БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Към Кастор

Въобще не е вярно, че гледаме на университетската среда като на не-своя, за разлика от на личната ни любов. По принцип, който изпитва любов - той може да я изпитва във всичките тези измерения, за които говори Диотима. Слава Богу, че професор Богданов е разколебан - това е интенцията на движението и на постигането на нещо по-добро, което при обичащия красиви неща - винаги се отлага и отлага в своята пълност - той може да си ги припомня и да ги знае, но винаги върви към постигането им, а не ги постига напълно веднъж и завинаги - защото това би заменило динамичния формат със статичен, съществуването със същността, реалността с един постигнат свят. Много по-интересно в думите на професор Богданов ми се струва възможността кратковременната извисеност на сложността да може да функционира по-дълго в един не толкова сложен, но по-дълъг във времето и някак по-работен контекст – каквото е пренасянето на празничните зървания в средата на ежедневното. Та такава е според мен схемата и тя наистина следва Диотимения разказ - защото човешката любов може да преминава в любовта на по-голямата общност. Затова ни трябва и дълбинен живот, за да можем да привлечем душата, която ни движи, на наша страна. Но просто няма как всички хора да са подобни. Не зная къде точно го е казал това Агатон, но зная, че Сократ разбил речта му - именно с думите на Диотима. Любовта въобще ... подобен с подобен ли събира?

Надявам се да не ми се разсърдиш, че вероятно пак не съм те разбрала. Според мен трябва да отвориш малко повече себе си за несвоето – погледите ни зависят от това.

Изречението ти "За него няма насилие, а преминаване и голяма ревност за повече време заедно." - наистина означава любовта и е много хубаво и ако наистина е така с професор Богданов, то бъди сигурен, че така е и с мен...

Много харесвам Диотима, не защото е жена, а защото е крайна в настояването си, че добрият познавач на любовта е този, който може да я обмисли сложно от всички страни. Много обичам, когато казва дори на Сократ: “не зная дали ти е по силите да проникнеш в тези съвършени и най-съкровени тайнства”, говорейки за любовта...

Много хубав и обвземащ коментар на Морис...
Тема № - 34 Коментар № - 3566 vesselina vassileva - 2010-12-19 19:56:53
Веси извежда и говори много интересно за една важна тема – тази за любовта и божественото, която е силно свързана с областта на ненашето в нас. Мислил съм върху въпроса дали животните могат да изпитват любов. Не зная, защото не мога да застана на тяхно място, а и има толкова видове животни, че може да се каже, че понятието “животно” е една доста едра идеализация.

С повече сигурност обаче мога да твърдя, че хората НЕ МОГАТ да изпитват любов. Нищо в природата им не извиква любовта. Нямаме орган за любов. За разлика от храната или секса тя не удовлетворява необходимост. Същевременно не е и целева и волева – никой не може да си наложи да се влюби. Неслучайно казваме “Обичам те”, а не обичам това или онова твое. Не обичаме някого за нещо, защото нищо не получаваме от любовта; тя, както дара, е извън обмена.

Любовта не е част от човешкия свят. Тя идва от другаде. Тя е ненашето, божественото (именно така е възвестена тя в Писанието) в нас. Макар че е по един особен начин начин ненаше, бидейки изначално нашето, понеже сме Божий създания и все пак сме различни от Бога. Доколкото не е човешка, а идва при хората, не е изключено любовта да посещава и животните.
Тема № - 34 Коментар № - 3565 Морис Фадел - 2010-12-19 19:28:42
Мойте почитания, Касторе, но не си прав за университета.
Тема № - 34 Коментар № - 3563 vesselina vassileva - 2010-12-19 18:47:02
Сетих се за старата поговорка, в речта на Агатон: "Подобен с подобен се събира."

Е, според мен, Веселина е намерила "подобен" на нея, и се вълнува много от това.

Аз, страдам и се вълнувам, по множество сходни на нея причини.

В текста на професор Богданов, прозирам страдание, резултат от което е това разколебаване, че не намира "подобни" нему.

Но и тримата ни свързва едно. Че сме гъвкави. Както казваше и Агатон за Ерос, ако беше твърд, нямаше да му бъде възможно да обхваща формата на всяко едно нещо.
Тема № - 34 Коментар № - 3561 Кастор - 2010-12-19 18:23:09
Аристофан казваше, че от боговете, Ерос "е най-човеколюбивият, понеже им помага (на хората) и ги лекува от тези страдания, чието изцеление е може би най-голямо щастие за човешкия род."

Кое е това щастие?

Андрогините имали големи стремежи. И тези стремежи се оказали основна причина да бъдат разделени на две. А на Аполон се паднала тежката участ да излекува пораженията и "другите последици".

Ако следваме тази логика, то правилен е прочитът на Веселина, че така е внедрена любовта у хората. По думите и на самия Аристофан.

Затова и Ерос лекува страданията на човешката природа.

Когато срещнем половинката си, в този или в друг живот, в една или друга реалност, ние се опитваме да станем една същност, да не се разделяме и денем и нощем. Тогава моето, става наше, немоето също. Опитваме се да живеем в една среда, в която вярваме.

За разлика от другата, университетстката, за която говори професор Богданов, на която гледаме като на не-своя.

Защото в едната не сме обхванати от онова чувство на приятелство, близост и любов. Затова сигурно е и неговото, на професор Богданов, разколебаване.

За разлика от другите, той гледа на Университета с голяма любов. За него няма насилие, а преминаване и голяма ревност за повече време заедно.

За други, пишещи във форума, това пространство не е любов, а насилие. Конвенция.

Разбира се, някой би се противопоставил и казал, че в Университета не са се събрали, за да се обичат, а за да работят заедно.

И биха били прави. Донякъде.

Защото, струва ми се, такова пространство като университетското, не може да се изгради, освен с жаждата и стремежа за една цялостност. Както и в мита за андрогините, стремежът да се възстанови тази цялостност има названието любов.

"Никой да не върши нещо, което му е противно."
Тема № - 34 Коментар № - 3560 Кастор - 2010-12-19 18:13:14
Само една добавка към предишния ми коментар - когато андрогините още не били разделени на половинки - те пак са се вълнували и са страдали, щом като са ги разсекли заради това, че са искали да постигнат небето. Небето просто не може да се постигне в крайност – а от там и вечното вълнение и страдание.

Към ninelkioseva - 2010-12-19 14:54:41,

Много хубав отговор - но Бог, нали като ни е създал, ни е дал от себе си, както и Свети Франческо от Асизи, като е правил всички тези неща, е искал Бог. И човекът, който избира, нали избира неща, които вече са били избирани от други. И песничката, която взимаш от Свети Франческо - тя нали не е твоя, а негова или дори не е негова, а на някой друг. Няма как да останем сами за себе си, точно затова - според мен - има къде да прислоним глава:-).

Иначе нямаше да знаем и как да запалим огън.
Тема № - 34 Коментар № - 3558 vesselina vassileva - 2010-12-19 16:07:43
Здравейте отново,
нека отговоря на Росица и Веселинка.
Защо мисля, че трябва да се борим, не само да се борим, но и да се сражаваме с ненашето в нас?
Така съм мислила винаги. Не знам дали съм го мислила на основата на доказателства. Не знам дали това не може да се приеме като висша форма на егоизъм. Така съм го чувствала винаги. Сега вие ме карате да дам рационален отговор - защо? Нямам директен такъв. Единственото, което ми идва в главата, е едно стихче на моя любим светец, Франческо от Асизи: "Птиците си имат гнезда, животните си имат дупки в гората, но човекът божи няма къде да прислони глава." Франческо е искал да премахне всичко несвое от себе си. Затова не е имал къде да прислони глава. Но не само той. Човекът, всеки човек, няма къде да прислони глава. Сан Франческо е искал да откъсне всичко несвое от себе си. Отказал се от всичко, съблякъл се гол и тръгнал по хълма, пеейки една песничка.
За мен това е начинът за проявление на Свободната воля. Това е най-трудния начин и път, но пътят, който се изисква от човека да извърви.
(Разбрах Норт, когото цитирах, едва когато отидох в Италия със знанията от него. Човек трябва да види и мисли в и за Италия, за да разбере теорията (която е история) на неоинституционализма. Тогава видях и с това разбрах и изключителните имуществени права и погрешността на микрото и макрото....)

Несвоето за мен, това са всичките окови на свободната воля, а Бог ни е създал със свободна воля.

Кабала, казва, че когато човек е поставен пред взимане на решение, пред него се отварят два пътя. Той избира единия. Когато го избере, пред него се отварят още два пътя. ... Какво избира човек, това е въпрос на упражняването на свободната му воля. Винаги можем да сгрешим. Защо обаче грешим? Заради себе си и заради несвоето в нас?? Ако беше само заради себе си - това е добре. Тогава знаем кой е виновен, кой е отговорен, кой ще плаща. Но, ако е заради несвоето? Можем ли да трупаме грехове другиму? Аз не съм съгласна. Ако има някой виновен и отговорен за избора ни, това трябва да бъдем само ние, вкл. само аз. Затова трябва да се сражаваме с несвоето. Това не бива да засяга и да обременява никой друг, освен мен.
Тема № - 34 Коментар № - 3557 ninelkioseva - 2010-12-19 14:54:41
Земност изпълнена със звездност

„...защото свързаността между двама е равна на свързаността между душата и тялото – за всеки един от тях.”?

Отговорът може би е точно в желанието и в това, че то ясно отграничава тялото от душата, което означава, че то е или нещо междинно като демоните, които са двустранно свързани и с боговете, и с хората, или е просто нещо, което взима и от душата, и от тялото и ги прави едно. Един по-мащабен поглед – ако душата е ненашето в нас, в нашето тяло, то другият човек за нас е същото като душата за тялото, но той не идва само с душа, а и с тяло – което означава, че това което е другият, който за нас е като душата, е “душа” с душа и тяло. Тялото се о-духотворява и допуснатият до нас друг човек става някак повече душа – и тялото му става душа, защото се е свързал по подобие на душата, избрал е божествен дух и също така - тяло, в което да дойде. Затова казвам, че свързаността между двама е равна на свързаността между душата и тялото. Мисля, че това е една от идеите на Платон – особено, когато той казва, че както тялото, така и душата може да роди в красота – той също ги свързва така, че ги о-духотворява – от една страна, а от друга – не по-малко важна - дава на душата неща, които са реални при тялото – като раждането, например. Това е много впечатляващо в словото на Диотима – че душата ражда по подобие на тялото. Въобще - красива история, в която ние днес така сме забравили приликите, че въобще не можем да видим разликите. Каква полза от събирането на душа с душа или пък тяло с тяло, ако не може преплитайки ги да видиш приликата и на тази основа – разликата. Ето какво казва Диотима:

“Всички хора зачеват – и телесно и духовно... Свързването между мъж и жена е раждане, а то е божествено нещо и в смъртното същество безсмъртното е това – зачеването и раждането... така че целта на любовта не е красивото, а създаването и раждането в красота... Вечното съществуване и безсмъртието за смъртния е раждането... любовта е стремеж завинаги да притежава доброто... заедно с доброто тя е стремеж и към безсмъртие.”

Според мен – поставянето на духовното и на телесното раждане в красота в една парадигма, на една равнина, прави точно това – слива тялото и душата в най-висшето стремление към божественото и безсмъртието – любовта, освен това – изравнява доброто и любовта. Някои изследователи смятат, че този абзац е добавен по-късно в “Пирът”, но това не е от значение, защото, така или иначе, в някакъв контекст това се е появило и е факт от текста, което означава, че принадлежи към текста също така както и ако е автентично Платоново твърдение, също така както и това, което ние си говорим става част от текста, защото всичко, когато се подложи на интерпретация стига до общи начала... Представяте ли си – ако точно този абзац е нещо външно за текста като ненашето в нас? Защо? Обхванатите от любов боледуват: 1. да се свържат, 2. да родят в красота – така от отделни те се събират в нещо заедно, за да станат пак нещо отделно и надхвърлящо тяхното заедно “себе си”. В “Пирът” 207 b – може би е мястото, в което трябва да се намеси Морис, защото там по повод на любовното състояние се казва: “При хората би могло да се помисли, че го правят, понеже разсъждават. Но при животните коя е причината за това любовно състояние?”. Според мен причината е именно божественото, надхвърлянето на тялото с душата, но и на душата с тялото – тяхната заедност и отделност в желанията и в най-голямото желание – това за божественото безсмъртие – към което човек може да се приближава, но не може да го постигне и неговата тайна е именно в това движение без спиране и без постигане на крайна цел. Дори когато крайната цел бива постигната, тя не бива постигната – забравяме – за да можем да си припомняме зърването. В този дух се сещам за нещо, което вече няколко пъти чувам от професор Богданов: добре, като има отделно тяло, то човешкият мозък част от него ли е, или е част от душата? А защо човешките времена свързват любовта със сърцето – този орган на тялото? Защо например се казва: “благодаря ти от цялото си сърце и душа” или “обичам те с цялото си сърце и душа”?

Но да оставим настрани любовта (ако това въобще е възможно) – Диотима извежда видовете раждания – раждане на деца, раждане на мисли от душата и едно много важно нещо, което се ражда от мисълта – уреждането на държавата и изобщо на живота. Ето това нещо, което не случайно е едно от най-изследваните от древните гърци – живеенето заедно, не само като любовна двойка, а като общност, според мен, е много важно – в “Пирът” - 209 b/d – по този начин е направен и живее НБУ – затова ще е много хубаво, ако тези, които сега четат форума – просто си намерят по един Платон и да си го прочетат и него. И на тази основа да мислим и говорим за нещата, които всеки един от нас ражда... Защото НБУ е точно такова наше общо дете – по-красиво и по-безсмъртно.

Така разширява Диотима – преминавайки от душите към телата, от телата към душите, от красивото към доброто и към любовта, от хората към животните и към боговете, от телесните към душевните деца и към децата, за които се грижим заедно и които винаги са по-близо до божественото, отколкото ако затворим обхвата на нашите светове. След това пак по същия начин, преминавайки от любов в любов, достига до любовта сама по себе си, но достига без да я достига, а я достига, както тя сама казва, като СТРЕМЕЖ. Затова казвам, че свързаността между двама е равна на свързаността между душата и тялото – за да остана в един по-отворен свят, който има повече възможности и в който не просто се вълнуваме и страдаме – а държим да запазим това състояние на вълнуване и страдане, което бележи стремежа към божественото. Зная, че Роси много добре разбира това, нищо че ме пита – “Защо?”.

Кръстих си коментара “земност, изпълнена със звездност” – защото докато пишех предния си коментар първо видях, че във фигурата за единението – в сливането между обичаното и обичащото същество – обичащото същество губи земните си особености: “тя стоеше права в този покой като пред изгрев на слънцето и изцяло се губеше в него, тя и земните й особености”, а после във фигурата, определяща обичаното същество като някакъв “такъв”, свързването също се издига от земното до звездното. Според мен, наистина трябва да се допуска да се извисяваме до тази мисъл – защото макар и създаваща страдания, точно тя допуска зърването и раждането на такива моменти, които в отбягването на вълнението и страданието, в спокойствието – просто няма как да се случат, нито да се спомнят.

Затова, скъпа Роси, ти пожелавам да си позволиш малко страдания с вълнения. Мога да си представя защо Кастор казва, че душата му продължава да се вълнува и да страда – не просто да страда, а именно “да се вълнува и да страда”. Това е едно особено преодоляване на границата между чувствата и желанията, което ни прави смъртни и безсмъртни в земно-небесната ни комбинация от душа и тяло, и в свързаностите ни с други човешки същества, които идват в нашето наше като едни души, които, спрямо телата, са също като андрогините - такова желание за слепване и постигане на божественост. Все едно си казваш: “Искам да бъда с теб, да лежа до теб като във “Федър”, толкова до теб, че дори да съм си обула на собствените си крака твоите собствени чорапи (тук е мястото да се включи Анета де ла Мар:-), да четем от една книга, да имаме 20 сплетени пръсти – също като невъзможното тяло на андрогина....” и знаеш, че дори да го направиш, ти ще искаш и желаеш още и още неща, защото това е издигането, надхвърлянето на себе си – първо с друг човек, а после и с друг свят. Ако спреш да се вълнуваш и да страдаш, това означава да се оставиш на земното, на достатъчното и безкрилото, означава да задоволиш сетивата си с наличното земно и да отрежеш спомена за зърването на божественото (а ние се познаваме от там), да отрежеш стремежа към онова, което някъде дълбоко през времето на тялото и душата ти, с много труд, изблъсквано, смачквано, но все пак – е било зърнато някъде - и припомнянето за него може да ти изниква на всякакви места от земния живот, който чрез това изникване вече не е само земен.

Според мен, всеки трябва да се опита да се снабди и с несбъдната мечта – най-дълбоките и красиви извивки на характера се постигат от тях - от несбъднатите мечти и несбъднатите желания – каквато и да е разликата между тях – освен различните думи, с които можем да заместваме така, че да имаме повече неща. Няма нищо лошо и страшно в несбъднатите мечи, защото те никога не остават несбъднати до край, също като измислиците – вече влезли в нашето съзнание, дори и несбъднати – те стават реални в света чрез нас, толкова, колкото и ако се сбъднат.

Човекът не изчезва.
Тема № - 34 Коментар № - 3555 vesselina vassileva - 2010-12-19 13:45:16
Много благодаря за хубавите коментари към темата "аз"/"себе си". Росица, може би наистина е така, както го казваш: смъртта кара нашето "себе си" да бъде нестабилно. Въпросът за крехкостта и менливостта на "себе си" - то вероятно е въпрос, обвързан с различието "живо - мъртво".

Това различие няма отношение към мъртвото, мъртвото не е в него. То има досег само със живото. Единствено живото усеща, че е живо, че го засташава смъртта. Т.е., живото винаги долавя своите своите граници, своята ограниченост в сферата на живото. Именно понеже долавя тази ограниченост, съответно опасността за нея, идваща от смъртта, в него се поражда жаждата да опазва и разширява това живо, което му е дадено.
Тема № - 34 Коментар № - 3554 Морис Фадел - 2010-12-19 09:51:58
Имам въпрос към Веси, дължащ се най-вероятно на неразбирането ми.
Какво имаш пред вид, като казваш „...защото свързаността между двама е равна на свързаността между душата и тялото – за всеки един от тях.”?

Аз виждам свързването между двама, ако им различим душите от телата, като свързване между душата на единия и душата на другия, и също така между тялото на единия и тялото на другия. Не ми се вижда възможно свързване между душата на единия и тялото на другия, което пък би било равно на свързаността между душа и тяло, по начина по който аз го разбирам. Свързаността между душа и тяло ми се вижда точно това индивидуално оригинално нещо, което стои в същината на личността и формира съзнанието за личностно съществуване.
Моята душа никога не е успявала да се свърже с тялото на друг човек, дори и в състояние на андрогинна връзка, дори и в състояние на сънен спомен (в последния тип случаи дори и със собственото тяло не е особено свързана). Не че това непременно означава, че е невъзможно.

Темата за желанието наистина е много интересна, особено в комплект с любимия филм „Крила на желанието” и усилвателите. Струва ми се, че желание не е едно и също с мечтание. Свързвам с въпроса на Предсократиста за прагматичното мечтание. Желанието е като прагматичното мечтание - желаят се неща, които могат да бъдат постигнати; докато мечтанието включва и непостижими (непрагматични) желания. Заради това в моя практически речник на живеенето липсва думата „мечта” (но пък „вяра” е налице).
Аз нямам мечти и не си спомням да съм имала (може и да съм забравила някоя детска мечта вече). Не мога да си представя как бих преживяла ситуация на несбъдната мечта. Затова си пожелавам само неща, за които знам, че имам поне някакви сили, възможности, умения и воля да осъществя с лично участие. За сметка на това съдбата много често ми поднася неща, за които не съм посмяла да си мечтая. И така всякакви (душевни) страдания са намалени почти до абсолютния минимум. Аз съм от тези, които не обичат да страдат и полагат усилия да избягват страдания.
Касторе, защо когато намираш половинката си душата ти продължава да страда?

Нинел, много се радвам, че се обади някой с такива ранни спомени. Знаех си, че не може да съм съвсем сама.
Искам да те питам защо непременно трябва да водим битки с несвоето в нас? Не е ли по-ефективно (от всяка гледна точка) да се възползваме от него, след като така или иначе разполагаме с него?
Когато някое немое нещо не ми е полезно, аз просто го игнорирам (умението да стрелям с огнестрелно оръжие, например). За мен това е основен белег за немоето – да е от тия неща, с които разполагам, но които мога да игнорирам. Истински моите неща не мога да игнорирам, защото те са „самата аз”. Именно с тях ми се налага да водя битки – по-точно с тези от тях, които не харесвам.
(ПП: Непременно отиди на лекар! Мозъкът е на пет-десет сантиметра от зъбите!)

Морис, мисля че мога да отговоря на въпросите ти:
„Кое в човека го кара да разширява своето "себе си"? Защо това "себе си", макар и ограничено, не е стабилно, не ни е достатъчно?”

И професор Богданов го е казвал многократно, а и аз съм го изпитвала върху себе си: СМЪРТТА; фактът, че човекът е смъртен и засега поне все още няма начин да избегне смъртта. А иска, защото не му харесва да изчезне.
Сещам се за поне два типа усилватели от тази гледна точка – усилватели за тяло (произвеждани от медицина, техника ...) и усилватели за душа (произвеждани от хуманитарни науки, изкуства, религии ...). Но, това си остават само човешки усилватели, ... които в съвкупността си са всъщност културата. Културата, като опит за справяне със смъртта.
Тема № - 34 Коментар № - 3553 Росица Гичева - 2010-12-19 07:37:15
9  10  11  12  13  14  15  16  17  18 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116216

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128223

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20263

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32861

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134492

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94712

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29278

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17914

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181048

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60925

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA