БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Кукерските игри, Дионисовите празници и атическият театър и драма

БОГДАН БОГДАНОВ
       
Моето експозе засяга две теми - 1. връзката между Кукерските игри на Сирни понеделник и древните празници на Дионис, и 2. възможността в кукерския карнавал да се търси първобитната театралност, от която са се развили атическият театър и драма. Двата въпроса попадат във връзка поради утвърдената идея, че атическият театър и драма произлизат от Дионисовите празници. Оттук и възможността, ако тези празници и Кукерските игри имат родство, да се постулира исторически континюитет между тях и атическия театър и драма.

Отношението на Кукерските игри и Дионисовите празници се разглежда научно по два основни начина - исторически  прoизходно, в смисъл, че се вярва, че едното предхожда другото в някакво развитие, и типологически - в смисъл, че се смята, че Кукерските игри и някои празници на Дионис са независими реализации на подобен тип народна театралност. Днес никой не поддържа крайната историческа теза, че Кукерските игри произхождат от елинските Дионисови празници. Историческото и типологическото виждане по-скоро се съчетават, като се вярва, че кукерството е старинен ритуал, свидетелстващ за един дионисизъм, по-архаичен и по-автентичен от елинския, особено пък в сравнение с неговата проява в атическата драма. 

Нещата се усложняват от неясните граници на наблюдаваното явление. Ако кукерството е свидетелство за древния тракийски дионисизъм, се повдига въпросът, какво отношение има дионисизмът към сурвакарството и нестинарството, другите два календарни празника, които попадат в общ комплекс с кукерството като поредица от празници. Те също ли са останки на древното дионисово празнуване по нашите земи, или принадлежат на по-широка категория от празници? Това важи и за древния елински ареал. И там много от нещата, които се вършат за Дионис, се вършат и на празниците на други божества. Така че ако ни интересуват не едни или други отделни елементи, а се питаме за цялостния тип на празника, който се застъпва в кукерството, се налага опората на термин с по-широк обсег  от дионисизма.

Така е станало в книгата на Стоян Райчевски и Валерия Фол "Кукерът без маска" (1993). Като изследват Странджанския ареал на кукерството, те характеризират широко явлението и говорят за мистерийния характер на кукерските ритуали. Авторите вярват, че този празник е бил под патронажа на тракийския Дионис, вероятно Загрей, както се доказва от Александър Фол. Естествено не е без значение кой е и как се е наричал патронът на това празнуване. Но като се има предвид, че между празниците като система от ритуали и боговете, за които са те, връзката е винаги разхлабена и двете страни продуктивно не съвпадат, проблемът е самото кукерско празнуване, историческото и типологическото му съдържание. 

Твърдението, че Кукерските игри са мистериален празник, а не карнавал, е несъмнено правилно. Същевременно е редно да се запитаме за кои игри важи то - за онези в старото време, чиято система на живот е предполагала мистерийното празнуване, или и за съвременните, които  са може би мистерия на вид, но не и като функция. 

В статия, занимаваща се с описание на научната литература върху кукерството (на W.Puchner: Balkan Studies, 1983), е показано по отличен начин колко непоследователни и разноречиви  са научните твърдения по този въпрос поради недоброто познаване на емпиричния материал и на изследванията от Балканите. Същата статия убеждава и в друго - че разноречията по въпроса за характера на кукерството се дължат на различното разбиране на изследователите за значението на определени основни термини на анализа. Именно такъв термин е мистерия. Ще си позволя да го коментирам с оглед на въпроса в какъв смисъл Кукерските игри са в основата си мистериален празник.

Нужно е да се напомни, че съществуват два основни типа мистерия. По-ранният тип представлява празнуване и посвещаване на някаква органична общност, определена на основата на възраст, производствено обединение или територия. В по-късния тип, свързан произходно с първия, субект на празнуването и посвещаването е отделният човек, а сюжетът на празнуването се върти около неговото отвъдно. Елевзинските мистерии са най-добрият пример за този втори тип. Връзката между двата типа е в това, че и при мистерията, в която субект е еднородна група от хора, празнуващата общност е комунисна - индивидите са в ситуация на празнично равенство или се третират като членове на голямо отворено към вътрешната и външната природа семейство.  

По всичко личи, че съвременните Кукерски игри са развити на основата на стара общностна мистерия, в която, както е обичайно при подобно празнуване, съдържанията на засяването, жъненето, меленето на зърното се преплитат с образите на съвокуплението, раждането, сватбата и смъртта. Можем да различим в тези два реда от значения и други кодове. Същественото е, че в хода на действителното празнуване всяко  значение става образ за означаването на друго, че значенията са подвижни, обратими и натрупани едно върху друго. Бидейки сложно действие по нагласа на определена общност към основните въпроси на битието, мистерийното празнуване сплита темите на отношенията със земята, плодородието, раждането, умирането, границата между човешкото и животинското, между мъжкото и женското, младото и старото, божието и човешкото, живото и мъртвото,  коментира основните трудови дейности в определена среда, но и отношенията с предците, мъртвите, другите, като произвежда фабули за абруптни преходи от едното към другото.

Като време за вписване в целостта на света мистерийният празник може да развие и космогонични теми, както внушава това за кукерството Валерия Фол в "Кукерът без  маска". Въпросът е дали подобни теми остават на равнището на образите, или се засягат и съдържателно. За да се каже това, е нужно да се вчетем в "текста" на определено реално празнуване. Защото описаният тип на т.нар. общностна мистерия се разминава с  конкретните реализации.  Един празник може да бъде мистериален по вид, но не и по функция. Такъв е и случаят с  Градските Дионисии в Атина.

Подхождайки типологично към Кукерските игри на Сирни понеделник като към мистериален празник, разполагаме с богат материал за сравнение - и жив, можем да се обърнем към различни варианти на кукерство, а и към подобни празнувания като нестинарството. Разполагаме и с "мъртъв" материал за сравнение, ако се вчетем в изворите за древните Дионисови празници, някои от които са с изразен мистериален характер, и вземем предвид елементи от други мистериални празници в елинския ареал.

Елинското пространство познава най-малко пет Дионисови празника. Четири от тях са атински - празнуваният с процесия на Ленеите и Антестериите в Атина бог на виното, празнуваният с жертва на козел и процесия с фалос селски Дионис и Дионис Елеутереус, който идва в града с голяма процесия от север по време на честваните през април Градски Дионисии, когато се уреждат театрални състезания. Петият Дионисов празник, в дорийски и еолийски области, т.нар. Агрионии е на менадите, жени, които напускат градските пространства и се отдават на буйно тайнство с канибалски фантазии и изстъпления, които са ни познати най-вече от Еврипидовите "Вакханки".

Именно за празника на този Дионис се смята, че е най-близък до предполаганите тракийски празници, които лежат в основата на кукерството. За съжаление за Агриониите разполагаме по-скоро с литературни отколкото с етнографски сведения. Но тъй като между тях и атинските Ленеи очевидно има връзка и разполагаме със сведения с етнографска стойност за Ленеите и свързаните с тях Антестерии, сравнението на тези два атински празника с кукерството може да помогне за по-сигурното очертаване на типологическата рамка на коментираното мистериално празнуване.  

Ще обърна внимание на отделни мотиви от сценария на Кукерските игри, които допускат паралел с атинските Ленеи и Антестерии. Що се отнася до покриването с кожи и животински гугли, както и до тирса и кожения или дървения фалос, които се откриват и при кукерите, и при Дионисовите спътници, паралелите говорят за сигурно типологическо сродство. Въпросът е какъв е характерът на това смесване на човешко и животинско в двата празника. Такава ли е функцията на идващите по време на празника чудовищни предци, иначе вредителни духове, които обикалят къщите, да осигурят парадоксално доброто на плодородието и плодовитостта?  Дали разполагаме с паралел за това в атинските Антестерии, по време на които се посрещат и прогонват такива духове, като същевременно се мажат врати с вар и се дъвче бял трън за прочистване?

Друг възможен паралел е между порастващото бебе от кошницата на бабата, което иска жена, в Кукерското представление и тайнството пред бога с маска в храма на Дионис, извършвано от царицата (basilinna) на Антестериите, когато богът оживява и пожелава жена, както предполага В.Буркерт (W.Burkert. Griechische Religion, 1977). Очевидно и на двете места става дума за свещена сватба, независмо че в Антестериите тя е мистериен акт, докато в Кукерските игри това е като че ли профанно снижена. Друг сравним елемент е подскачането и клатенето на кукерите. Откриваме го изпълнявано по подобен начин на третия ден на Антестериите като клатeнe, люлеене и издигане високо (т.нар. aiora) с очистителна цел.

Не по-малко моменти от Кукерските игри намират сигурен паралел в други древни атински празници с мистериен характер. Такъв е случаят с кошницата на бабата, която носи в нея бебе.  Несъмнено той може да се свърже с т.нар. cista mystica, каквато откриване на празникa Арефории в Атина - две атински момичета, преживели цяла година на Акропола, отнасят нещо в кошница в място, посветено на Афродита. Знаем по един мит, че това е детето змей Ерихтоний. Дете, фалос или друго, отнасяното е тайно и не бива да се гледа.

Добър паралел с кукерството откриваме и в атинските Буфонии, силно театрализирания празник на принасянето нa бича жертва, в чийто край убитият бик  се възстановява, като кожата му се опъва на скеле пред едно рало. Имаме пред очи остатък от древна земеделска мистерия очевидно сродна с нашето кукерство. По подобен начин можем да привлечем и атинските Кронии, празника на обърнатите стойности, на който между другото освободените от всекидневната си тегоба роби обикалят с шум и викове града.

Голяма част от тези паралели са установени и коментирани. Първата задача е те да се съберат и да се реконструира сценарият на общия тип мистериално празнуване, около който се въртят и игрите по нашите земи, и древните елински празници. При което не бива да се забравя, че типът е идеално положение, което не е реализирано пълно в никое конкретно празнуване. Сценарият гола схема е проявен и като един вид история, която се върти около зачеване, раждане, сватба, стълкновение с противници, посвещаване във важни действия от божества и смърт. Същият сценарий може да се открие и в текстовете на "Веда Словена".

Втората задача е да се формулира разликата между елинските празници и съвременните фолклорни празнувания като кукерството и нестинарството. Докато елинските празници принадлежат на цикъл от празнувания с развита йерархия, фолклорните празнувания с театрален характер са битовизирани и отворени към съвременното селско битие. По парадоксален начин те пазят първичния си празничен синкретизъм - като неразличаването на божество, герой и жрец и струпването на всички възможни празнични функции в материята на един празник.

Кукерските игри се държат като изключителен и единствен празник. Докато в системата на атинските празници, иначе в същият сценарий, са ясно противопоставени празнуването с тайнство, което се грижи за старите земеделски общности и семейството, и новите календарни празници без тайнство, чиято основна грижа е поддържането на една или друга обществена голяма общност. Тази циклизация е усилила мистерийния елемент в празнуването с тайнство и го е превърнала в мистерия и на свой ред е откъснала театралния момент от тайнството и го е превърнала в театър в големия календарен празник. Така кошницата на празника Арефории е трябвало да бъде покрита и затворена за погледа, а, от друга страна, театралната среда на фолклорното общуване, влязло в обществения календарен празник,  е станала статична и се е разделила на възприемаща публика и играеща трупа.

Атическият театър и драма не възникват пряко от Дионисовото празнуване, а от неговия материал и от определени условия на празнично циклизиране, на йерархия от селско и градско празнуване. На стария селски празник се изявяват малките традиционни общности в една мистерия на сродяване на човешката група с природната стихия. Тази мистерия не различава участници и публика и в нейния сценарий трагедията на убития от неговите съселяни Икарий не се разбира драматично на две нива като нещо отнасящо се и за отделния човек, и за голямата общност на гражданите на полиса. Историята не се усложнява от допълнителен смисъл. Грижата да остава винаги една и съща я слива със самото празнуване, което е действителният й текст, докато тя му служи само като поддържаща го схема. Подобен е случаят и с кукерският сценарий.

На новия празник на Дионис в Атина плацовете на публиката и на представянето са разделени. Което не е без връзка с факта, че представяното се отнася двойно до някакво важно минало, но и до едно настояще. Представяното на сцената е празнично и извънвременно, но по особен начин и тукашно, и сегашно. И в двата си жанра на трагедия и комедия атическата драма е словесен механизъм за осъществяване на компромиси. Преди всичко между един селски народ, който живее в малки общности и няма друга грижа освен изхранването и добрите отношения с предците и отвъдните сили, и една вече градска общност, която има проблеми с вътрешното си консолидиране. Като стария фолклорен празник драмата се занимава с вграждането на човешката среда в цялостта на света, но по-голямата й грижа са отношенията на човека с неговото общество. Тя вече разполага с, така да се каже, сетиво за различаване на едното от другото.

В този смисъл неразличаването на старо и ново и оставането при сценария, който маркира само екземплярното време на ритуала и не се отнася към някакво настояще, не води до драма. Драмата в Атина е породена от разслояването на времена и гледни точки. Тя е революционно, а не еволюционно явление и в този смисъл не може да се твърди, че е възникнала от Дионисовите празници. Атическата драма е типична проява на започващата в древната Атина "модерна" култура. 

От типологическа гледна точка между театралните представления на Градските Дионисии и на Антестериите има подобно отстояние, каквото откриваме между градската театрална култура и Кукерските игри в съвременна България. Голямата разлика е, че те не са в действителни отношения помежду си, не си влияят взаимно и не са елементи на единен празничен цикъл, както това е станало и външно, но и вътрешно в атическия театър с развиването на т.нар. сатировска драма. Освен ако не сметнем, че театралните творби на Йордан Радичков не са по някакъв начин документ за резултата от подобно взимодействие между народната и градската култура в съвременна България.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Като изключим опитите на младограматиците и на структуралистите да превърнат хуманитаристиката в (точна) наука, била ли е хуманитаристиката някога наука - science,(в тесния смисъл на думата) всъщност, или е продължение на антично-средновековните свободни изкуства? В този смисъл за мен "ненаучната наука" не изглежда толкова парадоксална, защото става въпрос за практикуване на свободните изкуства от тривиума, за Sprachspiel (Витгенщайн).
Тема № - 32 Коментар № - 3085 Борислав Георгиев - 2010-10-16 23:30:25
Роси е написала гениален текст. От две части. Започвам с втората част, защото, докато се събуждах и отпивах кафе пред компютъра реших да чуя първо песента и след това прочетох психологично-културологичния коментар на Леля и останах удивена. От това, което ни казва, защото докато гледах сама клипа, тъкмо си мислих разни неща и се питах кое кое и защо в тази какофония от погледите на гуляйджии и това хубаво даровито създание в бяло пред тях??? Когато Роси каза, че това са симпозиуми и започна да разказва, разбрах, че Леля трябва и друг път да прави това – да говори със своето научно разбиране по човешки за това, което с тънък усет за разбиране е проумяла и с толкова интелигентност анализирала за да може след това да го поднесе така на събеседниците си, че който я слуша също да започне да разбира дори това, което му е чуждо на разбирането и вкусовете.

За първата част: “Всъщност се налага научната наука да разчита на личните морални качества на изследователите, на тяхната етика, която също има религиозен (традиционен) характер, както любовта и вярата.“ Искрено се надявам, че ако не друго, то поне 21 век може да бъде век на тези, които искат да очовечат това, което в предишни векове е придобило доста варварски окраски, попаднали отвънка и отвътре в научното разбиране. Разбира се, че е важен изследователят с всичкото, което прави за да постигне съгласуване, да не кажа хармония, между това, което казва, мисли, прави и показва. И няма как да се върне светът към вече извървени пътища, когато научно се твърди, че обекта на изследването е изследван тотално обективно чрез методи и теории, а обектът се оказва, че е част, от нашето обкръжение, контекст, с него живеем и сме на “ти“ и не можем да се откъснем, но изследователят за да е обективен решава да застане на Луната (ако не директно, то поне мислено) за да разбере научно, разбирайте обективно, това, което други виждат субективно, защото не са хора на науката.

За любовта, която спира разбирането. Да, ако е едно влюбване, което не стига доникъде, разбира се, че човек може да се окаже в положение на този, който се загубва дори способностите си за разбиране, когато не намира разбиране и живее любовта само на ниво очакване. Любовта е желание, което настоява да се задоволи. Но когато мине тази бурна фаза на загубване на почва под краката характерна за влюбването, любовта, може да успее да се прояви като хармония и разбиране на двама души, които нямат нужда да се отрекат като индивидуалности, но заедно създават това трето (не знам как да го нарека), което само съществува, ако има среща, разбиране, диалог между двамата така наречени влюбени. Знам, че закарвам темата за любовта в друга посока, не тази, която разви Росица. Но съм съгласна с нейните размисли, че подхождането с любов няма нищо общо с това, което се случва, когато някой използва омраза, завист и т. н. Това се чувства дори, когато се чете един текст и няма значение дали авторът го осъзнава или не.
Тема № - 32 Коментар № - 3081 Aneta de la Mar - 2010-10-16 18:07:16
Само едно ме спираше да се обадя след прекрасния коментар на Росица - че толкова ме хвали. Но хваленето настрана. Имате пред очи истински коментар. Аз съм казал нещо за любовта по повод на нейна фраза, нещо като формула с претенция, че е вярно. И тя го поема и отговаря разгърнато и пределно свързано, че може да е вярно като формула, но е неневярно в двата плана - първо, ако се каже и помисли по него разгърнато, и, второ, ако човек го приложи към себе си. Както го е приложила и Росица, отново не в кратки, а в разгърнати примери малки разкази за себе си.

Виждаме налице какво е дългата мисъл, както казвам, че по-доброто от краткото казване или посочване на нещо. Затова и нашата необичайност тук - че ужким сме в електронна среда, а нарушаваме нейната краткост и демократичност, отнемаме така времето на други, които биха искали да се вредят. Нищо никому не отнемаме. Всеки има право на дължини, стига само да може да ги изгради. Ето сега като Росица. Преди това бяха други.

И същата свързана дължина във втория пасаж за квази-чалгата песен на Арети. Росица, защо не направите такъв заглавен текст по образеца на ненаучната наука, която разбирате полуразбиращо, както впрочем съвсем точно сте разбрала, че става и при мен?
Тема № - 32 Коментар № - 3079 Bogdan Bogdanov - 2010-10-16 09:25:47
Успях да загърбя „работата” и пак да се върна към „голямата потулена” тема – започвам от средата.

Усилията по вглеждане и разбиране и аз не смятам за „губене на време”. Работата е там, че понякога реалните ситуации, в които се налага да се действа, не предоставят физическо време за вглеждане и разбиране, и ако искаме да спасим нещо (дали човешки живот, физическо или психическо здраве, или някаква хубава и полезна работа) се оказва полезно човек да има не само смелостта да тръгне да действа, а и поне някаква степен умение да усеща/налучква полезен или спасителен ход. на това ми се струва че учат, като го показват на живо, традиционните празници.

По мъжко-женското мислене нямам какво много да добавя. Мисля, че позициите на повечето форумци, начело с Професорските, са в една тоналност. И мен ме интересува не как да противопоставяме мъжкия и женския подход в мисленето и правенето (и без това всички най-вече това правят – подигравателно, унизително, пренебрежително или унищожително), а само инструментално да ги различаваме, за да си помагаме в разбирането, а особено – за да намираме пътища и начини за хубаво и полезно действане заедно (както на две или повече различни личности, така и на две неравностни страни от характера на една личност). И наистина точно тук се намесва темата за любовта, която Професор Богданов моментално е засякъл, докато аз, съвсем по женски, дори не съм разбрала, че давам основания да бъде поставена.

Професор Богданов, като истински загрижен Учител, ме съветва:
„Любовта, Росица, е крайно неблагодарна тема и тя като мъжкото и женското по-скоро спира разбирането отколкото го стимулира.” (Форумът, Настоящата тема, Bogdan Bogdanov - 2010-10-10 17:17:09)

В буквалния и прекия смисъл на осъществяване на процеса на разбиране, сте напълно прав, професор Богданов. Любовта, както и вярата, са инструменти-отношения на религиозния тип мислене и познание. Подхождащият с любов приема и без да разбира, приема на доверие, вярва. А вярва, защото обича. Изразил сте го прецизно точно като със (скорпионски) скалпел– любовта спира разбирането. Дали обаче наистина не може да го стимулира, ме гложди известно съмнение, въпреки че тялото под скалпела е мое. Може и да не съм права и хирургът да не успее да ме спаси.

Разбирането е труден, бавен и неравен процес, както и Вие неведнъж сте казвал, а пък ние сме имали възможност да го изпитаме на гърба си. Както вече споменах, понякога няма време за вглеждане и напъване да се схване. Друг път не стигат познания, опит или интелектуална енергия. Какво може да помогне на разбирането в такъв момент?

Например когато преди десет години ми казахте, че връзките между ритуали и богове са разхлабени, че никак не е ясно кого са чествали ония, преди моите лазарки, и дори дали изобщо някого са чествали - аз не разбирах. Какво беше по-добре да направя? Понеже не разбирам, можеше да си кажа разочаровано: „Гледай ти, професор Богданов, друг път се е показвал толкова умен, такива хубави книги пише и лекции чете, пък сега какви ми ги разправя врели-некипели.” Много хора така си казват, когато чуват нещо, което не разбират. Или по-просто, казват си „Не ми се вярва!” – захвърлят го и забравят какво са чули.
Ако аз Ви нямах доверие, ако на заден план не стояха спомените от многото пъти, когато съм разбирала, че сте казвал нещо вярно и полезно, ако бях забравила удоволствията, които съм изпитвала, докато съм чела Ваши текстове, и аз сигурно така щях да постъпя. Но аз ги помня тия случаи, а ги помня, защото са оставили следа както в ума, така и в емоциите ми. И затова, когато не разбирам (не само Вас), аз си прибирам чутото в едно чекмедже (с любов) и го оставям да се размърда и да просветне (пазя го да е живо), с надеждата, че някога около мен може да се появи някакъв аргумент, който да започне да го обяснява-потвърждава (или обратното).
Мисля си, че ако не се подхожда с любов, а се подхожда с омраза, или дори с безразличие, много бисери са изпускани или захвърляни. И много биват изпускани, включително и аз изпускам, защото и моята любов не е нито толкова огромна, нито толкова съвършена.
В този смисъл мисля, че дори и любовта буквално да не стимулира разбирането, то поне създава една подходяща хранителна среда да опази нещото, което трябва да бъде разбрано, докато дойде подходящата ситуация то да бъде разбрано. Пък дори и да не дойде подходящата ситуация, и нещото си остане неразбрано завинаги, поне не е захвърлено.

Вашите текстове, понеже са теоретични, понеже гледат нещата от много високо, понеже са много сгъстени и кратки, понеже Вие се стараете да не сте многословен и да не досаждате, ... изискват на първо място вяра и любов, за да се тръгне по пътя да бъдат разбирани.

И за да бъда по-разбираема, ще дам пример и със себе си.
Бях много малка, когато осъзнах, че хората наоколо не приемат важни за мен неща, които казвам – не приемат, не вярват, не разбират, пренебрегват – ужасна работа. Дълго се питах защо става така, въпреки че аз казвам важна за мен истина. Не че някога разбрах защо не вярват, но в някакъв момент научих, че има начин да ги накарам да им звуча по-убедително, че има модел за говорене, което се приема за убедително - говоренето с аргументи. Положих дългогодишни усилия да се науча и да усъвършенствам това говорене. Имах и изключителни учители, благодаря им сърдечно. Накрая така се усъвършенствах, че дори и на учителите ми им ставаше лошо като извадя списъка с аргументи. Тази досада я познавате и вие, приятели-форумци. Мисля, че стигнах върха си, когато дискутиращи с мен започнаха да завършват с реплики от рода „Не съм съгласна, въпреки че не мога да оборя аргументите ти, нито мога да предложа контра-аргументи”.
Въпреки, че съм овладяла във висота умението да се аргументирам, въпреки че продължавам да изпитвам упойващия му ефект всеки път, когато се проявя виртуозно, аз предпочитам, както когато бях момиченце, хората с които разговарям да ми вярват и да ме обичат. Репликите от рода на горецитираната никога не са ме радвали, защото те са израз на омраза, злоба и завист. За какво ми е някой да ме разбира, ако едновременно с това ме мрази и с удоволствие би ме разкъсал, ако не го въздържаше вероятността (макар и малка) да влезе в затвор.

Защо е по-силно, по-важно и по-полезно разбирането, което е настъпило след дълъг период на неразбиране, но и на пазене с любов на нещото което ще се разбира. Защото разбиращият е оставен сам да намери начина, по който да разбере; защото разбирането минава през него, а не му е спуснато отвън или наложено със сила. Защото разбирането е най-малко двустранен процес (по-често – многостранен). И в този смисъл разбирането не е съвсем чуждо и на любовта, която свързва поне двама (две страни, два свята, а и много повече).

И Вие, професор Богданов, точно по този начин пишете - не като мене, със списъци на аргументи. Не че не можете, опазил Бог, можете и да ни убиете с аргументи (есето за кукерите със сигурност може да стане 600 страници с аргументите), но вероятно търсите постигане на разбирането като вътрешно-собствено, като на присвояващото преобразуване, а не на папагалско заучаване или робско съгласяване.

Изглежда ми, че като казвате, че бягате от традиционното научно писане, искате да избягате от възможностите за лоши манипулации, на които то е способно. Аз самата зная много добре на какво е способно – майсторът-аргументатор може да докаже безупречно не една невярна теза, включително, когато авторът знае отлично, че тезата е невярна. И аз го мога. Всъщност се налага научната наука да разчита на личните морални качества на изследователите, на тяхната етика, която също има религиозен (традиционен) характер, както любовта и вярата. Много объркана и трудна работа.
Изглежда ми, че с опитите да правите една не съвсем научна наука (това нещо, на което и Вие още му търсите подходящото име), се мъчите да избегнете лицемерието на неетичните учени-аргументатори. Наблюдавам с огромен интерес, любопитство и съпричастие това Ваше извънредно ценно и високо усилие. Не че напълно разбирам какво правите, усещам само донякъде, по-скоро повече прибирам в чекмеджетата за по-разбиращи времена, дай Боже да дойдат.

----------------------------------------------

ПП: Послепис по темата за пътуващите из Анатолия.

Когато вчера търсих изпълнения на песента, която исках да изпратя на пътуващите анатолийци, открих това гениално дете – Арети Кетиме, заедно с още много нейни изпълнения. Оказа се, че тя е родена в семейство на понтийски гърци и всъщност пее по невероятен начин малоазийски традиционни неща. Нейната музика ме убеди, че мотиви на древно-анатолийската музика и пеене са съхранени и в съвременна музика. Нещо, което съм усещала, но никога не съм можела да приема, защото днес тази музика се пее най-вече по чалгаджийски, а това ме отблъсква.

Сигурно в началото ще си кажете, че звучи съвсем като турско. И аз така казах първия път. Моята мъжка андрогинска половинка се засегна, защото това си било от най-гръцките неща. После, след като бях чула достатъчно църковно пеене, разбрах, че е съвсем по византийски, после ми е прозвучавало и като традиционно македонско, и като традиционно източно-тракийско българско.

Накрая ще ви приложа линк към едно изключително изпълнение, което на мен ми изглежда и като пиеска, чието съдържание ще разкажа.

Гърците обичат да правят телевизионни симпозиуми с песни и танци. Има изпълнители и публика, която често е на маса с храна и напитки. Понякога на такива места неочаквано се случват ценни неща.

Започва да пее едно детенце-момиченце – тук Арети Кетиме изглежда на не повече от 11-12 години. Почти никой не й обръща внимание в началото, хората си разговарят високомерно като царски особи, освен един чичо, който се хили на детето (с нечисти намерения в областта на секса и финикийските знаци). За публиката голям интерес и възторг с аплодисменти ще предизвика една леля, звезда на гръцката чалга, която се появява на края на първия стих с характерен рев и кълчещ кючек. Тя излъчва желание да научи прощъпулничето на полезни неща в пеенето. Публиката продължава да се хили и кълчи в седнало положение, но в началото на втория стих някои 24-каратови избелени усмивки започват да позамръзват (с изключение на чичото с нечистите намерения). У някои се прокрадва усещането, че нещо не е както трябва. Все още нищо не се прокрадва у лелята-чалга-певица – тя ще се опита да „подкрепи” с пеенето си момичето, което очевидно започва да не се вписва в очакваното. Направо го поправя – не така, моето момиче, не така, ето така е правилното пеене на чалга. Цигуларят се опитва да среже с очи певачката, защото загрозява, но не успява.
На третия стих вече всички от публиката гледат като ударени с мокър парцал – нищо не разбират, пулят се глупаво и малко недоволно, че някъде са си изгубили високомерието – с изключение на чичото с намеренията, който все така сластно се облизва зад зъби.
За секунда камерата хваща един друг слушател (с брада), който изглежда като замръзнал и ударен с мълния едновременно. Певачката-леля прави малко по-плах опит да се включи и изглежда започва да усеща, че ролята на учителка й убягва, но продължава да се усмихва покровителствено.
Идва екстатично дълго соло на гласа на Арети. Цигуларят пак порязва с поглед певачката – да не е посмяла да се включи. Камерата се спира за по-дълго върху лицето на мъжа с брадата, който единствен разбира какво става, поглежда в страни и вижда, че никой друг не разбира, и че има опасност той да стане единственият ревящ със сълзи в залата. И това е така, защото започва соло на една могъща анатолийска богиня Майка, излизащо от устните на момиченце, чисто като богиня дева. Това е трагическа песен и трагическо соло. Такива са почти всички песни на малоазийските гърци, на които съвременните им наследници похотливо се кълчат за пари. Това е песен като от старогръцка трагедия или от мистериален ритуал, песен за човешка смърт, божествена мощ и отношения между тях. Само един от присъстващите разбира, може би и цигуларят. Лелята певачка продължава да се фръцка и усмихва покровителстващо, макар че накрая и тя започва да се пули неразбиращо (както и мнозинството от публиката) какво прави това дете.
С една прекрасна усмивка Арети дава ред на лелята-певачка, най-накрая чалгата ревва с пълна сила, публиката въздъхва успокоено, че странното нещо най-сетне е свършило и започва да подскача, да пляска, да се кълчи и да се кефи на това, което си знае и може. Не виждаме дали мъжът с брадата се е разплакал.
Арети подарява накрая, освен божествен глас, и една щастлива прелестна усмивка, като че ли да ни накара да помислим, че и тя не разбира какво е направила.

Линкът към пиеската –
http://www.youtube.com/watch?v=Gr_lKHseyUY&feature=related

Ше пусна и други анатолийски неща, изпълнени от Арети - за форумците, които са на път, и за нас, които сме с топлите пуловери и завивки у дома. Анатолия ми е на сърце. Там ще са днес и утре нашите странничета, които тръгнаха да кукеруват по средата на тази мистерийна кукерска тема. Музиката и за мен е един от възможните начини да кажа какво е мистерия.
Тема № - 32 Коментар № - 3078 Росица Гичева - 2010-10-16 05:59:41
Прекрасна песен, Роси! Прекрасна!
Тема № - 32 Коментар № - 3076 Анета де ла Мар - 2010-10-15 16:39:56
Благодаря на Κασσιέπεια за хубавия поздрав: обичам този филм!
Тема № - 32 Коментар № - 3068 Борислав Георгиев - 2010-10-15 10:15:59
За култове и празници на миньорите: Това няма да е отклонение от централната тема, а само малко допълнение за празници и култове. Проф. Димитров запита за чилийските миньори и макар да не мога да кажа нещо специално за тях, мога да спомена за най-известния култ и празник на миньорите от Боливия.

Както знаете Боливия е на почти 4000 метра височина, има всякакви метали и минерали, а миньорството е развито от древни времена, от преди идването на испанците. Днес, когато се влезе в една мина, най-вече в района на Оруро (Боливия), това, което може да се види е статуя от глина на един дявол, сложена на почетно място и почитана от всички работници в мината, без изключение. Даровете пред статуята са листа от кока (това е растението, което дъвчат хората на тази височина за да нормализират кръвното си налягане и да бъдат издържливи по време на дългите часове работа под земята), алкохол и цигари. Но дяволът, макар да прилича на дявол със своите изцъклени очи и червен и черен цвят на тялото, не е всъщност дяволът.

Това е изображение на древния бог на племето уру познат под името Уари и който е бил важен бог за населението на тази част на Андите. Разказва се, че бог Уари завидял на бог Инти (слънцето), че го тачат и излял целия си яд върху неговите деца. Хората започнали да тачат само бог Уари и света се напълнил с жаби, змии, мравки и влечуги. Но един ден се появила една красива девойка, Нюста, която се преборила с всички животни изпратени от Уари и така освободила земята на Оруро. Бог Уари бил победен и се оттеглил в подземното царство. Там се превръща в господар на златото, среброто, калаят и всички скъпоценни метали, камъни и минерали. Като бог, е бог и на доброто и на злото. Изобразен е с огромен фалос готов да оплоди земята, Пачамама, за да се родят всичките тези метали и творения на земята. Идентифициран е като дявол, както се сещате, от испанците. Нали е бог на подземното царство, а в мините има мирис на сяра и т.н., изобразен е чрез фалос - значи е дявол.

Но миньорите ден днешен не го наричат ни Уари, ни дявол, а Tío (чичо). Всички в мината са племенници на Чичото и той се грижи за тях като чичо. Знае всичко, което се случва в мината, помага на вярващите в него, а те му се отплащат с дарове – слагат му в устата цигара за да пуши и той пуши, защото и на него му се пуши там долу в мината. На карнавала в Оруро се появява статуя на Богородица, Virgen de la Candelaria, която е патрона на миньорите. Но за Чичото има специални жертвоприношения по време на празника – една яма и всички миньори разливат алкохол на земята пред статуята там долу в мината за да гарантират връзката си с Чичото и да направят това, което се прави с един Чичо, който се държи като баща – да му благодарят. Ако питате един миньор от тези мини, на кого е мината, ще отговори: на Чичото. Само някой, който е Бог/Чичо може да бъде господар на едно такова място там под земята.
Тема № - 32 Коментар № - 3067 Aneta de la Mar - 2010-10-15 07:43:04
Това, с китайските астрологични знаци, си беше чисто отклонение от темата. Исках да направя статистика на животните, но ето, че тези, които заговориха, веднага споменаха традиционните си астрологични знаци наред с китайските. И ако за китайския календар знам само най-общи неща, то за другия, познанията ми са малко повече. Но не защото обичам предикатите. И аз като проф. Богданов не вярвам в тези неща, но въпросът е, че открих, че четейки сериозни текстове по астрологията, написани с разбиране и препратки в митология, психология, история, антропология, литература и т.н., това ми помага да си почивам от другия вид сериозни нелитературни текстове, които избягват да говорят по темата за човешката съдба и още по-малко да разберат кое е това, което прави тази тема така трудна за разбиране. Например, тези дни се разприказвахме с приятели за Венера в календара на маите, която се оказва, че е божество на войната и мира и така важна, както Слънцето. Освен това, маите са ѝ посветили именно на нея един от 20 календара, които са създали и тачат деня, когато тя се свързва със Слънцето. Дали някога ще успея да проумея това велико познание на маите намерило израз в творението на техните календари? Не знам.

Преди да изляза от събора на животните, подръпвайки преди това опашката на Веселия тигър, погалвайки хубавата мека овча кожа на Леля и подавайки лапа на дракон на г-н Дракон, ето какво допълвам за мене и астрологичните знаци. Когато Венера търси хармония и красота, аз имам нужда чувствата да правят това, което прави водата - да текат (Венера в Рак). И ако няма море наблизо... мога да им го осигуря (Анета де ла Мар). Всякакви логични, нелогични, практични и отвлечени теми методологично подреждам и изучавам с помощта на Меркурий (Хермес с летящите сандали), който много обича да има нещо конкретно да прави, намирайки се в знака на Дева в 6 дом. Но нали Хермес е хитър, никога не работи сам – при мене си е направил екип от Плутон (затова се рови надълбоко и каквото вижда, го разбира дори и да е на тъмно) и от Уран (който като мълния се сеща за това и онова, дори и за неща, които са толкова непознати, та чак нови). Нептун е щастлив да плува в царството на Скорпиона, обича да е вдъхновен и го привличат мистерии и метаморфози (8 дом). От време на време се сещам, че по слънчев знак съм лъвица и тогава решавам да разбера какво е това да си наистина Лъв. Откритието ми е, че преди всичко е важно преборването със собствения страх. Само така може един ден да се извърши първото геройство на Херкулес – владеенето на собствената сила, когато с голи ръце се изправиш пред лъв и далеч от хорските погледи, го победиш.
Мисля, че е редно в този момент да спра дотук.
Тема № - 32 Коментар № - 3066 Aneta de la Mar - 2010-10-15 07:41:00
Една моя процедурна грешка да публикувам във форума на проф. Богданов спонтанен разговор, състоял се в социалната мрежа Facebook и твърде много напомнящ на разговор, който всекидневно може да се случи (и се случва) в някое от кафенетата на Нов български университет, извади – поне в моите очи – проблема за високата наука в днешния свят, нейното популяризиране, можещо понякога да стигне и до профаниране.
Но нека преди всичко кажа няколко думи относно метафората „Бах” от предишната ми публикация. Тя не се появи случайно. За мене наистина музикалната метафора е много силна и работеща – въпрос на лична история и на семейно възпитание. Което не мога или не искам да изразя нещо с думи – го трансмутирам в музикално послание: некомпозирано от мене, за съжаление – аз просто съм само грамотен потребител на музика и нищо повече.
Бах не е композитор, когото слушам всеки ден – прекалено много е питагореец за моя вкус и задава друга рамка на барока за разлика от такива „фриволни” композитори като Люли и Шарпантие. Но когато ми е необходимо съсредоточаване, когото за пореден път се налага да подреждам света около себе си – Бах ми помага в най-голяма степен. Бах ме дисциплинира за разлика от Моцарт, когото слушам всекидневно и който ме корумпира, правейки така, че проблемите да не изглеждат като проблеми: Питър Шафър и Милош Форман добре са уловили и пресъздали тази особеност на Моцартовата музика в „Амадеус”.
Така например началното Kyrie в си минорната Бахова Меса на мнозина се струва досадно, един мотив непрекъснато се повтаря (според някои – до втръсване), но опитайте се, когато искате отново да намерите себе си, да изслушате тази първа част със затворени очи – поне за мене изживяването е неповторимо, плодотворно и дисциплиниращо. За някои вероятно Моцарт е празникът, а Бах – досадното всекидневие, но за мене е точно обратното, най-малкото поради факта, че слушам Бах в много специални случаи...

http://www.youtube.com/watch?v=U3vGoEnzS8E

Форумът на проф. Богданов наистина е нещо уникално, контекстно независим е и в него наистина се чувствам така, както съм се чувствал някога в тази Мюнхенска църква от видеото с Карл Рихтер. Форумът е царството на високата наука – такава, каквато всички бихме искали да правим, но може би не всички имаме подадинето и времето да правим; такава, с каквато бихме искали всекидневно да се срещаме в нашата работа, но с която рядко се срещаме, защото образците за висока наука не се срещат под път и над път.
Форумът обаче съществува и в интернетския контекст, където границите между нещата са твърде условни, а екстраполацията на текстове – твърде често практикувана; място, където бихме могли да срещнем и някоя „кавър версия” на Бах:

http://www.youtube.com/watch?v=slUW5IBVo_8

Във видеото с Боби Макферин духът на Мюнхенската църква тотално отсъства, публиката е съвсем различна и реагира така, както се реагира на рок концерт, Боби Макферин определено не е Карл Рихтер, контекстът е изцяло променен, с една дума – тотална знакова конверсия, но преклонението пред Бах е налице, то е изразено с други изразни средства, но от това същината на преклонението не се променя – в дълбочина то е същото, каквото го виждаме у Карл Рихтер например. Изразните средства са само повърхността, която е видимата част от айсберга „концептуална система”, която не трябва непременно да има словесен характер – поне така твърдят когнитивистите.
Нещо много объркан стана този мой текст, писан в потайна доба, затова спирам и ви моля за снизхождение, уважаеми форумци!
Тема № - 32 Коментар № - 3065 Борислав Георгиев - 2010-10-15 05:42:45
Попътен вятър на пътешествениците в Анатолия!

Попътно ви пускам един силно анатолийски поздрав – традиционна песен от егейските острови по малоазийското крайбрежие (да речем ... от острова на Сапфо).

Приблизителен превод:

Из водите на Егея
ангели крила размахват
и в летенето
рози си събират.
Егея, моя,
Богородице, помагай!
Егея, посиней ми
сините си води.
Да дойдат странничета ти
по тучните ти острови.
…………

В няколко варианта, да има по вкуса на всекиго:
- със симфоничен оркестър - http://www.youtube.com/watch?v=0igRUOUDFrU
- класическо изпълнение, Мариза Кох - http://www.youtube.com/watch?v=PNgHVVAsaFM
- традиционен вариант, сестри Хадзидаки (първият, който мен е грабнал) - http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28
- малко момиченце, свири на традиционен анатолийски инструмент „сандури”, на откриването на олимпийските игри 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=VX1S_30_s6M
Тема № - 32 Коментар № - 3064 Лелята на Сократ - 2010-10-15 03:22:36
6  7  8  9  10  11  12  13  14  15 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32724

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134332

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94299

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60773

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA