БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Голямо Коледно разписване – хубаво е :-).

Благодаря за отговорите.

На земно-звездната Веси особено, защото го е направила много надълго и нашироко, така че Леля да разбере - направо наръчник за Лели. Разбрах, че това, което Веси и Кастор наричат „страдание” аз наричам „върховно удоволствие”. Получило се е нещо като онзи въпрос за пълнотата/празнотата на наполовина пълната чаша, зададен на оптимиста и песимиста.
Различното определяне вероятно се дължи на това, че за Веси (а може би и за Кастор?) „душата е затвор за тялото”, пък при мен е или обратното, съвсем по Платон; или нито душата, нито тялото са затвор за другото, а са в ползотворен обмен. За мен душата не е немоето, нито тялото. Немое намирам и в душата (идва от четеното, например), и в тялото (от предците и живота на телата преди). Връзката между тази душа и това тяло е най-съкровеното мое, а има и други мои неща, които съм си постигнала после. Все пак, обаче, „Азът” и „Себе си” усещам в по-голяма степен в душата (там ми е съзнанието, мисля), а не в тялото. Но това не значи, че при всички е така.

Наистина е много важно това Платоново, което професор Богданов напомни на последния семинар – да си уговаряме думите-понятия, за да стигаме до някакво разбиране. Колкото и да ми пожелава Веси страдания за душата, те няма как да ме застигнат. (Тук ще отговоря и на/чрез Нинел –) Няма как да ме застигнат, защото именно поради наличието на свободна воля, насочена към минимализиране на страданията, аз си настройвам душата така, че да ги избягва, да се възползва от всякакво немое или мое, и да го превръща в удоволствия. А когато не е възможно – да пренебрегва това, което предизвиква страдание. Например, след като ми е ясно, че безсмъртието е непостижимо, аз не си позволявам да страдам за това, че ще умра, понеже не съм в състояние да го променя. Когато има шанс да мога да променя нещо, не седя да си страдам, а просто започвам да работя по въпроса – при това с удоволствие.
Тялото е друго. Неговите болки не могат да бъдат трансформирани в удоволствия, поне не в моето тяло. Телесните страдания са ми предостатъчни за страдане. Повече не мога да понеса и съм се научила да си го постигам.

Не зная какво отговаря професор Богданов на въпроса „мозъкът на какво е част – на тялото или на душата”. Имам предположение за отговор на въпроса защо се казва „благодаря, обичам от сърце и душа”. Според античните хора, душата (май че и умът) са се помещавали в кръвта и сърцето, което движи кръвта (и при гърците, но особено силно при евреите). Следователно, са смятали, че душата се помещава в цялото тяло, включително и в мозъка. От тяхна гледна точка, на въпроса на професор Богданов може да се отговори, че не мозъкът е част от душата, а че душата се помещава и в мозъка, както и навсякъде другаде в тялото (пребивавайки в кръвта). Според съвременната анатомия и физиология, вероятно би трябвало да предположим, че душата пребивава в нервната система, която също е навсякъде в тялото, не само в мозъка.

И последно - намерих един възглед за любовта, по който много се различавам от Сократ – има хора, които продължават да желаят и обичат много от нещата, които вече имат. Нещо като пристрастяване. ;-)


Морис,
Много си прав – любовта е някакъв външен инструмент, който ни дава възможност да се възползваме от ненашето, като при това се усилваме, увеличаваме, пълним, окултуряваме, разширяваме живото и съответно – се поотдалечаваме от смъртта.
Мисля, че любовта посещава поне някои видове животни, а даже и любовта към неживотни (хора) ги посещава – знам, че кучетата и гълъбите могат да обичат хора (за котките се чудя, особено като наблюдавам котарака, който скоро се засели у нас).

Въпросите на Ани са много сложни за мен. Аз ще й задам един по-прост – ще пресечеш ли граници, за да идойдеш тази година за Коледа, Ани на Морето, че вече свикнахме да идваш и силно ни залипсва ...

Касторе,

Във всяка среда може да се живее обхванато „от онова чувство на приятелство, близост и любов”, включително и в НБУ. Преди няколко коментара именно това казвах, че много ми харесва в нашия университет. Че не всички живеят така, това е ясно. Ама то е непостижимо всички да живеят така, както е невъзможно да се постигне напълно небето или безсмъртието. Затова страданието по такива теми е по-добре да спре и човек да може да се зарадва на малкото хубаво, което е постигнато. На мен и няколко обхванати ми стигат, за да започна да ценя извънредно много съответната общност. Необходимо е да се радваме на/да пазим ценните хора край нас, колкото и да са малко, защото не сме застраховани, че няма да станат още по-малко, или да изчезнат напълно. Ако чакаме всички да станат такива и тогава да се зарадваме, нищо няма да дочакаме (защото сме смъртни).
Прав си – може да се работи и без любов, но по-ценните неща се изработват с любов.

Как става това, да не вършиш нещо, което ти е противно?
Ако имаш желание да си част от цялото, трябва да се промениш така, че да ти стане приятно.
Например, аз така се научих да ям с не съвсем добре измити съдове. Ям в такива съдове, каквито любимият е измил, без да се ядосвам, че не блестят, както ако ги бях измила аз. Противно ми е било някога, но го пренебрегвам в името на по-важното желание-цел-случване. Защото като не ми харесва, трябва или да взема отново да ги мия аз ;-), или да се разсърдя и да не ядем (да не сме) вече заедно.

Много ми хареса това: „И за разлика от храната и секса, (любовта) удовлетворява необходимост. Необходимостта от усъвършенстване.”
Любовта е като пир, като радване с други, радване от подаряване радост другиму – усъвършенстване в общуването, в това да бъдеш заедно с други без да заличаваш отделността си.
Не е като бой по главата заради неуточнени съдържания на понятия. ;-)

Коледа идва – не е ли по-добре „целево и с ясна истина” бързо да се насочим към пируване-празнуване?
Тема № - 34 Коментар № - 3583 Росица Гичева - 2010-12-20 03:15:42
“Подобен с подобен” – ама не като характер – а по възраст – и то не по календарно време, а по Каирос. Видях го, Касторе, макар, че предварително си знаех, че няма място, в което Платон да използва “подобен” с положителен знак. Интересното е, че Агатон, който казва за Ерос, че е млад бог – много умело използва точно Каирос, за да го дръпне и продължи назад във времето, така че макар и млад, Ерос да придобие по-дълга история и по-голяма значимост. Това вероятно би трябвало да правят и подобните на Ерос (младите) – да ползват опита на любовта – така да се каже. Точно по този повод Агатон се обръща към Омир, за да вземе от богинята на внезапното безумие - не безумието, а нежността.... И сега виждам, че все пак има подобност – но тази подобност, основана на Ерос, е подобността между боговете и хората, защото Ерос живее в нравите и душите и на богове, и на хора – правейки ги подобни по любов и – забележете – “живее не без разлика във всички души – попадне ли на душа с твърд нрав – отива си – има ли лек нрав – заселва се.”

И както казва Сократ – човек не обича и не желае това, което притежава, а това което не притежава: “този, който желае, желае нещо, което още не е осъществено, не е в негово притежание и това, което няма или което не е той самият и което му липсва, такива са нещата, към които съществува и желание, и любов.” (200,e)

Касторе?!!!:-)
Тема № - 34 Коментар № - 3581 vesselina vassileva - 2010-12-19 22:35:48
Отговор за Веселинка:
Бог не е ненашето. Той е нашето и Ние сме неговото, част от него, но образ и подобие. Защо подобие? Защото не можем да релизираме свободната воля, мисля си, свободната воля, с която е създал света, направил е Плана Си, Книгата на живота... Свободната воля е трудното за нас. Свети Франциск се е доближил.Но той е светец.Не е Бог.Ние дори не сме светци.
В древногръцката митология е лесно. Ставаш фаворит на някой бог. Този бог те закриля, обвива те в облаци, ако някой иска да ти стори нещо, направлява те, громи вразите ти. Ти му носиш дарове, ходиш му по гайдата и се стига до там, че боговете се оправят помежду си, а не хората и какво излиза от всичко това. Хаоса. Понякога боговете са пияни, понякога завистливи, злобни, подвластни на страсти. Решават както си искат, правят каквото си искат, просто защото са боговеТЕ. Няма човешка свободна воля! Така те са не-мои (ненаши).
Саваот, Яхве и всички други единосъщни същности на Единия Бог, Бога на силите, е друг. Той иска, не той ни е заповядал, той ни е дал да сме свободни и да избираме. Но не го правим. Не правим нашето си, не сме ние, не сме това, което иска Бог от нас и което е нашата същност, нашето. Яков се е борил с Бог, но не знаел, че това е Бог, и Бог му дал Завет - договор помежду им, т.е. признал го за ... партньор... Защото Яков е имал свободната воля. С какво се е борил, Яков не знаел. Смятал, че се бори с несвоето.И победил ... Бог.
Тема № - 34 Коментар № - 3577 ninelkioseva - 2010-12-19 21:12:58
Да, но вие много прекалено отдавате тялото на смъртта, а душата на безсмъртието – което Платон не прави – има и души, които стоят затворени и плачат, както и тела, които продължават в живот, преизпълнен от божественост. Това казва и Диотима, а и професор Богданов, когато ми каза, че любовта не е към конкретен човек, а в разбирането в какъв свят живеем. Много често се противопоставям на професор Богданов и много често след това, като – както казваш ти, Касторе – като “пострадам” – разбирам колко прав е бил той – по отношение на мен. Затова вече гледам да го слушам (каквото и да пиша иначе) – точно както Сократ слуша Диотима – подчинявам се, или – почти се подчинявам. Иначе – да – любовта е любов по нещо и любов по това, което в момента липсва. Но губя връзката, защото всеки има собствена представа за страданието, а оттук и страданията ни явно се различават. По отношение на ненашето си спомних една хубава мисъл: “В първата половина на живота си човек бяга от другите хора, във втората половина на живота си човек започва да тича към другите хора.” Ще намеря къде Агатон казва за подобните, но още, когато андрогинът е цял – лицата им не са едно срещу друго (виждат различни неща)... и според мен дори двете части на един андрогин не са подобни, още повече след операциите, които Аполон им прави... (обезобразени са)... Когато Барт се опитва да нарисува андрогина, той казва: “От мечтата излиза една фарсова фигура.”

Е, другите два рода – при тях положението е различно – не изпитват нито страдание, нито любов.
Тема № - 34 Коментар № - 3576 vesselina vassileva - 2010-12-19 21:08:14
В спора се ражда истината. Интересно спорят смъртни.
А професор Богданов, се опита да ви насочи, като написа: Това и означава да сме заедно - да съществуваме целево и да разполагаме с ясни истини.
Тема № - 34 Коментар № - 3573 Aedes Castoris - 2010-12-19 20:52:51
"Ерос не е ли, първо, любов към нещо и, второ, любов към това, което в момента липсва."

Веселина, самата Диотима казваше, че целта на любовта е "създаване и раждане в красота." И понеже любовта е стремеж към безсмъртие, а тялото на човека смъртно, за разлика от душата му, то, струва ми се няма как да не се стремим към подобни.

Иначе страдаме. А "като пострада, детето се научава!"
Тема № - 34 Коментар № - 3571 Кастор - 2010-12-19 20:36:43
Касторе, аз съм от тези, които започват да обичат бързо и подчинението за мен не е обратното на обичта.:-)
Тема № - 34 Коментар № - 3570 vesselina vassileva - 2010-12-19 20:29:29
Ех, тази Веселина.....

Естествено, че някои обичат Университета. Но не можеш да отречеш, че други му се подчиняват.
Тема № - 34 Коментар № - 3569 Кастор - 2010-12-19 20:12:23
Душата ражда по подобие на тялото, казва Веселина предавайки думите на Диотима. Душата ражда мечти, например. За това заговори Росица. Тези мечти дори и да ги следваме и постигнем в един момент или пък да се окаже, че сме ги изоставили и дори забравили, са наши мечти, родени от нашата душа. Затова, дори и да го желаем, не можем да ги отстъпим на никой друг. Няма да бъдат негови мечти, по причина, изначална причина, че той не ги е родил, макар да ги споделя и понякога дори осъществява по-добре и от нас самите.

Сбъдването на мечти е нещо много важно в живота. Мечтите, забравени или не, ни карат да се докоснем да нас такива каквито сме били преди. Докосването е един вид разпознаване на нашето в нас, но и на онова друго, за което толкова се говори във Форума – ненашето в нас. Но не защото сме забравили мечтите си, затова се срещаме с тях сега като нещо ненаше. Склонна съм да мисля, че една мечта, родена в душата ни, дори и да се изостави или отрече, не се прекъсва връзката с нея никога. Но това, че мечтите се осъществяват в контекстове, които и през ум не сме очаквали да ни се случат, ни кара да познаем нещо друго, ненаше в това, което става тук и сега с нас. И добре, че е така. Какво ще прави човек с една кошница изпълнени мечти или една голяма постигната мечта на следващия ден? Има нужда от нещо ново дори в този момент на среща с онова старо @з, където се е родила мечтата. “Азът“ е празен както казва проф. Богданов. “Себе си“ е състояние на пълнене. Но осъществяването на една мечта е празнене и пълнене в същото време. Осъществената мечта е състояние на докосване на граници.

В много коментари беше засегната темата за границите. Един въпрос:

Как се познават границите? Когато ги докоснем, достигнем отвътре или когато ги видим по някакъв начин от друго място, например, отвънка?
Така питам и проф. Богданов какво е граница за него.
Тема № - 34 Коментар № - 3568 Анета де ла Мар - 2010-12-19 20:08:28
Не бих могъл да се съглася, че "хората НЕ МОГАТ да изпитват любов."

Никак даже. "Защото любовта е от Бога." (Йоан 4:7-8)

И за разлика от храната и секса, удовлетворява необходимост. Необходимостта от усъвършенстване.

Да не разграничаваме и разделяме.

Затова да не обичаме прекалено бързо!
Тема № - 34 Коментар № - 3567 Кастор - 2010-12-19 20:02:12
8  9  10  11  12  13  14  15  16  17 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116211

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128223

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20262

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32861

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134490

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94705

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29277

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17911

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181044

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60923

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA