трябва да се превърне в смислен метод, за да действа с достоверна сила.
По същото време имах и шанса проф. Александър Фол да преподава в НБУ, и то именно в департамента, в който слушах лекции за древния свят. Днес осъзнавам, че съм получил възможността да се запозная с него в точния момент, в който НБУ ни предостави свобода да бъдем обучавани в предмети, за които студентът има интерес и може сам да планира обучението си. Професорът настояваше на своя интердисциплинарен метод на работа, който можах да усетя, посещавайки различни курсове в различни програми, и дори в различни департаменти. По този начин интедисциплинарността не остана суха методологическа фраза, а се вплете напълно в работата ни. Развитието на изследванията върху древността на Югоизточна Европа беше довело през 70-те години на XX в. до обособяване в нова и отделна дисциплина на изследванията върху Тракия и древните траки. Това обособяване ми изглежда неизбежно. То е свързано с няколко причини, между които може би най-важната е тази: необходимостта на съвременните българи да имат отговор за това откъде и как се е зародила българската култура, какъв е нейният характер, как се е развивала тя и как евентуално ще се развива. Наблюденията ми върху науката за античността през годините на късния социализъм освен това оформиха у мен мнение, че в периода се е прозряло, че българската култура е съхранила, в някакъв смисъл, българската държавност. За оформянето на това мнение спомогна много и общуването ми с Александър Фол, според когото историята на културата е по-древна от историята на държавата. Благодарение на него успях да разгранича и смисъла на понятията култура и цивилизация. В едно отношение синоними, в друго те не означават едно и също. Културата е причина на цивилизацията, а цивилизацията – в това число и държавността – е активното начало на културата, нейният двигател. Така се оказа, че историкът – това, в което аз бавно се превръщах – не е просто познавач на миналото, а възстановящ миналото посредством събития и малки детайли, в които културата определя гражданската активност на личността. Т.е. започнах да схващам културата като обществено поведение. От такава гледна точка тракологията и въобще науката за древността вече не ми изглеждаха механично натрупване на исторически, археологически и лингвистични данни. Тракологията стана за мен възможност да се изследват генезисът, развитието и характерът на древното тракийско обществено поведение и на отзвука, който то е оставило в българската средновековна и съвременна среда. А като говоря за „обществено поведение“, имам предвид сложното взаимодействие между три фактора – съзнанието на отделния човек, обществената норма в периода, в който този човек живее, и околната среда или хабитатът на човека и обществената група. По време на обучението си в Магистърския факултет (в програма на департамент История) се опитах да разгледам и сложния проблем за обществената конюнктура, в която е била създадена науката тракология. Този проблем породи и темата на дипломната ми работа. Събрах мнения, историческа литература, архиви относно процесите, свързани с науките за античността в България по време на социализма. Едно нещо ми направи силно впечатление, че в историографските съчинения тракологията е оценявана някак в духа на военните българо-византийски отношения през Средновековието. Т.е. от немалко учени се твърди, че тракологията е измислена за това, за да се „открадне“ част от гръцкото културно наследство и да се припише на балканските народи. А всъщност тракологията по-скоро обогатява гръцкото културно наследство, като показва, че в елинския културен синтез са участвували и тракийски етно-културни съставки. Много важна роля в тракологията играе изследването на вътрешната история на явленията и на процесите, присъщи на изследвания обект. Тази роля е обоснована най-вече от това, че измененията в областта на културата не произтичат автоматично от измененията в историческата конюнктура. Вътрешната история на обществените процеси не е винаги синхронна с външната. Понякога тя се подчинява на други закономерности, развива своя собствена периодизация. Същинската тракийска култура, в резултат на дълго и сложно развитие, се изгражда диахронно спрямо гръцката (и в принципите си не се променя), през втората половина на II хил. пр. н. е. Това е периодът, в който тя, изглежда, започва да се разпознава от самата себе си и от другите като нещо самостойно, т.е. придобива по-ясен доктринален характер. И може би именно поради този доктринален характер тракийската култура се съхранява през цялото I хил. пр. н. е. и по-късно издържа на т. нар. „елинизация“ и „романизация“, като през римския период основните й характерни черти по-слабо се забелязват. Според Александър Фол тракийската орфическа идейно-религиозна доктрина се оформя в съзнанието на своите носители тъкмо във втората половина на II хил. пр. н. е. Предидещото развитие на нещата и идеите е много важно, но ме вълнува друго, това, че орфическата доктрина, изглежда, е плод на голям културен синтез, един от най-големите в Източното Средиземноморие. Векове наред за тази доктрина, за тракийския орфизъм, за тракийския Орфей нищо не се знае, нищо не се вижда, тъй като тракийският орфизъм се превръща в орфическа гръцка литература и философия, грецизира се и на свой ред участва в елинския културен синтез, а персонификацията Орфей изгубва ранните си, може би най-важни черти. Орфей става просто поет, голям колкото Омир и дори по-голям. В късната античност, когато гръцкият класически орфизъм придобива реликтен и антикварен характер, започват отново да се съзират възродени същностните белези на тракийското орфическо нелитературно начало, на разпознатия и отличаващ се тракийски орфически култ, на тракийската орфическа космогония и митология. Това „възраждане“ според мен е важен и дълбок идейно-психологически процес, съхранен у хората, които са живели през V, VI и VII век, т.е. по времето на изграждащата се първа българска държава. На първите българи тези хора са дали устната форма на орфизма, назован тракийски, дали са не гръцкия литературен герой, а фолклорния Орфей, долитературния Орфей. Това, което тук казвам, не е известно на един от най-големите български учени, на проф. Иван Шишманов. Точно поради това той отрича „Веда Словена“ на Гологанов-Веркович, като смята, че е невъзможно антични реалии да се съдържат в българския фолклор. Реалиите обаче не са антични, ако античността се схваща в конвенционалния смисъл на понятието, те са долитературни, но не идват от II хил. пр. н. е., а от периода след VI в. от новата ера. Затова във „Веда Словена“, в родопския фолклор – разбира се, именно в родопския, а не, да речем, в добруджанския – се запазват тракийските езически реалии, а и самото име на Орфей. В горния абзац накратко казвам как интересът ми към тракийското културно наследство се развива в момента в докторантура, отново в Нов български университет, посветена на „Веда Словена“.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ
|
|
| Коментари по темата |
|
В този заглавен текст Денис кротко и естествено ни представи линията на своя живот и мотивите, отвели го към тракологията и темата на неговата докторска дисертация. Броят на читателите е голям, но коментарите не са много. Не е лесно да се говори за наука и научното занимание да се свързва с по-личното съществуване. Бяхме свидетели на не малък успех в тази насока при Росица. Проблемът е, че успехът зависи не само от пишещия, но и от духа на мястото, на което се пише. А това място е особен нефорумен форум. Защо нефорумен?
Защото в обичайните форуми пишещите се себеизявяват в един вид шумотевица, в която важното е да не си сам и да се държиш или остро приятелски, или остро неприятелски. Там темите-истини са средства за постигане на едното или другото и по правило не се разгръщат. Важно е острото ефектно перлокутивно казване-действие. Затова нашият форум е нефорумен. Тук мирише на последователност и осъзнаване, че научният почерк зависи от живота на онзи, който пише. Познавате усилията ми в тази посока. Но познавате и прекаляването ми. Аз вярвам, че такова слово може да се постигне. Може би в някаква степен и като по-личен акт, но в един университет и един форум, а и в живота хората са повече и те няма как да влезат в режима на подобно слово.
Живото говорене е допълване на говорения. При отделния човек се допълват основно две. В нашия случай те са най-често 1. естественото всекидневно по-безотговорно казване-трупане на думи и изрази и 2. като че ли по-отговорното научно говорене. Редувайки ги, както редува и поне два начина на живот, нашият човек, преподавател или студент, се лута между относителните истини на тези две говорения, като същевременно опрян различително на тях той произвежда и по-доброто на някакво коригиращо ги правене.
Този форум трябва да приеме това двусловие и да допусне, че този и онзи, особено в коментарите, ще говори пряко остро и лично. Нека заглавните текстове да са по-сложно свързани, но защо коментарите да не доставят удоволствие със свободата на съжденията си. Та затова заглавният текст на Денис се обсъжда по коридорите на НБУ, но обсъждащите не се обаждат във форума. Не смеят и поради нефорумността, обзела по моя вина коментарното пространство. Та ето какъв коректив измислих.
Този форум да остане за по-малки и по-конкретни заглавни теми и да не допуска по-абстрактни общи. Те да се публикуват другаде – в рубриката “Теоретични есета и текстове” в този сайт, където също да има форум и където коментиращите да бъдат по-задължени да следват тона на тези по-дълги текстове. Именно в тази рубрика, след рецензията в “Литературен вестник” на Георги Гочев за моята наскоро излязла книга, утре ще се появи по-дългата версия на моя текст за говоренето, който публикувах в този форум.
Това едва ли ще бъде панацея. Както насмешливо каза Георги, това делене ще продължи може би с пораждане на още форуми. Ами така е. Живата човешка среда е и нещо нарастващо и разрастващо се.
|
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7390 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-05-30 10:53:47 |
|
|
Понеже аз повдигнах темата за конюнктурата, да кажа още няколко думи по нея. Тракийското културно наследство, първо, е нещо различно от тракийската култура. Тракийското културно наследство са отделните материални факти, сведения и предания, достигнали до нас от траките. Тракийската култура пък е сборът на тези факти, сведения и предания, динамичното цяло, което те образуват. Това цяло обаче не е налично и видно в днешната култура непросредствено и само по себе си. Видни за нас са отделните факти, докато цялото е нещо, което се прави, вади на бял свят и добива смисъл и значение от занимаващите се с тракология. Тук се намесва конюнктурата – тя е тази, която свързва отделните факти в цялото на въобразена култура. Кое е трудното за разбиране? Това, че конюнктурата никога не е една. Налице е конюнктурата на някаква теория, която изследователят използва, за да свърже и обясни някакви факти, но успоредно с нея може да действа и друг тип конюнктура – на личен мотив, на политически причини и т.н. Та именно това, Денис, според мен трябва да се добави. Че за да стане това, което е станала, и да бъде това, което е, тракологията е била подхранена и от много солидната научна теория, изградена преди времето на Александър Фол от учени като Гаврил Кацаров, Богдан Филов, Димитър Дечев, Владимир Георгиев и Георги Михаилов, но и от лични мотиви, и от обществената и политическата ситуация през късния социализъм. Не казвам нищо оценъчно, според мен всяка наука – и класическата филология, и психоанализата, и политологията – се развива по този начин чрез смесването на различни конюнктури.
Това, което може да се направи в исторически план за развитието на тракологията, обаче е хубаво да се направи и в плана на настоящето. Наскоро попаднах по RAI1 на телевизионно разследване за италианския черен пазар на антики. В един момент се заговори за това, че бил много пряко свързан с този в източна Европа, разбирайте румънския и особено българския. Поинтересувах се от темата, прочетох каквото намерих в интернет, попаднах на интересна статия от „168 часа“ (от 14.03.2013), озаглавена „Абдерата и Джуджето подчиниха пазара на антики“. Според този материал в България в момента действа добре развита и координирана система за разкопаване и търговия с антични ценности, която в някои случаи действа под носа на официалните власти, но в други, оказва се, е развила и поддържа много сложни отношения на взаимодействие с държавата. Взаимодействия, едновременно стъпващи върху и престъпващи закона, регламентиращ правилата за притежание на частни колекции, приет през 2009 г. Не съм специалист по право, но когато в каталог на частна колекция от антични предмети откривам всякакви други сведения, само не и сведение за мястото, на което артефактът е бил намерен, или мястото, от което е бил купен, или поне историята на притежанието на предмета, мога да се досетя, че този предмет навярно идва от черния пазар и че неговият собственик го е легализирал пред държавните власти съвсем фиктивно, не без съдействието на някой, който разбира от подобни антики.
Денис зачекна една много полемична тема и затова не се учудвам, че коментират текста му по коридорите, а не във форума. Но все едно, пиша този коментар и с идеята да помогна на Денис, и с желанието да повторя, че тези, които се занимаваме с някаква историческа наука, имаме и обществена отговорност към случващото се тук и сега. Тракологията само привидно е отдалечена от обществената обстановка в България и потопена в идиличното минало, в което предпочита да я вижда Дьо Караба. Не е. Първо, специалисти в тази наука са имали високи обществени позиции в България, с които позиции са повлияли на различни културни процеси в тази страна. Вечна им памет за доброто, което са направили и средата, която са създали, но то трябва и да се изкаже бавно и ясно, и приканвам Денис, който явно е познавал и отблизо проф. Александър Фол, да се опита да го направи. И второ, мисля, че наистина най-ценното, което Денис казва в текста си, е това за вътрешната история на явленията и възможността на наука като тракологията да разбере и представи генезиса и ставането на определени характерни черти на българското мислене и живеене, които продължават да действат и днес. Ние наистина сме други хора спрямо древните траки, но не може да сме чак толкова други, щом живеем по местата, на които те са живели. |
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7389 |
|
Георги Гочев - 2013-05-30 00:33:30 |
|
|
Гърция се разпродава, приятели. Сред най-дебело покашлюващите купувачи са загрижените и за плодните райски български земици приятели от „Газпром”, етцетера. Спукана ни е, един вид. Чакат ни да капнем сами в чинията, като пърхало довчера пиленце, но вече обварено – с червен пиперец. Посипвачите на пипер и подправки вече ни сторват правителство.
Да прощават всички, немислещи като препатилия маркиз…Те нещата са си тръгнали и, както сме си свикнали да се гушкаме в свикналост и недоумение, ние пак няма да се засилим да ги променяме. Ще изчакваме и ще обсъждаме в механата или с жената „под юрганя” /в тоз сезон по-леко одеалце/ страховитото политическото положение. Вдругиден ще свалим капи и пред Ботьова. Той, ако ни гледа от небитието, няма да ни свали калпака си с перо.
Това, що се отнася до моето моментно бунтовно настроение. От друга страна, има една посока, по която и уважаемият д-р Гочев бие тъпана в последния си коментар: „За да е някой, всеки – и индивид, и народ – трябва да е различен”, и после, пряко кризата на финанси, енергийни баланси и пр., старата идея „за цял, свързан и структуриран свят”. Там е нашата нивка, разговарящи, пишещи и четящи, уважаеми „вкопчени” в освободено неструктурирания /наглед/ форум на проф. Богданов.
Към разкриващия се в редове и научна позиция Денис Исаев, говоря през погледа си на пресен негов читател и кандидат-събеседник, отправям една молба – да ни въведе повече и в предпочетени от него детайли в значещата европейскост на изследванията по тракология. Ако реши пък, може направо да се топнем из „Веда Словена” – територия на изследователски опозиции и непресъхнала дискусия.
Речено нагличко афористично, щом Елада ще гине, да опазим поне Орфеевото царство, с неговите мистични ветрове, стонове и шепоти… То друго не ни и остава тез дни, през което да бродим волно и безпарично.
По-високо билото, форумци ! Пилците се броят наесен.
|
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7388 |
|
Dekarabah - 2013-05-29 20:38:30 |
|
|
Здравейте колеги, странно за мен е, че този ми текст се обсъжда, и то с мен, по коридорите на НБУ. Да изкажеш няколко приказки като категорично мнение в коридора на Университета и да не очакваш отговор, за мен е странно.
Форумът тук, предполага споделяне на позиция, която би могла да бъде защитена, подкрепена и развита, стига да бъде споделена. В заниманията ми с история не съм се идентифицирал с грешните си позиции, напротив наслаждавал съм се на промяната си, спрямо тях. Да се промениш, да научиш по-правилното според мен не е признак на глупост, дори напротив, това е личната ми цел в науката. Мисля, че правилното не е чуждо, то не принадлежи никому, съществува независимо от нас и мястото за достигане до самото правилно в съвременния свят е все повече в Университета.
Ще ми се, когато мислим конюнктурата на 70те да си ги припомним. Това което аз си спомням от годините след 70те е, че когато закъснеехме в София, било след театър или друго цивилизационно събитие, първо нямаше с какво да се приберем, но и нямахме право да спим в София, при приятели, защото нямахме софийско жителство.
Друг мой спомен е, че не можеше просто да се отиде, да речем в Малко Търново. Граничните зони или райони(не знам кое е по-правилно) не се посещаваха току така, изискваше се специално разрешение –„ открит лист“ (някаква форма на виза)и това в собствената ни държава.
Да отидеш в провинцията, дори на почивка или да речем на гости, изискваше един ден в районното за да се запишеш на адрес и да обясниш какво всъщност правиш там.
Споменавам тези факти за да припомня, че през 70те и 80те години на социализма, български учени обикалят из цял свят за събират документи за историята на България, не на Древна Тракия, а на България. Естестено е тези учени да идват от ситуацията в която е страната, т.е. въпреки ситуацията в страната. Предполагам, че според политическата ситуация мнозина от тях са агентурно ангажирани, манипулирани, дори шантажирани. Важното за мен в крайна сметка е, какво са вършели и свършили .
Струва ми се, че научната дисциплина Тракология не може и не бива да поема вината на всички останали институции поддържащи тоталитарния апарат.
Проф. Александър Фол избягваше темата,може би защото беше историк, който не можеше да направи оценка за периода в който е правил история – не можеше да съди сам себе си. По този повод на няколко пъти каза, че тези събития ще бъдат оценени едва когато архивите, документите и книжнината за събитията бъдат наблюдавани в цялост.
Ето тук ще направя спекулация. Да обвиняваме Тракологията в конюнктурност е все едно да обвиним архива на НБУ за това, че държавният архив не е подреден и описан дотолкова, колкото е подреден архива в НБУ. |
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7387 |
|
Denis Isaev - 2013-05-29 09:40:57 |
|
|
Обаждам се с приятност във душата. Току-що изчетох коментарите, заглавния текст на познатия ми само по предходни включвания във форума, уважаемия Денис Исаев бях изчел още при излизането му. Малко текстове ме трогват прима виста - при неговия така ми се получи. Приветствам стойностната му сериозност и прецизност, обемнала и тих вътрешен патос. Желая хубава авторска, а и обща, слука в дискусията!
С маркизата се върнахме по обед от малко селце в североизточните поли на хайдушкия Балкан. Бяхме се засилили /какво струнно съвпадение/ към жреческия Перперикон преди светлия празник, но прогнозата за дъждовни бури ни спря и свърнахме от Петолъчката, през Котленския проход, с приятелско семейство към тяхната скромна виличка…Бяха две космично-утолителни за градските ни „организми”денонощия. Не бяхме чували такава свирепо-красива оратория на птичи и всякакви други невнятни гласове на природата от доста години. Аз сънувах спокойни и смислени сънища. За маркизата не знам, тя е по-тайнствена от пишещия ви постоянно чукча-маркиз. В момента полегна да чете. Аз, както виждате, се потя над текстче.
Този път намирам и един наистина особено приятен смисъл да го направя. В мен се разбудиха спомени и от личното ми студентско пътешестване из пространствата на тракологията, из дирите и сенките на тракийската древност. Мога да споделя, че в реално-вълнуващ смисъл съм бил слушател-студент на незабравимия и надскачащ професор Александър Фол. Сякаш чувам още гласа му и виждам благородно-вдигнатите паузи и унеси на мисленето му в общия поток, сбрал историци, класици, философи, семинаристи и всякакви „мистични” глави и души в препълнените аудитории на СУ. Дълга и устойчива работа е, според мен, българската тракология. Също – неподатлива отдавна на прекъсване, незачитане и научна ироничност, смятам. Всяко друго – вие виждате и знаете повече. И чакам да ни го покажете, макар в сбитостта и конспектността на форума.
Аз ще взема от времето ви с едно споменче. Бяхме на лятна студентска експедиция в търсене на тракийски езикови корени и фолклорни реликти из Родопа, към средата на 70-те години на м.в. Бяхме млади-зелени, посхванали нещичко от класическите езици, индоевропейското езикознание и простора на етимологията изобщо. Водеха ни заклети, ерудирани ентусиасти – преподаватели с асистентите си. За съжаление, отишли си нас, но сигурно оставили много по това, из което сега ще ни разведете.
Та, ставахме всяка ранна планинска утрин и кой с автобус, кой пеша или на автостоп за рядко преминаващи москвичи или каручки, разделени на малки проучвателни звена, обикаляхме селца, махали, тютюневи и картофени нивици, високи пасища и къшли около и все по-навътре в Смолянската Родопа. Главно и най-вече в разговор с местните хора, а ако се отдадеше и с надничане в хладни дамове и дворно-архитектурна вехтория. Или в песни, щом успеехме да спечелим ту някоя бабка, ту по-ербап байо да ни попее…Хубаво време, романно, тъй да се каже. Можех ли да се върна в него, щях да го оценя другояче и поопиша. Ама де тоз акъл тогава. А и Хайтов е свършил тая работа безукорно.
Ето го маркизовото малко връщане. Един ден в една махала ни казаха хора, че имат някакъв старец, човек много учен, свършил на младини Робърт колеж в Истанбул, знаел пет-шест езика, но бил далечко, по горните поляни, с овцете. Предупредиха ни и, че дори и да го намерим, трудно щяло да го разприказваме. Бродихме, надзъртахме от било на било, открихме белобрадия учен-самотник. Аз, като прослужил армеец, подадох молба-команда към нежната част на нашата каталясала проучвателна тумбичка да поизчака, докато ние, комай бяхме два-три юнака, идем към стареца. Той си имаше и едри кучета към сюрията, тъй че правилно се координирахме…”Добър ден, дядо, добра среща”- нещо такова да съм рекъл. Той беше проговорил вече нещо на яките овчарки и те ни гледаха отдалеч с небрежна проницателност. „Добър е бог, момци” – тъй мисля, отвърна той. Побързахме да обясним, че идваме, защото са ни казали, да е най-възрастният човек наоколо. „Не, не съм, на деветдесет и шест съм само. Други има и повече виждали” – отвърна ни „вехтозаветният” родопчанин с тих, но здрав като в младост глас и неподражаемо топла насмешливост. Носеше очила с доста голям диоптър, в невероятен контраст с вълнените му овчарски одеяния и увита около капата кърпа посред нагрялото по билата лято. В преметнатата му през рамо торба, не узнахме, но сигурно имаше и книга-две. Вярно излезе за Робърт колежа, за езиците…Но надойдоха и момите ни - траколожки, разговорът се отплесна към трудно ли се гледат овцете, към кучетата, вълците и мечките. Стана тъй, че усмихнат и бучкащ някакви знаци с гегата си в родопската трева старецът чу повече от нас и за нас, отколкото ни каза и разказа. Разделихме се с добри пожелания. Останах с чувството, той да е напълно доволен и наясно какво дирим, но ни проводи единствено с окуражителното си излъчваме да го преследваме и разкриваме сами…
Спирам, защото маркизата ме подканя да пусна една прахосмукачка. Отсъствахме, а в Бургас, въпреки свежите бризове, прах се събира бързо. Не е като в оня прелестен мек балкан, където дишахме под любвеобилния птичи водопад.
Поздрав към първопроходчиците на почналата дискусия и към четящите!
А маркизовата говорилня, тя край няма.
|
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7384 |
|
Dekarabah - 2013-05-26 15:49:35 |
|
|
Няколко кратки бележки по казаното за своеобразието на древната тракийска култура. Така е, както казва Денис, ние я познаваме до голяма степен посредством оценките на гръцките и римските автори, които оценки я поставят сред т.нар. „варварски“ култури. Но, разбира се, това е интелектуална парадигма, която не съвпада напълно с реалността в зоните, в които смесено живеят траки и гърци или, в по-късно време, траки и римляни. Едно е да кажеш, че всички траки са варвари и разбойници и някои сред тях не можели да броят до повече от четири (Pseudo-Arist. Probl., 911a), друго е всеки ден да живееш редом с тях и, дори и без да го съзнаваш, да попиваш и от техния начин на живот, и от техния начин на мислене, пък и те да попиват неща от твоя начин на живот и мислене. Едно такова място е, да речем, Абдера. Старо тракийско място (може би и името му е тракийско), на което по-късно се заселват йонийци и в което се раждат Протагор, Хекатей и Демокрит. Примерите могат да се умножат – Амфиполис, черноморските колонии Томис, Одесос, Месембрия и Аполония, Маронейя и Зоне, Дорискос и т.н. В самата Атина през V в. пр. Хр., както показват надписите, а и шегите на Аристофан, гъмжи от траки. Та идеологията, която различава, не непременно е адекватна на живота, който по необходимост повече свързва и смесва. Същото спокойно може да се каже и като се говори за разликите между българи и турци или българи и цигани. На нивото на публичния дискурс сме по-различни, отколкото на нивото на реалния живот.
Ясно е, следователно, че е добре да четем оценките на древните автори с едно наум. Но по същия начин трябва да четем и наблюденията и оценките на съвременните автори, които пледират за автентичността на тракийската култура, особено по отношение на религиозните вярвания. Защо? Така или иначе, гласът на траките не е достигнал пряко до нас чрез текстове и всичко, което се твърди за техните култове, е плод на интерпретация и вярване, че нещо е така. Къде е проблемът? Там, че когато интерпретираме, следва да си даваме сметка и за гласа на собствения ни контекст, който ни кара да свързваме сведенията и материалните факти, с които разполагаме, точно в този смислов ред, а не в някой друг. Затова и говоренето за идеологическата конюнктура, която през 70-те години е позволила на тракологията да се обособи като отделна дисциплина, ми се струва важно. Например, защо днес разполагаме с много повече изследвания по темата за тракийската религия, отколкото по темата за тракийския бит? И поради многото материални паметници, отнасяни към сферата на религията, но и поради друго, за което, извън полето на историците на социалистическата култура, не се отваря сериозен разговор. Може би и защото времето на късния социализъм, жадно за всякакви мистерии, е намирало в тракийската религия един вид заобиколен път да говори за вярванията на българина, спазвайки марксическата атеистична догма. Все едно, това не намалява с нищо приноса на тези, които сериозно са изследвали проблема. Казвам обаче, че твърденията за автентичността на тракийския етос биха имали много по-висока стойност, ако включват и разбиране на онова, което ни кара да искаме траките да са толкова различни.
Една от причините е тази, за която Денис говори в средата на коментара си. За да е някой, всеки – и индивид, и народ – трябва да е различен. Това е съвременна цивилизационна норма. Която норма сигурно влиза понякога в остро противоречие с една друга, че тези, които населяваме Европа, принадлежим към едно общо културно пространство и имаме сходни белези на живот. Да, обаче цивилизацията не е нито само едната, нито само другата норма, а тяхното получило се в историята общо, което ни позволява да живеем заедно и въпреки различията и споровете, да имаме принципно съгласие за ценностите, които искаме да постигнем. Затова и не бих казал като Денис, че днешната европейска цивилизация е в дълбока криза. В криза са някои нейни норми, в криза е самото разговаряне за смисъла на тези норми и за начина, по който те се прилагат, но съм убеден, че дори и да изчезне като формата Европейски съюз, от която сме част, идеята за цяло, към което отделните страни на Европа принадлежат, няма да изчезне. Тази идея – идеята за цял, свързан и структуриран свят – е наистина стара, стара може би колкото самата човешка култура. Новото е, че искаме този свят да се построи тук и сега, всички да участваме поравно в него и да имаме достъп до неговото управление. |
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7383 |
|
Георги Гочев - 2013-05-25 23:37:19 |
|
|
Не знам - от една страна не съм сигурен в причините за текстовете които цитирате, асистент Гочев. От друга страна, наблюдателите които назовават нравствеността в тракийското общество съдят според собствените си норми, а очевидно системите от ценности са в различна взаимодейственност. Моето мнение за наблюдаваните е, че отказват да запишат каква е представата им за благото, доброто, красивото, т.е. не желаят да ги изведат от себе си и от конкретиката на ситуацията. Това според мен е проявено и в обществения им модел, който е и доктринално споделен и до голяма степен представлява йерархия, охарактеризира траките и техните царства, които функционират до един момент. Мисля, че в отговор на експанзията на големите царства(Персия), редът в тракийските общества е нарушен, а от там и загубен.
Наблюдателите които определят(ограничават) тази нравственост я назовават от своя позиция - позицията на описаната и записана в норми добродетел. Ние се опитваме да направим същото от съвременна позиция, но е невъзможно да ги разберем, докато не разберем например друго сведение,а именно: защо оплакват новороденото и изпращат с песни и танци умрелия. Мисля, че неголемите монархични държави в Древна Тракия и характерната култура е противоположна на конвеционалната ни представа за цивилизация. И в този смисъл, като всяка противоположност я поражда, заключение до което достига и българската историография.
Проблемът с уреждането обаче, не ми се струва да е само български. Мисля, че за нас по-важно е, дали имаме необходимост да сме цивилизовани , доколкото и както другите са цивилизовани. Не искам да отегчавам никого, но мисля, че като цяло все още нямаме доверие (и не само ние – цяла Европа е в момент на противопоставяне)на съвременната форма на цивилизация и нормите които предлага тя. Това съвсем не би означавало, че трябва да спрем да пишем и четем, а по-скоро да намерим своето благо и как би могло, то да функционира в нашето общество, да го превърнем в ред. В нашата система, която пък ако е нравствена, струва ми се все още има възможността да наблюдава традиционни реалии. Следователно , осмисляйки и назовавайки традицията, но и записаните норми, бихме имали възможност да направим опит да се регламентира и съвременната норма-поведение.
Ще споделя с вас още един личен момент, провокиран в пространствата на Университета. Тези дни с колеги бяхме в Родопите, където намерихме певец научил мъжки песни, изпълнявани само сред мъже по време на сватби, т.е., ако ги определим те би трябвало да са героически песни. Въпросният певец Хасан(Цако), според мен не мисли песните, защото не може да разкаже за тях или не желае да ги разказва, но пък може да ги пее, той ги „съшива“ по време на пеенето. Този начин на помнене, мислене-възстановяване на реалност е невъзможен за нас, за мен, но и да кажа не съм сигурен, че науката до момента систематично е наблюдавала процеса на запомняне, възстановяване и онаследяване на този тип поведение. Старецът е възрастен, да е жив и здрав, няма последователи – дано не загубим линейно време и да имаме възможност да наблюдаваме него и умението му да помни по странен за нас начин!
Говоренето ми тук е лично, в някакъв смисъл спекулативно и е вероятно, когато се превърне в метод, заключенията да се променят смислово.
|
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7382 |
|
Денис Исаев - 2013-05-25 13:06:44 |
|
|
Здравейте!Поздравления на Денис за искрения, но и предпазлив текст, предвид страстите, които траките събуждат в научните среди в България пък и не само.Имах честта да съм един от студентите на професор Александър Фол и смятам, че е трудно, да не кажа невъзможно,да се коментира историята на траките без да вземе предвид приноса на професор Фол по тази тема у нас.Това, разбира се поставя на изпитание личното ни чувство за обективност, така необходимо на историческата наука, която често е обвинявана, че е склонна по-често да прави политика, отколкото да търси историческа истина и справедливост.В своя защита бих споменал, че Професора, както ние колегите от последният му випуск го наричахме между нас, ни предложи този метод на лично самоизследване чрез Историята, като предпазно средство срещу това, което по-горе Георги Гочев определи като корупция/уреждане на общностни отношения.Личното отношение, макар и субективно, носи отговорност пред Обществото, преди всичко морална, особено в онези времена, където моралът е все още част от действащото право и където не би стоял проблемът корупция/уреждане.Примерите на Георги Гочев са забавни особено с оглед на това колко неправилно човекът от Модерната епоха съди, обременен от писаните норми и опитиващ се да прехвърля своя опит в едно друго време и пространство.
Поздрави!
|
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7381 |
|
Георги Петров - 2013-05-25 12:37:52 |
|
|
Честит празник, скъпи приятели! Поздравления на Денис за това, че написа и ни предложи този хубав текст, едновременно личен и с разсъждения по темата тракология.
Две неща ми направиха впечатление в текста. Първото е разказът за съня в началото. Защо? Защото когато сънуваме, си позволяваме много по-голяма свобода да свързваме неща, които приемаме за различни и несвързващи се (египетските жреци и кукерите), отколкото когато сме будни. Сънуващият Денис е видял връзка между ритуалите на древните общества, която буден и разсъждаващ едва ли би направил. Или поне не по този красив начин. Е, много учени са направили и продължават да правят такива връзки. Обаче какво обикновено твърдят те? Че връзката е в нещата, които се изследват – поради общ произход на изследваните феномени. Докато у Денис ние четем личен разказ и получаваме друго обяснение. Това, че египетското, тракийското и, да го наречем съвсем условно, прото-българското са свързани в самия говорещ поради самата му човешка структура – с много възможни проявления, с много времена и истории, намерили място в нея. Другояче казано, всеки от нас, бидейки повече същества едновременно, обединени в едно тяло, може да се преживее и като египтянин, и като трак, и като българин. Денис обаче не е продължил в текста си по тази линия на идентичността, а е свърнал по другата, по-обичайна за един университетски човек – на незасягащите личността на говорещия научни обяснения.
Горното не е критика към него. Защото там, където говори за тракологията, всъщност е казал по своя си начин нещо, което, мисля, рядко се казва. Защо тази наука ни вълнува и защо тя се изучава в БАН, а и в университетите? Разбира се, по конюнктурни причини, за които Денис е замълчал, но и поради друго. Защото въпреки многото време, което е изминало от второто хилядолетие пр. Хр., не може хората, живеещи днес на Балканите, да нямат нещо общо с онези древни хора. Това общо е плод на спекулация, ние го откриваме толкова, колкото и го създаваме. Но все едно, живеем по места, по които се е живяло много отдавна, тези места не са се изменили твърде много, би трябвало те да пораждат някои сходни реакции у нас и у древните им обитатели. Ще спомена едно сходство, което наскоро ме развълнува. Като в онези времена и сега Балканите се считат за кръстопът, а тези, които ги обитават, за малко ветровити хора – къде пазещи преминаването по тези пътища, къде пообиращи пътниците. „Да си земеделец траките смятат за най-долно; да живеят от война и грабежи – за най-хубаво“, казва Херодот в началото на Пета книга на „История“ (гл. 6). И един пример от Страбон, който винаги ме разсмива. По повод на тракийското племе беси географът заявява (VII.5.12), че били толкова диви, че дори разбойниците ги наричали разбойници. Е, и на мен скоро ми се случи един италиански карабиниер, на вид от италианския юг, да ме спре на летището и като научи, че идвам от България, дълго да ме разпитва какво правя в страната му и настоятелно да ме кара да призная, че имам нещо по-специално за деклариране.
В миналите сесии на форума написахме много по темата за съвременното българско общество. Семинарът в НБУ също продължава. На по-предишната му сбирка Антоний Гълъбов каза нещо интересно, а според мен и доста точно, по повод на корупцията. Че, от една страна, в публичния ни дискурс тя се заклеймява като зло, виновно за всички други злини в страната, но, от друга страна, на едно широко обществено ниво тя продължава да се счита, заедно с практиката на уреждането, за нещо нормално и негласно, пък в някои случаи и гласно, да се подкрепя. Прочитайки втората част на текста на Денис, в която той говори за вътрешната история на явленията, която вътрешна история не съвпада с външната, се замислих за историята на проблема корупция. (Който, впрочем, не бива и да се нарича с тази дума в България – поне докато се счита, че практиката е затвърждаваща обществените структури, отколкото разяждаща ги. „Уреждане“ е много по-точна дума.) Припомних си за един обичай на траките, описан от Тукидид и Ксенофонт. Като говори за похода на одриския цар Ситалк срещу македонския владетел Пердикас и халкидическите градове, Тукидид прави, в един параграф (II.97), описание на могъществото на одриското царство. Било най-богатото, казва Тукидид, между Йонийския залив и Черно море, и второто по военна сила след това на скитите. Откъде тази сила? От много неща, но и от това, че траките имали обичая да вършат поръчения и услуги само срещу големи подаръци (dōra); те, за разлика от персите, подчертава Тукидид, смятат за много по-достойно това да получиш, отколкото това да даваш.
Разгръщам след това Ксенофонтовата книга „Анабазис“ и се натъквам (в VII.3.1-48) на дълга и сложна ситуация между Ксенофонт, който води наемна армия из Тракия, и одриския владетел Севт, който се нуждае от наемна армия, за да се пребори за властта с някакви свои роднини. Тук принципът, че е по-достойно да получиш, отколкото да дадеш, е показан в действие. На някакъв пир нарочен човек – някой си Хераклид от Маронея – обикаля всички гости, за да уреди подаръци за царя. После като на българска сватба едно след друго шумно се обявяват дарените неща. Стига се до Ксенофонт, седнал на почетното място до царя. Той, разбира се, гледа малко презрително на цялата сцена, не иска да дава, обяснявайки на читателя, че бил тръгнал почти гол и бос от дома си, и по гръцки се измъква със словесна хитрост. Дарявал в услуга на царя себе си и своите другари. Услуга, но платена. Севт наема гърците, ползва ги, напечелва поради тяхната сила, но ги разтакава и не иска да им плаща редовно. Накрая се стига до раздор между него и Ксенофонт. Типичен балкански раздор между длъжник, който има, но се стиска, и по-низш, който трябва да получи и се нуждае да получи, защото няма. Този, който е задължен, удря по масата с цялото си честолюбие, плаща всичко на куп и дори се обижда, задето другият толкова е припирал. Представям си какъв великолепен филм би могъл да снима Кустурица по този сюжет.
Та казвам тези неща, за да помогна на Денис да разгърне, ако желае, темата в посоката на това, което днес толкова много ни вълнува в българското общество. |
| Тема № - 74 |
Коментар № - 7380 |
|
Георги Гочев - 2013-05-24 23:22:24 |
|
|
|
