БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
При поредното четене на пасажите от „Федон”, които ще бъдат разглеждани на семинара на професор Богданов утре, възникнаха някои мисли и въпроси, които реших да напиша във форума предварително.
Мисълта се отнася по-вероятно към някакво разбиране, а въпросът – съвсем сигурно към голямо неразбиране.

Ученето като припомняне е нещо, което отдавна „си припомням”. След двегодишно учене-припомняне във форума, тази вечер свързах понятието с наричаното от професор Богданов „надхвърляне” – такива моменти като узнаването-припомняне ли наричате надхвърляне, Професоре?

Въпросът, който всъщност ми е трудно и да формулирам, е свързан с пасажа 83b-d. Това е мястото, в което Сократ разяснява кое е най-голямото зло за душата по отношение на прекалената й свързаност с тялото, и което пречи на освобождаването й от тялото (тялото като затвор за душата). Като вредни са изброени крайното удоволствие, болка, страх или страст.
Тук се обърквам, защото си мисля, че душата изпада в нейни си душевни удоволствия, болки, страхове и страсти, които могат да бъдат напълно независими от тялото, или поне доста независими. А дори когато са много зависими от тялото, те никога не са напълно независими от душата, защото тялото само по себе си (когато е без душа – неживо), не може да изпитва никакви удоволствия, болки, страхове или страсти. Не изпитва много от тях дори когато има увредена мозъчна дейност (което уврежда връзката тяло-душа).
Като пример за душевни удоволствия бих дала всякаквите интелектуални удоволствия, като да изпиташ радост от намирането на точната дума, или от добре формулиран въпрос (на което аз сега няма да мога да се насладя). Сократ е представян като изпитващ такива удоволствия. „Надхвърлянето” на професор Богданов също ми изглежда такова удоволствие (за други – сигурно е страдание, но в случая и страданието влиза в същата категория).
Като пример за душевно страдание бих дала, естествено, представата за страданието на душата в тялото-затвор.
Особено неясно ми е изречението, което би трябвало да внася най-голяма яснота:
„Най-голямата злина е, че ведно с наслаждаването и мъката душата на всеки човек е принудена съвсем определено да смята, че това, което в момента й причинява тия чувства, е най-ясното нещо, докато то всъщност не е такова. Това се отнася за видимите неща, нали? – Разбира се. – И значи в това състояние душата е най-вече окована от тялото, така ли?”
При първото изречение дори не мога да разбера какво точно затруднява разбирането ми. При „видимите неща” се обърквам от представата ми, че видимите неща са „виждани-припомняни-идентифицирани-назовавани” от душата-ум – каквито реши, такива ще ги „види-прочете”. Например, ако душата не „види”, че пребивава в тяло-затвор, няма да изпита страдание от това; и като избягва да изпитва страдание поради голямата си свързаност тялото, излиза, че следва напътствията за поведението на истинската философска душа поставени в началото, което пък става като едно дървено желязо в контекста на парадигмата.
Помощ!
Тема № - 34 Коментар № - 3622 Росица Гичева - 2010-12-23 02:47:22
Абсолютно заспала съм, но просто няма как да оставя този прекрасен коментар на Анета, без да кажа, че е прекрасен. Аз пък прочетох Херодот пак – заради професор Богданов – миналата година.

Невероятно е изречението “и самата тя, също безумно влюбваща се в този момент” – представих си, че това не е миналото на любовта, не е бъдещето, дори не и настоящето в неговата статичност, а някакво особено любовно време, в което нищо не съвпада или по-скоро всичко съвпада, все едно движението е в покоя на някаква светлина: “влюбваща се”. Направо божествено.

А за анкетата за най-обичаните българи - нямам думи! Браво, Ани, че си я намерила! Утре ще ти напиша истински коментар! Лека нощ.
Тема № - 34 Коментар № - 3621 vesselina vassileva - 2010-12-23 01:08:03
НА ПРОФЕСОР БОГДАНОВ, НА ВСИЧКИ ФОРУМЦИ
И НА ПРИЯТЕЛИТЕ ОТ НБУ
ЖЕЛАЯ ВЕСЕЛИ И УЮТНИ ПРАЗНИЦИ!

БЪДЕТЕ ЗДРАВИ И УСМИХНАТИ!

ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО!

Мария
Тема № - 34 Коментар № - 3620 Мария - 2010-12-22 23:26:37
Към Борислав:
"Човече най-нечестиви, как дръзваш да вършиш това? Искаш да изгониш молителите от моя храм?"
Тема № - 34 Коментар № - 3619 Δίδυμα - 2010-12-22 22:40:47
Трябва да призная, че точно защото ме впечатли идеята за разбирането в Дървото на живота, затова се загледах и в него. Ето, че не съм само аз, която видях това. И както Весе предложи да се върнем към темата за “Любов и разказ“, “връщане“ се римува с “разбиране“. Да се върнем да разберем това, което ни отбягва от погледа или това, което искаме отново да кажем за да разберем по-добре по тази тема. А какво отбягва от погледа? Не е лесно, нито е задължително да се обобщи с една дума какво е точно това. Темата за любовта остава тема, която се филтрира през личностното във всеки един от нас. За някои любовта е възстановяваща се заедност, за други, заедността е тежест, за трети, любовта е трудно да се практикува, но за нея може да се говори, пише, чете... За любовта се разказва, за любовта не се разказва. Когато не се разказва за нея, също има разказ: разказ за това как не се разказва за любовта.

Тези дни попаднах на познатия филм “Английският пациент“ и с удоволствие останах да го гледам. Мислих си за Херодот и чаках героинята Катерин да разкаже познатата ни историята за това как “Кандавъл, последният лидийски цар от династията на Хераклидите, се влюбил в жена си. Смятайки, че е най-красивата жена на света, решил да се похвали, а и да се увери, че е така. Затова накарал своя приближен копиеносец Гигес да я види гола.“ (проф. Богданов във “Любов, семейство и власт. Двата профила на разказа за Кандавъл и Гигес в първата книга на Историята на Херодот“.)

Между flashbacks набира сила любовната история на граф Ласло Алмаши и англичанката Катерин Клифтон, влюбващи се почти от пръв поглед, когато Катерин започва да разказва за Кандавъл, а графът, който обожава книгата на Херодот и не се разделя от нея, слуша познатата история там, карай огъня в пустинята и изпитва истински копнеж по тази красивата жена, застанала пред него, завита с шал, гледаща го с прям поглед и самата тя, също безумно влюбваща се в този момент. Това е за мене един добър пример за “Любов и разказ“.

Но във филмът всъщност става въпрос за много видове любов. Една от тях, тази на големият разказ, е за една забранена любов–страст, любов без изход, любов докрай, любов заплетена в една война, в която идентичността е враг на този, която я има там, където е по-добре да бъде без име, да бъде само един “английски пациент“. Една пустинна буря оставя двамата влюбващи се сами в един джип, с рисунки на танцуващи или по-скоро, плуващи хора и животни, копирани от стените на една току що посетена пещера, която ги опазва от преди толкова много хиляди години. Заради бурята граф Алмаши и Катерин остават цяла нощ в колата и заспиват прегърнати. На следващия ден няма сила, която да се противопостави на желанието им да бъдат заедно. Когато страстта идва е като пустинната буря – повлича всичко със себе си и не се знае кой ще има повече прах в очите и любов, толкова много любов в сърцето.

Един голям филм, макар истинската история на унгареца граф Ласло Алмаши, заподозрян за шпионин през Втората световна война, да има много, много малко общо с това, което се разказва в този филм.

Питам се колко хора са пожелали да прочетат Херодот, след като са чули историята за Кандавъл, Гигес и царицата в този филма? Спомням си, че аз, като след като гледах филма тръгнах за библиотеката и да вместо да поискам книгите, които ми трябваха за Университета, останах да чета Херодот, там на един фотьойл, цял следобед.

***

Нещо за споделяне. Попаднах на една анкета за 100-ТЕ НАЙ-ОБИЧАНИ БЪЛГАРИ и докато умувах, това типична или нетипична анкета за България ли е, вижте кое име срещнах сред избраните от читателите: Богдан Богданов.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=712734

http://www.24chasa.bg/Polls.asp#715064

Тема № - 34 Коментар № - 3616 Анета де ла Мар - 2010-12-22 05:55:35
Малък нощен несвързан коментар - 2

Чета коментарите на Анета и на Кастор и си мисля за това, че може би всичко в нас е ненаше. Анета е станала кратка и Коледна в първия си коментар, а вторият коментар е премерен до болка, но всяко милиметърче от думите крие километри от разкази – не се извървява лесно пътят, след който божественото сътворение може да се повтори, нито пък всичко се припомня и при Платон – само някои от нещата в живота ни са такива, че да прозрем божественото сътворение в тях – когато ги видим, и ако ги видим, и ако си ги припомним. Кастор също разказва за сърцето си така – “лесно може да се оставя върху него”. Всеки носи своя оригинален печат в “кавички” и всеки иска да се откаже от неговата оригиналност – точно все едно в края на изречението има някой друг – може да се оставя – но оставя ли се, моето и немоето, текстовете и това, че литературата е – това, което не е, ясното изразяване, предполагащо точност и... свободността – която предполага избор на значението, но най-вече - невероятният сблъсък между идентичност и различност. Кое от двете? Кое от двете е припомнената божественост, тя ли е сложната празничност? Палимпсестите - как да ги прочета?

Ако трябва да мисля за сърцето, не като развалена митрална клапа и не като пиърсинга, който съм му направила – мога да го мисля между “Един опит върху идеята за "Себе си" на професор Богданов и “Що е поезия?” на Дерида... може би - нещо между “разбира се, обикновено не успявам да се отлепя от статичната самост, с която съм свикал и която смятам за себе си. Не знам кого да виня. Зная обаче, че надхвърлянето е възможно. Самостта е в определена степен привидна. Нейната статичност е по-скоро желана и моментно постигната. Виждал съм нарушаването и надхвърлянето й при други хора, понякога и при себе си” и “преведи ме, бди, пази ме още малко, спаси ме, нека напуснем автопътя. Така мечтата да научиш наизуст се издига в теб. Да оставиш сърцето ти да бъде пресечено от диктуването”.

Винаги много съм харесвала това да осъзнаваш, че виждаш, че надхвърлянето е възможно – че е сигурно възможно при другите хора и от това – по-сигурно при теб, макар и някак - между възможното и невъзможното, но такова, че в проектирането си да изглежда напълно възможно, точно заради това, да се представя възможно, да става възможно, почти възможно – надхвърлянето е възможно и то ни учи на сърцето.

Чета дървото на живота на Анета и си представям как всяко едно нещо опира до въпроса за разбирането. Разбирането на дървото на живота, разбирането на книгите, на сърцата, разбирането на идеологиите, които не изискват много разбиране, разбирането на смъртта – включително в изречението “сърцето няма да продължи да работи, защото мозъкът няма да му каже”, разбирането на любовта, разбирането за разбирането, което може би дори не е разбиране – а нещо друго.

Та по повод на разбирането – леко почвам да оправдавам Зевс, че е разделил андрогините, които гледали в различни страни, защото като ги разделил, той всъщност ги е събрал, особено със заповедта – “Разберете своята лудост!”, с която накарал Аполон да обърне лицата на разделените андрогини едно към друго – към коремите, за да разберат своята лудост. Точно тук ли във вселенската история любовта и разбирането съвпадат едно с друго и с лудостта – виждайки се, всеки миг да си припомнят цялото, в което да не са сигурни, защото са различни и защото слабите им разделени тела няма да са толкова сигурни, че ще постигнат небето.

Такива неща...

А “ЛЮБОВТА НЕ Е БЕЗБРОЙ ПОЛОЖЕНИЯ, КОИТО МОГАТ ДА СЕ ОБЪРКВАТ СИМВОЛИЧНО, А ДВЕ ОПРЕДЕЛЕНИ НЕЩА – КОПНЕЖ ПО ДРУГ ЧОВЕК И ОСЪЩЕСТВЯВАЩА СЕ ИЛИ, ПО-ТОЧНО КАЗАНО, ВЪЗСТАНОВЯВАЩА СЕ ЗАЕДНОСТ...” – казва професор Богданов. И трябва да си върнем темата “Любов и разказ”.


Колко е часът в Богота:-)?
Тема № - 34 Коментар № - 3615 vesselina vassileva - 2010-12-22 02:33:24
Не знам какво е моето сърце.

Все си мисля обаче, че лесно може да се оставят върху него
"чисти, достатъчно дълбоки и трайни знаци".

Усвоявам лесно, особено мъдростта.
Паметлив съм, но не и злопаметен.

Не разменям знаците от различните усещания, а си съставям свои си, истинни мнения. Моето аз се състои от множество немои мнения.

Но не защото, буквално възпроизвеждам нещата. Казани и написани от други. Не цитирам текстове и заглавия, заради самите текстове и заглавия.

И други четат.

Опитвам се да виждам знаците ясно. Да се изразявам ясно и да разполагам себе си свободно.

Виждам във всеки неговата идентичност и различност. Не обобщавам.

Всеки носи своя "оригинален печат". Но въпреки това предпочитам моето битие да се организира с хора, с битие близко до моето.

А вие?
Тема № - 34 Коментар № - 3614 Кастор - 2010-12-21 17:22:35
Нинел, аз също почти нищо не разбирам от кабала, но има нещо, което винаги ми се струвало много мъдро в нея – дървото на живота. Изображението на десетте сфери, представени като духовни еманации на зародилия се живот. Сферите тръгват от долу нагоре и така представят едно дърво, дървото на голямата мъдрост. Погледнати отгоре, тези сфери са свързани по един сложен, но, който винаги носи смисъл. За да разберем дървото, трябва да го погледнем отгоре, където първата сфера е:

1. Катер – корона, провидение,
2. Хохма – мъдрост, интуитивно познаване
3. Бина – разбиране, изграждане, разум
4. Хесед – съпричастие, величие
5. Гевура – справедливост, сила
6. Тиферет – красота, търсене на хармония
7. Нецах - слава, победа над смъртта
8. Ход – вечност, величие
9. Йесод – фундамент, кръглият камък на стабилността
10. Малхут - царство, зараждане на формите

Доколкото имам познание за това дърво на живота, от короната се върви към мъдростта, която се проявява чрез интуитивното познание и след това се стига до разбирането, което изгражда, което води до разума. Следват останалите сфери чак до долу, до десетата. Но от друга страна, от всяка една сфера има пътека, по която се се стига да останалите сфери, независимо къде са намират на дървото.

Кабалистичното дървото на живота е опит да се синтезира дългия път, който трябва да се извърви за да се повтори божественото сътворение. Но според мене Сократ няма нужда от такова дърво за да достигне до разбиране за живота. Дървото е начин да се обхване всичко в едно. Сократ прави друго – казва, че нищо не знае, че е невежа, но започва диалог и по време на този диалог кара събеседника си да върви с него към непозната посока. Но Сократ, като мъдър учител, знае, че за да се разберат нещата, трябва да се разкрият, открият в процеса на говорене, защото така се разбират от вътре, а не когато се дават наготово, като истини. Като канон, догма, тайно учение, където само просветените разбират големите истини.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/c3/Tree_of_Life%2C_Medieval.jpg

До тука са моите познания, Нинел.
Тема № - 34 Коментар № - 3608 Анета де ла Мар - 2010-12-21 06:07:10
Навечерието на Коледа и на Нова година винаги е бил чудесен момент за слушане на хубави концерти. И не е задължително те да са точно новогодишни. Днес хубавите концерти дори могат сами да дойдат до зрителите.

Спомних си, че веднъж проф. Богданов спомена Петия концерт за пиано на Бетовен в специалното изпълнението на Глен Гуд.
Ето го концерта и поздрав за всички.

http://www.youtube.com/watch?v=yftk_cnbwKQ
Тема № - 34 Коментар № - 3607 Анета де ла Мар - 2010-12-21 03:22:12
Един старомоден поздрав за сърцето на Леля:

http://vbox7.com/play:9c651c3b&al=1&vid=393864
Тема № - 34 Коментар № - 3606 vesselina vassileva - 2010-12-21 02:37:49
6  7  8  9  10  11  12  13  14  15 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116039

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128161

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20185

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134390

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180939

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA