БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
И сега какво, дори не мога да скрия, че моето сърце е от онези твърдите космати, които усвояват бавно и не забравят толкова лесно - злопаметна Леля (+ невежа и заблудена).

Сега остава Веси да ми конфискува и фамилното лелинско име...
Тема № - 34 Коментар № - 3605 Лелята на Сократ - 2010-12-21 02:20:39
Kéar

Нещо не ме оставя намира това, че Роси е станала толкова прагматична, дори изпитвам страх да й чета коментарите – миналия път, например, първо ме захапа мен – заради душата и тялото, после - Кастор за страданието, след това - Морис за смъртта, след това почна Нинел за зъбите, а сега започна да пише за кръв и вътрешни органи и по средновековен начин да обяснява това, което е сърцето. При това въобще не разбира Сократ и казва, че било имало хора, които продължават да желаят и обичат много от нещата, които вече имат, при положение, че това Сократ въобще не го касае – той също обича хората, които има – просто иска да се допълва с тях и те да имат това, което той няма и обратното. И най-накрая – пак върна на всеослушание онази моя хубава грешка, която направих преди, когато без да искам бях казала, че душата е затвор за тялото (гениална грешка – в другия по-висш божествен свят, вероятно мислят точно като мен). От друга страна, професор Богданов пък пише, че въобще не можело да живея с парадигмата “Платон”, защото тя не била реална и не би могла да покрие реалната сложност. Макар, че днес се предадох и казах – че знам, че е парадигма – после през цялото време си мислех за това. Та между Роси и професор Богданов някак си реших, че ще е най-добре да продължим говоренето за любовта и за сърцето. В крайна сметка, за всички – и за тези, които пишат, и за тези, които четат, и за тези, които влизат за първи път - ще е добре да научат повече неща за любовта и сърцето.

Първите неща, за които се сетих, облягайки се на солидната си Платонова парадигма бяха – защо казваме “какво мислиш в сърцето си” или “какво казва твоето сърце” и какво означава “от все сърце”. Защо, например, сърцето освен, че може да говори и казва някакви неща на “аз-а” като в “към себе си”, сърцето може и да слуша и когато чуе определени неща – започва да бие по-силно. Вълнението? Сърцето може да крие, например, някакви неща – и затова се казва “пазя тайната в сърцето си” и – сърцето може да обича, то е, което обича.

Докато си мислех за това се сетих, че Платон все пак не е обикновена парадигма, а множество парадигми и той въобще не приема душата така чисто, както казва Роси, например, сещам се за един диалог, в който Платон казва, че Бог сътворил безсмъртните, а безсмъртните, които след това работили по сътворяването на смъртните, освен истинската божествена душа им внедрили и една втора - смъртния вид душа. Именно този смъртен вид душа, за да я разделят от истинската душа - да не мърси истинската душа - я вложили в гърдите. Да не би този смъртен вид душа да е сърцето?

В друг диалог пък – Платон казва, че сърцето е страж: “Сърцето, този възел на кръвоносните съдове и извор на носещата се бързо по всичките членове кръв, те поставили в положението на страж: когато кипне яростен гняв, в случай, че разсъдъкът съобщи, че се върши нещо несправедливо по членовете било отвън, било от вътрешните желания, веднага през всички тесни проходи, водещи от сърцето към тях, всички органи на усещанията в тялото, разбиращи предупрежденията и заплахите, трябва да се подчинят и всякак си да последват разума и по този начин да оставят да ръководи във всички тях най-доброто начало.” – ето това е едно много хубаво място в моята парадигма, за което трябва да се сещаме, когато ни ядосват - “Поради това именно те изсекли към белия дроб тръбите на трахеята и разположили дроба около сърцето като някаква възглавница, та когато духът развие в сърцето силата си, то да скача върху нещо, което отстъпва, и да се охлади и като се мъчи по-малко, да може заедно с духа да бъде в по-голяма помощ на разсъдъка.”. (Този откъс е поздрав за Роси, която преди казваше, че при кръв припада.)

Най-хубавото нещо, обаче, казано за сърцето в моята Платоновска парадигма (дали да не я означавам като ПП) е в "Теетет", където Сократ взима “сърцето” от Омир и го прилага в собствената си среда, така както аз взимам “сърцето” от Платон и го прилагам в нашата. Та Платон най-общо разделя сърцето на два вида – “сърце на душата” и “космато сърце” и по някакъв начин това деление е много правилно и всеобхватно, но аз сега само ще цитирам текста, който може би е по-добре да коментирам в следващата тема:-):

“Когато восъкът на нечия душа е много дълбок, податлив и добре размекнат, преминаващото през усещанията и отпечатващото се в това „сърце” на душата, което Омир е казал, загатвайки за неговата прилика с восъка, оставя чисти, достатъчно дълбоки и трайни знаци, а хората с такива души, първо, усвояват лесно, второ, са паметливи и поради това не разменят знаците от различните усещания, а си съставят истинни мнения. Тъй като знаците са ясни и разположени свободно, подобни люде бързо ги разпределят и отнасят всеки към неговия оригинален печат, за който именно казват, че е с битие. Точно тези хора са наричани мъдреци.... (Този откъс е поздрав за професор Богданов.)

... А когато нечие сърце е „космато”, което всъщност премъдрият поет е възхвалил, или когато е омърсено и от нечист восък, прекалено влажно или твърдо, людете с влажно сърце усвояват бързо, но лесно забравят, а людете с твърдо — обратно. Тези с космати, груби и каменни сърца, примесени било със земя, било с тор, получават неясни първоначални отпечатъци. Неясни са и на людете с твърди сърца, тъй като им липсва дълбочина. Неясни са и на людете с влажни сърца, защото скоро се замъгляват от постоянното разтичане. Ако към всичко това се добави и наблъскването на впечатленията едно в друго поради липса на място, в случай че нечия душичка е малка, отпечатъците ще бъдат още по-неясни. Та така става с всички хора, които преценяват лъжливо. Когато гледат, слушат или обмислят нещо, те не могат да отнесат веднага впечатлението към неговия оригинален печат, правят го бавно и като отнасят не към това, което трябва, в повечето случаи виждат, чуват и обмислят погрешно. На свой ред казват за тях, че се заблуждават относно съществуващото и че са невежи.”

Невероятно точно, нали?!

Касторе, твоето сърце, то какво е?
Тема № - 34 Коментар № - 3604 vesselina vassileva - 2010-12-21 01:45:02
Към Δίδυμα: Да, наистина Боговете виждат и чуват!
http://balgarin.bravehost.com/elinpelin/loza/nikodim.htm
Тема № - 34 Коментар № - 3600 Борислав Георгиев - 2010-12-20 18:51:45
Проф. Богданов, сега мога да кажа така: Учителю. Не знаете на колко много неща ме научихте, не не знаете и не ви трябва да знаете. Не знаете колко много ми помогнахте. Не само колко много, но и Как. Така и толкова, колкото никой друг в "научната общност".
Аз не познавам Кабала. Имам Кабали, кабалисти из библиотеката ми се въргалят. Никога не разбрах нищо. Може би, защото е казано, че на жена и мъж под 40 е забранено да чете Кабала. Четох я извън закона. И нищо не разбрах, естествено.
Но си спомням нещо от житието на Исус.
...Исус седеше и чертаеше нещо в пясъка. "Тази жена е сгрешила, как да я накажем?", питаха книжниците. "Простете й, защото е сгрешила от любов!"-казва Исус.
Бог не признава съда на хората и е казал "Не съди, защото с какъвто съд съдиш, с такъв ще ти се отсъди!" В тази страна става така. Съди се с един особен съд, който има отвори и от двете страни. Веднъж се загребва от едната, после от другата, после пак така и всичко се повтаря отново и отново.
Мога да кажа много да инертността на тази страна, за повтаряемостта на цикъла (sic!), но няма смисъл.
Това, от което се нуждая е смирение. Нека съм смирена и нека не се отдавам на изкушението да съдя другите и себе си. Защото се възгордях от това, че съм част от Новия, наистина новия университет, че това сме Ние, че сме общност, че сме цяло, колкото и да сме различни: различните - низвергнати, които бяхме нищо, сега сме нещо, но можем да станем всичко.
Тема № - 34 Коментар № - 3599 nkioseva - 2010-12-20 18:21:45
Към Борислав:

О, неразучни човече. Боговете виждат всичко. И чуват!!!!!
Тема № - 34 Коментар № - 3598 Δίδυμα - 2010-12-20 17:51:58
Аеде на Кастор,
Вярно е, че понякога не е нужно да се отговаря на въпроси, но друг път - е. Особено много е нужно, когато става дума за засегнатата в коментара на професор Богданов идея/практика на дясното добро съществуване, защото вярата и любовта към нея специално, а пък и към много други неща, стъпва на, и означава основно ... доверие - живее чрез инструмента "доверие". Ценността да разполагаш с породено и пораснало доверие на някаква общност трябва да се поддържа. Доверието не бива да бъде оставено да се покрие с прах (а и под прах, паметта остава). Освен това именно общността на доверието ни прави и разбиращи, и достатъчно силни пред стъписващото и нелицеприятното.

Права е Веселина (продължава да е съвършено земно-звездна и днес) - като дългомногоопитни в четенето и форумното разговаряне (вече), вярвам че сме се поусъвършенствали и в преводите на различни видове речи, и в уменията за всякакви празнувания-оцелостявания (във всичките старогръцки смисли).

А сме и като един Северен, и един Южен полюс – айсберг до айсберг, подпрели двете полукълба – представяте ли си, ако вземем да покажем и видим по нещо интересно от подводните си части и се окаже, че ние сме по-цели от парадигмите си.
Тема № - 34 Коментар № - 3596 Лелята на Сократ - 2010-12-20 16:15:14
Присъединявам се към мнението на Aedes Castoris.
Тема № - 34 Коментар № - 3594 Борислав Георгиев - 2010-12-20 14:49:57
Понякога не е нужно да се отговаря на въпросите, професор Богданов!
Важно е да вярваме в тази, "разгърната идея". И да я обичаме.
А времето покрива с прах миналото. Да "про-гледнем" в бъдещето и да вървим напред. Заедно.
Тема № - 34 Коментар № - 3592 Aedes Castoris - 2010-12-20 13:51:32
Няма проблем, професор Богданов, ще преведем стъписващия текст на всякакви речи - на езика на Платон и Каббала, на езика на джунглата и на Маркес, на езика на смъртните и безсмъртните в нас, на езика на животните, на езика на вакханките, на лелински език, на крадленски... и дори, както би се изразил Дмитрий – на езика на птеродактилите - но и на нашите собствени речи. Няма да се стъписаме, защото от НБУ често ни се налага да превеждаме на различни езици и - можем да преминаваме от реч в реч.

Иначе, за съжаление и аз осъзнавам колко много подредената парадигма на Платон, при цялата си съвършеност, не може да подреди до край моя действителен, истински и бързопроменящ се свят, действителност по-скоро, с елементи на календарно ежедневие и остри празнични сложности - разбиващи календара. Дали при самия Платон са успявали - или и там е трябвало да се сменят постоянно любовта и знанието, приятелството и убиването, разговарянето и разговарянето...

А може ли докато чакаме стряскащия текст – или по-скоро – докато чакаме празниците - все пак, да напишете - защо любовта спира говоренето? Много е важно да имам една такава парадигма, наистина.
Тема № - 34 Коментар № - 3590 vesselina vassileva - 2010-12-20 12:21:38
Разговаряте прекрасно, правите това, което е най-мъчно в Интернет-форумите – разбирате другите и градите упорито и последователно своя позиция. Няма нищо по-ценно в нашата партикуларна, разбъркана българска среда от дългите свързани твърдения, които, обменяйки се, прерастват в нещо по-цяло. Това е моделът на обществото в гледната точка на отделния човек.

В разговор преди два дена с човека с най-голяма заслуга за макропромяната в България казах следното. Т.нар. дясно у нас в епохата на прехода беше по-скоро висока политическа идея и желание за дясно, което радваше в условията на пределено недесен живот. Истинското дясно ще се получи в дясно построена и уредена среда с правила, в която движещите се млади хора стават десни по същество, разбират не само наедро какво е свобода, а умеят да ползват и да пораждат повече конкретни свободи. Което съм убеден, че става и че правим с общи усилия в НБУ.

Да, но, Касторе, подобно цяло като НБУ не е цяло като тялото ни, то е насочено към цялост. Тази цялост става бавно. Затова и в сегашното цяло на нашия университет едни са по-вътре и го обичат, а други просто му се подчиняват. А и те са повече видове – едни се подчиняват тихомълком по-цялостно, други го правят частично, трети саботират, без да знаят това, четвърти саботират умишлено. Надявам се последните стават все по-малко.

Такива страни има и в нашите “себе си”. Всеки се стреми да е цял и в някаква степен успява. Често с принципи и идеи, които при неуспех сменя с други. Но все едно, в името да бъдем цели, ние се намаляваме и заприличванме на подаващия се над водата връх на айсберг, който не мисли за подводната част. Правим го и с разгърнати идеи, с парадигми, които ни се струва, че покриват всичко, което виждаме и ни тревожи. Каквато разгърната парадигма стана за Веселина Платон и каквато изглежда е Каббала за Нинел Кьосева.

Като по-възрастен и като патрон на този прекрасен разговор напомням, че едно е парадигмата, а друго самият предмет, който се обсъжда с нея. Съвпаденията са подвеждащи. Трябва да се съпротивляваме на объркването и да не забравяме, че повече държим на парадигмата, защото си мислим, че като цяла и единна тя поправя обърканата разпиляност на съществуването ни.

Така и мен в името на парадигмата ме възприемате като прекалено цял. Знаете, повдигна се обществен въпрос, чийто кратък отговор, както и да се формулира, е най-малкото нелицеприятен. Което засяга нашата институция, а и тази най-вътрешна нейна част, в която се движим. Така че аз имам задачата да отговоря на въпроса, а вие като малко общество с наистина по-голяма различителна способност, надявам се, ще преведете този отговор на речите на по-конкретния реален живот. Защото доброто съществуване, наречено по-горе условно дясно, е и това – способност за преминаване от една към друга реч.

Казвам това, за да не се стъписате от следващия титулен текст, който ще публикувам след празниците.

Тема № - 34 Коментар № - 3586 Bogdan Bogdanov - 2010-12-20 09:30:07
7  8  9  10  11  12  13  14  15  16 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116212

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128223

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20262

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32861

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134490

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94707

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29277

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17911

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181045

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60923

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA