ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| Нова приказка за стълбата 2 |
|
 |
|
ГEOPГИ ГОЧЕВ
На 16 юли, 2013 свлякла се земна маса затрупва четирима миньори в мина „Ораново“ край Симитли. Двама от тях, Асен Стойнев и Христо Младенов, са извадени мъртви от галерията още същия ден. Осемнайсет дни по-късно, след прокопаването на обходна галерия, в дъното на затрупаната шахта са открити телата и на другите двама миньори – Иван Лазаров и Николай Михайлов. Междувременно загива още eдин миньор – на 1 август Асен Грънчаров получава инфаркт на работното си място. След края на издирването министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев нарежда проверка в мините и обявява от трибуната на Народното събрание, че „алтернативата – хляб или смърт, е недопустима“. Докато тече проверката, в мината не се работи.
Симитли, 03.08.2013. Втори ден на траур, обявен в общината. Пристигаме в града по обед. Горещо е и очакваме всичко да е притихнало. Магазините обаче са отворени, кафенета са пълни, хората щъкат и прескачат от сянка на сянка. Единственият знак за нещастието са черното знаме, окачено върху сградата на общинския съвет, и наполовина спуснатите знамена на България и ЕС на централния площад. Искаме да заговорим някого. Пред общината са седнали двама едри мъже. Опитват се да се вместят в малкото сянка от короната на тумбестите дръвчета над тях. Опират си гърбовете и от време на време извръщат глава, за да разменят по някоя дума. Явно не им е особено удобно и изпитват досада. Когато ни виждат, че снимаме знамената, бързо се раздвижват. Заглеждат ни повикателно и поизпъват крака. На свой ред забелязвам символите на непосредствеността – късите панталони, чехлите, шлюпките от слънчогледови семки около краката. После забелязвам голямата златна гривна върху ръката на единия. Усещам нещо нагласено и карам А. да отминем. Тръгваме из парка покрай железопътната линия. Нови пейки, окосена трева, наскоро засадени палми, нови катерушки. Търсим един възрастен мъж, когото на път към общината сме зърнали да разгръща вестник. Няма го. Намираме друг на няколко метра от мястото, на което сме забелязали първия. Тъкмо си слага очилата, за да разгледа брошура на мобилен оператор. Заглеждам стъпалата му – обути в спретнати спортни сандали. Докато го приближавам, виждам, че е широкоплещест и белокос. Под ризата гърдите му изглеждат загорели. Заключавам, че е миньор. Опитвам се да го заговоря възможно най-спокойно. Не се получава много добре. Става нащрек. И все пак не ни пропъжда. А. го пита дали можем да седнем до него. Сядаме. Питам го какво мисли за случилото се в мината. „Какво да мисля, нещастие и трагедия!“, отвръща той. Обаче при изричането на последното се усмихва лукаво. Знае, че е казал нещо формално и за да не секне разговорът, бърза да добави, че навярно питаме за нарушенията в мината. Вече съм решил да не слушам това, което някой ще бърза да ми каже. Отклонявам темата за нарушенията и питам дали хората в Симитли са бедни. Не са, казва той. Имат работа – в шивашки цехове, в малки земеделски фирми, в общинската администрация. „А може би тези, които влизат в мините, нямат работа и влизат поради недоимък?“, питам аз. Отговаря умерено. Има и такива, които влизат поради недоимък, предимно роми. Те отиват да работят като забойчици. Но мнозинството, в това число и немалко пенсионери, влизат заради допълнителния доход и не работят на предна линия. Дава пример с единия от загиналите. „Здраво момче, имотно, имаше кръчма“. Понеже предполагам, че това, което става под земята, е свързано със ставащото над нея, питам още за живота в общината. Отбелязвам, че градът не ми се струва запуснат. Потвърждава. Тогава питам за кмета. Името зове към мисия на земята. Апостол Апостолов. Три мандата кмет. „От коя партия?“, допълвам въпроса си. Втора лукава усмивка. „На последните избори – от партията „За Симитли“. „Защо го харесват и гласуват за него?“, питам. Оправил пътищата и градинките с европари, осигурил и постоянна заетост на стотина души. Това е казано с осъзната дистанция. Отново разбира какво по-сложно стои зад дежурните названия. Не го коментира, симпатията към кмета постепенно набира преднина. Съживил футбола в общината. Отборът на Симитли стигнал и до Б група. Където имало равно поле, вдигнал около него трибуни и направил стадион. Напомня ми на някого, на него също. Така идва и следващата тема – за политическата обстановка в страната. „Ами протестите в София, както мислят за тях хората тук?“, питам аз. Заявява, че ще изрази личното си мнение. Сторил ми се е деликатен човек – и поради лукавостта, и поради лекото заекване. Сега обаче се разпалва и това, което казва, ми прозвучава крайно. „Преди при Бойко имаше ред, сега няма никакъв ред“, е първата му преценка. „Тия комунисти всичко ще окрадат и съсипят“, е втората. Дотук нищо, което не съм чувал, но ето и третата: „С пляскане и усмивки нищо не става, атентат трябва, някой да се жертва“. Думата „атентат“ ме жегва. Не отговарям нищо, но не спирам да мисля за казаното. На следващия ден обаче минаваме покрай гроба на Яне Сандански в двора на църквата „Св. Кирил и Методий“ край Рожен. На една от стените плоча, на която пише, че ктитор на църквата е „гражданинът Яни Сандански“. Гражданин! По тия места май във всеки гражданин дреме по един барутлия, в желанието за свобода и ред припламва безредие. Та вероятно в очите на моя информатор и аз, и всички мирно протестиращи приличаме повече на порцелановата Мис Стоун, отколкото на истински общественици. След думата „атентат“ не мога да не го питам с какво се занимава. Деликатността бързо се връща. Земеделец. После уточнява. Лозар. Има няколко декара лозе, произвежда вино и ракия. Не се е регистрирал като производител, продава без да плаща акцизи и не вижда нищо нередно в това. Внушава ми, че не го прави за да мами. Просто това е главоболие, което ще го разсее от важното в работата му. С красив жест описва над главата си дъга, все едно за да покаже как милва растенията. „Изсмукват ми негативната енергия“, обяснява с думи. Сега разбирам, че загарът, който съм видял в началото, не е от въглищния прах, а от слънцето. И че този човек никога не би приел доброволно да слезе под земята. Нито метафорично, нито буквално. Разказва, че по-рано, в началото на 90-те, въртял бизнес на средна нога. Зареждал магазини в София, търгувал с Гърция и Турция. Споменава имената на Карамански и Божков. С фина наслада, че ги е познавал, когато са били дребни измамници на Магурата. И с удовлетворение, дето не се е почернил като тях. После естествено заговаря отново за мината. Преди години изпитал любопитство да види каква е работата. Всички от неговото село отивали, поработвали, изкарвали допълнителни пари и точки за пенсия, само той странял. Та най-сетне, уговорен от някакъв братовчед, се наканил. Обаче подранил за срещата. За да влезе в забоя, трябвало да изчака да излезе дневната смяна и да застъпи нощната. Чакал десетина минути пред тъмния отвор, от който излизал смразяващ въздух. После, без да разбере защо и как, краката му сами го изнесли надалеч от района на рудника. Повече никога не се върнал и не проявил желание да разбере как се работи там. Разделяме се с Никола. Подобно на Омиров герой, който първо разказва пред своя сътрапезник историята си, а после си казва името, чак в края на разговора нашият информатор казва своето. Подаваме си още веднъж ръка и бързо се отдалечаваме. Остава ни да видим рудника. Пресичаме моста над Струма и попадаме в Ораново, преди отделно село, сега квартал на Симитли. На фона на оживения център, тук безлюдно, занемарено и безжизнено. Полуокръжност от окъртени блокчета – от онези, на чийто балкон очакваш да видиш сателитна чиния и овехтяло пране. Няма нито чинии, нито пране. Навярно никой не живее тук. Същото е и с рудника. Ако го гледаш отвън, не би казал, че той работи. Съоръженията са потрошени, всичко тъне в зеленина, бръшлян е превзел портата на мината, паянтови курници са намери опора на металната ѝ ограда, кокошки и пуйки тичат в зейналото край нея дере. Обикаляме няколко пъти. Никой не се появява. За да се върнем, минаваме под малък надлез. Засипан е с въглищен прах. На едната стена поредица от некролози, опръскани с черни петна. Срещу тях самотен поокъсан плакат. Зачитам го. Настоящият ръководител на мината Валери Манов и група негови съмишленици се явяват на последните общински избори. В листите на партия „Лидер“. Партия „Лидер“! Върху надлеза няколко жълти вагона с надпис ТЕЦ Бобов дол. Припомням си нещо, което Никола каза в началото на разговора. Че на последните парламентарни избори всеки миньор трябвало да осигури по пет гласа (неговият и на четирима роднини) за партия „Лидер“. Партията на Христо Ковачки, основният изкупчик, чрез ТЕЦ Бобов дол, на суровината, изкопавана в рудник „Ораново“. „А платиха ли им гласовете?“, попитах Никола. Трета лукава усмивка. В неделя се изкачаваме до Роженския манастир. Край входа на църквата „Рождество Богородично“ стенописи от XVI в., изобразяващи Страшния съд. Вляво от входа на църквата един от тях ме поразява. Стълба между отворилото се небе и зейналото като огромен червен змей пъкло. Обикновено върху библейските стълби има само един ред люде. Тук са два. Едните, короновани, с помощта на ангели, сигурно се изкачват, други, изкушавани от хвърчащите покрай тях дяволи, зашеметени губят равновесие и пропадат, за да бъдат погълнати от чудовището. Групите са много близо една до друга и са строго симетрични, но между тях няма пряка връзка. Няма и не може да има. Така са мислели хората през XVI в., отърсили се от феодалното мислене: доброто не може да се докосва до злото, тези, които се изкачват, вече не притежават душите на тези, които слизат, ами всеки е сам за себе си и решава съзнателно в коя от двете групи ще участва. Дали, в крайна сметка, този мит за разделението между изкачващите се и пропадащите по небесната стълба не е един от най-страшните митове на българския преход? Дали станалото в Ораново не ни подсказва, че в България продължават да съществуват горен и долен свят, които външно нямат нищо общо помежду си, не желаят да знаят нищо един за друг и всячески избягват да се срещат и общуват, и все пак са свързани и зависими един от друг? Отприщила се природа, нещастен случай, може би чиновническо недоглеждане, непремерен риск от страна на работниците и дори глупост – да. Но има и друга причина за нещастието. Симбиозата между човешката слабост и обществените изкупчици на души. Битовият феодализъм, укрит в покрайнините на трудно живващите ни градове. И псетата на столичните олигарси, охраняващи правото им върху живота и душите на българите.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
| Георги, много е важно, да прикачите и в този многолюден форум странния БГ-Дойче веле „трудово-правен” казус. От 17 т.м. съм в течение и следя реакцията на независимата /неголяма/ част от журналистическата колегия в страната. Лично моето мнение е, че мощният олигархично-медиен октопод КТБ /етцетера/ дава уроци и щрака капан за демократичното свободно слово у нас. Под булото на „едностранност на журналистическото разследване и засегнат банков имидж” се изрежисира ловка балканско-източна оклеветяваща бурлеска спрямо двама обективно търсещи автори. Юридически тя е умело-йезуитски вплетена в безкомпромисните наистина стандарти и професионално-етически нормирания на немската журналистика и медийност, една от най-хармонизираните граждански в Европа. Но също и в страховете, зависимостите и „цензорската самоинициатива” на наши сънародници, свързани отдавна, но ялово за сегашната бг-действителност и полезност, с авторитетна международна медийна структура като DW. Според мен, на полза роду Болгарского, това грубо банкерско-лобистко късане на „журналистически пагони” трябва да мине под етическа лупа на Съюза на европейските журналисти и европейска юридическа санкция. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7554 |
|
Още от маркиза - 2013-09-24 20:29:44 |
|
|
Извинете, да се чете: „Текстът Ви, мисля, би бил интересен еталон и ЗА следващи журналистика”… И за пореден път ми хрумва, как в добрите традиции на европейската философско-културна мисловност е, да не се бяга гнусливо-притеснено от авторското „клеймо” – публицист, есеист, колумнист, та дори и памфлетист.
България днес за пореден път се надява на тези си „негнусящи се” пера, за да не гълта помийното цунами на раб-факултетщината и заразителния конформизъм.
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7553 |
|
Dekarabah - 2013-09-24 18:55:23 |
|
|
Благодаря за хубавите думи, Маркизе! И аз се вълнувам от състоянието на медийната среда в България и ето сега се опитвам да нищя отстраняването от Дойче Веле на двамата кореспонденти Иван Бедров и Еми Барух. Уви, не мога да напредна много, защото, по български, се занимавам с това сам. И все пак ето докъде стигнах.
На 19-ти септември Сергей Станишев заяви от трибуната на парламента следното по повод на стоте дни от управлението на кабинета Орешарски: „днес никой не се страхува да протестира и не го грози репресия или преследване за различна гледна точка“. Изобщо, управляващите се опитват да покажат, че зачитат свободата на словото и ценят диалога между различните групи в обществото. Самият Орешарски е приканван от червените депутати да се изказва по-често. „Премиерът трябва да започне да говори“, казва Татяна Буруджиева в интервю за „24 часа“. В този смисъл са изявите и на фасадната вътрешна опозиция на БСП Георги Първанов. На 22-ри септември той обявява на форум в НДК, назован с гръмкото име „Български дебати за национални успехи“, че от есента ще създаде в цялата страна мрежа от дискусионни клубове.
Ще си речеш, Маркизе, че ни управляват вече не философи, ами филолози. Обаче дали всъщност не са прикрити мизолози? Един ден след изявлението на Станишев стана ясно, че след писмо на „Корпоративна търговска банка“ DW е освободило двама свои кореспонденти. Новината е, разбира се, грозна. Но пък обществената реакция е съвсем на място и по думите на Бойко Василев, гражданите си поискаха своите журналисти. Редакцията на DW е засипана с гневни писма, което принуждава ръководителката на секцията за Югоизточна и Централна Европа Верица Спасовска да обясни в открито изявление какви са били мотивите на медията. То може да се прочете на страницата на DW.
Какво ни казва това изявление на Спасовска? Първо, че „Корпоративна търговска банка“ се е оплакала с писмо, вероятно директно до немската редакция в Бон, че някои материали на Иван Бедров и Еми Барух са отразили едностранно работата на банката и по-специално на нейния директор Цветан Василев. В изявлението на Спасовска не се казва кои са тези материали. Те обаче са налични на сайта на DW и могат да се прочетат. Вниманието на банката по всяка вероятност е било привлечено най-напред от публикацията на Бедров от 06.05.2013, озаглавена „Новината, от която всички бягат“. В нея авторът обръща внимание на това, че една от последните мерки на служебното правителство на Марин Райков ще бъде тази, държавата да не позволява оттук-насетне парите й да бъдат само в една банка, както е било досега. Засегната от тази промяна банка е КТБ, в която, по информацията, дадена от Бедров, има малко над 1 милиард лева държавни пари. Това наистина е една от най-ранните публикации по темата.
Спасовска обяснява, че се е провело вътрешно разследване и то не е констатирало, че информацията, свързана с банката, е поднесена едностранчиво. Въпреки това обаче Бедров и Барух са освободени поради многократно нарушение на журналистическите стандарти на DW, като например, цитирам, „стриктното разделяне на мнение от информация или подкрепянето на твърдения с доказуем фактически материал“. Разбира се, Спасовска не казва и дума за това, че преди да бъдат публикувани, всички статии са минали пред одобрението на редактор – в DW името му се изписва заедно с това на автора – и че по тази логика и той трябва да бъде наказан. В интерес на истината, може би конкретно Иван Бедров е бил предупреждаван за т.нар. „стандарти“, защото в немалко негови статии прави впечатление формалното разделяне между фактите по темата, по която пише, и мненията за тези факти.
В мотивите, изредени от Спасовска, има нещо вярно. Едно от най-тежките наследства на социализма е обърканата ни идея за фактическа истина. От тази объркана идея страдат много медии и като че ли DW е била до този момент изключение от общата картина. Да, обаче доброто на борбата за точна и обективна фактическа истина е сега замъглено от комплекса на друго зло, идещо от миналото – внушението, че медиите трябва просто да отразяват действителността, без да моделират нейната промяна. Тук DW публично се спихна, оправдавайки се с високите си стандарти за истина. Защото това, което искат управляващите, е медиите пасивно да отразяват тяхната идея за действителност. Ако започнат да я коментират или променят, критикувайки я, те биват обвинявани в необективност и в крайна сметка притискани до стената.
Какво са могли да направят DW? Не мога да знам, но мога да си представя. Първо любезно да пратят Цветан Василев да си гледа работата. После, ако им е бил упражнен натиск, да покажат сами, че са станали обект на натиск и да разкрият как се е провел той. И, в крайна сметка, ако са били принудени да отпратят Бедров и Барух, да отпратят в знак на протест всичките си кореспонденти, които като че ли без изключение застанаха с публикациите си на страната на протеста. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7552 |
|
Георги Гочев - 2013-09-24 18:29:21 |
|
|
Уважаеми д-р Гочев, сполучили сте пак. Такава, съставена от пряко-безцеремонно щракане на „обектива“ и връзки-опирания в издържали български ценности и граждански рефлексии, би могло да е днешната ни журналистика. Текстът Ви, мисля, би бил интересен еталон и следващи журналистика.
За съжаление, в официозния медиен буфер-балдахин, в който, по категорично мое впечатление, тотално ни връщат в последните месеци, се преследва и постига точно обратното на обнадежденото, изречено от Вас, „да добиваме увереност, че говорим с политиците като с равни“… С всеки изминал ден и час на новата-стара овластеност и управленско-кадрилна трескавост в пооглушалото ми журналистическо ухо се надигат и бучат познатите ми модулации и репризи от едно бивше кореспондентско-репортерско-информационно време. Все още малко нестройни, грапаво-налучкващи, но набиращи мощ… И за още по-голямо съжаление, съзирам около себе си мнозина облекчени, подсмихващи се доволно, ценители на това „разбираемо и правдиво“ публицистично безвремие.
Желая Ви неотказване и вдъхновение!
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7551 |
|
Dekarabah - 2013-09-24 15:08:38 |
|
|
Ето и втората, дълга част на коментара. Всъщност тя е текст, в който съм свързал няколко бележки от последните дни на август и първите дни на септември. Нарекох ги "Небето над нашето съединение". Последната част излезе на 7-ми септември в "Дневник" като репортаж за протеста в Пловдив.
Небето над нашето съединение
31.08.2013, София. Роджър Уотърс представя шоуто „Стената“ на националния стадион „Васил Левски“. Искаме да отидем. Билетите обаче са твърде скъпи и след кратко колебание се отказваме от концерта. Почти съм забравил за него, но А. не е. Ден преди събитието се прибира у дома превъзбудена. Я. и Й., нейни приятели, са ѝ подарили два билета. Не знам как ги е накарала и не искам да питам. Радостта ѝ бързо се пренася върху мен. После обаче постепенно отстъпва на притеснение. Мисълта, че ще присъстват над 30 хиляди души, започва да ме плаши. Поради това в деня на концерта се старая да наглася тялото си възможно най-удобно: слагам топли дрехи и дъждобран в раницата си, внимавам какво и колко ям и пия, тъй че да не ми се доходи до тоалетна и пр. Приготовленията ми обаче поддават още на път за стадиона. Автобусът е претъпкан, горещо е, потя се обилно, изнервям се. Следва скарване с А. Чакам я пред входа на стадиона, тя закъснява, а когато най-сетне идва, иска да отиде по нужда в някое от близките кафенета. Виждам, че са окупирани от феновете на Пинк Флойд и страхът от човешката маса отново се обажда. А. обаче настоява. „Не можеш ли да изтърпиш!“, упреквам я вътрешно. „Не искам да търпя!“, отговаря ми гласно тя, усетила упрека. Сякаш разсича с нож обтегнатите ми нерви. На мига се отпускам. Права е, стоицизмът няма никакво място на концерт, на който с пълно гърло се пее We don't need no thought control.
На около 120 метра от сцената сме и почти не виждаме изпълнителите. Виждаме обаче огромната тухлена стена, която е преградила напречно стадиона. Тя е основната част от декора на представлението, но ще служи и като екран. Веднага щом шоуто започва и върху стената се появяват първите образи, осъзнавам, че екраните са два. Единият, стената, е пред мен. Другият, към който стената инстинктивно ме кара да обърна очи, е над мен. Небето. Поради липсата на високи сгради около стадиона то ми се струва необятно като морската шир. Това, което ще се случва върху него, ще ми бъде толкова интересно, колкото това, което ще се случва върху сцената. Без да съм го искал или очаквал, ще забелязвам всяка промяна върху небето. Първо, преди началото на концерта, то е светло синьо и почти безоблачно; малко по-късно, след първите песни, под дъното на облаците, струпали се на запад, припламват златисти сияния; после, с началните звуци на песента Good Buy Blue Sky, като по заповед свише от божествения ни аниматор, над стадиона рязко се смрачава и прокапва ситен дъжд; в края на шоуто, заедно с разрушаването на стената, облаците се разсейват и изглеждат върху нощния небосвод като разпилени в кладенчова вода цветчета на огромен мак.
Преди да си вземе довиждане със синьото небе, Роджър Уотърс изпълнява песента Mother. Много от песните му са посветени някому. Тази той посвещава на младия мъж, който е бил преди 30 години. Затова я представя в мултимедиен дует със стар запис на себе си като изпълняващ същата песен. Дует на възрастния Роджър с младия Роджър. Красив, симфоничен дует. Между двамата няма сива стена от разочарование. Няма и нарцистично огледало. Те са един човек – човек, който се е освободил от вътрешните си призраци. Човек, който се е освободил от времето. В този момент усещам небето, този безкраен басейн на времето, много близо до себе си. Но дали това усещане не е само една коварна илюзия? Ще получа отговор на въпроса си почти веднага. Mother, should I love the president? ... Mother, should I trust the government?, пее Роджър. Няколко секунди след думата government върху черната стена вляво от изпълнителите бавно се появяват две червени букви – OC. В първия миг си мисля, че това е абревиатурата на Orange County, богаташкия квартал на Лос Анджелис. В следващия миг обаче, когато думата ОСТАВКА вече е изписана изцяло и стадионът избухва в аплодисменти, се намирам захвърлен в настоящето. Край на безвремието, небето отново е високо и аз съм отново този, който съм тук и сега в България. Но изпитвам едно непознато облекчение и убеденост, че нещо в мен, което ме е отделяло от действителността, се е пропукало. На излизане от стадиона си мисля за това, че наближава празникът Съединение.
Няколко дни по-късно, на 5-ти септември, пътуваме към Голямо Конаре, където преди 128 години Продан Тишков, по-известен като Чардафон, прогласил съединението на Източна Румелия с Княжество България. Тогава Голямо Конаре било село. През 1968 г. то било преименувано на Съединение и обявено за град. Оттогава е минал почти половин век, а градът, мисля си, изглежда като механичен сбор от няколко села и махали. Движим се по главната улица „Чардафон Великий“. Разглеждаме къщите. Повечето са на два етажа. Широки, прави и спретнати, с нови покриви и измазани комини. Оградите им са високи и тухлени. На много места се виждат плодни дръвчета, оранжерии и нови стопански машини. Личи си, че зад оградите се живее добре и може би дори заможно. Извън дворовете обаче цари запуснатост. Централният площад е разкопан, улиците са изровени, тротоарите са обрасли с трева, магазините са пълни с паяжини, указателните табели са почернели, опадали са буквите от грамадния паметник на антифашистите, родени в областта. Единственото поддържано общо място, което забелязвам, е стадионът. Тревата е окосена и свежа, все едно току-що е била напръскана с роса, няма плешиви места по игрището, седалките са здрави, продавачите на сладолед – с бели престилки.
Тръгнали сме към стадиона, за да гледаме народни борби. Когато стигаме, централната трибуна е вече пълна с народ. Има навярно около 300 души. Наоколо тичат много деца – повечето едри, закръглени, облечени в шарени дрешки. Бабанковците много си приличат в лице – тъй, сякаш са братчета и сестричета. Подобно на възрастните обаче почти не говорят едни с други. Всички, и млади, и стари, съсредоточено люпят семки и мълчат. Гледат към терена, но това, което става там, ги интересува вяло. Почти липсват овации, няма и освиркани. Може би поради това състезателите не си дават много зор. Някои са застанали на сянка и също люпят семки. Други се шляят по трибуните и се налага говорителят да ги подканя, за да започнат срещите, за които са се записали. Трети са отпуснали бирените си коремчета и борбата им прилича повече на месене на човешко тесто. От време на време обаче някой изпъва мишци, здраво сграбчва другия, вдига го високо във въздуха и го забива с ярост в земята. Тогава за миг движенията се изострят и от търкането на наелектризираните тела припламват злоба и искрите на засегнато честолюбие. Ами ако някой наистина събуди, обедини и насочи тази чиста телесна енергия? Ако тези момчета изведнъж напуснат стадиона и се отправят към парламента, както преди 128 години техните пра-пра дядовци са се отправили към Пловдивския конак? Какво би станало тогава? Малко вероятно е това да се случи, но все пак се питам какво би станало?
Ден по-рано съм видял по телевизията какво може да стане. В парламента тече първо работно заседание след лятната отпуска. Навън пък тече акция на „Протестна мрежа“, наречена „Голямото посрещане“. Името на акцията се оказва съвсем уместно. Защото освен депутатите столицата посреща и огромна група активисти на двете големи партии в парламента. БСП и ГЕРБ са докарали от провинцията десетки автобуси със свои симпатизанти. Сега те са оградили сградата на парламента от всички страни. Срещу него, както обикновено, са застанали протестиращите без изразена партийна принадлежност, около задния му вход са се построили привържениците на ГЕРБ, край храм-паметника „Александър Невски“ са тези на БСП и ДПС. За да не се стигне до размирици, групата, подкрепяща правителството, е отделена с полиция от групата на ГЕРБ. Ситуацията прилича на яростен футболен мач. Двете агитки се освиркват взаимно и като че ли се мразят. Отстрани обаче изглеждат почти еднакви. Носят едни и същи дрехи, имат едни и същи гласове, имат едни и същи лица. И все пак агитката на ГЕРБ, съставена от по-млади хора, е по-шумна и решена на всяка цена да отнеме вниманието на медиите от тази на БСП.
Около 10.30 часа напрежението започва да се покачва. Веднага след като лидерите на левицата излизат от парламента, за да поздравят лично своите симпатизанти, група поддръжници на ГЕРБ започват на свой ред да клатят и дърпат загражденията край задния вход на сградата. Не е ясно защо дърпат – дали за да нахлуят в парламента и да го превземат, или за да отидат при любимия си Бойко Борисов, когото от час призовават да се покаже. Ясно е обаче, че дърпането е силно. В един момент четири здрави момчета се хващат един зад друг през кръста, за да изтеглят една от оградите. На няколко метра от тях друг протестиращ е вързал с метална верига друга ограда и се опитва да я отскубне. От срещуположната страна полицаите се опитват да задържат оградите по местата им. Протестиращите дърпат, полицаите дърпат. Протестиращите дърпат, полицаите дърпат. Протестиращите дърпат, полицаите дърпат. Дядо вади ряпа! Минути по-късно едно репесто лице застава, съпроводено с овации, сред протестиращите. Бившият министър на вътрешните работи Цветан Цветанов е излязъл при феновете на ГЕРБ и се ръкува с тях. Те изглеждат доволни. Мъжът, който е дърпал с верига оградата, се усмихва. „Откъде взехте тази верига?“, питат го репортерите. „По божията милост тя се озова в ръцете ми“, отговаря той. Камерата хвърля един поглед към небето. То е подозрително чисто.
Докато напускаме Съединение, отново си мисля за момчетата, които се борят на стадиона. После за другите, които дърпат огражденията около парламента. Момчетата пред парламента ми приличат на пръчките в снопа на Кубрат. Понеже са заедно, те са силни и жилави, но ако ръката, която ги държи и ръководи, ги пусне, те ще се разпилеят и ще продължат да си бъдат най-обикновени пръчки. Снопът на гражданите е нещо различно. Дори и когато не вършат нещо заедно, гражданите не живеят сами за себе си, ами продължават да бъдат свързани и съединени от хиляди невидими връзки. Къде са тези връзки? Може би в кръвта? Вече не. Може би в патриотичното чувство. Не само. Тези връзки са в пространството между дома и политическите институции. Пространството на улиците, на законите, на училището, на медиите. Дълго време бяхме свикнали, че грижата за него е на някой друг – на природата или на държавата. Поради което не обръщахме внимание, че то се занемарява. Сега вече разбираме, че грижата е наша. Защото освен по-добър живот, това пространство ни осигурява възможност за по-цялостен свят. То ни позволява да станем равни и помежду си, и с управляващите, без да бъде насилван изборът ни на живот. То прави дома и парламента отворени един към друг. То превръща силата, която се показва на стадиона, в сила, която захранва и брани обществените дела. То е всъщност за обществената ни душа това, което е небето за поетическата ни душа – обещанието за общо спасение и щастие.
С тези мисли на 6-ти септември пристигаме в Пловдив. Улиците около площад „Съединение“ са отцепени от местната полиция. Тук са и бронираните камионетки на жандармерията. Защо е необходима, питаме се, толкова много охрана? Кого ще пази? Кого от кого ще разделя? Малко преди 20 часа разбираме. Не особено многолюдно, но шумно шествие приближава площада. Първо чуваме тъпаните, свирките и виковете „Оставка“ и „Мафия“, после виждаме, начело на колоната, познатия ни от софийските протести лозунг „Граждани срещу мафията“. Без много да му мислим, се присъединяваме към шествието. Полицията се опитва да ни отклони и разпръсне, но не ни спира. Разделяме се на ръкави, за да минем през тесните улички, но пред площада отново се събираме. Нареждаме се на тротоара в подножието на официалната трибуна, зад гърба на строените армейски части. Хората, дошли за празника, ни гледат любопитно и като че ли с лека изненада. Вдясно от нас, съвсем близо до трибуната са паркирани няколко големи черни коли. Пазят ги отвън, поради което става ясно, че не са празни.
Пламен Орешарски е обявил, че ще присъства, но дали наистина ще присъства? Да, присъства. Около 20.30 часа се изкачва на трибуната заедно с другите официални лица. В този момент възгласите срещу правителството набират сила и заглушават звука от трибуната. „Орешарски вън“, започваме да викаме. „Предател“, добавяме след малко. Тъпанът следва трите срички на думата и издумква три гръмки залпа. Дали пък организаторите няма да прекратят церемонията поради шума? Дали ще допуснат камерите на националната телевизия, която предава пряко от площада, да покажат как официалният празник се превръща в протест срещу властта? Припомям си една случка, разказана от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“. На 1 април 1884 г. т.нар. „казионна партия“ на Източна Румелия свикала в Пловдив митинг в подкрепа на турското управление на областта. Изнанадващо сред множеството се появил Иван. Ст. Гешов, по това време още горещ привърженик на идеята за съединението, превзел митинга и го обърнал в демонстрация на съединистите.
Въпреки шума и очевидния сконфуз на официалните лица проверката на войските преминава по протокол. Идва речта на президента. Замлъкваме, за да я чуем. Едва ли ще направи нещо, за да покаже, че ни подкрепя. В крайна сметка, той не е музикант, а политик. Длъжен е да спазва нормите. Докато политическият мъж у него иска да не ни забелязва, човешкото му същество излъчва съпричастност. Гласът му леко трепери. Може би от тъга, може би от неудобство, може би от напрежение. Причината всъщност не е толкова важна. Важно е, че той показва неподправена човешка емоция. Нещо от формалността на обществения ни живот най-сетне е поддало. Излезли сме от обичайните си роли. Ние, гражданите – от ролята на послушни поданици, той, политикът – от ролята на студен и несъпричастен велможа. „Г-н президент, поискайте тук и сега оставката на Орешарски“, провиква се през мегафона една от протестиращите. Инстинктивно всички сме си помислили, че това може да се случи. Самият факт, че сме си го помислили, вече не е незначителен. Започваме да добиваме увереност в себе си, да говорим с политиците си като с равни.
Изведнъж в очите ни светва лампа и пред нас се появява камерата на БТВ. „Не смятате ли, че опорочавате празника с протеста си?“, пита Габриела Наплатанова. Гласът ѝ е завалян, което прави въпроса ѝ още по-лукав. Той вече съдържа оценката, че сме опорочили протеста и ни кара да се оправдаваме. Докопала е бащата на А. Вероятно го е избрала, защото мъжете на средна възраст в България обикновено се оправдават. Отговорът му обаче е уверен и кратък. „Не, не опорочаваме празника“. В този момент зазвучава химнът. „Ето, виждате ли, ще почетем химна“, казва моят тъст. Всички коленичим. Репортерката също. Дали докато сме в това положение, отново ще ни тикне микрофона под носа? Усещам, че иска да пита още нещо и вероятно се готви да попита, но се колебае. Ние на свой ред тържествено сме свели глави, мълчим и се усмихваме. Сега сме добрите, примерни граждани. Сензацията може би ще се размине. Или не. С края на химна скачаме и започваме да викаме „Оставка“. „Стига си пищяла, ма!“, засилва се към А. едро, облечено в червена тениска момче. Налита на бой. Сега Габриела Наплатанова отново е в играта. Бърза да не изпусне скандала и повежда камерата към недоволния. Около него вече са се събрали други недоволни и ни се заканват. Започваме да викаме към полицията, стояща наблизо, да се намеси. Никакъв ответ. Намесват се по-едрите мъже от групата на протеста и с няколко решителни фрази пропъждат провокаторите.
Тогава виждам, че и в групата на официалните лица има един човек, който не си е на мястото. Чертите на лицето му са по-изострени от обикновено, пристъпя от крак на крак, върти глава и хвърля кисели усмивки към гражданите. Не знае къде да се дене. Не знае къде да се утеши. Не може просто да ни се скара или да ни изгони от площада. Излъчва безсилие и умора. Никой не очакваше, че ще издържи цели сто дни. Вероятно вече издържа трудно. Пропусна да си тръгне с достойнство след скандала с назначението на Пеевски и за него нехаресването постепенно се превърна в опозоряване. А опозореният вече може само да тича. Ще се затича ли той сега? Съмнявам се. Колите са далеч, а и това би означавало оставка на правителството. Но предполагам, че тича вътрешно. Което го кара от време на време да потреперва. Тогава лицето му грозно се изкривява от слабост и злоба. Треперко паша, така Захари Стоянов нарекъл губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич – и поради старческото му треперене, и поради нежеланието да скърши волята на султана и да вземе сам страната на своите сънародници. Треперко паша, това е и нашият министър председател. Един слаб, страхлив, зависим и вече опозорен министър председател.
Избухването на зарята навярно е донесло облекчение за Пламен Орешарски. Позорището скоро ще приключи за него, а и има причина да не трябва да гледа право към онези, които го освиркват. Хвърлям едно око към трибуната и виждам, че е обърнал глава нагоре към небето и се взира в него. Какво ли вижда в тази нощ? Дали изобщо вижда илюминациите? Дали наистина небето му дава закрила от нашите обвинения и обиди? Когато си станал за резил, си мислиш, че всеки шум и всеки блясък те сочат с пръст. За Пламен Орешарски тази нощ трябва да е нощ на превратности, това небе трябва да е тъмно, облачно, страшно. А какво е за нас? Симеон Радев, педантичен историк, но и страстен читател на Бодлер, все поглеждал какво е небето по време на големите обществени събития. Той ни е оставил едно кратко, но запомнящо се описание какво е небето в нощта между 5-ти и 6-ти септември 1885 г. „Нощта бе неблагоприятна за едно съзаклятие; ведра, с високо и прозрачно небе...“ Това ведро, високо и прозрачно небе е небето над нашето съединение. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7549 |
|
Георги Гочев - 2013-09-23 12:31:21 |
|
|
Уважаеми Георги, несправедливо отправяте укор към крайните опозиции в поредицата от Ваши публикации и граждански споделяния. Събитията от поредния властови маньовър, нуждата от тълкувания на наложеното ни с недемократични машинации и „нетипичната”, някак нематериална, енергия на новия български протест изненадаха неподготвен самия генерал-губернски социолого-политоложки и медиен антураж на предизвестения, капсулиран бг-преход.
Реториката „ние-те”, не е нито Ваше, нито на г-н Сугарев откритие. Тя е стародавна българска реторика, присъстваща и шлайвана в продължение на, хайде, днес в деня на Независимостта, да кажем от стотина години насам. Тя извира от предългото нашенско „аз – и другият, зад моя плет, синур, селска мера и пр.” Тя е в скромно наспорилото /и до тези наши редове/ гражданско, което този форум многократно тълкува и за което радее.
Тя е и в ЗАСЛЕПЛЕНИЕТО на българската интелектуална и мисловно-творческа среда. Един отдавна заболял, измамен и прогонен от естественото си обиталище дух, обезпаричен до изкушенията на „мебелно съглашателство” или заложник на джуджета…
Само да не бързаме да „палим библиотеката на лудостта си”, устремени към всеобщо-разбираема, наглед по-здравословна реторика и обтекаема протестна нагласа. Това ни се е получавало достатъчно много пъти. Резултатът не е бил по-добър… Обществените нормализирания и излизания от болестни състояния си искат крайните реторически и лично-граждански жестове. При нас не са и мнозина, готови на този „риск”.
Чакам с интерес текста Ви по България! Без да искам да Ви отклоня с тези редчета към един или друг вид моя „опитност-съкрушеност” в граждански смисъл. За да Ви подкрепя с доза вдъхновение, ще импровизирам в крилатка: Което ще видят по-младите очи като вълшебен край на лятото, за по-старите очи е тъжничко начало на ревматичната есен… Но, нека не сме безутешни, окото ни гледа, виждането е далеч по-сложен набор от сетивност и неврологични присветвания. Когнитивност, стремяща се към главния си смислен избор – личен авторски изказ… От повседневно, интимно мъничък, през логорейно-приятелски наболял, до общностно търсещ. Ако не в друга-променена, намираме се в една точно такава България. Което си е вид независимо придвижване.
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7546 |
|
Dekarabah - 2013-09-22 16:02:01 |
|
|
Здравейте! Още малко ще се коментирам сам. Ще публикувам два коментара. В първия, по-кратък, ще говоря по-отстранено за това, което ми се струва, че съм постигнал като говорене в заглавния текст. Във втория, който ще публикувам след няколко дни, ще опиша протеста от 6-ти септември в Пловдив, в който участвах. Понеже написах немалко текстове за ситуацията в България, наистина редно е да се опитам да разбера и изкажа по-точно какво прави онзи, който говори в тях.
Неслучайно казвам „онзи, който говори в тях“, а не „аз“. Защото говорещият в текстовете за протеста е нещо различно от цялото ми „аз“. В цялото ми „аз“ има роли, които не са пряко активни в говорещия в текста субект – например ролята ми на класически филолог, моята професия. Както и обратно, в говорещия в текста субект са се проявили части от моя „аз“, които рядко се проявяват. Защото, за да се проявят, е трябвало да се допрат до нещо, до което в ежедневието ми не се допират – например до идеята за България. Допрян благодарение на текста до идеята за България, в моя „аз“ се активира една част, иначе заспала, която гледа на България като на своя страна и на хората, които живеят в нея, като на по-близки от обикновено. Така е, защото текстът, изглежда, е и процедура по ново, по-добро структуриране на „аз-а“ с оглед на някаква външна ситуация. Казвам това, разбира се, повлиян и от темата на другия, по-теоритичен форум.
Та, първо, този, който говори в текстовете ми, не е точно този, който участва в онова, което се описва в тях. Той прилича на него, но е и друг човек, който сякаш наблюдава и преценява отстрани себе си. В „Нова приказка за стълбата 2“ аз съм намерил човек, който подпомага това отстранено наблюдение. Никола, за когото говоря, е различен от мен, но все пак и толкова сходен, че да изразява добре някаква иначе скрита част от мен. Аз навярно имам същите интуиции като него (или възможност за такива интуиции), но те са подтиснати от други части на моя „аз“ и не могат да се проявят на място като Симитли. Докато чрез него могат. От друга страна, той, Никола, едва ли би казал на друг същото това, което каза на мен. Защото за да се замисли за него и да го каже, му е нужна опората на аналитичен и реторичен „аз“ като моя. Така че проф. Богданов съвсем правилно е забелязал в коментара си, че съм успял да видя Симитли и може би чрез Симитли една част от живота в България като себе си и като някой друг, да я видя като сходна с това, което аз мисля за нея, но и като различна.
Правя си малък комплимент, но в същото време се критикувам. Защото започвам да осъзнавам, че това, което съм постигнал в този текст, а може би и в някои други, съм го постигнал далеч по-малко в по-цялостната си гледна точка за протестите. Когато те избухнаха на 15-ти юни, в моето съзнание, пък и в съзнанието на мнозина като мен, България се раздели радикално на „ние“ и „те“. „Ние“ сме тези, които искахме и продължаваме да искаме оставката на Орешарски и нови избори; „те“ са БСП, ДПС, Цветан Василев, Николай Бареков и пр. Да, обаче тези малки, като че ли по-верни поглеждания към България – като това към Симитли, постепенно ме осъмниха в консистентността и границата на „ние“ и „те“. Ще дам два кратки примера. В нашето „ние“ има едно голямо недоразумение, свързано със състава на Реформаторския блок, оттам и с т.нар. „алтернатива“. В тяхното „те“ пък влизат първо една немалка част от България, която наистина живее бедно и се нуждае от помощ, и, второ, редица умни и кадърни хора, които бяха завлечени от интригите на Станишев и Доган.
Категоричното разделяне на „ние“ и „те“ е реторика. Някои като Едвин Сугарев прегърнаха горещо тази реторика, прекалиха и предизвикаха отдръпване и от себе си, и от протеста. При всичките ми симпатии към неговата гражданска личност, в опита му за гладна стачка и в последвалите след това изявления, отворени писма и книги имаше толкова много суета и гордост, че фактически важното – справедливата нетърпимост на отделния човек към покварената власт – се загубиха и избледняха. Говоря за Едвин Сугарев, но и за себе си. Като поглеждам какво съм написал тук и в „Дневник“ от 15-ти юни насам, виждам няколко съвсем реторични и крайни изявления. Но, разбира се, не мога да се виня чак толкова, защото тази реторика беше неизбежна, поне в началото на протеста. Защото беше крайно важно да се образува силен отпор срещу правителството и политиката на престъпна зависимост, която то представлява.
Сега обаче моментът е по-различен. След като стана ясно, че Орешарски няма да даде оставка нито по мирен път, нито след ескалация, трябва да се работи за едно по-добро разбиране на категориите „ние“ и „те“. Защо? Защото само чрез общо гражданско действие на всички нива на гражданския живот може да се осуети опита за превръщане на държавата в инструмент на шепа олигарси, а народът на тази страна – в армия от наемници, които ще бъдат купувани и продавани от властимащите под формата на социални пакети. Но за да се случи това осуетяване, наистина трябва да се случи осъзнаване на онова, за което пише проф. Богданов тук, в този форум: по какъв начин сме българи, по какъв начин другите, различни от нас българи, са и те българи, и как освен в българското, всички тук сме били и сме с единия крак и в някакво друго – западноевропейско, руско, ориенталско и т.н.? Ако си представим България от тази гледна точка и с оглед на горната задача, можем да си я представим като шарена черга, в която един и същ мотив се повтаря по различни начини и се преплита с други, като че ли заети от друга тъкан мотиви. Такава една тъкан ми се иска да бъде текстът, който пиша по темата „България“. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7542 |
|
Георги Гочев - 2013-09-20 16:45:19 |
|
|
Поне две конкретни неща ме карат да се включа пак кратко. Наглед те са съвсем несвързани. Първото е желанието ми да споделя собственото си усещане, че „ваканцуващият” форум на професор Богданов /и в двете си „зали”/ е препълнен със ставащото в държавата ни. Уж нешумен, неразговорлив, по-скоро заслушан в себе си, а всъщност, разровил вътрешността на българската посттоталитарна „демократическа аутопсия” в най-дълбоката й, клетъчна същност. За творческата решителност-подход на Учителя, на доцент Баджаков, на пламналия граждански наш колега, д-р Гочев, в това хуманитарно и /идеологемно/ „минно поле” ще кажа само – намирам във вашите форумни послания и изясняване на терзаещи ме собствени /протестиращи/ въпроси, и силна подкрепа, че нито съм „изгубен в превода”, нито сам съм стигнал, докъдето съм стигнал. Благодаря Ви!
А особена и голяма лична благодарност отправям към уважаемия доцент Варзоновцев! Дори да изчета пак последния му само коментар, той ме повдига. Както повдига и сочи светлина в тунела тъжният песимизъм на критическо-реалистичната литературата. Нещо като, животът е кратък, научно-целебното навлизане в него е дълго. Моят съименник, позволявам си, в името на вече проточилото се наше форумно събеседване, умее кратко да назовава проблеми и цели. Желая му дълга творческа енергия и неугасваща рязкост!
И второто. По една съвсем случайна случайност Маркизата от два-три месеца с наслада гълта книгите на Халед Хюссейни. Многократно тя ми говори за това голямо, интригуващо целия неин трепет и читателски мир, перо. А аз все мънкам, да, ще видя, ще почета… Но българският чукча, напълно олицетворен в моя, особено сегашна, милост, както е известно, е писател. Силно политизиран в обществената среда, която ни споходи. Е, дано да е за някаква ползица. Като видим, че няма файда и промяна, ще се върнем към четенето. И ученето. До следващия полит-„писателски” подем.
Да се рои свободната научна, писателско-читателска и гражданска общност на НБУ!
ПП: Не мога аз да завърша без призивен лозунг, знаете. Но ще се поясня. И провинцията, и тя вече не е, каквото беше, преди 20, 10, че и преди пет години. Европейският въздух влезе – през летища и гари, през семейни съдби, гурбетчийство и учение „на запад”, през мрежата и най-обикновени туристически впечатления. Тестото е втасало. Сега трябва да се меси и пече – от хлебари, познаващи местните вкусове и знаещи европейския стандарт за качество. Един вид, ще се минава през огън. Иначе, няма да ни се получи хлябът… Помня, баба ми какви хлябове вадеше от една проста старовремска фурна, пристроена до дядовата ми къща. В която тя дошла като снаха, а през вече текезесарските /но дядо ми, още не беше станал колективен член/ времена, си беше вече станала баш стопанка. Фурната си е била абсолютно незаконна по тогавашните изисквания, но баба печеше по двайсет големи, уханни хляба на един път и ги раздаваше усмихната на комшиите. Малкото й кулашко-предприемаческо щастие беше пълно. Помня го, макар да съм бил дете… Българските неща са мимолетно изглеждащи и стъмнени. Соц-епохата триеше и изчегъртваше без пощада връзката в тях. Днес някои продължават да ни изтриват като стойностно оцеляваща народностна общност и нация. Влагат ни измислена памет.
Спирайте ги!
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7509 |
|
Dekarabah - 2013-08-20 21:18:33 |
|
|
Георги този път, според мен , открои същинския проблем. Това, което проф Богданов поставя в ценностния хоризонт на Университета. Съжалявам,нямам необходимата филологическа култура. Но именно платоновата линия остава ключова. А това е образование и власт. Образованието е власт - било то върху природата, било то върху културното.
Провинциалното не принизяване, направо унизяване на знанието, на образованността разкриват актуалния разрив между образованието и властта.
Модерното "знание-сила" девалвира от пост-модерното производство на знанието в автомата за кока-кола. Та тук виждам въпрос/мисия на образования ...да върне силата на знанието. Тук са възловите отговори,само след тях може да дойде и партийното строителство, и политинженерството. А не преди! |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7508 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2013-08-20 17:52:45 |
|
|
Благодаря на проф. Богданов за коментара. Така е, виждаме как България постепенно се раздели на няколко Българии и тези Българии навярно ще продължават трайно да увеличават своите различия. Това е и една от цените, които заплащаме за мирния и вече запътил се третия си месец протест: управляващите успяха да пренасочат част от негативната енергия срещу тях вътре в самото общество и да настроят вече започналите да се обособяват обществени групи едни срещу други. Може ли да се спре овреме този процес и да се превърне в позитив? Аз съм един от тези, които смятат, че може да се спре само ако бавно, но решително и с много общи усилия се създаде т.нар. „нов обществен договор“. С едно уточнение, но, струва ми се, твърде важно. Нов обществен договор, който не само определя по нов начин отношенията между управляващи и управлявани и описва в какви институционални и законови рамки влизат тези отношения, но и назовава кое е общото и свързващото между различните групи, съставляващи днес България. Имаме нужда колкото от справедливост и честност в политиката и управлението на държавата, толкова и от внимателно вглеждане в Българиите, разбиране за това какво ни прави българи и какво в това, което ни прави българи, изкривява или може да подобри типичните норми и ценности на демокрацията.
Този нов обществен договор или консенсусна програма не могат да се осъществят другояче освен чрез образователната система и лидерските действия на някои политици. Тук е и въпросът, който Дмитрий коментира. Обаче ще разширя малко обхвата на репликата си към него. Гражданите ще припознаят като свои онези лидери и желаещите да учат някаква професия онези образователни институции и преподаватели в тях, които не само ще им обещаят постигането на определен набор от конкретни знания и постижим чрез тези знания стандарт на живот, но ще им дават и събирателен, по-добър, по-верен и някак по-достоен образ на страната, в която живеят. В това нашият университет наистина е малко по-добър от другите в България – той наистина показва по-стойностното ако не на целия български живот, то поне на живота в столичния град. Така е, но заедно с това цялата ни съвременна хуманитаристика е така окупирана от мания по чуждото и толкова упорито не иска да разбира общия ни живот или ако го разбира, го разбира с огромен комплекс за малоценност, че в университетите ни скоро може да избухне същият бунт, който избухна срещу правителството на Орешарски. Правителство, чийто проблем наистина не бяха толкова специалистите (както и в образованието не е проблем липсата на специалисти), а пълното неразбиране и незачитане на общото между управляващи и управлявани (респективно между образоващи и образовани).
Продължавам да се занимавам с превода на „Държавата“. И виждам същото това, което ни вълнува днес. Един от въпросите, който най-много занимава Платон, е как общността на държавата да бъде възможно най-цяла и единна. Как наистина? Отговорите са като че ли два. Първият е, че общността трябва да се държи като единно цяло отвън, чрез външен контрол от страна на управляващите стражи. Вторият е, че тя се държи като цяло и отвътре, в душата на всеки един гражданин, който чрез разумното си начало упражнява контрол върху импулсите да бъде различен и отделен от цялото. Та ако първото условие – външният контрол – се изпълнява чрез законодателни решения, второто се изпълнява посредством образованието. Оттук и голямото място, което Платон отделя на образователната програма в своя град. Но прави впечатление, че всички конкретни предмети, които гражданите ще изучават, са настроени тъй, че чрез тях да се разбира и конкретното, и общото. Например математиката: тя е и за това, за да можеш да си водиш частни сметки, и за това, за да си наясно с реда в света и с божествената хармония, от която си част. Но което според Платон е вярно за математиката, трябва, в моите очи, да бъде вярно и за четенето на Платон и изучаването на старогръцки: то е, разбира се, за по-голяма култура и може би за самочувствие, но още повече е инструмент за излизане от привичното ни отношение към средата на живот, поглеждането й в по-универсални категории и разбирането й като неидентична на себе си. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7507 |
|
Георги Гочев - 2013-08-20 11:36:10 |
|
|
|
|
|
