БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
За Лахезис, боговете и това, което ни се случва

Лахезис е устността, защото тя е миналото, което подпомага настоящето и бъдещето. Един прорицател вземал от коленете на Лахезис образци от живота (модели за реалност), а след това, качвайки се на някаква височина казвал силно на душите: “НЕ БОЖЕСТВЕНИЯТ ДУХ ЩЕ ВИ ИЗБИРА, А ВИЕ ЩЕ ИЗБИРАТЕ БОЖЕСТВЕНИЯ ДУХ!”... След като всички души си избрали нов живот, се явявали в ред пред Лахезис. Тя пък изпращала божествен дух на всеки, какъвто душата си избирала, за да му бъде спътник-покровител в живота и изпълнител на избрания жребии... Така – душите се разпръсквали като падащи звезди към мястото на своето рождение... Ако повярваме и приемем, че душата е безсмъртна и е в състояние да понася всички злини и всички добрини, ние винаги ще поемаме по пътя нагоре и по всякакъв начин ще следваме справедливостта разумно, да бъдем мили на себе си и на боговете. Така пише Платон в края на “Държавата”, такава интерпретация има и в “Закони”, което е много важно, защото се дава една трайна постановка за разбиране на света, в която - както казва професор Богданов в един от любимите ми текстове от “Европа – разбирана и правена” - можем да поместим някакъв наш свят.
Тема № - 34 Коментар № - 3552 vesselina vassileva - 2010-12-19 00:57:09
Много харесвам коментарите на Кастор, защото до тях се достига много трудно и дори моята тълкувателска интуиция често пъти е затруднена, когато трябва да го разбера. Може би е така, защото между писането и четенето той търси нещо за нас, също както прави и професор Богданов. Проекцията на мита за андрогините върху диалога на Сократ и Диотима е много на място и някак си, представяйки Диотима като половинка от Сократ не лишава историята от Диотима като реално съществуваща. Нещата обаче не са останали така през времето, а вероятно са станали част от теорията за онези преминавания от свързвания и разделяния, за които пише професор Богданов в “Романът – античен и съвременен” – част от диатрибата, от разговора “към себе си”, от любовния роман, в който главният герой се разделя на двама, както и преди това пък при Омир – постоянните епитети придобиват образи на хора и се отделят от главния герой в други, пък били те и негови синове... Реалните и нереалните допирания до хора и интуиции имат еднаква важност може би...

Много реално е и това, че всеки един от нас е половин човек, макар че има и цели – видях и при Диотима и Сократ, когато Диотима казва: “едни обичат, а други - не”. Има и цели хора, за разлика от половинките, които – както пише Кастор - дори намирайки собствената си половина, душата ни продължава да се вълнува и да страда – почти толкова, колкото преди. Може би точно тук мога да включа пак темата за желанието, което прокарва ясна граница между душата и тялото – отбелязвайки тяхната различност в общото, защото свързаността между двама е равна на свързаността между душата и тялото – за всеки един от тях. Именно тази различност издига Ахил и Патрокъл като пример за съвършения образ на любовната двойка, по-добра от връзките на Орфей и Евридика, както и на Адмет и Алкестида, защото в тяхната връзка остава вписана разликата, достатъчното различие – единият е бил обичащият, а другият е бил обичаният. Запазването на разликата по някакъв начин бележи желанието.

Ролан Барт има една фигура, която нарича “Единение” и която определя като “мечтание за пълно единение с обичаното същество”. По Музил я оприличава с “неразделения покой”: “И в този покой, откривайки, че в едно цяло без разделение, без разделение дори вътре в себе си, дотам, че умът им изглеждаше изгубен, паметта им празна, волята безполезна, тя стоеше права в този покой като пред изгрев на слънцето и изцяло се губеше в него, тя и земните й особености”. Барт определя единението и така: “Какво да правя с една ограничена връзка? Тя ме кара да страдам. Разбира се, ако ме попитат: “Докъде сте стигнали с Х...?”, аз трябва да отговоря: понастоящем изпитваме нашите граници”.

Така си мисля и аз за страданието след намирането на собствената половинка – намиране, което освен намиране, все така остава и търсене – мечтание за пълно сливане, за което целият свят казва, че това мечтание е невъзможно и все пак държи на него: “Аз повече не съм аз без теб.” – точно това е доказателството, че единението е възможно - че е възможно, защото е невъзможно и защото е възможно и обратното – смъртта на единението.

Днес открих едно допълване между Ролан Барт и Ницше във фигурата “Такъв”, която е свързана с определянето на обичаното същество и също така може да бъде използвана по темата за ненашето в нас - “виждам в другия неговите граници...аз усещам “свободата” на другия да “бъде самия себе си” като малодушно упорство. Аз добре виждам другия като такъв – виждам същността му на такъв – но в полето на любовното чувство това “такъв” е болезнено за мен, защото ни разделя и защото за сетен път аз отказвам да призная разделянето на нашия образ, разделянето на другия”. И тук Барт заключва част от текста на Ницше, така че да постигне пълната раздяла:

“отчуждихме се... Но така е по-добре и нека не го прикриваме и замъгляваме, сякаш се срамуваме. Ние сме два кораба, всеки от които има своя цел и свой път. Възможно е пътищата ни пак да се кръстосат и да отпразнуваме заедно един празник, както сме го правили някога – тогава добрите кораби стояха така спокойно в едно пристанище и под едно слънце, че почти изглеждаше, сякаш са достигнали вече целта си и са имали една цел. Но след това всемогъщата сила на нашата задача ни раздели отново и се пръснахме в различни морета и слънчеви пояси и може би никога вече не ще се видим – а може и да се видим, но няма да се познаем – различните морета и слънца се промениха!”

Така свършва Барт – с една удивителна – разделя, отдалечава, променя и заличава приликите между двете половини – избирайки тази част от 279 фигура на Ницше във “Веселата наука” – “Звездно приятелство”, която обаче при Ницше продължава (няма раздяла, а по-скоро вертикал, различаване на живота от звездното-божествено, където пътищата все пак се пресичат):

“Законът, властващ над нас, повелява да се отчуждим: именно затова трябва да се уважаваме повече един друг! Именно за това мисълта за някогашното ни приятелство трябва да стане по-свята! Вероятно съществува някаква огромна невидима крива и слънчева орбита, в която нашите толкова различни пътища и цели са включени като малки отсечки от пътя – да се извисим до тази мисъл! Животът ни обаче е твърде кратък и силата на зрението ни е твърде слаба, за да можем да бъдем повече от приятели в смисъла на тази висша възможност. – И така, нека вярваме в нашето звездно приятелство, дори и да сме принудени на земята да бъдем врагове!”

Диалогът между Сократ и Диотима наистина е възможно да е потвърждение на мита за андрогините – нали и без друго – едни го наричат – “речта на Сократ”, а други “монологът на Диотима”, как ли се е преобразило при нас това преминаване – мисля си, че при нас те вече са две напълно отделни същества, всяко, от които обаче носи в себе си другия – Сократ – Диотима и Диотима – Сократ... и е още по-възходящо трудно за разбиране, защото въображаемият образ на една “Диотима” е в пълна степен реален и се оказва, че трябва да носиш в себе си, някой, който съществува реално, а въпросът си остава същият: Обичащият красиви неща какво обича и като ги получи – какво ще прави с тях, какво ще стане с него?...

Касторе, виж какво открих в диалога им:

СЪЗДАВАНЕТО И РАЖДАНЕТО В КРАСОТА Е БОЖЕСТВЕНО НЕЩО И В СМЪРТНОТО СЪЩЕСТВО БЕЗСМЪРТНОТО Е ТОВА.

------
P.s.: Много интересно… защо и доц. Нинел Кьосева също мисли, че с ненашето трябва да води битка?
Тема № - 34 Коментар № - 3551 vesselina vassileva - 2010-12-19 00:55:41
Касторе, понякога и хората могат да се ползват с този статут - били те дори и смъртни.:-)
Тема № - 34 Коментар № - 3546 vesselina vassileva - 2010-12-18 17:34:57
А на Веселина бих казал, заплитаме се в такива неща, каквито боговете ни позволят. Или Лахезис.

Не се отдалечаваме, а се приближаваме!
Тема № - 34 Коментар № - 3545 Кастор - 2010-12-18 16:15:50
Не бях влизал във форума доста време.

И се зарадвах, че все по-нови и нови теми са засегнати в него.

Чета и препрочитам тази прекрасна идея за андрогините отново и отново. Не ме напуска мисълта за това, че всеки един от нас е половин човек.

Едната половина съм аз, моето, а другата не-аз, немоето. Което е едновременно мое и немое.

И си мисля как така, след като попаднах на собствената си половина душата ми продължава да се вълнува и да страда, почти толкова, колкото преди.

Върнах се към текста и препрочитайки онзи хубав диалог между Сократ и Диотима, си представих как всъщност той е потвърждание на мита на андрогините.

Не се вписва в останалата част от текста. Една жена да води диалог с един мъж от ранга на Сократ. И да присъства невидимо на пир, на който присъстват само мъже.

Тези два образа не са ли проекция на андро (Сократ)- гина (Диотима), който трябва да потвърди наличието и разбирането на Ероса, който ни прави "блажени и щастливи, като ни връща към старата ни природа и ни излекува"?

И разглеждайки текста от тази страна, разбирам все по-добре и професор Богданов и Веселина.

Всеки мъж, казва Сократ, трябва да почита Ерос. И "демоните", които предопределят съдбата.
Тема № - 34 Коментар № - 3544 Кастор - 2010-12-18 16:13:00
Благодаря на Морис Фадел и на проф. Богданов, че заостриха вниманието ми/ни върху "аз" и "себе си". Българската граматика позволява често да изпускаме първоличното местоимение, затова май българите повече сме концентрирани в посока към "себе си", и то в това как (да) конструираме това "себе си". Дотолкова сме заети с тази дейност, че понякога забравяме за "аз" или "аз" става далечен и мъгляв. Толкова, засега.
Тема № - 34 Коментар № - 3543 Борислав Георгиев - 2010-12-18 12:25:25
Направо онемях от текста на проф. Богданов! Обаче. Не мога да се въздържа да не проговоря. (Каква слабост, въпреки цялата ми суровост). Зашеметяващ е, просто зашеметяващ! Знаех си, че няма микро и макро, знаех си, знаех си! Проф. Богданов го доказва тук и сега и за (във) вечното. Проф. Богданов, защо не сте и икономист?Тогава, ех, тогава, освен осъзнаване мъките на окования дух (окован в тяло, несвое, време, пространство и латералност)бихме знаели как да се измъкнем от всичките окови.
Несвоето е прангата, която ни придържа тук и в себе си. А своето е другото АЗ на несвоето. Ние сме в много чужди на себе си, когато четем, когато мислим, когато живеем.
Помня се от първите си дни след като съм се родила. Това е странно. Помня всичко и си го спомням непрекъснато, като филм. Но това, което най-много ме е учудвало е, че никога не съм се чувствала "новодошла" на този свят, в тази страна. Все едно, че този свят, това място са си били винаги моите и аз съм неразделна част от тях, че така е било винаги (кога е винаги?) и, че това не подлежи на съмнение, и не е предмет на разсъждение. "Генетична памет" (мнозина биха се изсмяли, вкл. и аз на прима виста) или е нещо друго?
Несвоето в мен. Това е пр. вс. ужасната суровост, която имам.(Вие не я виждате, защото не се отнася до вас). Даже се плаша от суровостта си към себе си. (Ето например вече цяла седмица водя лекции с гангрена на зъб и подуто сухожилие на ръката от писане).Защо? Защо съм толкова суров човек? Към себе си. Предала ли съм това на детето си? Да, предадох го! "Това" не е мое, не е и негово. Синът ми избра да остане в "тази страна", въпреки всичките ми усилия и на всичките ми роднини, да го изпъдим от това място. Това е от баща ми. Поне имам доказателство. Защо баща ми ме е оковал, а и него сигурно са оковали, а и аз оковах...Аз ли бях?
Невидимите окови на несвоето. Живях с баща си до 9 годишна. Той умря когато бях 9 годишна, за да спаси 22 човека. Но не и мен. Как тогава ми го е предал?
Е, като рационален човек трябва да кажа, че битката с несвоето е най-трудната и продължителна битка. Тя не е само моя (наша). Много, много поколения след нас трябва да я водят, ако разбира се, искат и могат. Другият въпрос е: с кое от несвоето трябва да се сражаваме?
"Законите могат да се променят за един ден, но нравите, обичаите, етиката трябва да се променят много, много дълго време." (Дъглас Норт, Нобелова лекция при връчване на Нобеловата премия за икономика).
Най-важното е, че осъзнаваме това. Но, това е само едно много, много крехко начало. Към по-доброто? Парите, университетът и пр. и пр. както и оковите ни, са човешки институции. Дали те са сбъркали пътя си? Да, да, винаги е възможно. Както е станало например с парите. Защото са човешка институция. Битката с несвоето е нечовешка битка, битка за титани. Главното за мен е в това, битката да не сбърка пътя си. Ако сбъркаме пътя, ще предадем чрез своето-несвое ново недобро несвое и на другите след нас, и на страната си.
Тема № - 34 Коментар № - 3542 ninelkioseva - 2010-12-18 11:13:44
Много хубави и точни коментари на професор Богданов и на Морис. Снощи заспах пред компютъра, раздърпвайки се между „Апология” и „Филеб” – от една страна, а от друга – от темата за устността в моделите за реалност, но не успях да напиша нищо, въпреки че това са нещата, за които мислим – усилвателите. Никога няма да забравя как докато ходех в болница при Искра – всеки път, още щом ме видеше, тя казваше абсолютно истински и с пълно задоволство като в светлина, че след мен влизали ангелчетата. В един от дните я попитах дали ангелчетата всеки път влизат с мен – тя каза: „Да!”. За да изясня случая с ангелчетата не спрях да я разпитвам: „А когато спра, те какво правят?” – тя каза: „И те спират и застават до теб.”. „А когато ходя по улиците?” – „И те ходят с теб”. Каза също така, че след доктора, никакви ангелчета не вървели – постоянно влизал сам. Тогава това ми се стори много хубаво – да си имам със сигурност ангелска свита, която да ме придружава навсякъде... както и да съществуваше тя – като усещане, като собствено създание, като направена от хората, които ме обичат и които обичам – в едно или в друго измерение, по един или друг начин...

Темата за усилвателите е много важна за мен – вчера точно за това се раздърпвах в четенето на Платон – а днес, след коментара на професор Богданов – си казах – „криле?!... ами летящите сандали?...ами моята ангелската свита...” - както се казва в една любима поговорка: няма начин да няма начин.

Морис ги о-реализира тези усилватели – от невидимото търси произхода на видимото, може би и аз правя така, нищо, че за мен те са неконкретни като любовта сама по себе си, но и придвижващи като техника, като конкретната любов, когато преминаваш от свят в свят, за да достигнеш, това, което би побрало (би дало) всички светове – или по-скоро, за мен е обратното...

Първото ненаше в нас, четейки Платон, установих, че това е душата – каквото и да е „душа”, а на този принцип – допускането на части от другите хора в нашето пространство – вероятно е толкова извисено, колкото и допускането на душата от тялото – с такава величина – да имаш душа, която да те движи, е равно на това да допускаш несвое в себе си. Тогава, това би означавало, че смисълът е като душата, а значението като тялото, което се мени в общото. Освен, ако не е обратното... Във „Филеб” открих нещо много любопитно – това, което прокарва ясна граница между душата и тялото – са желанията. Желанията обаче не са чувствата, чувствата принадлежат на тялото. А на кое принадлежат желанията? А „крилете на желанията” що за конструкция са? Защо точно желанията могат да очертаят границата между тялото и душата? Все се сещам за един американски психолог с много тежка теория за това, че дори най-личните ни желания са продукт на еволюцията. Но кое е еволюцията – промяната на телата или постоянното движение на душите?

В „Апология” има едни много тънки връзки - "поетите създават своите произведения не поради знание, но поради някаква природна дарба и боговдъхновение като пророците и прорицателите, понеже и те казват много и хубави неща, но не знаят нищо от това, което казват. Нещо подобно разбрах, че става и с поетите." – казва Платон и прави така, че и при поетите, и при прорицателите (и разказите за бъдещето) да се открои именно ненашето – това, което е ненаше наше - в нас е, но същевременно ние не го знаем – но го притежаваме и го даваме. Такова ненаше е и постоянната необходимост животът да бъде изследван, защото Сократ казва на обвинителите си: "вие направихте това с мисълта, че ще се отървете да се изследва животът ви - тъкмо обратното ще стане, казвам ви го със сигурност." – изследването на живота е също така вечно движещо се и съществуващо също като душата – затова Сократ казва, че и да го убият – боговете веднага ще пратят друг. Прекалено сложни връзки за разбиране на сложната ни природа – ненашето ли изследва нашия живот?

В такива неща се заплетох – също като криле – но не криле на самолет, а ангелски – т.е. не се знае как те съществуват, как се правят, как така все вървят около мен (около нас). На Платон му е лесно - когато паметта, усещанията и свързаните с тях чувства се обединявали - тогава те сякаш изписвали в душите ни слова – и когато съответното чувство изпишело вярно слово - тогава от него в душите ни възниквало правилно мнение... затова – казва, че душата ни се уподобява на книга – т.е. получаваме нещо външно – а книгата е същото каквото са и другите хора спрямо нашето „аз” – и любовта – и душата, щом прилича на книга, е ненаша – не просто защото е божествена, а защото и небожествените неща, при определени комбинации – могат да постигнат това, което е тя. Толкова ли е деликатна обаче тази свързаност – на нея ли се крепят моделите за реалност... и после – самата реалност?

Давам ви малко от "Криле на желанието":

{69959}{70115}Ако се предам, човечеството|ще загуби своя разказвач.
{70115}{70241}А загубвайки своя разказвач...
{70241}{70352}то ще загуби и детството си.


http://www.youtube.com/watch?v=Wi8sYY0pCdE
Тема № - 34 Коментар № - 3536 vesselina vassileva - 2010-12-17 15:07:00
Противопоставянето, зародило се през вековете, общество (човешко общество) vs. природа (натурален начин на живот) е съдействало за това да се смята, че това, което става с нас, хората е нещо изключително, единствено по рода си и не може да се сравни с друго. Ние сме по-висши същества, твърди науката, сравнявайки ни с останалите живи и неживи същества на планетата. Но идеята за криле, от Дедал, Икар през Леонардо да Винчи до самолетите днес идва при човека от пример видян в природата. А крилете не са само видими, също има и невидими: нашето етерно тяло покриващо физическото тяло е това, с което се движим на сън. Сънуваме, че летим. Как летим, как така повдигаме това тежко тяло, което без този сън, не се повдига над земята и не може да се сравни с полета на птица? Летим на сън, но летим и на яве. Летим с нашите мисли, спомени и чувства.
Прав е проф. Богданов, ние сме по-сложно устроени от това, което знаем за себе си. Но както сега, така и преди, винаги сме били част от природата. Ние сме братовчеди на бръмбарът, който е видял Морис Фадел и без тази жива природа, в която живеем и с която живеем, няма как да сме хора. Хора сме, защото дишаме с нея и благодарение на нея; дишаме, приемаме кислород и така се създват условия за да можем да мислим. Дишането и мисленето вървят заедно.
Тема № - 34 Коментар № - 3535 Анета де ла Мар - 2010-12-17 15:06:34
Да, човешката среда наистина постоянно произвежда усилватели, които разширяват нашето "себе си" като възможност за "аз" (крила, средства, чрез които да се живее под вода и т. н.). В този смисъл границита между техника и природа не е твърда. Нещо в природата ни извиква техниката. Човекът винаги се е ползувал от едни или други технически приспособления.

Но защо е така? Кое в човека го кара да разширява своето "себе си"? Защо това "себе си", макар и ограничено, не е стабилно, не ни е достатъчно? Това само за човека ли се отнася? Имат ли животните техника? Бях склонен да мисля, че тя е само наш приоритет, докато не видях веднъж как един голям бръмбар влачеше по-голямо от него парче кал. Влачеше го много бавно, с огромно усилие.
Тема № - 34 Коментар № - 3533 Морис Фадел - 2010-12-17 12:41:07
10  11  12  13  14  15  16  17  18  19 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116217

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128223

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20263

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32861

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134492

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94714

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29280

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17915

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181050

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60925

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA