БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

По темата реалност или действителност в текста и извън текста


БОГДАН БОГДАНОВ

Имах намерение да публикувам във форума третия от анализираните текстове от Историята на Херодот. Отлагам го поради важните въпроси, които се повдигнаха в дискусията около текстовете на професор Петър Димитров и Георги Гочев. Внесох уточнения и допълних текста на последния си коментар и ви го предлагам титулно с надежда, че разсъжденията ви ще ми помогнат и за други уточнения. 
                                                                                            
С пожелание за още хубави летни дни

                                                   

1. Когато говорим за реалност, имаме предвид две едри неща – а. съществуващото като даденост, и б. съществуващото като протичане-ставане-промяна. Постоянно смесваме едното с другото. Това смесване може да е функционално - с оглед на една или друга задача в контекста на говоренето или с оглед на истината, че двете са по някакъв начин свързани. Свързани са, тъй като и съществуващото като даденост се променя, а и това, което протича и става друго, е и траещо и непроменящо се. Но, така или иначе, първото се различава от  второто и реално, и инструментално с оглед на определени задачи и цели. Поради което, доколкото може, аз различавам едното от другото и наричам реалност второто – съществуващото като протичане-ставане-промяна.

2. Що се отнася до т.нар. съществуващо като даденост, в него също се преплитат две неща, които могат да се различават. Първото е посочимото нещо-предмет, а второто непосочимото нещо, което е такова поради името, с което се означава. Такова непосочимо нещо е любовта. За второто се дават примери на ето този влюбен или двама влюбени или ето това, което изпитвам, и така като че ли се намалява и размива разликата между непосочимото и посочимото.

3. При съществуващото като протичане-ставане-промяна, което наричам реалност или действителност, естествено се прави разлика между реалността в текста и реалността извън текста. Реалността в текста има видове. Досега във форума различавах двата основни вида – на разказа-сюжет-фабула и повествованието,  разказът-сюжет-фабула със свързани помежду им събития, в чийто ред се осъществява примерен смисъл, а повествованието с ред от събития, свързани като следващи във времето без идея за примерен смисъл в текста. По-силна от т.нар. примерен смисъл във втория случай е идеята, че повествованието е един вид истина за външна реалност.

4. Да, но ясното отделяне на двете реалности – в текста и извън текста, е работна конструкция. На практика двете реалности са в постоянен обмен. Разказът е предимно в литературата, а повествованието не е литература, а верен текст, който представя действително реалното, само привидно. Защо? Защото хората, които са винаги в определена контекстова среда, заемат от тази среда контекстови модели за разказ, които използват не само при разбирането на устни и писани литературни разкази, но и за формиране на онова, което преживяват и им се случва.

5. Личната любовна история се преживява и формира като разказ. В този смисъл този разказ е като че ли реален. Същевременно той е делим - на придобит модел за разказ и действително случило се. Да, но и това действително случило се е на свой ред делимо на други модели, някои от тях образувани в малки лични контексти. Деленето в търсене на съвсем действително случилото се няма как да не доведе до лоша безкрайност и болезнена детайлност. Поради което то не се прави. Същото се отнася и за повествованието.  Още преди някой да го изследва и записва като история, то е налице като един вид контекстово общо.

6. В този смисъл не може да се прекара ясна граница между литературата и нелитературата, нито между текста и контекста по линията на двете реалности на разказа и повествованието. Има литература и история, които са изцяло контекстово настроени и организирани. Такава литература за мен и според мен са романите на Паоло Куелю. Има и такива контекстови исторически повествования. Литературата в тесен смисъл на думата предполага текст, който комбинира контексти така, че се получава особен като че ли оригинален модел за реалност, който надгражда и променя контекстовите реалности така, че се откъсва от тях и става преносим в други контекстови среди.

7. Говорейки за контекст, трябва да имаме предвид, че съществуваме в сложна контекстова среда, в която участват и действат голям брой контексти. Текстовете могат просто да ги представят и илюстрират, но могат и да ги комбинират и надхвърлят.

8. Също като текстовете и контекстовете се делят на два основни вида – а. протичания от разказен или повествователен тип, б. и набори-системи от понятия за определен непроменим свят. Нашият форум постоянно изпада във второто, във философско истинно разбиране. Аз подтиквам към друго. Казвам: „Не изпадайте, моля, в суперистината на контекста непроменим свят. Защото тя е инструментална, общо валидна, но загърбваща – първо междинните контекстови реалности, резултат от тежкото неефективно мислене на някакви хора заедно, и второ литературните текстове, в които т.нар. реалност или по-точно нейното произвеждане е наблюдаемо.

9. Да се наблюдава правенето на реалност означава да се наблюдава самият механизъм на осмисляне. Понеже сме осмислящи същества, няма по-достойно занимание от това да наблюдаваме този механизъм. Разбира се, той е различен в различните времена и места. Да, но е и подобен. И то дори свръхподобен. И в това е особената трудност на текстовите прочити, в колебанието коя е истината на текста, който се чете. Във всеки случай тя не е нито свръхподобното, нито подобното, нито различното, нито свръхразличното, а тяхната констелация в този случай на текстово произведена протичаща реалност.

10. Да, но и изложеното в тези точки е инструментална контекстова един вид философска истина. Правя го, защото форумците настояват. Иначе по-доброто философстване за мен е имплицитно литературното, което се вчита в текстове по определени теми. Разбира се, на свой ред и по-доброто занимаване с литература е това, което е настроено имплицитно философски. В тази връзка мога да кажа и кое е по-доброто разбиране на един философски текст. Това, което обръща внимание на текстовия дискурс, в който се философства. Защото истината на този текст е констелация между това, което твърди в него философстващият, и онова, което понякога срещу намерението му твърди имплицитно дискурсът на неговия текст. Дискурсът е винаги нещо контекстуално, което се нанася върху актуалното твърдение и му придава допълнителен смисъл. Ние никога не можем да изкажем точно и само това, което смятаме, че казваме.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Това, което аз постоянно превръщам в безкрайна болезнена детайлност са ситуации от типа на описаните в изречението "под моя текст дебне контекстът на определени примерни положения, които държат да се потвърдят".

Обвързва ли се общото говорене винаги със скрит примерен смисъл или понякога примерният смисъл може да се създава илюзорно от този, към когото е насочено “общото говорене”? Ами, ако реципиентът не разбере примерния смисъл? Примерният смисъл с какво е по-различен от повествованието, ако и той е опрян на действителността.

1. Какво е например любовното писмо - разказ-сюжет-фабула или повествование?

2. Какво е любовното писмо на Флорентино Ариса до Фермина Даса -

"Когато се събуди, на нощното шкафче имаше ваза с една бяла роза, а до нея писмо от Флорентино Ариса в толкова страници, колкото беше успял да изпише, откакто се бе разделил с нея. Беше едно спокойно писмо, което се опитваше само да обясни душевното състояние, обзело го предната вечер: лирично колкото другите писма, риторично като всички, но опиращо се на действителността."

3. Разказ-сюжет-фабула или повествование е това любовно писмо, в ситуацията, в която аз избирам точно неговия текст от "Любов по време на холера", защото опирам неговата опряност на действителността до някаква сходна ситуация от моята действителност?

При Херодот е лесно - Демарет бил син или на Астрабак, или на Аристон.

А при нас?
Тема № - 14 Коментар № - 643 Теодоте - 2009-08-22 01:34:33
Имам чувството, че отговора, като задача във този форум, става все по отговорно, понеже лентвата се вдига – може би оттам идва стремежа на търсане на ‘говорене по принцип’, защото дава (залъгващо) усещане за сигурността в това, което казваме. Обаче има и друг проблем: думата има значение (референт и конотация), който се клатя, но все пак в езика се съдържа и известна степен на стабилността на значението и на смисъла, иначе нямаше да можем да комуникираме и да се опитваме, да схващаме казаното от професор Богданов, от Истинския Сократ, от Станислав – и в това разбиране влиза и само-разбиране на Анита като автор и проектиран протагонист в собствения си текст. Има обаче една съществена разлика между Анита като протагонист и Анита като автор на този отговор (или коментар). Първата е със завършен времев хоризонт, докато втората – не, защото нейн хоризонт е отворен, в развитие – има бъдеще, което е не-определено. Читателят ще чете експлицитната Анита-протагонист чрез перспективата на имплицитната Анита-автор, но той (или тя) не вижда протичането на Анита-автор, а само това, което вече е минало за Анита-автор.
Така че, как да обхващаме реалността на Анита или на професор Богданов като протичаща, а да не говорим за трети вид реалност, в която изобщо ги няма? Затова Станислав говори за измерения и аз говоря за перспективи, чрез които реалността не само се проектира, а се причупва на поне 3 основни нива:
1) Субектът, само-озъзнавайки се (авторът)
2) Погледът на други, трети лица върху проектирана от субекта реалността (рецепцията)
3) Езикът стабилизира това, за което говориме (инструментът на говорене)
Как се схваща вибриращият момент ‘реалността’ на поне тези нива, без принципна постановка (която е предположение, или хипотеза, и стои под съмнение)? От това предположение (или проекция) следват твърдения за реалността, а самата реалност субсистира (за да не кажа ‘съществува’) в подчинено израчение, което е следствие на предположение. Казано с други думи, когато говорим за реалността, тя е предмет на твърденията ни. Тези твърдения имат вероятна стойност със степента на нашето вярване в тях. Вярванията са това, без който не можем – и те са фиксиращият фактор на говоренето ни за реалността. Или така си мисля.
Тема № - 14 Коментар № - 642 анита - 2009-08-21 23:05:07
Съществуващото като протичане-ставане-промяна

Благодаря за въпроса на Станислав. Ще отговоря косвено и на Анита и Истинския Сократ. Виждате какво става – карате ме да разговаряме по принцип, в едра валидност. Карате ме, но и аз се поддавам. Защото е голямо удоволствие да се говори по принцип, да се конструира траен свят, който винаги е такъв, т.е. вечен и непроменим.

1. Съществуващото като протичане-ставане-промяна трябва да е то, да съществува като именно това. Трябва да има име и битие в двете възможности – 1. на нещо, което усеща-осъзнава това битие, и 2. на нещо, което има битие и реалност само за друг, който го усеща-осъзнава. Ясно е, че има и срединна категория – на нещо, което усеща-осъзнава собственото си битие-реалност, и същевременно е изложено на усещане-осъзнаване от други, които имат свое битие-реалност.

2. Когато говорим за нечия реалност, трябва да изясним дали тази реалност се наблюдава, от кого и в какъв дискурс или става дума за реалност на някой, който се самонаблюдава. Но независимо дали се наблюдава и представя като текст, или се осъзнава от някой, който мисли за собствената си реалност, и в двата случая има един и същ проблем – че това, което протича, става и се променя, което има реалност, я има най-вече защото то никога не е само то. То става и се променя поради многото форми на свързаност, в които влиза. Или, казано по друг начин, поради това, че то е заедно с друго, в което участва. В този смисъл неговото собствено променяне става заедно с променянето и на другото то, с което е свързано.

3. Имате пред очи философско разсъждение. Да, но аз само привидно говоря обобщено. Така или иначе, под моя текст дебне контекстът на определени примерни положения, които държат да се потвърдят. За съжаление това се отнася за всяко спекулативно общо говорене. Малката разлика е, че аз си давам сметка за примерните положения, които подяждат моя текст. В случая те са растението и човекът, особено човекът.

4. Човекът има своя реалност, която осъзнава. Същевременно тя се наблюдава и фиксира от други, които също имат свои реалности и които, разбира се, постоянно ги смесват с реалността на този, когото наблюдават. Смесват ги, тъй като, колкото и да са различни, двете реалности са и достатъчно подобни, и то на много нива. Първо защото става дума за човешки същества, второ защото става дума за свързани помежду си човешки същества, свързани и с други подобни същества, които говорят същия език, живеят на същото място и имат обща външна история, т.е. обща реалност.

5. Оттук и уточението, че всяка реалност, която се наблюдава или за която се създава текст, представлява протичане-ставане-промяна за пораждане на идентичност. Реалността е сложно твърдение, че това, което съществува, съществува компромисно като то, но и като много други то свързани с него. Затова и малката реалност на това идентифициращо се то постоянно отскача към реалностите на другите то свързани с него.

6. Аз съм Б.Б., имам своя реалност, тя може да се представи като биография, като разгърнато повествование, може и като разказ, разбира се, и като любовен. Същевременно през мен протичат други реалности, за които също могат да се съставят текстове. В някои от тях съм главно действащо лице, в други съм страничен персонаж, в трети изобщо ме няма.

7. Познавате радостта всички да говорят за някого и да го превръщат в герой на голям разказ. Искам да кажа радостта на този, за когото говорят. Радостно е, защото малката му реалност на този човек се превръща в голяма реалност с голям разказ. Така той се повдига в степен и надхвърля себе си. Това надхвърляне няма как да не се смесва и с прекалеността на обезсмъртяването.

8. В тази игра между реалности благодарение на подобни надхвърляния, предоставяни от модулната човешка среда, отделното човешко същество има постоянен сложен допир с много видове другости. Е, една част от тях са илюзорни. Така или иначе, смъртта е винаги налице. Остаряващият човек обикновено се откъсва от големите реалности, остава в своята малка реалност на смъртно същество и умира.

9. Да, но животът се удължава, на спортните състезания се постига все повече и повече, излиза се все по-често вън от света на земята. Нещо нараства и се променя. Съставят се повествования или разкази за това нарастване. Без да е ясно дали тези текстове за голямата обща реалност на земното човечество няма да прераснат и в разказ с голямо негативно или голямо позитивно събитие. Голямо негативно на предизвикан от човечеството или просто случващ му се катаклизъм на прекратяване на това земно битие, или голямо позитивно събитие на излаз в космоса и успешно преодоляване на неизбежния край на човечеството при неизбежния край на слънчевата система.

10. Но, каквото и да правим, конструираме реалност, вплитаме някаква малка лична реалност в някаква друга голяма и надлична. Всеки го прави както е научен и привикнал. Едни като съставят и изучават малки реалности, други като търсят едни или други големи. В първия случай големите реалности са един вид несъзнато, което поражда емоции, но не се назовава, във втория случай обратно – съпътстващите емоции се пораждат от несъзната малка реалност. Та затова и моето усилие независимо от реалността, която ме занимава, да не забравям, че човешкото същество е непременно засегнато от много реалности едновременно.

11. Оттук и особеното ми верую, че колкото и умен да съм, няма как някоя малка реалност да не ми попречи да бъда пределно умен. Както и обратно, колкото и глупав да съм в определени моменти, няма как вплитащите се в живота ми големи реалности да не ме отърват от тази глупост. Защото реалността е протичане, в което аз се старая да бъда постоянно този, който съм, но в която няма как да не съм и постоянно друг. Човешкото същество е неспасяемо осъдено на неидентичност. Разбира се, поради съзнанието, речта и паметта, които са му се случили и в които няма нищо трайно и вечно.


Тема № - 14 Коментар № - 641 Bogdan Bogdanov - 2009-08-21 12:38:41
Откакто прочетох "Отделно и заедно" мисля за думите-проекти, ако може така да нарека думите с "-", които проектират действието при нещата. От собствена страна само действието на нещата може да изгражда история, защото се обвързва с начална точка, настояща точка и бъдеща точка. И същевременно ме интересува как живеенето-мислене се обвързва с протичането-ставане-промяна? На какво ниво живеем и нещата ни се случват и на какво ниво нещата са нашето мислене? Много въпроси. Това предполага дълъг и интересен разговор.

Този кратък текст е като смислова бомба, но дано някой да успее да помогне да се справим поне с лошата безкрайност и болезнена детайлност на любовта.

Историята на любовта е делима, но не е ли и събираема? По-точно делимо-събираема. Някой нека да отговори.
Тема № - 14 Коментар № - 640 Истинският Сократ - 2009-08-20 22:02:32
За хлъзгавите граници на реалността в текста и извън текста:
във връзка с проблема за любовта и реалността като протичане-ставане-промяна ви пращам линка към филма Le Plaisir (1952), за границите на физическото и духовното удоволствие – което е поне 3-измерно 1) физическо, 2) духовно 3) представен в разказа. Третото измерение е рестото, което остава – като разказ. Разказът (в този случай, филмът, който проектира дву-измерна реалност която ние възприемаме като три-измерна) не само остава, а се развива в измерение на повествованието и на обмислянето. В това измерение, реалността на разказът се развива със следствия и извън текста, в друг текст – дискусията във форума. За контекста – дали той да не се и оплете в разказа – не само като систематичен строеж, а като динамиката на взаймодействие на конструирането?

http://www.netflix.com/Movie/Le_Plaisir/60010584?mqso=80023643&lnkce=flxcfb&trkid=1047708&lnkctr=fb_rtl2
Тема № - 14 Коментар № - 639 анита - 2009-08-20 17:09:24
Много интересен текст на проф. Богданов, който породи един въпрос в мен.
Вземете под внимание точка 1, подточка б - “протичане-ставане-промяна”. Въпросът ми е кое логически следва след промяната. Отново ли започва протичане или следва отново ставане? А какво става понякога в любовта - нещо протича, става и се променя. И след това няма нищо.
Търсих в интернет интересни неща за реалността и в един форум попаднах на следната мисъл: Известен мислител в древността една нощ сънувал, че е пеперуда... И после цял живот се чудил дали е човек, сънуващ че е пеперуда, или е пеперуда, която сънува че е човек...
Човекът е триизмерно същество, което хвърля двуизмерна сянка. И тук възниква въпросът: ами ако триизмерните човеци са сянка на четириизмерни същности? Те от своя страна на сенки от пето измерение...

http://www.vbox7.com/play:548535ab
Тема № - 14 Коментар № - 638 Станислав Стоянов - 2009-08-20 16:27:17
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116197

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128220

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20257

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32855

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134483

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94694

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29270

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17908

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181040

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60917

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA